Валери Лорд
Дуел на страстта (3)

Глава 3

Нощта беше толкова тъмна, че Мейлис трябваше да протегне ръце и да опипва пътя си по стената. Обраслите с мъх камъни се плъзгаха под пръстите й, влажни от нощната роса. При всяка крачка земята под краката й издаваше жвакащ звук.

Тя събра бързо полите на роклята и наметката, за да не се намокрят. Дали пък не беше пропуснала мястото, където ограждащият манастира зид имаше нужда от сериозен ремонт, след като миналата есен една силна буря удари старото ябълково дърво в напластените камъни?

Спря и се огледа търсещо. Катраненочерният мрак в нощта на новолунието превръщаше добре познатото място в опасен терен. Направи следващата крачка и стъпи точно върху острия ръб на парче дърво. Не беше свикнала да ходи с дамски обувки, на всичкото отгоре тези бяха твърде големи за нежните й стъпала и сега не можа да запази равновесие. Кракът й се прегъна. Остра болка я прониза в глезена и тя затисна с длан устата си, за да не извика. Вървеше по правилния път. Но на каква цена!

Майката игуменка бе заповядала да нацепят изгнилото ябълково дърво и да запазят цепениците за камината й. Просещите монаси, които обикновено вършеха тази работа за монахините, очевидно бяха изпълнили нареждането. Мейлис едва сега усети миризмата на скоро нацепени дърва, която изпълваше нощния въздух. Някъде тук падащото дърво бе отворило дупка в стената.

Подскачайки на един крак, тя разтри пулсиращия си глезен и предпазливо стъпи отново на земята. Изпита болка, но се постара да я пренебрегне. Забрави да пази роклята си от влагата и затърси опипом дупката в стената. Изведнъж пръстите й хлътнаха в празно пространство. Най-после!

Беше си представяла, че няма да й е трудно да се покатери по камъните. Глезенът й пулсираше, полите й постоянно се закачаха в издадените ръбове. Чу шум от раздиране на плат и търкаляне на камъчета и спря, за да си поеме дъх.

Някъде изплака котенце. Над манастирските стени свиреше нощният вятър. Той охлади потта на челото й и заглуши шумовете от пристанището на града, който се беше разпрострял под скалите, в делтата на река Еск. Ако успееше да стигне до реката и да намери лодкар, който да я прекара на другия бряг, щеше да спечели голяма преднина.

Нямаше монети, за да му плати за услугата, но предполагаше, че ще го задоволи с един от скъпоценните камъни, които красяха колана й. Вече гледаше на непознатата дама, която почина в манастира, като на свой ангел хранител. В нейната рокля се чувстваше по-смела, по-силна и по-самоуверена отпреди — и отколкото беше в действителност. Без тази рокля нямаше смисъл да бяга — одеждата на послушница незабавно щеше да я издаде.

Когато най-сетне слезе от стената, тя усети под краката си изровения от колелата път и се успокои. Колите, които снабдяваха абатството с храна, дърва за горене и други жизненоважни неща бяха оставили дълбоки следи в сухата земя. Пътят се виеше надолу към брега и Мейлис го следваше със смелостта на отчаянието. Кръвта шумеше оглушително в ушите й, стискаше зъби, за да се пребори с болката в глезена, ръцете й трепереха от напрежение. Ала продължаваше да куцука надолу по склона и постоянно ускоряваше ход.

Бързо! Да се махне по-скоро оттук!

Нито един лъч светлина, никакъв звук не я предупреди за препятствието, което внезапно изникна пред нея като нощен призрак. Блъсна се право в него и твърде късно чу стреснатото изцвилване на коня. Нещо невидимо я перна по главата. Зад очните й ябълки блесна ярка светлина, последвана от черен мрак. Съзнанието й отлетя и тя не усети как падна по гръб в прашната бразда на пътя.

Приглушени гласове я изтръгнаха от помрачението. Колко време беше минало междувременно? Чу пръхтене на коне, проскърцване на седла. Чужди ръце опипаха преспокойно тялото й и спряха на гърдите.

— Това е жена!

— Сигурен ли си?

— Кой друг носи копринено кадифе и деколтето му е обшито с перли? Освен това гърдите й са пълни и твърди като добре узрели летни ябълки. Бих казал, че момичето е на прага на зрелостта…

— Негодник! Какво си позволяваш… оох!

Мейлис посегна да удари невидимия мъж, но главата й забуча и тя се отпусна назад с жален вик. Всяко движение намираше своето болезнено ехо в главата й.

— Моля ви се, госпожице, успокойте се! Никой няма да ви стори зло. Не сме виновни, че така внезапно изникнахте на пътя ни. Ранена ли сте? Имате ли болки? По дяволите, защо не взехме фенер? Този мрак е непроницаем.

Вторият глас звучеше мелодично — и издаваше дълбока загриженост, която накара Мейлис да омаловажи собствените си оплаквания.

— Не! Добре съм. Само да не беше този глупав удар по главата. Но мисля, че ще се оправя бързо.

Тя вдигна ръка, за да опипа слепоочието си и вместо това улови мъжки пръсти. Под кожата се движеха твърди мускули и това събуди в сърцето й никога неизпитвано усещане за сила, топлина и закрила.

— Кой сте вие? — попита задъхано тя и гласът й потрепери. Само да усеща някого, без да го вижда — чувството предизвикваше паника.

Върховете на пръстите й веднага усетиха колебанието му.

Не иска да ми каже името си. Трябва да внимавам. Само хора, които замислят зло, се боят от истината.

Въпреки това нещо й нашепваше, че от този човек не я заплашва опасност. Макар че нощта беше все така тъмна, успя да различи очертанията на широките му рамене. Очите и бяха свикнали с мрака и се опитаха да проникнат в плътната сянка на фигурата му.

За да си състави по-добра представа за него, тя извика на помощ другите си сетива. Дрехите му очевидно бяха съхнали на слънце и миришеха на чисто. Полъх на кожа, мазнина, с която смазваха оръжията, и кон. Но над всичко беше излъчването на мъжественост, усещането за силно тяло, което тя не беше в състояние да нарече с някакво име. Ала го почувства съвсем ясно и то събуди дълбоко в нея странен копнеж, който я разтревожи повече от факта, че не можеше да види лицето му.

— Името ми е Тристан, а приятелят ми се казва Криспин — отговори в този момент непознатият. — А вие как се казвате, госпожице? Къде да ви отведем, за да се погрижат за раните ви? Къде е домът ви?

— Никъде — отговори Мейлис само на последния въпрос. Това беше истината.

Полуневярващ, полураздразнен смях издаде безпомощността му. Вторият глас отново се намеси в разговора.

— Не можем да я оставим да лежи в праха на пътя, Тристан. Сигурно е, че идва отнякъде. Младите жени не падат просто от небето.

— Тогава ми кажи какво трябва да направим. Не можем да я вземем с нас, нали?

Мейлис беше готова да протестира, но последните думи на Криспин предизвикаха в главата й опасна върволица от мисли. Да я вземат с тях? Може би Божията майка се бе смилила над нея и й бе изпратила помощ в лицата на двама рицари?

Въпреки дълбокия мрак тя беше сигурна, че Тристан е рицар. Цялото му същество го издаваше. Той командваше, Криспин се подчиняваше на заповедите му. В главата й бързо се оформи дързък план. Смелостта на отчаянието придаде на думите й необходимата твърдост. Инстинктът й подсказа какво да каже, за да насочи разговора в желаната посока.

— Ако ми помогнете да стана, ще мога да продължа пътя си, убедена съм. Не искам да ви забавя, благородни господа — точно така. Трябваше да се престори на смела.

— А после? Как ще продължите? Къде отивате? Откъде идвате? Не знаете ли, че е вече късна нощ?

Опряна на силната ръка на Тристан, Мейлис наистина успя да се изправи. Главата й забуча, а когато стъпи на изкълчения крак, едва не изпищя от болка. Само гневът срещу самата себе си я задържа на крака. Планът за бягство, който беше измислила с такава лекота, се оказа поредица от злополуки и катастрофи.

— Не се притеснявайте за мен — повтори упорито тя. Съжаляваше, че трябва да прибегне до лъжи и увъртания и се засрами още повече, когато рицарят реагира точно както беше очаквала.

— Не е в характера ми да изоставя безпомощна девойка сама посред нощ. Нашият рицарски и християнски дълг повелява да ви окажем помощ.

Точно това искаше да чуе от устата му.

— Ако наистина искате да ми помогнете, аз ви уверявам, че ще ви споменавам във всяка от бъдещите си молитви — отговори облекчено тя. — Трябва колкото може по-бързо да напусна Уитби. Вземете ме с вас.

— И дума да не става!

— Как си го представяте?

Двойният вик изтръгна от устата на Мейлис разочарована въздишка.

— Значи само говорите за рицарски и християнски дълг, без да ги превръщате в дела?

— Вразумете се, госпожице — Тристан прибягна до умиротворителния тон, който беше усъвършенствал в общуването си с лейди Клариса. — Не знам коя сте, но по всичко личи, че имате опасна наклонност към приключения. Не рискувайте живота си, моля ви. Цяло щастие е, че не се наранихте смъртоносно, когато попаднахте под копитата на коня ми. Ако не ни кажете къде е домът ви, ще ви отведем в манастира и ще ви поверим на набожните сестри в абатството. Те ще се погрижат за вас.

Мейлис се сви, сякаш я бе ударил. Беше прекарала в този манастир десет години от живота си. Там узря от дете в млада жена и под мъдрото ръководство на починалата майка игуменка разви интелекта и способностите си. Въпреки това мисълта да се върне зад високите стени беше непоносима.

За първи път осъзна, че е искала да напусне манастира още откакто майката игуменка почина. Че мястото й е станало омразно. Че вече не може да понася ограничената набожност на новата игуменка. Че иска най-после да види всички онези неща, за които беше чела.

По-добре да умре тук, на пътя, но няма да се върне при монахините от Уитби. Да не говорим за другата опасност, която я дебнеше там, ако прояви слабост. Чичо й и предстоящата женитба с леърд Кайл.

— Не плачете, моля ви! Ние сме загрижени само за сигурността ви.

Без да съзнава какво прави, Тристан вдигна ръка и попи с показалец влагата от бузата й. Мейлис потрепери под докосването му. Не бе забелязала собствените си сълзи. Отдръпна се от него и си заповяда да изглежда твърда и уверена — макар че в действителност беше слаба и безпомощна.

— Вие вземате решения от мое име, без да съм ви помолила за това — пошепна тя уморено, готова да се предаде — въпреки всичко. — Оставете ме сама. Вървете си. Нямам нужда от вас.

Този път в настояването й имаше горчива сериозност, но и то не постигна желания успех.

— Мамите се. Няма да ви оставим да вървите сама в нощта. Вразумете се. Позволете да ви отведем в манастира.

— Аз съм разумна. Вие нямате право нито да ме върнете в манастира, нито да застанете на пътя ми. Аз отговарям за себе си. Аз вземам решенията.

Тя не подозираше, че с тези думи събуди интереса на Тристан. Ако на света имаше човек, който да разбере желанието й за самостоятелност и свобода без постоянен чужд надзор, това беше тъкмо Тристан д’Авал. И той беше избягал от дома си под защитата на мрака, за да стане най-сетне господар на самия себе си.

— Няма жена, която е господарка на себе си — възрази въпреки това той. — Във вашия живот със сигурност има баща, съпруг или брат, които бдят над вас и ви закрилят.

— Заклевам се в името на безсмъртната си душа, че на света няма човек, който да е искрено загрижен за мен — отговори Мейлис. Думата „съпруг“ бе предизвикала ледени тръпки по гърба й. — Майка ми не е между живите, а баща ми не се е появявал от десет години. Сама съм.

Не толкова думите, колкото тонът й окончателно обезоръжиха Тристан. Такава безнадеждност и самота не можеха да бъдат лъжа.

Криспин разбра още преди Мейлис какво ще се случи. Много добре познаваше млечния си брат. Чувството за отговорност нямаше да му позволи да остави младата дама сама в нощта.

— Вразуми се — помоли полугласно той, макар да знаеше, че няма да постигне успех. — Не можеш просто да вземеш едно момиче от улицата, сякаш е изпусната медна монета. Откъде знаеш, че тя казва истината? Може да е извършила нещо лошо и да бяга?

— А може би вие сте извършили нещо лошо и бягате? — Мейлис се обърна гневно към гласа, който говореше лошо за нея, и в отчаянието си забрави всяка плахост. — Какво сте извършили, та сте тръгнали на път в тази безлунна нощ? Защо бързате толкова? Сигурно искате да се отървете от мен, за да няма свидетели на бягството ви!

Криспин зяпна смаяно, Тристан се ухили. Естествено, Мейлис не можа да ги види в тъмното, но ясно усети, че решението бе взето. Дали беше в нейна полза? Изпрати безмълвна молитва към небето.

— Предлагам да сложим край на този безполезен дебат — изрече рязко Тристан. — Няма да променя плановете си. Отиваме на юг. Ако желаете да тръгнете с нас, госпожице, ще ви вземем. Но не е зле първо да ни кажете името си.

— Мейлис.

— Мейлис? Нищо повече?

— Само Мейлис.

— Ще се наложи да яздите с мен на гърба на Арес, Мейлис. Конят ми е достатъчно силен, за да носи и двама ни. Ако имате възражения, кажете ги веднага.

Мейлис поклати глава и едва не извика от болка. Потиснатият й стон издаде лекомисления жест въпреки мрака.

— Да знаете, че няма да е много приятно — изрече последното си предупреждение Тристан.

— Убедена съм, че ще е по-приятно от всичко друго, което може да ми се случи — отвърна Мейлис през здраво стиснати зъби.

— Тогава елате.

— Не мога да повярвам… — пошепна Криспин.

Тайно в себе си Мейлис трябваше да се съгласи с него.

Само след минута вече седеше на седлото пред Тристан. Жребецът изкачи без усилия стръмния склон. Минаха покрай манастира и продължиха по линията на крайбрежието, отляво на река Еск, която се стремеше към морето. Конският тропот отекваше болезнено под черепа й и тя престана да се интересува в каква посока препускат. Главното беше да избяга по-далече от чичо си и от сватбата, която я очакваше в Бърнард Касъл. Затвори очи и много скоро заспа, изтощена от болките, без да се притеснява от неудобната поза.

Когато слънцето освети небето на изток в розово, Тристан и Криспин изравниха конете си и продължиха да препускат на юг. Зарадвани от идването на деня, двамата ускориха ход. Тристан не поглеждаше назад. Беше му много тежко, че е напуснал Нанси Хол, без да се помири с майка си, но знаеше, че няма друг избор. Надяваше се само лейди Клариса един ден да го разбере.

Сигурно тъкмо поради това се съгласи толкова бързо да вземе под крилото си нощното намерениче. Мейлис успешно отклони вниманието му от собствените му проблеми. Когато дневната светлина му позволи да я разгледа по-добре, той не съжали за решението си. Видя крехко лице с елегантно извити вежди, стройна фигура и бледи ръце с фини пръсти, които въпреки уличната прах и грозните драскотини не показваха следи от физически труд. Без съмнение бяха ръце на благородна госпожица.

Фините черти на лицето също бяха знак за благороден произход. Гъстите мигли се бяха разпрострели като ветрила върху бузите, а пълните, напрегнато извити устни на изразителната уста изразяваха дори насън бунт и противоречие. Роклята беше на благородна дама. На колана проблясваха едри скъпоценни камъни, а наметката бе подплатена с коприна. Какво беше накарало младата жена, живееща в лукс, да предприеме рискованото нощно бягство?

Откъде идваше тя? Той беше роден и отраснал в Нанси Хол и познаваше семействата от своето съсловие в цялата област. Тя не беше от нито едно от тях.

— Има само едно логично обяснение — чу се замисленият глас на Криспин до него. Спътникът му също оглеждаше спящата Мейлис и размишляваше. — Избягала е от манастира.

— Прилича ли ти на монахиня?

— Не е монахиня, но може да е непокорна дъщеря или съпруга. Разбунтувала се благородна дама, която семейството е заточило в манастира, за да се покае.

Тристан не беше убеден.

— Виждал ли си някога толкова невинно лице? Това дете изглежда така, сякаш няма понятие какво е грях, камо ли пък да е извършило нещо нередно.

— Ти защитаваш малката, сякаш животът ти зависи от това. Къде остана здравият ти разум?

— Тъкмо той ми казва, че тя не е нито прелюбодейка, нито лекомислена девойка. Но нека не спорим сега. Ще почакаме да чуем какво ще ни разкаже.

Криспин отговори с раздразнено изпухтяване и много скоро събра аргументи за нова атака.

— Убеден съм, че ще чуем от устата й само лъжи. Всяка невинна, добре възпитана девица с безукорно име прекарва безлунните нощи в дълбок сън. Сама в стаята си. Само сънува благородни рицари, не се хвърля пред конете им на селския път. Не допускай външността й да ти повлияе.

Тристан нямаше какво да възрази. Криспин имаше право. Въпреки това нещо дълбоко в сърцето му нашепваше, че Мейлис е такава, каквато изглежда. Каквото и да я беше тласнало към бягство, той отказваше да обвини нея за случилото се.

— И какво сега? Какво ще правиш с нея? Позволяваш ли да ти напомня, че сме тръгнали на война?

Криспин не се отказваше. Изразът в очите на Тристан го безпокоеше все по-силно. Приятелят му не откъсваше поглед от добре оформената гръд на младата дама, която се повдигаше и спускаше едва забележимо в такт с дишането. Тристан беше като омагьосан.

— Да не би да си решил да я подариш на Хенри Плантагенет? Сигурно ще се зарадва. Говорят, че въпреки младостта и красивата си съпруга бил непоправим прелъстител. Нито една жена не може да му устои. Всички харесват поведението му и се поддават на чара му.

Тристан не реагира на провокацията. Все повече му харесваше да усеща лекото тяло на момичето в ръцете си. Не подозираше колко е приятно да бди над съня й. Какъв ли беше цветът на очите й?