Ан Мейджър
Отвъд любовта (10)

Десета глава

Малката къща бе просмукана от мирис на сол и морски растения. Навън вълните бушуваха непрестанно. Дина лежеше в прегръдките на Морган. Ароматът и звуците на брега й върнаха онази първа нощ, когато я бе любил под евкалиптите на лунна светлина. Все едно, че миналото време беше от друг живот. Дори й се струваше, че тази наивна, невинна девойка не е била тя, а някакво странно момиче с абаносовочерна коса от романтичен сън. През нощта, когато му се отдаде за първи път, знаеше, че ще го обича завинаги. Как ревностно му бе вярвала, когато той й се беше заклел във вечна любов! А колко отчаяна и опустошена беше след женитбата му за Холи!

Със затихваща страст, Дина лежеше в леглото, изпълнена със студенина и празнота. Зави по-плътно одеялата около измръзналото си тяло и се приближи към Морган, но не й стана по-добре. Дори изгарящата му топлина не можеше да сгрее вледенената й душа. Тя премигна с усилие, като се опитваше да спре напиращите сълзи. Съмненията разбиваха сърцето й. Не можеше да понесе такъв живот — да го обича повече от безумно и да се съмнява в искреността, с която й отвръща. Заради себе си трябваше да знае истината, дори това да й струваше брака с Морган.

Ако той не я обича, нямаше да има сили да остане с него. Без значение какво изпитва. Дори заради Стивън. Да се съмнява бе толкова болезнено! Ще трябва да намери начин да вижда детето си периодично. Но не може да прикове Морган към себе си, ако единствената причина, поради която я искаше, е страхът му да не загуби лозята и избата. Ще му повери имението Кирстен и ще се върне в Тексас и работата си. Сърцето й се изпълни с болка от такова нерадостно и празно бъдеще. Само при мисълта за това очите й запариха от горещите сълзи. Как ще живее отново без него? О, как… Представата за евентуалната им раздяла засядаше като буца в гърлото й. Знаеше, че трябва да го освободи от себе си, ако той иска така.

— Какво има, Дина? — чу приятното боботене на гласа му в косата си.

Дългите му пръсти гальовно приглаждаха косата й.

Тя подскочи стресната, защото мислеше, че е заспал. Когато ръката му се плъзна около нея, се дръпна рязко от коварната топлина върху тялото си, далеч от изтегнатата му, тъмна фигура.

— Нищо — отвърна тя със студен, треперещ глас.

Чувстваше се прекалено уязвима и отчаяна, за да може да го погледне. Не беше в състояние да изрече каквото и да е.

— Не искам да говоря сега.

— Като бял ден се вижда, че има нещо — каза той неспокойно — и аз предпочитам да го изясним сега. Нещо те измъчва, откакто напуснахме имението Кирстен. Искам да ми кажеш какво е то. Ти плачеш в леглото и не ми позволяваш дори да те докосна!

— Наистина ще трябва да почакаме, докато дойда на себе си.

Дълго мълчаха. После той заговори бавно в студената тъмнина:

— Никога не ми е харесвало да насилвам нещата. Особено от този род. Ние просто се любихме, а ти сякаш ме презираше.

— Тъй като трябва да знаеш, аз… аз чух, без да искам разговора ви с дядо в библиотеката. Попитах го и той ми каза всичко. Нищо чудно, че не си ми съобщил за болестта му, Морган! — Обвиненията й звучаха остро.

Настъпи напрегната тишина.

— Е, и какво означава това?

Дина погледна изваяния му профил. На слабата светлина изражението му бе по-сурово от всякога. Въпреки уплахата си, тя каза:

— Било те е страх да не попитам защо си дошъл да ме търсиш в Швейцария.

— Зарежи безсмислените разговори и ми кажи за какво намекваш.

— Дядо ми каза, че когато умре, ще остави мен да управлявам имението.

— И ти си мислиш, че те преследвах и се ожених за теб, защото аз искам да го управлявам?

Чувстваше се прекалено нещастна, за да отговори. Само да й кажеше, че това е безумна, изсмукана от пръстите теория и че я обича!

— Така ли мислиш, Дина? Тя кимна с глава мълчаливо.

— Мислех, че може би…

— По дяволите твоето „може би“! Не смекчавай това, което мислиш. През целия си проклет живот съм бил отхвърлян, Дина! Мога да те уверя, че и сега се сблъсквам с това!

Той отметна одеялото, което покриваше тялото му, и стъпи на ледения под. Дина се обърна и се вгледа в него през мъждивата светлина.

— Какво правиш? — попита тихо.

— А ти какво смяташ? Изчезвам! Щом мислиш така, можеш да управляваш безценното си имение, не ме интересува! Махам се!

Думите я срязаха. Наблюдаваше го с болка. Бронзовото му тяло сякаш бе полирано. Виждаше очертанията на широките му рамене и вълнообразните мускули, като се беше навел и обличаше бельото си, а след това и джинсите. Стъпките му по дъсчения под на малката стая бяха безшумни като на котка. Заприличаха й дори на неспокойните движения на затворена в клетка пантера. Той облече ризата си и бавно я закопча.

— Ти непрекъснато ме критикуваш за това, че съм амбициозен, Дина. Би ли предпочела мъж, който ще остави имението и избата да се разрушат и разпаднат пред очите ти? Не знам какво искаш и очакваш от мен. Не че има значение, защото не мога да се променя. Дори и заради теб! Да, аз искам имението Кирстен! Винаги съм го искал, защото си струва. Но отначало останах заради теб. Беше само на шестнайсет тогава, а аз се влюбих. Чувствах, че имаме нещо общо. Като че и двамата бяхме отритнати от всички и трябваше да се борим за място под слънцето. Но ти не можеше да погледнеш отвъд лъжите, които бе прочела за мен във вестниците! Не те обвинявам. Когато разбрах, че си решена да ме мразиш и не мога да те имам, аз се отдадох на работата, за да те забравя. Навлизах постепенно в този занаят, докато стана така, че това бе единственото нещо, което исках да върша. По-късно, когато мислех, че ме обичаш, ти ме остави заради Едуард. Аз бях толкова объркан и отвратен от теб, че се ожених за Холи! Стивън и имението бяха единственото нещо, което имах.

Той мълча дълго преди да продължи.

— Ти ми напомняш в известна степен на майка ми, Дина. Но нека това не те плаши и шокира. Тя не е чак толкова ужасна. Виждаш ли, въпреки своята слава и успех, тя също не вярваше в никого и нищо. Ето защо един мъж никога не й бе достатъчен. Имаше нужда непрекъснато да бъде убеждавана, че е красива и желана. Обграждаше се с всички възможни подмазвачи, които я използваха. Това я доведе до параноя. Не вярваше дори на мен! Мисля, че в своя объркан живот тя искаше синът й да я обича, обаче това, което й давах, не я удовлетворяваше. Аз бях единственият мъж в живота й, когото не можеше да зареже. Когато пораснах, тя смяташе, че стоя при нея, защото искам парите й, както всички останали. Често ми се подиграваше за това, дори и през онази последна нощ. Но не беше така, Дина! Аз исках обичта и нежността й. Може да ти прозвучи странно, но любовта към нея попречи на здравия ми разум в онази нощ. Ето какво ме доведе до тази сериозна неприятност. А за твоя информация, когато тя умря преди три години, сигурно е променила мнението си за някои неща, защото ми остави всичко. Мисля, че това бе нейният начин да ми покаже, че наистина ме е обичала. Ала всичко, което можа да ми даде, беше тази проклета купчина пари и къщи — ненужни и бездушни.

Сега, благодарение на нея, аз съм богат. Много богат. Но както нямам нужда от нейните пари, така не ми трябват и твоите! Отдавна съм научил, че бих могъл да успея и без да съм богат. Запомни едно — не се ожених за теб заради имението и парите ти! Ожених се единствено, защото те обичам и искам! Ала проклет да бъда, ако си разреша да живея с жена, която не вярва в собствените си сили и в мен! Минах през ада на безверието и не искам да усещам вледеняващата самота отново! Ти вече ме заряза веднъж. Мисля, че е само въпрос на време да го сториш пак!

Той обу ботушите си с решителни движения.

— Къде отиваш?

— Какво значение има?

— Ще се върнеш ли?

Той не й отговори на този въпрос. Само я стрелна с натежалия си от болка поглед. После излезе. Вратата хлопна след него.

Сълзите се стичаха в проблясващи, криволичещи струйки по безкръвното й лице. Дина плачеше горчиво, сълзите сякаш извираха от цялата мъка, натрупвана с годините на напразно очакване и нямо отчаяние. Накрая, пречистена от откровено признатата пред себе си грешка, преродена от искреността на сълзите си, тя разбра, че трябва да го върне! На всяка цена! Но къде да го търси? Може би той щеше сам да се върне… Съзнанието й трескаво търсеше изход от капана на ревността и недоверието, който сама си беше поставила.

Най-после сълзите й пресъхнаха. Все още беше объркана и болезнено усещаше отсъствието на Морган, ала знаеше едно — той наистина я обичаше и желаеше! Искреният му гняв бе прогонил всичките й съмнения, но не беше ли прекалено късно? Не го ли бе загубила завинаги? Защо не бе повярвала в него по-рано?

Стана от леглото и се облече, без да бърза. Беше се излъгала заради собствената си несигурност. И грешката й можеше да бъде фатална за любовта им. Бе възнамерявала само да избегне брака без любов, а беше наранила Морган болезнено. Сега той мислеше, че тя го отхвърля. Така, както майка му някога го беше прогонила. Трябваше да отиде при него! Дори ако не й прости…

Изминаха два дни на тягостно очакване, но Морган не се върна в къщата на брега. Дина бе потънала в дълбините на отчаянието. Където и да бе отишъл, той е пътувал на стоп или пеша, защото й бе оставил колата и ключовете. Тя прекара дългите, мъчителни дни в самотни разходки по брега, като събираше странни камъчета и ги хвърляше безцелно в океана. Разбра, че той няма да се върне. Тя трябваше да го върне! Макар да не знаеше къде да го търси…

Обади се вкъщи и говори с Брус и Стивън.

— Не очаквахме да се обадите по време на сватбеното си пътешествие — каза Брус весело.

— Липсвате ми — отвърна тя отмаляла.

— Как е Морган?

Въпросът на дядо й отговори на нейния незададен въпрос. Морган не се беше прибрал вкъщи!

— Добре е — едва успя да каже.

Поговори и със Стивън набързо и затвори. Къде бе отишъл Морган? Как можеше да го намери?

Двата дни, прекарани в чакане, я бяха отчаяли напълно. Изпитваше болезнен страх за Морган. Тя решително взе ключовете от колата, набързо написа бележка, прикрепи я на хладилника, остави вратата незаключена и излезе. Не знаеше откъде да започне и подкара надолу към Пойнт Рейс, където вълните се разбиваха с яростен трясък в грамадната, дълга около осемнайсет километра ивица от опасния бряг. Беше студен, ветровит ден и паркът бе празен. Имаше само няколко туристи, увити в дебелите си палта.

Чувстваше се изоставена и отчаяна. Вървеше по обраслите с шубраци склонове, притиснати между мълчаливата тъмнина на гората и бучащия океан. Спираловидните зимни мъгли смекчаваха цветовете на шубраците до матовооранжево, бледолилаво и бежово, а водната повърхност правеха сива, със сребрист блясък. Накрая така се намръзна, че не можеше повече да понася суровия климат и се качи в колата. Отправи се към Стинсън Бийч. Тогава й хрумна, че ранчото, собственост на възрастната актриса, приятелка на Морган — там, където се любиха за първи път, беше съвсем наблизо. Не знаеше как точно да намери пътя, но реши да опита, преди да се е стъмнило, със слабата надежда, че може би някаква капчица носталгия го е накарала да се върне там. Знаеше, че ранчото е рай за Морган. Когато бе имал нужда от уединение, беше отивал точно на това място.

Повече от час търси тесния, закътан път, който водеше през гъста, евкалиптова горичка и се виеше нагоре между зелените хълмове. Тя изненада една лисица, която изскочи откъм дърветата пред колата, а после се скри. Сградата се издигаше на билото на хълма като мощен, мрачен страж. Беше обърната към океана от отвесната си гранитна скала. Капаците на прозорците бяха затворени. Изглеждаше пусто. Дина скочи от колата, изтича към входната врата и задумка. Никой не отвърна на обезумялото тропане. Едва устоя на детския порив да се тръшне на входните стъпала и да заплаче. Мина време и тя реши, че няма да й навреди, ако последва горчиво-сладкия импулс да поскита долу по брега, където някога се бяха любили за първи път.

Сивият ден с пепелявото си небе придаваше странен чар на познатия пейзаж. Тюлените от залива подскачаха във водата и върху скалите недалеч от брега. Гъста мъгла се стелеше по хълмовете. Теренът изглеждаше по-груб, а вълните по-бурни, отколкото в онази вълшебна нощ, когато тя за първи път научи какво е да бъде влюбена в Морган и да му се отдаде напълно. Един миг наблюдава ритъма на препускащите вълни, които сякаш се надбягваха до брега, пенеха се и се разбиваха при тънката пясъчна ивица. Но тя беше прекалено изтощена, за да се радва на великолепната гледка.

Като насън прекоси брега, където някога бясно препускаха с конете. Морските птици летяха ниско и се спускаха по току-що намокрения пясък. Влажните песъчинки влизаха в обувките й, докато отиваше към същата евкалиптова горичка, близо до брега, където беше вкусила объркващия екстаз от любовта му.

Огромните шушнещи евкалиптови дръвчета спираха светлината. Острият им аромат се смесваше с горчиво-соления мирис на океана. Мъчителният спомен бе толкова ясен! Почувства, че трябва незабавно да се махне от това място — преди тъгата да я завладее напълно.

Рязко се обърна и се втрещи. Висока тъмна фигура стоеше в сянката на дърветата, точно на пътя й. Надиплено червено наметало се развяваше на вятъра. Лицето бе скрито от монашеска качулка.

Сърцето на Дина заби лудо.

— Морган… — прошепна тя задъхано, изпълнена с надежда.

Дълги, грациозни пръсти свалиха качулката и женски глас, един от най-известните в света, каза гърлено:

— Имате грешка.

Въпреки възрастта си, изглеждаше прекрасно. Без закрилата на качулката, великолепната й, огненочервена коса се развяваше от порива на вятъра, който духаше откъм океана. Имаше неостаряващ чар, превъзхождащ хубостта й. Все още бе много красива и притежаваше тайната на Гарбо, както и своята изключителна дарба.

— Извинете. Не исках да преча — каза Дина колебливо. — Дойдох само да…

— Зная защо сте тук — прозвуча чувственият, дрезгав глас, който Дина бе слушала в десетки филми. Гледаше я с мъдрите си, топазени очи.

— Така ли?

— Търсите го.

Беше отгатнала.

— Да.

— Дори след като сте го отхвърлили.

— Много сгреших — прошепна Дина, като се чудеше откъде знае, но се примири.

— Сигурно много го обичате! А не сте забелязали какъв човек е той.

— Мислех… вярвах…

— Толкова много хора са го вземали за такъв, какъвто не е. Познавам го от малко момче. Не съм имала деца. Как завиждах на майка му! Тя ми беше голяма приятелка. Сигурно сте чели някъде.

Дина кимна, без да я прекъсва.

— В началото Тереза искаше Морган. Той е дете на единствената голяма любов в живота й, от единствения мъж, когото не успя да подчини на волята си. За нещастие, отношенията им бяха доста бурни, той я напусна и замина за чужбина. След това Тереза се промени. Започна да пие повече. Скачаше от мъж на мъж, като търсеше нещо, което никога не намери. Когато Морган се роди, го обвиняваше за всички неуспехи в живота си. Като порасна, той приличаше твърде много на баща си. И заради това тя не можеше да прости на онзи, който я бе изоставил. Не искаше Морган. Прехвърли гнева си от бащата на сина. Малтретираше момченцето, но мисля, че то я обичаше по свой начин. Ако не беше така, трагедията, която ги раздели, никога нямаше да се случи.

— Какво всъщност стана онази нощ? Морган няма да ми каже.

— Той беше изморен да повтаря истината, а да го наричат лъжец. Тереза ми каза, че той лъже, за да спаси кожата си. Както обикновено тя имаше любовник, ала беше по-различен от останалите. Злоупотребяваше с добрината и парите й, беше прекомерно властен и заплашително избухлив, макар че на обществени места можеше да бъде очарователен. Беше първият мъж след бащата на Морган, който имаше някаква власт над Тереза. Но това беше различна, ужасна власт. Тя започна да негодува от силата му над нея и това доведе до жестоки кавги между тях. Понякога я удряше и заплашваше, че ще стане по-лошо. Морган беше на седемнайсет и не стоеше много вкъщи. Така че не знаеше какво става. Може би не е искал да знае. Имаше си своя кола и свои приятели. Гледаше да избягва майка си и винаги се възмущаваше от мъжете в живота й. Когато те бяха вкъщи, той излизаше. Онази вечер Тереза и любовникът й мислели, че Морган е навън, когато започнали да се карат. Спречкването приело лош обрат. Любовникът й я ударил доста силно. Морган ги чул и се опитал да го спре. А те двамата го набили жестоко. По-късно Тереза каза пред света, че Морган я е ударил. Той бе известен със своята ярост и не беше трудно властите да бъдат убедени в това. Тя се страхуваше повече от своя любовник, отколкото от лъжата си. Тази последна предателска постъпка на Тереза, когато се бе борил да я защити, напълно озлоби Морган към нея. Чувстваше се изцяло отхвърлен. Той се опитваше да я спаси, а тя му се отплати, като го унижи публично и го изпрати в онова ужасно училище, което фактически беше затвор. Това беше възможно най-лошото преживяване за момче като Морган. През целия си живот е жадувал за любов и ласка.

— Къде да го намеря? — примоли се Дина отчаяно. — Трябва да отида при него и да се опитам да му обясня… да го помоля да ми прости…

— Ще ми се разсърди, ако ти кажа — измърка нежно живата легенда.

— Не мога да повярвам, че се страхувате от нещо!

Актрисата се засмя гърлено:

— Твърде стара съм, за да се плаша, детето ми! Той е горе в къщата, щом наистина искаш да знаеш. Взира се в океана и в себе си. Беше най-лошият събеседник през изминалите две денонощия. Защо смяташ, че излязох на разходка?

— Чуках на пътната врата! Никой не ми отговори…

— На горните етажи не се чува. Когато слугите си отидат, никога не отварям. Мини откъм задната страна, дете. Качи се по стълбата на втория етаж. Последната врата е неговата. Аз току-що слязох оттам. Отключено е.

Дина започна да тича. После спря. Спомни си, че трябваше да благодари на световноизвестната жена с огнени коси, но тя си бе отишла. Бе изчезнала в плътната, скриваща сянка на дърветата. Превъзбудена, на Дина й се струваше, че актрисата е измислица от някакъв фантастичен филм.

Отново затича по мокрия пясък, докато остана без дъх и пулсът й заби болезнено. Пронизващият вятър я спираше, смесваше косата й с влагата си. Сякаш студени пръсти я щипеха през тъничката дреха. Измръзна. Накрая намери стълбата и се заизкачва.

Пред последната врата се поколеба. Сърцето й биеше с луда тревога. Очите й бяха огромни кладенци, обитавани от любов, болка и страх. Докосна съвсем леко дръжката на вратата, вятърът духна и тя се отвори, удряйки се в стената. Дина пристъпи. Стаята бе малка и обзаведена с вкус. Зелените копринени завеси се развяваха. Огънят лумна в огромната камина, която изпълваше стаята. Полетяха искри.

Тя се помъчи да затвори вратата.

— Най-драматичното явяване, скъпа — дочу дълбокия, язвителен глас от сенчестия ъгъл, близо до огъня. — Не трябваше да идваш.

Тя изтича към него. Високото му тяло се наведе лениво над камината. Погледна я толкова хладно, че Дина поиска да умре, да се разтвори във вечността, откъдето тайно да го обича. Упоритият му леденосин поглед я смразяваше.

— Сгреших! — започна тя. — О, толкова сгреших! Не трябва да ме мразиш, Морган! Моля те! Прости ми…

Студените му сковани черти спряха жалката й реч. Тя се извърна трепереща, без да знае какво още да каже. Чувстваше се опустошена. Точно като преди малко, когато ужасно се страхуваше. Той никога няма да повярва, че може да й се довери. Нямаше право да го вини.

Морган се раздвижи безшумно. После тя почувства ръцете му да се плъзгат около нея и се разтрепери, като я притегли към себе си.

— Не те мразя — каза той много тихо.

Притисна я внезапно в свирепа, властна прегръдка.

— Никога няма да мога да те намразя.

Зарови устни в косата й.

— Толкова сбърках, като не ти вярвах — прошепна тя. — Просто не исках да те връзвам с парите си. Исках да ти дам имението Кирстен и да те освободя от себе си!

— Не мога да бъда свободен без теб, моя любов. Кога ще научиш това?

— О, Морган!

Целунаха се дълбоко и страстно. Накрая той я пусна. Взе ръката й в своята и я поднесе към устните си. — Мислех, че никога няма да ми простиш — успя да каже тя.

— Не мога да не го направя. Виждаш ли, Дина, колкото и да ми се иска да е другояче, дори когато съм ти сърдит, аз не мога да живея без теб!

— Нито пък аз!

Морган отметна абаносовите кичури коса от челото й.

— Скоро ще трябва да кажем на Стивън, че ти си неговата майка. Нашият син, Дина! Тази мисъл ме изпълва с неописуемо щастие.

Той стисна още по-силно ръката й и тя усети порива на нетърпението му.

— Не, Морган — промълви тя. — Не искам да му казвам още! Прекалено малък е. Вероятно няма да може да разбере. Сега изглежда щастлив. Нека не разтърсваме света му, поне засега. Може би някой ден, когато порасне…

— Ти сама ще решиш кога да му кажеш.

Тъмните вълни с бели гребени се разбиваха в светлия бряг. Морган я притегли към прозореца и прегърнати, те гледаха дивия, вълнувай от вятъра океан.

— Тук за първи път се намерихме — каза той нежно.

— И това място отново ни събра заедно — отвърна тя, срещна очите му и се потопи в безкрайната нежност на синевата им.

— Да, любима, това вълшебно място подслони любовта ни — промълви той. — Ще бъдем много щастливи, ти и аз! Ще направя всичко за това, обещавам ти!

— Вярвам ти — отговори тя. — Винаги си бил всеотдаен с мен!

Той разбра закачката и настроението му се подобри.

— Бих започнал точно от всеотдайността си — прошепна той и наведе главата си към устните й. — Ти си невероятно красива жена! Искам те!

Ръцете му се движеха зад главата й, като принудиха устните й да се насочат към неговите. Устата му пресушаваше нейната, търсеща, искаща, грабеща, докато езикът му опипваше и се наслаждаваше на всяка близост. Тя простена от удоволствие. Усети върху гърдите си силните удари на сърцето му и неговото тяло, което леко се притискаше в нейното. Почувства необуздано, пулсиращо желание. Пръстите й го галеха настойчиво. Цялото й същество бе развълнувано от вкуса, чувството и аромата на мъжа, когото обичаше. Всички те я възбуждаха така трепетно и властно!

Той бе неин! И щеше да й принадлежи завинаги!

Морган я вдигна на ръце и я отнесе върху леглото. Целуваше я нежно и упоително. Светът край тях сякаш престана да съществува. Останаха само пламтящите им очи, слетите им тела, жадните устни и търсещите ръце… Всепоглъщащата ги страст бе нещо много повече от любов, нещо отвъд любовта…