Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angels Falls, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Чизмарова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 93 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ivan (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Нора Робъртс. Смърт край Змийската река
ИК „Бард“, София, 2007
Редактор: Олга Герова
ISBN: 978–954–585–776–8
История
- — Добавяне
- — Корекция от Еми
28.
Марли Матюс живееше на първия етаж в малко блокче с обзаведени апартаменти близо до шосе 89. Собствениците се бяха опитали да му придадат известен стил с фалшиви гипсови стени, заобикалящи неголям вътрешен двор с ограда от ковано желязо. В дворчето се помещаваха няколко избелели стола и две-три прясно боядисани метални маси. Изглеждаше чисто и макар паркингът да бе осеян с пукнатини от зимния студ, бе добре поддържан.
В двора четиригодишно хлапе караше червено колело в кръг. От отворен прозорец на втория етаж долиташе истеричен бебешки плач.
В мига, когато тръгнаха през двора, от стъклените плъзгащи се врати на първия етаж излезе жена и попита:
— Мога ли да ви помогна?
Жената беше дребна, жилава, с къса тъмна коса, изпъстрена с бронзови кичури. Беше хванала дългата дръжка на парцал за под и изглеждаше готова да ги халоса с него, ако не хареса отговора им.
— Надявам се — отговори Рийс с широка усмивка, тъй като знаеше какво е да се страхуваш от непознати. — Търсим Марли Матюс.
Жената махна на момченцето и то насочи колелото си към нея.
— Защо я търсите?
— Може да познава човек, когото търсим. Серж от фризьорския салон ми се обади. Аз съм Рийс Гилмор. А това е Броуди.
Очевидно споменаването на новия й шеф бе достатъчно.
— Е, добре, аз съм Марли Матюс.
Бебето на горния етаж продължаваше да плаче и някой запя нежно на испански.
— Съседката ми току-що роди — обясни Марли, когато Рийс автоматично вдигна поглед нагоре. — Моля, влезте за минута. Рори, стой там, където мога да те виждам.
— Мамо, мога ли да си взема кутия сок?
— Разбира се. Но ако излезеш пак на двора, стой така, че да те виждам.
Момченцето се втурна в апартамента. Възрастните го последваха. Хлапето отиде до хладилника в кухнята, разделена от всекидневната от дълъг плот.
— Искате ли нещо? — любезно попита Марли. — Студена напитка?
— Благодаря, няма нужда.
Апартаментът бе блестящо чист и миришеше на лимонов препарат. Беше оскъдно обзаведен с двойно канапе и кресло, но бяха положени усилия да бъде разкрасен. Ваза от червено стъкло с жълти изкуствени маргарити стоеше на плота, а на масата — саксия с някакво зелено растение.
Малко ъгълче от дневната бе превърнато в кът за игра, ограден с бяла масичка и червен стол. На стената висеше коркова дъска със закачени детски рисунки. Прозрачна пластмасова кутия на пода подслоняваше играчки.
Очевидно заинтересуван от непознатите повече, отколкото от колелото си, Рори отнесе кутията със сок до Броуди.
— Имам състезателна кола и пожарна — гордо съобщи той.
— Така ли? Коя е по-бърза?
Рори се ухили и отиде да ги донесе.
— Заповядайте, седнете — покани ги Марли.
— Имаш ли нещо против да седна тук? — попита Броуди като отиде до кутията с играчки и се настани до момченцето.
— Преди няколко седмици оставих скицата в салона — започна Рийс. — Серж каза, че ти си познала жената.
— Не съм абсолютно сигурна. Просто, когато видях скицата, се запитах какво прави там Дийна.
— Дийна?
— Дийна Блек.
— Приятелка ли ти е? — намеси се Броуди небрежно като подкара пожарната до състезателната кола на Рори.
— Не точно. Живееше горе, където сега е Лупе. Лупе с малкото бебе.
— Живееше? — повтори Броуди.
— Да, напусна. Преди около месец.
— Другаде ли се премести? — попита Рийс.
— Нещо такова — отговори Марли, погледна отново Броуди, сякаш да се увери, че няма да грабне Рори и да побегне, и приседна на канапето. — Не си опакова целия багаж. Взе си дрехите, но остави кухненски прибори, списания и разни такива. Не ги искала, защото бездруго били боклуци.
— На теб ли ти го каза?
— На мен? Не — стисна устни Марли. — По онова време вече не си говорехме. Остави бележка на портиера, който живее в съседния апартамент. Та беше на писала, че отива на по-добро място. Вечно повтаряше, че ще се премести на по-добро място. Взе си дрехите и мотора и изчезна.
— Мотор? — обади се Броуди.
— Караше харли. Подходящо за нея. Често водеше разни рокери, докато живееше тук — обясни Марли като погледна бързо Рори, за да се увери, че не подслушва. — Работеше в стриптийз бар — прошепна тя. — Бар на име „Рандеву“. Когато все още си говорехме, ми обясняваше, че там съм щяла да правя повече пари, отколкото в „Усмихнатия Джак“. Там работя като келнерка. Но не исках да се местя в стриптийз бар, а и не мога да работя полугола до късна нощ, след като си имам Рори.
— Сама ли живееше? — попита Рийс.
— Да, но често си водеше компания. Съжалявам, ако ти е била приятелка, но наистина си беше така. Имаше компания почти всяка нощ. Поне до шест сутринта. Така беше допреди около осем месеца.
— Какво се промени?
— Почти съм сигурна, че се появи мъж, на когото държеше. Чувах ги горе веднъж седмично. После настроението й се оправяше за около ден-два. Спомена, че била закачила риба на въдицата си. Той й купувал разни неща. Ново кожено яке, колие, бельо. Но после… не знам… сигурно са се скарали.
— Защо мислиш така?
— Ами влетя тук побесняла една сутрин. Тъкмо слагах Рори в колата, за да го закарам в детската градина. Псуваше като луда и кълнеше. Помолих я да млъкне, защото синът ми е в колата. А тя ми отговори, че и той щял да стане гнусно копеле като останалите, когато порасне. Можете ли да си представите? — възмутено попита Марли, очевидно все още обидена. — Да каже подобно нещо за сладкото ми момченце? И то пред самата мен?
— Не, не мога. Очевидно е била много ядосана.
— Не ми пука дали е била ядосана, нямаше право да говори за моя Рори по този начин. Вбеси ме. Скарахме се, но аз отстъпих, защото детето беше с мен. А и бях чувала, че веднъж халосала с бирена бутилка някакъв тип в бара. Не беше от хората, с които искаш да се разправяш.
— Не те обвинявам — кимна Рийс като си припомни как Дийна бе зашлевила убиеца и как се бе хвърляла върху него.
— Но тя не отстъпи — продължи Марли. — Не престана да вика и да се заканва. Заяви, че никой не можел да си играе с нея. И онзи тип — очевидно гаджето й — щял да си плати. А след като го довършела, щяла да се прехвърли на някой по-добър.
Марли сви рамене.
— Това е основното. Втурна се нагоре, а аз се качих в колата.
— Тогава ли я видя за последен път? — обади се Броуди.
— Не. Видях я още два-три пъти. Но, честно казано, я избягвах. Чух мотора й няколко пъти.
— Помниш ли кога го чу за последен път? — попита Рийс.
— Помня, защото беше посред нощ. Събуди ме. Трябва да е било на следващия ден, когато портиерът ми каза, че напуснала. Оставила ключовете в плик и изчезнала. Портиерът реши да прибере останалите й неща на склад за известно време. Може и да го е направил — сви рамене тя. — Не знам и не ме интересува. Радвам се, че напусна. Лупе и мъжът й са много по-добри съседи. Със Серж се разбрахме, че мога да работя в салона, когато Рори е на детска градина, а Лупе го гледа вечер, след като отида на работа в ресторанта. Никога не бих се доверила на Дийна за детето си.
Внезапно Марли се намръщи.
— Вие ченгета ли сте? Дийна да не се е забъркала в някакви неприятности?
— Не сме ченгета — отговори Рийс като погледна Броуди. — Но мисля, че наистина става дума за неприятности. Знаеш ли дали портиерът си е у дома?
— Обикновено е.
Портиерът си беше у дома. Джейкъб Мекленбърг беше висок, слаб седемдесетгодишен мъж с гъсти бели мустаци. Апартаментът му, огледално копие на този на Марли, бе претъпкан с книги.
— Дийна Блек. Страхотно претенциозна — каза той като поклати глава. — Вечно се оплакваше. Плащаше си наема навреме или почти. Не беше щастлив човек. Винаги обвиняваше всичко и всекиго заради това, че животът й не бе такъв, какъвто искаше.
— Това Дийна ли е? — попита го Рийс като извади скицата от чантата си.
Мекленбърг извади чифт очила от джоба си, стисна устни и разгледа скицата внимателно.
— Доста прилича. Бих казал, че е тя. Защо я търсите?
— Изчезнала е — отговори Броуди бързо, за да не даде възможност на Рийс да каже нещо. — Пазите ли все още бележката, която ви е оставила?
Портиерът се замисли за момент. Вгледа се в лицето на Броуди, после прикова очи в Рийс.
— Обичам да поддържам ред. И не бих искал Дийна да се върне и да ме обвини, че съм дал квартирата й под наем, без тя да знае. Не виждам защо да не ви позволя да погледнете бележката.
Той отиде до библиотечката, дръпна стол и се настани, за да прегледа съдържанието на ниския шкаф.
— Чудесна колекция — отбеляза Броуди. — Имам предвид книгите.
— Мога да си представя да живея без храна, но не и без книги. Преподавах английска литература в продължение на тридесет и пет години. След като се пенсионирах, реших да се заема с нещо, което ще ми позволи да чета, но не и да се превърна в отшелник. Тази работа ми осигурява баланса. Справям се без проблеми с малките поправки, а след като си се разправял с тийнейджъри няколко десетилетия, не е трудно да се справиш с наемателите. Дийна беше една от трудните. Не искаше да живее тук.
— Че защо?
— Малък, евтин апартамент, далеч от центъра. Плащаше си наема, но и това й беше неприятно. Няколко пъти ми предложи сексуални услуги вместо наем — усмихна се той, като дръпна тънка папка. — Но не беше мой тип.
Мекленбърг извади лист от папката и го подаде на Броуди.
„Майната ви на всичките и на тази дупка. Отивам на по-добро място. Запази боклуците горе или ги изгори. Не ми пука.
— Категорично — отбеляза Броуди. — Написано е на компютър. Тя имаше ли компютър?
Мекленбърг се намръщи замислено.
— Не мисля. Но из целия град има интернет кафета.
— Изглежда странно — намеси се Рийс — да си направи труда да ви каже да вървите на майната си. Защо просто не си е заминала?
— Ами… тя обичаше да ругае и да се хвали.
— През последните няколко месеца се е виждала с някакъв мъж.
— Да, така беше. Но спря… спря да го забавлява преди празниците миналата година.
— Някога виждал ли сте човека, с когото ходеше?
— Май да. Веднъж. Повечето й приятели не си правеха труда да се държат дискретно. В мазето имаме перално помещение. Един от наемателите ми бе съобщил, че сушилнята е развалена. Слязох да проверя дали мога да я оправя сам. Тъкмо се качвах обратно горе, когато приятелят й си тръгваше. Беше понеделник следобед. Знам, защото по онова време всички наематели работеха в понеделник.
— Понеделник. Около празниците — повтори Рийс.
— Да, мисля, че беше малко след Нова година. Спомням си, че предишната вечер бе валял сняг и трябваше да го изрина. Обикновено правя дребните поправки сутрин или между четири и шест. Освен ако не стане авария, разбира се. Обичам да чета, докато обядвам, а после да си подремна. Но същата тази сутрин бях забравил за сушилнята, а трябваше да се заема с нея.
Възрастният мъж поглади мустаците си с пръст и стисна устни замислено.
— Мъжът изглеждаше неприятно изненадан, когато ме срещна. Явно не му хареса, че го видях. Обърна ми гръб и се отдалечи бързо. Не беше оставил колата си на паркинга. Стана ми любопитно и забързах да си вляза у дома и да погледна през прозореца. Той излезе пеша от паркинга.
— Може би живее в града — предположи Рийс.
— Или беше паркирал другаде. Но знам, че оттогава Дийна излизаше да се видят навън. Ако се срещаше с него, разбира се. Но доколкото знам, той никога вече не дойде тук.
— Не е искал да го видят. Така изглежда, нали?
— Да, така е — съгласи се Броуди. — А това показва, че е женен или е високопоставен човек.
— Политик? Свещеник?
— Възможно е.
Стигнаха до колата на Броуди. Рийс се обърна и отново огледа блокчето.
— Не е дупка. Не е луксозно, но е чисто и добре поддържано. Но не е било достатъчно добро за Дийна Блек. Искала е повече. По-голямо, по-скъпо, по-лъскаво.
— И си е мислела, че е хванала риба, която ще й осигури тези неща.
— Значи приятелят й не й е дал всичко, което е искала. Или пък той е прекратил връзката. Смятам впрочем, че той я е изритал. Особено ако е бил женен или пък високопоставена личност. Но, Броуди, ако се е страхувал да не го видят тук, какво става с теорията ни, че е от Ейнджълс Фист?
— Не я променя особено — отвърна Броуди като й отвори вратата, заобиколи колата и се настани на мястото си. — Може би идва редовно по работа в Джаксън. Или пък се страхува да не бъде познат от местен човек, който редовно посещава нашето градче. Но не я е убил, защото не се е съгласила да бъде зарязана. Отказът й може да е вбесяващ, но все пак човек казва: „Кофти, сестро. Дотук бяхме. Край.“
— Мъжете наистина са долни копелета.
— Жените също късат с гаджетата си.
— Да, но обикновено казваме, че съжаляваме. Както и че прекратяваме връзката не по вина на мъжа, а защото си имаме проблеми.
Броуди изсумтя.
— Предпочитам да ми забучат вилица в окото, отколкото да чуя подобно извинение. Но работата е там, че тя го е държала с нещо. Заплашила го е. Казала е на Марли, че той ще си плати. Но той не е искал да си плати.
— И затова я е убил, скрил е трупа и е заличил следите си. Върнал се е тук посред нощ, качен на нейния мотор. И вече е бил написал бележката.
— Да, навярно той притежава компютър. Или поне има достъп до такъв. А това никак не ни помага.
Но Рийс си помисли, че парченцата от мозайката постепенно се сглобяваха. Вече разполагаха с име и, освен ако не грешаха, с мотив за убийство.
— Взел е дрехите й — добави Рийс. — Никоя жена не би оставила дрехите и личните си вещи. Затова ги е взел. И се е отървал от тях. Оставил е приборите й и е написал бележката, за да заблуди хората. Никой не би тръгнал да търси жена, за която смята, че просто се е преместила в друга квартира.
— Но не е вписал теб в сметките си. А ти не само видя убийството, но и твърдо реши да откриеш коя е жертвата.
— Дийна Блек — каза Рийс и затвори очи за момент. — Е, вече разполагаме с име. Какъв е следващият ни ход?
— Отиваме в стриптийз бара.
Рийс не знаеше какво точно да очаква. Кожа, вериги, хардрок, мрачни погледи.
Всъщност наоколо имаше повече джинси, отколкото кожа, а погледите бяха незаинтересовани. Музиката обаче гърмеше силно от гигантски колони на сцената, където танцуваше жена с лилава коса, миниатюрни бикини и високи токове.
Гъст цигарен дим се извиваше над маса до сцената, където няколко яки типове с татуирани ръце зяпаха представлението и се наливаха с бира.
В заведението имаше много маси, повечето обърнати към сцената. Само няколко бяха заети.
Рийс реши, че най-разумното е да седне до бара и да мълчи. Броуди поръча две наливни бири.
Барманът имаше червеникавокафяви мустаци, увиснали от двете страни на брадичката му, и плешива като пъпеш глава.
Броуди се облегна на бара, за да вземе бирата си.
— Виждал ли си Дийна напоследък? — попита той бармана.
Мъжът избърса малко разсипана пяна с парцала си.
— Не.
— Напусна ли?
— Сигурно. Престана да идва на работа.
— Кога?
— Преди известно време. Какво ти влиза в работата?
— Дийна ми е сестра — намеси се Рийс с широка усмивка. — Е, половин сестра. Същата майка, различни бащи. На път сме за Вегас и реших, че може да останем при нея ден-два.
Хвърли бърз поглед на Броуди и забеляза, че е повдигнал едната си вежда, което му придаваше изненадано, но и донякъде развеселено изражение.
— Отбихме се в апартамента й — продължи Рийс. — Там ни казаха, че се изнесла миналия месец, но ни съобщиха, че работи тук. Не сме я чували от доста време и ни домъчня за нея. Просто искахме да й кажем „здрасти“.
— Не мога да ви помогна.
— Е, добре — кимна Рийс и вдигна чашата си. — Не сме чак толкова близки. Но реших, че след като минаваме оттук, може да се отбием да я видим. Дали някой тук не знае къде е отишла?
— На мен не ми каза. Останах без една танцьорка.
— Типично — сви рамене Рийс като остави чашата, без да отпие, тъй като се съмняваше в хигиената в подобно място. — Май само си загубихме времето — обърна се тя към Броуди. — Навярно е заминала някъде с онзи тип, с когото се виждаше.
Келнерката, застанала до бара, изсумтя презрително.
— Не е особено вероятно.
— Моля?
— Скараха се. Станал страхотен скандал. Тя беше побесняла. Не помниш ли, Кун?
Барманът сви рамене.
— Вечно си беше бясна, ако питаш мен.
— Това също си е типично за нея — завъртя очи Рийс. — Но тя си мислеше, че този тип е сериозен. Как, по дяволите, му беше името?
— Така и не ми го каза — обади се келнерката. — Наричаше го Пъстървата. Той беше рибата, която си бе уловила. Загряваш ли?
— Да, загрявам.
— Две бири и две уискита, Кун. „Будвайзер“ и от домашното уиски.
Рийс изчака келнерката да отнесе поръчката си до близката маса и да се върне. После й се усмихна мило и подхвърли небрежно:
— Е, значи не е било толкова сериозно.
— А?
— Дийна и този тип, Пъстървата. Предполагам, че отношенията им не са били сериозни.
— Според мен, бяха. Поне от нейна страна.
— Наистина ли? — предпазливо отпи от бирата си Рийс. — Това не е типично за нея. Дийна обича да сваля мъжете, но не и да ги задържа.
Келнерката се ухили, облегна се на бара и взе пакет „Вирджиния Слимс“ от плота.
— Това ми хареса — каза тя. — Кун, взимам си почивката.
— Аз съм Рийс — представи се Рийс. — Може би Дийна ме е споменавала.
— Не, доколкото си спомням. Дори не знаех, че има сестра. Казвам се Джейд.
— Приятно ми е да се запознаем. Значи Дийна си падаше по него, а?
— Ами спря да води у дома всеки, когото видеше. Съжалявам, знам, че си й сестра, ама такава си беше.
— Не е нещо ново. Предполагам, че затова бях толкова изненадана, когато заговори различно за този тип.
— Каза, че бил от по-висока класа — обясни Джейд като издуха дима от цигарата си. — Не мога да си го представя, след като се запозна с него тук.
— Аха — опита се да си придаде равнодушен вид Рийс. — Значи си го видяла?
— Може и да съм. Не съм сигурна. Не беше от редовните клиенти, защото Дийна щеше да ми го покаже. Но й купуваше разни неща. Тя ми се изфука с колието, което й беше подарил. Осемнадесет карата злато. Сигурно лъжеше, ама беше красиво. Във формата на полумесец. Дийна каза, че полумесецът бил седефен, а малките звездички по верижката — истински диаманти.
— Диаманти? Я стига бе!
— Вероятно лъжеше, ама си го харесваше. Вечно го носеше. Дори по време на изпълненията си. Каза, че Пъстървата я наричал Тъмната страна на луната. Каквото и да означава това.
— Може би Пъстървата знае къде се е запиляла — каза Рийс като погледна Броуди, сякаш за потвърждение.
Той реши да продължи да си пие бирата и да се държи като човек, на когото не му пука.
— Мислиш ли, че някой от работещите тук го познава? Някоя от другите танцьорки?
— Дийна не споделяше много. Хвалеше се, но искаше да задържи този тип за себе си. Със сигурност не беше рокер.
— Така ли?
— Според нея било време да хване човек с добра работа, който вижда от живота повече, отколкото някакъв си мотор. Но пък, както ти казах, разделиха се. И тогава тя изчезна. Предполагам, че си е намерила по-добро място.
— Сигурно си права.
Броуди проговори чак когато се върнаха в колата.
— Не спираш да ме изненадваш, слабаче. Седиш в стриптийз бар и лъжеш адски убедително.
— Това ми се стори най-прекият път. Ако бях споменала, че съм видяла някой да убива Дийна Блек преди няколко седмици, но никой не ми вярва, нямаше да свършим работа. Но не съм убедена, че и сегашното ми поведение ни помогна с нещо.
— Разбира се, че ни помогна. Информацията за времето, когато Дийна е изчезнала, съвпада с убийството край реката. Имала е връзка с мъж, който очевидно не е искал да го виждат с нея и я е карал да държи името му в тайна. Но пък си е падал по нея достатъчно, за да харчи пари. Жените обичат бижута, нали?
— О, да.
— Виждаш ли? Купил й е скъпо колие, което означава, че е държал на нея. Поне за известно време. После е искал да скъса, но тя се е възпротивила. Почнала да го преследва и той решил да се отърве от нея.
— Може да е искала сериозни отношения, но не го е обичала.
— А ти мислеше, че го е обичала?
— Не знам какво мислех. Но сега знам. Една жена не говори за мъжа, когото обича, по този начин. Не го нарича Пъстървата, ако има истински чувства. Просто е преследвала някаква цел.
Броуди изчака за момент.
— Това променя ли решението ти за действията, които трябва да предприемем?
— Не. Кучка или не, не заслужаваше да умре по този начин. Мисля… — внезапно тя го задърпа за ръката. — Това Ло ли е? Това пикапът на Ло ли е?
Броуди се огледа наоколо точно навреме, за да види как черен пикап завива зад ъгъла.
— Не знам. Не го видях достатъчно добре.
— Мисля, че беше Ло.
Дали ги беше видял? И ако ги бе видял, защо не им бе свирнал или махнал? Защо не бе спрял?
— Защо пък Ло ще е в Джаксън?
— Много хора идват в Джаксън по различни причини. Това не означава, че ни е следил, слабаче. Не е лесно да проследиш някого по правата отсечка от Ейнджълс Фист до тук.
— Може и да си прав.
— Сигурна ли си, че беше той?
— Не. Не съвсем. Е, сега какво?
— Веднъж щом се върнем в Ейнджълс Фист, аз ще проявя страхотните си репортерски способности, за да открия нещо повече за Дийна Блек. Но първо ще поразгледаме някои от местните бижутерски магазини. Може да открием откъде е купено колието.
— Добра идея. Малък седефен полумесец на златна верижка, вероятно украсена с диаманти. Колко бижутерски магазина има в Джаксън?
— Страхувам се, че скоро ще разберем.
Прекалено много, бе мнението на Броуди след около час. Особено като се добавеха сувенирните магазини и занаятчийските работилнички, които също продаваха бижута. Никога не бе разбирал желанието на хората да се кичат с метали и камъни, но тъй като го правеха откак свят светува, не очакваше да прекратят любимата си дейност.
Почувства облекчение, когато страхът му, че Рийс ще поиска да разглежда бижута, не се оправда. Тя не се поддаде на изкушението, което според него завладяваше женския пол при наличието на украшения. Жена, която можеше да се съсредоточи върху задачата си, когато наоколо блестят красиви накити, бе страхотна, по негово мнение.
От време на време я забелязваше да се заглежда по рафтовете, но очевидно бе твърдо решена да не позволи бижутата да я съблазнят. И Броуди уважаваше това. Особено след като видя как други мъже страдат безмълвно, докато жените им ахкаха и се пазаряха.
Уважението и удоволствието му бяха толкова силни, че по едно време я придърпа към себе си и я целуна страстно.
— Хм. Това беше хубаво. Но на какво се дължи този внезапен порив?
— На факта, че си разумна и свястна жена.
— Добре. Защо мислиш така?
— Работата ни щеше да отнеме поне два пъти повече време, ако спираше и ахкаше пред всяка витрина. Сега все пак имаме някакъв напредък.
— Вярно е — кимна тя като го хвана за ръка, докато отиваха към следващия магазин. — Ще бъда честна и ще споделя с теб единствената причина, поради която не спирам и не ахкам. Просто не мога да си позволя да си купя нищо. А и явно съм загубила навиците си. Но това не означава, че не бих се зарадвала с нещо, ако можех, или пък че не съм забелязала някои особено красиви бижута. А и не само бижута. Видях великолепни ботуши от крокодилска кожа, както и златни обици халки, украсени с турмалин. Също и…
— О, значи все пак зяпаше!
— Съвсем предпазливо.
— Илюзиите ми са разбити.
— По-добре да знаеш истината отсега — стисна го тя за ръката. — Както и да е, в момента предпочитам да получа комплект „Ситрам“ вместо злато.
— „Ситрам“?
— Готварски прибори.
— Имаш си тенджери.
— Да, точно така. Но нямам хубава тенджера от неръждаема стомана с медна основа. Ако успея да продам готварската книга, комплектът „Ситрам“ ще е първото, с което ще се наградя. Ти купи ли си нещо хубаво, когато продаде първата си книга?
— Нов лаптоп.
— Видя ли? Инструментите са си инструменти. Това място изглежда подходящо. Висока класа — продължи Рийс като огледа витрините. — Луксозно. Ако Дийна е казала истината за осемнадесеткаратовото злато и диамантите, това може да е магазинът.
Влязоха вътре и Броуди веднага забеляза, че магазинът се различаваше от останалите, които бяха посетили досега. Жена с великолепна червена коса и скъпо кожено яке седеше до елегантна маса, разглеждаше разни лъскавини, поставени върху черно кадифе, и отпиваше от миниатюрна чашка. Мъжът срещу нея говореше тихо и с нещо като благоговение в гласа.
Друга жена, издокарана в стилен червен тоалет, излезе иззад щанда с широка усмивка.
— Добър ден и добре дошли в „Делвекио“. Искате ли да ви покажа нещо?
— Всъщност търсим нещо определено — започна Рийс. — Колие. Седефен полумесец на златна верижка, украсена с диаманти.
— Имахме подобен накит преди няколко месеца. Великолепно бижу. В момента нямаме точно такова, но е възможно да го поръчаме за вас.
— Продадохте ли го?
— Мисля, че не аз сключих сделката, но все пак бе продадено.
— Имате ли документ за покупката?
Широката усмивка почти се изпари.
— Вероятно е по-добре да поговорите лично с господин Делвекио. В момента е с клиент — махна тя с ръка към жената в коженото яке. — Ако искате да почакате и да поговорите с него за дизайна, моля, седнете. Искате ли кафе, чай, сок?
Преди да успеят да отговорят, червенокосата се надигна от стола. Засмя се леко, наведе се и целуна Делвекио — изискан тип с посивяла коса и очила — по двете бузи.
— Перфектни както винаги, Марко — каза тя. — Знаеш, че не мога да устоя.
— Веднага щом ги видях, си помислих за теб. Искаш ли да ги изпратя у вас?
— В никакъв случай. Ще ги взема със себе си.
— Мелани ще ги опакова. И ги носи с удоволствие.
— О, със сигурност ще го направя.
Продавачката в червено забърза към клиентката. Делвекио се обърна към Рийс и Броуди.
— Седефен полумесец на златна верижка с диамантена украса?
— Да — отговори Рийс, впечатлена от факта, че бе чул подробното описание, докато обслужваше червенокосата дама. — Точно така.
— Добро описание.
— Жена на име Дийна Блек имаше такова колие. Но тя изчезна. Знаем, че е било подарък, затова бихме искали да открием човека, който й го е купил. Той може да разполага с нужната ни информация.
— Разбирам — кимна Делвекио. — Полицаи ли сте?
— Не. Просто се интересуваме от случая. Искаме само да знаем кой е купил колието.
— Миналата година имахме колекция бижута във формата на луна, звезди, слънца, планети. Наричаше се „Галактика от скъпоценни камъни“. Продадоха се много бързо. Страхувам се, че не мога да ви дам информация за клиента, освен ако не разполагате със съдебно нареждане. Но дори и да имахте нареждането, щеше да ни се наложи да се потрудим сериозно, тъй като повечето бижута бяха продадени през миналата инвентарна година. Някои бяха платени в брой, а в такъв случай нямаме информация за клиента.
— Добре, можете ли поне да ни кажете кога е било продадено и за колко?
Делвекио повдигна вежди при въпроса на Броуди.
— Не мога да съм сигурен кога точно.
— Можете ли да изкажете предположение? Няма нужда от съдебно нареждане за допускане.
— Така е. Колекцията ни се продаваше от октомври миналата година до януари. Колието, което описахте, вероятно е струвало около три хиляди.
— Човекът, купил колието, знае какво е станало с жената — настоя Рийс.
— Ако е така, трябва да съобщите в полицията. Не мога да ви кажа нищо повече при дадените обстоятелства. А сега, моля да ме извините.
Делвекио ги остави, влезе в задната стая и затвори вратата. Замисли се за момент, после седна пред компютъра и потърси нужната информация. Кимна, когато видя името и описанието на сделката.
Паметта му беше отлична, също като лоялността му към клиентите.
Вдигна телефона и набра номер.