Валери Лорд
Дуел на страстта (15)

Глава 15

— Джанис казва, че щяла да стане монахиня. Помолила херцога да й намери спокойно убежище. Хенри Плантагенет я праща в Нормандия. Джанис казва, че ще остане с нея, където и да отиде.

Тристан отпусна меча си. Имаше намерение да смаже и да почисти оръжията си, но засега само беше извадил двуострия меч от ножницата му. Обърна се към своя млечен брат и провери израза на лицето му. Чертите му бяха сериозни, белязани от едва скривана тревога. Ударът с тоягата бе оставил на главата му белег, който зарастваше бавно.

— Какво, за бога, ще прави жена като нея в манастир? — попита той подчертано небрежно.

— Каквото правят всички. Ще се моли. Джанис казва, че откакто Лестър я е довел в лагера, стои постоянно на колене и се моли.

„Джанис казва…“ Двете думи се повтаряха като припев във всичко, което му разказваше Криспин. Тристан не можеше да не признае, че млечният му брат е запленен от плахото, тихо момиче. Вероятно перспективата много скоро да се раздели с нея никак не му харесваше. Естествено, Тристан разбираше чувствата му. И той не харесваше мисълта, че Мейлис ще се погребе зад стените на манастира, но не смееше да я изрече на глас.

— Трябва да й попречиш — проговори настойчиво Криспин.

— Какво очакваш от мен? — Тристан вдигна рамене. — Още веднъж да я отклоня от избрания от самата нея път? Боя се, че няма да ми благодари.

Горчивите думи предизвикаха дълбоко мълчание. Тристан се опита да овладее надигащото се в гърдите му раздразнение.

— Видя ли я? — попита той и в същия миг се ядоса, че с този въпрос бе издал интереса си към Мейлис.

— Невъзможно е — отвърна примирено Криспин. — Тя не напуска палатката. Трудно се добирам даже до Джанис. Гвардията на херцога охранява двете жени ден и нощ. Само пажът Робин влиза и излиза безпрепятствено. Но упорито отказва да отговори на въпросите ми.

— Щом херцогът е решил да я изпрати в манастир, значи й се е наситил учудващо бързо — отбеляза мрачно Тристан.

— Какви ги говориш! Изобщо не си сигурен, че тя е любовница на херцога! Това е само плод на ревността ти. В това няма нито частица истина.

— Ако беше така, тя щеше да отрече.

— И защо? За да продължиш да тъпчеш гордостта и честта й, така ли? Тя означава много за теб, но ти изобщо не я познаваш.

Тристан не отговори. Правеше така всеки път, когато Криспин се осмеляваше да вземе страната на Мейлис. Незнайно по каква причина, той беше обсебен от мисълта, че Мейлис го е измамила. Млечният му брат не можеше да го разбере. Защо беше рискувал да загуби благоволението на херцога, за да я спаси? Това си оставаше негова тайна. Може би самият той още не беше разбрал, че дълбоко в сърцето си продължава да я обича силно и отчаяно.

— Наистина ли ще допуснеш да отиде в Нормандия, без да сте си изяснили отношенията? — Криспин твърдоглаво продължи да апелира към сърцето му. — Джанис казва, че само ти можеш да я върнеш от прага на манастира.

— Джанис казва — този път Тристан не можа да потисне хапливия си коментар. — Ще ти бъда благодарен, ако за в бъдеще не ми съобщаваш нещата, които казва твоята Джанис. Не държа на мнението й. А Мейлис може да замине за Нормандия или дори за Анжу с моята благословия.

— Тя не е моята Джанис и никога няма да бъда. Не иска близост с мъж — отговори горчиво Криспин.

— Прекрасна двойка, нали? — изсмя се Тристан. — Едната има прекалено много работа с мъжете, другата не иска и да ги знае.

Криспин изруга тихо и побърза да излезе. С всеки разговор се настройваше по-зле към своя приятел и лорд. Понякога изобщо не можеше да го понася.

Щом остана сам, Тристан прибра меча в ножницата. Облекчението, което бе изпитал, когато Лестър доведе Мейлис обратно в лагера и херцогът нареди да оковат чичо й във вериги, междувременно беше отстъпило място на гризящи съмнения. Тя беше на сигурно място, но той все още не беше състояние — както си бе обещал — да я прогони завинаги от мислите си. Привлекателната й сила се увеличаваше, вместо да намалява.

Неочакван сигнал на рогове призова войниците и рицарите да се съберат и прекъсна безмълвния му разговор със себе си. Облекчен от прекъсването, той скочи и се присъедини към мъжете, които се събираха около херолда. Време беше да се сложи край на противоречивите слухове от последните дни и седмици.

Заровете бяха хвърлени. Краят на гражданската война се виждаше. След като съдбата му бе нанесла тежък удар, крал Стивън се съгласи с мирния план на архиепископите.

Херолдът обяви високо и ясно, че Йосташ дьо Блоа, единственият син на Стивън, е починал на 17 август 1153 година в Съфолк. Стивън бе останал без наследник и заявяваше готовността си да приеме Хенри Плантагенет, сина на братовчедка си Матилда, вместо син, който след смъртта му да носи английската корона.

Криспин разказа на господаря си слуховете, които се носеха около смъртта на Йосташ.

— Скарал се с баща си и се оттеглил с привържениците си в Съфолк, за да събере нова войска и да измислят как най-добре да се справят с Хенри Плантагенет. По обичайния си груб начин събрал нужните за това пари от манастирите. В Бъри Сейнт Едмънд игуменът отказал да му плати. Йосташ си отмъстил, като на осмия ден след празника на свети Лаврентий заповядал да плячкосат земите на манастира и да унищожат реколтата. Плячката била отнесена в един от замъците му, но не могъл да й се радва дълго.

Криспин направи многозначителна пауза и продължи едва когато Тристан го побутна с лакът.

— Разправят, че заповядал да му приготвят ядене от плячкосаните запаси, но не му понесло. Още след първата хапка започнал да се гърчи и направо полудял от болки. Коремът му се подул и умрял в ужасни мъки, без благословията на църквата.

— Справедлива смърт за негодник като Йосташ — установи мрачно Тристан. — Питам се какво ще правим оттук нататък.

— Сега идва редът на архиепископите, секретарите, писарите и политиците — отговори с усмивка Криспин. — Казват, че херцогът удостоил с доверието си секретаря на Кентърбърийския архиепископ. Името му е Томас Бекет и е син на търговец, но има умна глава.

— Ако сключат мир, ще можем да се върнем в Нанси Хол — размисли на глас Тристан. — Тук вече няма какво да правим. Нищо не ни задържа…

Криспин го погледна смаяно. Той нямаше никакво желание да напусне лагера точно сега. Но и Хенри Плантагенет се възпротиви, когато след няколко дни Тристан го помоли за позволение да напусне кръга на рицарите му.

— Все още не сме подписали договора за наследството. Трябва първо да го изтъргуваме с другата страна — обясни трезво херцогът. — Имам нужда от заслужаващи доверие мъже и съветници, които да ме придружат в Лондон. Знам, че трябва да завоювам политическите си позиции по същия начин, по който го направих на бойното поле. Точно сега ли искате да ме оставите?

— Не знам дали все още притежавам доверието ви, Ваша Светлост — отговори откровено Тристан. Погледите им се срещнаха. Имаше още много неизказани неща помежду им, но херцогът ги пренебрегна.

— Досега не сте ме разочаровали — отвърна кратко Хенри и вдигна рамене. — Разчитам, че и в бъдеще няма да го направите.

Тристан се покашля, за да прогони смущението си. Не беше трудно да отгатне за кого се отнасяше това подчертано „ме“. Мисълта за Мейлис го наведе на друг въпрос.

— Какво ще стане с Балиол, когато тръгнем? Още не сте произнесли присъда.

— Ще го изправя пред съда на крал Стивън. Все пак господарите на Бърнард Касъл са негови васали.

Тристан понечи да възрази, но Хенри го спря с едно движение на ръката и продължи:

— Освен това ще последвам съвета на една умна жена и ще изпратя един от най-верните си хора с отряд въоръжени мъже в Бърнард Касъл, за да подсигуря границата. Знам, че крепостта има нужда от енергичен командир. Старият барон няма да издържи още дълго. Вече е причинил достатъчно злини.

— Да, Балиол каза, че брат му е болен.

— И тялото, и душата му са болни. Не е способен да взема разумни решения.

А решението относно съдбата на дъщеря му? Тристан беше готов да зададе този въпрос, но се отказа. Това не беше негова работа.

Херцогът забеляза колебанието му, но не реагира, а смени темата по обичайния си рязък начин.

— Ще потеглим на разсъмване. Омръзна ми да живея в палатка. Вече се радвам, че пак ще спя в истинска къща. А и много искам да видя Бялата кула, която построи Завоевателят.

В моменти като този му проличаваше, че е само двадесетгодишен. Всеки път се заемаше с новите задачи с момчешко въодушевление. Вече се виждаше на трона, а фактът, че крал Стивън беше уморен, болен и изтощен, приближаваше осъществяването на мечтата му.

— Да пием за новото време на Англия, приятелю!

Херцогът саморъчно напълни две чаши и подаде едната на Тристан.

— Да пием за бъдещето и за любовта, Тристан д’Авал. Тази страна ще има не само силен крал, но и прекрасна кралица. Нашият двор ще засенчи както тъжното набожно събрание, което крал Луи поддържа във френските си палати, така и болнавия двор на Стивън. При нас ще има хубави жени, музика, поезия и танци. Ще организираме големи турнири за елита на рицарството и за най-добрите воини на Запада.

Плановете на херцога извикаха усмивка по устните на Тристан. Красиви жени, поезия и музика… Хенри Плантагенет беше жаден за живот. Повече от всякога. Елеонор Аквитанска може да беше звездата на живота му, но редом с нея той щеше да обича и много други жени. Между тях беше и Мейлис. Дали бе избрала манастира сред краткотрайната любов на бъдещия крал?

Тристан вдигна чашата си. Стоеше пред своя бъдещ сюзерен. Не беше редно да критикува начина му на живот. Макар че именно този начин на живот беше оказал опустошително въздействие върху собствената му съдба. Грешката беше на Мейлис, не на Хенри Плантагенет. Въпреки всичко той не беше мъж, който се натрапва на жената. Тя е могла да му откаже.

— Пия за кралицата, Ваша Светлост!

Херцогът отговори на наздравицата и махна на влизащата в този момент личност.

— Заповядайте, заповядайте, мила моя. Не ни пречите ни най-малко. Тъкмо ще имате възможност да се сбогувате с рицаря Д’Авал. Нали именно той стана причина да ви освободим толкова бързо.

Тристан се обърна като ужилен. Виното се разплиска в чашата му, но той изобщо не забеляза. Времето спря да тече.

Влязлата бе Мейлис, но в първия момент Тристан помисли, че стои пред друга жена. Крехкото триъгълно лице бе станало прозрачно, устните синкаво бледи, очите вече не гледаха плахо, а бяха тъмни и наранени. При вида му те се разшириха изненадано, но със следващото трепване на миглите загубиха всяко чувство. Мейлис се затвори в себе си и се отдръпна от него.

— Мога да дойда и по-късно — изрече беззвучно тя.

— О, не, останете! — херцогът сложи ръка на тясното й рамо и се усмихна окуражително на Тристан. — Аз ще изляза. Никой няма да попречи на сбогуването ви. Не бързайте!

Хенри напусна палатката, като си подсвиркваше и двамата чуха съвсем ясно как даде нареждания на стражите да не пускат никого в палатката му.

Очевидно и Мейлис беше изненадана от тази среща колкото Тристан. Изглеждаше толкова слаба, че едва се държеше на краката си. Облечена в сребърносива кадифена рокля без никакви украшения, която падаше до петите, а горе беше високо затворена, тя изглеждаше строга и елегантна. Черна кадифена шапчица скриваше вдигнатата коса, а дясната й ръка беше стегната в дебела превръзка.

— Ранена ли си?

— Това е най-малката от раните ми.

Обвинението в гласа й го стресна.

— Нима смяташ, че аз съм виновен за отвличането ти?

— О, не — отговори студено и овладяно Мейлис. — Знам, че само аз съм виновна за онова, което се случи. Правото беше на страната на чичо ми. Глупостта — на моята. Вашият дълг изискваше да ме предадете на чичо ми.

Прякото нападение притисна Тристан до стената. Собствената му съвест й даваше право, той бе завел Уолтър от Балиол при нея — това беше истината. Нещастието бе станало, все едно дали нарочно или по невнимание. Но все пак бе длъжен да се защити.

— Не съм искал да те предам.

— Трудно ми е да повярвам. Аз ви обичах, но това не ми донесе щастие. Фактът, че накрая ме предадохте, е наказанието на небето за греховете ми.

Тристан зяпна смаяно. Тя изглеждаше, сякаш бе на мили от него. Как да стигне до нея? Как да й обясни какво се е случило?

— Знам, че аз съм причината за ужаса, който преживя, но…

— Значи признавате? — прекъсна го гневно тя. — Спестете си лъжите и ласкателствата. Те вече не предизвикват отзвук в сърцето ми. Вие убихте всичко, което изпитвах към вас.

Звукът на замиращия глас издаде на Тристан, че тя казваше истината. Въпреки това отказа да повярва.

— Не можеш просто да престанеш да ме обичаш — възрази пламенно той. — Лъжеш, за да ме засегнеш.

Сграбчи я за раменете и завладя устните й в дива, отчаяна целувка. Не беше в състояние да каже какво го бе накарало да постъпи така. Знаеше само, че не може да я пусне да си отиде. Досега винаги беше успявал да промени намеренията й, като я вземаше в обятията си. Като използваше разбирателството на телата им, за да постигне целта си.

Днес обаче обичайната магия отказа. Мейлис остана хладен мрамор под докосването му. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, но дори отчаяните му милувки, които някога я правеха мека и податлива, не бяха в състояние да победят неподвижността й. Той бе загубил способността да я спечели.

— Всичко свърши. Вие ме обидихте, излъгахте и предадохте, макар че някога ми се заклехте да ме закриляте и да ме пазите от злото.

Тя му обърна гръб и излезе. Мълчаливо, без нито една дума за сбогом.

Тристан сведе поглед към празните си ръце и почувства глухите, неравномерни удари на сърцето си. Той искаше да напусне Мейлис. Да я забрави и да я прогони завинаги от живота си. Но едва сега, когато тя наистина го напусна, осъзна, че се е самозалъгвал. На света нямаше втора жена като Мейлис от Балиол. Никога нямаше да обича друга.

Все още стоеше като вкаменен, когато пред палатката се понесоха ликуващи викове. Фанфарите дадоха сигнал и херолдът оповести радостна вест: Елеонор Аквитанска бе родила син. На 17 август 1153 година тя бе дарила Хенри с наследник на новото кралство.

В същия ден, когато синът на крал Стивън изпусна последния си дъх в адски мъки.

 

 

— Знаеш ли в кой манастир ще отиде?

Джанис поклати глава. Искаше да отговори на Криспин, но нямаше представа какво ги очаква от другия крал на Ламанша. Затова се опита да потисне страха си от неизвестното бъдеще с успокоителните думи, които Мейлис изричаше в такива случаи.

— Херцогът се е погрижил за нас. Трябва да му имаме доверие.

— Наистина ли ще отидеш с нея, Джанис?

— Трябва. Дължа й живота си.

— Но ти не искаш да отидеш в манастир!

— Ах, Криспин… — Джанис вдигна ръка и помилва устните му с връхчетата на пръстите си. Това беше първата й милувка и Криспин не посмя да се помръдне. — Това няма значение. Моите желания не са важни.

Двамата се погледнаха и пръстите й отново се отпуснаха. Криспин не се осмели да я задържи.

— Ще ми изпратиш ли вест?

— Как? Аз съм слугиня. Никой не ме е научил да чета и пиша. Не мога да изпращам пратеници през морето. Забрави ме, Криспин.

Двамата стояха до оградата на пасището и само Арес слушаше разговора им. Ликуването в лагера беше утихнало и Джанис бе успяла да се измъкне незабелязано от палатката, за да се срещне с Криспин за последен път. И без това нямаше да заспи.

Нощ след нощ трябваше да слуша плача на Мейлис, задавеното й хълцане във възглавниците. Не беше предполагала, че в едно човешко сърце може да има толкова много сълзи. Отчаяната й господарка беше глуха за всяка утеха. Понякога момичето имаше чувството, че е решила да умре.

— Но аз не искам да те забравя — възрази упорито Криспин. — Онова, което става сега, е грешка. Не бива да е така.

— Не можем да го променим. Трябва да го приемем.

— Аз няма да го приема. Не мога.

Криспин хвана ръката на Джанис и усети как тя отговори на жеста му. Надигна се на пръсти и го целуна толкова бързо по устата, че той усета само лекия полъх на дъха й.

— Бог да те пази, Криспин. Ще се моля за теб — Джанис изтръгна пръстите си от неговите и побягна обратно към палатката.