Валери Лорд
Дуел на страстта (10)

Глава 10

— Робин! Колко се радвам да те видя! Как си?

Мейлис отвори вратата на малката си къща и даде знак на пажа да влезе. Откакто не живееше в палатковия лагер на херцога, вече не се нуждаеше от услугите му.

— Добър ден, милейди.

Момчето се поклони дълбоко и й даде възможност да скрие първото си разочарование зад ведра усмивка. Робин не беше виновен, че тя очакваше посещението на Тристан. Той й обеща да дойде веднага щом се освободи от службата при херцога и въпреки цялата му страст обещанието прозвуча неясно и несигурно.

Пажът се изправи и отстъпи настрана, за да даде път на друг мъж. Непознатият беше загърнат в тъмна ездаческа наметка, но средно високата, набита фигура, както и енергичните крачки го издадоха. Мейлис направи дълбок реверанс, като първо даде знак на Джанис също да се поклони.

— Ваша Светлост.

Хенри Плантагенет се огледа, после заповяда на Робин да застане на пост пред вратата.

— Тук, значи, сте се подслонили, лейди Мейлис — рече той и тя усети, че специално подчерта името й.

— Лорд Тристан сметна, че мястото е по-подходящо за мен, отколкото палатковият лагер — отговори предпазливо тя и приглади кафявата си рокля, която бе облякла сутринта с надеждата, че любимият й ще я посети.

— Лорд Тристан, вашият закрилник. Не мислите ли, че е крайно време да разбудите тайната около съдбата и произхода си? Не може вечно да се криете.

Значи опасенията ми са били оправдани, каза си сломено Мейлис. Защо не бе настояла Тристан да я изслуша, преди да се любят? Не беше редно да разкаже първо на херцога как бе стигнала дотук. Надяваше се Тристан да й даде добър съвет. А сега трябваше сама да реши какво да каже.

— Аз не съм достатъчно важна, за да си губите времето да разбулвате тайните ми, Ваша Светлост — опита се тя да спечели време.

— Оставете аз да реша това, лейди Мейлис. Кажете ми, откъде имате името си!

— Мама го е носила преди мен — отговори Мейлис. Въпросът й се стори безобиден, затова каза истината. — Тя е починала при раждането ми.

Обърна се и размени бърз поглед с Джанис. Камериерката й се бе оттеглила в задната част на стаята и се опитваше да се слее със сенките. Още се страхуваше от мъжете и нямаше доверие даже в херцога. Мейлис я чувстваше близка и й се доверяваше за всичко. Сигурно и тя се питаше какво иска от нея Хенри Плантагенет и защо си е направил труда да дойде в къщата й. Въпреки моментното примирие времето му беше оскъдно.

— А после са ви отвели при монахините в Уитби, за да ви възпитат като дама — изрече херцогът в този момент. — Защо сте напуснали манастира без разрешение?

— Откъде знаете…

Мейлис замлъкна. Какъв смисъл имаше да продължава да говори или дори да отрича? Явно херцогът знаеше истината. Все едно откъде.

— Препоръчвам ви да отговаряте на въпросите ми, вместо вие да задавате въпроси, лейди Мейлис.

— Нямах друг изход — отговори тя, пое дълбоко въздух и изпрати безмълвна молитва към божията майка да я подкрепи в този труден час.

— Глупости! — изсъска херцогът. — Посмели сте да се изправите срещу баща си и чичо си. Избягали сте от избрания от баща ви годеник. Мъж с име и влияние. Това не е държание на дама. Монахините са пропуснали да ви научат на послушание.

Мейлис стисна здраво зъби, за да издържи на погледа на сивите очи. В тях нямаше нито искрица топлина. Любезният херцог се бе превърнал в безмилостен съдия. Въпреки това тя не можеше да допусне той да търси виновните не там, където трябва.

— Не обвинявайте монахините за нещо, което е само моя грешка — отвърна тя спокойно. — Бягството ми сигурно ги е изненадало.

Херцогът се засмя, но в смеха му нямаше доброта.

— Е, добре, признахте вината си. Това е напредък. А какво ще кажете за послушанието? За готовността да встъпите в брак с леърд Кайл?

Мейлис преплете ръце и пръстите й побеляха.

— Не исках да го взема за съпруг, а сега вече не мога — отговори честно тя. — Вече не съм невестата, която очаква.

— Гръм и мълния!

Гневното проклятие на херцога стресна Джанис и тя изписка тихо. Мейлис остана безмълвна. Съзнаваше, че с думите си е признала повече от обикновеното непослушание.

— Предполагам, че Тристан д’Авал е осведомен за фаталната ви наклонност към авантюри — най-сетне Хенри Плантагенет прекъсна мълчанието.

— Не за всичко.

Мейлис моментално разбра, че става въпрос за честта на Тристан, за неговата позиция при херцога. Ако Хенри повярваше, че приближеният му рицар също го е излъгал, Тристан щеше да изпадне в немилост.

Себе си не желаеше да защитава, но за Тристан се хвърли без колебание в боя.

— Неговата чест никога не би му позволила да ви излъже. Той знае само, че съм била при монахините в Уитби и съм ги напуснала. Смята ме за пътничка, която монахините са излекували от тежко заболяване… убедих го, че е трябвало да си тръгна тайно, защото монахините са искали да ме задържат.

— И той ви повярва?

По лицето на херцога се четеше неверие. Мейлис трябваше веднага да намери убедително обяснение, за да го накара да й повярва.

— Лорд Тристан искаше да ми повярва, Ваша Светлост. Когато е замесено сърцето, разумът няма думата.

— Прекрасно!

По начина, по който го каза, пролича, че мисли точно обратното. Хенри направи няколко крачки по стаята и спря пред Джанис.

— Това ли е момичето, което е ранило моя стрелец с нож?

За бога, и това ли знаеше!

Мейлис усети как между плешките й се събраха капчици пот и по гърба й потече вадичка. Не посмя да отрече, но бързо застана до Джанис и сложи ръка на треперещото й рамо.

— Понякога жената няма друг избор, освен да се отбранява — обясни кратко тя. — Собственият й баща не е проявил готовност да я защити.

Херцогът много добре разбра скритото обявяване на война. Когато ставаше въпрос за друг човек, Мейлис не знаеше що е страх. Беше готова да се скара с него заради едно селско момиче.

— В какво обвинявате бащата?

— В произвол, безсърдечност, пиянство, алчност, егоизъм… Да изброявам ли още? — Мейлис говореше със спокойна убеденост. Освен пиянството, всичко казано се отнасяше и за нейния баща.

Херцогът изръмжа нещо неразбрано.

— Седнете, лейди Мейлис от Балиол. Не съм дошъл да отведа момичето при палача. Тя си е отмъстила, затова ще смятам случая за приключен. Но ние с вас трябва да си поговорим разумно, а това може да стане само ако престанете да ме гледате, сякаш съм излязъл от ада.

Макар и колебливо, Мейлис пусна Джанис. Херцогът я бе нарекъл с цялото й име и тя не можа да потисне злокобното си предчувствие. Отиде до простата дървена маса и седна на пейката. Сложи ръце в скута си и сведе поглед. Картина на безупречно покорство, която херцогът погледна с недоверие.

— Вие ми създадохте доста проблеми, милейди — започна Хенри и в гласа му имаше недвусмислен гняв. — Мъжът, на когото са ви обещали, е ужасно обиден и иска от баща ви да спази брачния договор, според който Бърнард Касъл и земите около него, които сега са ваши, трябва да преминат в негови ръце. Ако баща ви продължи да се противи и ако не намери избягалата годеница, леърдът ще си вземе насила онова, което вече смята за свое.

— Това е несправедливо! — извика възмутено Мейлис.

— На север правото често е на страната на по-силния. Баща ви и едноокият му брат отдавна не са между силните. Те се хранят от старата си слава и миналата си бойна сила.

— Откъде знаете всичко това?

Хенри изпухтя пренебрежително и скръсти ръце под гърдите си.

— Вашият чичо Уолтър от Балиол ми разказа историята с всичките й неприятни подробности.

— Бог да ми е на помощ! Откъде знае, че съм тук?

Гръмкият смях на херцога я разтревожи. На нея ли се надсмиваше или на чичо й? Не се осмели да изрази предположение.

— Нашият творец има по-важна работа, милейди, отколкото да се занимава с избягали годеници. Успокойте се. Чичо ви няма представа къде се намирате.

— Тогава какво прави тук?

— Дошъл е в Уолингфорд, за да ми предложи сделка. Той и баща ви са готови за в бъдеще отново да защитават моите интереси вместо тези на крал Стивън, ако в замяна аз убедя чичо си, краля на Шотландия, да усмири леърд Кайл. Избягалата годеница бе спомената само за да обяснят конфликта. Обаче вие имате рядко име, Мейлис от Балиол, и няколко въпроса ми издадоха останалото. В Бърнард Касъл са сигурни, че един ден ще ви намерят, все едно жива или мъртва.

Мейлис преглътна. Да мълчи ли или да говори? Мрачната физиономия на херцога й подсказа, че и без това няма какво да губи.

— Никога не бих си помислила, че моите решения могат да имат някакво значение за вашата политика, Ваша Светлост — най-добре да му каже цялата истина. — Когато избягах от манастира, бях убедена, че моето съществуване е важно единствено за мен, за никого другиго. Прекарах там десет години и баща ми и чичо нито веднъж не се осведомиха жива ли съм или как се чувствам. Почти бях забравила, че имам семейство. Не си направиха труда да ми съобщят даже за смъртта на братята ми. Появата на чичо беше толкова изненадваща, че изпаднах в паника. Той направо ми заяви, че е дошъл да ме вземе от манастира. Заплаши, че ако се съпротивлявам, ще ме влачи за косите до Бърнард Касъл. Заяви ми, че ще се омъжа за шотландски леърд, който, доколкото знам, е почти три пъти по-възрастен от мен.

Мейлис бе свела очи към пода и не видя как в очите на херцога пламна гняв. Ненапразно го наричаха „синът на императрицата“. Майка му Матилда, в чиито вени течеше кръвта на великия Завоевател, е била омъжена за императора на Свещената римска империя, преди да встъпи във втори брак с Жофроа д’Анжу. Матилда бе прехвърлила своето честолюбие и големите си планове върху първородния си син. В същото време го бе възпитала в знанието, че жените струват колкото мъжете.

Освен прославената си красота, съпругата на Хенри притежаваше остър ум и изключителна интелигентност и за него беше истинско предизвикателство да се мери с нея. Елеонора Аквитанска не позволяваше на никой мъж да й налага волята си, но се бе влюбила пламенно в по-младия от нея принц, който дори не носеше корона, и заради него се бе забъркала в международен скандал. Докато анулират брака й с френския крал, цяла Европа се възмущаваше на жената, която се осмеляваше сама да определя живота си.

В очите на Хенри Мейлис притежаваше същата привлекателна смесица от интелект и очарование, която правеше Елеонор толкова опасна. Жена, която се бе осмелила да избяга от защитения със стени манастир, за да живее свободно, заслужаваше уважението му. Заслужаваше повече уважение от баща й, който сменяше лоялността си, както рицарят сменя коня си.

— Е, добре — Хенри се върна рязко в действителността. — Какво предлагате? Какво да кажа на чичо ви?

Мейлис потрепери. Продължителното мълчание на херцога бе събудило най-лошите й опасения. Стисна здраво зъби, за да запази самообладание.

— Наистина ли питате мен какво да му кажете? — пошепна невярващо тя.

— И защо не? Имате ум в главата си, използвайте го!

— Велики боже…

— Господ не взема такива решения, милейди. Моят опит показва, че му е много приятно, когато хората си помагат със собствени сили.

Мейлис не можа да потисне усмивката си и с учудване установи, че и очите на херцога святкат развеселено.

— Значи вече не ми се сърдите? — попита учудено тя.

— Не съм дошъл да ви откъсна главата, милейди. Исках да видя как ще се справите със ситуацията. Моите уважения. А сега отговорете на въпроса ми.

Мейлис си заповяда да остави чувствата настрана и да оцени положението обективно. Херцогът бе апелирал към разума й и тя не искаше да го разочарова.

— Не познавам добре нито татко, нито чичо, за да предвидя как ще реагират. Но ми се струва, че и двамата постъпват така, водени от своя егоизъм. Ако Бърнард Касъл е важен за вас, възложете командването на крепостта на някой способен млад воин по ваш избор, който да осигури мир на границата. Сигурна съм, че един добър рицар ще съумее да се справи с непокорния леърд Кайл. Желанието му да се сдобие с млада съпруга е знак, че той също няма наследник и живее с надежди.

— Бърнард Касъл е вашето наследство. Може да го получи само съпругът ви.

— Но той няма да бъде леърд Кайл, ако имам право да кажа нещо за бъдещия си живот.

Херцогът избухна в смях.

— Спокойно, скъпа моя, не толкова бурно. Съгласен съм с вас, че леърдът и мъжете от вашето семейство поставят собствените си интереси по-високо от интересите на кралството, но в момента не мога да си позволя още една война. Искам границата ни с Шотландия да е спокойна.

За моя сметка? — запита се стреснато Мейлис и го погледна с разширени от страх очи.

— За бога, не ме гледайте, сякаш съм ви отвел при палача. Аз ценя Тристан д’Авал и виждам, че вие сте му също така предана, както той на вас. Но ще трябва да потърпите. Моментът не е подходящ да ударим сватбените камбани.

— Никога не сме говорили за това. Аз не искам да се омъжа!

Мейлис се уплаши от дързостта си. Не беше редно да прекъсва херцога.

— Не искате да се омъжите? Дори за Тристан д’Авал?

Червенина заля страните й, докато тайно се укоряваше за глупостта си. Естествено, херцогът предполагаше, че тя споделя леглото с Тристан. Сигурно безсрамието беше изписано на лицето й. В очите на света тя бе изгубила всяка право на уважение. Но все още притежаваше гордостта си.

— Знам, че е невъзможно да стана негова съпруга — отговори сериозно тя. — Бягството от манастира и сегашното ми поведение ме лишиха от неопетненото име и честта на жена от добро семейство. Лорд Тристан ще се върне у дома и ще отведе пред олтара девойката, избрана от майка му…

Тя стисна ръце в юмруци и се опита да спре напиращите сълзи. Нямаше смисъл да плаче. Това беше реалността и тя можеше да се сърди само на себе си.

— И най-умният мъж не бива да изпълнява сляпо заповедите на майка си, без да ги е обмислил. Особено когато става въпрос за чувствата му — отвърна тихо херцогът. Собствената му майка също не беше въодушевена от скандалната си снаха. — А вие, милейди, престанете да се подценявате. Кажете ми едно: Обичате ли искрено Тристан д’Авал?

Мейлис примигна объркано. Не беше свикнала да говори за чувствата си. Особено пък пред херцога. Ала вътрешният глас й подсказа, че не бива да подлага на изпитание търпението му. Затова преодоля задръжките си и го погледна открито.

— Той е моят живот.

Хенри Плантагенет кимна доволно.

— Тогава съм готов да ви помогна в тази деликатна ситуация, ако в отговор вие ми се закълнете във вярност и следвате заповедите ми без възражения.

— От трън, та на глог! — думите се изплъзнаха от устата на Мейлис, преди да е успяла да ги спре, и тя изпита ужас от дързостта си.

Този път херцогът не се засмя, само се ухили широко.

— Няма как, ще трябва да поемете риска, скъпа моя. Само аз мога да залъгвам с празни обещания баща ви, чичо ви и шотландския ви кандидат, докато намерим начин да разсечем гордиевия възел, който сте вързали с лорд Тристан. За мен е важно неговото участие да остане в тайна. В момента наистина не мога да си позволя вражда между Нанси Хол и Бърнард Касъл. Затова ви моля да си стоите в къщата и да не се мяркате в лагера. Чичо ви не бива да ви види.

Мейлис кимна. И без това не изпитваше желание да се разхожда между палатките.

— Няма да е за дълго — обеща херцогът и се запъти към вратата. — Решението за бъдещето на всички ни ще бъде взето в Уолингфорд. Вие ще бъдете с нас, милейди, и заедно ще вкусим сладките плодове на победата.

Мейлис с мъка успя да запази самообладание. Много й беше трудно да понесе бързата смяна от страх към облекчение, от позор към чест. Въпреки това си спомни навреме правилата на учтивостта и придружи госта си до вратата.

Робин доведе конете. На сбогуване херцогът вдигна ръката й към устните си. Тя усети целувката, лекото гъделичкане на наболата брада и й се дощя да изтръгне ръката си. Това не беше обикновена целувка от учтивост. То й напомни, че има работа с млад мъж, жаден за живот. Принц, който при цялата си любов към съпругата си не остава равнодушен към прелестите на другите жени.

Хенри се изправи, видя зачервеното й лице и избухна в смях. Смущението й го поласка и събуди дързостта му. Хвана я за раменете и я целуна по бузите и по челото.

— Ваша Светлост! — извика възмутено Мейлис.

— Толкова сте красива, че никой мъж не може да ви устои. Как да пропусна благоприятния случай? Пазете се, милейди.

Хенри избухна в смях и се метна на коня си. Препусна в галоп и Робин го последва.

Мейлис проследи ездачите с поглед. Не можеше да не се възхищава от Хенри Плантагенет. Принцът беше изключителна личност и тя имаше чувството, че е попаднала във вихрушка, която я е натрошила на парченца и сега трябва да възстанови целостта си. Обзе я усещане за безпомощност и тя вдигна ръце към пламтящите си бузи.

Нахалните му целувки все още пареха кожата й. Позволено ли беше да изтрие целувките на бъдещия крал? Нямаше смелост да го направи. На лицето й изгря усмивка. Наистина не можеше да се сърди на Хенри Плантагенет. Той беше неустоимо очарователен.

Мейлис не подозираше, че някой следи движенията й от края на гората, иззад дърветата, и влага в тях съвсем друг смисъл.

Нима това не беше замечтан жест на жена, приела любовника си и спомняща си нежностите, които са си разменили?