Валери Лорд
Дуел на страстта (16)

Глава 16

— Херцогът се връща вкъщи!

Новината се разпространи като огън в цялата крепост. Откакто в Лондон бе подписан официално договорът от Уестминстър и херцогът бе отпразнувал Коледа с крал Стивън, Елеонор Аквитанска и свекърва й — императрица Матилда, чакаха това радващо послание. Вълнението стигна дори до писарската стая, където работеше Мейлис.

Както обикновено, смутителката на спокойствието й беше Джанис. Тя застана с искрящи очи под сводестата врата и се постара да разкаже наведнъж всички клюки, които се разнасяха в Руан и в замъка на херцога.

— Казват, че се връща с цялата си свита. Херцогиня Елеонор си е загубила ума. Вече е замислила безброй празненства в чест на съпруга си. Изпратила е за търговци на платове, повикала е шивачи и златари…

Мейлис внимателно остави перото и избърса пръстите си с влажна кърпа. Работното й място не можеше да се сравни със стаичката в Уитби. Осветено от бели свещи, поставени в тежки железни свещници, снабдено с мангал, в който постоянно горяха въглища и настлано с дебел пласт слама под тръстиковия килим, то предлагаше истински лукс, недостижим за обикновените прислужници. Първите мартенски дни бяха хладни и в топлото помещение беше много приятно.

— Знае ли се вече кога точно ще пристигне Хенри Плантагенет? — попита тя спокойно, макар че сърцето й биеше в гърлото.

— Зависи от ветровете, които духат над Ламанша — отговори Джанис. — Но всички са уверени, че ще е тук най-много след четири дни. Разправят, че жадувал най-сетне да прегърне малкия си син. Все пак Уилям е вече на шест месеца.

Мейлис чу гордостта в гласа на Джанис и се усмихна. Камериерката й обичаше малкия принц, сякаш беше нейно собствено дете, и той отговаряше на чувствата й. Когато нито майката, нито бавачката бяха в състояние да го успокоят, викаха Джанис, която с мекия си глас, селските песнички и сръчните си ръце потушаваше всяка буря в чувствителното детско сърце.

Макар и страстно обичан от всички и особено от майка си, Уилям не беше лесно за гледане дете. Капризите му бяха извадили Джанис от сенчестото съществуване на камериерка и я бяха превърнали във важна личност. Откакто веднъж се притече на помощ на императрицата, която бе капитулирала пред ревящия си внук, тя бе официално призната не само за камериерка на Мейлис, а и за бавачка на престолонаследника. Това автоматично я направи слугиня от най-висок ранг.

Облечена в красива рокля от синя вълна, с ослепително бяла ленена престилка и боне с колосани крилца, Джанис представляваше красива гледка, фактът, че все още се изчервяваше от всяка безобидна шега и плахо избягваше мъжете, се тълкуваше в домакинството на херцога като проява на добро възпитание и добродетелност.

— Мадам Матилда ме изпраща — спомни си Джанис истинската причина за появата си. — Желае да говори с вас в работната стая. Каза, че е важно.

Мейлис веднага стана и излезе. Майката на херцога беше причината да се намира все още в замъка на Руан, вместо в манастир. Внучката на великия Завоевател управляваше в отсъствието на сина си не само херцогство Нормандия, а и провинциите Мейн и Анжу, които бяха преминали в собственост на Хенри след смъртта на съпруга й през 1151 година. Аквитания, която Елеонор беше донесла в брака си като зестра, увеличаваше влиянието на херцога, но си оставаше под управлението на херцогинята. На юг управляваше единствено тя.

Въпреки това за императрицата, както все още я наричаха, макар че след смъртта на Хенри се бе омъжила за Жофроа д’Анжу, оставаше достатъчно работа. След като не бе успяла да наложи претенциите си за английската корона, тя мечтаеше синът й да основе нова династия на могъщи английски крале. Малкият принц Уилям беше за нея не толкова първо внуче, колкото основата на тази династия. Матилда беше впечатляваща личност и умееше да печели сърцата на хората.

Когато миналата есен Мейлис пристигна в Руан, императрицата веднага я хареса. Препоръката на Хенри да я вземе на служба в двора си и да й откаже влизане в манастир събуди у нея подозрението, че младата жена е била едно от временните любовници на сина й, но това не беше причина да й се сърди. Даде й желаното място в канцеларията си и по този начин я задържа далече от Елеонор Аквитанска.

В началото Мейлис смяташе този обрат на нещата за поредното изпитание на смирението си. Можеше да се очаква, че херцогът ще я подложи на още едно изпитание. С течение на времето обаче тя хареса новата си работа и новата си господарка. Никога дотогава не беше познавала жена като Матилда д’Анжу. Енергична, честолюбива, умна и изискана, тя съчетаваше в себе си способностите на пълководец и дипломат с уменията на добра домакиня. Никой не можеше да я измами.

Мейлис завари господарката си да разговаря с главния иконом, който, залян от пороя на нарежданията й, се бе зачервил целият и въздъхна облекчено, когато аудиенцията приключи.

— Сигурна съм, че ще забрави половината — рече сърдито Матилда и го проследи с леден поглед. — Трябва да намеря някой по-млад мъж за поста му. Някой бърз и съвестен. Не знам защо отдавна не съм го пратила обратно вкъщи.

— Защото знаете, че службата при вас е еликсирът на живота му. Ако го уволните, ще легне и ще умре.

— О, Мейлис! — императрицата избухна в смях. — Защо хабите талантите си с хартия и мастило? Вашата способност да прониквате в сърцата на хората ви прави достойна за служба в двореца. Кога най-сетне ще се откажете от отшелничеството в моята канцелария?

— Затова ли ме повикахте? Само за да чуя за пореден път укорите ви?

На четири очи младата жена и старата императрица си говореха откровено, без да се съобразяват с положението, което заемаха. Това се дължеше на взаимното доверие и високата оценка на всяка за другата. Всяка беше установила, че другата съвсем не е такава, за каквато се представя.

— Хенри се връща вкъщи. Най-сетне.

— Чух вече.

— Трябва да му подготвим подобаващо посрещане, но това не значи да забравим подсигуряването на границите. Шпионите ни във френския двор трябва да държат очите и ушите си отворени — повече от всякога. Не вярвам в привидната болест на крал Луи, макар Елеонор да казва, че и друг път е страдал от нея. Искам да знам всичко за него и за плановете му, за да сме готови. Искам да кодирате съответните указания и още днес да ги подготвите за пратеника.

Мейлис записваше нарежданията на императрицата с код, познат само на няколко доверени лица. Луи Френски, дълбоко засегнат, че темпераментната му съпруга се бе развела с него, засега се държеше мирно, но Матилда не вярваше в това затишие. Тя имаше предостатъчно шпиони в двора му, макар че миналата година двамата с Хенри официално бяха сключили мир.

— Както заповяда Ваше Величество — отговори с лек поклон Мейлис. — Мога ли да направя още нещо за вас или веднага да се хващам на работа?

— Трябва да се погрижим за гардероба ви, Мейлис — изненада я Матилда с внезапната смяна на темата. — Празненствата в чест на пристигането на херцога са много добър случай да ви представим официално в двора.

— Ако позволите, аз не желая да участвам в тези празненства — възрази меко Мейлис. — Аз не съм придворна дама. Какво ще правя там?

— Разбира се, че сте. Вашият баща е барон, а вие сте благородна дама.

— Да, но аз проиграх правото си да се наричам благородна дама.

— О, така ли? Защо не знам нищо за това? Дойде времето да ми разкриете някои от тайните си, Мейлис от Балиол.

— Писмата, мадам — напомни й младата жена, за да отклони вниманието й.

Императрицата изпухтя недоволно.

— Винаги съвестна и усърдна… Хайде, вървете и напишете писмата, лейди Мейлис. Но не си въобразявайте, че сме приключили този разговор. Длъжна сте да ми отговорите и ще го направите.

Досега Мейлис винаги беше успявала да избягва въпросите за миналото си. До днешния ден протекцията на херцога й бе осигурявала надеждна защита. Но какво щеше да стане, когато Хенри се върнеше у дома? С него щяха да дойдат хора като граф Лестър и пажът Робин. Всички те знаеха за нея неща, които тя предпочиташе да забрави.

До днес се чувстваше на сигурно място в Руан. Не щастлива — никога вече нямаше да бъде щастлива, но поне доволна. Сигурна в себе си. До днес.

Херцогът се връщаше у дома! Ами ако и Тристан д’Авал беше в свитата му?

Тристан…

Името веднага извика пред вътрешния й взор лицето му. Сякаш беше едва вчера, когато двамата се нараняваха, обиждаха и трябваше да се разделят. Тялото й се събуди от дългия сън, спомни си нежността и страстта, които бяха споделяли. Сърцето й, макар и от камък, натежа в гърдите. Сълзите, които беше проливала, не бяха в състояние да измият Тристан от душата й.

Когато отново се събуди от дълбоко отчаяние, тя беше само сянка на безгрижната Мейлис, която го бе дарила със сърцето и тялото си. Дълго време успяваше да запълва празнотата с работа. Всеки ден свикваше по малко с новия, нежелан от нея живот. Но дълбоко в сърцето й продължаваше да съществува местенце, до което не смееше да се докосне. Заключена врата, която се разтвори от само себе си след неочаквания вик „Херцогът се връща у дома!“

Стиснала здраво зъби, Мейлис успя да се съсредоточи и написа тайните писма на императрицата, но веднага след това мислите й се отклониха в друга посока. Огледаха, сортираха и стигнаха до заключение, което повече не можеше да отрича. Приключила с работата, тя стоеше до прозореца и гледаше към покривите на града.

Все едно какво ти е сторил, ти не можеш да престанеш да го обичаш. То е все едно да престанеш да дишаш.

Той я бе нарекъл лъжкиня и тя трябваше да се съгласи с него. Наистина го бе излъгала. Чувствата й не бяха мъртви.

Макар и скрити под дебел пласт пепел и отчаяние, те продължаваха да живеят. Какво да прави сега с тях?

 

 

Градът и крепостта изглеждаха като море от пъстри знамена, щандарти, вимпели, флагове и гирлянди. Руан бе украсен за посрещането на своя херцог, който влезе в града на кон, обкръжен от рицарите си. Тристан гледаше над главите на веселото множество, докато погледът му бе прикован от кулите на катедралата. Камбаните й биеха в унисон с другите и от време на време заглушаваха ликуващите викове на гражданите. Двете кули се издигаха величествено към небето, разгърнало се над града като пролетно синя палатка.

Руан също беше построен на река, както Лондон, но Тристан имаше чувството, че Нормандия е страна със съвсем различен дух. Лондон беше белязан от гражданската война, докато Руан беше столица на процъфтяващо херцогство. Въпреки някои спорове по границите, Нормандия живееше в мир и благополучие. Тук някъде беше манастирът, в който живееше Мейлис.

Откакто беше потеглил на път с херцога, мислите му отново и отново се връщаха към нея. Възможно ли беше да се е помирила с бога и хората? Да го е забравила? Трябваше ли да й завижда за това?

Не. Въпреки всичко не искаше да се откаже от малкото скъпоценни спомени, с които го бе дарила. Мигове на чиста магия, на съвършена страст, на единение с душата й. Вероятно подобни чувства не можеха да траят вечно. Вероятно човек ги преживяваше само веднъж, без да може да ги изпита повторно. Той трябваше да бъде благодарен и да си спомня какво бе направила тя за него, вместо да къса спомените на парченца.

Дялани камъни загърмяха под копитата на Арес и го изтръгнаха от нерадостните мисли. Вече минаваха през първите порти на крепостта. Тристан се включи в церемонията по посрещането и огледа с особено любопитство Елеонор Аквитанска, която очакваше херцога, обкръжена от придворните си дами. Забележителният й живот, славата й, но главно красотата й бяха в устата на всички. Тя не се притесняваше какво мислят хората за нея, а правеше само онова, което смяташе за правилно.

До нея, доста по-възрастна, но все още величествена, стоеше майката на Хенри, императрица Матилда. По лицето й личаха следи на отминала красота, а пламенната прегръдка, с която посрещна сина си в родния му дом, събуди у Тристан спомени за собствената му майка. За Нанси Хол, където също очакваха завръщането му.

И той си беше мечтал един ден да види майка си и съпругата си, застанали една до друга, за да го посрещнат. Да има дом, в който всички да живеят в разбирателство, обединени от любовта си към него. Когато си представяше тази картина, винаги виждаше до майка си Мейлис. Мейлис, която беше намерила призванието си в манастир. Не можеше да си представи, че някога ще се появи друга жена, която ще прогони образа й от сърцето му.

Мейлис от Балиол го обиди, излъга и измами, но въпреки всичко тя беше единствената жена, за която копнееше. В същото време съзнаваше, че е длъжен да се ожени за друга. Нанси Хол се нуждаеше от наследник. Майка му щеше да настоява да го ожени.

Погледът му се върна на Елеонор Аквитанска. Изобщо не й личеше, че е единадесет години по-възрастна от съпруга си. Напълно разцъфтяла красавица, която умееше да подчертава красотата си с разкошни одежди. Как беше възможно Хенри да мами прекрасната си съпруга?

Месеците в Лондон бяха потвърдили убеждението на Тристан, че херцогът много обича жените. Хенри използваше и очарованието, и ранга си, за да получи желаната благосклонност и забравяше любовниците си веднага щом им се наситеше. Тристан го мразеше за това, но го ценеше високо заради способностите му на политик, за умението му да ръководи и за страстната любов към Англия. Тази любов и вярност бяха много по-искрени от чувствата му към жените.

Празничният банкет в чест на завръщането на херцога изненада Тристан с изобилието и изискаността си. Бяха го настанили до крехка руса дама, една от придворните на Елеонор Аквитанска. Двамата споделяха една дъска за ядене. Макар да принадлежеше към доверените хора на съпруга й, той не подозираше, че този факт, както и обстоятелството, че не е женен, го правеха съвършеният кандидат за женитба в очите на дамата. Тя вложи цялото си очарование, за да го спечели още тази вечер.

— Сражавахте ли се редом със своя бъдещ крал? — попита тя и запърха с мигли с такава бързина, че той се зачуди дали пък нещо не й е влязло в окото.

— Само със скуката и дъжда — отговори сухо Тристан и пожъна смаяно „Ооо!“ от розовите устни.

— Вярно ли е, че крал Стивън още тъгува за починалата си съпруга? Любовта им била дълбока и искрена — смелата блондинка направи нов опит да го въвлече в разговор, но Тристан не се интересуваше от клюки. Освен това бе открил на масата на императрицата дама, която веднага привлече вниманието му.

За разлика от херцогинята и придворните й дами тя не носеше нито прозирно було, нито разкошен накит на главата, камо ли пък деколте, което да предизвиква тръпки в мъжкото сърце. Косите й бяха скрити под шапчица от бронзово кадифе, носеше леденосиня, високо затворена туника върху кремава коприна. Изисканата скромност на тоалета й беше като полъх на лед и сняг между ярките цветове на другите дами. Доколкото можеше да прецени от това разстояние, в лице приличаше толкова много на Мейлис, че просто не можеше да спре да я гледа. Ледената принцеса сякаш й беше сестра!

— Казват, че крал Стивън вече не бил същият, откакто преди две години лично отнесъл съпругата си до гроба — продължаваше сътрапезницата му. — Не е ли прекрасно, че силните на деня също стават слаби, когато ги застигне любовта?

Тристан отговори с няколко нищо незначещи думи, докато тайно се укоряваше за глупостта си. Твърде често откриваше в нечие лице, в жест или в аромат спомен за Мейлис. Вече беше свикнал с реакцията си на тези открития. За момент сърцето му спираше да бие. После разочарование, когато установяваше, че се е заблудил. Че приликата е само бегла, повърхностна. Гневът от собствената глупост също беше част от реакцията му.

За бога, не беше учтиво да остави съседката си без внимание. Беше длъжен да се държи като благородник. Блондинката се местеше неспокойно на мястото си. Изведнъж изпита съжаление към нея. Тя не беше виновна, че в главата му имаше друга жена.

— Разкажете ми за херцогиня Аквитанска — помоли я той и се усмихна принудено. — За първи път виждам мадам Елеонор. Красотата й е извън всяко съмнение, но що за жена е?

Младата жена с мъка потисна въздишката си. Очевидно не й беше приятно да говори за друга жена, но правилата на учтивостта я задължаваха да отговори.

— Нашата господарка е набожна и мекосърдечна дама. Знаете ли, че след като стана съпруга на Хенри Плантагенет, посети всички големи манастири в новата си родина, направи дарения и се помоли за съпруга си?

— Има ли манастир, където й е особено приятно да пребивава? — за учудване на дамата Тристан се въодушеви от темата за бога. — Може би се чувства свързана с някой от женските ордени?

Русата дама се изненада още повече. Не беше редно рицар да се интересува от женски манастири.

— Вероятно имате предвид манастира във Фонтевро — отвърна тя след едва забележимо колебание. Херцогинята се разбира отлично с игуменката Изабела, която е леля на съпруга й. Двете си пишат редовно и господарката посещава манастира по няколко пъти в годината.

Фонтевро? Херцогът също бе споменал абатството няколко пъти и Тристан неволно се запита дали това не беше знак, че Мейлис е била изпратена именно там? Дали Хенри бе имал наглостта да настани бившата си любовница под крилото на леля си? Как ли живееше там Мейлис?

Като привлечен от магия, погледът му отново се устреми към дамата в леденосиньо. Императрицата разговаряше с нея и се смееше весело. Мейлис никога не би се осмелила да отвори уста в присъствието на императрицата. Тя беше твърде плаха. И въпреки това… той не беше в състояние да отвърне очи от непознатата, която му напомняше болезнено за изгубената любима.

Съседката му възмутено заби ножа си в парчето печено. Не беше свикнала да я пренебрегват по този начин. Беше очаквала много повече от вечерта с английския рицар.

— Познавате ли дамата, която седи до императрицата? — попита в този момент той и неволно даде още храна на гнева й.

Тя огледа високата маса и поклати глава.

— Не е от двора — обясни тя, с мъка запазвайки самообладание. — Вероятно е дошла с вас от Англия.

Със сигурност не е, възрази безмълвно Тристан. Непременно щях да я забележа.

Както забелязваше всичко, което му напомняше за Мейлис.