Валери Лорд
Дуел на страстта (21)

Глава 21

— Тази работа не ми харесва — рече Джанис, без да прекъсва работата си.

Мейлис седеше с гръб към огъня, докато Джанис разресваше мокрите й коси, за да изсъхнат по-бързо след банята. Беше сложила в последната вода за изплакване розова есенция и ароматът й се смесваше с мехлема от лайка, с който Мейлис разтриваше ръцете си, за да премахне мазолите от постоянното писане.

— Това е само посещение, нищо повече.

— Миналата година казахте същото, когато решихте да отидете при лорд Тристан и паднахте в лапите на чичо си.

— Този път нищо няма да се обърка — увери я Мейлис. — Императрицата се грижи за моята сигурност.

— Защо тогава не искате да ми кажете къде отивате? Като изчезнете, няма да знам дори къде да ви търся.

— О, Джанис! — Мейлис стана и прегърна сърдечно своята прислужница, приятелка и довереница. — Ти ще си единствената, на която ще липсвам.

— Това не е вярно — възрази Джанис и се освободи от прегръдката, едновременно трогната и смутена. — Забравяте императрицата, Криспин, Робин и всички други, които желаят да ви видят щастлива.

Тя си забрани да добави името на лорд Тристан, защото не искаше да се кара с господарката си. Въпреки това не можа да задържи укорния въпрос:

— Защо мислите толкова малко за бъдещето си?

— Какво искаш да кажеш?

— Не може вечно да седите в писарската стая — веднъж набрала скорост, Джанис реши да изкаже всичките си грижи по господарката си. — Иска ми се някъде да има място, където да сме си вкъщи. Място без херцози и императрици.

— Това значи и без Уилям. Наистина ли мислиш, че можеш да живееш без твоя малък принц? Той е зеницата на окото ти.

Джанис избягна погледа й.

— Има предостатъчно жени, които се грижат за него. Все по-рядко ме викат да го успокоявам. По-добре да имам собствени деца — тогава няма да ме боли, че ме отстраняват само защото съм глупава слугиня, а не благородна дама.

Мейлис я изгледа смаяно и се опита да проумее какво бе чула.

— Ти искаш деца? Искаш да се омъжиш? Дарила си сърцето си? Кога се случи това? Кой е той? Познавам ли го?

— Ами да. Той е Криспин — отговори съвсем тихо Джанис и грижливите й ръце вдигнаха плитките, за да ги скрият под екстравагантната шапчица, която красеше главата й по най-новата мода. — Виждаме се, когато времето позволява. Знаете, че той дойде с лорд Тристан в Руан.

Мина доста време, преди Мейлис да намери правилните думи. Не искаше Джанис да забележи колко й завижда за това просто щастие.

— Това е наистина прекрасно, Джанис. Значи нищо не ти пречи да потърсиш това място с Криспин. Убедена съм, че ще сте щастливи заедно. Под коравата черупка Криспин крие добро сърце.

— Как можахте да си го помислите? Криспин не иска да напусне господаря си, аз също няма да ви оставя сама.

Мейлис потисна лекия си стон. Собственото нещастие й беше напълно достатъчно. Не можеше да носи отговорност и за страданието на Джанис.

— Ако пожелаеш да се завърнеш с Криспин в Англия, аз няма да те задържа — повтори твърдо тя. — Нямам право на това. Ти не си ми крепостна. Ти си свободен човек и доброволно се нае на служба при мен.

— Но вие няма да се върнете, така ли?

— Да се върна с Криспин в Англия? Не, нямам такова намерение — Мейлис се спаси в иронията и моментално съжали, като видя как Джанис се изчерви и фуркетите паднаха от треперещите й пръсти. — Извинявай — Мейлис се наведе и вдиша фуркетите. — Не исках да те засегна. Това беше само глупава шега, нищо повече. Не знам какво ми готви бъдещето, Джанис. Вероятно ще отида там, където ме прати императрицата. Поне така предполагам. За мен няма значение къде ще живея. Но ти си свободна. Ти можеш да избереш къде да живееш.

— Избрала съм. Ще остана с вас.

Джанис го каза така просто и гордо, че Мейлис само безпомощно разпери ръце.

— Последната дума още не е казана.

— Седнете, иначе няма да мога да закрепя воала.

Междувременно Джанис също беше овладяла изкуството на дворцовата дипломация. Мейлис се подчини безмълвно и седна. Въпреки смелите си думи от преди малко тя се страхуваше от предстоящата вечер, но трябваше да изпълни поставената й задача. После щеше да поговори сериозно с вярната си прислужница.

През изминалите дни Теобалд от Блоа я преследваше с натрапчиво внимание. Нахалните му докосвания и двусмислените комплименти бяха трудно поносими. Когато й донесе вест, че желаното кралско писмо е пристигнало, облекчението й беше съвсем искрено. Най-сетне.

Сега обаче, облечена в тежка розова коприна и обвита във фин муселинов воал, тя се почувства като жертвено агне, което отвеждат към олтара. Джанис знаеше само, че господарката й е поканена на празнична вечеря в града. По недоверчиво смръщеното й носле обаче личеше, че не й вярва нито дума. Подаде й специално ушитата за роклята наметка и приглади гънките, после отстъпи назад с присвити очи и скръсти ръце под гърдите.

— Ще се моля на Светата дева да ви закриля по пътя ви — изрече заклинателно тя, отвори вратата и направи лек поклон.

Мейлис се наведе бързо и я целуна по двете бузи.

— Не ми се сърди. Тайната, която пазя, не е моя.

Това доказателство за доверие дотолкова смути Джанис, че тя не посмя да зададе повече въпроси. Ала като видя господарката си да се отдалечава, въздъхна от дълбините на сърцето си.

След залез-слънце слугите запалваха по коридорите катранени факли. Под трепкащата им светлина Мейлис се постара да излезе незабелязана навън. Няколко пъти трябваше да се крие в прозоречни ниши или зад някой ъгъл. В крайна сметка я видяха само няколко войници от стражата и един непознат благородник, чиито черни къдрици и остри черти на лицето показаха, че е аквитанец. Тя му обърна бързо гръб и веднага го забрави.

Както се бяха уговорили с Теобалд, пред портичката, през която сутрин влизаха доставчици и занаятчии, я чакаше затворена носилка. Големите порти се отваряха по-късно. Безмълвните носачи потеглиха веднага щом Мейлис затвори вратичката и спусна завесите. Тя се отказа да следи пътя през тесния процеп между тънките кожени платнища.

Мъжете напредваха бързо. Мейлис тайно се помоли охраната, която й бе обещала императрицата, да не е изостанала. Ако все пак бе погледнала навън и бе разпознала аквитанския благородник, който ги следваше тайно, сигурно щеше да го помисли за един от защитниците си.

Когато носилката спря рязко и Теобалд от Блоа отметна кожената завеса, Мейлис едва не изпищя. С последни сили успя да му се усмихне надменно.

— Поздравявам ви, сеньор! — изрече тя със сковани устни и подканващо му протегна ръка, за да й помогне да слезе.

По лицето му пролича, че не желаеше да прояви учтивост. Нервното потръпване на острия му нос издаваше нетърпението му.

Щом стъпи на краката си, тя се отдръпна незабелязано от него и грижливо подреди полите си. Опита се да спечели време, докато той надничаше над рамото й в носилката.

— Какво? Идвате ми с празни ръце? Не носите чанта, нито кутия! Обещахте ми нещо, милейди! Къде е?

Мейлис пое дълбоко мекия вечерен въздух и запази на лицето си изкуствената усмивка.

— Всичко, което търсите, е в главата ми, мосю Блоа. Това е най-сигурният съд за всяка тайна.

Теобалд кимна примирено, покашля се и посочи къщата, която, осветена от един-единствен фенер, изглеждаше тъмна и огромна.

— Влезте, лейди Мейлис. Очакват ви.

Мейлис енергично прогони страховете си и удостои поканата с милостиво кимване. Когато вратата на къщата се затвори шумно зад гърба й, не можа да потисне една лека тръпка. Къде бяха хората на императрицата?

Запази спокойствие. Добър знак е, че не ги виждаш. Това означава, че Дьо Блоа и съучастниците му също не ги виждат.

Запаленият фенер в ръката на Теобалд хвърляше ограничен кръг светлина върху квадратни каменни плочи. В къщата цареше мъртвешка тишина. Миришеше на тиня от реката и на гнило. Обитаваните и поддържани къщи имаха съвсем друга атмосфера.

— Последвайте ме.

Теобалд мина напред и започна да се изкачва по каменна стълба. Мейлис го следваше бавно и когато стигна до широко отворената резбована врата на първия етаж, той спря, за да я изчака. Тя мина покрай него и се озова в зала с огромни размери, осветена само в единия край. От двете страни на незапалената камина горяха факли в железни поставки, а в края на огромната дъбова маса бяха запалени шест свещи в двураменен свещник. Там седеше мършав монах и ги следеше с поглед. Скрил ръце в дългите ръкави на расото, той не се помръдваше, за да покаже, че е забелязал влизането им.

Мейлис мина покрай дългата маса и забеляза с ъгълчетата на очите си най-различни военни украси по стените. Щандарти, копия и мечове се редуваха с гоблени, на които бяха изобразени сражения. Да не би да искаха да я сплашат с толкова много военни инструменти?

— Бог ви изпраща поздрав, братко — изрече учтиво тя, когато стигна до монаха.

Не се учуди, че крал Луи беше изпратил в Руан религиозно лице. Беше много добре осведомена за тесните връзки между френския кралски двор и папата, затова не направи грешката да сметне монаха за незначителна личност. Той със сигурност заемаше важно място в църковната йерархия — може би дори беше самият изповедник на краля.

— Бог да е с вас — отговори безизразно монахът. Не си направи труда да свали качулката си и Мейлис видя само сянката на небръсната брада, аскетично тесни устни и нос, остър като гърба на нож.

Тя се обърна към Теобалд от Блоа, но не седна, а само скръсти ръце на височината на талията. Не осъзнаваше, че в елегантната роба, обвита в лекия воал, прилича на прекрасно видение сред военната обстановка.

— Къде е писмото на краля? — попита тя, без да се обърне специално към някого от двамата мъже.

— Кой може да потвърди, че вие изобщо сте в състояние да разчитате тайното писмо? — попита ледено монахът.

— То представлява комбинация от цифри и букви, почиваща върху текст, достъпен за всекиго в двора. Когато човек знае за коя глава става дума и кои стихове се имат предвид, кодът може да бъде разгадан сравнително лесно.

— Не ни правете на глупаци! — монахът извади ръката си изпод расото и я посочи обвинително с костеливия си показалец. — Искам да видя доказателство за думите ви. За коя книга става дума?

— Първо писмото на краля.

Мейлис протегна ръка към него и от дрехата й повя нежен аромат на рози. Тя не подозираше какво въздействие оказва върху монаха този женствен аромат. С Елеонор Аквитанска самоуверените жени и цветните аромати си бяха отишли от френския двор. Споменът за това време никак не се хареса на френския духовник.

— Намираме се в патова ситуация — изрече любезно Мейлис, когато не получи отговор. — Няма да чуете от мен нито думичка, докато не съм сигурна, че ще получа нов живот, срещу онзи, който разрушавам.

— Дошла е с празни ръце — обади се Теобалд от Блоа.

— Претърсете я! — заповяда монахът.

Мейлис се измъкна светкавично от обсега на действие на Теобалд и той остана с празни ръце. От устата му се изтръгна грозно проклятие.

— Какво искате? — попита тя с добре изиграно възмущение. — Аз не съм измамница. Който и да сте вие, братко, аз съм от благороден произход. Никога не изменям на думата си. Фактът, че навреме минавам от другата страна, не е признак на слабост или глупост, а на ум и предвидливост.

Тя издържа смело невидимия поглед от сянката на качулката и след безкрайно дълга, потискаща тишина бе възнаградена със скърцащ смях.

— Наистина, макар и със закъснение трябва да направя комплимент на Мерво, че ви е намерил, милейди — монахът изостави враждебното си държание и се наведе към нея. — Простете недоверието ни, милейди. Аз ви нося съгласието на краля. Благородническо писмо на ваше име и едно имение в близост до Орлеан, което със сигурност ще отговори на претенциите ви.

Той извади от расото си грамота, на която висеше червения восъчен печат на Луи. Мейлис прегледа бегло съдържанието й и кимна. Сега беше неин ред.

— Добре, да започваме. Имате ли нещо за писане подръка? Ще е нужно да си водите бележки, за да можете да прилагате системата. Тя съдържа голям брой цифри.

Монахът сложи пред себе си восъчна табла, каквато използваха в манастирите.

— Заточвайте — нареди строго той.

Мейлис сгъна грамотата. Кога щяха да нападнат хората на императрицата? Кой определяше времето? Вероятно някой, който можеше да подслушва разговора. Къде се бе скрил? Зад някой стенен килим? В някоя тайна ниша между ламперията? Какви скривалища имаше в тази зала?

— Коя книга е в основата на кода?

Монахът почука нетърпеливо по таблата с дървеното перо и настоя за вниманието й.

— Библията — отговори спокойно тя и се наслади на смесицата от смайване, признание и безпомощност, която се изписа по лицата на двамата мъже.

— Свещеното писание? — повтори невярващо монахът. — Но то има четири евангелия, безкрайно много глави и псалми… Как ще търсим мястото? Трябва да… Какво става, за бога?

В къщата отекна гръм, последван от оглушително трополене. От празната камина се изсипа облак сажди. Монахът скочи. От облака сажди изникна човешка фигура. Преди духовникът да е осъзнал какво става, непознатият опря острието на камата си в гърлото му.

Мейлис видя как адамовата ябълка на монаха панически подскачаше нагоре-надолу и разбра, че той е схванал безизходността на ситуацията. И нейното сърце биеше като безумно. Заля я вълна на облекчение, примесена с ужас.

Теобалд избра пътя на страхливеца. Втурна се към тайната врата зад близкия гоблен, без да го е грижа за Мейлис и монаха. Ала когато вдигна гоблена, насреща му излезе въоръжен войник. За разлика от фантома в камината, той носеше жакет с цветовете на императрицата. Тогава Теобалд разбра и гневно се обърна към Мейлис:

— Мръсница! Ти си ни предала!

Мейлис дори не трепна. Само грамотата в ръцете й потрепери леко и печатът се залюля.

— Внимавайте какво говорите, предателю! — изръмжа непознатият, който бе заловил монаха. — Ние служим на нашата императрица.

Мейлис позна гласа и очите й се разшириха невярващо. Под саждите от камината, които покриваха лицето на мъжа, светеха познатите черти. Тристан!

— Насам! Всички мъже при мен! За Блоа! — извика с пълен глас Теобалд.

Нищо не се случи. След шума от първата атака призрачната тишина, последвала вика му, изглеждаше още по-призрачна.

— Мъжете, които призовавате, лежат вързани в обора, дьо Блоа — съобщи спокойно Тристан. — Ще ги видите отново в подземията на императрицата. Вържете предателите!

Заповедта бе отправена към въоръжените мъже, които тъкмо бяха отворили вратата на залата. Те стегнаха китките на монаха и благородника с тънки въжета и ги преведоха покрай Мейлис навън. Пламтящ от гняв, Теобалд от Блоа се бореше с войниците. Плешивият монах, който бе останал без качулката си, я удостои с поглед, от който струеше смъртоносна омраза и тя неволно се прекръсти.

— Змия! — изсъска едва чуто монахът.

Мейлис се отдръпна уплашено. От пресъхналото й гърло се изтръгна стреснат вик, когато се удари в живо препятствие. Не беше нужно да се обръща. Знаеше кой стои зад нея и се бори да запази самообладание.

— Как можа да се изложиш на такъв риск? Само една грешка и тези двамата щяха да те убият!

— Кой го е грижа за живота ми — промърмори Мейлис.

— Императрицата. Тя ми заповяда да избера най-способните мъже, за да те защитаваме.

Какво можеше да отговори? Дали да му благодари, че е изпълнил заповедите на Матилда? Мейлис сведе очи. Не искаше да го гледа. Видът му й причиняваше непоносима болка. Започваше да си представя неща, които никога нямаше да се случат. Чу стъпките му и усети как той застана пред нея.

— Е, няма ли да ми дадеш отговор?

— Вие изпълнихте своя дълг, аз — моя — отговори сухо тя.

— Но за разлика от теб аз съм се учил да се бия. Когато ме нападнат, знам как да се отбранявам. Какво те накара да излезеш срещу тези негодници? Трябваше да откажеш.

— И защо? Защото само мъжете имат право да се бият за своя господар, така ли?

Упоритостта й окончателно вбеси Тристан.

— Сигурно ти харесва да те спасяват от смъртна опасност? — попита обвинително той. — Не осъзнаваш ли, че работата е на косъм? Едно погрешно движение и дьо Блоа щеше да те прати в отвъдното.

— Това нямаше да е най-лошото, което може да ми се случи.

Тристан трепна, сякаш го бе ударила. Тонът й го разтревожи повече от думите. Очевидно Мейлис се бе предала окончателно. Говореше напълно сериозно. Щеше да приеме смъртта с готовност.

В сърцето му нахлу бъркотия от чувства и той затърси трескаво причина, която би могла да й вдъхне ново желание за живот. Не намери нито една, която да прозвучи достатъчно убедително, а когато най-сетне се досети, я изрече веднага, макар че заби нож в собственото си сърце.

— Вразуми се, Мейлис. Нима си забравила колко много те обичат? Нашият господар, херцогът, ще бъде неутешим, ако падне само косъм от главата ти.

Мейлис стисна устни. Даже в такъв момент Тристан я преследваше с абсурдните си подозрения — това беше свръх силите й. Тя се олюля, хвърли грамотата на масата, опря се с две ръце на дъбовия плот и примирено затвори очи. Защо не я оставеше на спокойствие?

Ярката светлина на дебелите восъчни свещи разкри пред Тристан фините линии в ъгълчетата на устата й. Той откри и сенките на умората под очите и безсилието на позата й. Мейлис беше на края на силите си. Беше напълно изтощена. Те искаха твърде много от нея — и той, и всички други. Херцогинята и синът й.

Жена като Мейлис трябваше да бъде закриляна и глезена. Да живее спокойно, без грижи. Вместо това бе станала инструмент в ръцете на могъщите. Дребна фигурка в шахматната им игра.

Прозрението, че именно той бе станал причина за това, го връхлетя като буря. В името на честта и на своята суетност той я бе отблъснал, вместо да я пази и закриля. Беше изменил на рицарската си клетва и я бе предоставил на съдбата й, защото от ревност и неправилно разбрана любов мислеше само за себе си, не за нея. Как би могъл да поправи грешката си?

— Прощавай — изрече той толкова меко, че Мейлис вдигна глава и го погледна с няма изненада. — Прощавай, аз съм глупак. Нямам никакво право да те обвинявам. Позволи ми да те отведа у дома.

— У дома? Къде е това?

— Като начало в твоите покои в замъка…

Лицето му беше покрито със сажди и Мейлис не беше в състояние да разгадае чувствата му. Само сивите очи блестяха сребърни и добре познати.

— Не ме гледай така — помоли тихо той. — И аз съм един от онези, които ти причиниха болка. Имаш пълното право да ми се сърдиш.

Мейлис въздъхна едва чуто. Новото признание за грешките му не й позволяваше да се държи резервирано.

— Въпреки това те моля: позволи ми да ти помогна. Имаш нужда от спокойствие. Изглеждаш, сякаш през последните дни почти не си спала.

Смирението в думите му извика сълзи в очите й.

— Какво се случи? Само преди минута беше убеден, че обичам херцога, а сега ме молиш за прошка? Не мога да разбера откъде се взе тази промяна.

— И аз не знам — отговори искрено Тристан. — Знам само, че съм загрижен за теб. Искам да си щастлива. Това е най-важното за мен.

Погледите им се срещнаха и Мейлис престана да мисли. Реагира изключително със сърцето си. Изпъна рамене и се обърна към него. Без да каже дума, сложи ръце на гърдите му, надигна се на пръсти и докосна изцапаните му устни с нежна целувка. Тя го обичаше. Не й трябваха обяснения и красиви думи. Налице беше само този елементарен факт.

Гласове и шум откъм стълбището ги събудиха от омаята на любовта.

— Трябва да говорим, но къщата на предателя не е подходящо място — изрече дрезгаво Тристан. — Ще ми се довериш ли още веднъж?

Мейлис кимна безмълвно.

Той я изведе от залата. Къщата изведнъж беше оживяла. По коридорите горяха факли, Мейлис чу тракане на кухненски съдове, тропане на ракли и мъжки гласове.

— Претърсват помещенията за още доказателства — обясни Тристан, като видя питащия й поглед. — Не бива да предоставяме нищо на случайността.

Във вътрешния двор на къщата също бяха запалили факли. Тичаха мъже, цвилеха коне. Тристан бързо намери носилката и носачите, които бяха насядали на земята.

— Те ще те върнат в замъка. Повярвай ми, всичко ще бъде добре — той я настани удобно в носилката.

— Аз бях тази, която винаги вярваше, сеньор — отвърна многозначително тя.

— Ако го направиш още веднъж, няма да съжаляваш — обеща Тристан и нежно я целуна по челото. — Давам ти думата си.

Той се обърна към първия носач, чийто профил се стори познат на Мейлис.

— Вие отговаряте за сигурността на дамата. Тя е много скъпа за мен. Отнесете я в замъка. Нейно Величество императрицата я очаква.

Завеската падна и носилката се заклати. Дъските скърцаха жално, докато Мейлис се питаше дали наистина е чула последните му думи или само е сънувала.

Бог да те пази, любов моя.

Тя докосна предпазливо устни с върховете на пръстите си. Наистина ли беше възможно една-единствена целувка да поправи нещата помежду им? Прекрасна целувка, макар да имаше вкус на сажди. Вероятно и по ръцете й имаше сажди, но в носилката беше тъмно и тя не виждаше нищо.

Мейлис затвори очи и си каза, че щом стигне в замъка, ще се измие и ще започне да пише доклада, който императрицата очакваше от нея. Люлеенето на носилката и равномерните крачки на носачите я приспаха. Толкова приятно беше отново да се изпълни с надежда. По някое време обаче в главата й се промъкна неканена мисъл и тя се стресна.

Най-после се сети защо първият носач й се бе сторил познат. Той беше аквитанският благородник, когото бе срещнала на излизане от замъка.

Изпълнена с подозрения, Мейлис се наведе и отметна завеската. По улиците цареше мрак и тя видя само неясни очертания на къщи. Колко време вече бяха на път към замъка? Чувството й подсказа: дълго. Твърде дълго.

— Спрете! Къде ме носите?

— В новия ви дом, милейди — отговори леко задъхан глас с южния акцент, типичен за поданиците на Елеонор Аквитанска.

— Какъв дом? Това не е пътят към замъка.

Това беше само предположение, но отговорът потвърди най-лошите й опасения.

— Правилно. Запазете спокойствие и няма да ви се случи нищо лошо.

— Не ви вярвам! Какво означава това? Защо…?

Носилката спря рязко. Мейлис се удари в отсрещната стена и думата замря на устните й. Ярка болка експлодира в главата й и над очите й се спусна черен мрак.