Джанет Дейли
Каменно сърце (9)

Девета глава

Опасно балансирайки върху сгъваемия стол, Стефани се протегна толкова, колкото можеше, но пак не успя да стигне до прашния участък, който сякаш й се надсмиваше от високия шкаф. С въздишка тя се изправи върху нестабилния стол.

Вратата на кабинета й се отвори и влезе Пери.

— Здравей.

Очите й се изпълниха с топла обич, въпреки че устните се усмихваха едва забележимо.

— Здравей, идваш точно навреме — Стефани внимателно слезе от стола. — Имам нужда от дългата ти ръка. Трябва да избърша праха върху шкафа.

— Какво е това? Пролетно чистене? — добродушно взе парцала, който му подаде, и се качи на стола, като с лекота достигна горния плот.

— Това е най-подходящото време в годината — отбеляза тя. Календарът на стената бе отгърнат на месец април. — А и нямам какво друго да правя този следобед.

— Калният сезон винаги е най-продължителният период в годината — пошегува се той. — Искаш ли да избърша праха върху другия шкаф?

— Чувствай се като гост — Стефани взе свободния парцал и се запъти към металната етажерка, където държаха непопълнените бланки и формуляри. Рафтовете изглеждаха така, сякаш някой бе рисувал с пръсти по праха.

— Брок пристига — каза Пери.

Беше живяла в страх от тези думи. Те сякаш я блъснаха и я завъртяха и тя неволно бутна от бюрото дървената чаша, пълна с моливи и химикалки, и ги разпиля по пода.

— По дяволите! — извика сподавено Стефани и се наведе да ги събере. Беше благодарна, че може да скрие вълнението, което пареше в очите й.

Докато събираше моливите, успя да преглътне сълзите. Ръцете й трепереха, когато постави обратно чашата на бюрото. Пери се преструваше, че се интересува от ножа за отваряне на писма, давайки й възможност да се съвземе.

— Кога… — трябваше да преглътне бучката, заседнала в гърлото й, и да опита отново: — Кога пристига?

— Този уикенд. В петък — уточни той.

— Ох! — ръцете й смачкаха парцала на топка.

— Възнамеряваш да избягаш и да се скриеш ли? — въпросът му бе открито предизвикателен.

Накара я да се почувства като най-голямата страхливка, защото смяташе да постъпи точно така.

— Не — каза тя съвсем тихо.

— Добро момиче — похвали я брат й. Стефани вдигна глава и му позволи да види страданието в очите й. — Хайде — окуражи я той, — нека видим гордата осанка на Нова Англия.

— Разбира се — тя пое дълбоко дъх и се обърна.

Пери погали рамото й в знак на безрезервна обич.

— Днес няма много работа тук. Ще тръгнем рано следобед, около четири. Съгласна ли си?

— Имаш ли среща с Джойс довечера? — попита Стефани, опитвайки се да го следва в смяната на темата.

— Не. Ще се видим по-късно — запъти се към вратата.

Стефани се върна при бюрото си и седна.

Брок пристигаше. Стягаше я отвътре и искаше да извика, но не го направи. Беше се готвила за това. Моментът беше настъпил и щеше да е първият й истински тест. След тези четири кошмарни месеца тя трябваше да издържи.

 

 

Петък. Петък. Петък. Думата сякаш отекваше с всеки удар на сърцето й. Сутринта, когато пристигна в хотела, се чувстваше вътрешно съсипана, независимо че си придаваше спокоен вид.

Отне й два пъти повече време от обикновено, за да приготви ведомостите, които Пери трябваше да подпише. И най-вече последните, защото тогава брат й се бе показал на вратата да й съобщи, че Брок току-що е пристигнал. След това се стряскаше от всеки шум, очаквайки всеки момент той да влезе.

Стефани пропусна обяда, за да довърши работата си, и приключи с ведомостите към два часа. Прибра ги в една папка и тръгна по коридора към кабинета на Пери. Вратата стоеше отворена, но него го нямаше.

Тя предположи, че е с Брок, и влезе да остави папката на бюрото. Машинално се спря и оправи преспапието, което бе принадлежало на баща им.

— Извинете, госпожице! — гласът на Брок я порази като гръм. — Бихте ли ми казали къде мога да намеря господин Хол?

Постепенно започна да схваща, че въпросът е отправен към нея. Обърна се бавно и го видя да стои на вратата. Висок, облечен в сив костюм и все така неустоим, какъвто го помнеше, ако не и повече. Видя как по лицето му премина сянка на колебание.

— Стефани! — промълви името й и направи крачка навътре в кабинета. — Променила си се. Не те познах.

Сивите му очи изучаваха всеки детайл от грациозната й фигура и изисканата прическа. Огледът му остави у нея усещането за физически допир. Чувстваше се като кълбо от нерви.

— Да. Променила съм се — призна тя, но нямаше предвид това, от което той се интересуваше. Любовта, която изпитваше, бе така силна, сякаш раздялата не бе оказала никакво влияние. Стефани се обърна и се престори, че подрежда книжата по бюрото, за да не се поддаде на желанието да се хвърли в обятията му. — Съжалявам, но не знам къде е брат ми. По-добре провери на рецепцията.

— Как си? — запита Брок. Гласът му вече бе само на няколко крачки зад нея.

— Добре.

Лъжеше. Отвътре умираше. Но тя се обърна с лице към него, за да придаде категоричност на думите си.

От съвсем близо видя промените, които времето бе оказало върху Брок. Беше все така жизнен, енергичен, мъжествен, но лицето му бе по-изпито. Бузите му бяха хлътнали. По кожата се бяха появили още бръчки, а предишните бяха станали по-дълбоки, особено тия около очите.

— От докладите, които получих, разбрах, че хотелът е имал много успешен зимен сезон — отбеляза той.

— Да. Сега не е много посетен, но през пролетта обикновено е така — защо позволяваше разговорът да продължава? Защо не си тръгнеше? Стефани се разсърди на себе си, че няма волята да излезе от стаята. Тя вдигна гордо глава и го погледна студено. — Но съм сигурна, че това не те притеснява, защото си идваш със забавленията — ядоса се, че макар и косвено, намесваше неговите приятелки. — Извини ме, имам работа.

Префуча покрай Брок, бързайки да излезе навън, преди да се е почувствала пълна глупачка. В коридора срещна Пери.

— Брок те търси. Чака те в офиса ти — гласът й прозвуча несвойствено заради усилието да се овладее.

Брат й веднага прояви загриженост.

— Добре ли си?

Тя отговори с безмълвно утвърдително кимване. Пери хвана ръката й, докато вървяха по коридора. Стефани се прибра в кабинета си и разтреперана, се облегна на вратата. Изминаха няколко минути, преди краката й да станат достатъчно стабилни, за да я отнесат до бюрото.

В пет часа Пери дойде, за да я заведе вкъщи. Като излизаха от хотела, каза:

— Не е нужно да готвиш за довечера.

— Сигурно ще вечеряш навън — „С Брок“, допълни тя мислено.

— Наполовина си права — весело отговори той. Беше забелязала доброто му настроение, когато дойде да я вземе. — Ние ще вечеряме навън.

— Пери, аз… — Стефани се опита да откаже.

— Има повод за празнуване — допълни брат й и я погледна. Като видя изражението в очите й, се усмихна. — Брок няма да присъства. Поне не е поканен — Пери се разсмя. — Само ти, аз и Джойс. Тя ще ни чака в ресторанта.

Празненство, Джойс…

— А… — имаше радостно предчувствие в намека. Стефани се завъртя на седалката. Очите й блестяха, широко отворени. — Пери, да не би да се жените с Джойс? Годеж ли ще празнуваме?

— Не точно това, поне засега — започна да увърта Пери. — Дори не съм я питал. Харесваш ли я, Стефани?

— Да, и идеята да ми стане снаха много ми допада — призна тя. — Но да се върнем на вечерята. Какво ще празнуваме тогава, щом няма да е твоят годеж?

— Изненада. Пазя я за вечерта — заяви Пери с тайно задоволство. — И не разполагаш с цяла нощ да се обличаш. Обещах на Джойс да се видим малко след шест часа, затова трябва да побързаш.

Освен че направи фигурата й тънка и стройна, отслабването доведе до обновяването на целия й гардероб. На Стефани й беше много трудно да реши какво да облече, защото харесваше всичките си тоалети. Тъй като Пери настояваше, че вечерта ще бъде специална, тя избра синьо-зелена рокля от естествена коприна.

Джойс Хендерсън вече ги чакаше, когато се върнаха в хотела. Дребна и жива брюнетка, тя бе природно интелигентна и остроумна. Според Стефани тя беше идеалният избор за брат й, който на моменти ставаше прекалено сериозен.

— За какво е всичко това, Пери? — веднага попита Джойс. — Беше толкова загадъчен по телефона.

— Почакай малко — настоя той, хвана я за ръката и я поведе към входа на ресторанта.

— На теб каза ли? — попита момичето Стефани.

— Нищо, освен увъртания — отвърна сестрата.

— Скоро и двете ще разберете — обеща им той. След като се настаниха на масата, брат й отказа предложените менюта. — Ще поръчаме по-късно. Донесете бутилка шампанско.

— Шампанско? — изненада се Стефани. — Значи си говорил сериозно, когато каза, че ще празнуваме! Докога ще ни държиш в неизвестност?

— Изчакай шампанското — Пери се наслаждаваше на своята загадъчност.

Шампанското пристигна. Тъй като обслужваше шефа си, сервитьорът изпълни целия ритуал в церемонията по отваряне на бутилката. Накрая трите чаши бяха напълнени с пенливото вино.

— Добре, шампанското е тук. Сега кажи — обади се Джойс.

Пери вдигна чаша и понечи да заговори, но погледът му се спря отляво на Стефани и после бързо се отмести към нея. Това бе единственото предупреждение, което тя получи, преди да чуе гласа на Брок:

— Оказа се, че тази вечер трябва да вечерям сам. Имате ли нещо против, ако се присъединя към вас?

Бяха се настанили на маса за четирима и столът, който бе свободен, се намираше до Стефани. Искаше да извика на Пери да му откаже, но гласът й я предаде. Или може би знаеше, че той няма да я послуша.

— Разбира се, Брок. Заповядай, седни — брат й го покани с вял ентусиазъм и направи знак на сервитьора да донесе още един прибор за хранене.

Докато Пери представяше Джойс на Брок, Стефани седеше безмълвна, усещайки до себе си рамото и ръката му, облечени в тъмно сако. Не поглеждаше към него. Не можеше да го погледне.

Но явно това нямаше никакво значение. Сетивата й поглъщаха неговото присъствие — силната мъжка миризма на парфюма, топлия плътен глас и усещането, че бе нужно само да протегне ръка и да го докосне.

Наляха чаша шампанско за Брок.

— Каза ли им новината? — обърна се той към Пери.

— Още не — призна брат й.

— Ти знаеш? — Стефани погледна изненадано Брок и очите й бяха уловени от загадъчния му поглед. Задържа ги за миг, а после отмести очи към Пери.

— Знам.

— Някой от вас ще ни каже ли? — запита Джойс с леко раздразнение.

Пери се колебаеше и хвърли поглед към Стефани.

— Брок продава хотела.

— Това не е нещо изненадващо — не можеше да почувства събитието като празнично. Пръстите й заиграха със столчето на винената чаша, а очите й се стрелнаха към Брок. — Наистина хотелът беше една досада за теб. Сигурна съм, че се радваш да се отървеш от него.

— Да, радвам се, но не по тази причина — отговори той, без да дава обяснение.

— Това ли празнуваме? — Джойс беше объркана.

Пери я погледна и се усмихна.

— Продава го на мен. Седиш до бъдещия собственик на „Белият глиган“.

— Какво? Не вярвам! — Джойс бе изумена и въодушевена едновременно. Тя се смееше, а в очите й проблясваха сълзи. — Пери, това е чудесно!

— И аз мисля така — съгласи се той.

— Радвам се за вас — каза Стефани. А в себе си вече знаеше колко ще й липсва предишният собственик.

Но брат й не забеляза формалния й поздрав, защото чашите бяха вдигнати за тост. Тя едва отпи от шампанското. Нямаше нужда от опияняващия му ефект, когато Брок седеше до нея и разбиваше спокойствието и самообладанието й.

— Пери не обясни предложението, което му направих — заяви Брок, като погледна Стефани над ръба на чашата си. — Всъщност му позволих да избира между две неща.

— Добре, направих своя избор — вдигна рамене брат й. — Това е, което искам. Нямам никакви колебания.

— Какво беше другото предложение? — Стефани отмести очи от Пери към Брок. Усещаше, че е било важно.

— Следобед му обясних, че съм решил да продам хотела — започна Брок. — Ако пожелаеше да го купи, бях съгласен лично да го финансирам или… — Той спря. — Предложих да му дам заплатата за една година плюс още нещо, което е повече от достатъчно, за да плати обучението си по право.

— Но… — Стефани се втренчи в брат си. — Не разбирам.

— Нито пък аз, докато Брок не ми предложи да избирам — той поклати глава, сякаш бе малко изненадан от себе си. — Но когато ми изложи нещата, разбрах, че това, което наистина искам, е хотелът. През целия си живот съм мечтал да стана адвокат, но когато се появи подобна възможност, не можах да се откажа от това място.

— Познато чувство — каза Брок. — Хотелът не е единственото нещо, което продавам. Доста от другите ми компании са също на пазара. А останалите ги обединявам — той остави чашата си, като гледаше как мехурчетата се издигат към повърхността. — Всъщност се интересувам от къщи с четири спални.

Сърцето на Стефани замря. Страхуваше се да диша или да помръдне, изтръпнала от догадката, че в думите на Брок се крие нещо друго. Широко отворените й сини очи се втренчиха в него. Той бавно вдигна поглед към нея.

— Би ли ми помогнала да избера къща, Стефани? — дрезгаво попита той. — Не искам да има никакви съмнения относно моите намерения. Затова те питам пред брат ти: Ще се омъжиш ли за мен?

— Да — бързо каза Стефани. Къде беше гордостта й? Тя веднага оттегли отговора си. — Не — после се разколеба. — Не знам.

— Трябва ти по-интимна атмосфера, за да я убедиш, Брок — предложи Пери.

— Ще ми дадеш ли възможност да те убедя? — той я изучаваше с поглед.

— Да — прошепна Стефани.

— Извинете ни — Брок стана от стола и я изчака.

Чувстваше се като лунатичка, попаднала в прекрасен сън, когато той я изведе от ресторанта, положил ръка собственически на кръста й. Тя се вцепени в безмълвна съпротива, щом разбра, че я води в своя апартамент.

Той бе станал сцена на прекалено много конфликти и болезнени драми. На всяко друго място щеше направо да се разтопи в ръцете му в мига, в който останеха сами. Но когато мъжът затвори вратата, Стефани установи дистанция между тях.

— Защо, Брок? Защо след всичкото това време? — попита го, спомняйки си мъчителните дни, които бе преживяла.

— Защото направих същото откритие като Пери. Бях убеден, че живея така, както искам, докато не те срещнах. Но дори и тогава не разбрах какво се случи. Не виждах избора, който стоеше пред мен. През последните няколко месеца живях, както аз си знам, но най-накрая осъзнах, че дори и да загубя всичко, ще ми е все едно, ако имам теб.

— Но… — Стефани се обърна и потърси очите му, като отчаяно искаше да му повярва. — Тук… Хелън… — Споменът бе толкова болезнен, че думите спряха на устните и.

— Знам колко много те нараних — едно мускулче на долната му челюст потрепна, толкова здраво я бе стиснал. — Желая те от мига, в който те видях. Лъжех се, като вярвах, че можем да имаме връзка, дълга връзка, дори и по-късно мислех, че бракът ни не може да оцелее при моя начин на живот — каза той. — Онази нощ, когато се направих на ревнив идиот заради твоя съсед, ти ми разкри несигурността и мъката, която изпитваш, когато ме няма. Тогава разбрах, че честите раздели неминуемо ще убият това, което имахме. А те вече ме разкъсваха. Можех само да си представя какво изпитваш ти.

— Защо не ми обясни това? — запита тя, докато той се приближаваше към нея.

— Защото, моя прекрасна янки, можехме да се убедим един друг, че ще се справим. Затова, когато се обади и ме помоли да се видим, знаех, че идваш с намерение да изгладим нещата. Отложих срещата и се обадих на Хелън в Бостън — ръцете му започнаха да галят раменете й в низ от безкрайни милувки. — Толкова много те желаех, че не можех да се доверя на себе си и да остана насаме с теб. Не можех да разчитам, че ще устоя на възможните ти аргументи. Затова направих този театър с Хелън, която трябваше да се появи малко след като пристигнеш.

— Как можа! — укори го тя с напрегнат шепот, предизвикан от спомена за болката.

— Признавам, че беше особено жестоко — в очите му проблясваше дълбоко съжаление. — Но и за миг не бях допускал, че едно от първите неща, които ще кажеш, е, че ме обичаш. Най-трудното нещо, което съм правил, бе да отхвърля теб и любовта ти. Мислех, че за теб ще бъде по-лесно, ако ме намразиш.

— Почти успя!

— Почти? — Брок хвана брадичката й и я повдигна, за да разгледа лицето й. — Казваш, че не ме мразиш.

— Не. Брок, обичам те. И никога не съм преставала да те обичам — призна Стефани.

Ръката му притисна нейната крехка фигура към мускулестото му мъжко тяло. Сведе глава, за да намери устните й и ги разтвори, изпълнен с копнеж. Нуждаеше се така отчаяно и изцяло от нея, както тя от него. Дива и величествена, любовта избухна, понасяйки ги върху своите лъчисти пламъци. Задъхан, Брок вдигна глава, преди прегръдката да се превърне в ад.

— Защо чака толкова дълго? — въздъхна Стефани.

— Защото нямаше кой да ми предложи да направя конкретен избор: теб или наследството на Канфийлд. Бях прекалено голям глупак, за да разбера, че е толкова просто. Но можеш да вярваш в това — обхвана с ръце лицето й и се взря в него, сякаш беше най-прекрасното произведение на изкуството в света. — Обичам те, Стефани. И не ме е грижа, ако през останалата част от живота си не пия шампанско, не спя в хотелски апартаменти и не ям шатобриан.

— Никога не съм мислила, че ще бъда толкова щастлива! — призна тя, сияеща от радостта, която изпълваше сърцето й.

— Всичко, което казах тази вечер за продажбата и обединението, не може да стане за един ден — предупреди я Брок. — Ще ми отнеме поне една година. Междувременно ще ми се налага все още да пътувам. След това ще бъде само няколко пъти в годината. А и тогава ще можеш да идваш с мен.

— Както кажеш — промълви Стефани.

— Остави ме само да те обичам. Нека да изкупя болката, която ти причиних — устните му започнаха да се движат върху нейните. Първоначално леко, а после с все повече страст. Минаха дълги минути, преди и двамата да си възвърнат контрола над чувствата, за да си поемат дъх. — Колко време ще е нужно на брат ти да си намери нов счетоводител, за да мога да се оженя за моята годеница?

— Сега е слабият сезон — тя погали с ръка тъмната му коса, като се наслаждаваше на здравината и жизнеността й. — Все още имам някаква връзка с шефа. Може би седмица, най-много две.

— Къде би искала да прекараш своя меден месец? На Карибите? Може би на Вирджинските^[1] острови? — нежно я закачи той. — Какво ще кажеш за Европа? Или може би точно тук, в младоженския апартамент, където започна всичко?

— Тук — Стефани изобщо не се поколеба в избора си.

— Ще наредя да сменят онова легло с кралски размери — ръцете му непринудено опипаха тънкото й тяло. — Ще те загубя в него.

— Така ли мислиш? — тя мина с устни по ъгълчето на устата му.

— Нямам намерение да рискувам — измърмори Брок, преди да слее устните си с нейните в целувка, която беляза Стефани като негова завинаги.