Корнелия Функе
Мастилено сърце (28)

У дома

… на Просперо му стига да княжества над своята библиотека…

Уилям Шекспир, „Бурята“

Беше почти полунощ, когато Елинор най-сетне застана пред градинската си порта. Долу край езерото светлините се нижеха една до друга като светулки и хвърляха трепкащи отблясъци в черната вода. Хубаво беше да се завърнеш у дома. Дори вятърът, който обрули лицето на Елинор, когато слезе да отвори портата, изглеждаше познат. Всичко беше познато: ароматът на храстите, на земята и на въздуха, който беше много по-хладен и по-влажен, отколкото на юг. И нямаше солен вкус. Може би този вкус ще ми липсва, помисли си Елинор. Морето винаги я изпълваше с копнеж, сама не знаеше по какво.

Желязната порта тихо проскърца като приветствие, когато я отвори. Никой друг нямаше да я посрещне с добре дошла.

— Каква глупава мисъл, Елинор! — промърмори тя ядосано, докато отново се качваше в автомобила. — Ще те поздравят книгите ти. Това, мисля, е достатъчно.

По пътя я бе обзело странно предчувствие. Не беше карала бързо, нарочно бе избирала обиколни шосета, пренощува в малко селище в планините, чието име вече не помнеше. Изпитваше удоволствие, че е отново сама; в крайна сметка това бе обичайното й състояние; но изведнъж тишината в колата я беше подразнила и Елинор спря в едно сънливо градче, което дори не разполагаше с книжарница, и седна в кафенето на площада единствено за да чуе човешки гласове. Не остана дълго там, само колкото надве-натри да изгълта кафето си, защото се ядоса на себе си.

— Какво става, Елинор — бе измърморила, когато отново се настани в колата. — Откога изпитваш нужда от човешка компания? Наистина, крайно време е да се прибереш вкъщи, преди окончателно да си изперкала.

Приближаваше дома си, който й се стори тъмен и изоставен, почти чужд. Уханието на градината прогони неприятното чувство, но не задълго. Изкачи стълбите към входната врата. Лампата, която обикновено светеше нощем, бе загасена и Елинор изгуби ужасно много време, докато успее да напъха ключа в ключалката. Отвори и се препъна в прага на тъмното преддверие, като изруга човека, който трябваше да наглежда градината в нейно отсъствие. Преди да замине, цели три пъти се беше опитала да се свърже с него, но той навярно за пореден път бе заминал при дъщеря си… Защо никой не проумяваше какви съкровища крие къщата й? Е, ако бяха от злато, щеше да е друга работа, но ставаше дума за хартия, за печатарско мастило и обикновена хартия…

Беше тихо, страшно тихо, и за миг Елинор си въобрази, че чува гласа Мортимер, който беше изпълнил с живот боядисаната в червено църква на Каприкорн. Можеше да го слуша сто години и нямаше да й омръзне, о, не, дори двеста. Най-малко двеста.

— Ще го накарам да ми чете, когато се върне — промърмори тя и освободи уморените си крака от обувките. — Все ще се намери книга, която да е безопасна.

Защо никога преди това не й беше правило впечатление колко тиха е къщата? Тишината бе направо мъртвешка и радостта, която Елинор беше очаквала да я обземе веднага щом пристъпи прага на собствения си дом, някак си не идваше.

— Ехооо, върнах се! — извика тя и опипа стената, за да намери електрическия ключ. — Чака ви бърсане на прах и подреждане, съкровища мои!

Лампата на тавана светна и Елинор така изплашено се дръпна назад, че се спъна в собствената си пътна чанта, оставена на пода.

— Небеса! — прошепна тя, докато се изправяше на крака. — Мили Боже. Не!

Шкафовете край стените, които бяха изработени ръчно по специална поръчка, бяха празни, а книгите, които бе оставила грижливо подредени, гръбче до гръбче, се валяха на купчини по пода — изпомачкани, изпотъпкани, замърсени, сякаш тежки ботуши ги бяха газили в див танц. Елинор цялата се разтрепери. Запрепъва се през осквернените си съкровища като през блато, измести ги с отмалели ръце настрана, вдигна една книга и я остави, продължи напред по дългия коридор, който водеше към библиотеката.

В коридора нещата не изглеждаха по-добре. Книгите бяха натрупани толкова нависоко, че Елинор едва успяваше да си пробие път през разрухата. А после се озова пред библиотеката. Вратата беше притворена и Елинор цяла вечност стоя пред нея с треперещи колене, докато най-сетне се осмели да я отвори.

Библиотеката беше празна.

Нямаше нито една книга, дори едничка, нито в шкафовете, нито във витрините с разбити стъкла. Всичките бяха изчезнали. А от тавана се полюшваше мъртъв червен петел.

При вида му Елинор запуши устата си с ръка. Главата му висеше, гребенът бе закрил изцъклените очи. Перата му още лъщяха, сякаш животът бе потърсил убежище в тях, в мекия ръждивочервен пух на гърдите, в тъмните петнисти криле и в дългите пера на опашката, тъмнозелени и блестящи като коприна.

Един от прозорците беше отворен. Върху боядисания в бяло дървен капак със сажди бе нарисувана черна стрела. Сочеше навън. Елинор се втурна към прозореца, онемяла от страх. Нощта не беше достатъчно тъмна, за да скрие гледката — вън, на моравата, се издигаше безформена купчина пепел, белезникава като криле на молец, сива като изгоряла хартия.

Там бяха. Безценните й книги. Или каквото бе останало от тях.

Елинор се свлече на дървения паркет, който сама старателно беше избирала. През отворения прозорец над нея влизаше вятърът, който имаше същия познат мирис като въздуха в църквата на Каприкорн. Елинор изпита желание да крещи, да проклина, да беснее, но не можа да издаде нито звук. Само безутешни сълзи се затъркаляха по лицето й.