Валери Лорд
Дуел на страстта (19)

Глава 19

— Добре е. Започва да задава въпроси и става неспокоен.

Мейлис спря да работи и остави настрана ножчето, с което остреше перата си. Императрицата беше единствената й връзка с Тристан. Откакто беше дошъл в съзнание, тя бе предоставила грижите за него на другите слугини. Сърцето й тежеше от болка.

— Не можете вечно да се криете от него — заговори направо Матилда. — Време е да изясните недоразуменията помежду си.

Мейлис не се осмели да отговори. Тя беше страхливка. Умираше от страх. Тъкмо беше уредила живота си в служба на императрицата и бе намерила задача, която я задоволяваше. Появата на Тристан излагаше този нов живот на опасност. Тя будеше забранени надежди и глупави мечти. Но не можеше да си позволи отново да остане разочарована. Нямаше смелост отново да рискува всичко в името на любовта и да загуби. Този път нямаше да оцелее, тя знаеше това със сигурност.

— Мълчанието не е решение — проговори предупредително императрицата.

— Какво стана, открихте ли някои от съучастниците на граф дьо Мерво? — Мейлис се изложи на опасността да ядоса господарката си, само и само да смени темата. Но дори това беше по-добре, отколкото да мисли за Тристан и да взема решения.

— Нищо не става. Има някои подозрителни лица, но нямаме доказателства срещу тях. Който и да е оглавил мрежата след неговото изчезване, се държи умно и предпазливо.

— Не е лошо да му заложите капан — рече замислено Мейлис и Матилда забрави гнева си.

— Имате ли план? — попита заинтригувано тя.

— Хората на Мерво сигурно също знаят, че аз съм вашата тайна секретарка, но нямат представа дали е влязъл във връзка с мен преди изчезването си. Ако обявите официално за смъртта му, аз ще се престоря на тъгуваща любовница и ще чакам някой да потърси контакт с мен.

Императрицата я погледна смаяно.

— Наистина ли бихте го направили? Пак ще се изложите на смъртна опасност.

— Вие ще ме закриляте.

— Това е безразсъдство. Не мога да искам от вас такова нещо.

Мейлис замълча. Знаеше, че резкият отказ не е краят на дискусията. Малко по-късно Матилда прекъсна мълчанието.

— Трябва да мислим за доброто ви име. За да звучи достоверно, ще кажем, че е имало таен годеж, одобрен от мен. Мерво бил омаян от красотата ви и аз съм решила да ви възнаградя за вярната служба, като ви омъжа за благородник, много по-високостоящ от вас. Точно така. Много умен план. Само ако не беше лорд Тристан…

— Той няма нищо общо — възрази остро Мейлис.

— Помислете малко, детето ми. Той трябва да вярва, че сте убили годеника си. Как ще му обясним защо преди това Мерво ви е заплашвал с кама?

— Все ще му хрумне нещо, в което да ме обвини. Щом разбере, че съм Мейлис от Балиол, веднага ще си помисли най-лошото за мен.

— Не мога да допусна рицарят да ви смята за убийца и лъжкиня. Знам колко много го обичате.

— Аз го обичам, но той не ми вярва — отговори упорито Мейлис. — Дори само фактът, че живея в Двора, а не съм постъпила в манастир, както бях обявила, ще му е достатъчен да ме осъди. Аз нямам сили да променя мнението му за мен. Трябва да се науча да живея с презрението му.

— Напълно ли изключвате помирение?

— Напълно. Той никога няма да разбере, че каквото правя, го правя от любов.

— Не знам дали трябва да ви завиждам за способността да обичате по този начин. Аз не я притежавам.

— Лъжете се, Ваше Величество — отговори убедено Мейлис. — Вие бихте направили всичко за сина си. За внука си. За кралството. Вие сте отдали сърцето си на нещо по-голямо от любовта към мъжа, но това не означава, че не сте способна да обичате като мен.

Погледите им се срещнаха и Мейлис за първи път видя императрицата да загуби ума и дума. Бегла червенина оцвети бледите й бузи. Матилда поклати глава, сякаш искаше да възрази, но се отказа и продължи прекъснатия разговор, сякаш размяната на лични признания не се беше състояла.

— Впускате се в опасна игра — предупреди повторно тя. — Не искам да ви принуждавам, но не искам и да крия, че осъществяването на плана ви ще реши един от най-спешните ми проблеми. Ако накарате двора да повярва, че Мерво ви е поверил тайните си, съществува голяма вероятност хората, които искат да получат тайния код, да се опитат да влязат във връзка с вас.

— Моят живот е в божиите ръце.

— Все още ли не сте се отказали от мисълта за манастира, детето ми? Е, добре, хайде да изработим план. Искам, доколкото мога, да гарантирам сигурността ви.

Мейлис се усмихна тъжно. Манастирската послушница беше само една от многото й роли. Междувременно вече не знаеше каква е в действителност.

Каква жена щеше да излезе наяве, ако отново можеше да заживее така, както желаеше сърцето й? Без принуда и опасности да определят личните й решения!

 

 

Херцогиня Аквитанска бе организирала майския празник на брега на Сена според обичаите на своята южна родина. Младите благородници участваха с въодушевление в танците, игрите и спортните състезания. Светлите одежди на дамите се състезаваха с великолепието на пролетните цветя, а музикантите се стремяха да заглушат песните на птиците.

Тристан се движеше като в транс през веселата навалица. Откакто бе станал от леглото и бе чул невероятните слухове за едно събитие, за което знаеше, че се е случило другояче, той се стараеше да стои далече от празненствата в двора. За съжаление не можа да откаже на поканата на Елеонор Аквитанска.

Знаеше какво рискува. Да се срещне отново с една жена, която за пореден път го бе направила на глупак. Мейлис от Балиол. Всички в двора знаеха името й и уж трагичната й съдба. Доброжелателни приятели му разказаха, че била благородна дама, която Матилда взела под крилото си и й намерила добра служба в двора си. Дали двете тайно му се надсмиваха? Каква беше тази негова съдба? Постоянно ли щеше да се разкъсва между своята рицарска чест и сърцето си?

Най-добре да избере честта и да забрави сърцето. Нямаше смисъл да се опитва да разбере жените. Ако беше научил нещо от Мейлис, то беше точно това.

— Д’Авал! Най-сетне! Ето ви и вас! — Хенри Плантагенет го забеляза и го отличи с приятелска прегръдка. — Какво сте направили пак? Мама ви хвали с най-силни думи, но упорито отказва да ми разкрие при какво приключение сте получили опасната си рана. Няма ли най-после да узнаем истината?

Тристан енергично поклати глава.

— Не искам да обидя Нейно Величество с разказ за така наречените си геройства. Моля да проявите разбиране. Само изпълних дълга си.

— Тайна значи. Ако не ставаше въпрос за майка ми, щях да заложа на сърдечна история.

Херцогът почака малко за отговор и като не получи, избухна в смях.

— Все пак едно е ясно: домът Плантагенет може да разчита на вас.

Мейлис наблюдаваше срещата им отдалече и се подготвяше за неизбежния сблъсък. Движенията на Тристан издаваха напрежение, погледът му беше предпазлив. Беше чул слуховете. Естествено. Нямаше как да не ги е чул. Според плана цял свят трябваше да научи за трагичната й съдба. В двора се чуваха какви ли не безумни предположения.

Придворните клюкарстваха, че императрицата е подкрепила великодушно тайния й годеж с граф дьо Мерво. Фактът, че само няколко дни преди сватбата годеникът е бил намерен със строшен череп в градината на двореца, придаваше на историята онази доза загадъчност и пикантност, която поддържаше хорското любопитство.

Без да го желае, Мейлис се бе озовала в центъра на вниманието. Всички я съжаляваха и й завиждаха. Красотата й и богатството на графа, което императрицата й бе приписала като обезщетение, привличаха към нея безброй различни хора, желаещи да я утешат.

Повечето, естествено, бяха мъже. Рицари без имение. Млади синове и авантюристи, които се надяваха да спечелят слава и богатство в двора на младия херцог, бъдещия английски крал. Благородници, които я уверяваха в съчувствието си. Всички искаха земите й от двете страни на канала. Защото вече се знаеше и за Бърнард Касъл.

Тристан сигурно вярваше, че тя е извършила пред очите му убийство, което сега трябва да бъде приписано на неизвестен човек. Той знаеше кой е убил графа. Знаеше, че тя лъже, като се преструва на тъгуваща годеница. Дали щеше да й поиска сметка?

Мейлис много искаше да избяга от веселия празник, но не можеше да го направи. Трябваше да се изправи срещу обстоятелствата. Ала не поиска да се присъедини към придворните дами, които говореха зад гърба й и се чудеха откъде се бе появила тази английска лейди, която привличаше общото внимание. Предпочиташе да прекарва времето си с малката свита на принц Уилям. Както обикновено, Джанис беше до принца. Тя беше единствената, която не задаваше въпроси и й вярваше безусловно. Каквото и да й беше казала императрицата след онази нощ, тя щеше да го запази за себе си. Това беше тяхна тайна.

— Видяхте ли го? — попита Джанис, когато им се удаде случай да си поговорят насаме. — Ако наистина искате да го избегнете, трябваше да останете с дамите. Той ви избягва, казва Криспин, защото рано или късно всички говорят за женитба.

Мейлис не желаеше да обсъжда тази тема. Погъделичка малкия принц под брадичката и бе възнаградена с усмивка. Вече не го повиваха стегнато, за да има прави крайници и той протегна ръчички към нея.

— Скоро ще проходи — предположи тя и му подаде ръце. Той се хвана здраво и се опита да се изправи. Не успя, тупна на дупето си и изкриви лице за плач. Ала Мейлис го вдигна толкова бързо, че в смайването си забрави да се сърди.

Като видяха смаяната физиономия на принца, бавачките избухнаха в смях и привлякоха вниманието на херцога и херцогинята. Двамата се обърнаха и видяха весело размахващия ръце Уилям в прегръдката на лейди Мейлис.

Хенри Плантагенет се усмихна възхитено, а херцогиня Аквитанска присви очи. Джанис веднага забеляза реакцията й.

— Внимавайте. Херцогинята подушва съгласие между вас и съпруга й.

— О, не още веднъж! — Мейлис й подаде детето. — Херцогът е бъдещият ми крал, нищо повече. Ти знаеш, че в сърцето ми няма място за него.

— Няма значение какво има в сърцето ви — отговори съвсем тихо Джанис, за да я чуе само господарката й. — Много по-важно е какво има в очите му, когато ви гледа. За него красивите жени са деликатес, който възбужда апетита. Няма значение, че се е оженил за най-блестящата жена във Франция. Когато ви погледне, в очите му свети глад.

— Глупости. Той знае, че никога няма да ме има. Знае, че обичам лорд Тристан, макар че ни разделя дълбока пропаст.

— Да, знае го и уважава решението ви, защото лорд Тристан му е приятел. Но само един признак от ваша страна, че вече не го обичате и нещата се променят. Обстоятелството, че в последно време ви ухажват толкова много благородници, сигурно не му е убягнало.

— Предупреждаваш ли ме?

— Апелирам към вашия разум. Знам какво ви тласка да се държите така, но то не подхожда на онази Мейлис от Балиол, която познавам. Тя не си търси съпруг на всяка цена.

Мейлис безмълвно сведе глава и си спести отговора. Мисълта й се насочи към малкия принц Уилям. Крехко дете, но момче. Наследник. Двете дъщери, които Елеонор бе родила на краля на Франция, не бяха нищо в сравнение с това малко човече. Наследник на наследника на трона. Нищо чудно, че въпреки цялата си набожност крал Луи Френски преследваше Хенри Плантагенет с мрачна омраза. Хората си шушукаха, че едва ли не е готов да предяви претенции за това момченце, чиято майка някога е била негова съпруга.

— Не е ли страхотно, че Елеонор Аквитанска роди син на новия си съпруг? Каква внезапна промяна — изрече в този миг ласкателен глас зад нея. — Кой знае къде щяхме да сме сега, ако беше родила това момченце на първия си съпруг.

Мейлис позна Теобалд от Блоа. Благородник от широко разклоненото семейство Блоа, към което принадлежеше и крал Стивън, той си позволяваше да се държи с нея толкова фамилиарно, че всичко в нея се противеше. Въпреки това се обърна към него с усмивка. От няколко дни подозираше, че именно той е търсената свръзка, но досега не беше имала възможност да получи някакво доказателство за предположението си.

Пронизителният писък на малкия принц, който протестираше, че искат да го сложат отново в люлката му, й даде възможност да насочи разговора в желаната посока.

— Само един син не е гаранция за короната. Съдбата е непредвидима. Херцогът все още не е сигурен наследник на английския трон. Неприятелите му дебнат всеки признак на слабост.

— Неприятели? Хенри Плантагенет няма врагове, прекрасна моя.

Мейлис подигравателно изкриви уста.

— Разбира се, че има, милорд. Само част от английските барони са на негова страна, а френският крал е опасен съперник. Даже част от норманските благородници се питат дали няма да живеят по-добре под върховенството на Луи, вместо на херцога, който много скоро ще трябва да се посвети изцяло на английските интереси.

— Не сте ли твърде критична? Луи Френски е повече монах, отколкото воин.

— По тази причина църквата е на негова страна — отговори смело Мейлис. — Заедно със Светия отец и неговите епископи, Луи е помазан владетел по божия милост. Ако спазваме закона, той е законният господар на херцога и неговата съпруга.

Теобалд кимна и я погледна с нарастващо възхищение, преди да попита с понижен глас:

— Правилно ли ви разбрах? Наистина ли симпатизирате на френския крал и на благородниците, които го подкрепят?

— Моят скъп годеник ме убеди в правилността на тази политика — отговори Мейлис с отлично изиграна тъга. — Той беше загрижен за бъдещето на нашата страна, която страда от прекомерното честолюбие на своите херцози. Не можете да си представите колко ми се иска да съм мъж. Тогава щях да преследвам убиеца му, да отмъстя за смъртта му и да продължа по пътя му. Толкова бих искала…

Спуснала ресници, Мейлис следеше внимателно въздействието на думите си. Теобалд от Блоа плъзна показалец по горната си устна, сякаш му липсваше брадата, която дълго време беше носил. Погледите им се срещнаха и се задържаха. Мейлис усети неприятни тръпки по тила си. Под любезната маска на придворен Теобалд от Блоа криеше друго, заплашително лице.

— Ако наистина търсите възможности да постигнете целите на нашия общ приятел, аз бих могъл да ви посоча пътя — изрече провлечено той, улови ръката на Мейлис и я изведе от кръга на бавачките и прислужничките. Тя се опита да изобрази на лицето си радост.

— Цялата съм слух — гласът й прозвуча меко.

— Вие сте забележителна дама, лейди Мейлис. Каква съдба ви е довела в Руан?

— Гражданската война в Англия и баща, който бе решил да ме даде на мъж, три пъти по-възрастен от мен.

Теобалд се засмя и притисна ръката й.

— Елате с мен. Ще си поговорим, без да ни смущават. Предусещам, че разговорът ще е полезен и за двама ни.

Празнуващите останаха далеч. Смехът на дамите и дръзките шеги на мъжете, които се състезаваха в стрелба с лък, заглъхнаха. Мейлис не смееше да обърне глава. Междувременно месеците в двора й бяха вдъхнали сигурност, каквато преди година напълно й липсваше. Винаги успяваше да запази хладен поглед и учтива усмивка.

— За какво ще говорим? — попита тя, когато остана да се чува само тихото плискане на Сена.

— За това, че за в бъдеще желаете да служите на владетеля на Франция.

— Не бързайте толкова. Всичко зависи от наградата, която ме очаква — отвърна хладно тя. Бяха достатъчно далеч от празничното оживление и вече не беше нужно да си играе на флиртуваща придворна дама.

— Умеете да преговаряте, мадам — Теобалд от Блоа също реши да си спести излишни учтивости. — Какво искате?

— Моята цена е същата. Съпруг по мой избор и почетна позиция в двора на френския крал. Омръзна ми дамите от двора на херцогиня Аквитанска да ме гледат отвисоко и да се мръщят.

Теобалд я изгледа с учудването на мъж, за първи път срещнал жена, осмеляваща се да говоря по този начин. За разлика от Мейлис обаче той беше достатъчно безскрупулен да обещае всичко, без да помисли дали е в състояние да го изпълни.

— Ясно ли ви е какво трябва да направите, за да заслужите тази награда, милейди?

— Вие ще ми кажете.

— Ами ако поискам от вас покушение срещу малкия принц?

Мейлис стисна здраво зъби, за да скрие ужаса си. Успя, защото през изминалите месеци беше минала през строга школа. Само презрително вирна брадичка и вложи в думите си скучаеща арогантност.

— Аз се застъпвам за справедливото дело на френския крал, но няма да ви позволя да ме направите убийца, господине. За мръсната работа си потърсете мъж. Мъжете лесно убиват.

— В името на бога, вие сте невероятна!

Искреното уважение в гласа на Теобалд показа на Мейлис, че е издържала изпитанието. Той разхлаби хватката си и я освободи. Най-сетне щеше да й се довери. Тя се осмели да го дари с ослепителна усмивка.

— А вие какво сте очаквали? Че граф дьо Мерво се е обвързал с глупачка?

— Имате ли представа кой може да го е убил?

— Той имаше достатъчно неприятели.

— Наистина ли искате да си отмъстите?

— Ако ми се удаде случай, да. Не ми е приятно, когато осуетяват плановете ми. А от вас очаквам да получа убедително доказателство за кралските благодеяния, които ме очакват във Франция. Например писмо от краля. Или грамота за благородничество.

— Ще ги получите, ако ние получим тайния код на императрицата.

— Ще го имате, господине. Колкото по-скоро имам в ръцете си желаното от мен, толкова по-скоро ще можете да разкодирате писмата, които попадат в ръцете на вашите тайни агенти.

Тя се възползва от новото уважение на сеньор дьо Блоа, за да приключи разговора. Събра полите си и се запъти преспокойно обратно към празнуващите. По нищо не личеше, че е развълнувана до дън душа и й се иска да избяга презглава.

Трябваше да се движи непрекъснато — само така можеше да скрие, че трепери и всеки момент може да рухне. Ужасният страх, който досега беше крила умело, я заля с цялата си мощ. Ами ако враговете на херцога наистина замисляха да убият малкия принц? Трябваше веднага да предупреди мадам Матилда и да каже на Джанис да удвои бдителността си.

Беше толкова възбудена, че напълно забрави Тристан д’Авал и намерението си да го избягва. Внезапно той изникна пред нея сякаш от нищото, въртейки между пръстите си сребърната чаша, която херцогът му бе връчил за победата в състезанието по стрелба с лък.

— Милейди, позволете да изкажа радостта си, че сте добре — изрече той с ледена учтивост. — Трябва да проявите снизходителност към мен, защото в началото не повярвах на очите си. Бях сляп.

— Как сте? — попита беззвучно Мейлис.

Изненадата бе разрушила мъчително издигнатата стена от превъзходство. Видя потръпването му и сведе очи.

— Какво сте направили с гласа си? Звучи другояче.

Защото плаках много. Обвинявах Бога. Прекарах много нощи в молитви. Това би бил правилният отговор.

Мейлис остана безмълвна.

Отново вдигна глава и го погледна. Не можеше да откъсне поглед от него. Отблизо чертите му бяха болезнено познати и неочаквано чужди. Това вече не беше мъжът, който я беше любил в една лунна нощ, изпълнена с аромат на рози. Раненият, за когото се беше грижила. Нямаше го и младият рицар, който я беше омагьосал с пламъка си. Дали при опита насилствено да я прогони от живота си беше убил всички привлекателни страни на характера си?

— Не искате да говорите с мен? Това е добре. Вие избрахте своя път, аз — моя. Желая ви да останете пощадена от безсънни нощи, милейди.

— Защо да страдам от безсънни нощи? — Мейлис прехапа устни. Не биваше да пита. Той щеше да й причини болка. Отговорът му потвърди опасенията й.

— Променили сте се, но аз съм готов да приема, че някъде дълбоко в сърцето ви е останала следа от чистата невинност и набожност, която някога ви правеше неустоима и сладка. Това скрито ъгълче в душата ви сигурно страда, когато нощем ви посещават излъганите, обидените и убитите, които са кръстосвали пътя ви. Бих искал да мога да ви го спестя. Някога много ви обичах. Някога, когато още бяхте честна. Или никога не сте била? Може би съм се излъгал още в самото начало?

Зениците на Мейлис се разшириха невярващо. Златнокафявото и черното се преляха и отразиха фигурата на Тристан, блясъка на сребърната чаша, студената усмивка, с която се отвърна от нея и си отиде.

Тя се олюля, но преди да загуби равновесие, една ръка я подкрепи. Когато вдигна глава, погледна в сивите очи на херцога. В зениците му светеше съчувствие, но имаше и въпроси.

— Пак ли ви нарани? — попита меко Хенри. — Наистина ли вече не можете да си говорите като разумни хора? Какво пак го е настроило срещу вас?

— Обстоятелствата, Ваша Светлост — отговори беззвучно Мейлис.

— Искате ли аз да говоря с него? Мен ще ме послуша.

— Не, не! Моля ви, не! — без да помисли какво прави, Мейлис улови ръката му и я стисна настойчиво. — Каквото не може да стане от само себе си, дори вие не можете да предизвикате насила. Не желая това. Оставете го.

— Вашето желание е заповед за мен, прекрасна моя.

Хенри Плантагенет се наведе над ръката й и я целуна.

Мейлис бе затворила очи. Беше толкова потънала в болката си, че изобщо не забеляза колко дълга и страстна беше целувката.

Дворът обаче забеляза романтичната сцена и реагира по обичайния начин. Мъже и жени се събраха на групички и зашушукаха. Трима души реагираха особено бурно.

Елеонор Аквитанска промърмори няколко грозни думи на езика на детството си. Знаеше, че съпругът й има слабост към красивите жени. Хенри беше млад и буен и дълбоко в сърцето си тя го обичаше точно за тези му качества. Не му се сърдеше, когато се поддаваше на слабостта си по време на пътуванията и военните си походи. Той се бе оженил за нея и я бе дарил с власт и сигурност. Но нямаше да му позволи да изразява така открито предпочитанието си към една млада красавица в нейно присъствие. Дамата заплашваше тъкмо тази власт и сигурност, на които Елеонор държеше най-много.

Тристан д’Авал обърна гръб на сцената и моментално напусна празника. С тази целувка Мейлис бе демонстрирала недвусмислено нарастващото си влияние върху Хенри Плантагенет. Сигурно го бе направила, за да му отмъсти, но сега той разбра, че не тя беше жертвата, а самият той.

Теобалд от Блоа доволно потърка ръце. По всичко личеше, че новата шпионка на френския крал наистина поддържаше връзки с най-висшите кръгове. Дали Мерво бе пожелал да се ожени за нея по тази причина? Може би трябваше отново да обмисли на спокойствие първоначалния си план. Намерението му беше да убие честолюбивата дама веднага щом получи кода. Но не беше ли това безсмислено пилеене на влияние и красота?