Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angels Falls, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Чизмарова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 93 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ivan (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Нора Робъртс. Смърт край Змийската река
ИК „Бард“, София, 2007
Редактор: Олга Герова
ISBN: 978–954–585–776–8
История
- — Добавяне
- — Корекция от Еми
14.
Броуди не забрави да изпере чаршафите, но работата пред компютъра го погълна за около шест часа и чак след това си спомни да ги пъхне в сушилнята.
След като се измъкна от проливния дъжд и калта, в които бе хвърлил героите си, внезапно ужасно му се прииска да запали цигара. Не беше дърпал от великолепните „Уинстън“ цели три години, пет месеца и дванадесет дни, изчисли той, когато се улови, че протяга ръка към несъществуващия пакет.
Но ползотворната писателска работа, също като добрия секс, често го караше да изпита нуждата отново.
Затова просто седна и си пофантазира за момент. Простичкото, но съблазнително смъртоносно удоволствие от ваденето на цигарата от пакета, откриването на една от стотиците запалки, които се търкаляха наоколо, щракването и поемането на първата глътка дим.
По дяволите, можеше да усети вкуса на цигарата — леко сладникав и приятно замайващ. Това бе проклятието на доброто въображение.
Нищо не го спираше да отиде до града още сега и да си купи цигари. Но за него това бе въпрос на чест. Беше отказал цигарите и бе сложил край. Всъщност така бе постъпил и с „Трибюн“.
След като затвореше някоя врата, никога вече не я отваряше.
А това пък бе проклятието да си упорито копеле.
Можеше да слезе долу и да си достави удоволствие с пакет чипс. Или пък да си направи сандвич.
Мисълта за храна му напомни, че Рийс щеше да се появи след няколко часа. А това пък го накара да си спомни за пералнята.
— Мамка му! — изруга той, надигна се от бюрото и се отправи към мокрото помещение.
Натъпка чаршафите в сушилнята и влезе в кухнята. Чиниите от предишната вечер седяха в мивката. Местният вестник и страниците от „Чикаго Трибюн“ бяха разпилени по масата, заедно с няколко тетрадки, моливи, химикалки и купчина писма.
Примири се с факта, че трябваше да разтреби. А тъй като разтребването предвещаваше великолепна вечеря и може би секс, определено си струваше да го направи.
Освен това не беше прасе.
Нави ръкавите на любимия си вехт анцуг и се зае с чиниите.
— Защо изобщо ги слагаш в мивката? — запита се той на глас. — Всеки път, когато го правиш, ти се налага да ги вадиш оттам.
Свърши работата бързо като през цялото време си мислеше колко хубаво щеше да е, ако в къщата имаше миялна машина. После се замисли за Рийс.
Зачуди се дали бе спазила часа си при доктор Уолъс. После се запита какво щеше да види в огромните й тъмни очи, когато влезеше в дома му тази вечер. Спокойствие, страх, веселие или тъга?
Как ли щеше да изглежда в кухнята му, докато готвеше както художник твори? Рийс бе майстор в създаването на форми, цветове и вкусове. А най-прекрасният вкус бе нейният. Да, наистина мислеше за нея прекалено много напоследък, а това не бе типично за него.
Остави чиниите да се сушат и се захвана с масата. Помисли си, че досега не бе вечерял в компания в дома си. Ако Мак или докторът се отбиеха, пиеха бира и замезваха с чипс.
Няколко пъти бе канил компания за покер, но отново се бяха задоволявали с бира, чипс и пури.
Веднъж бе ял пържени яйца с вино в два сутринта, когато сладката Гуен от Ел Ей, дошла на ски в градчето, се бе озовала в леглото му в една паметна нощ през януари.
Но нито едно от тези преживявания не можеше да се сравни с посещението на жена, която да сготви и да сподели вечерята в дома ти.
Броуди отнесе вестниците в мокрото помещение и ги сложи върху купчината, която предаваше на вторични суровини всяка седмица. Намръщи се на кофата и парцала, но все пак ги взе.
— Виждате ли, не съм прасе? — промърмори той на глас, докато миеше пода в кухнята.
Нямаше да е зле да оправи и спалнята, в случай че се стигнеше до секс. А пък ако не се получеше, поне нямаше да му се налага да гледа бъркотията, докато се върти сам в леглото си.
Прокара ръка по лицето си и си напомни да се обръсне. Не си беше направил труда сутринта.
Рийс вероятно щеше да иска свещи, затова изрови няколко от чекмеджето. Без съмнение бе приятно да седиш и да вечеряш с красива жена на свещи.
Но когато се улови, че се чуди дали лалетата вече са цъфнали, застина.
В никакъв случай. Това бе откачена работа. Когато мъж купеше цветя на жена, особено любимите й цветя, все едно я молеше да го приеме сериозно. А това бе опасно.
Никакви проклети лалета.
Освен това, ако купеше цветя, щеше да му се наложи да купи и ваза, в която да ги сложи. Не, нямаше да се захваща с подобни идиотщини.
Чистата кухня щеше да свърши работа, а ако не й харесаше…
— Вино! Мамка му!
Знаеше си, че има само бира и бутилка „Джак Даниълс“ в хладилника. Намръщи се и се приготви да отиде до града, но внезапно го осени вдъхновение.
Изрови бележника с телефонните номера и звънна в магазина за алкохол.
— Хей, Рийс Гилмор идва ли за вино днес? Така ли? Какво… А, добре, благодаря. Добре съм, благодаря, ти как си? Аха…
Броуди се облегна на плота и си помисли, че само след няколко минути из градчето щеше да се разнесе мълвата за вечерята му с Рийс и храната, която вървеше със „Совиньон Блан“.
Заслуша се внимателно, когато продавачът му спомена, че и шерифът се е отбил в магазина с копие от скицата на доктор Уолъс.
— Позна ли жената? — бързо попита той. — Не. Да, видях я. Не, не мисля, че прилича на Пенелопе Крус. Не, Джеф, наистина не вярвам, че Пенелопе Крус е била в градчето и са я убили. Разбира се, веднага ще те уведомя, ако чуя нещо. Чао.
Броуди затвори и поклати глава. Хората бяха адски забавни, ала можеха да станат и доста досадни. Но това пък поддържаше равновесието.
— Пенелопе Крус — промърмори той като изсипа водата от кофата в мивката.
Спомни си за чаршафите, след като откри две бели свещи, прибрани в чекмеджето за аварийни ситуации, и буркан със свещ, който някой му бе подарил за Коледа, но никога не бе използвал. Бурканът носеше гордото име „Ябълковият пай на мама“.
Не беше особено романтично, но по-добре от нищо.
Занесе буркана и чистите чаршафи в спалнята. Бе твърдо решен да оправи стаята, но допусна грешка като погледна през прозореца.
По езерото се носеха няколко лодки. Позна кануто на Карл в северната част. Сигурно бе излязъл за риба. Животът му се състоеше основно от риболов и клюкарстване с Мак.
После видя хлапето на Рик с Моузес. Кучето се втурна след топката и подплаши чапла. Птицата се издигна нагоре стреснато и полетя към тръстиката.
Хубава картина, разсеяно си помисли Броуди. Красива, спокойна и…
Нещо в светлините и сенките по езерото го върна към книгата му. Присви очи, когато Моузес изскочи на брега, стиснал топката в зъбите си.
Ами ако не беше топка…
Заряза чаршафите на леглото и се върна в кабинета си. Обеща си, че ще напише само тази сцена. Не повече от половин час с книгата, после щеше да разтреби спалнята, да се обръсне, изкъпе и да облече нещо прилично, което не изглеждаше сякаш бе спал с него.
Два часа по-късно Рийс остави огромна кутия с продукти на терасата на Броуди, почука на вратата и се върна до колата си за следващата кутия.
Вторият път почука по-силно. Липсата на отговор я накара да се намръщи и да натисне дръжката.
Знаеше, че инстинктивната й тревога дали Броуди не се е удавил във ваната, паднал по стълбите или е бил убит, е абсурдна, но все пак се уплаши.
Къщата бе невероятно тиха и изглеждаше празна. Не можа да се принуди да пристъпи през прага, но образът на Броуди, потънал в кръв някъде вътре, я накара да го направи.
Тя влезе и извика името му.
Чу скърцането на дъски горе, грабна готварския си нож от кутията и стисна дръжката му с две ръце.
Броуди се появи на горната площадка на стълбите.
— Какво? Колко е часът?
Рийс едва не припадна от облекчение, но успя да се облегне на вратата и запази равновесие.
— Шест. Почуках, но…
— Шест! Мамка му! Аз… увлякох се…
— Няма проблеми — успокои го тя.
Болката в гърдите й се замени с умиление. Броуди изглеждаше толкова раздразнен, рошав, огромен и мъжествен. Ако краката я държаха, щеше да се втурне нагоре по стълбите и да му се метне на врата.
— Искаш ли да отложим вечерята? — попита тя.
— Не — намръщи се той. — Трябва да… трябва да пооправя — обясни, като се сети ядосано за проклетите чаршафи. — Имаш ли нужда от помощ?
— Не. Всичко е наред. Ще започна да приготвям вечерята, ако нямаш нищо против. Ще ми отнеме около два часа, може и по-малко. Така че действай спокойно.
— Добре — кимна Броуди като пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Какво щеше да правиш с ножа?
Рийс бе забравила за готварския нож в ръцете си и сега го погледна с объркване и срам.
— Не знам — отвърна.
— Остави го на масата, иначе ще се пъхна под душа треперещ от страх да не ме заколиш.
— Разбира се.
Тя се завъртя да прибере ножа в кутията, а когато се обърна, Броуди бе изчезнал.
Внесе и двете кутии в къщата. Искаше й се да заключи предната врата, ала не посмя — все пак къщата не бе нейна. Но пък как бе възможно Броуди да не осъзнава колко лесно някой бандит можеше да проникне в дома му? Та нали тя самата бе влязла вътре без изобщо да я усети. Как можеше да си стои горе и да не му пука за отключената врата? И да се къпе на всичкото отгоре!
Господи, колко й се искаше да притежава неговата самоувереност, макар да й се струваше глупава.
Но тъй като не я притежаваше, заключи вратата. А след като отнесе продуктите в кухнята, заключи и задната врата.
Къщата не бе нейна, но все пак сега се намираше в нея. Как можеше да се съсредоточи върху приготвянето на вечерята, ако вратите бяха отключени?
Успокоена, Рийс извади гювеча, който бе приготвила, и го остави на печката. Сипа мляко в малка тенджерка и го сложи да ври на котлона. После взе новия си комплект кухненски ножове от кутията. Харчеше прекалено голяма част от заплатата си за кухненски прибори, но не можеше да се спре. Извади и свинските пържоли, накиснати в специалната марината още от предишната вечер.
Рийс ги остави настрани и сложи виното в хладилника, после огледа съдържанието му набързо.
Беше по-зле отколкото си бе представяла. Добре че бе донесла всичко, от което имаше нужда. Броуди имаше две-три яйца, парче масло и малко сирене. Кисели краставички, мляко с изтекъл срок на годност, и осем бутилки бира. Два сбръчкани портокала седяха на долния рафт и никъде не се виждаха зеленчуци. Тъжна работа!
Но докато сипваше горещото мляко върху нарязаните картофи, долови уханието на боров препарат за чистене. Очевидно Броуди си бе направил труда да измие преди идването й.
Рийс пъхна гювеча във фурната и нагласи часовника.
Броуди влезе в кухнята след около половин час, тъкмо когато Рийс слагаше и свинското да се пече. Масата бе подредена с неговите чинии, но Рийс бе донесла тъмносини салфетки, чаши за вино, свещи и малка стъклена купа, в която плуваха миниатюрни жълти рози.
В кухнята ухаеше на нещо сочно от фурната, а от зеленчуците на плота се носеше свеж аромат. А самата Рийс бе комбинация от сочност и свежест.
Извърна се към него и Броуди отбеляза доволно, че очите й не излъчваха тъга и страх. Бяха просто невероятно красиви и тъмни, и много топли.
— Мислех да… Ох…
Рийс отстъпи леко назад, когато Броуди се приближи. В очите й проблесна лека тревога, когато я хвана за ръцете и я повдигна леко.
Но той усети само топлина, когато притисна устни в нейните. Рийс повдигна ръце и обгърна рамената му. Беше готов да се закълне, че я усети как се разтапя.
Пусна я, отдръпна се леко и каза:
— Здрасти.
— Здрасти. Ъъъ… къде съм?
Той се ухили.
— Къде искаш да си?
— Май точно тук. Канех се да направя нещо. А, да, мартини.
— Без майтап?
— Да.
Рийс отиде до хладилника и извади двете изстудени чаши, които бе донесла със себе си. Внезапно се закова на място.
— Не обичаш ли мартини? — попита тя притеснено.
— Обичам, разбира се. Но Джеф не ми каза, че си купила и водка.
— Джеф?
— Джеф от магазина за алкохол.
— Джеф от магазина за алкохол — повтори тя като въздъхна леко. — Да не би да правят списък на алкохола, който купувам? Да не ме смятат за градския пияница?
— Не. Уес Прит е непобедим в тази категория. Звъннах в магазина, защото предположих, че ще искаш вино. Реших, че ако вече си го купила, ще си спестя отиването до града.
— Аха, разумно. Сетих се за мартинито чак след като приготвих всичко. Взех чашите и шейкъра на заем от Линда-Гейл. Тя си ги купила преди няколко години, за да си прави „Космополитън“.
Броуди отстъпи назад и я загледа как отмерва алкохола, раздрусва шейкъра и добавя маслини. После огледа резултата в чашата, която му подаде.
— Не съм пил мартини от… не помня откога. В бара на „Кланси“ просто не си поръчваш подобно нещо.
— Е, малко изисканост в Ейнджълс Фист — усмихна се Рийс като чукна чашата си в неговата.
— Дяволски добро мартини — отбеляза той като я загледа над ръба на чашата. — Невероятна си.
— Така е — съгласи се Рийс. — Опитай това. Тя му поднесе малка чинийка с нещо, което приличаше на пълнена целина и бе подредено в сложна геометрична форма.
— Какво е това? — учуди се.
— Държавна тайна, но основно сирене „Гауда“ и изсушени домати.
Броуди не беше почитател на суровата целина, но реши, че водката ще убие вкуса й, затова посмя да я опита. И веднага си промени мнението.
— Не знам каква е държавната тайна, но определено върви с целината повече, отколкото фъстъченото масло, което майка ми слагаше.
— Надявам се да е така. А сега седни и се наслаждавай — каза тя като отпи от мартинито си. — Аз ще направя салатата.
Броуди не седна, но я загледа как пече кестени. Представете си само, печени кестени! После я видя да слага някакви треволяци в тиган.
Изпита силно подозрение към треволяка, а на всичкото отгоре и печен?
— Ще готвиш салата? — попита той разтревожено.
— Приготвям салата от спанак и червено зеле с печени кестени и сирене „Горгонзола“. Не мога да повярвам, че Мак поръча да му доставят „Горгонзола“, след като миналата седмица му споменах, че ми се иска да си купя малко.
— Не забравяй, че Мак си пада по теб.
— Страхотен късмет е, че човек, който може да ми достави „Горгонзола“, си пада по мен. Доктор Уолъс каза, че имам нужда от желязо. А спанакът е богат на него — поясни Рийс, а като го погледна, видя уплашеното му изражение и се засмя. — Ти си голямо момче. Ако не харесаш салатата, не си длъжен да я ядеш.
— Дадено. Как мина при доктора?
— Много е внимателен и е невъзможно да спориш с него. Смята, че съм поизтощена и леко анемична, но иначе съм добре. Лекарите са ми омръзнали до смърт, но прегледът мина по-добре, отколкото очаквах. А когато се отбих в магазина за алкохол, Джеф спомена, че шерифът идвал с копие от скицата.
— Да, и аз го чух. Джеф каза ли ти за Пенелопе Крус?
Рийс се усмихна.
— Да. Шерифът изпратил копие и в ресторанта на Джоуни, но никой не я позна.
— Ти да не би да очакваше да я познаят?
— Не знам какво очаквах. Предполагам, че дълбоко в себе си таях надеждата някой да я види и да възкликне: „Я, това е Сали Джоунс, която живее на изток от града. Напоследък си има доста проблеми с гадния си съпруг.“ След което шерифът да арестува проклетия съпруг и всичко да приключи.
— Чудесен сценарий.
— В известно отношение. Както и да е, довърших книгата ти. Радвам се, че не погреба Джак жив.
— И той се радва.
Рийс се засмя.
— Обзалагам се. Харесва ми, че не го идеализираш. Много човечен и весел, и готов да се провали, но смятам, че Лия ще му помогне да се превърне в истински добър мъж. А и я остави да победи лошите. Според мен това беше чудесно.
— Радвам се, че ти харесва.
— О, да, много. Дори си купих следващата ти книга — „Кръвни връзки“ — гордо му съобщи тя, после видя, че леко се намръщи. — Какво?
— Книгата е… има доста насилие. Може да не ти хареса.
— Защото съм преживяла подобно насилие лично?
— Може да ти напомни прекалено много неща.
— Ако ми се отрази зле, ще я зарежа. Ти пък можеш да зарежеш салатата от спанак — усмихна се тя като отиде да нагледа печеното. — Всичко върви по график. Защо не запалиш свещите и не отвориш виното?
— Добре.
— Е, какво те увлече днес?
— Да ме увлече?
— Когато дойдох каза, че си се увлякъл.
— А, да — кимна Броуди и запали тъмносините свещи, които Рийс бе донесла. — Работа.
— Значи книгата ти върви добре?
— Да — потвърди, докато вадеше виното от хладилника. — Денят мина доста добре.
— Но не искаш да говориш за това.
Броуди затърси тирбушон, но Рийс му подаде онзи, който бе донесла.
— За кое?
— За книгата ти.
Той се замисли, докато отваряше виното. Рийс добави още спанак в тигана.
— Възнамерявах да я убия. Вероятно си спомняш, че ти споменах за плана си онзи ден на пътеката.
— Да, помня. Каза, че убиецът ще я отведе горе и ще я бутне от скалата.
— Точно така. И той се опита. Нарани я, измъчи я, но не успя да я бутне от скалата, както възнамеряваше.
— Избяга ли му?
— Не. Скочи сама.
Рийс го изгледа учудено.
— Скочи?
Броуди нямаше навика да говори за работата си с никого. Дори се дразнеше, когато започнеха да му задават въпроси. Но сега откри, че искаше да разкаже всичко на Рийс и да види реакцията й.
— Вали силен дъжд. Пътеката е мокра и кална. Тя е ранена, кракът й кърви. И е горе сама с него. Няма кой да й помогне. Не може да му избяга. Той е по-силен и по-бърз. И напълно откачен. Затова тя скача. Смятах, че все пак ще умре. Не планирах да изкара дори до осма глава. Но се оказа, че греша.
Рийс мълчаливо заля салатата със соса, който бе приготвила предварително.
— По-силна е, отколкото си мислех, когато я срещнах за първи път. Притежава невероятна воля и желание да оцелее. Скача във водата, защото знае, че това е единствената й възможност, и предпочита да умре, когато се опитва да оживее. Не иска да му се остави да я убие. И се бори във водата. Реката се опитва да я погълне, но тя се измъква.
— Да — съгласи се Рийс. — Без съмнение, силна.
— Тя не се смята за такава. Всъщност, изобщо не мисли, а просто действа. Уплашена е. Наранена. Самотна и измръзнала. Но е жива.
— Ще остане ли жива?
— Зависи от нея.
Рийс кимна. Подреди салатите в чиниите и ги посипа със сирене.
— Ще й се иска да се предаде, но се надявам да не го направи. Надявам се да победи. Ти… държиш ли на нея?
— В противен случай не бих прекарвал толкова много време в компанията й.
Рийс остави чиниите на масата, после добави малка кошничка с маслинени хлебчета и си наля вино.
— Прекарваш доста време и с убиеца.
— И държа на него. Но по различен начин. Седни. Обичам да гледам очите ти на светлината от свещите.
Рийс се усмихна щастливо.
— Опитай салатата. Няма да се обидя, ако не я харесаш.
Броуди се подчини, после й се намръщи престорено.
— Досадна работа. Не обичам целина, никога не съм харесвал спанак. Пък и кой ли го харесва? Не си падам и по промените.
— Но харесваш целината и спанака ми.
— Очевидно. Може би просто харесвам всичко, което сложиш пред мен.
— Това е истинската награда за готвача. Да пием за желязото в кръвта.
— Мисли ли по въпроса за готварската книга?
— Да. Всъщност размишлявах за това снощи, след като приключих вечерната смяна.
— Затова ли имаш изморен вид?
— Въпросът ти е неуместен. Особено след като каза, че харесваш как изглеждам на светлината от свещите.
— Харесвам те. Особено очите ти. Но това не означава, че не забелязвам умората ти.
Рийс предположи, че Броуди винаги щеше да е брутално откровен с нея. Това можеше и да не се отразява добре на самочувствието й, но определено й харесваше повече от успокоенията и милите лъжи.
— Не можах да заспя, а плановете за книгата ми помогнаха да убия времето. Реших, че заглавието ще е нещо като „Семплият гастроном“.
— Не е лошо.
— Имаш ли по-добра идея?
Броуди продължи да се храни, развеселен от раздразнението в гласа й.
— Ще си помисля. Защо не можа да заспиш?
— Откъде да знам? Докторът ще ми даде някакъв чай от билки, за който твърди, че ще ми помогне.
— Сексът е добро приспивателно.
— Може и така да е. Особено ако партньорът ти не е много добър. Можеш да подремнеш набързо по време на акта.
— Мога да ти обещая, че няма да те оставя да заспиш.
Рийс се усмихна и започна салатата си.
Не го остави да нареже печеното, което му се стори обидно. Направи го лично, след като задуши аспержите. Броуди реши да не се оплаква, тъй като месото ухаеше великолепно. На всичкото отгоре забеляза, че го очакваха и златисти пресни картофи.
— Ние с теб трябва да сключим сделка — започна Броуди като си отряза парче свинско.
— Сделка?
— Да. Изчакай една секунда — каза той и опита месото. — Точно както предполагах. Та ето каква е сделката. Бартер. Секс срещу храна.
Рийс повдигна вежди и стисна устни, сякаш мислеше усилено.
— Интересно. Защо ли си мисля, че ти ще спечелиш и от двете части на сделката.
— Ти също ще спечелиш. Но ако сексът не свърши работа, ще опитаме с нещо друго. Мога да ти помогна с някои мъжки дейности. Да боядисам апартамента ти. Или да поправя крановете в банята. Каквото и да е. А в замяна ти ще ме радваш с топла храна.
— Може и да го направим.
Броуди опита картофите.
— Господи, трябва да те обявят за светица! — възкликна той. — „Семплият гастроном“!
— Света Рийс, семплата гастрономка?
— Не. Това е заглавието на книгата ти. Но в готвенето ти няма нищо семпло. Невероятно е. И няма нужда да се потиш цял ден над печката или да вадиш семейните сребърни сервизи, за да му се наслаждаваш. Просто ще помогнеш на хората да живеят по друг начин, а не само да се опитват да впечатляват гостите си.
Рийс се облегна на стола.
— Звучи добре, по дяволите.
— Професионалист съм.
— Изяж си аспержите.
— Да, мамо. Между другото, дори не си мисли, че ще те оставя да прибереш остатъците.
— Добре.
Броуди продължи да яде и да я наблюдава. В един момент се унесе и забрави за небрежните разговори.
— Рийс?
— Да?
— Очите. Най-вече очите. Направо ме зашеметяват. Но и останалото изглежда великолепно.
Неочакван комплимент, помисли си тя. Броуди винаги казваше нещо неочаквано. Тя му се усмихна и се остави на удоволствието от момента.