Корнелия Функе
Мастилено сърце (14)

Изпълненото поръчение

— Няма смисъл да го търсим — отговори господин Бобър.

— Какво искате да кажете? — попита Сюзан. — Той не може да е много далеч. Трябва да го намерим. Какво искате да кажете с това, че няма смисъл да го търсим?

— Причината, поради която няма смисъл да го търсим — обясни господин Бобър, — е, че вече знаем къде е отишъл. Не разбирате ли? Той е отишъл при нея, при Бялата вещица, и е предал всички ни.

К. С. Луис, „Нарния“

От мига, в който Прашнопръстия й разказа за него, Меги стотици пъти си бе представяла лицето на Каприкорн: докато пътуваха към къщата на Елинор, когато Мо още седеше до нея, в огромното си легло там и накрая по пътя насам. Стотици пъти, не, дори хиляди, се бе опитвала да оформи образа му в съзнанието си, бе призовавала от паметта си всички злодеи, които бе срещала в книгите: мършавия Хук с гърбавия нос, Дългия Джон Силвър, винаги с коварна усмивка на устните, индианеца Джо с ножа и мазната дълга коса, когото бе виждала толкова често в сънищата си…

Но Каприкорн изглеждаше напълно различно.

Меги бързо се отказа да брои вратите, покрай които ги преведе Баста, преди да спре пред една от тях. Но преброи облечените в черно мъже. Бяха четирима и се мотаеха из коридора с отегчени физиономии. На белосаната стена до всеки от тях бе облегната пушка. В тесните си черни костюми приличаха на ято гарги. Само Баста носеше бяла риза, ослепително бяла, точно както я беше описал Прашнопръстия, а на ревера му като предупреждение бе закрепено кървавочервено цвете.

Халатът на Каприкорн също беше червен. Когато Баста влезе с тримата среднощни посетители, той седеше в едно кресло, а пред него бе коленичила жена, която му изрязваше ноктите на краката. Креслото изглеждаше прекалено тясно за него. Каприкорн бе едър и мършав, сякаш твърде силно бяха опънали кожата върху кокалите му. Самата кожа беше бледа като хартия, а косата на главата му — къса като четка. Меги не можеше да определи дали бе бяла, руса или сива.

Щом Баста отвори вратата, Каприкорн вдигна глава. Очите му бяха толкова бледи и безцветни, колкото и всичко у него. Жената в нозете му също вдигна глава, но мигом я сведе и продължи заниманието си.

— Извинете, но очакваните посетители пристигнаха — съобщи Баста. — Помислих си, че ще пожелаете да говорите с тях.

Каприкорн се облегна назад в креслото си и погледна за миг Прашнопръстия. После безизразните му очи се плъзнаха към Меги. Момичето несъзнателно притисна още по-силно към гърдите си найлоновия плик с книгата. Каприкорн се втренчи в него, сякаш знаеше какво крие. Даде знак на жената в нозете си. Тя намръщено се изправи, приглади гарвановочерната си рокля и удостои Меги и Елинор с изключително не любезен поглед. С гладко прибраната си назад коса и острия нос, който никак не подхождаше на дребното й сбръчкано лице, тя приличаше на сврака. Кимна към Каприкорн и излезе от стаята.

Помещението беше просторно. Нямаше много мебели, само дълга маса с осем стола, шкаф и тежък бюфет. В цялата стая нямаше нито една лампа, само свещи, дузини свещи в тежки сребърни свещници. Меги реши, че те пълнят стаята по-скоро със сенки, отколкото със светлина.

— Къде е? — попита Каприкорн. Меги неволно отстъпи крачка назад, когато той бутна стола си. — Не ми казвай, че този път си ми докарал само момичето! — Гласът му беше по-впечатляващ от лицето. Беше тежък, мрачен и Меги го намрази от първата дума.

— Тя я носи. В найлоновата торба е! — побърза да каже Прашнопръстия преди Меги. Докато говореше, очите му неспокойно се местеха от една свещ към друга, сякаш танцуващите им пламъчета бяха единственото, което го занимаваше. — Баща й наистина не е подозирал, че е взел друга книга. Тази така наречена негова приятелка — Прашнопръстия посочи Елинор — я разменила, без той да знае! Според мен тя се храни с букви. Цялата й къща е пълна с книги. Със сигурност ги предпочита пред компанията на хората.

Думите изскачаха като стрели от устата на Прашнопръстия, сякаш бързаше да се отърве от тях. — На мен не ми хареса от самото начало, но нали познавате нашия приятел Вълшебноезичния. Винаги мисли най-доброто за хората. Би се доверил лично на дявола, само да му се усмихне любезно.

Меги се обърна към Елинор. Лелята мълчеше, сякаш си бе глътнала езика. Гузната съвест ясно бе изписана на челото й.

Каприкорн удостои обясненията на Прашнопръстия с кратко кимване. Пристегна колана на халата си, скръсти ръце на гърба и бавно се приближи към Меги. Тя се постара с всички сили да не отстъпи назад, да гледа непоколебимо и безстрашно в безцветните очи, но страхът скова гърлото й. Каква страхливка беше! Опита се да си припомни някой литературен герой, в чиято кожа да се напъха, за да се почувства по-силна, по-голяма, по-смела. Но защо ли под погледа на Каприкорн си спомняше само истории за страха? Нали обикновено умееше толкова лесно да се пренесе в други светове, да се напъха в кожите на животни и хора, които съществуваха само на хартия, защо не успяваше да го стори сега? Защото я беше страх. „Защото страхът убива всичко — беше й казал някога Мо, — убива сърцето, разума и, разбира се, въображението.“

Мо… Къде беше той? Меги прехапа устни, за да не треперят, но знаеше, че страхът се чете в очите й и че Каприкорн го вижда. Пожела си да има сърце от лед и студена усмивка вместо треперещите устни на дете, на което са откраднали бащата.

Каприкорн застана много близо до нея. Продължаваше да я оглежда. Никога никой не беше я гледал така. Почувства се като муха, заловена в лепкава течност, която очаква да я смажат.

— На колко е години? — Каприкорн се озърна за Прашнопръстия, сякаш не вярваше Меги сама да знае отговора.

— Дванайсет! — високо произнесе тя. Не беше лесно да говориш, когато устните ти треперят. — На дванайсет съм. А сега искам да знам къде е баща ми.

Каприкорн се престори, че не е чул последното изречение.

— Дванайсет ли? — повтори той с дълбокия си глас, който легна тежко в ушите на Меги. — Още две-три години и ще стане потребно, хубавко парче. Но би трябвало да я хранят по-добре. — Той стисна ръката й с дългите си пръсти. Носеше златни пръстени, по три на всяка ръка. Меги се опита да се отскубне, но Каприкорн я задържа, продължаваше да я гледа с бледите си очи, все едно оглеждаше риба. Клета, извиваща се рибка.

— Пуснете момичето! — за своя изненада Меги се зарадва, че гласът на Елинор звучи толкова грубо. Ала Каприкорн наистина пусна ръката й.

Елинор застана зад нея и закрилнически постави ръце на раменете й.

— Не знам какво става тук! — озъби се тя на Каприкорн. — Не знам кой сте вие и какви ги вършите с тези мъже с пушките в това забравено от Бога село, а и не ме интересува. Ще ви оставим книгата, която толкова жадувате… Колкото и да ме боли душата, ще я получите незабавно, щом бащата на Меги влезе в колата ми. А ако поради някаква причина предпочита да остане тук, ние държим да чуем това от собствената му уста.

Каприкорн безмълвно й обърна гръб.

— Защо си довел тази жена? — попита той Прашнопръстия. — Казах: момичето и книгата. Какво да правя с жената?

Меги впери очи в Прашнопръстия.

Момичето и книгата. Думите отекнаха в главата й отново и отново. Казах: момичето и книгата. Меги се опита да погледне Прашнопръстия в очите, но той избягваше погледа й, сякаш можеше да се опари. Тя се почувства такава глупачка, че й стана болно. Такава ужасна, ужасна глупачка.

Прашнопръстия седна на ръба на масата и загаси с пръсти една от горящите свещи, полека, много бавно, сякаш търсеше болката, нежното ухапване на пламъка.

— Вече го обясних на Баста: любезната Елинор настояваше да ни придружи. Не пожела да пусне момичето само, а и не беше лесно да се раздели с книгата.

— И какво? Да не би да не съм била права? — Гласът на Елинор прокънтя така, че Меги се стресна. — Чуй го, Меги, този двуличен кибритогълтач! Трябваше да извикам полицията в момента, когато цъфна отново на прага ми. Върнал се е само заради книгата, само заради нея.

И заради мен, допълни мислено Меги. Момичето и книгата.

Прашнопръстия се преструваше, че е зает да измъкне някакъв конец от ръкава на дрехата си. Но сега сръчните му пръсти трепереха.

— Ами вие! — Елинор забоде показалеца си в гърдите на Каприкорн.

Баста направи крачка напред, но Каприкорн му махна да спре.

— Наистина, много неща съм видяла, свързани с книгите. Открадвали са ми не една и две, а и самата аз не мога да твърдя, че всички книги по рафтовете ми са стигнали там по напълно законни пътища… Може би знаете пословицата, че всички колекционери на книги са лешояди и ловци? Но вие наистина май сте най-лудият от всички. Не съм изненадана, че никога не съм чувала да ви споменават. Къде е колекцията ви? — Елинор се огледа с търсещ поглед. — Не виждам нито една книга.

Каприкорн пъхна ръце в джобовете на халата си и даде знак на Баста.

Найлоновият плик светкавично бе изтръгнат от ръцете на Меги. Баста го отвори, надникна подозрително вътре, сякаш очакваше да види змия или някое друго кръвожадно същество, после измъкна книгата.

Каприкорн я пое. Меги не можа да открие по лицето му следа от нежността, с която Елинор или Мо наблюдаваха всяка книга. Не, по лицето на Каприкорн се четеше само отвращение. И облекчение.

— Двете нищо ли не знаят? — Каприкорн разтвори книгата, разлисти я и отново я затвори. Беше търсил точно тази. Меги го разбра по изражението му. Единствено тази.

— Не, нищо не знаят. Дори момичето. — Прашнопръстия толкова внимателно се взираше през прозореца, сякаш можеше да види нещо друго освен черната като катран нощ. — Баща й не й е разказал нищо. И защо да го прави?

Каприкорн кимна.

— Отведи ги! — заповяда той на Баста, който продължаваше да стои до него с празния найлонов плик в ръка.

— Какво означава това? — изрепчи се Елинор, но Баста вече повличаше и нея, и Меги след себе си.

— Означава, че ще заключа за през нощта двете ви, птиченца мои, в един от нашите кафези — ухили се той и заби дулото на пушката си в гърба й.

— Къде е баща ми? — изкрещя Меги. Собственият й глас пронизително отекна в ушите й. — Нали имате книгата! Какво искате още от него?

Каприкорн бавно се отправи към свещта, която Прашнопръстия бе изгасил, погали с пръст фитила и избърса саждите, останали по върха му.

— Какво искам от баща ти ли? — каза той на Меги, без да се обръща. — Искам да го задържа тук, какво друго? Ти, изглежда, не знаеш с какъв изключителен талант е надарен той. Досега Вълшебноезичния отказваше да го постави в моя услуга, въпреки старанията на Баста да го придума. Но сега, след като Прашнопръстия те доведе, ще склони да направи каквото искам от него. Напълно сигурен съм.

Меги се опита да се изплъзне от Баста, ала той я докопа за врата като пиле, което възнамеряваше да удуши. Елинор й се притече на помощ, но той небрежно тикна дулото на пушката в гърдите й и я отблъсна към вратата.

Момичето още веднъж се обърна и видя, че Прашнопръстия продължава да седи на ръба на масата. Гледаше я, но не се усмихваше. Прощавай, сякаш говореха очите му. Трябваше да го направя. Мога да обясня всичко.

Но Меги не желаеше да й обясняват. И още по-малко да прощава.

— Дано умреш! — извика тя, докато Баста я извличаше от стаята. — Дано изгориш! Дано се задушиш в собствения си огън!

Баста се засмя и затвори вратата.

— Я чуй тази малка вещица — рече той. — Май трябва да се пазя от нея.