Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beyond love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 71 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Ася (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)
Сканиране
helyg

Издание:

Ан Мейджър. Отвъд любовта

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София 1992

Редактор: Анна Романова

ISBN: 954–11–0003–1

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Дина усети тръпка на възбуда, която мина през тялото й и я разтърси. Тя изпусна ръкавицата си и на пръста й блесна годежният диамантен пръстен. Само един мъж някога бе предизвиквал такава треска от чувствено вълнение, и то преди повече от осем години.

До вчера, когато срещна непознатия в черно!

Тя се огледа с очакване. Нямаше никой. Само отрупаните със сняг къщи в Сент Мориц проблясваха под лъчите на изгряващото слънце. Макар че не можа да види непознатия, знаеше, че я наблюдава от някой тъмен прозорец.

Докато Едуард я качваше в червената шейна на хотел „Палас“, кръвта й запулсира. Това странно чувство на пронизваща опасност се породи вчера, когато усети присъствието на високия непознат на претъпканата ски писта. Почувства се шеметно млада. Осемте години изчезнаха като по чудо и тя стана отново онова задъхано двайсет и една годишно момиче.

Безброй въпроси изпълваха мислите й. Отново плъзна поглед по тихите, отрупани със сняг сгради за някакъв знак от мъжа в черен ски костюм и очила. Мъжът, който я беше дебнал така упорито от пистите до скъпите магазини, които тя разглеждаше. Мъжът, който се бе появил изневиделица, когато юздите на коня й се бяха заплели преди старта на състезанието с шейни. Близостта му я бе накарала да трепери от вълнение, когато го наблюдаваше как умело успокоява коня й. Преди някой от двамата с Едуард да му благодари, той бе изчезнал сред тълпата зрители. Остана впечатлението от ръста и походката му. В него имаше нещо до болка познато.

Кой бе той и защо погледът му я разтреперваше? Защо не сваля тези очила? Дали защото щеше да го познае веднага? Или нейната фантазия си правеше лоша шега, като й напомняше за Морган? А може би се сещаше за него заради телефонното му обаждане във вторник в хотела, когато тя не посмя да отговори. Този странен опит да се свърже с нея след осем години съзнателно мълчание бе непонятен. Тя бе телефонирала на дядо си веднага, за да се убеди, че всичко е наред. Макар че имаше нещо странно в болнавия му глас, той я бе уверил, че и двамата със сина й Стивън са добре. Въпреки всичко, откакто Морган се обади, тя не можеше да не мисли за него.

Преди осем години, когато го загуби и остана бременна в Европа, всяка висока фигура на мъж я вълнуваше по същия необясним начин, както сега. Години наред търсеше Морган навсякъде и чувствено потръпваше, когато някой непознат й напомнеше за него. По-късно дори започна един болезнен период, когато излизаше само с мъже, които й приличаха на него. Добре, че беше избрала Едуард, защото той бе съвсем различен от Морган. По-добре да пропъжда призраците, отколкото да им позволи да я преследват!

Призракът обаче, все още я навестяваше и той бе този, който днес я тласна към тази авантюра. Щеше да си остане на топло в леглото, а не да става преди изгрев-слънце, ако не беше непознатият и ужасът от срещата с него.

Сент Мориц все още спеше, когато хеликоптерът на дьо Ландо забръмча и отлетя към планините, където Дина щеше да се пързаля, необезпокоявана от тълпите. Ските и щеките бяха нахвърляни на купчина под седалките. Дина сложи ръката си върху тази на Едуард и се загледа надолу. Прочутият курорт блестеше като шепа диаманти, пръснати из тъмната долина. Едуард наведе напрегнатото си лице към нея. Стори й се, че се досеща за нейното безпокойство.

На двайсет и девет, сгушена в дебел, разкошен кожух от рисови кожи, жената космополит почти забравила онова изплашено двайсет и една годишно момиче, загубило всичко заради една безразсъдна любов. Дина беше поразително хубава, а зрелостта бе добавила излъчване на увереност. Изискана фасада умело прикриваше чувството за несигурност и обърканост. Никой дори не подозираше за съществуването им. Светът благоговееше пред нея. Мъжът до нея също.

За нея пишеха в специализираните списания за вина. Хвалебствените статии казваха, че черните й очи и полупрозрачната кожа правят красотата й пленителна, ако не класическа. И още, че притежава грацията и самоувереността на професионалния модел и тънкия талант на блестящ администратор.

Колко упорито се бореше да не наруши тези идеалистични представи! Колко важно бе за нея доброто мнение на хората! То й помагаше да прикрие тайните си болезнени усещания.

С изключение на гърдите, фигурата на Дина бе слаба като вейка. Толкова тъничка, че понякога Едуард я мъмреше, когато тя упорито спазваше мъчителни диети.

— Трябва да си мършав, за да носиш дрехи — отвръщаше тя също с укор. — А ти знаеш колко обичам красивите дрехи.

— Под красиви дрехи разбираш висша мода, нали — засмя се той.

— Лукс, който мога да си позволя.

— Но дали аз мога?

Те щяха да се женят следващата седмица. По този повод в Сент Мориц се бяха събрали цял куп техни приятели.

През последните осем години Дина спечели много пари, стана известна в света на винопроизводителите, както и любимка на журналистите. Точно това се беше опитвала да постигне досега. В онзи далечен ден, когато загуби Морган и дома си завинаги в полза на Холи, тя се закле, че никога няма да позволи ревността и съмнението да я провалят отново, че ще се издигне толкова високо, та да й завиди дори Холи. Обеща си да стане толкова богата, очарователна и преуспяваща, че никога да не съжалява за това, което загуби.

Е, вече беше богата и известна. Кой, освен нея знаеше, че не бе прогонила напълно призрака на несигурността? Никой не знаеше и за Морган и техния син… Дина работеше упорито, за да не й остава време да мисли за тях. В редките моменти на прозрение разбираше колко ирония има в това, че същите недостатъци, които бяха причина за грешките й, я направиха преуспяваща.

Понякога, насаме с Едуард, тя се шегуваше с успеха си.

— Мисля, че пресата превъзнася моите скромни постижения, защото съм жена. В този бизнес жените са толкова малко!

— Вестникарите обичат слабия пол, скъпа!

Развеселеният му поглед се бе задържал за момент върху розовата й копринена блуза, която Лиз Ворженски бе създала специално за нея.

— Не се чувствам ощетена — каза Дина мило.

— А и къде щях да бъда без теб?

— На върха, любов моя. Аз ти помагам, защото е изгодно за бизнеса на дьо Ландо да рекламира твоята дарба. Да имаш такава обаятелна жена за представител на компанията си само увеличава романтичността и привлекателността на нашите вина. При това винаги съм знаел колко си талантлива. Светът е наясно, че ти си звезда по собствени заслуги след резултатите от последната международна дегустация. Твоите три тексаски вина обикалят света и печелят награди. Без да забравям, разбира се, че две от отличията си дьо Ландо дължат на теб. Щастлив съм, че работиш за нас, а не за конкуренцията.

— Ами лозята в Ууд Крийк?

— Защо да се тревожа, щом се женя за човек от бизнеса? Пък и ти произвеждаш само двайсет хиляди бутилки на година, скъпа. Тексаската винена промишленост е все още в ранния си стадий на развитие.

— Точно това я прави така вълнуваща. Предизвикателство е да експериментираш с различни почви и разнообразни сортове грозде.

— А аз си мислех, че харесваш Тексас, защото е далеч от Калифорния и Бордо, както и от двамата мъже, от които си решила да избягаш.

— Недей, Едуард! Не е честно! Ще се омъжа за теб.

— Няма да забравя, че бяхме сгодени повече от две години и се карахме цяла нощ, преди да вземеш това решение. А и в момента не изглеждаш особено щастлива.

Всеки път, когато ставаше въпрос за Морган погледът й се променяше. Тя не можеше напълно да забрави нито него, нито сина си, когото трябваше да изостави. Въпреки усилията, които полагаше. Вместо задоволство от постиженията, сърцето й страдаше от болезнена празнота. Беше някаква нервност, която я караше непрекъснато да опитва нещо ново с надеждата, че този път ще намери онова, което търси. Вярваше, че като се омъжи за Едуард, ще изгради един спокоен живот. Ще имат деца и може би ще успее да забрави момчето, от което трябваше да се откаже.

Хеликоптерът обикаляше шумно, докато пилотът избираше място, където да свали скиорите.

— Толкова се радвам, че дойдохме! — извика Дина, за да надвие бръмченето на мотора. Спокойните бели склонове сякаш я мамеха. — Точно това ти трябва, за да забравиш твоята проклета винена реколта!

— Искаш да кажеш, че няма да остана жив, за да си я спомням — каза Едуард, като разглеждаше острите като бръснач скали. — Радвам се, че си луда глава, скъпа. Тя те доведе в Европа седмица по-рано, за да можем да прекараме отпуската заедно. Щастлив съм, че реши да се омъжиш за мен, Дина!

Погледът й изведнъж помръкна. За миг си представи лозята в златистите поля, хълмовете, забулени в хладна океанска мъгла, и едно малко тъмнокосо момченце с неговия загорял от слънцето баща. В спомените й изникна завладяващият образ на непознатия в черно. Отражението на нейните видения върху лицето й не остана незабелязано от Едуард.

— Мисля, че щеше да се омъжиш за мен по-рано, ако сестра ти, Холи не бе загинала миналата година. Дълбоко в себе си ти все още се надяваш…

— Какво искаш да кажеш, Едуард?

— Няма значение колко време е изтекло, все още не си надживяла любовта си към Морган и все още не си сигурна в чувствата си към мен.

— Това е абсурдно!

— Тогава защо винаги искаш да си сигурна, че той е заминал, когато отиваш всяка година в Калифорния? Защо не говори с него по телефона, когато ти се обади в Париж? Дина, защо се страхуваш от него? И защо не се омъжи за мен по-рано?

— Той няма право да ми се обажда! — Лицето й силно се изопна, сякаш се парализира. — И аз… ще се омъжа за теб!

— Морган може да има да ти казва нещо дяволски важно. Та той е баща на единствения ти син!

— Но Морган не знае това.

— Неуместен довод, любов моя.

— Едуард, ти знаеш, че го мразя!

— Не, Дина, не знам.

— Е, мразя го! Ако не се беше обадил, ние сега нямаше да се караме!

— А може би имаме нужда от това, Дина. Моля те, помисли си отново!

— Казах, че ще се омъжа за теб, Едуард! Какво искаш от мен?

Хеликоптерът се спусна на около метър над снега. Пилотът ги погледна въпросително.

Дина си взе ските и ги изхвърли решително на снега. Едуард я бе ядосал с изпитващите си въпроси.

— Едуард, искам да се пързалям сама!

— За да можеш да се цупиш.

— От дни съм сред твоята тайфа. Сега искам да бъда сама!

— Ти си полудяла! Та тук една грешка означава смърт!

— Моля те, Едуард! Знаеш как винаги се разстройвам, когато мисля за… него. Не трябваше да отваряш старите рани. Моля те! Много ще внимавам…

Той се поколеба и тя разбра, че е спечелила. Винаги е можела да се справя с него.

Въртолетът се сниши на петнайсетина сантиметра. Дина бързо целуна Едуард. Остави го да й помогне да скочи в пухкавия сняг и потъна до колене в него.

Едуард извика на пилота:

— Ако след час тя не е долу, ще се наложи да я търсим.

Снегът прелиташе край грациозната фигура на Дина, когато се спускаше по стръмните планински склонове. Тя почувства диво оживление, което само страхът можеше да достави. Забрави за обезпокояващите въпроси на Едуард и прие предизвикателството на планината. Може би, ако не беше този разговор за Морган, нямаше да кара така безразсъдно. Не мислеше за опасността от скоростта и риска от лавини при такива необработени склонове.

Със своите ски, които бясно пореха снега, тя се чувстваше волна като орел, реещ се из необятното небе. Дина летеше все по-бързо и по-бързо надолу с приведено и напрегнато тяло.

Едуард я бе нарекъл луда глава и определението точно й прилягаше. От раждането на Стивън тя винаги пренебрегваше своята сигурност. Харесваше бързите коли и бързите коне. През зимата, по време на кратките уикенди се пързаляше и катереше в планината. Понякога дори смесваше любовта си към конете с карането на ски, като участваше в състезания и особено в това в Сент Мориц.

Отгоре долетя шума на друг хеликоптер. Спря лудия си полет по снега, за да поеме въздух и да погледне жълтата точица. Още някой бе решил да избяга от претъпканите писти на курорта, но дали се налагаше да прави същото дълго, самотно спускане? Сърцето й лудо заби, пръстите на ръцете и краката се вкочаниха от студ. Сгъваше и разгъваше ръцете си, свиваше пръсти в ски обувките, за да ги стопли. Хеликоптерът кръжеше над склона. Тя се намръщи още повече, когато видя високия мъж в черен ски костюм да скача от хеликоптера. Черни очила криеха лицето му.

Това бе той! Непознатият, който я следеше! Тя бе сама с него в планината. Страх сграбчи сърцето й. От уплаха й се струваше, че леденият планински вятър е проникнал в нея. Стоеше като закована в снега, безмълвна и парализирана, докато го наблюдаваше как слага ските си. Беше коленичил. Движенията му бяха забавени. Когато свърши и отново сложи ръкавиците си, той се обърна към Дина. После бавно се изправи.

Едва когато се втурна като черна мълния към нея, тя се съживи и излетя като подплашено диво животно. Спускаше се сляпо през дебели преспи сняг. Беше кошмарно, но този кошмар бе реалност. Караше така бързо, както не бе карала никога през живота си. Бузите й почервеняха от мразовития въздух. Изпълнена с необясним страх, тя не смееше да спре. Спускаше се все по-бързо и безразсъдно. С всяка минута разстоянието между двамата се скъсяваше. Вече чуваше свистенето на ските му и хрущенето на забиващите се в леда щеки.

Той лесно преодоляваше скоковете, при които тя се затрудняваше. Стръмните и скалисти склонове бяха детска игра за него.

Кой беше този непознат, решен да я настигне? Какво искаше? Страхът и изтощението я завладяха напълно, рефлексите и концентрацията й отслабнаха. Бе прекалено заета с опасността зад нея, за да избегне рисковете.

През снега и леда до нея достигна викът му. Тя го позна и потръпна. Дълбокият глас принадлежеше само на един мъж.

— Дина, спри за Бога, преди да се убиеш!

Тя внезапно се обърна и очите й срещнаха блестящия син огън, пламнал под черните очила. В този момент усети, че нещо става. Твърде късно. Лявата й ска се удари в лед и тя осъзна, че не трябваше да се обръща. Отчаяно се опита да възстанови равновесието, но вместо това падна тежко и ските й изхвърчаха от удара. Щеките й също полетяха встрани. Но продължи да се пързаля безпомощно, ските се влачеха след нея. Преметна се в дебелия сняг и полетя с главата напред към ръба на страхотна скала.

Дина изкрещя.

— Морган!… — Викът й разцепи въздуха.

Въпреки че се излагаше на опасност, той се спусна след нея. Приближи скалата и се опита да спре тялото й в движение. Вместо това двамата започнаха да се хлъзгат надолу по стръмнината към сигурна смърт. Най-накрая Морган успя да сграбчи нисък клон, изпречил се на пътя им.

— Не се пускай от мен, Дина!

Един безкраен миг тя стоя безпомощно вкопчена в него, като дишаше тежко. Ръцете й здраво бяха обвили кръста му, а лицето й бе неудобно притиснато към вътрешната част на бедрото му. Когато се посъвзе, той й помогна да помръдне мъничко нагоре, така че и тя да хване клона.

После, като по някакво чудо той я изтегли към себе си. На три метра под тях планината се разтваряше в назъбена пропаст от неотдавнашна лавина и се спускаше отвесно стотици метри надолу към долината.

Дина бе напълно скована, не можеше да промълви дума, но усети силните и топли ръце, които я бяха прегърнали здраво и я притискаха с всичка сила.

Тя почувства студенина от докосването и близостта му и се отврати от старото, трескаво желание.

— Боли ли те нещо? — попита я нежно. Горещият му дъх помилва страните й.

— Не — едва промълви. Беше лъжа донякъде, защото я болеше дори само от присъствието му.

Морган я премести от другата страна на скалата, така че да може да се облегне. Нетърпеливо свали очилата си и ги напъха в джоба. Настойчивият му поглед задържа нейния, докато безмълвно преценяваха промените, настъпили и у двамата. Времето бе заличило младежката мекота на лицето му и бе изострило чертите. Изглеждаше по-стар, ала бръчиците под очите и около устните само подчертаваха суровата мъжественост.

Преждевременно прошарен кичур коса падаше над очите му. Калифорнийското слънце бе придало постоянен бронзов загар на кожата му. Очите бяха все така искрящи и сини, но имаше някаква нова твърдост в тях, докато проникваха през тънката обвивка на външния й блясък до дълбините на душата й. Беше безкрайно привлекателен и тя не можеше да се стърпи да не попива жадно всеки детайл.

Уплашеният й поглед срещна неговия и за миг улови някакво странно пламъче, преди да успее да го прикрие с гняв. Той я бе изучавал със същата задълбоченост.

Възмути я обидната арогантност, която сега се четеше в дълбоките сини очи.

— Какво ти дава право да ме следиш от вчера и да се правиш на Зоро? Изплаши ме до смърт и за малко да падна от скалата заради теб!

— Да, по дяволите! — изсъска ядосано той, стисна я за раменете и я притегли грубо към себе си. — Сама си виновна! А аз за малко щях да се убия, за да те спася!

Шокът от докосването ускори пулса й. Когато се опита да го отблъсне, той я притисна още по-силно към себе си. Натискът му отслабна чак след като тя престана да се съпротивлява. Ала все още усещаше властната му прегръдка, ръцете, сключени около кръста й, бедрата му, долепени до нейните, начинът, по който телата им се нагаждаха едно към друго съвсем естествено.

— Не биваше да ме преследваш дотук! — каза нервно.

Той погледна към ръба на скалата.

— Повярвай ми, нямаше да го направя, ако си бях спомнил склонността ти да живееш рисковано!

— Защо не ми каза кой си още вчера?

Той се усмихна цинично.

— И ти щеше да ме посрещнеш с целувка? — попита и вниманието му се насочи към устните й.

Тя се изчерви от думите му и засрамена осъзна, че се възбужда от примитивната жажда в погледа, с който докосваше устните й.

— Знаеш, че щях да избягам! — промълви, без да си поема дъх.

— Точно така. Пък беше и с Едуард, а никога не съм обичал числото три, когато става дума за любовна среща. Така е по-добре. Вярно, рискувах живота си, но пък сега сме насаме.

— Любовна среща… — Тя се задави от негодувание. — Как смееш да ми говориш по този възмутителен начин!

Опита да се освободи, но силните му ръце се впиха в гърба й и усилиха пулсиращата болка.

— Ако Едуард беше до теб, как бих могъл да се уверя, че онази силна жена, за която съм чел толкова много в списанията, е истинската Дина Кирстен? И дали е останало някаква следа от малката безразсъдна заядливка, която си спомням? — Той се засмя тихо.

— И как смяташ да разбереш това? — попита тя със задавен глас. Отчаяно й се щеше да избяга.

— Мислех, че няма да ме попиташ — промърмори той.

Погледът му отново се плъзна към изкушителната мекота на устните й.

Притегляше я още по-силно към себе си, докато всеки сантиметър от тялото му се допря до нейното. Внезапно тя се разтрепери силно, но не само от гняв. Старото вълнение, което винаги бе предизвиквал у нея, запулсира във вените й.

— От всички вулгарни, отвратителни… — започна Дина побесняла, като се опитваше да се откопчи от него. Вдигна ръка, за да се измъкне, ала той я сграбчи и изви назад.

— Безполезно е да се бориш с мен, Дина. — Гласът му беше тих и необикновено спокоен. — Този път ми се ще да получа онова, което винаги съм искал от теб, поне веднъж. — Присмехулните му очи дълбаеха ужасеното й лице и дълго изучаваха трептящите й устни. — А всичко, което искам, е една целувка. Смятай го за отплата, че ти спасих живота.

Тя извърна лице.

— Да, но няма да я получиш!

— Нима?

Времето бе спряло в напрегнатия момент, докато се навеждаше над нея и я мачкаше в собственическа прегръдка. Имаше нещо примитивно и победоносно в поведението му.

— Дина, Дина… не вярвах, че все още искам… Така и не завърши изречението си и недоизказаните думи изглежда го ядосаха. Прегръдката му се затегна.

В миг главата му се наклони и устните му брутално се впиха в сочната сладост на нейните. Разтворената му уста бе влажна и гореща, обидно настойчива. Тя се дърпаше, но ръцете му като стоманени обръчи я приковаваха към него. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-близко я притегляше към себе си. Накрая тя се предаде. Той я пусна чак когато изчезна и последното й желание да се бори.

— Винаги ще те мразя за това! — изсъска тя.

— Ти вече ме мразиш, скъпа, така че какво значение има дали ще ти дам още един повод? — отвърна той сухо.

Вбеси я фактът, че не можеше да го засегне с думите си.

— Заслужаваш да ти издера очите, чудовище такова!

— Не си се променила — рече той и се усмихна презрително. — Цялата ти изтънченост е само поза. Ти си все същата дива котка, с която си играех в леглото преди осем години.

— А ти си все същият невъзпитан нахалник, когото имах глупостта да измъкна от калта! — изкрещя тя с омраза.

— Не и невъзпитан, скъпа, а и едва ли можеш да наречеш Бевърли Хилс „кал“.

— Невъзпитан, порочен, вулгарен…

— Боже, боже, света вода ненапита… — присмя й се той.

Полудяла от ярост, тя го зашлеви по загорялата буза така силно, че дланта я заболя дори през дебелата ръкавица.

Той бързо хвана ръката й и я стисна до болка.

— Никога повече не прави това!

— Няма — изхлипа тя. — Само ме остави на мира!

— Нямам никакво намерение да направя това, любима моя.

— Морган, толкова отдавна съм взела твърдото решение да нямам нищо общо с теб!

— А аз съм тук, за да променя това решение. Трябва да говоря с теб насаме. Някъде на по-удобно място, освен ако не искаш да се любим в снега.

— Няма да се любя с теб в снега, животно такова!

— Така. Какво ще кажеш за вилата ми тогава?

— Не! Не! — Тя риташе яростно земята. — Не можеш ли просто да си тръгнеш? Не разбираш ли, че няма за какво да си говорим, и то насаме? — каза тя накъсано.

— О, струва ми се, че има — отвърна той подозрително спокойно.

Острият блясък на очите му срещна нейния.

— За какво?

— За нашия син — отговори той хладно. — Виждаш ли, току-що разбрах, че не Холи, а ти си майката на Стивън и тази мрачна тайна ще промени живота и на двама ни!