Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angels Falls, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Чизмарова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 93 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ivan (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Нора Робъртс. Смърт край Змийската река
ИК „Бард“, София, 2007
Редактор: Олга Герова
ISBN: 978–954–585–776–8
История
- — Добавяне
- — Корекция от Еми
30.
По времето, когато Рийс звънеше на мобифона му, Броуди влезе в кухнята на хижата на Марсдън.
— Има прясно кафе — съобщи шерифът и му наля чаша.
— Благодаря. Щатските ченгета още ли не са пристигнали?
— На път са. Седни да ги почакаш.
— Каза, че не искаш да навлизаш в подробности по телефона.
— Сложна работа. Деликатна.
Рик разбърка захарта и сметаната в кафето на Броуди, после разтри врата си.
— Не знам откъде да започна и какво точно да мисля.
Поведе го към всекидневната и се настани в креслото. Броуди седна на карираното канапе.
— Благодаря ти, че дойде тук. Не искам да разгласяваме нищо засега.
— Няма проблеми. Трябва да ти кажа, почти сигурни сме, че идентифицирахме жертвата. Дийна Блек от Джаксън.
Рик се наведе напред и присви очи.
— И как стигнахте до този извод?
— Ами… — промърмори Броуди и отпи от кафето. — Бяхме прави. Някой позна жената от скицата и ни отведе до Джаксън.
— Е, не ми е приятно да призная, че двама цивилни идентифицираха жертвата по същото време като мен — поклати глава Рик. — Първо, трябва да кажа, че дължа извинение на Рийс. Не й вярвах. И може би не се заех да проуча случая внимателно тъкмо по тази причина. Трябва да сваля това бреме от себе си.
— Но сега й вярваш?
Рик се облегна назад.
— Да. Реших, че наистина може да е видяла нещо, когато открихме трупа в блатото. Но тя не можа да идентифицира жената и…
— Дийна Блек ли беше?
— Не. Някакво момиче от Тъксън. Вече заловиха двамата мъже, които са я убили.
— Значи Рийс и за това беше права.
— Бих казал, че бе права за много неща. Шашнах се, когато щатските полицаи се свързаха с мен. Съобщих им какво е видяла Рийс. Наистина го направих, Броуди. Проверих списъците с изчезнали. Но… вероятно не се потрудих достатъчно.
— А сега?
— Сега — Рик погледна настрани. — Трябваше и можех да направя много неща. Помолих те да дойдеш тук да поговорим, защото реших, че ти първи трябва да узнаеш. През цялото време остана на страната на Рийс.
— Тя знае какво е видяла — отвърна Броуди и усети, че зрението му се замъглява за миг.
— Да, знае — потвърди Рик, стана и отиде до прозореца. — Не можах да я спра, по дяволите.
— Рийс също трябва да е тук — каза Броуди като отпи нова глътка от кафето, за да прогони сънливостта си.
— Ще бъде.
— Дай ми подробности преди…
Това неговият глас ли беше? Пелтечеше като пиян. Стаята се завъртя пред очите му. Броуди се опита да се изправи. Внезапно осъзна какво става и се запрепъва към Рик.
— Мръсно копеле!
— Не можех да направя нищо друго.
Броуди падна на пода и Рик го изгледа с искрено съжаление.
— Не можех да направя нищо друго — повтори той.
Рийс звъня в дома на Броуди и на мобифона му поне десет пъти. Вече се смрачаваше. Искаше да чуе гласа му и да му съобщи какво знаеше.
Знаеше.
Мисълта за това просто не й позволяваше да продължи да пече пилета или да прави пюре.
— Трябва да вървя, Джоуни.
— В момента е вечерната лудница. А ти си готвачка.
— Не мога да се свържа с Броуди. Важно е.
— А на мен ми писна от бурна любов, която ми пречи на работата.
— Не става дума за любов — отвърна Рийс и свали престилката си. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Трябва да го намеря.
— Вратата на ресторанта не е от въртящите се. Ако излезеш, продължавай напред и не се връщай.
— Трябва да го направя.
Рийс изскочи навън, сподирена от ругатните на Джоуни. Слънцето вече се спускаше зад върховете, езерото бе посивяло от здрача.
Наруга се, тъй като по настояване на Броуди да не шофира сама до работата, сега й се налагаше да отиде пеша до вилата му. Първите два километра тича неуморно, като непрестанно се вглеждаше да види светлината на лампата, която той включваше по здрач.
Излязъл е да си купи бира, каза си тя. Или да се поразходи с колата. Или пък се къпеше.
Беше добре, където и да се намираше. Съвсем добре.
Паникьосваше се без причина.
Но на кого да се обадиш, когато знаеш, че най-важното градско ченге е убиец?
Трябваше да позвъни в щатската полиция. Точно така. Веднага щом поговореше с Броуди.
Слънцето и тъмната страна на луната. Рик Марсдън бе купил и двете колиета. Едното за жена си, другото за любовницата си. Точно той бе любовникът на Дийна Блек, промъквал се тайно в дома й, уплашен някой да не го види с нея.
И после я беше убил.
Рик можеше да проникне и да се измъкне от апартамента над ресторанта по-лесно от всеки друг. Нали всички бяха свикнали да го виждат да се разхожда из града? Знаеше как да вземе ключовете и да направи дубликати. Или да скрие факта, че бе прониквал някъде.
Да заличи следите си.
Рийс забави ход, пое си дъх и се опита да пребори паниката си. Нещо се мяташе във водите на езерото и шумолеше из тръстиките. Затича се отново с разтуптяно сърце.
Трябваше да влезе вътре и да заключи вратите. Да намери Броуди.
Дъхът й замря, когато видя сенките до езерото. Едва успя да потисне писъка си, когато забеляза трите елена, които пиеха вода.
Отби встрани от тях, профуча покрай върбите и най-после стъпи на частния път на Броуди.
Колата му не беше паркирана до нейната. Вилата бе тъмна.
Рийс извади ключа си с треперещи ръце и облегна глава на вратата. Беше много по-трудно да влезе в тъмното, отколкото да го остави зад себе си.
— Шест по едно е шест — започна високо тя като завъртя ключа в ключалката. — Шест по две е дванадесет.
Влезе и затърси ключа на лампата.
— Шест по три е осемнадесет. Шест по четири е двайсет и четири.
Заключи вратата зад себе си и се облегна. Изчака паниката да отшуми.
— Не е тук. Но ще се върне след минута. Може да ми е оставил бележка. Ама той никога не оставя бележки. Но може пък този път…
Първо кухнята, реши тя. Започна да пали лампите по пътя си, за да прогони тъмнината. В каната имаше утайка от кафе, на плота лежеше отворен плик солети.
Рийс опипа каната. Беше студена. Погледна в хладилника и видя солиден запас бира и кола.
— Значи е отишъл да купи нещо друго. Това е всичко. И вероятно ще се отбие в ресторанта да ме вземе от работа. Адски съм тъпа. Направо идиотка.
Грабна кухненския телефон, за да набере мобифона му.
И чу как кола спира пред къщата.
— Господи! Благодаря ти, Господи!
Затръшна телефона и се затича към задната врата.
— Броуди — извика и отвори вратата.
Видя джипа му.
— Броуди? — повтори Рийс. — Къде, по дяволите, изчезна толкова бързо? Трябва да говоря с теб.
Чу звук зад гърба си и се завъртя доволно. Видя летящ към нея юмрук, усети силна болка и потъна в тъмнина.
Когато се съвзе, челюстта я болеше зверски. Изстена и се опита да вдигне ръка, но откри, че ръцете й са оковани зад гърба.
— Хванах те в капан — обясни й Рик. — Не ми достави никакво удоволствие да те ударя. Но това беше най-бързият начин.
Тя се забори лудо да се освободи, обзета от дива паника.
— С белезници си — каза той спокойно и продължи да гледа пътя, докато шофираше. — Но сложих подплънки на китките ти. Няма да те боли и няма да остави никакви белези по кожата ти. Така е най-добре. Ще имаш синина на челюстта, но… е, имало е борба, така че това е нормално.
— Къде е Броуди? Къде ме водиш?
— Искаше да поговориш с него, нали? Водя те при Броуди.
— Той…
— Добре е. Запазих няколко от приспивателните ти. Дадох му достатъчно, така че ще поспи няколко часа. Може би цели три часа. Предостатъчно време. Той ми беше приятел, Рийс. Не трябваше да става така.
— Хората си мислят, че аз съм луда — каза Рийс като продължи да се мъчи да се освободи от белезниците, макар да знаеше, че е безполезно. — Но всъщност ти си луд, ако смяташ, че просто можеш да ми сложиш белезници, да ме отвлечеш и да ме изкараш от града по този начин.
— В колата на Броуди. По тъмно. Ако някой изобщо ни забележи, ще види двама души в колата на Броуди. Ти и той. Ще ви видят заедно, защото точно това очакват. Ще направя всичко колкото се може по-просто и по-бързо. Това е най-добрият начин.
— Ти уби Дийна Блек.
— Направих каквото трябваше, а не каквото исках. Също като сега. Опитах и други начини — каза той като я погледна в очите. — Опитах всичко възможно. Но Дийна не искаше да отстъпи. Също като теб.
Рик отби по частния път към хижата си.
— Сега ще мълчиш и ще правиш каквото ти кажа. Ако решиш да викаш и да се бориш, твоя си работа. Няма кой да те чуе. Но ако го направиш, ще нараня Броуди. — Това ли искаш?
— Не.
— Добре, изпълнявай нарежданията и всичко ще приключи лесно.
Шерифът спря колата, излезе и заобиколи до вратата й.
— Мога да нараня и теб, ако се наложи — предупреди я той. — Изборът си е лично твой.
— Искам да видя Броуди.
— Добре — кимна шерифът като я хвана за ръката и я поведе към хижата. Бутна я вътре, заключи и запали лампата.
Броуди седеше вързан на кухненски стол, отпуснал глава на гърдите си.
Рийс изплака, втурна се към него и падна на колене до стола.
— Броуди! О, Господи, Броуди!
— Не е мъртъв. Само упоен — поясни Рик като погледна часовника си. — И скоро трябва да се събуди. А тогава ще се поразходим и ще си свършим работата.
— Ще я свършим? — разгневена извика тя. — Мислиш, че след като успя да се измъкнеш безнаказано от едно убийство, сега ще убиеш и двама ни и никой няма да узнае? Този път няма да можеш.
— Убийство и самоубийство, това е. Така ще изглежда. Накарала си Броуди да отидете до мястото, където твърдеше, че си видяла убийството. Упоила си го. Термосът му е ей там — кимна той към масичката до канапето. — В кафето има от твоите приспивателни. А шишенцето ще е в джоба ти, когато те намерим.
— Защо ми е да наранявам Броуди? Никой не би повярвал на това.
— Просто си откачила. И си го приспала, за да не загрее какво става. Застреляла си го, а после си застреляла и себе си. Взела си пистолета, който Джоуни държи в чекмеджето на бюрото си, за да го направиш. Отпечатъците ти ще бъдат по оръжието, а по ръката ти ще има следи от барут. Това са уликите, а поведението ти ги прави напълно надеждни.
— Глупости. Пълни глупости. Вече се обадих на щатската полиция и им разказах за Дийна Блек.
— Не си. Сега ще ти сваля белезниците. Ако се опиташ да побегнеш, ще те нараня. И ще застрелям Броуди на стола му. Искаш ли да стане така?
— Не. Няма да избягам. Да не мислиш, че бих го зарязала тук?
Рик се надигна и се приближи предпазливо към нея. Отключи белезниците й.
— Седни тук. Не искам неприятности — каза той като потупа пистолета си. — Не бива да има следи или синини по китките ти, които да покажат на съдебния лекар, че си била вързана. Разтрий ги, за да възвърнеш кръвообращението си. Веднага.
Ръцете я боляха ужасно и трепереха нервно, но все пак успя да изпълни нареждането.
— Казах ти, че се обадихме и докладвахме за случая на щатската полиция.
— Ако го бяхте направили, Броуди щеше да ми го каже, когато дойде тук. Излъгах го, че аз самият съм получил информация от щатската полиция. Помолих го да дойде тук, за да се срещнем с щатските ченгета преди ареста.
Рик отиде до масата и взе пластмасова чаша с вода и хапчето, което бе приготвил.
— Сега изпий хапчето.
— Не.
— Едно от твоите е. Против тревоги. Може да ти помогне малко, а и искам да намерят лекарства в организма ти. Или ще го вземеш, или ще го натъпча в гърлото ти, Рийс.
Тя пое чашата и хапчето.
Рик седна доволно и облегна ръце на коленете си.
— Ще дадем на хапчето няколко минути да подейства, после ще се заемем с нашата работа. Съжалявам, че се стигна до това. Наистина. Броуди ми беше приятел, а и нямам нищо срещу теб. Но трябва да защитя семейството си.
— Семейството си ли защитаваше, докато чукаше Дийна Блек?
Шерифът се намръщи, но кимна.
— Допуснах грешка. Човешка грешка. Обичам съпругата и децата си. Нищо не е по-важно за мен. Но имам и нужди. Два-три пъти годишно се грижа за тези нужди. И това никога не е засягало семейството ми. Дори ми помагаше да съм по-добър съпруг и баща.
Рийс осъзна, че Рик си вярваше. Колко ли хора се заблуждаваха с мисълта, че изневярата може да бъде за добро?
— И си се грижил за нуждите си с Дийна.
— Една нощ. Трябваше да е само една нощ. Какво значение имаше за всеки друг, освен мен? Само секс, това е всичко. Нещата, от които един мъж се нуждае, но не иска съпругата му да ги прави. Една нощ от много други. Но не можах да спра. Нещо у Дийна ме завладя. Като болест. Не можех да я оставя. За известно време дори вярвах, че съм влюбен. И че мога да имам и Деби, и нея.
— Тъмното и светлото — отбеляза Рийс.
— Точно така — тъжно се усмихна той. — Дадох на Дийна всичко, което можех. Но тя вечно искаше повече. А не можех да й дам повече. Искаше да зарежа Деби и децата. Никога не бих го направил. Никога няма да загубя жената и децата си. Скарахме се страхотно и умът ми се проясни. Сякаш се събудих от дълъг мрачен сън. И още тогава скъсах с нея.
— Но тя не бе съгласна да скъсате.
Събуди се Броуди, отчаяно го призова Рийс. Събуди се и ми кажи какво да правя.
— Непрестанно ми се обаждаше. Искаше пари. Заплаши, че ако не й дам десет хиляди, ще каже на жена ми. Нямам толкова пари. Обясних й го. Но тя заяви, че трябва да ги намеря, ако искам да запазя щастливото си семейство. Как се чувстваш? По-спокойна?
— Видях те край реката. Видях как я убиваш.
— Исках само да се обясня с нея. Казах й да дойде тук. Водех я в тази хижа преди. Но когато дойде, не можех да говоря с нея тук. Май трябва да вземеш още едно хапче.
— И тогава си я завел до реката.
— Исках да се поразходим, нищо повече. Не смятах да я убивам. Вървяхме и стигнахме до реката. Казах й, че вероятно ще мога да събера около две хиляди, ако се съгласи да напусне Уайоминг. Но още докато го казвах, осъзнах, че няма да свърши работа. Ако платиш веднъж, изнудването никога няма да спре. Дийна каза, че нямало да се задоволи с трохи. Искаше цялата торта. Можел съм да изтегля парите за образованието на децата. От глупост й бях споменал, че спестяваме пари за колежа. И тя ги искаше. Вече не десет, а двадесет и пет хиляди. Заплаши, че ако не й ги дам, ще остана без съпруга и деца, без репутация. Нарекох я мръсна курва, защото такава си беше. И тя ми се нахвърли. Бутнах я на земята и й казах, че всичко е свършило, а тя изкрещя и отново се нахвърли върху мен. Ти самата видя, че беше така.
— Да, видях.
— Закле се, че ще ме унищожи. Независимо какво съм бил готов да й платя сега, щяла да ме унищожи. Щяла да разкаже на Деби за всяка мръсотия, която сме правили. Внезапно престанах да я чувам. Стори ми се, че в главата ми жужат оси. Но Дийна лежеше на земята, а ръцете ми бяха около гърлото й. Стисках, докато бръмченето спря.
— Нямал си избор — отбеляза Рийс със спокоен глас. — Тя те е принудила да го направиш. Нападнала те е, заплашвала те е. Трябвало е да защитиш себе си и семейството си.
— Да, точно така. Тя дори не беше истинска. Беше само сън.
— Разбирам. Господи, все едно ти е опряла пистолет в челото. Не си направил нищо лошо, Рик. Не си наранил човек, който не заслужава да бъде наранен. Просто си взел необходимите мерки. Ако го знаех преди, щях да забравя за случилото се.
— Но не забрави. Въпреки всичките ми действия. Исках само да напуснеш града. Да изчезнеш и да си продължиш живота, а аз своя.
— Вече разбирам. Сега съм на твоя страна. Можеш да пуснеш Броуди и мен да си отидем и целият кошмар ще остане зад гърба ни.
— Иска ми се да можех да го направя, Рийс. Кълна се в Господ. Но няма как да променя положението. Мога само да го запазя, да защитя онова, което имам. Е, предполагам, че едното хапче е било достатъчно. Сега се отдръпни от Броуди. Време е да го събудим.
— Ако изпълниш плана си, значи не заслужаваш децата и жена си.
— Те никога няма да узнаят.
Рик я сграбчи за ризата и я завлече на няколко метра встрани от Броуди. После се обърна към писателя. Броуди се надигна заедно със стола, метна се върху Рик и двамата паднаха тежко на пода.
— Бягай! — изкрещя Броуди. — Бягай! Веднага!
Рийс се втурна да изпълни заповедта му, сякаш бяха запалили огън под нея. Изплю хапчето, което бе държала до бузата си, и отвори предната врата. Чу трясъка и ругатните, когато изскочи навън.
Хукна напред лудо и изпищя, когато чу изстрел.
— Чу ли това? — извика Линда-Гейл като се надигна на лакът в леглото. — Беше изстрел.
— Аз пък чух ангелски песни.
Тя се засмя и го сръчка в ребрата.
— И аз също. Но имаше и изстрел.
— Кой ли пък не е чувал някой да стреля из горите на Уайоминг? — ухили се Ло като я дръпна назад и започна да я гъделичка.
— Не гъделичкай или… Чу ли това? Някой крещи.
— Не чувам нищо, освен собственото си сърце, което те моли за любов. Хайде, сладурче, да…
Пред вилата нещо изтрещя. Ло скочи.
— Стой тук — нареди й.
Излезе чисто гол от спалнята и отвори вратата на хижата.
Рийс се втурна вътре и Ло едва успя да прикрие слабините си и да ахне.
— Мили Боже!
— Той хвана Броуди! Ще го убие. Ще убие Броуди.
— Какво? Какво?
— Помощ. Трябва да ми помогнеш.
— Рийс? — появи се и Линда-Гейл, увита в чаршаф. — Какво, по дяволите, става?
Нямаме време, помисли си Рийс ужасено. Броуди може да е потънал в кръв, да умира. Както се бе случило със самата нея преди време. Забеляза пушката във витрината на шкафа.
— Заредена ли е?
— Това е пушката на дядо ми Хенри. Чакай малко — заекна Ло, но Рийс се втурна към шкафа.
Дръпна вратичката, но беше заключена. Грабна лампата с мечката и разби стъклото.
— Мили Боже! Мама ще ни убие и двамата! — изстена Ло и направи крачка към нея.
Рийс извади пушката и се обърна. Ло се закова на място.
— Скъпа? Внимавай накъде насочваш това нещо.
— Извикайте помощ. Обадете се на щатската полиция.
Остави ги да зяпат подире й и хукна към вратата.
Молеше се реакцията на Ло да означава, че пушката е заредена. Но ако беше, трябваше да разбере как работи. Молеше се да не й се наложи да я използва.
Но познатата паника и страх бяха изчезнали, заменени от дива ярост. Този път нямаше да лежи безпомощно и да гледа как й отнемат някого, когото обичаше. Не и този път. Никога вече.
Чу Рик да вика името й и сподави напиращите сълзи. Броуди не го бе спрял.
Застина на място, затвори очи и си заповяда да мисли. Не можеше да се върне обратно. Шерифът щеше да я види или да я чуе. И щеше да я убие, а заедно с нея — Ло и Линда-Гейл.
Реши да заобиколи. Рик щеше да си помисли, че все още бяга от него или се е скрила някъде. Не би очаквал от нея да се върне и да се бори.
— Няма къде да избягаш, Рийс — крещеше Рик. — Навсякъде ще те намеря. Това е моята земя, моят свят. Мога да те проследя лесно, все едно се разхождам из града. Искаш ли да довърша Броуди веднага? Искаш ли да му пръсна черепа, докато се криеш, както направи в Бостън? Мислиш ли, че отново можеш да преживееш това?
Пред хижата шерифът дръпна кървящия Броуди да коленичи. Опря пистолета до слепоочието му.
— Извикай я да се върне.
— Не — решително отвърна Броуди, макар че сърцето му потръпна. — Помисли, Рик. Ти би ли го направил, ако беше заложен животът на жена ти? Уби, за да предпазиш човека, когото обичаш. Не би ли умрял заради нея?
— Познаваш я едва от няколко месеца и вече си готов да умреш за нея?
— И една минута стига. Когато си сигурен, си сигурен. Рийс е единствената за мен. Така че стреляй, щом искаш. Но планът ти вече се провали. Държиш служебния си пистолет, а не оръжието на Джоуни. Как ще обясниш, че Рийс ме е застреляла с твоя служебен пистолет?
— Ще си променя плана. Ще се нагодя. Викни я да дойде тук. Веднага.
— Чуваш ли ме, Рийс? — извика Броуди. — Ако ме чуваш, продължавай да бягаш.
Рик го срита свирепо и той падна на простреляната си ръка.
— Нямам избор — каза шерифът с пребледняло лице. — Съжалявам.
И вдигна оръжието.
Рийс се опита да потисне треперенето на ръцете си и се прицели. Пое си дълбоко дъх и натисна спусъка.
Изстрелът прозвуча като бомба, Рийс се просна на земята от отката. Благодарение на това куршумът на Марсдън профуча над главата й.
Тя все пак се надигна. Видя как Броуди и Рик се търкалят по земята, стиснали едновременно пистолета.
— Престанете — втурна се към тях. — Престанете.
Опря пушката до главата на Рик и нареди:
— Престани.
— Дръж се, слабаче — изстена Броуди и стисна пистолета по-здраво.
Рик се търколи към Рийс и я събори на земята. Измъкна пистолета и го насочи към собственото си слепоочие. Броуди го халоса с юмрук в челюстта.
— Няма да се измъкнеш толкова лесно — процеди той и запълзя да вземе падналия встрани пистолет. — Насочи пушката някъде другаде — нареди на Рийс.
Тя застина за момент, стиснала здраво оръжието.
— Побягнах.
— Да, побягна. Умно.
— Но не избягах.
Броуди изморено се отпусна до нея.
— Да, не избяга.
Ло, само по джинси, и Линда-Гейл, увита в чаршаф, се втурнаха към тях.
— Господи, Броуди! Прострелян ли си?
— Да — отговори писателят като притисна ръка към окървавеното си рамо. — Вече имаме още нещо общо — ухили се той на Рийс.
Рик, проснат на земята между тях, покри лицето си с ръце и заплака.
На разсъмване Рийс помогна на Броуди да излезе от колата.
— Можеше да останеш в болницата поне един ден.
— И да прекарам няколко часа в удряне на подлогата в главата си. Но подобна перспектива не ми допадна. А видя ли сестрата, която насъскаха срещу мен? Приличаше на булдог. Ужасно страшна.
— Тогава ще изпълняваш всичко, което ти кажа. Можеш да легнеш на канапето или в леглото.
— Ти къде ще си?
— В кухнята, но няма да пиеш кафе.
— Слабаче, може би никога вече няма да ми се пие кафе.
Устните й потрепериха, но преглътна сълзите си.
— Правя ти чай и бъркани яйца. Леглото или канапето?
— Искам да седна в кухнята и да те гледам как ми готвиш. Това ще облекчи болката ми.
— Няма да те боли нищо, ако си вземеш лекарствата.
— Мисля, че и лекарства няма да взимам вече. Имах чувството, че плувам в лепило, когато бях в хижата на Рик. Чувах ви как говорите, но не разбирах думите. Поне отначало. Можех само да се правя на умрял и да се надявам да изникне възможност да го просна на пода.
— Докато беше вързан на стола и упоен с хапчета, Рик можеше да те убие.
— Можеше да убие и двама ни. И би го направил — додаде Броуди. — Но ти не избяга като заек, когато ти се удаде възможност. Страхотна нощ, нали, Рийс? — въздъхна той, когато тя застана с гръб към него и не му отговори.
— Отначало — заговори младата жена, — когато изтичах от хижата, имах само желание да се махна час по-скоро. Просто да избягам. Но после нещо се промени. Не знам кога. Осъзнавах само, че трябва да намеря нещо, с което да му се опълча. Предполагам, че изкарах акъла на Ло и Линда-Гейл.
— Тъкмо ще има какво да разказват на внуците си.
— Да — кимна тя като извади тигана.
— Загря преди мен. Уж аз пиша криминалета, но готвачката ме изпревари. А аз се набутах в капана като пълен ахмак.
Никога нямаше да забрави как чу гласа й, докато бе замаян от хапчетата. Подобен див ужас не можеше да се забрави.
— Влизането ми в капана можеше да те убие.
— Не. Рик можеше да ме убие. Ти влезе в капана, защото той ти беше приятел.
— Да, беше.
Рийс извади маслото.
— Не знам какво ще стане с Деби и децата. Как ще преживеят този кошмар. Никога нищо няма да е същото за тях.
— И преди нищо не е било каквото са го мислели. По-добре е все пак да знаеш истината, нали?
— Може би. Друг път ще мисля по въпроса — обеща тя, като счупи няколко яйца и започна да ги разбърква с пресен копър и пипер. — Рик наистина си вярваше. Бе убеден, че защитава семейството си и прави каквото трябва. Смяташе, че Дийна го е поставила в безизходица, а той самият е добър човек.
— И наистина беше. Но е имал и тъмна страна, тласнала го да се захване с нещо, което никога не е трябвало да започва. И това му струваше скъпо. Както и на Дийна Блек.
— Той я уби. Зарови трупа й, заличи следите си, скри мотора й. А после го използва, за да отиде в апартамента й и да прибере нейните вещи, да заличи следите си и там. И извърши всичко с абсолютно спокойствие, дори след като му се обадихме да му съобщим какво сме видели.
— Ако беше успял да те уплаши или да те накара да се съмняваш в себе си, щеше да се отърве.
— Ако ти не ми беше повярвал, вероятно точно така щеше да стане. Мисля, че преживяното ме изтръгна от бездната, към която се бях запътила.
Рийс сипа яйцата в чиния и я остави пред Броуди. После го погали нежно по лицето.
— Щях да полудея без теб, Броуди. Щях да умра, ако Рик те беше убил. Затова — тя се наведе и го целуна, — благодаря ти, че остана жив. Изяж си яйцата.
После отиде да направи чай.
— За мен също е сериозно. Разбираш ли?
— Да.
— Един въпрос. Защо не ме пришпорваш?
— Че защо да го правя?
— Влюбена си в мен, нали?
— Да.
— Стигнахме заедно почти до смъртта. Вероятно ме чу как казвам, че съм готов да умра за теб. Но не ме притискаш.
— Не желая да те притискам — каза тя като остави чашите на масата и се намръщи при почукването по предната врата. — Вече идват — промърмори. — Предполагам, че ще нахлуе цяла тълпа посетители, все хора, които искат да разберат какво точно се случи.
— Не е голяма работа. Чакай, аз трябва да отворя — спря я той като я сграбчи за ръката. — Очаквам нещо.
— Трябва да почиваш.
— Мога да стигна до проклетата врата. А ти си пий женския чай сама. Аз ще ударя една кола.
Рийс поклати глава, но реши да го остави на мира. Напълни чаша с лед и извади шише кола от хладилника. Наля я и разкара нежеланата чаша чай.
Застина, поднесла собствената си чаша към устата си, когато Броуди се върна в кухнята, като държеше в здравата си ръка гигантски букет лалета.
— Не ми каза кой цвят предпочиташ, затова поръчах от всичките.
— Уха!
— Любимите ти цветя, нали?
— Да. Откъде се взеха?
— Обадих се на Джоуни. Ако наистина имаш нужда, тя е твоето момиче. Искаш ли ги или не?
— Определено да — засия лицето й. — Толкова са красиви и нежни. Като дъга след страшна буря.
— Да, преживяхме страхотна буря, слабаче. Заслужаваш си дъгата.
— И двамата я заслужаваме — усмихна се тя и повдигна лице към него. — Значи ми предлагаш да ходим сериозно?
Броуди не отговори. Сърцето й забави ритъма си.
— Ще купя вилата — съобщи й той.
— Наистина ли?
— Веднага щом успея да убедя Джоуни. А аз съм убедителен. И ще я ремонтирам. Ще разширя кабинета си и ще направя тераса на горния етаж. Виждам два стола на терасата. Виждам и лалета отвън. През пролетта, нали?
— Да, през пролетта.
— Можеш да готвиш в ресторанта на Джоуни или да започнеш бизнес и да се грижиш за собствената си кухня. Можеш да пишеш готварски книги. Каквото искаш. Но ще трябва да останеш при мен. И рано или късно да легализираме връзката си.
— Така ли?
— Обичаш ли ме или не?
— Да. Обичам те.
— И аз те обичам. Какво ще кажеш, а?
Рийс въздъхна доволно.
— Страхотна работа.
Броуди обви ръка около врата й и я придърпа към себе си, после залепи устни в нейните.
— Аз съм точно там, където искам. А ти?
— Аз също — наклони глава тя и се вгледа в очите му. — Точно където трябва.
— Добре. Искам да седнем заедно на терасата в някой от близките дни. Да погледаме езерото и планинските върхове, които се къпят в него.
— Звучи чудесно, Броуди — прошепна тя. — Наистина ще ми хареса.
— Значи ще го осъществим. Заедно — добави той и се отдръпна леко назад. — А сега направи нещо за цветята. После си вземи вилица. Ще си поделим яйцата.
Ранната утрин проблесна с първите слънчеви лъчи, които предвещаваха настъпващото лято. А те двамата седяха до кухненската маса, украсена с ваза с лалета, и ядяха изстиналите яйца.