Валери Лорд
Дуел на страстта (17)

Глава 17

— И дума да не става да се заровите отново в канцеларията, детето ми. Крайно време е да заживеете нормално. Каквато и да е мъката ви, няма да ви стане по-леко, ако й позволите да владее дните и нощите ви. Ще носите дрехите, които поръчах за вас и ще ме придружавате на всяко празненство.

На такава заповед от императрицата не можеше да се възрази. Затова Мейлис седеше на празничната трапеза и се опитваше да не забелязва погледите, които летяха към нея от всички страни. Само близостта с Матилда я предпазваше от неучтиво любопитство.

Даже херцогиня Елеонор смръщи за кратко безукорното си чело, когато херцогът вдигна чаша, за да я поздрави. Но най-трудно от всичко понасяше присъствието на рицаря, който седеше в другия край на залата редом с елегантна руса дама. Тристан д’Авал. Значи наистина бе дошъл в Нормандия с Хенри Плантагенет. Дали я бе познал? Трудно бе да се каже. Масите бяха наредени във форма на подкова и двамата бяха твърде далече един от друг. Освен това пушекът на многобройните факли и свещи образуваше лека мъгла помежду им.

Въпреки това тя бе познала веднага и него, и съседката му по маса. Защо го бяха сложили точно до Розамунд дьо Гизор? Крехка блондинка с чувствени очи, която носеше великолепни скъпоценности на шията и на роклята си. Говореше му непрекъснато и той очевидно я слушаше с интерес. Мейлис изпита нехристиянското желание да й издере очите.

Неспособна да се овладее, тя поглеждаше често-често в неговата посока. Въпреки, че бе облечен в кадифе и коприна, Тристан излъчваше опасната аура на воин. Розамунд със сигурност беше впечатлена от мъжкото му излъчване.

Мейлис й завиждаше ужасно. Не й беше дадено да срещне Тристан в такава обстановка: като почтена дама, по време на празненство, под защитата на придворните обичаи. Още от самото начало тя беше в неизгодно положение спрямо него, защото не можеше да се позове нито на почтеното си име, нито на мястото си в обществото. Тя беше безправна бегълка. Готова плячка.

От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка и събуди интереса на императрицата.

— Какво беше това — израз на копнеж ли? Кажете ми, кой от смелите рицари на сина ми ви харесва най-много, мило дете?

— Никой.

— Откога ме лъжете?

— Това беше само опит, Ваше Величество. Глупав опит.

Императрицата се засмя и отново десетки глави се обърнаха към жената, която умееше да развеселява строгата владетелка. Вратът на Мейлис се скова от старание да не поглежда повече към Тристан.

— Е? — императрицата се наведе доверително към нея. Междувременно тържествената вечеря наближаваше края си. Музиканти и фокусници развличаха гостите и шумът, който вдигаха, даде на Матилда възможност да разпита момичето, което бе взела под крилото си. — Какво ще кажете за русия воин в другия край на залата, който от своя страна не ви изпуска от очи. Познавате ли го? Откъде?

— От един друг живот, Ваше Величество — призна честно Мейлис.

— Знам, че принадлежи към младите съветници на моя син. Те са все мъже, които са се сражавали с него и са му верни и предани. Лицето му ми изглежда познато. Сигурно съм го виждала някъде… него или баща му.

Мейлис знаеше, че императрицата очаква тя да й каже името и ранга на Тристан, но не се доверяваше на гласа си. Затова се загледа безмълвно в дъската за хранене, където недокоснатото парче печено бе изстинало, а сосът беше станал на желе. От вниманието на императрицата не убягна нито липсата на апетит, нито страхът, изписан на лицето й. Беше виждала Мейлис тъжна, равнодушна, потисната, самотна и изгубена, но никога страхлива. Каква тайна свързваше рицаря и нейната красива писарка?

Мейлис не подозираше какви мисли вълнуват благодетелката й, но въздъхна облекчено, когато разпитът спря. Може би не беше зле да посвети малко внимание на съседа си отляво. Благородникът, който седеше до нея, се възползва от случая и я въвлече в скучен разговор, изпълнен с преувеличени комплименти и глупости. Потискайки прозявката си, Мейлис го остави да говори. Непременно трябваше да покаже на императрицата, че русият воин няма никакво значение за нея. Графът на Мерво, който цялата вечер се домогваше до вниманието й, беше най-доброто средство към целта.

Очевидно мъжът сметна отсъстващата й усмивка за възхищение и мълчанието й за скромност, защото се приближи плътно до нея. Като видя грозните черни косъмчета в ноздрите на орловия му нос, я обзе такова отвращение, че беше готова да стане и да избяга. Едва когато императрицата напомни за напредналата си възраст и се оттегли, й се удаде случай да се махне от него.

Графът прие извинението й, че трябва да последва господарката си, но настойчиво я помоли за нова среща.

— Няма да съжалявате, скъпа!

— Императрицата определя времето ми, не аз — отговори кратко Мейлис и се отдалечи, преди той да е успял да я спре.

Излезе в преддверието и спря пред голямата каменна стълба. Надясно беше кулата на императрицата, където беше и нейната стая. Какво й пречеше да се качи?

Какво ще правиш там? Много добре знаеш, че няма да заспиш.

Мейлис се обърна решително в противоположната посока. Прекоси празната зала за аудиенции, мина през малката портичка и излезе във вътрешния двор на замъка, където тъкмо правеха новата градина на херцогиня Аквитанска.

Мейлис обичаше да ходи там, когато не можеше да заспи. Мракът скриваше купчините камъни и пръст, които денем трупаха градинарите, строителите и каменоделците. Елеонор искаше нов фонтан и павилион с мраморни колони, каквито имаше в южната й родина.

Чакълът скърцаше под стъпките на Мейлис. Беше твърде развълнувана, твърде заета с грешките на миналото. Да види Тристан редом с друга жена й бе причинило неочаквана болка. При това Розамунд дьо Гизор беше жена, която лейди Клариса сигурно би избрала за сина си. Млада, невинна, от добро семейство, с безупречна репутация. Жена, създадена за женитба!

— А, ето къде сте били, красавице! Разходка под лунна светлина — каква блестяща идея! Дайте ми ръката си.

Мейлис се обърна стреснато. Граф дьо Мерво излезе иззад купчина камъни и се запъти към нея. Надигналият се вятър закри луната с облаци и обгърна фигурата му в сянка.

— Вие? Защо ме последвахте? — попита рязко тя.

— За да говоря с вас и да ви закрилям — отговори весело мъжът. — Никоя жена не бива да се разхожда сама в тъмното.

— Точно това беше моето желание — обясни хладно Мейлис. — Моля, оставете ме сама.

Графът не прояви желание да изпълни искането й.

— Вие сте възхитителна жена. Твърде красива, за да прекарвате дните си в писане на досадни писма в канцеларията на императрицата. Откога сте на служба при нея?

По гърба на Мейлис пробягаха студени тръпки. Не бе споменала пред графа, че е на служба при Матилда. Откъде беше научил?

— Какво искате от мен? — попита без заобикалки тя.

— Малко внимание, моя строга красавице. Хайде да си побъбрим. Както разбрах, не сте от Нормандия. Англичанка, нали? Изцяло зависима от милостта на нашата императрица…

Думите забучаха в ушите й. Беше толкова съсредоточена да открие смисъла им, че не забеляза как графът посегна към ръката й. Той я привлече в кръга на незавършената беседка и се приближи плътно до нея.

— Млада жена, която изглежда като вас, със сигурност има тайни желания. Знам, че мечтаете за влиятелен съпруг, за скъпоценности…

Мейлис рязко дръпна ръката си.

— Веднага ме пуснете. Моите желания не ви засягат.

Не постигна нищо. Графът стисна ръката й още по-силно. Това не беше поведение на нахален придворен, а онова мъжко насилие, с което вече имаше лош опит. Гласът му също звучеше различно. Вече не беше ласкателен, а хладен и заповядващ.

— Шшт. Изслушайте ме. Не се дърпайте. Предложението ми е изгодно за вас. Искате ли да промените живота си? Да живеете в двора?

— Аз живея в двора — отговори кратко Мейлис.

— Но не като благородна дама, а като служителка на Матилда — тя видя как Мерво смръщи отвратено орловия си нос, макар че беше твърде тъмно за такива подробности. — Аз ви предлагам живот с чест в двора на френския крал, красавице.

— Какво ще правя там? Аз не съм французойка, аз съм англичанка. Даже не съм нормандка и със сигурност не съм вашата красавица.

— Една женитба може да промени всичко. Нима искате и занапред да се подчинявате на капризите на императрицата и да пишете писмата й?

Пак този намек за работата й. Мейлис престана да се бори с грубата ръка и реши да вложи в битката ума си.

— Не искам да се омъжа. Не искам да стана съпруга на френски благородник. Най-малко на такъв като вас, който ме държи против волята ми и прилага насилие, макар че устата му изрича ласкателства. Предпочитам да си остана писарка, но да съм господарка на собствената си воля. Това е честен занаят и не се срамувам от него.

Мъжът се изсмя грозно и изви китката й. Болката се стрелна към рамото и Мейлис захапа долната си устна, за да потисне вика си.

— Колко сте своенравна, красавице. Добре, ще бъда честен с вас. Макар да сте жена, вие сте тайният секретар на императрицата. Знаете какво пише в писмата й. Познавате тайния код, използван от шпионите й за предаване на тайни известия.

Мейлис спря да диша. Ето какво било! Той искаше от нея да предаде господарката си. Да извърши държавна измяна.

— Нямам представа за какво говорите — по-добре да се престори на глупачка.

— О, разбира се, че имате — графът неочаквано пусна ръката й, но в следващия миг я сграбчи за раменете. — Искам да ми предадете тайния код на императрицата.

— Не. Никога.

— Помислете си. Не знаете какво ще означава за вас това „не“.

— Аз не съм предателка — изсъска Мейлис. — Няма да продам господарката си на враговете й. На никаква цена. За разлика от вас, аз знам какво е чест и вярност.

Обидата улучи. Мъжът изсъска като разярена змия. Мейлис усети как ръцете й изтръпнаха. Пръстите й затрепериха.

— Все още имате избор, писарке — изрече бавно и отчетливо той. — Брак и чест в Париж срещу тайния код или бърза смърт в тази градина. Вероятно ви е ясно, че ако отклоните предложението ми, няма да напуснете това място жива. Решавайте. И помислете добре.

 

 

Дамата в леденосиньо напусна банкетната зала след императрицата. Докато беше в светлия кръг на безбройните свещи, факли и газени лампи, не беше трудно да я следва. Приличаше му на хладна синя сянка, която се движеше по коридорите с увереност, издаваща добро познаване на мястото. Младата жена познаваше всяко ъгълче на огромния руански замък.

Тристан съзнаваше, че се държи като глупак, но не можеше да спре. Тя го привличаше, както ароматът на определено цвете привлича пчелите. Трябваше да знае коя е тя, откъде идва и къде отива. Но дамата изчезна изведнъж.

Пада ти се! — укори се гневно той. — Радвай се, че нито Хенри Плантагенет, нито някой от другарите ти те видя как тичаш като глупак подир непозната жена, която прилича на изгубената ти любов.

Понеже нямаше никакво желание да се смеси отново с празнуващите, той се запъти бързо към свежия полъх, който го изведе във вътрешния двор на замъка. Тъмните очертания на подрязани живи плетове и ароматът на прясна пръст му показаха, че е попаднал в градината на херцогинята. Беше твърде тъмно, за да различи подробности, но тих женски писък му показа, че не е единственият предпочел тишината на нощта пред шума на празненството.

Не му се щеше да подслушва шепота на щастливи влюбени, затова се обърна отново към портата. В този момент облаците се отдръпнаха от лунния диск и Тристан спря, за да огледа нощната сцена. Във внезапно осветената нощ откри двамата влюбени между колоните на полуготов павилион. Мъжът бе притиснал жената до себе си, полите й скриваха краката му.

Въпреки противенето на разума любопитството го тласна към тях. Значи затова дамата си бе тръгнала веднага след императрицата. За да отиде на тайна среща в градината. Леденосинята рокля отразяваше светлината на луната като огледало. Тя беше без съмнение.

— Хайде, ударете ме, ако си мислите, че можете да ме принудите — проговори в същия миг дрезгав женски глас, треперещ от гняв. — Но да знаете, че няма да успеете да ме сплашите.

Едва сега Тристан забеляза друг предмет, който пречупваше лунната светлина. Дълга, остра кама. Върхът на смъртоносното оръжие сочеше право в сърцето на дамата. Това не беше любовна среща. Това беше опит за убийство!

Тристан реагира чисто инстинктивно. Направи огромен скок, преодоля разстоянието и се озова точно зад графа, преди той да го е усетил. Още със замаха на движението изви ръката, която стискаше камата назад, докато оръжието падна от безжизнените пръсти.

Дамата в леденосиня рокля направи крачка назад и вдигна ръка към гърлото си, сякаш бе загубила дар слово. Сянката на една от колоните падна точно върху лицето й. Тристан чуваше само стоновете на мъжа, притиснал рамото си, и бързото й дишане.

— Добре ли сте? — попита загрижено той.

Не получи отговор и направи фатална грешка. Вместо да държи под око убиеца, пристъпи към нея. Графът се бе съвзел бързо от шока и болката. Скочи върху гърба на Тристан и го събори на земята. Двамата се затъркаляха, вкопчени в смъртна схватка.

Тристан веднага разбра, че си имаше работа с опитен борец. В ударите му беше вложена коварната целенасоченост на убиец. Тъмнината и моментът на изненадата бяха на негова страна. Брутален удар в ключицата за момент го извади от играта. Когато отново се осъзна, другият беше намерил камата.

В последния момент Тристан се метна настрана и острието се заби в пясъка. Тогава Тристан също забрави правилата на рицарския двубой. Криспин го беше научил на смъртоносните трикове на обикновените улични побойници. Сграбчи ръката с оръжието, премести светкавично тежестта си и противникът му загуби равновесие. Потиснат болезнен вик показа, че хватката му бе успяла. Въпреки това оръжието остана в ръката на противника му. То му даваше опасно предимство, което Тристан можеше да компенсира само с гъвкавост и бързина.

Тристан видя с ъгълчето на окото си, че дамата в леденосиньо е спряла да кърши ръце. Тя се наведе, но преди той да е разбрал какво търсеше, следващият удар на камата го улучи в рамото. Усети как оръжието проникна в плътта му, но не изпита болка. Затова пък видя триумфа в очите на противника му, огрени от лунната светлина, чу подигравателния му смях. В следващия миг тържествуващата гримаса бе заменена от пълно слисване. Дамата го бе ударила в тила с павето, което бе вдигнала от купчината. Мъжът нададе грозен вик и рухна върху Тристан.

Внезапната тежест на безжизненото тяло сякаш запали огън в раненото му рамо. Тристан чу мъчителен стон, но не разбра, че бе излязъл от собствената му уста.

— О, Спасителю, какво направих?

Тристан чу въпроса през мъглата на болката. Мъжът върху него не помръдваше.

— Мисля, че му разбихте черепа — отговори той, напрягайки последните си сили. — Помогнете ми да… о, по дяволите…

Усети как по ръката му потече кръв и изохка безпомощно. Топла кръв, на буен поток. Нима това беше краят?

— Значи сега станах и убийца…

Искаше да я помоли за помощ, но не намери думи. Откъде се взе този мрак? Къде беше лунната светлина? Нали луната беше точно над главата на младата жена между облаците? Защо пропадаше в черна дупка?