Валери Лорд
Дуел на страстта (22)

Глава 22

— Успя ли най-сетне да научиш нещо ново?

Когато Тристан влезе в помещението, Криспин скочи от столчето, на което седеше. Превитият му гръб се опъна, а очакването в погледа му издаде на какво се надяваше.

Тристан поклати глава и посегна към стомната с вино на масата. Тя беше празна. Криспин не се беше сетил да я напълни. И той беше объркан като всички. Тристан въздъхна и остави стомната обратно на масата.

— Никой не знае къде е изчезнала Мейлис. Даже императрицата. По всичко личи, че аз съм човекът, който я е видял последен. Императрицата предполага, че тя сама е организирала бягството си — че носачите са били нейни доверени хора. Тя отрича, но аз съм сигурен, че е пратила свои хора да търсят Мейлис. Няма да се учудя, ако дълбоко в себе си я подозира в предателство.

— Наистина ли мислиш така? Ти си полудял! Забрави ли истинските носачи, които намерихме в обора на Теобалд дьо Блоа със завързани ръце и крака? Ако планът за бягство е бил неин, Мейлис никога не би позволила да се отнесат така с невинни хора.

— Аз съм напълно съгласен с теб, но нямаше смисъл да споря с императрицата — отговори потиснато Тристан и застана до прозореца на стаята си. Грижата за Мейлис го измъчваше. — Тя няма причини да бяга. Не желае злото на императрицата. Двамата вече не сме скарани. Не искам да кажа, че разчистихме всички недоразумения, но сме на път да го направим. Господи, как мразя да я губя всеки път, когато си мисля, че нещата са се обърнали към добро! Защо небето ни наказва така?

Тристан не очакваше отговор. Опря се с една ръка на стената и се загледа към Сена, която проблясваше между дърветата. Лятото беше толкова горещо, че в реката беше останала съвсем малко вода. Отпадъците, които гниеха по улиците на града, привличаха рояци мухи, а вонята на отпадните ями стигаше чак до замъка. Копнежът му за освежаваща лятна буря беше почти толкова силен, колкото копнежът му по Мейлис.

— Веднъж вече я отвлякоха против волята й — каза в този момент Криспин. Млечният му брат реагира с недоволно изпухтяване.

— Да не мислиш, че Уолтър от Балиол е дошъл чак тук, за да си я прибере? Той бе заточен в имотите си на север, освен това трябваше да плати глоба на короната, за да излезе от затвора. Сигурен съм, че няма да направи повторен опит да действа срещу Хенри Плантагенет.

— Значи лейди Мейлис има и други неприятели — Криспин зарови пръсти в пясъчната си коса. — Как е възможно една толкова нежна и чувствителна жена да настрои някого срещу себе си, да го разгневи толкова силно, че да я отвлече?

— Възможно е, защото с нежността и красотата си тя буди похотта на един съпруг, който е известен с изневерите си и принадлежи към най-пламенните й обожатели — отговори тих глас откъм вратата.

Джанис също очакваше с нетърпение някаква вест за изчезналата си господарка. Като чу Тристан да се прибира, побърза да дойде при двамата мъже. Изненаданите им физиономия почти я развеселиха. Защо мъжете бяха толкова лековерни?

— Говоря за Хенри Плантагенет — обясни тя и лицето й отново стана строго и сурово.

— Ти сериозно ли подозираш бъдещата кралица на Англия, че е отвлякла лейди Мейлис? — Криспин пръв си възвърна дар слово. — Елеонор Аквитанска е най-красивата владетелка на Запада. Не е възможно да се чувства заплашена от дъщерята на един английски барон. Освен това, въпреки всичките си приключения, херцогът я обича страстно.

— Докато двамата са заедно и Елеонор може да поддържа страстта му, това е вярно — възрази сухо Джанис. — Но херцогиня Аквитанска не е жена, която се умилква на съпруга си и постоянно му повтаря колко е велик. Тя е жена със силна воля и търси предизвикателства, все едно в коя област. Тя е изнервяща. Мъжът й се уморява от непрестанните бури и започва да търси нежна, мека и кротка женичка, пред която може да се чувства герой. Да търси жена като лейди Мейлис — Джанис потърси погледа на Тристан и го задържа. — Вие знаете. Когато херцогът изрази възхищението си към Мейлис пред очите на целия двор, гордостта й е била силно уязвена. Самият вие полудяхте от ревност и й наговорихте куп глупости, като забравихте, че Мейлис е дама, не уличница.

— Пак ли започваш? — проговори предупредително Криспин, но Тристан му махна да мълчи. Нямаше какво да възрази на Джанис.

Вече беше убеден, че е бил безумец да мисли лошо за Мейлис. Откакто най-сетне бе преодолял собствените си предразсъдъци, знаеше, че тя може да му предложи много повече от красиво личице и съвършена фигура. Мейлис притежаваше рядка чистота на сърцето, съчетана с кураж, който й позволяваше да действа даже когато трепереше от страх пред последствията. Тя се жертваше с готовност за онези, които обичаше.

— Тя обича само вас — продължи Джанис, окуражена от жеста му. — Никога не ви е изневерила, нито за миг. Онова, в което обвинявате моята лейди, се е случило само във фантазията ви. Затова се опитайте да си представите какво се е разиграло във фантазията на красивата херцогиня. Тези южняци са горди, с буен темперамент…

Тристан се удари с длан по челото.

— Аз съм идиот! Онази нощ първият носач беше аквитанец. Защо не се сетих веднага? Хората на херцогинята не печелят хляба си като носачи на благородни дами.

— Ако това е вярно, какво можем да направим, за да си върнем нашата лейди? — попита винаги практичният Криспин. — Не можете да излезете пред Хенри и да обвините херцогинята. Тя ще отрече всичко. Трябва да отрече, защото ще си има ядове с херцога и майка му. Сигурно и тя като всички е смятала Мейлис за любима придворна на императрицата. Не би посмяла да посегне на тайната писарка на свекърва си. Фактът, че нашата лейди изчезна точно в нощта, когато бяха заловени тайните агенти на френския крал, прави положението на Елеонор още по-трудно. Могат даже да я заподозрат, че е в заговор с французите. Че е трябвало да отстрани Мейлис, за да осигури собствената си безопасност.

— Край на спекулациите!

Тристан удари с юмрук по масата. Да загуби Мейлис беше ужасно, но искаше да има поне надеждата, че тя е още жива.

— Най-добре да хвана бика за рогата. Трябва на всяка цена да открия какво знае Елеонор Аквитанска за Мейлис и изчезването й. Затова ще действам. Не е в характера ми да чакам.

— Бъди предпазлив — проговори предупредително Криспин. — Може пък херцогинята само да е дала израз на гнева си и някой от верните й слуги да е действал на своя глава. Тя и аквитанските й придворни са затворено общество. Южняците обожават земята, по която стъпва господарката им.

Джанис изхъмка презрително. В детската стая си беше съставила по-различно мнение за красивата херцогиня. Елеонор умееше да използва хората за своите цели.

— Многократно предупреждавах лейди Мейлис да се пази от нея — разказа тя. — Но тя отказваше да ми повярва. Тя смята, че всички хора са като нея — искрени, с чисти сърца.

Тристан чу скрития укор, но го отмина с мълчание. Нямаше да се оправдава пред Джанис. Най-много пред Мейлис. Но първо трябваше да разбере къде са я скрили.

— Иска ми се да не бяхме идвали в тази страна. Мястото ни не е тук — прошепна потиснато младата прислужница.

— О, я стига! — извика сърдито Криспин. — Сега ще кажеш, че е трябвало да си останем вкъщи. Не ти ли е ясно, че в този случай изобщо нямаше да те намеря? Точно както лейди Мейлис и Тристан нямаше да се намерят отново. Затова престани да хленчиш, ако обичаш. Небето ни праща на земята с определена цел. Какво ще кажеш да проявиш малко повече доверие в божията воля и да престанеш да критикуваш другите?

Джанис изохка уплашено. В очите й заблестяха сълзи. Тристан разбра, че Криспин никога не е разговарял с нея с този тон.

— Аз… не исках… мислех само…

Тя млъкна и закърши ръце. Като видя сълзите в очите й, Криспин се стресна. Тристан побърза да се намеси, преди двамата да са продължили караницата си. Явно досега Криспин я е пипал с кадифени ръкавици, каза си с усмивка той. Но вече бе дошло времето за по-нормално отношение.

— Престанете, вие двамата — рече строго той. — Мейлис със сигурност не иска да се обвинявате взаимно само защото сте полудели от тревога за нея. Ние сме единствените, на които тя може да разчита. Затова трябва да сме единни и да не се предаваме.

— Много съжалявам — Криспин изглеждаше толкова смутен, че Тристан извъртя очи. Когато забеляза как Джанис му протегна ръка, той избяга то стаята.

Радваше се на щастието им, но не искаше да види как ще се помирят. Съзнанието за собствената му загуба беше достатъчно болезнено.

 

 

— Този кръст има магическо значение за теб, дъще. Ден след ден го обикаляш безброй пъти и никога не се уморяваш да го правиш. Понякога ми се струва, че бягаш от нещо.

Мейлис стреснато вдигна очи. Трябваха й няколко мига, за да се върне в действителността. Позна абатисата и я дари със слаба усмивка.

— Времето, когато търсех спасение в бягството, отдавна отмина, достопочтена майко — отговори тя. — Получихте ли отговор на писмото ми до императрицата?

— Пратеникът й чака в стаята за посетители — отвърна игуменката и посочи отворената врата, пред която стояха. — Би трябвало да говориш с него, преди да вземеш решение.

Мейлис кимна облекчено. Лятото, което беше прекарала в манастира Фонтевро, бавно отминаваше. Скоро щеше да настъпи есента. През това време белегът на слепоочието й беше зараснал и невидимите рани в душата й се бяха затворили.

Помнеше смътно пътуването с лодка по Сена и първите дни в манастира. Но грижите на монахините, добрата манастирска кухня и строгият ритъм на живот, който и беше добре познат, й помогнаха отново да намери себе си.

Едва след няколко седмици помоли игуменката Изабела да изпрати писмото й до императрицата. Заточението — или каквото и да бяха седмиците във Фонтевро — беше изпълнило целта си. Тя вече знаеше какво иска.

Стаята за посетители на манастира беше голяма и просторна, осветена от три полукръгли прозореца с цветни стъкла. В средата на стаята стоеше „пратеникът“, както бе казала достопочтената майка. Мейлис остана толкова изненадана, че забрави да поздрави. Едва тихият смях на посетителката я изтръгна от вцепенението и тя приклекна в придворен реверанс.

— Станете, Мейлис от Балиол — рече херцогиня Аквитанска и й подаде ръка. — Ако светът беше справедлив, аз трябваше да коленича пред вас и да ви моля за прошка. Ревността е грозна болест, която ни тласка към глупави деяния. Фактът, че се разкайваме за тях, когато се вразумим, не ни извинява.

Мейлис се изправи, но не пое подадената ръка.

— Значи наистина трябва да благодаря на вас за това време на вглъбяване? Още от самото начало го подозирах. Първият носач беше аквитанец.

— Повярвайте, не исках да ви навредя. Исках само да се отърва от вас. Абатисата е моя много скъпа приятелка.

— И леля на съпруга ви.

— В случая това няма значение. Когато става въпрос за женски неща, жените се държат една за друга.

— Или стават жертва.

Бързият, горд отговор накара самоуверената херцогиня да се изчерви.

— Съжалявам.

— Значи императрицата не е получила писмото ми?

Елеонор Аквитанска мълчаливо поклати глава. Рядко се случваше да не намери какво да отговори.

— Един последен въпрос — Мейлис напълно съзнаваше факта, че няма никаква полза да унижава гордата херцогиня. — Каква е официалната версия за изчезването ми? Какво мислят в двора? Императрицата и…

— Тристан д’Авал? — довърши въпроса Елеонор и на устните й се появи усмивката, която прославяха в целия свят. — Той е сигурен, че съм замесена в случая, но няма как да го докаже. Затова не спира да ми досажда. Убеден е, че знам къде сте. Бих искала някой ден да ми разкриете как сте успели да го вържете така здраво…

— Къде е той?

— При съпруга ми. Много неща се случиха, откакто ви няма. Част от норманските барони и анжуйците вече не желаят да служат на херцога. Най-дръзките вдигнаха бунт. Не много успешен, но достатъчно сериозен, за да заеме вниманието на рицарите и войниците. Освен това в началото на този месец съпругът ми се разболя много тежко и се уплашихме, че ще го загубим — неочакваната промяна в мелодичния глас на Елеонор показа на Мейлис, че и тя е споделяла този страх.

— Какво е състоянието на херцога сега? — попита загрижено Мейлис и побърза да добави: — Питам не като жена, а като поданица.

— Междувременно знам, че сте само вярна поданица, лейди Мейлис. Съпругът ми заболя от някаква чуждоземна треска. Лекарите не намериха средство против болестта и вече се опасявахме от най-лошото. За щастие треската изчезна също така неочаквано и тайнствено, както се бе появила. Съпругът ми е отново здрав и побърза да събере войската си. Вчера потегли на път, за да призове към ред непокорните си васали. Остави ме под опеката на майка си в Руан.

— И как успяхте да избягате от опеката на императрицата.

— Казах й истината — отговори сухо Елеонор.

— Признали сте на императрицата, че сте ме отстранили от пътя си?

— Да. Тя беше дълбоко облекчена, че не ви е сполетяло нищо лошо.

— Сигурно се е опасявала, че накрая все пак съм я предала на френския крал и съм избягала с тайния код. Вероятно съм й създала много главоболия.

Херцогинята се засмя, но бързо стана отново сериозна.

— Колко добре я познавате?

— Кой още знае истината?

— Съпругът ми. Пред лицето на смъртта човек е искрен, затова сега знам, че съм била несправедлива с вас, Мейлис от Балиол.

Мейлис я погледна замислено. Мълчанието й очевидно обезпокои Елеонор Аквитанска, която не беше свикнала да моли за снизхождение.

— Да оставим това — Мейлис се усмихна и спаси херцогинята от унижението да моли за прошка. — Вие не искате светът да научи за грешката ви, нали? Затова е най-добре да ме оставите завинаги във Фонтевро…

— Искате ли да останете тук? — попита с надежда Елеонор.

— Не. Спокойствието на манастира ми се отрази добре, но не съм създадена за този живот. Искам да се върна вкъщи.

— В Англия?

— Англия е прекрасна страна. Когато станете английска кралица, ще я опознаете.

— Тогава ме придружете като моя придворна дама и приятелка. Аз нямам много приятелки. Повечето жени се страхуват от мен.

Мейлис вдигна вежди.

— Кой ви казва, че аз също не се страхувам от вас? Вие ме затворихте в този манастир. Кой знае какво ще измислите в бъдеще, когато съпругът ви пак забрави, че целува моята ръка, а не вашата?

— Тристан д’Авал ще ви охранява с такава страстна любов, че няма да имате време да забелязвате авансите на други мъже. Все едно херцози или рицари.

— Тристан…

Овладяната фасада на Мейлис се пропука. Той я е търсил, притеснявал е херцогинята… Възможно ли беше най-сетне да я повярвал в честността й?

— Аз също знам какво значи да обичаш — изрече с приглушен глас Елеонор Аквитанска. — Цял свят си мисли, че съм се омъжила за Хенри от честолюбие. Но това стана едва по-късно. Когато го видях за първи път, той беше момче, което ме погледна, сякаш съм всичко, което е търсил. Беше му все едно на колко години съм, какво място заемам и как се казвам. Не го интересуваше, че ми се подиграваха, защото съм родила на краля само две дъщери, че ме подозираха в противоестествени връзки със собствения ми чичо от Антиохия. Той ме искаше. На всяка цена. Не го интересуваше какво е било преди. Той искаше бъдещето. Всеки ден от бъдещия ми живот. Никога не съм съжалявала, че тръгнах с него.

Мейлис изпита чисто женска завист към това любовно щастие.

— И аз бих искала Тристан д’Авал да ме обича така безусловно…

— Защо се съмнявате в него?

— Той никога не е имал избор. Аз го принудих да ми стане закрилник. Натрапих му се и се възползвах от рицарството му… На такава основа не може да израсне истинска любов.

— Каква глупост. Всяка разумна жена побутва по малко любимия си — засмя се херцогинята. — Престанете да си блъскате главата с тези глупости. Ако някога съм виждала истински влюбен мъж, това е лорд Тристан. Повярвайте, в моята родина разбираме вълненията на сърцето. Може би ще мога да изкупя вината си, като ви взема под крилото си. Когато го видите отново, той ще бъде като восък в ръцете ви.

Думите звучаха изкусително, ала Мейлис отдавна бе решила, че ще върне свободата на Тристан.

— Аз не съм подходяща жена за него. Майка му отдавна му е избрала годеница.

— Тогава оставете лорд Тристан да реши. Сигурна съм, че ще избере вас. Елате с мен в Руан. Замъкът е пълен с очакващи жени и ще се чувствате като в манастира. Там не правим нищо друго, освен да чакаме. Чакаме дете, чакаме мъжете си. Утрото. Щастието.

— Ако има нещо, което умея, то е да чакам — отговори с въздишка Мейлис. — Откакто мога да мисля, все чакам. Няма нищо по-досадно от чакането.

— Аз ще ви науча как времето минава неусетно. Елате с мен, Мейлис.

Въодушевена, херцогинята прегърна новата си приятелка. Мейлис се сгуши в прегръдката й. Ароматът, мекотата и нежната близост на другата жена я замаяха. Никога не беше преживявала такава прегръдка. Не помнеше дори нежностите на майка си. Елеонор нямаше представа с какво я даряваше.