Корнелия Функе
Мастилено сърце (44)

Разказът на Фарид

— Е, добре — рече Цоф. — Имам да ви кажа следното. Ако някой смята, че има по-добър план, може да го сподели после.

Майкъл де Ларабети, „Бориблите, част втора — В лабиринта на венделите“

Когато Фарид се завърна, Вълшебноезичния отдавна го очакваше. Елинор спеше, излегнала се под дърветата със зачервено от обедната жега лице, но Вълшебноезичния все още стоеше там, където го бе оставил Фарид. Щом го зърна да се изкачва нагоре по хълма, по лицето му се разля облекчение.

— Чухме изстрели! — пресрещна го с възклицание той. — Мислехме, че няма да те видим повече.

— Стрелят по котки. — Фарид се просна в тревата. Загрижеността на Вълшебноезичния го притесняваше. Не беше свикнал някой да се тревожи за него. „Защо се забави толкова? Къде си се размотавал?“ — така го посрещаха, когато се завръщаше. Дори лицето на Прашнопръстия винаги оставаше непроницаемо, неприветливо и негостоприемно като залостена врата. За разлика от него върху лицето на Вълшебноезичния се изписваше всичко: тревога, радост, гняв, болка, любов дори когато се опитваше да ги крие, както в момента се стараеше да скрие, да преглътне въпроса, който пареше устните му, откакто бе видял Фарид да се приближава.

— Дъщеря ти е добре — успокои го Фарид. — Получи съобщението ти, макар че я държат затворена на най-горния етаж в къщата на Каприкорн. Гуин обаче е голям катерач, по-добър от Прашнопръстия. — Чу се шумната въздишка на Вълшебноезичния, сякаш Фарид бе свалил от раменете му най-тежката канара на света.

— Дори нося отговор. — Фарид пусна Гуин от раницата, задържа го за задните крака и измъкна бележката на Меги от нашийника му.

Вълшебноезичния толкова внимателно разгъна листа, сякаш го беше страх да не размаже буквите с пръстите си.

— Форзац хартия — промърмори той. — Трябва да я е откъснала от някоя книга.

— Какво пише?

— Опита ли да прочетеш?

Фарид поклати глава и измъкна от джоба на панталона си парче хляб. Гуин си бе заслужил наградата. Но невестулката не се виждаше никъде. Сигурно наваксваше изгубения си дневен сън.

— Ти не можеш да четеш, прав ли съм?

— Не.

— Е, много малко хора умеят да четат тези букви. Същите, които използвах и аз. Нали видя, че дори Елинор не ги знае. — Вълшебноезичния приглади хартията, жълта като пустинен пясък, зачете се и рязко вдигна глава. — Велики Боже! — промълви той. — Само това липсваше.

— Какво има? — Фарид захапа хляба, който бе пазил за Гуин. Беше корав, скоро щеше да се наложи да открадне друг.

— Меги притежава умението! — Вълшебноезичния поклати невярващо глава и се взря в бележката.

Фарид опря лакти в тревата.

— Знам, всички говорят за това… подслушвах. Казват, че можела да прави магии като теб и че не било нужно Каприкорн да те чака повече. Вече не си му нужен.

Вълшебноезичния стреснато го погледна. Не беше помислил за това.

— Вярно — прошепна той. — Никога вече няма да я пуснат. Не и доброволно. — Той се втренчи в буквите, изписани от дъщеря му. Фарид реши, че приличат на змийски следи в пясъка.

— Какво друго пише?

— Че са заловили Прашнопръстия и че искат от нея да изчете някакво същество, което да го убие още утре вечер. — Мо отпусна писмото и прекара пръсти през косата си.

— Да, и аз чух същото. — Фарид изтръгна стръкче трева и го накъса на миниатюрни парченца. — Говори се, че са го затворили в гробницата под църквата. Какво пише в бележката? Дъщеря ти не казва ли кого искат от нея да доведе?

Вълшебноезичния поклати глава, но Фарид видя, че знае повече, отколкото иска да сподели.

— Спокойно можеш да ми кажеш! Става дума за палач, нали? Човек, който умее да отсича глави.

Вълшебноезичния мълчеше, сякаш не е чул нищо.

— Виждал съм такива неща — настояваше Фарид. — Спокойно можеш да ми разкажеш. Ако палачът е опитен с меча, става доста бързо.

За миг Вълшебноезичния го погледна слисано, после поклати глава.

— Не е палач — отрече той, — поне не с меч. Изобщо не е човек.

Фарид пребледня:

— Как така не е човек?

Вълшебноезичния поклати глава. Измина известно време, преди да събере сили да проговори:

— Наричат го Сянката. Вече не си спомням много добре думите, с които е описан в книгата, знам само как си представях фигура от тлееща пепел, сива и гореща, без лице.

Фарид не можеше да отмести поглед от Мо. За миг си пожела никога да не беше питал.

— Те… всички с радост очакват екзекуцията — продължи да разказва момчето с пресеклив глас. — Чернодрешковците са в прекрасно настроение. Искат да убият и жената, с която се срещна Прашнопръстия. Защото се опитала да му намери книгата. — Фарид ровеше с босите си пръсти в земята. Прашнопръстия настояваше момчето да свикне с обувките, главно заради змиите, но Фарид на всяка крачка имаше чувството, че някой притиска пръстите му, затова накрая беше захвърлил маратонките в огъня.

— Каква жена? Някоя от прислужниците на Каприкорн? — Вълшебноезичния го погледна въпросително.

Фарид кимна. Той потри голите си пръсти, целите нахапани от мравки.

— Тя не умее да говори, няма е като риба. Прашнопръстия носи в раницата си нейна снимка. Май честичко му е помагала. Освен това, мисля, че е влюбен в нея.

За Фарид не беше трудно да се огледа из селото. Там гъмжеше от момчета, не по-големи от него. Миеха колите на чернодрешковците, почистваха оръжията им, лъскаха им ботушите, носеха любовните им писма… И той беше изпълнявал поръчки като приносител на любовни писма, тогава, в другия си живот. Не му се беше налагало да лъска ботуши, затова пък беше почиствал всякакво хладно оръжие, бяха го карали да рине и камилски тор. Да полираш автомобилни ламарини сигурно беше по-приятно.

Фарид се взря в небето. По него се носеха мънички облачета, бели като пера на птица рибар, бухнали като акациев цвят. По това небе често плуваха облаци. Фарид го харесваше. Небето в света, откъдето идваше, беше голо.

— Утре — промърмори Вълшебноезичния. — Какво да сторя? Как да я измъкна от дома на Каприкорн? Може да успея да се промъкна нощем, но ще ми трябва някакъв черен костюм…

— Донесох ти такива дрехи — Фарид извади от раницата си първо сакото, после и панталона. — Откраднах ги от един простор. А за Елинор взех рокля.

Вълшебноезичния го погледна с такова възхищение, че Фарид се изчерви.

— Ти си истински дявол! Може би теб трябва да питам как да измъкнем Меги от селото?

Фарид срамежливо се усмихна и заоглежда босите си пръсти. Да го питат? Никой никога не го беше питал какво мисли. Беше изпълнявал само ролята на куче следотърсач, на разузнавач. Плановете ги правеха други — планове за разбойнически набези, за нападения, за отмъщение. Кучето никой не го питаше. Кучето го биеха, когато не се подчиняваше.

— Само двамина сме, а там долу има поне двадесет души — предположи той. — Няма да е лесно…

Вълшебноезичния погледна към лагера, където лелята на Меги спеше под дърветата.

— Не броиш ли Елинор? Правиш грешка. Тя е много по-бойка от мен, а в момента е извънредно, ама извънредно разярена.

Фарид неволно се усмихна.

— Добре. Тогава трима — съгласи се той. — Трима срещу двадесетима.

— Да, знам, не звучи особено добре. — Вълшебноезичния се изправи с въздишка. — Ела да разкажем на Елинор какво си открил — каза той, но Фарид остана седнал в тревата. Посегна към един от сухите клони, които се валяха наоколо. Първокласно дърво за огън. Тук имаше огромни количества. В стария му живот за подобни дърва трябваше да се ходи много, много далеч. И се плащаше със злато. Фарид се взря в дървото, плъзна пръст по възлестата кора и вдигна поглед към селото на Каприкорн.

— Може би огънят ще ни помогне — предложи той.

Вълшебноезичния го погледа неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

Фарид вдигна една пръчка, после още една. Постави ги една върху друга, натрупа сухи клони и листа, които тук имаше в изобилие.

— Прашнопръстия ми показа как можеш да укротиш огъня. Той е като Гуин: хапе, ако не знаеш как да го хванеш, но ако знаеш как да се отнасяш с него, прави, каквото поискаш. Така ме е научил Прашнопръстия. Ако го използваме на подходящото място и в подходящото време…

Вълшебноезичния се наведе, взе в ръка един от клоните и го погали с ръка.

— И как ще го уловиш, щом веднъж си го изпуснал? Отдавна не е валяло. Преди да се усетиш, хълмовете ще пламнат.

Фарид сви рамене.

— Само ако вятърът духа от неподходяща посока.

Но Вълшебноезичния поклати глава.

— Не! — отказа решително той. — Сред тези възвишения ще си играя с огъня само ако нямам друг избор. Нека тази нощ се промъкнем в селото. Може би ще успеем да минем покрай пазачите. Може би се познават слабо, може да ме вземат за един от тях. В крайна сметка веднъж вече успяхме да им се изплъзнем. Може би ще успеем и втори път.

— Много „може би“ станаха — възрази Фарид.

— Знам — отговори Вълшебноезичния. — Знам.