Валери Лорд
Дуел на страстта (8)

Глава 8

Джанис внимателно и бавно разресваше кичур по кичур с голям дървен гребен. Мейлис усети как вратът й се скова, но не смееше да спре новата си камериерка. Момичето беше усърдно и добронамерено, но нямаше много работа, а тя бързо бе разбрала, че Джанис е твърде горда, за да приема подаяния. За добро или за лошо трябваше да й позволи да се грижи за нея, сякаш тя беше неспособна дори да среши косата си. Накрая все пак загуби търпение.

— Остави, Джанис — помоли тя. — Под воала и без това не се вижда дали косата ми блести или не.

— Косата ви е твърде красива, за да я криете — възрази упорито момичето. — Още не сте омъжена, значи имате право да носите косата си открита. Лорд Тристан обича да ви гледа с разпусната коса.

— Откъде знаеш? — Мейлис се примири и отново се остави в ръцете й.

— Виждам как ви гледа. Погледите говорят по-ясно от думите. Щом ви види, очите му светват.

— Велики боже! Откъде си сигурна, че тази светлина е свързана с мен? Той гори от нетърпение да влезе в сражение и да короняса своя херцог за крал. Решителната битка срещу крал Стивън и сина му го занимава много повече от една глупава личност, поискала закрилата му.

— Несправедлива сте към него — отговори тихо Джанис. — Би трябвало да се радвате, че ви намери подслон в истинска къща, не в палатка. Лятото скоро ще свърши. Що се отнася до мен, аз предпочитам да живея под покрив, когато започнат есенните бури.

Мейлис изкриви лице. Откакто Хенри Плантагенет беше разпънал лагера си край Уолингфорд, двете с Джанис живееха в красива малка къщичка, обрасла с бръшлян, част от лятната резиденция на богат търговец. Тристан бе настоял да я настани в къща далече от палатковия лагер и тя се подчини.

В началото се беше надявала, че той е избрал съзнателно тази уединена квартира, за да се любят необезпокоявани, но тези мечти отдавна принадлежаха на миналото. Тристан я избягваше. Дните й протичаха монотонно, изпълнени с безсмислено очакване на посещението му. Даже Джанис не успяваше да я разведри.

Мейлис се гневеше на Тристан, тайно в себе си го наричаше безсърдечен и въпреки това копнееше за нежностите му. Нощем лежеше будна и преплиташе спомените си за онази специална нощ с мечтите си за бъдещето. Сутрин ставаше уморена и проклинаше властта, която той имаше над сърцето й. Любовта я носеше към него въпреки повелите на разума. Тя беше като восък в ръцете му. Часовете на брега на реката я бяха направили завинаги негова собственост. След онази нощ трябваше той само да я погледне, за да усети тя ръцете му върху тялото си. Не можеше да погледне устата му, без да помисли за целувките му. Даже когато той беше далече от нея, както сега, мисълта за него я изпълваше с толкова страстно желание, че изпитваше болка. Жадуваше за него, за милувките му, и в същото време гласът на разума й напомняше неумолимо, че само тя страда от последствията на тази специална болест.

Очевидно Тристан си живееше много добре без нея. Не изпитваше потребност да я вижда. Задачите му в лагера на херцога поглъщаха цялото му внимание. Мейлис знаеше от Криспин, че Тристан принадлежи към предпочитаните съветници на Хенри. Междувременно бе получил право на глас в съвета и придружаваше Хенри Плантагенет при всичките му начинания.

Кога всъщност бе станало нещастието? Кога се бе влюбила безнадеждно в Тристан д’Авал? Какво струваше животът й без него? В моменти като този си пожелаваше никога да не го е срещнала. Да си беше останала в манастира в Уитби!

Събуди се! Ако си беше останала в манастира, сега щеше да си съпруга на леърд Кайл. Забрави ли защо избяга от съдбата си?

— Щом войната свърши, ще се ожените, нали? — гласът на Джанис я изтръгна от потискащите мисли.

Мейлис чу само „да се ожените“ и се вцепени. Обърна се така рязко, че стреснатото момиче изпусна гребена.

— Да се ожени? Какви са тези глупости? Кой ще се жени?

— Прощавайте, не исках да ви стресна… Исках само да кажа… лорд Тристан и вие…

Джанис загуби нишката на мисълта си. Видимите й рани бяха заздравели, но при най-лекия шум можеше да изпадне в паника, а нощем страдаше от ужасяващи кошмари. Когато винаги меката и търпелива Мейлис изведнъж й се разкрещя, момичето се уплаши до смърт.

Мейлис побърза да се извини за острите си думи и попита с подчертано тих глас:

— Лорд Тристан и аз? Какво искаш да кажеш?

Джанис мълчаливо поклати глава и Мейлис със закъснение проумя, че изобщо не ставаше въпрос за женитбата й с леърд Кайл. Джанис нямаше как да знае за миналото й. Тя просто бе докарала до добър край историята, която си беше съчинила от погледите и въздишките на младата си господарка.

— Как ти хрумна, че ще се омъжа за лорд Тристан? — попита стъписано Мейлис, осъзнала, че никога не беше мислила за тази възможност.

— Вие го обичате — отговори честно Джанис. — И той ви обича.

— Кой ти каза? Откъде знаеш? Говорила ли си с него?

Мейлис не издържа и скочи от столчето, макар че Джанис още не беше свършила с прическата й. Косата й се разпиля по раменете като медноцветно злато.

— Той се държи добре с мен, но почти не разговаряме. Всичко, което знам за него, съм научила от други хора. Вие го последвахте във войната и той ви задържа при себе си. Само любовта прави такива неща.

В очите на Джанис Тристан д’Авал беше олицетворение на рицарските добродетели. Доброто й сърце бе намерило единственото възможно обяснение на грижите му за Мейлис, която не беше нито негова сестра, нито годеница.

— Трябва да те разочаровам, Джанис — Мейлис стисна здраво зъби, за да не издаде болката си. — Аз не съм младата дама, която лорд Тристан ще отведе пред олтара. Майка му отдавна му е избрала благородна госпожица, която очаква завръщането му от войната.

— Това не е вярно.

— Знам го от собствената му уста.

— Но защо…? — Джанис се изчерви като рак и не довърши въпроса си.

— Защо въпреки това съм останала с него и приемам трохичките от благосклонността му? Това ли искаше да попиташ?

Джанис закима усърдно.

— Човек не избира кого да обикне, мила Джанис. Сигурна съм, че скоро и ти ще го разбереш — Мейлис остана безкрайно изненадана от отговора си. — Съдбата ти хвърля любовта в скута и в началото не забелязваш колко е опасна. Вдигаш я и оттук нататък няма измъкване. Тя полепва по пръстите ти, влива се в кръвта ти и се загнездва в сърцето ти. Срещу тази болест няма билка, Джанис. Тя те мъчи цял живот.

Момичето се наведе да вдигне гребена и когато се изправи, потърси погледа на господарката си и го задържа.

— Мисля, че се лъжете — проговори бавно и отчетливо тя. — Лордът никога няма да ви напусне. Ще се ожени за вас, не за онази благородна дама, която го очаква вкъщи. Той иска вас, не нея.

— Много ми се иска да ти повярвам, Джанис — Мейлис се засмя безрадостно. — Но в моя живот нищо не става, както съм го желала. Никой не си е направил труда да осъществи надеждите ми.

 

 

Тристан окуражително потупа Арес по шията. Хълбоците на жребеца трепереха, краката му бяха покрити с кал до коленете. Ездачът също не изглеждаше добре. Ловът с Хенри Плантагенет изцеждаше до крайност и хората, и животните. Херцогът обичаше предизвикателствата, все едно дали ставаше дума колко заека ще улови, или колко бързи бяха конете му. Арес бе победил черния бегач, който яздеше Хенри, и Тристан имаше чувството, че жребецът му изпитва същата тайна гордост като него.

— Подсуши го добре и го разведи малко, за да се охлади — помоли той Криспин и му подаде юздите. — Арес прави чест на конюшнята на Хоукстоун, от която произхожда. В крепостта на Розовата кула все още се отглеждат най-добрите коне в Англия. Даже херцогът трябваше да го признае. Братовчед ми в Хоукстоун със сигурност ще ми благодари, че привлякох вниманието на нашия господар върху това обстоятелство.

— Има ли нещо ново за предстоящото сражение? — осведоми се Криспин. Вече знаеше, че херцогът има навика да обсъжда важни въпроси по време на лов.

— Нищо — Тристан направи гримаса, после изтри потта и праха от лицето си. — Теобард от Кентърбъри проповядва примирие. Предупреждава ни, че е грешно да проливаме още кръв. Нали е архиепископ…

— Не мога да не се съглася с него — отговори мрачно Криспин. — Гражданската война бушува от десетилетия и носи само беди и смърт. Страната е на края на силите си. Селата са разрушени, нивите стоят незасяти. Най-добрите ни рицари дадоха живота си, без една от двете страни да извоюва победата. Може би небето иска Стивън и Хенри да се помирят.

— Кой може да каже…

Тристан удари млечния си брат по рамото и го остави да се погрижи за Арес. Херцогът го очакваше в съвета, но първо искаше да се измие и да се преоблече в чисти дрехи.

От няколко седмици насам Хенри Плантагенет и крал Стивън се намираха в някакво странно равновесие на силите. Двете войски стояха една срещу друга на брега на Темза край Уолингфорд. Армиите на коронясания крал и на младия херцог, които лагеруваха край реката, си разменяха обиди и информация, но нямаше нито един по-значителен сблъсък. Всеки план се проваляше в безкрайни обсъждания, всяка инициатива се задушаваше от контрааргументи още преди да я претворят в дело.

Херцогът приемаше тълпи от посланици, шпиони и съюзници, но не вземаше решение. Нито заповядваше да преминат реката, нито предлагаше на крал Стивън да преговарят. Постоянната суетня превръщаше лагера му в истински пчелен кошер. Всеки ден се появяваха нови лица.

Тристан отдавна беше престанал да запомня имената им. И без това му ставаше все по-трудно да проявява търпение към увъртанията на дипломатите. Съветниците на херцога постоянно се караха как е най-добре да постъпят. Хенри ругаеше предпазливите и колебаещите се, но не можеше да си позволи да пренебрегне предупрежденията им. Знаеше, че ако разгневи английските благородници, които му служеха, може значително да намали боеспособността на армията си.

Потънал в мислите си, Тристан не внимаваше в пътя и се сблъска с чужд рицар, който изскочи от една странична уличка, без да погледне наляво и надясно. Едва когато изруга на северния диалект, Тристан го погледна по-внимателно. Сбръчканото лице с безкръвни устни и черната превръзка на едното око му се сториха познати, затова се извини учтиво, макар че и другият беше виновен колкото него.

— Само една дума — рицарят го задържа за ръкава, за да не може да продължи пътя си. — Вие принадлежите към съвета, нали? Да, спомних си, вие сте Д’Авал. Какво трябва да направя, за да бъда приет от херцога? Работата не търпи отлагане.

— Придържайте се към обичайния път — Тристан се освободи енергично от нежеланата хватка и се отдръпна. — Хофмайсторът на херцога отговаря за списъка на аудиенциите. Дайте му името си. Ако новините, които носите, наистина се от значение, ще ви пуснат незабавно.

Лицето на непознатия се помрачи заплашително и Тристан отново затърси в паметта си името за това лице.

— Чуйте, аз съм Уолтър от Балиол — каза в този момент другият и отговори на въпроса му. Когато Тристан се намръщи, защото свързваше доста неприятни неща с това име, Уолтър продължи бързо: — Новините, които нося, са от голяма важност. Трябва да предотвратим сблъсъци по северната граница.

Тристан присви очи. Кралят на Шотландия беше кръстник на Хенри Плантагенет и от тази страна не го заплашваше опасност. От друга страна обаче, той познаваше достатъчно добре избухливите водачи на кланове, които живееха по границата, за да знае, че те се впускаха в грабежи и убийства и без съгласието на краля си, водени единствено от злобата и жаждата за плячка. Дали Балиол преувеличаваше, за да си придаде важност, или казваше истината? Бърнард Касъл имаше стратегическо значение на шотландската граница.

— Нима твърдите, че шотландците заплашват Бърнард Касъл? — Тристан вложи във въпроса си голяма доза неверие.

— Това мога да кажа само на херцога. Отведете ме при него. Незабавно.

Отвратителен фукльо. Много по-неприятен от грубия си брат. Тристан си спомни как господарят на Бърнард Касъл бе бушувал пред Оксфорд и се потърси. Бе обвинил всички за смъртта на синовете си и на първо място кралица Матилда. Майката на Хенри.

— Във вашето семейство май сменяте лоялността, както се сменят сезоните — отбеляза студено той. — Позволете да ви поздравя за гъвкавата съвест. Много добре си спомням как брат ви прокле майката на херцога и й отказа верността си.

— Той тъгуваше за синовете си, човече! Гневът му бе напълно разбираем. Оттогава минаха години.

— И какво ви води отново на страната на сина на Матилда? Какво сте забъркали по границата?

Лицето на Балиол се зачерви още повече. Дълбоко хлътналото око засвятка заплашително. Преди да е успял да си отвори устата, Тристан забеляза пажа Робин и му махна да се приближи.

— Отведи господина от Балиол при хофмаршала на херцога, Робин. Иска аудиенция.

Когато се обърна, чу как едноокият изруга, но това не го спря. Имаше си достатъчно проблеми. По-точно проблемът беше един и се казваше Мейлис.

Беше я прогонил в най-далечното ъгълче на съзнанието си и оставяше Криспин да се грижи за двете жени. Ала планът му не се осъществи. Мейлис беше заседнала в главата му, в кръвта му и бе неспособен да я забрави. Целувките й го бяха белязали, споменът за споделената страст не преставаше да го измъчва.

Макар че след нощта на брега не я бе държал в обятията си, привлекателната й сила се увеличаваше с всеки ден. Дали на лов, по време на упражнения с оръжие или при обсъжданията в съвета — никога, нито за миг не успяваше да я изличи от съзнанието си. Всяка минута си спомняше, че само няколко минути галоп го отделят от нея.

Трябваше да признае пред себе си, че все още не е разрешил загадката й. Нямаше смисъл да я избягва. Трябваше да се изправи пред нея и да си даде сметка за чувствата си.

Веднага след съвета щеше да отиде при нея. Дано Уолтър от Балиол не им създадеше трудности, които да удължат съвещанието. Нещо дълбоко в него го предупреждаваше, че от човек като Балиол не може да се очаква нищо добро.