Валери Лорд
Дуел на страстта (9)

Глава 9

Тежестта на плодовете навеждаше къпиновите храсти над оградата. Около зрелите къпини кръжаха пчели и пеперуди. Мейлис не ги забелязваше. Потънала в мислите си, тя късаше плод след плод и ги слагаше в дървена купичка. Джанис я бе изпратила навън със задачата да набере къпини за сладкиш.

— Не може вечно да седите, да гледате през прозореца и да чакате той да дойде — заяви енергично момичето. — Идете да оберете последните къпини от оградата. При това занимание също можете да видите коня му отдалече. Слънцето ще ви се отрази добре.

Фактът, че момичето прозираше така добре отчаяния й копнеж, смущаваше Мейлис. Къде остана гордостта й? Силата й? При набожните жени от Уитби беше научила, че няма смисъл да мечтае за невъзможни неща.

Вече не си дете! Искаш да определяш сама живота си, а какво правиш? Оставяш се на течението и чакаш да стане чудо. Няма чудеса!

Тя избърса капчиците пот с опакото на ръката си и остави по кожата си къпинов сок. От яркосиньото небе се сипеше горещина. Малката къща и градинката отпред се къпеха в топлина и светлина. В манастира беше копняла за такъв уют. За прости занимания, за живот без предписания. За човек, който да споделя дните й, както правеше Джанис.

Защо сега се чувстваше нещастна, потисната, отрезвена? Защо не се наслаждаваше на онова, което имаше?

Може би защото я беше страх от бъдещето? Защото се питаше какво ще стане с нея, когато войската продължи пътя си? Когато Тристан я остави сама?

Той не беше просто човекът, с когото тя искаше да споделя дните си — междувременно бе разбрала какво изпитваше към него. Той не беше Джанис, макар че тя обичаше и ценеше момичето. Той беше Тристан. Тристан, който я отбягваше от седмици, сякаш е заразноболна.

— Давам купчина злато за мислите ти.

Купичката с къпини падна от ръцете й. Тъмните плодове се скриха в тревата. Тя се обърна, неспособна да повярва на ушите си. Тристан се бе облегнал на оградата, вдигнал крак върху напречната дъска, със сламка между устните.

Откога стоеше там и я наблюдаваше? Изненада, гняв, радост, възмущение и възбуда пламнаха едновременно в сърцето й и й отнеха дар слово.

— Няма ли да ме поздравиш, Мейлис?

Тя не бе способна да изрече нито дума. Можеше само да го гледа. Очите му блестяха сребърни под слънчевата светлина, сламката подчертаваше чувствената извивка на устните. Широките рамене, новата плетена ризница с лъва на Анжу, силните бедра, които опъваха панталона. Точно такъв го пазеше в спомените си. Самоуверен, спокоен и равнодушен, докато в нейното сърце бушуваше познатият хаос от копнеж и отчаяние. Бузите й пламнаха.

— Заслужавам гнева ти — каза той, когато мълчанието помежду им се проточи. — Твърде дълго те оставих сама. За всичко е виновен страхът ми. Но можеш да ми вярваш, че с това наказах преди всичко себе си.

— Аз… — Мейлис се покашля и най-сетне можа да заговори. — Не вярвах, че все още си спомняте за мен, господарю. Мина много време, откакто ми оказахте честта да ме посетите.

— Защо ме наричаш господарю? Искам да ме наричаш Тристан, както преди.

— Знам, че не си спомняте с радост за миговете, когато ви наричах така. Иначе щяхте по-рано да намерите път към мен.

Тристан се усмихна. Мейлис моментално попадна под магията на усмивката му. Мигът се проточи безкрайно. Времето спря.

Нито един от двамата не забеляза, че Джанис излезе от къщата и ги огледа внимателно. После грабна шала си от куката до вратата и бързо се скри зад ъгъла.

Една пчела прелетя тежко покрай бузата на Мейлис и я изтръгна от вцепенението. Прогони пчелата, без да отделя поглед от Тристан и сърцето и ускори ритъма си.

Едва сега се сети, че беше облечена в простата бархетна роба, която Джанис й беше ушила, за да пази другите си одежди. Откакто бе престанала да се надява, че той ще дойде, носеше само тази проста селска дреха. Сигурно изглеждаше ужасно.

Въпреки това в очите му светеше нещо, което много приличаше на възхищение. Възхищение? Глупости. Мислеше така само защото той винаги я объркваше напълно. Защото в негово присъствие вече не знаеше какво да каже и как да се държи. Затова потърси убежище в нищо незначещи учтиви думи.

— Мисля, че все още не съм ви благодарила за онова, което сторихте за мен — изрече тя със сковани устни. — Сигурно ме смятате за невъзпитана егоистка. Прощавайте.

— По-скоро аз трябва да моля за твоята снизходителност — отговори той за нейна изненада и се отдели от оградата.

Пристъпи по-близо и улови мръсните й ръце, без да се притеснява от къпиновите петна.

— Не отдадох дължимото на подаръка, с който ти ме удостои така милостиво. Ако някой от двама ни трябва да моли за прошка, това съм само аз. Бях глупак.

— Не разбирам…

— Наистина ли? — докато препускаше насам, Тристан беше подредил много внимателно думите си. — Не знаех какво да правя с чувствата, които ти събуждаш в мен. Смятах ги за нещо като болест, която може да се излекува с отдалечаване. Но колкото повече те избягвах, толкова по-силно копнеех за теб. Ще ми позволиш ли да поправя грешката си? Ти си единственият лек за страданието ми.

Мейлис примигва изненадано и се опита да издърпа ръцете си, но той не й позволи.

— Любов моя — прегърна я жадно, притисна буза до нейната и потърси устните й. — Аз съм глупак. Исках да те оставя да си отидеш, но не мога. Каквото и да ни е приготвило бъдещето, искам да го изживея с теб. Не мога да се откажа от любовта ти. Ти си ме омагьосала. Всяка нощ сънувам, че отново те държа в прегръдките си.

Страстното обяснение обезоръжи Мейлис. Усети небръснатата му брада до бузите си, жадната целувка, напрегнатите мускули. Това вече не беше овладяният, горд рицар, който я гледаше отвисоко. Това беше мъж, измъчван от същия копнеж, който терзаеше и нея.

Сърцето не й позволи да го остави да страда. Позволи му да покрие лицето й с целувки, да я смачка в ръцете си и да я притисне до себе си така силно, че дъхът й спря.

— Кажи нещо — помоли задавено той.

— Оставете ме първо да си поема въздух — помоли задъхано тя и сините й пръсти докоснаха устните му. — Не мога да повярвам, че ми говорите за любов, господарю. Не знаех, че изобщо познавате тази дума.

— Не се съмнявай повече в мен, Мейлис — помоли страстно той. — Вече знам, че съдбата ни е предопределила да се срещнем.

— Сляпа, зла, опасна съдба — отвърна тя, обзета от внезапно предчувствие.

— Добра съдба — поправи я настойчиво Тристан и извърна глава да целуне ръката, която се плъзгаше по бузата му. — Никога няма да престана да благодаря на небето за теб.

— Изслушайте ме — прекъсна тя пламенната му реч. Целувките му не биваше да отклоняват вниманието й. — Има толкова неща, за които трябва да говорим. Като чуете какво имам да ви кажа, може би ще предпочетете друга и…

— Това може да почака.

Тристан сложи два пръста върху устата й, за да спре признанието още преди да е започнало. Мейлис потрепери под докосването му. Дали по-късно щеше отново да събере смелост за признание. Струваше й огромни усилия да заложи всичко на една карта.

Пръстите се плъзнаха надолу, очертаха долната устна, брадичката, минаха по шията и смело се потопиха в долинката между гърдите й. Там се бе събрала пот и кожата запърха под интимното докосване. Връхчетата на гърдите й се втвърдиха в очакване. Само тази една искра беше достатъчна да запали отново пламъка на страстта. Последното припламване на разума предпази Мейлис от вероятността да му се отдаде още тук, в градината. Повлече го към къщата, надявайки се на Джанис. Със своето спокойствие и практичност камериерката й щеше да се погрижи двамата да не направят онези забранени неща, които вече изгаряха тялото й от възбуда.

Ала къщата беше празна. Никой не възрази, когато Тристан заключи вратата и прогони слънцето. Мек здрач изпълваше стаята, защото спуснатите кепенци на прозорците трябваше да предпазват от дневната горещина. Но беше достатъчно светло и Мейлис можеше да чете в очите на Тристан. В зениците му гореше огън. Желание. Глад. И всичко това беше за нея. Никой никога не я беше гледал така. Никой не я бе желал толкова силно.

— Не знам какво да правя, когато ме гледате по този начин — пошепна тя.

— Просто остани така. Дай да те погледам. Толкова си красива. Споменът за нощта под лунната светлина ме преследва денем и нощем. Вече не съм в състояние да погледна друга жена.

Пулсът на Мейлис се ускори още повече. Първо шок, после надигаща се възбуда.

Трябва да го спреш. Не позволявай сладките му думи да замъглят разума ти. Онова, което правиш, е грях. Ще съжаляваш!

Тя пренебрегна предупреждението на разума си. Споменът за омайващото усещане за сила, което й бе дарила страстта му, я изпълни цялата. Можеше ли да го изпита отново? Да задържи властта си над него, да я укрепи?

В тази грозна риза със сигурност не можеше да направи нищо. Вдигна ръце и развърза шнура на шията си. Безформената рокля загуби единствената си опора. Без да бърза, тя свали дрехата от раменете си. Усети плъзгането й, грубата милувка по ръцете и хълбоците, докато застана пред него в кръг от груб памучен плат. Гола като Ева в рая.

При това неочаквано изкушение зениците на Тристан се разшириха. Любовната нощ край реката бе скрила от него точните подробности на стройното, крехко тяло. В здрача на стаята тя вече не изглеждаше толкова крехка. Кожата светеше с мек блясък на слонова кост, съвършените пропорции на крайниците ги правеха въздушни, но сега тясната фигура притежаваше гъвкавост, която не допускаше мисъл за слабост.

Той нямаше как да знае, че грижите на Джанис и редовното хранене през последните седмици са заличили следите от живота в манастира и оскъдната му храна по тялото на Мейлис.

— Това ли е, за което си спомняш? — попита тя с внезапно предрезгавял глас.

— Това, което виждам, е много повече. Много по-красиво — отговори възхитено той и направи крачка към нея като омагьосан.

По кожата на Мейлис премина тръпка, оцвети зърната на гърдите й и ускори дъха й. Да стои така и да му позволява да я гледа — това беше грешно, но и прекрасно. Очите му я създадоха наново. Манастирската послушница стана жена. Любеща жена.

Тристан дишаше тежко, сякаш беше изкачил стълбите на висока кула. Протегна ръка и се учуди на треперенето на пръстите си. Обхвана с безкрайна нежност едната от пълните, твърди гърди. Мейлис стисна устни и за момент затвори очи. Докосването, колкото и меко да беше, събуди в тялото й такъв копнеж, че едва можеше да стои на краката си. Въпреки това не се помръдна, остави го да продължи.

Когато видя капчиците пот, избили по челото му, се почувства поласкана, фактът, че той я желаеше също толкова силно, колкото и тя него, увеличи сладостното мъчение до непоносимост. Тялото й пламтеше. Остана бездейна, когато другата му ръка се плъзна по талията й, обхвана дупето и я привлече към него. Гладката тъкан на жакета му помилва гърдите й, коланът и камата се притиснаха в хълбоците.

— Не е справедливо — оплака се тя, без да размисли. — Аз съм гола, а ти се криеш под куп дрехи.

— Веднага ще ги сваля.

— О, боже…

Мейлис не знаеше трябва ли да се срамува от изреченото желание или да се чуди на скоростта, с която Тристан се освободи от одеждите си. Накрая от устните й се изтръгна въздишка. Усети червенината, която заля цялото й тяло, когато жадният й поглед се впи в него. Досега не знаеше почти нищо за тялото му.

Дългите, добре оформени мускули издаваха мъжка сила и опитност в боравенето с оръжието. Могъщите рамене бяха в красив контраст с учудващо тесните хълбоци, а жадно стърчащата мъжественост между силните бедра я обезпокои повече, отколкото беше в състояние да прецени. Без дрехи и с тази възбуда той изглеждаше още по-плашещ отпреди. Като езически бог. Щеше да й причини болка.

Преди да е овладяла объркването си, Тристан я привлече в обятията си. Отнесе я в малката спалня и внимателно я положи на леглото. Сериозността на чертите му я смути и тя се надигна. Вече сложил коляно на леглото, той застина насред движението.

— Какво има?

— Търся усмивката на лицето ти.

Отговорът му дойде като целувка, в която Мейлис буквално се удави. Дъхът й се смеси с неговия. Езикът му проникна в устата й и помилва нейния с такава нежност, че тя изпита потребност да му върне този прекрасен подарък. Притисна се до него и ръцете й започнаха да изследват с чувствено любопитство мъжкото тяло, топло и гладко, но много различно от нейното. Осмели се дори да докосне члена му и кадифената му гладкост я изкуши дотолкова, че не можеше да престане да го милва.

Тристан се стегна, за да издържи на напрежението, но Мейлис беше твърде заета със своите чувства и не му обърна внимание. Не разбираше, че невинното и необуздано любопитство ще го докара до границите на самообладанието му.

Той спря сладостната й игра и внимателно разтвори бедрата й. За разлика от нея, той познаваше много добре тайните механизми на женското тяло. Знаеше какво прави, когато раздели нежните гънки и започна да изследва влажните дълбини с пръсти. Въздишките й го възнаградиха богато за усилията и той побърза да заглуши сладките й стонове с целувки.

Играта на пръстите му докара Мейлис до ръба на пропаст, за която не знаеше какво дебне на дъното й. Въпреки това тя се предаде с готовност на еротичното изкушение. По кожата й се разливаха вълни на чиста наслада и тя неволно ги оприличи на бриз по гладката повърхност на езеро. Мяташе глава по възглавницата и хапеше устни, за да не изкрещи блаженството си.

— Велики боже! — пошепна Тристан до ухото й. — Ти си прекрасна! — захапа крайчето му и потопи език в розовата мида. — Не мога да чакам повече. Трябва да те имам.

Той оттегли ръката си и Мейлис се откъсна от омаята на чувствената наслада. Изправи се над нея и тя се скова във внезапен шок, като си представи пулсиращия член между краката му. Твърде голям, твърде дълъг, твърде заплашителен. Веднъж вече я бе наранил с него и после по бедрата й бе текла кръв.

Със следващото поемане на дъх страхът й бе заменен от тръпка на любовна страст. Силно и гладко, връхчето на мъжествеността му се плъзна по следите на собствената й възбуда и навлезе навътре. Тя усети как мускулите й се сключиха около натрапника, как се разшириха, за да се нагодят към него. Това не беше болка, а чисто блаженство. Обзе я жадното желание да усети повече от него. Вдигна хълбоците си насреща му и започна да отговаря на тласъците му.

Екстазът на неочаквания връх я обля като огромна вълна и я повлече със себе си. Премина през ръба на пропастта, но не падна. Понесе се на невидими криле и стигна до ново измерение на чувствата. Съедини се с Тристан. Неговата кръв бушуваше като пламтящ поток във вените й, неговото сърце биеше в нея.

Тристан не беше в състояние да каже колко време бе сънувал. Упоен и изпълнен с безименно наслаждение. Той не беше от мъжете, които сънуваха. Той беше човек на делото. Човек на бързите решения, не се колебаеше да взема онова, което му беше нужно. Мъж, който пазеше собствеността си. Мъж, който не се оставяше чувствата да го завладеят.

Едва чутата въздишка на Мейлис затвори кръга на размишленията му. Тя беше негова. Завинаги. Тя му принадлежеше. Да я закриля, да я обича и да я пази — затова бе дошъл на света.

Той вдигна глава, за да целуне челото, което с такава доверчивост се притискаше в рамото му. Лицето й беше почти скрито под разбърканите коси, но той усети как тя отговори на целувката и по вените му се разля облекчение. Очевидно Мейлис не му се сърдеше за бурната любов. Защо се бе държал като зажаднял за любов наемник?

— Не знаех, че има и такава любов — пошепна учудено тя. — Само блаженство, никакви болки.

Тристан приглади косата от челото й и откри в погледа искрено учудване. Безгранична невинност, която беше в ярко противоречие с изкусителните умения на тялото й. Нима жените около нея не си бяха направили труда да я просветят? Откъде идваше това същество, оставено в пълна неизвестност? Въпросите, прогонени на заден план от страстта, се появиха отново.

— Заклевам се, че никога повече няма да ти причиня болка, любов моя.

— Искаш да кажеш, че винаги ще е, както сега? Как е възможно това?

При цялата си невинност Мейлис не беше глупачка. Неща, които променяха живота в дълбочина, не можеха да са естествени.

— Ако успеем да запазим любовта си, мога да кажа да.

Мейлис погледна дълбоко в очите му. Под светлината на залязващото слънце, което влизаше през отворените капаци на прозорците, те светеха като сребърен огън. Русите къдрици падаха по челото му и скриваха дълъг белег в основата на косата. Той разваляше съвършенството на чертите му и в същото време го правеше по-мъжествен.

Русата коса и широките бронзови рамене го правеха толкова приличен на норманските му предци, че тя се почувства още по-слаба от обикновено. Безпомощната плячка на един викинг.

— Истинската любов няма нужда от условия — рече тя и думите дойдоха от дълбината на сърцето й. — Тя е съвършена такава, каквато е. Тя е неразрушима. И не се съобразява с никакви правила.

Тристан поемаше жадно всяка дума. Очакваше друг вид любовно обяснение. Не философски разсъждения за същността на любовта.

— Това значи ли, че ме обичаш? — искаше да чуе точните думи.

— Ти знаеш — Мейлис и този път избегна прекия отговор. Не беше в състояние да каже какво я възпря да се предаде изцяло в ръцете му.

— Надявам се — отвърна той и я притисна до себе си. — Последните седмици бяха ад за мен. Не искам никога вече да преживея нещо подобно.

По тялото й пробяга студена тръпка. Даже в този момент, на сигурно място в обятията на Тристан, не се чувстваше сигурна. Любов ли беше това собственическо чувство, в което всяка втора дума беше „аз“? Любовта не беше ли много повече от тази луда треска?