Валери Лорд
Дуел на страстта (23)

Глава 23

Дъждът отново и отново падаше в камината и пламъците съскаха. Вятърът вдигаше облаци пепел, които затрудняваха дишането. Въпреки килимите по стените и здраво затворените прозорци разкошните покои бяха студени и неуютни. Дамите на херцогиня Аквитанска седяха близо една до друга с надеждата да се топлят взаимно.

Розамунд от Гизор, която бе навела русата си глава над сложна бродерия, често-често поглеждаше изпод вежди към масата. Там седяха Мейлис от Балиол и херцогинята и се опитваха да преведат един латински стих. От време на време Мейлис записваше по някоя дума. Правеше го с лекота, без да спира и без напрежението, което обхващаше Розамунд, щом хванеше перото. Всичко, което правеше дамата, изглеждаше елегантно и естествено.

Двете жени бяха толкова вдълбочени в трудностите на граматиката, че изобщо не забелязваха враждебните погледи на дребната блондинка. Розамунд завиждаше на новата придворна дама за вниманието и приятелството на херцогинята. Досега беше убедена, че именно тя е любимката на херцогинята, защото я снабдяваше редовно и обилно с клюки и новости от замъка и града. Но откакто Мейлис беше тук, Елеонор вече не се интересуваше от нея.

Силен порив на вятъра разклати капаците на прозорците и в стаята нахлу дъжд. Дамите се разпискаха и побързаха да скрият на сигурно място воалите и бродериите си. Само Мейлис се сети да затвори прозореца.

— Не само гласът на нашия разум, а и най-разумната — похвали я херцогинята и изкриви уста. — Това време е отвратително. Като си помисля, че в Тулуза сигурно грее слънце, ми иде да заплача.

— В края на октомври?

Мейлис си позволи да придаде на думите си въпросително звучене. Бързо бе загубила първоначалното си смущение пред Елеонор. Междувременно познаваше добре сложната личност и скритите страхове на херцогинята, както и предпочитанията й и можеше да си позволи тази лека подигравка.

— В края на октомври — потвърди високо Розамунд от Гизор вместо господарката си. Това беше добра възможност да застане за малко в центъра на вниманието. — Югът наистина е единствената страна, която човек може да обича.

Мейлис можеше да каже на Розамунд, че не е особено умно да напомни този факт на Елеонор. Тъкмо в ситуация, когато херцогинята нямаше възможност да напусне заливаната от дъждове Нормандия, младата дама трябваше да си държи езика зад зъбите. Хладният отговор на Елеонор веднага потвърди предположенията й.

— Тогава не е зле да се върнете навреме на юг, Розамунд — в гласа на господарката нямаше и капчица милост. — Аз няма да ви спра. В никакъв случай не искам да намирате живота си непоносим.

Докато русата дама усърдно се стараеше да изясни недоразумението, мислите на Мейлис отлетяха надалеч. Колкото и да ценеше приятелството на Елеонор, постоянното присъствие на важните и надути придворни дами все повече я нервираше. Спомняше си с копнеж малката къща, която беше обитавала с Джанис. Какъв мир цареше под простия покрив…

И колко нещастна беше там! — припомни й веднага вътрешният глас.

Нима тук съм по-щастлива? — попита в отговор тя.

Тристан все още обикаляше Нормандия с херцога. Освен краткото писъмце, което Криспин бе изпратил на Джанис в началото на похода, двете не знаеха нищо за съдбата на млечните братя. Императрицата й бе разказала с мъчителни подробности колко отчаяно я търсил Тристан. Как единствен той вярвал, че тя не си е отишла доброволно. Но след седмици напразно търсене загубил надежда да я види отново.

Какво да прави? Да му изпрати послание, в което да обясни, че е жива? Елеонор я посъветва да не го прави.

— Не е хубаво да се намесваме, когато мъжете воюват. Важно е моят съпруг да усмири бунтовните барони. Сърдечните работи ще почакат, докато воините се върнат у дома.

Императрицата се съгласи със снаха си и Мейлис зачака като всички друга. Чакане, което я изнервяше и я караше да тича при всеки пратеник, за да узнае първа новините. Досега чуваха само описания на поредната победа и частни писма за Елеонор.

Добре познатото съобщение на един лакей и този път я изтръгна от вцепенението. Тя не бе забелязала влизането му, но думите му моментално я върнаха в действителността.

— Пратеник за Нейна Светлост херцогиня Аквитанска!

В дамската стая се възцари тишина. Само лекото шумолене на полите и задъханото дишане на дамите придружиха отговора на херцогинята.

— Поканете го да влезе.

Когато пратеникът застана в рамката на вратата, дори шумоленето и дишането престанаха. Пратеникът беше монах. Английски монах.

— Какви новини ни носите от острова, братко? — попита овладяно херцогинята.

По-късно Мейлис щеше да разказва, че е имала предчувствие какво ще чуе.

Монахът свали качулката си и направи дълбок поклон. Мейлис видя бледата кожа на темето в кръга на тонзурата и мекия й блясък.

— Моят господар, архиепископ Теобалд от Кентърбъри, ви съобщава, че нашият милостив господар и крал Стивън от Блоа почина. В ранните часове на вчерашния ден получи утешенията на църквата и предаде богу дух. Хенри Плантагенет е новият крал на Англия, а вие сте нашата кралица. Архиепископът ви моли незабавно да дойдете в Англия.

Мейлис неволно погледна писмото, което херцогинята й бе продиктувала в ранния следобед, адресирано до достопочтената игуменка на Фонтевро. Писмото носеше дата 26 октомври 1154 година. До преди минута най-обикновен ден от годината.

От вчера Елеонор е кралица на Англия!

Херцогиня Аквитанска прие новината с пълно спокойствие. Погледът й беше устремен някъде в далечината. За какво ли мислеше? За Хенри Плантагенет, който обсаждаше поредния замък някъде в Нормандия и все още не знаеше, че вече е крал на Англия? Или мислеше за себе си и за това, че отново ще носи корона? За отговорността, свързана с тази корона? За неоспоримия факт, че тя и царственият й съпруг вече имаха повече мощ от крал Луи Френски?

— Благодарим ви, братко — изрече с достойнство тя. Устреми поглед в лицето на монаха и всички в стаята почувстваха, че имат пред себе си владетелка, готова да приеме предизвикателството. — Сигурно много сте бързали, за да ни донесете вестта само за два дни. Изправете се. Сигурно сте много уморен. Дамата Гизор ще се погрижи да ви окаже гостоприемство. Щом се освежите и подкрепите, ще ви помоля да ми разкажете подробности. Дотогава моля да ме извините. Искам лично да уведомя императрицата. Лейди Мейлис, последвайте ме.

Елеонор излезе с такава бързина от помещението, че Мейлис я следваше с мъка. Намериха императрицата в работната й стая заедно с младия секретар, който бе поел задачите на Мейлис. Той беше най-младият син на богат руански търговец и с нейна помощ не само бе овладял тайния код, ами и го бе променил и усъвършенствал, така че Мейлис вече не можеше да разчита опасните тайни на императрицата. Даже в този момент тя изпита облекчение от освобождаването си.

— Стивън от Блоа е мъртъв! — извика Елеонор още щом застана на прага. — Пратеникът пристигна току-що. Починал вчера рано сутринта. Хенри е новият крал на Англия. Трябва веднага да отиде в Лондон, за да го коронясат.

— Стивън е умрял?

— Нима ви е мъчно за него, майко?

Мейлис видя как тънките устни на Матилда се опънаха в болезнена гримаса.

— Той беше мой братовчед — отвърна меланхолично тя. — Другар в детските ми игри. Не останаха много такива. Смъртта му ми напомня, че и аз съм смъртна и скоро ще го видя отново. Бог да успокои душата му.

— Седнете, Ваше Величество.

Мейлис си позволи да докосне императрицата, макар че дворцовият церемониал строго забраняваше такива интимности. Тя я отведе до високия й стол и й подаде чаша греяно вино, приготвена на камината. Матилда изпи топлата течност на малки глътки и й си усмихна с признателност.

— Вие сте единственото човешко същество под този покрив, дете — рече тихо тя.

Елеонор прие мълчаливо прикрития укор. Отдавна знаеше, че е трън в очите на свекърва си. Но вече знаеше и че дните им под един покрив са преброени. Можеше да си позволи великодушие. Тя беше новата английска кралица.

— Изпратихте ли вече пратеник при Хенри, дъще? — най-сетне императрицата се обърна пряко към снаха си.

— Предоставям на вас да му изпратите добрата вест — отговори херцогинята едва след като улови предупредителния поглед на Мейлис. Беше започнала да се доверява на интуицията и дипломатичността й. — Вие предадохте на сина си своите претенции към английската корона, майко, и имате право да се насладите на триумфа си. Вашият син ще носи короната, която вие пожелахте.

Императрицата я погледна с нямо учудване, покашля се и се обърна към прозореца. Вятърът се удряше в здраво затворените кепенци, дъждът ги обливаше непрестанно.

— Пратеникът на архиепископа трябва да е пристигнал с последния кораб през Ламанша. Тази година есенните бури започнаха рано.

 

 

През следващите дни и херцогинята, и Мейлис осъзнаха в пълна степен какво означаваше това. Бурните ветрове над морето подгониха водните маси към сушата и даже корабоплаването по Сена трябваше да спре. Проливен дъжд се сипеше над страната и не позволяваше на херцога да се върне в столицата си. Пътищата потънаха в кал. Едва през втората седмица на ноември Хенри и рицарите му потропаха на портите на замъка.

Херцогинята, която беше вече в напреднала бременност, посрещна съпруга си с кралски почести. Мейлис претърсваше напразно редиците на рицарите, които го следваха. Тристан д’Авал не беше между тях. Джанис също не откри никъде Криспин и едва не полудя от тревога.

— Как е възможно? — попита тя господарката си. — Нали тръгнаха с херцога? Значи трябва да се върнат с него! Освен ако… Света дево, никой не знае, че сме си обещали да се оженим. Никой няма да си направи труда да ми съобщи, ако е бил ранен или е станало нещо по-страшно… А може би лорд Тристан е ранен и Криспин не иска да го остави сам?

— Успокой се — Мейлис положи много усилия да укроти прислужницата си. — Сигурна съм, че ще се върнат. Военният поход не е пътешествие. Винаги има хора, които изостават. Имай търпение.

Джанис се утеши, но Мейлис лежа будна, докато вятърът ревеше в кулите на замъка. Не беше намерила случай да попита за Тристан. Херцогът моментално бе изчезнал в покоите си с майка си и съпругата си. Естествено, той имаше по-важна работа, отколкото да дава сведения за рицарите си.

Следващото утро също не донесе новини. Дворът бръмчеше от нетърпение. За всички беше ясно, че кралската двойка трябва незабавно да замине за Англия, но при това време дори чайките не смееха да прекосяват канала.

Хенри и Елеонор се бяха заключили със своите съветници, с епископите и императрицата. Съвещанията траеха с часове, докато Мейлис и другите придворни бяха осъдени на бездействие. Нямаше празненства, нямаше развлечения. Всички правеха само едно: чакаха. Да отслабне бурята. Да потеглят за Англия. Чакаха новини.

— Трябва да попитате херцога къде е лорд Тристан — настояваше Джанис всеки ден. — Той не може да не знае къде е господарят. А където е лорд Тристан, там е и Криспин. Той никога не би го изоставил.

— И как си го представяш? — отговаряше Мейлис с нарастваща нервност. — Да не искаш да вляза в залата за съвещания? Направо ще ме убият. Бъди търпелива. И аз страдам като теб, но си мълча.

— Но аз не съм ангел като вас! — изгуби спокойствие Джанис. — Искам да зная къде е любимият ми! Искам да зная дали детето ми, което ще се роди през април ще има баща или не. Вече се примирих, че няма да съм омъжена жена, както е редно, но детето…

— Джанис! — Мейлис прегърна утешително отчаяното момиче. — Защо не си ми казала нищо? Защо трябва да го узная по този начин? Наистина ли ще имаш дете? Това е прекрасно!

— Аз не съм толкова сигурна — изхълца Джанис и се върна към селския си диалект. — Една бременна слугиня — голяма работа! Само ядове. Грешница. Като разберат, вече няма да ме пускат при Уилям и ще ме пратят да си вървя.

— Кои са тези, дето ще се отнесат така с теб? Мен ли имаш предвид? Наистина ли мислиш, че ще те изоставя? Ако наистина нямаме друг изход, ще помоля херцогинята да ни помогне. Не ни е нужно кой знае какво. Само една малка къщичка, каквато имахме в Уолингфорд. Градинка, парче земя, една крава и няколко кози. Каквото и да се случи, ще останем заедно.

Джанис захълца неудържимо и Мейлис едва се пребори с напора да я последва. Едновременно я съжаляваше и й завиждаше. Ако и тя бе заченала дете от Тристан… но небето й бе отказало тази милост. Изведнъж проумя, че това беше съкровеното й желание. Дете от Тристан. Семейство. Дом.

— Въпреки това трябва да попитате херцога — дори сред потоците от сълзи практичната Джанис не губеше целта пред очите си. — Вие също искате да знаете къде е лорд Тристан!

Естествено, че искаше да знае.

Беше убедена, че ако Тристан е мъртъв или ранен, ще го усети със сърцето си. В крайна сметка Джанис намери доказателството. Тя намери един стрелец, който се бе сражавал заедно с лорд Тристан.

— Херцогът изпрати лорд Д’Авал обратно в Англия. Още първата седмица на октомври лордът се качи на кораба в Барфльор заедно със слугата си.

Мейлис се вцепени. Тристан се бе върнал в Англия. Криспин, неговата вярна сянка, го придружаваше. Това беше краят на глупавите й надежди.

— Той е жив! Защо не се радвате? — чудеше се Джанис.

— Щом се е прибрал вкъщи, значи… — Мейлис нямаше сили да довърши изречението.

Значи се е оженил за избраната от майка му девойка, нашепваше й вътрешният глас.

— Но когато коронясат краля, той и Криспин ще дойдат в Лондон, нали? — Джанис се вкопчи като удавница в тази последна надежда. — Ще ги видим там, защото ще придружим краля и съпругата му в Англия. Ще ги придружим, нали?

Мейлис нямаше смелост да й отнеме илюзията. Не отговори.

 

 

Всички придворни бяха събрали багажа си и чакаха. Очакването трая седмици. Бурите, които бяха превърнали морето между Англия и Нормандия в бушуващ котел на вещици, не утихваха. Ноември мина в бездействие. Едва тържествената меса, която епископите отслужиха в катедралата на Руан в началото на декември, отбеляза обрат. Дворът потегли още на следващия ден и Мейлис най-сетне можа да види херцога отблизо.

Когато я откри между придворните дами на Елеонор, Хенри извика смаяно:

— Лейди Мейлис? Вие сте тук? Защо не сте при Тристан в Нанси Хол?

Мейлис чу само едно — потвърждението на най-лошите си опасения. Залата се завъртя пред очите й. Когато най-сетне отново чу звънкия глас на Хенри, по-голямата част от речта му й беше убягнала.

— … какво се е случило?

— Нищо — пошепна Мейлис със замиращ глас. — Нищо, Ваше Величество, всичко е наред.

— Тогава значи сте го оставили да замине?

— Да, моето желание е да не заставам на пътя му — отговори тихо тя.

— Глупости!

— Истина е.

Кралят недоволно поклати глава, но като видя, че разговорът с Мейлис е привлякъл вниманието на съпругата му, побърза да се отдалечи. Не искаше да дава нова храна на ревността й. Не и когато тя носеше второто му дете, може би втори син, и вълнението можеше да застраши живота на детето. Затова се задоволи да погледне окуражително Мейлис.

— Да оставим този разговор. Знаете къде да ме намерите, ако имате нужда от помощ.

Вече никой не може да ми помогне!

Мейлис направи дълбок придворен реверанс.