Валери Лорд
Дуел на страстта (12)

Глава 12

Хенри Плантагенет много държеше да се храни в кръга на своите верни спътници и двора си. На трапезата винаги беше весело, гостите пускаха дръзки вицове, обсъждаха се планове за бъдещи битки и бойни техники. Днес Тристан не вземаше участие в разговорите. Гледаше упорито пред себе си и изпразваше чаша след чаша вино, без да поглежда печеното, оставено пред него върху голямо парче хляб.

За зла съдба съседът му отляво беше едноокият Балиол. Колкото и да се стараеше, Тристан не можа да си обясни защо херцогът бе поканил на трапезата си тази грозна личност.

Но той и без това не искаше да мисли за Хенри Плантагенет и за плановете му. Гневът и ревността все така горяха в сърцето му. Колкото и да се възхищаваше от пълководческите качества на херцога и от кралския му авторитет, толкова не можеше да понася апетита му към жените. Поведението на Хенри подкопаваше лоялността му. О, не, той нямаше да допусне Мейлис да застане между него и бъдещия крал. Тя не струваше толкова. Нито една жена не струва толкова.

Уолтър от Балиол напразно се опитваше да въвлече младия лорд на Нанси Хол в разговор за проблемите на Севера. Отново и отново се блъскаше в стената на мълчание, която Тристан бе издигнал около себе си.

— Нима ви е все едно, че по границата има опасност от нови военни действия? — попита най-сетне той с искрено възмущение.

— Сигурността на Нанси Хол се опира върху споразумение с шотландските кланове, подписано още от дядо ми Киръс д’Авал — отговори раздразнено Тристан. — В нашата област двете страни държат на думата си. Всеки знае какво може да очаква от другия.

Балиол откри неприкритата обида между думите в този отговор и реагира с ядно проклятие.

— Зелен хлапак! Не знаете какво говорите.

Тристан безмълвно му обърна гръб и откри, че херцогът го наблюдава — очевидно от доста време. Скърцайки със зъби, той вдигна чашата и наклони глава в знак на поздрав. Виното в устата му стана кисело като оцет.

За щастие в този момент се появи паж, който пошепна нещо на ухото на херцога. Хенри се надигна рязко и помоли гостите за внимание.

— Пристигна пратеник от Руан, приятели. Моля да ме извините. Новините от съпругата ми притежават особена привлекателна сила. Все пак очаквам в най-скоро време да роди първия ми син.

Той даде знак на виночерпеца да напълни чашите с вино и изчезна с пажа. Тристан го проследи с мрачен поглед. Изпитваше нещо като гняв, че херцогът е забравил Мейлис веднага щом са пристигнали вести от Елеонор Аквитанска. Той притежаваше нещо, за което Тристан копнееше повече, отколкото за място във вечността, но то не означаваше нищо за него.

— Херцогът ще бъде много щастлив, ако му се роди син — Балиол отново се опита да поведе разговор. — Все пак цялата гражданска война се подпали от досадния факт, че кръвта на великия Завоевател по пряка линия тече само във вените на една жена.

— Не ми звучите като приятел на жените — отговори сухо Тристан. Може би все пак трябваше да поговори с някого, за да забрави мрачните си мисли.

— Жените са наказание, изпратено ни от бога — изруга Балиол. — Непокорни, досадни, непредвидими. Като си помисля, че жена е виновна да се подмазвам на Хенри Плантагенет, в гърдите ми се надига жлъчка.

— Как така?

— Племенницата ми предпочете да избяга, вместо да се омъжи за леърд Кайл, мъжа, избран от баща й. В нощта, преди да я отведа от манастира. Когато се явих да я взема, намерих само плачещи монахини, които не можеха да си обяснят как се е измъкнала. Търсихме я навсякъде, но напразно. Леърдът настоява да спазим брачните договори и заплашва, че ще си вземе насила онова, което му е било обещано.

Тристан кимна. Мислите се надпреварваха в главата му. Нещо в думите на едноокия го тревожеше.

— Значи искате да се отървете от леърда? Затова се обръщате към племенника на шотландския крал.

— Какво друго ни остава? Племенницата ми ни постави в това невъзможно положение. Откакто загуби синовете си на бойното поле, брат ми вече не е същият, а моята безполезна съпруга ми ражда само дъщери.

— Защо не дадете на леърда една от вашите дъщери?

— Наследството преминава в ръцете на децата на най-големия. Такъв е законът. Мейлис е последното живо дете на брат ми. Съпругът й ще владее Бърнард Касъл. Ако не се появи, след смъртта на брат ми крепостта няма да премине в мои ръце, а ще се върне към короната. Това момиче ни трябва. Където и да е, трябва да го намерим. И то преди разклатеното здраве на брат ми да унищожи плановете ни.

Балиол не забеляза, че при името Мейлис Тристан се вцепени. Линиите около устата му се втвърдиха и сивите очи станаха ледени.

— От кой манастир е избягала племенницата ви? — попита той с добре изиграна небрежност.

— Майка й умря при раждането, затова я дадохме на монахините в Уитби да я възпитават. Надявахме се да израсне като покорна и мила млада дама, но надеждите ни са били напразни. Очевидно сме надценили монахините. Купчина гракащи гъски, които дори не можаха да ми кажат коя и кога е видяла момичето за последен път. Явно и Мейлис е глупачка като тях, сигурно се е удавила в Еск, преди да стигне до пристанището на Уитби. Никога няма да преглътна, че съдбата на Бърнард Касъл зависи от едно глупаво женско същество.

Тристан остави Балиол да ругае, докато пред вътрешния му взор късчетата образуваха цялостна мозайка. Мейлис от Балиол. В манастира ли беше изучила изкуството да се преструва? Дете, прогонено от къщи, без любовта и опората на семейството, сигурно се е чувствало самотно и изоставено при монахините от Уитби. Въпреки волята си изпита прилив на съчувствие. Никой човек не биваше да бъде прогонен така грубо от сигурния родителски дом.

Той се взря в празния стол начело на масата. Имаше ли право да й се сърди, че се старае да се сближи с богатите и могъщите? Повече от всеки друг човек на този свят тя имаше право да определя собствената си съдба. Хенри Плантагенет беше единственият, който имаше властта да й помогне. Само при него можеше да бъде сигурна от посегателствата на баща си и чичо си.

Гласовете, смехът и грубо ругаещият Балиол до него го изнервиха. Стана рязко, поздрави кратко и напусна трапезата.

Балиол зяпна изненадано след него. Промърмори някакво проклятие, скочи и се втурна да го догони. Трябваше да научи на маниери поне един от младите нахалници, които служеха на Хенри Плантагенет! Защо не се отнасяха към него с уважението и почтителността, които изискваше?

Тристан беше толкова зает с мислите си, че изобщо не се сети да погледне назад. Трябваше му Криспин. Млечният му брат беше единственият, с когото можеше да говори открито за онова, което бе узнал. Ала не го намери нито при конете, нито между войниците и пажовете край големия огън. Очевидно трябваше да потърпи, докато Криспин го потърси. Защо този човек изчезваше точно когато имаше нужда от него?

Бесен от гняв, Тристан удари с юмрук по платнището на собствената си палатка и се наведе, за да мине под платнището. Когато се изправи вътре в целия си ръст, спря като ударен от гръм.

В топлата, жълтеникава светлина на малката газена лампа лежеше Мейлис, опряна на една ръка, очакваща. По зелената кадифена рокля искряха скъпоценности, косата се бе разпиляла по възглавниците. Кафявите очи светеха като чисто злато, бледите гърди се подаваха изкусително от кадифеното деколте. Гледката спря дъха му. Кръвта мощно нахлу в слабините му. Само усмивката в ъгълчетата на устата й беше достатъчна да спре всички логични разсъждения.

— Какво правиш тук? — попита той след безкрайно дълго време.

— Седнете и ще ви кажа.

Мейлис потупа подканващо празното място до себе си. Движението се пренесе към гърдите й под формата на изкусително поклащане и Тристан шумно пое въздух.

— Ти да не си полудяла? Как смееш да ми се предлагаш по този начин? Ами ако не бях влязъл аз, а някой друг?

— Криспин стои на пост отвън. Ако беше непознат, щеше да го спре.

— Криспин значи! Още един глупак, когото си хванала в мрежите си.

Тонът и съдържанието на думите му я смутиха, но тя намери сили да продължи със същата мекота:

— Искате ли да чуете каква имам да ви кажа или пак ще започнете да ме ругаете?

Тристан видя пулсиращата синкава вена на шията й и кимна доволно. Значи не беше толкова спокойна, колкото се представяше. Пак играеше някаква игра. Както винаги. Гневът, прогонен от изненадата, отново закипя. Преви коляно, опря го на матрака и се наведе над жената, която му се предлагаше като древна куртизанка.

— Ще ми кажеш ли най-сетне каква е тази комедия, Мейлис от Балиол? — попита той, сграбчи я за раменете и я раздруса гневно.

Косите й се разпиляха по пръстите му. Мека милувка, примесена с аромат на рози. Мейлис бе шокирана. Сигурно се пита откъде знам името й, каза си той и се ухили злобно.

— Май не сте очаквали да разкрия тайната ви, мадам? — попита той и се изсмя горчиво, когато в златните очи проблесна несигурност. — Помните ли всичките си лъжи, които ми наприказвахте? Сигурно тайно се забавлявате с глупаците, които танцуват по свирката ви?

— Да се забавлявам? Не, ако толкова искате да знаете. Отчаяна съм. Вашата неспособност да ми повярвате, дори просто да ме изслушате, отравя живота ми. Нима любовта, която ни свързва, не струва поне това малко усилие? Малко време и внимание? Не искате ли поне веднъж да погледнете на нещата, които си въобразявате, че знаете, с моите очи?

В леката дрезгавост на гласа й звучеше страх. От какво се страхуваше, ако не от това, че той можеше отново да я изобличи в лъжа? Но не, тя имаше право. Беше длъжен поне да я изслуша.

— Говори!

Тристан разхлаби хватката си, но не я пусна. Вече не беше в състояние да отдели ръцете си от нея. На елементарното ниво на съзнанието си той я желаеше, както и преди. Тя беше отдавна в кръвта му и го знаеше.

Мейлис се надигна и връхчетата на пръстите й докоснаха бузите му. Добре познатото, леко като перце, милващо докосване натроши самообладанието му на хиляди парченца.

От стегнатото му гърло се изтръгна ядно проклятие. Десницата му сграбчи китката й и я изви назад. Мейлис изохка и падна на възглавниците. Пленница между разпилените кичури на косата си и неговата сила, тя остана неподвижна.

— И ти смееш да изричаш думата любов? Ти предаде нашата любов, като падна в обятията на херцога. Бързото ти издигане от манастирска послушница до любовница на херцога те прави твърде самоуверена, лейди Мейлис. Само до преди минута бях готов да извиня стореното от теб с тежката ти съдба, но този театър ми дойде твърде много! На какво се надяваш?

Мейлис най-сетне успя да приглади назад косите и да открие лицето си, за да го погледне в очите. Сиви, студени камъчета. Страхът, гневът и издайническото треперене на мястото, където телата им се докосваха, разпалиха възмущението й.

— В какво пак ме обвинявате?

— Този номер е достоен за най-добрата лондонска курва. Справи се превъзходно, моите поздравления. Сигурно си се надявала, че като видя разголените ти гърди, веднага ще си загубя ума?

— Да.

Простият отговор предизвика цинично изръмжаване, което завърши със странен дрезгав звук. Хватката около китката й изведнъж омекна. Атмосферата се промени по тайнствен начин. Мейлис потрепери и той го забеляза.

— Твоето „да“ е разрешение за действие — проговори предупредително той. — Можеш да си отидеш, докато все още не съм започнал. Ако останеш, обвинявай за последствията само себе си.

— Ще остана.

Със стон, който много приличаше на проклятие, Тристан се наведе над нея. Завладя устата й с дива, насилствена целувка. Очакваше съпротива, но получи само нежен отговор и копринени устни, които превърнаха гнева в желание. Сладкият аромат на дъха й. Повдигането на примамливите гърди, хладни и топли едновременно, които жадуваха за милувките му.

Той задърпа нетърпеливо роклята на Мейлис, за да усети повече от голата й кожа, и тя му отговори със същата жажда и готовност. Нямаше търпение да развърже шнуровете и панделките, затова вдигна полите й. Тласкан от слепите желания на собствената си страст, потърси аромата и тайната на женствеността й. Едничката му цел беше да я завладее, да покори копринените дълбини на тялото й.

Тихо пъшкане, бързо дишане и шумолене на дрехи бяха единствените шумове в палатката. Двамата вече нямаха думи да укротят бурята, която ги тласкаше един към друг. Езикът на телата им не знаеше неразбирателства.

Мейлис чу шум от късане на плат, но не реагира. Никога не се беше чувствала по този начин, жадна, отчаяна и изпълнена с очакване. Откакто бе намерила удовлетворение в обятията на Тристан, знаеше тайната на щастието. Този път обаче искаше повече от удовлетворение. Ако му се отдадеше цялата, без задръжки, ако му предоставеше тялото и душата си, ако се отвореше за него, той щеше да проумее, че обича само него, никого другиго. Длъжен беше да го разбере. Никакви измами, никакво коварство, само безгранична, изключителна любов.

Тристан усети съвсем ясно, че това сливане е различно от другите, че тя го посреща по нов начин. Предпазливостта и плахостта изчезнаха, заменени от чувствена възбуда. От готовност и отдаване без задръжки, които превърнаха грубостта му във вариант на бурната любовна игра. В гнева си той изтълкува това като ново доказателство за изневярата й. Сигурно херцогът я бе въвел в тази изискана еротика…

Гневът му се смеси с дива страст. Страстта тласна и двамата към необуздано сливане, което ги връхлетя с мощта на лятна буря. Двамата се вкопчиха един в друг като удавници, окрилени от желанието да останат завинаги заедно.

Накрая Мейлис извика и на устните й изгря неземна усмивка. В следващия миг я обгърна черният мрак на нощта. Унищожена, но безкрайно щастлива. Каква небесна смърт.

Когато отново дойде на себе си, Тристан я намери безжизнена. Затворила очи, тя лежеше сред бъркотия от поли, коси и завивки. Никога не беше изглеждала толкова красива… и толкова опасна. Тази жена притежаваше силата да го накара да забрави чест, съвест и гордост, само и само да я държи в обятията си.

Това не биваше да става!

От гърдите му се изтръгна грозно проклятие. Набързо оправи дрехите си и изскочи от палатката. На прага се сблъска с Криспин, който стоеше на пост. Криспин, който беше довел вещицата в палатката му.

— Махни се от очите ми, преди да съм се забравил!

— Ти си полудял! Какво ти става?

— И още питаш! Когато се върна, искам жената да е изчезнала от палатката ни. Можеш спокойно да я отведеш при херцога, защото аз вече нямам нищо общо с нея.

Криспин го проследи с отворена уста.

Все още стоеше неподвижен в мрака и се бореше с ужасния шок, когато някакъв шум го накара да се обърне. В същия момент някой го удари с все сила по тила и той рухна, без да издаде звук.