Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels Falls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 93 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ivan (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Смърт край Змийската река

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Олга Герова

ISBN: 978–954–585–776–8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

13.

Доктор Уолъс поднесе кафе и чай в красиви керамични чаши. Захаросаните бисквити бяха подредени в чиния от бледозелено стъкло. Закуската бе поднесена сред семейните снимки и пъстрите възглавници във всекидневната на доктора, който сервираше с финеса на възрастна изискана дама, приемаща приятелките от литературния си клуб.

Беше положил усилия да успокои Рийс и бе успял. Тя се чувстваше очарована, а не паникьосана, докато седяха пред пламтящия в камината огън в уютната стая, ухаеща на гардения.

Първото й впечатление беше за удобство и добър вкус, а второто, че този мъж е прекрасен домакин.

По стените нямаше животински глави, нито колела от каруца, нито дебели индиански одеяла. И макар докторът да бе запален рибар, над камината не висеше грозна риба, а великолепно овално огледало в черешова рамка.

Баба й определено щеше да одобри жилището на доктора.

Всъщност, подобен дом можеше да се срещне често в бостънския Бийкън Хил, помисли си тя и го сподели с домакина.

— Това беше любимата стая на Сюзън — обясни й той като й поднесе чаша чай. — Обичаше да седи тук и да чете. Четеше страшно много. Запазих стаята такава, каквато я харесваше.

Усмихна се леко и наля чай на Броуди.

— Страхувах се, че в противен случай духът й ще ме преследва вечно. А истината е… — замълча за момент, а очите му станаха тъжни. — Мога да седна тук след дълъг тежък ден и да си говоря с нея. Някои хора смятат, че това е лудост — мъж, който говори с починалата си съпруга. Но според мен е напълно човешко. Много неща, които според хората са лудост, са си просто човещина.

— Да си леко смахнат си е човешко — отбеляза Броуди като си взе бисквита.

— Значи аз съм пример за човек — обади се Рийс. — Докторе, благодаря, че се опитваш да ме успокоиш. Чувствам се чудесно. Но знам, че съм гювеч от неврози и фобии, подправени с параноя.

— Хубаво е да познаваш себе си — ухили се Броуди, като захапа бисквитата. — Повечето хора не знаят, че са откачени, а това е досадно за останалите.

Рийс го изгледа мрачно, после се съсредоточи върху доктор Уолъс.

— Но също така знам, че каквото видях край реката, беше съвсем реално. Не беше сън, нито халюцинация. Нито продукт на развихреното ми въображение. Както мисли шерифът… или всеки друг, но съм сигурна какво видях.

— Не се ядосвай на Рик — меко каза докторът. — Върши си работата. Всички в града са доволни от него.

— Да, така се говори — промърмори тя тихо.

— Но пък може и да успеем да му помогнем.

— Вярваш ли ми?

— Няма значение дали ти вярвам или не. Но нямам причини да отхвърля твърденията ти. Не смятам, че си от хората, които се стремят да предизвикат внимание.

Докторът сипа щедро мляко в кафето си, протегна крака и кръстоса глезените си.

— Принудена съм да изтъкна, че опитите ми в това отношение не се увенчаха с голям успех.

— Е, да, съобщаването на убийство насочва светлината на прожекторите към вестоносеца. Затова не вярвам да си измислила историята, с цел да обърнеш вниманието към себе си — отбеляза докторът като побутна очилата си нагоре и я погледна през блестящо чистите стъкла. — Пък и Броуди очевидно ти вярва, а го познавам като човек, който не се доверява лесно. Така че…

Уолъс остави кафето си на масата и взе скицника и молива си.

— Трябва да призная, че това е наистина вълнуващо за мен. Имам чувството, че участвам в „Закон и ред“.

— Коя версия?

Докторът се ухили.

— Аз лично предпочитам оригинала. Е, добре, Броуди ти е казал, че обичам да рисувам. Дори няколко от скиците ми с въглен са изложени в галерията.

— Вечно забравям да отида да я разгледам.

— Не е лошо да го направиш. Ще видиш учудващо добри картини от местни художници. Но пък преди не съм правил нищо подобно, затова се порових за малко информация. Първо, ще те помоля да ми опишеш формите. Припомни си формата на лицето й. Квадратно, овално, триъгълно. Можеш ли да го направиш?

— Да, мисля, че мога.

— Затвори очи за момент и си представи жената.

Рийс го направи и я видя.

— Овално. Но издължен, тесен овал. Елипса?

— Добре. Значи слабо лице.

— Да. Косата й беше дълга, а шапката, червена шапка, бе спусната ниско на челото й. Но останах с впечатление, че има тясно лице. Отначало не можах да видя очите й — продължи тя. — Носеше слънчеви очила.

— Какво ще кажеш за носа й?

— Носа й? — замисли се тя. — Господи, не съм сигурна, че ще мога да го опиша.

— Направи каквото можеш.

— Мисля… мисля, че беше дълъг и тесен, като лицето й. Но не голям. Забелязах устата й, защото се движеше. Говореше, всъщност крещеше през повечето време. Устата й ми се стори решителна и твърда. Тя самата ми се стори твърда. Не знам как да го обясня.

— Тънки устни?

— Не знам. Може би. Непрестанно се движеха. А когато не говореше, се мръщеше и гледаше заплашително. Носеше обици. Май халки. Не съм сигурна. Забелязах блясъка им. Косата й падаше по рамената, вълниста и много тъмна. Слънчевите й очила паднаха, когато той я събори на земята. Но всичко стана адски бързо. Тя беше ядосана. Останах с впечатление за големи очи, но беше ужасно бясна, а после шокирана, а накрая…

— Някакви отличителни белези? — попита докторът меко. — Белези, бенки, лунички?

— Не си спомням такова нещо. Грим — добави тя внезапно. — Мисля, че носеше доста грим. Червено червило. Наситеночервено. И много руж. Цветовете изглеждаха пресилени. Може да ми се е сторило така заради гнева й, но тогава си помислих, че е прекалила с ружа. Ала все пак бях доста далеч от тях.

— Добре. Би ли могла да отгатнеш възрастта й?

— О, Боже. Вероятно в края на тридесетте. Плюс-минус десетина години — замисли се Рийс и притисна пръсти към слепоочията си. — Мамка му!

— Карай с първото си впечатление. Това доближава ли се до нея?

Рийс се наведе напред, когато Уолъс завъртя скицника към нея.

Беше по-добър, отколкото бе очаквала. Жената, която я гледаше от скицника, не бе съвсем същата като онази на реката, но определено имаше прилика.

— Добре, добре — промърмори тя като усети как свитият й стомах се отпуска. — Мисля, че брадичката й беше по-остра. Съвсем малко. А очите — не толкова кръгли. По-удължени.

Рийс взе чашата си с чай и отпи, докато чакаше доктора да нанесе поправките.

— Не можах да видя цвета на очите й, но мисля, че бяха тъмни. Устата й не беше толкова широка. А веждите й… Господи, надявам се, че не си измислям, веждите й бяха тънки и силно извити. Сякаш ги бе скубала до смърт. Когато убиецът я дръпна от земята за косата, шапката й падна. Споменах ли това преди? Шапката й падна. Имаше широко чело.

— Поеми си дъх — посъветва я Броуди.

— Какво?

— Поеми си дъх.

— Добре.

Тя последва съвета му и внезапно осъзна колко учестено биеше сърцето й. Ръцете й трепереха толкова силно, че чаят й се разплиска.

— Ноктите й бяха лакирани — продължи Рийс. — Май в червено. Но бях забравила и за това. Видях как ноктите й ровеха пръстта, докато той я душеше.

— Тя одра ли го? — попита я Броуди.

— Не. Не, нямаше как. Той я възседна и коленете му приковаха ръцете й към земята. Не можеше да го одере. Нямаше никакъв шанс. След като падна на земята, всичките й възможности се изпариха.

— Как е сега? — попита докторът.

Рийс разгледа скицата. Помисли, че някои неща липсваха. Но не бе сигурна, че можеше да ги предаде правилно. Яростта, страстта, страха. Но все пак приликата бе забележителна.

— Да, да. Добра е. Виждам я. Това е важното, нали?

— Така мисля. Добре, да видим дали ще успеем да я подобрим малко. Рийс, изяж поне една бисквита, преди Броуди да омете всичките. Дик ги приготви. Тоя тип прави страхотни бисквити.

Рийс започна да гризе бисквитата нервно. Докторът й зададе няколко въпроса. Тя изпи още една чаша чай, докато го наблюдаваше как променя формата на очите и устата на жената и изтънява веждите й.

— Точно така — каза тя като остави чашата си на масата. — Това е тя. Чудесна скица. Точно такава си я спомням. Поне така ми се струва и…

— Престани да се съмняваш в себе си — нареди й Броуди. — Ако скицата се доближава до впечатлението ти от нея, значи сме свършили добра работа.

— Не е от Ейнджълс Фист — каза докторът, като погледна Броуди. — Не прилича на никоя от жените, които познавам.

— Не. Но ако е минала оттук, все някой я е видял. Сигурно е заредила с бензин или си е купила някакви продукти. Ще покажем скицата наоколо.

— Рик може да изпрати по факса копия до другите градчета — сети се докторът. — И на парковите власти. Но жената със сигурност не ми е позната. Лекувал съм всички жители на Ейнджълс Фист и околностите, включително туристи и минаващи от тук. Мамка му, вероятно съм плеснал и задничето на всяко новородено през последните двадесетина години. Жената не е оттук.

— А ако не са минали през градчето — отбеляза Рийс тихо, — може никога да не узнаем коя е била.

— Ей това ти харесвам, слабаче — обади се Броуди. — Винаги мислиш позитивно — ухили се той като лапна още една бисквита. — Защо не опиташ да опишеш и мъжа?

— Не го видях. Поне не добре. Част от профила му. Гърба и ръцете му, но носеше ръкавици. Стори ми се, че има големи ръце, но може и да съм си въобразила. Кепе, слънчеви очила, яке.

— Видя ли коса под кепето? — попита докторът.

— Не. Не мисля. Не забелязах. Тя беше… в светлината на прожектора. А когато я просна на земята, изпаднах в шок. Макар че продължих да гледам. Не можех да спра въпреки онова, което й се случваше.

— Можеш ли да кажеш нещо за брадичката и челюстта му?

— Единственото, което си спомням, е, че изглеждаше твърд. Но казах същото и за нея, нали? — тя разтърка очи и се опита да си припомни. — Беше спокоен през повечето време и останах с впечатление, че има страхотно самообладание. Тя се движеше много, беше разгневена, а той просто стоеше и почти не помръдваше. Тя размахваше ръце, сочеше с пръст и беснееше. В началото мъжът я бутна, сякаш отпъждаше досадна муха. Но може и да си въобразявам.

— А може и да не си въобразяваш — успокои я докторът. — Какво ще кажеш за фигурата му?

— Стори ми се едър и масивен, но не съм сигурна. По-висок и по-силен от нея. Накрая, когато я възседна и започна да я души, мисля, че е знаел точно какво прави. Затисна ръцете й и можеше да я задържи на земята, докато се успокои, за да могат да поговорят. Но вместо това я уби съвсем хладнокръвно. Може да е било заради разстоянието, но ми изглеждаше студен и решителен.

Докторът завъртя скицата отново и я поднесе на Рийс. Тя я погледна и потръпна.

Портретът беше в цял ръст. Мъж, обърнат с гръб към нея. Виждаше се само четвърт от профила му. И тъй като можеше да е кой ли не, стомахът й се сви уплашено.

— Анонимност — отбеляза тя.

— Но все пак можеш да елиминираш някои хора от Ейнджълс Фист — каза Уолъс. — Например Пийт. Той е дребен и кльощав. Или Малкия Джо Пиърс, който има поне петдесет наднормени килограма, плюс високо кръвно.

— Или Карл. Тялото му е с формата на буре — добави Рийс, като се поуспокои малко. — Прав си. Не мисля, че беше млад. Имам предвид, не беше тийнейджър, нито млад мъж над двадесет. Стойката и движенията му бяха на по-зрял човек. Благодаря ти. Това проясни главата ми.

— Не бях аз — намеси се Броуди. — Освен ако не съм успял да се превърна в Супермен и да прелетя над реката.

— Не — усмихна се Рийс за първи път. — Не беше ти.

— Ще направя копия и ще закача едно от тях в кабинета ми. Почти всички минават редовно оттам — каза докторът като взе скицата на жената. — Ще занеса копия и в службата на шерифа.

— Благодаря ти.

— Както ти казах, приятно ми е да си играя на детектив. Интересно разнообразие за мен. Броуди, защо не отнесеш таблата в кухнята?

Погледът, който Уолъс отправи на Броуди, подсказа на Рийс, че лекарят се бе върнал, а тя бе пациентът. Опита се да не възнегодува, особено след услугата, която й бе направил, но гърбът й се скова, когато писателят излезе от стаята.

— Не дойдох тук за медицинска консултация — започна тя.

— Май няма да е лошо да я направиш. Аз съм стар селски доктор, а ти седиш в стаята ми. Очите ти са изморени. Как спиш?

— Накъсано. Някои нощи е по-добре от други.

— Апетит?

— Идва и си отива. Но вече се храня много по-добре отпреди. Знам, че физическото ми здраве е свързано с психическото. И не пренебрегвам нито едно от двете.

— Главоболия?

— Да — въздъхна тя. — Не толкова чести както преди и не толкова силни. Но все още неочаквано изпадам в паника. Преди изпитвах див ужас нощем, а сега само сънувам кошмари от време на време. Но съм по-добре. Пих бира в бара на Кланси с Линда-Гейл. А цели две години не можех да седна в бар и да си говоря с приятелка. Мисля си, че искам да спя с Броуди. Не съм била с мъж от две години. А всеки път, когато се зачудя дали да напусна града, не го правя. Дори разопаковах нещата си снощи и ги прибрах по шкафовете.

Очите му я погледнаха изненадано.

— Значи преди това си събрала багажа си?

— Аз… — тя заекна за момент. — Да. Не помня да съм си събирала багажа и знам, че това определено е черна точка за мен, но я изличих като си разопаковах нещата. А и дойдох тук. Справям се с живота. Функционирам.

— И се отбраняваш — добави докторът. — Значи не помниш, че си събрала багажа си, така ли?

— Не, не помня. И това ме плаши. А предишния ден бях сложила някои неща не на местата им и просто не си спомнях. Но се справих. А преди година нямаше да мога.

— Какви лекарства взимаш?

— Никакви.

— По лекарска препоръка?

— Не. Започнах да намалявам количествата постепенно, а преди около шест месеца спрях да взимам каквото и да било. Лекарствата ми помогнаха, когато се нуждаех от тях. Знам, че благодарение на тях успях да възстановя равновесието си. Но не мога да живея пълноценно, ако се тъпча с хапчета. Помогнаха ми да изкарам най-лошите моменти, а сега искам да живея. Искам отново да съм самата аз.

— Ще дойдеш ли при мен, ако прецениш, че се нуждаеш от медицинска помощ?

— Добре.

— Ще ми позволиш ли да те прегледам?

— Аз не…

— Просто преглед, Рийс. Кога си преглеждана за последен път?

Тя въздъхна.

— Преди около година.

— Защо не дойдеш в кабинета ми утре сутрин?

— На работа съм.

— Добре, утре следобед. В три часа. Ще ми направиш услуга.

— Не е честно — промърмори тя. — Е, добре — склони накрая. — Харесвам къщата ти. И се радвам, че си запазил стаята такава, каквато я е обичала жена ти. Иска ми се да мисля, че някой ден и аз ще имам такава стая и някой, който да държи на мен достатъчно, за да я запази същата. Опитвам се да го постигна. А сега трябва да отивам на работа — добави и стана.

Докторът също се надигна.

— Утре в три — каза той, като протегна ръка към нея, сякаш за да скрепят сделката.

— Ще дойда.

Уолъс я изпрати до вратата. Броуди се присъедини към тях. Излязоха заедно навън и писателят тръгна към колата си.

— Ще се поразходя — съобщи му Рийс. — Нуждая се от малко чист въздух, а и имам малко време преди смяната.

— Добре. Ще те придружа, а ти ще ми приготвиш обяд.

— Току-що се натъпка с бисквити.

— Е, и?

Тя поклати глава.

— После ще трябва да се върнеш дотук пеша, за да си вземеш колата.

— Това ще ми помогне да смеля обяда. Правите ли печено пиле?

— Мога да го приготвя, но не е в менюто.

— Готов съм да си платя допълнително. Яде ми се сандвич с печено пиле и лучени кръгчета. По-добре ли се чувстваш?

— Мисля, че да. Доктор Уолъс го бива в успокояването — каза тя като пъхна ръце в джобовете на дебелия анцуг, с който се пазеше от упорития пролетен хлад. — Но ме изнуди да отида на преглед утре. А ти вероятно си знаел, че ще го направи.

— Спомена ми го. Той си е любопитен. Попита ме дали спя с теб.

— Защо?

— Такъв си е. Щом живееш в Ейнджълс Фист, трябва да се грижи за здравето ти. Затова съм сигурен, че ако жената бе прекарала тук известно време, щеше да я познава. Виж, кучето на шерифа пак е в езерото. Това животно предпочита да плува, вместо да ходи.

Спряха да погледат кучето, което подскачаше ентусиазирано във водата.

— Ако остана тук, ще си взема куче и ще го науча да вади топката от езерото, както Аби прави с Моузес. И ще си наема една от хижите, за да може да е на чист въздух, когато съм на работа. Баба ми има малко пуделче на име Марсо. Пътува навсякъде с него.

— Дребно пуделче на име Марсо не е истинско куче.

— Съвсем истинско си е и е невероятно сладък.

— Това си е играчка с педалско име.

Рийс се засмя.

— Марсо е много умен и верен.

— Носи ли сладки жилетчици?

— Не. Баба ги смята за кич. А макар да обичам Марсо, възнамерявам да си взема голямо рошаво куче като Моузес. Куче, което предпочита да плува, вместо да ходи.

— Ако останеш тук.

— Да. Ако остана.

Рийс си представи как Моузес се гмурка във водата и реши да последва примера му и да се гмурне надълбоко.

— Мисля да дойда в дома ти утре вечер, да ти сготвя и да остана цяла нощ.

Броуди продължи да върви с нея. Минаха покрай къща, където жена садеше теменужки в малка кръгла леха в средата на полянката си, осеяна с джуджета с островърхи шапки. Той се зачуди защо хората омаскаряваха ливадите си с пластмасови кукли и животни.

— Оставането през нощта означава ли секс? — попита.

— Господи, надявам се. Не мога да обещая нищо, но се надявам.

— Добре — кимна Броуди като отвори вратата на ресторанта. — Ще изпера чаршафите.

 

 

Рийс спази часа си при доктора и прие това за още една стъпка напред. Мразеше силно неприятното усещане за голота, когато носеше само простата памучна нощница.

Но пък ако не можеше да се съблече пред лекар, как очакваше да прави секс с Броуди?

Ще го направя на тъмно, помисли си тя, седнала на масата за прегледи, докато сестрата мереше кръвното й. Загасени лампи и затворени очи.

А и алкохолът щеше да помогне. Много алкохол и пълна тъмнина.

— Кръвното ти е повишено, сладурче.

Уилоу, сестрата, бе от племето шошони. Индианската кръв си личеше в гъстата черна коса, която носеше на дебела плитка, и тъмнокафявите очи.

— Нервна съм. Лекарите ме изнервят.

Уилоу я потупа по ръката.

— Не се тревожи. Докторът е сладур. Трябва да ти взема кръв. Свий си ръката в юмрук и си мисли за приятни неща.

Рийс едва усети боцването и писа шестица на Уилоу. След раняването я бяха боли милиони пъти. Някои от сестрите имаха ръце на ангели, други — на дървари.

— Докторът ще дойде при теб след минута.

Рийс кимна и се шашна, когато казаното от Уилоу се оказа истина.

Доктор Уолъс изглеждаше различен с бялата престилка над карираната риза, със слушалката, увиснала на врата му, и снежнобелите маратонки. Той й намигна и взе картона й.

— Веднага мога да ти кажа, че трябва да качиш най-малко пет-шест кила — започна той.

— Знам, но преди няколко седмици се нуждаех поне от петнадесет.

— Нямаш операции, освен след раняването, нали?

Рийс навлажни устни.

— Не. Винаги съм била здрава.

— Не си алергична към нищо. Кръвното ти може да е по-ниско, а сънят — по-солиден. Цикълът ти е редовен.

— Да. След като ме простреляха, не беше. Регулирах го с хапчета против забременяване. Не че иначе имах нужда от тях.

Но това може да се промени довечера, помисли си тя и се зачуди дали кръвното й пак внезапно не се е повишило.

— В семейството ти няма сърдечни заболявания, рак на гърдата, диабет. Не пушиш, а количеството алкохол, което консумираш, е сведено до минимум.

Уолъс продължи да разглежда картона й, после кимна и го остави настрани.

— Добра основа.

Преслуша дробовете и провери рефлексите й, после я накара да стане права, за да прегледа координацията и равновесието й. Насочи светлина в очите и ушите й, огледа сливиците и лимфните й възли.

През цялото време водеше безгрижен разговор, подправен с градски клюки.

— Чу ли, че най-големия син на Бебе и две от приятелчетата му ги хванали да крадат шоколади от бакалията?

— Под домашен арест е — кимна Рийс. — Шестдесет дни, без възможност за преждевременно освобождаване. Може да отива само на училище и до ресторанта на Джоуни. А два часа всеки следобед изпълнява задачите, които господин Дръбър му възлага.

— Браво на Бебе. Чух, че Мейси Наб изхвърлила дрехите на Бил през прозореца отново. А и спортните му награди от годините, когато играеше в гимназиалния отбор.

Рийс осъзна, че прегледът не бе чак толкова страшен. А разговорите за хора, които и двамата познаваха, определено бяха приятни.

— Носи се слух, че загубил на покер парите, които спестявал, за да й купи годежен пръстен — каза Рийс. — Бил твърди, че играл, за да спечели достатъчно за скъп пръстен, но тя не му вярва.

— Мейси му изхвърля багажа поне четири пъти годишно. Бил пести за пръстен от пет години, така че дрехите му са се озовавали на тротоара двадесет пъти. Внукът на Карл в Ларами спечелил стипендия за университета.

— Така ли? Това не го знаех.

— Аз съм светкавица — ухили се докторът с блеснали очи. — Самият Карл научи едва днес следобед. И сега е невероятно горд. Отивам да повикам Уилоу. Ще вземем цитологичната намазка и ще прегледаме гърдите ти.

Рийс примирено се отпусна на гинекологичния стол. Вторачи се в тавана и изрисуваните по него пеперуди.

— Изглежда здрава — отбеляза докторът.

— Това е чудесно като се има предвид, че не е правила никакви упражнения от дълго време.

Рийс чу смеха на Уилоу и затвори очи. Трябваше да не забравя да внимава с мислите си, които внезапно се превръщаха в думи.

След като свърши, Уолъс я потупа по глезена и се изправи, за да я заобиколи и започне прегледа на гърдите й.

— Преглеждаш ли се сама всеки месец?

— Да. Не. Правя го, когато си спомня.

— Под душа, през първия ден от цикъла ти. Превърни си го в навик и няма да забравиш — посъветва я той като докосна нежно белега й. — Изтърпяла си сериозна болка.

— Да — потвърди Рийс, като продължи да гледа пеперудите. — Ужасна болка. А понякога изпитвам и фантомна болка — по време на кошмар или след него. По време на пристъп на паника. Знам, че не е истинска болка.

— Но ти се струва съвсем реална.

— Да.

— Колко често се случва това?

— Трудно е да се каже. Един-два пъти седмично. Сериозно подобрение в сравнение с един-два пъти на ден.

— Можеш да седнеш — каза докторът като се върна на стола си, а Уилоу излезе от стаята с безшумни стъпки. — Не се ли интересуваш от продължаване на терапията си?

— Не.

— Нито от помощта на химията?

— Не. Изпробвах и двете й както ти казах, помогнаха ми, но трябва да продължа живота си без тях.

— Добре. Заключението ми е, че си малко изтощена, но надали ще те изненадам. Подозирам, че резултатът от кръвния тест ще покаже, че си на границата на анемията. Искам да включиш в храненето си богати на желязо храни. Ако не знаеш кои са богати на желязо, ще накарам Уилоу да ти разпечата списъка.

— Готвачка съм. Познавам храните.

— Тогава ги яж — нареди й той като размаха пръст заплашително. — Ще ти дам и билки, които ще ти помогнат да спиш по-добре. Билков чай, който ще пиеш преди лягане.

Рийс повдигна вежди.

— Лечение с билки?

— Билките са използвани като лекарства от векове. Преди играех шах с дядото на Уилоу. Беше шаманът на племето и невероятен шахматист. Научи ме на страшно много неща за природните лекове. Миналата есен почина в съня си. Беше на деветдесет и осем години.

— Добра препоръка.

— Ще приготвя билките и утре ще ги оставя в ресторанта на Джоуни заедно с указанията.

— Надявам се, че не съм нахална, но може ли да получа и списък с названията на билките?

— Разумно. Настоявам да дойдеш пак на преглед след четири-пет седмици.

— Ама…

— Искам да проверя теглото ти, кръвта и общото ти състояние. Ако има подобрение, следващият преглед ще бъде чак след три месеца. Ако не — той сложи ръце на раменете й и я погледна строго в очите, — ще стана лош.

— Добре, докторе.

— Послушно момиче. Чух, че правиш страхотно печено с всичките му гарнитури. Това ще е таксата ти за днес като се има предвид, че те изнудих да дойдеш на преглед.

— Не е справедливо.

— Ако печеното не ми хареса, ще ми платиш в пари. Хайде, иди да се облечеш.

Рийс остана седнала още няколко минути, след като докторът излезе и затвори вратата зад себе си.