Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angels Falls, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Чизмарова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 93 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ivan (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Нора Робъртс. Смърт край Змийската река
ИК „Бард“, София, 2007
Редактор: Олга Герова
ISBN: 978–954–585–776–8
История
- — Добавяне
- — Корекция от Еми
17.
Част от стените и пода бяха замазани — там, където Рийс бе успяла да стигне с мократа кърпа, която сега лежеше във ваната. Броуди си помисли, че хавлията вече е станала на парцал, а това щеше да я притесни, когато се успокои достатъчно.
Беше съдрала скицата, оставяйки парченца хартия и лепенка по огледалото, беше я смачкала и метнала в кошчето за боклук до мивката.
Представи си какъв ужас е изпитала горката Рийс, как трескаво е грабнала хавлията, намокрила я е и е започнала да търка написаното.
Но въпросът все още се виждаше на около десетина места. Аз ли съм това?
— Не си спомням да съм го направила.
Броуди не се обърна към нея, а продължи да оглежда стените.
— Къде е червеният маркер?
— Аз… не знам. Трябва да съм го прибрала.
Замаяна от главоболието и сълзите, Рийс отиде до кухнята и отвори чекмеджето.
— Не е тук — отчаяно изплака, после започна да рови из следващото чекмедже.
— Престани.
— Не е тук. Сигурно съм го взела със себе си и съм го изхвърлила. Не си спомням. Също като предишните пъти.
Броуди се вторачи в нея, но гласът му си остана същия — спокоен и твърд.
— Какви други пъти?
— Мисля, че ще повърна.
— Не, няма да повърнеш.
Тя затръшна чекмеджето, а зачервените й от плача очи заблестяха от гняв.
— Не ми казвай какво да правя.
— Няма да повърнеш — повтори Броуди като пристъпи към нея и я хвана за ръката. — Още не си ми разказала за предишните пъти. Хайде да седнем.
— Не мога.
— Добре, ще стоим прави. Имаш ли бренди?
— Не искам бренди.
— Не те питах какво искаш — сопна се той и започна да отваря шкафовете, за да намери малката бутилка.
При други обстоятелства би засегнал чувството й за естетика с това, че сипа брендито в чаша за сок.
— Изпий го, слабаче.
Може и да бе ядосана и отчаяна, но знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Взе чашата и погълна двата пръста бренди на един дъх. Потръпна.
— Скицата. Може и да съм аз.
— Защо реши така?
— Ако съм си въобразила… преживях насилие…
— Някога душили ли са те?
— Не, но може да съм си въобразила — повтори тя като тресна чашата на плота. — Някой се опита да ме убие на времето и през последните две години очаквах отново да се случи. А има и известна прилика между мен и жената от скицата.
— Вярно. И двете сте жени и имате дълга, тъмна коса. Поне ти имаше доскоро.
Намръщи се леко и протегна ръка да докосне крайчетата на косата, които сега не стигаха до раменете й.
— Лицето от скицата не е твоето.
— Но не я видях много добре.
— Все пак си я видяла.
— Не знам.
— Аз пък знам.
Броуди бе сигурен, че Рийс нямаше кафе, затова отвори хладилника и отбеляза доволно, че бе купила любимата му бира. Взе една и завъртя капачката.
— Видяла си двама души до реката.
— Защо си толкова сигурен? Ти не ги зърна и за миг.
— Видях теб — простичко отговори той. — Но да се върнем на въпроса. Какви други неща не си спомняш?
— Не си спомням да съм маркирала картата си. Нито пък да съм отключвала вратата си през нощта и дори да съм я оставила леко открехната. Или да съм прибирала проклетите купи в килера, а ботушите и раницата в кухненския шкаф. Или да съм си приготвила багажа. И други разни дребни неща. Трябва да се върна.
— Къде да се върнеш?
Тя разтърка лицето си с ръка.
— Не се подобрявам. Трябва да се върна в болницата.
— Глупости. Каква е тази история с опаковането на дрехите?
— Една вечер се прибрах у дома — беше вечерта, когато отидох в бара на Кланси с Линда-Гейл — и всичките ми вещи бяха опаковани. Всички дрехи бяха прибрани в сака ми. Сигурно съм го направила сутринта или по време на някоя от почивките. Не помня. А веднъж фенерът, който държа до леглото си, се озова в хладилника.
— Аз пък веднъж намерих портфейла си там. Странно.
Рийс въздъхна.
— Не е същото. Аз никога не слагам нещата където заваря. Никога. Поне… когато съм на себе си… когато съм здрава. Определено не е нормално за мен да сложа купите в килера. Никога не си губя вещите, защото не мога да правя каквото и да е, ако не знам къде е всичко. А явно в момента за нищо не ставам.
— Поредната дивотия — небрежно подхвърли Броуди и зарови из торбата с покупките. — Какви са всичките тия зелени неща?
— Зеленчуци за салата — отговори Рийс като разтърка слепоочията си, за да прогони зверското главоболие. — Трябва да се махна оттук. Сигурно това съм си мислила, когато съм си опаковала нещата. Вероятно тази мисъл ме е глождила през цялото време, още тогава, на пътеката, а после просто съм се преструвала, че всичко си е нормално.
— Докато беше на пътеката, видя как убиват жена. А това не е нормално. По онова време се съмнявах, но сега…
— Съмняваше се?
— Не за това, че си ги видяла. Не бях сигурен, че жената е мъртва. Възможно бе да е станала и да си е тръгнала. Но явно е мъртва като Елвис.
— Ти въобще слушаш ли ме? Видя ли какво съм направила там? — посочи тя банята.
— Ами ако не си го направила?
— Кой друг може да е? — избухна тя. — Психиката ми не е стабилна. Господи, Броуди, халюцинирам убийства и пиша по стените.
— Ами ако не си ти? — повтори той със същия убедителен тон. — Слушай, изкарвам си хляба с думата „ако“. Ако си видяла точно каквото казваш, че си видяла?
— И какво ако съм? Това нищо не променя.
— Променя абсолютно всичко. Гледала ли си някога „Газ“?
Рийс се вторачи в него.
— Сигурно затова си падам по теб — откачен си като мен. Какво общо, по дяволите, има „Газ“ с изпадането ми в лудост и драскането по стените?
— Ами ако не ти си драскала по стените?
Сърцето я заболя, а стомахът й се сви. Нямаше сили да се добере до стола, затова просто се отпусна на земята и се облегна на хладилника.
— Ако мислиш, че някой ми прави номера, значи наистина си луд като мен.
— Кое те плаши повече, Рийс? — клекна той до нея. — Да вярваш, че отново си изпаднала в нервна криза или че някой друг иска да го повярваш?
Рийс потрепери.
— Не знам.
— Хайде, да поразнищим въпроса. Виждаш как убиват жена. Няма друг свидетел. Съобщаваш за убийството и историята се разчува. Убиецът е дочул нещо или както мислехме преди, те е видял. А това означава, че не е успял да извърши идеалното убийство. Заличил е следите си, но все пак не се е измъкнал.
— Защото има свидетел — прошепна тя.
— Да. Но единственият свидетел има психични проблеми, предизвикани от насилие. Убиецът може да използва това обстоятелство. Бездруго не всеки в града вярва на свидетелката. Тя е нова тук и е прекалено нервна и уплашена. Защо тогава да не засили страха и да обтегне допълнително нервите й?
— Господи! Защо просто не ме гръмне и не приключи историята?
— Ако стане още едно убийство, хората ще приемат историята ти на сериозно.
— Посмъртно?
— Да.
Рийс все още притежаваше някакви сили, помисли си Броуди. Не много наистина, но все пак щеше да издържи.
— Погажда й няколко номерца и разчита, че тя ще направи едно от двете: ще затанцува гола из улиците или ще побегне от града. И при всяко положение хората напълно ще спрат да вярват на историята й за убийството.
— Но това е…
— Откачено? Не, не е. Всъщност е адски умно и хладнокръвно.
— Значи вместо да вярвам, че съм се провалила напълно в емоционално и психическо отношение, искаш да приема, че ме преследва убиец. Прониква в апартамента ми и се опитва да ме подлуди.
Броуди отпи от бирата си.
— Теорията ми звучи добре.
Гърлото й пресъхна, когато осъзна смисъла на думите му.
— Първата възможност ми се струва по-лесна. Нея съм я преживявала вече.
— Обзалагам се, че е по-лесна, но ти не обичаш лесните неща.
— Странно е да кажеш подобно нещо за жена, която повече от година бяга от всичко, включително и от себе си.
— Ако така гледаш на нещата, значи наистина си откачена.
Броуди се надигна и й протегна ръка. Рийс се поколеба, но я пое и се изправи.
— А ти как виждаш нещата?
— Виждам жена, която оцелява. Приятелите й, по-близки от семейство, са убити. Една от тях — пред очите й. Тя самата е простреляна и оставена да умре в тъмен килер. Хваната в капан в тъмнината, потънала в кръв. Всичко, което е обичала, е унищожено за миг. Тя остава лишена от нормалното чувство за сигурност. И все пак две години по-късно стои пред мен, защото е успяла да се пребори с всички проблеми стъпка по стъпка. Мисля, че това е една от най-силните жени, които някога съм срещал.
— Май не се срещаш с много хора — опита да се пошегува Рийс.
— Видя ли — усмихна се той като докосна челото й с пръст. — Закова ме. А сега си приготви някои неща. Тази вечер ще спиш при мен.
— Не мога да приема…
— Ще го направиш — настоя той и зарови из торбата. — Това ли е вечерята?
— Мамка му! Мидите!
Броуди се увери, че Рийс е дошла на себе си, когато се втурна към торбата.
— Слава Богу, че помолих да ми ги опаковат в лед. Все още са студени. В крайна сметка се оказа разумно да поддържам по-ниска температура у дома.
— Обичам миди.
— Май няма храна, която да не обичаш — каза Рийс като се облегна на плота и затвори очи. — Няма да ме оставиш да изпадна в истерия, нали?
— Вече ти споменах, че се дразня от истерични жени.
— Но веднъж ми каза, че си падаш по невротички.
— Да, така е. Но между истерия и невроза определено има разлика. Ти дори не си достатъчно невротична за мен. И затова просто ще се възползвам от теб, докато се появи нещо по-добро.
— Справедливо.
— А дори да се появи нещо по-добро, пак можеш да ми готвиш.
— Благодаря — кимна тя като отпусна ръце и се загледа в него. — Прегърна ме, докато плачех. Вбесяващо за теб.
— Не беше изпаднала в истерия, а просто бе наранена и те болеше глава. Но не го превръщай в навик.
— Обичам те. Влюбена съм в теб.
Няколко секунди Броуди не проговори. А когато го направи, Рийс долови лек страх, примесен с раздразнението му.
— Мамка му! Не мога да направя и едно добро дело безнаказано.
Тя се засмя весело и усети как се успокоява.
— Така си е. Сигурно напълно съм откачила. Но не се тревожи, Броуди.
Завъртя се към него и забеляза, че я гледаше с уважението и страха, предизвиквани от тиктакаща бомба.
— Извън всички неврози съм разумна, съвременна жена. Не си отговорен за чувствата ми, нито пък задължен да им отговориш. Но когато преживееш всичко, което аз съм преживяла, просто се научаваш да не приемаш нещата за дадени. Времето, хората, чувствата. Психиатърът ми ме посъветва да си водя дневник — продължи тя, докато опаковаше необходимите продукти. — И дневникът ми помогна да се справя с емоциите и страховете си. Ти също ми помагаш в това отношение.
— Смесваш доверието с незаслужена благодарност и с факта, че между нас има страхотно сексуално привличане.
— Главата ми може да е объркана, но сърцето ми си е съвсем наред. Но ако чувствата ми те плашат, мога да се обадя на Линда-Гейл и да поживея при нея, докато реша какво да правя.
— Просто вземи всичко, от което ще имаш нужда — каза той решително. — Включително всички съставки за добра вечеря.
Не беше влюбена в него. Но мислеше, че е, и това го притесняваше. Опитваше се да й помогне, което вероятно бе първата му грешка, а сега тя усложняваше всичко. Типично за жена, помисли си. Връзва панделки на всяко нещо.
А панделките го задушаваха.
Е, поне вече не говореше за това. Нито пък трепереше заради станалото в апартамента й.
Точно както бе предполагал, готвенето на вечерята я успокои. Той самият се успокояваше с писане. Човек потъваше в работата си и забравяше за проблемите.
Но по-късно щеше да й се наложи да се върне към действителността. Ако теорията му бе вярна, Рийс определено бе изпаднала в беда.
— Искаш ли вино? — попита я той.
— Не, благодаря. Ще си остана на вода — отговори младата жена, докато подреждаше салатата в малки чинии. — За останалото са нужни още няколко минути, така че ще започнем с това.
Броуди прецени, че е ял повече салата през последните няколко седмици, отколкото обикновено ядеше за цели шест месеца.
— Джоуни ще откачи, когато си види банята.
— Ами боядисай я.
Рийс набоде лист салата.
— Не мога да боядисам плочките и пода.
— Мак вероятно има някакъв препарат, който ще изчисти маркера. А и бездруго апартаментът ти не е особено луксозен, слабаче. Нуждае се от ремонт.
— Да, винаги има някаква утеха. Броуди, и преди ми се губеха моменти. Не през последната година, но преди ми се случваше.
— Но не означава, че и сега ти се случва. Напоследък прекарвах доста време с теб. Не съм те виждал да ходиш насън, нито пък да украсяваш стените на вилата ми със странни послания. Всъщност не съм те виждал да правиш нищо по-странно от подреждането на кухненските ми чекмеджета.
— Имаха нужда — оправда се тя. — Цареше пълна бъркотия.
— Можех да си намеря нещата. Рано или късно. Някой в ресторанта на Джоуни споменавал ли е да си направила нещо странно?
— Джоуни смяташе, че е странно да искам бамя за супата.
— Бамята си е странен зеленчук. На времето в Бостън, когато ти се случваха подобни неща, имаше ли някой около теб?
Рий се надигна, за да поднесе основното ястие.
— Не. И винаги се притеснявах, защото се плашех, че може да ми се случи къде ли не. Когато излязох от болницата, отидох да живея при баба. Тя ме заведе на пазар. И по-късно открих кошмарен кафяв пуловер в чекмеджето си. Попитах я откъде се е взел. Усетих, че става нещо нередно по начина, по който ме изгледа. Притиснах я да ми каже и тя ми обясни, че аз съм го купила. Каза, че сме спорили заради пуловера, защото никак не отговаряше на стила ми. Но съм й обяснила, както и на продавачката, че го искам, защото е брониран.
Рийс обърна мидите със сръчно движение на китката.
— Друг път баба влезе в стаята ми посред нощ, защото чула страхотен шум. Аз заковавах прозорците си. Не помня да съм взимала чука и пироните.
— И двата инцидента ми звучат като пресилени мерки за безопасност. В този смисъл са нормални — била си уплашена.
— Уплашена е меко казано. Имаше и други инциденти. Сънувах кошмари. Чувах изстрелите и писъците. Опитах се да разбия вратата. А една нощ изскочих през прозореца, който се бях опитвала да закова. Един съсед ме намери по нощница на тротоара. Не знаех къде съм, нито как съм се озовала там.
Рийс постави чиния пред Броуди.
— Тогава отидох в болницата. А сегашното ми състояние може да означава просто влошаване.
— И това удобно се случва, докато си сама? Не вярвам. Работиш в ресторанта на Джоуни осем часа, пет или шест дни седмично. Прекарваш време с мен, с Линда-Гейл, движиш се из града. Но не си имала никакъв друг инцидент, освен тези в апартамента ти, когато наоколо няма жив човек. „Газ“.
— И ти си Джоузеф Котън?
— Обичам жени, които познават класическите филми — ухили се той като я погали по ръката. — Ето ти още един. „Прозорец към двора“.
— Джими Стюарт вижда убийство в апартамент на отсрещната кооперация, докато си лежи у дома със счупен крак — бързо каза Рийс, остави чинията си на масата и седна. — Никой друг не вижда убийството. Никой не му вярва. Дори Грейс Кели не му вярва. Нито приятелят му, ченгето… как му беше името?
— Уендъл Кори.
— Точно така! Нито великолепната Телма Ритър. Никой не вярва, че Реймънд Бър е убил жена си.
— Няма улики, които да подкрепят твърденията на героя. Няма труп, няма следи от борба, няма кръв. А Джими напоследък се държи странно.
— Значи според теб съм попаднала в смесица от „Газ“ и „Прозорец към двора“?
— Внимавай за типове, които приличат на Пери Мейсън или имат френски акцент.
— Караш ме да се чувствам по-добре. Преди няколко часа… — тя замълча и притисна ръце към очите си. — Лежах свита на пода и скимтях. Само дето не си смучех палеца. Бях паднала на дъното.
— Не, просто се бе смъкнала малко надолу. Но сега отново си отгоре. А това е истинска смелост.
Рийс отпусна ръце.
— Не знам какво да правя.
— В момента трябва да си изядеш мидите. Великолепни са.
— Добре — кимна тя и решително лапна една мида, която наистина бе великолепна. — Качих два килограма.
— Цели два килограма! Трябва да празнуваме.
— Сигурно защото готвя повече. Не само в ресторанта, но и тук. Това ми харесва.
— Радвам се, че помагам.
— И правя секс редовно.
— Повтарям, винаги съм готов да помогна.
— Направих си косата.
— Забелязах.
Рийс наклони глава. Бе готова да се бори, за да чуе желаното.
— Е, харесва ли ти или не?
— Бива.
— О, я престани. Защо толкова внимаваш с комплиментите?
— Такъв съм си.
Тя прокара пръсти през кичурите.
— Аз си я харесвам. А ако си на друго мнение, просто ми кажи.
— Ако не я харесвах, щях да ти кажа. Или пък щях да ти кажа, че си е лично твоя работа, ако искаш да се разхождаш наоколо с птиче гнездо на главата.
— Да, наистина би го казал — усмихна се тя. — Времето с теб ми се отразява добре. Приятно ми е да сме заедно и да си говорим. Обичам да ти готвя и да спя с теб. Чувствам се като… не мога да кажа като жената, която бях, защото никога вече не бих могла да се върна назад.
— Може би не трябва да се връщаш назад.
— Вероятно си прав. Откакто съм с теб, усещам как се превръщам в жената, която искам да бъда. Но и двамата знаем, че ще е по-разумно, ако леко се отдръпнем един от друг.
Той се намръщи и лапна поредната мида.
— Слушай, ако говориш за хрумването си, че си влюбена в мен, положението става тревожно и…
— Не е тревожно — възрази тя. — Трябва да се смяташ за късметлия, ако съм влюбена в теб, въпреки нестабилната ми психика. Много жени може и да те намират сексапилен, но не биха задълбочили връзката заради вечната ти заядливост. Ала сега не говоря за чувства. Просто смятам, че ако изпадам в нервна криза, не ставам дори за обикновена връзка. А ако си прав и някой ме преследва, съм още по-опасна за теб.
Броуди отпи замислено от бирата си.
— Ако си откачена и аз се отдръпна, значи не мога да се справям с хората. Същото важи и за теорията, че някой се опитва да те изкара луда. Искам да си изясня всичко. Пък и не съм готов да се откажа от хубавата храна и секса.
— Звучи разумно. Но ако по-късно си промениш мнението, няма да се обидя.
Рийс се протегна към каната с вода, в която плуваха тънки парченца лимон. Броуди хвана ръката й и зачака да го погледне в очите.
— Не става дума само за ядене и секс. Имам…
Чувства ли, запита се той. Чувствата можеха да означават какво ли не.
— Държа на теб.
— Знам.
— Добре. В такъв случай няма нужда да обсъждаме чувствата ми през следващия час.
Ръката й бе нежна и мека. Постави я на масата, но задържа своята върху нея.
— Ще се справим, Рийс.
И точно в този момент, затоплена от нежното му докосване, Рийс му повярва.
След като приключиха вечерята и оправянето на кухнята, Рийс седна доволно с чаша чай пред себе си. Броуди реши да направи следващата стъпка.
— Ще се чувстваш ли добре, ако останеш сама тук за около час?
— Защо?
— Мислех да взема Рик и да отидем да огледаме апартамента ти.
— Недей — поклати глава тя, загледана в пламъците на огъня, който Броуди бе запалил във всекидневната. — Рик не вярва, че съм видяла убийство на пътеката. Направи всичко, което се изискваше в подобен случай, и според всички се е справил добре. Но не ми вярва. Сутринта се отбих в офиса му. Видях се с него, Деби и Ханк. А когато извадих скицата и им съобщих, че възнамерявам да я покажа из Джаксън, забелязах съчувствие по лицата им.
— Ако някой е влизал в дома ти…
— Ако някой е влизал, никога няма да успеем да го докажем. А и как са влезли? Вече имам дори резе.
— Ключалките могат да бъдат отключвани. А от ключовете могат да се правят дубликати. Къде държиш ключовете си?
— Във вътрешния джоб на чантата ми.
— А когато работиш?
— Във вътрешния джоб на чантата. А ако не нося чанта, в джоба на якето ми. В десния джоб, ако държиш на подробностите.
— Къде стоят чантата и якето ти, докато работиш?
— В кабинета на Джоуни. Тя има дубликати от ключовете в шкафа си. Но не можем да си направим извода, че съм объркала Джоуни с мъж, а тя е убила любовницата си и прониква в апартамента ми, за да ме тормози.
— Да, но не е кой знае колко трудно някой да влезе незабелязано в кабинета й и да си направи дубликати от ключовете.
Чашата в ръката й затрепери.
— Мислиш, че е някой от Ейнджълс Фист?
— Възможно е. Или човек, който е живял тук по време на престъплението. И е останал, когато се разчу за убийството. А това стана доста бързо.
— Но никой не позна жената.
— Не казах, че жената е тукашна.
Рийс се облегна назад.
— Не, не го каза. Просто реших, че ако жената не е оттук, значи и мъжът не е.
— Всичко е възможно. Може да е човек от града или пък някой, който редовно го посещава. Или някой, който е дошъл на лов, или просто турист. Човек, който е наясно как да заличи следите си, а според мен това изключва обичайните градски чеда. Кой знаеше, че днес ще отсъстваш от града?
— Че кой не знаеше?
— Да, така е. Трябва да помислим за времето — замислено отсъди Броуди. — Спомена, че си водиш дневник.
— Да.
— Дай да го прегледам.
— Никога!
Той се намръщи, после се ухили.
— И аз ли съм вписан там?
— Разбира се, че не. Кой изобщо е чувал за жена, която да пише за мъжа, по когото си пада, или пък за сексуалните си преживявания? Абсурд.
— Добре де, ще прочета само сексуалните преживявания, за да се уверя, че си ги предала точно.
— О, точни са. Аз ще прегледам всичко и ще ти запиша датите и часовете, когато се случиха тези ужасни неща.
— Добре, но не тази вечер. Изглеждаш съсипана. Време е да си лягаш.
— Мога да остана тук още няколко минути.
— Да, ама после ще ми се наложи да те нося догоре заспала. Аз отивам да свърша малко работа в кабинета си.
— О… — въздъхна тя и погледна към вратата. — Добре, може би…
— След като проверя ключалките. Отивай да си лягаш, слабаче.
Глупаво бе да се преструва, че не е изморена, затова се надигна.
— Утре съм първа смяна. Ще се опитам да не те събудя, когато стана.
— Благодаря.
— А аз ти благодаря за помощта, Броуди. Благодаря ти за рамото, на което си поплаках.
— Не си използвала рамото ми.
Тя се наведе и го целуна нежно.
— О, да, използвах го. Няколко пъти тази вечер.
Знаеше, че Броуди ще провери ключалките, защото й бе обещал. Докато се приготвяше за лягане, чу стъпките му по стълбите. Надникна в коридора и забеляза, че в кабинета му светеше, после чу тракането на клавишите.
Мисълта, че Броуди е близо до нея, й позволи да си легне и да остави вратата незаключена.
Същата тази мисъл й помогна да затвори очи и да заспи.