Джанет Дейли
Каменно сърце (6)

Шеста глава

Нямаше повече обаждания от Брок. Стефани продължи да му пише, но не по-често от преди. Казано по друг начин, тя очакваше следващото му идване в Ню Хемпшър, без да храни надежди. Знаеше, че следващия път, когато го види, всичко може да бъде различно, затова не искаше да му изпраща писма, които биха могли да я поставят в неудобно положение.

Прогнозата за Деня на благодарността обещаваше сняг. Заваля кротко и красиво. Снежинките бързо се трупаха по земята, вече побеляла от предишните снеговалежи. За младата жена това щеше да е обикновен работен ден, тъй като почивните дни за семейния празник бяха едни от най-натоварените през зимния сезон.

Сутринта, когато Стефани влезе в кухнята, брат й бе на входната врата, облечен дебело, с шал, ръкавици и ботуши.

— Да забравим за закуската днес. Отивам да поставя веригите за сняг на микробуса. Ще хапнем, като стигнем в хотела.

— Метеорологът снощи позна за снега — тя погледна през заскрежения прозорец към едрите снежинки, които забулваха гледката към мрачните бели върхове.

— Ще има виелица — предрече Пери. — Добре ще е да ми вземеш чиста риза, принадлежностите ми за бръснене и нещо за теб. Ако продължи така, довечера ще пренощуваме в хотела. Снегорините винаги оставят пътя към нас последен — той направи физиономия и излезе през задната врата навън в снежната вихрушка.

Обикновено от дома си до „Белият глиган“ стигаха за десет минути. Но заради намалената видимост и хлъзгавите непочистени пътища времето се увеличи на двадесет и пет минути. По радиото в колата чуха съобщението за влошаване на обстановката.

Още преди да приключат със закуската, разбраха, че пистите в района са затворени за скиорите. Изведнъж хотелът стана по-пренаселен от обичайно. Всичките му гости вкупом решиха да ползват услугите и развлеченията, които можеха да им предложат. Хората се трупаха в залата за игри, в клуба и ресторантите. Опашки имаше дори пред наскоро завършената сауна и спортната зала. Почти всяка равна повърхност бе присвоена от играчи на карти. Провеждаха се импровизирани турнири по шах и дама.

Малко след дванадесет, когато Пери и Стефани току-що бяха седнали в ресторанта пред традиционната пуйка, за кратко настъпи истинска паника. Стана ясно, че миналата нощ двама ски бегачи не са се прибрали. По-късно любителите на приключения бяха открити в друг хотел, но когато братът и сестрата се върнаха към обяда, той вече бе изстинал.

След това ги заля поток от закъсали шофьори. Въпреки че всичко бе заето, Стефани временно дублираше стаите, където това бе възможно, предлагайки на семействата да се съберат в една. Помагаше в домакинството, следеше за количеството свободни одеяла и окончателния брой на пътниците, които могат да поемат. Беше навсякъде, където имаше нужда.

— Не забравяй да запазиш място за нас двамата — напомни й Пери в момента, когато тя изчисляваше капацитета на канапетата във фоайето.

— Подът винаги е на разположение — отвърна сестра му със смях.

Беше истинско облекчение, когато късно следобед бурята прекъсна телефонните линии и апаратите спряха да звънят. Часът за вечеря не намали шеметната скорост. Поради непредвидените гости на хотела Пери и Стефани трябваше да помогнат в кухнята, като правеха всичко — от сервирането на храната до пускането на съдомиялната машина.

В девет и половина той постави ръка на рамото й.

— Добре се справи, Стеф. Защо не си лягаш?

— Добре, шефе — съгласи се тя с готовност. — Ти какво ще правиш?

— Отивам в клуба. Фреди има нужда от помощ зад бара. И… — той въздъхна уморено. — По-добре да съм наблизо, ако някой се държи хулигански.

Стефани се изкушаваше да го помоли друг да се заеме с това, но Пери приемаше твърде сериозно своите задължения на управител, за да ги повери в чужди ръце.

— Добре, ще се видим сутринта.

— Чакай малко! — извика той, когато тя понечи да тръгне. — Къде ще спя тази нощ?

— На дивана в твоя кабинет… освен ако вече не е зает — пошегува се тя. — В такъв случай се оправяй сам.

— Благодаря ти много, сестричке — отвърна Пери, имитирайки ръмжене.

Стефани се отби в кабинета си, за да вземе багажа си, който бе приготвила за вечерта, и продължи по коридора. Не знаеше кое бе по-привлекателно — душ или сън. С достатъчно късмет можеше да има и двете.

Преди да почука на вратата на апартамента, отвътре се чу детско кикотене. Почукването й предизвика крясъци и още смях. Вратата й отвори млада жена, може би само година по-възрастна от нея самата. Изглеждаше уморена, измъчена и ядосана. На устните й се появи лека усмивка.

— Здравейте. Аз съм вашата съквартирантка за нощта — Стефани се опитваше да звучи весело.

— Разбира се, заповядайте, госпожице Хол — но вниманието й бе отвлечено от дяволито петгодишно момиченце, което се появи на вратата на спалнята. — Ейми Сю, връщай се в леглото, преди да съм те напляскала! — заплаши я жената и малката фигурка, облечена в нощница, побягна със смях. — Извинете. През последния час се опитвах да накарам момичетата да заспят. Те си мислят, че това е някакво парти.

— Всичко е ново за тях. Просто са превъзбудени, госпожо Фостър. И моля, наричайте ме Стефани — настоя тя.

— Аз съм Мадж — жената се насочи към спалнята. — А това са дъщерите ми, Ейми — на пет години, и Марша — на четири.

Ейми, по-голямата, бързо се втурна към завивките. Леглото с кралски размери сякаш погълна двете тъмнокоси момиченца. Два чифта очи гледаха Стефани с явно любопитство.

— Здравейте, Ейми, Марша — усмихна им се тя. Блестящите им кафяви очички показваха, че бяха готови за всичко друго, но не и за сън.

— Здравей. Как се казваш? — попита по-малката, без да се срамува от непознатата.

— Стефани — отговори тя.

— Моята приятелка в детската градина също се казва така — изпищя Ейми.

— Ще ни прочетеш ли приказка? — Марша бързо протегна ръка към книжката с приказки, която бе на нощното шкафче до леглото. — Прочети моята!

— Не, моята! — протестира Ейми.

— Момичета! — Мадж Фостър се опита да се намеси с известна доза авторитет.

— Няма проблем — промълви Стефани. — Ще им почета, докато ти се отпуснеш малко във ваната — жената се колебаеше, но явно се изкушаваше да приеме предложението. Стефани я увери: — Наистина нямам нищо против.

— Благодаря. Не знам какво да кажа — заекна Мадж.

— Цял ден съм карала във виелицата с тези немирни момичета до себе си, след това заседнахме тук… нервите ми наистина имат нужда от почивка. Но обещавам, че няма да те оставя дълго с тях.

— Моля те, прочети моята приказка — примоли се Ейми.

— Ще прочета и двете — обеща Стефани. — Но ще започнем с желанието на Марша.

Тя остави багажа си на пода пред леглото, заобиколи и седна на ръба, където светлината от нощната лампа бе най-силна. Марша веднага натика книжката в ръцете й. Момичетата възнегодуваха, когато Стефани настоя да се мушнат под завивките и да легнат, преди да започне да им чете. Те отказваха, докато не обеща да им показва картинките на всяка страница.

Номерът й мина. Когато прочете първата приказка за трети път, децата вече бяха заспали. Вратата на банята се отвори и Стефани предупредително сложи пръст на устните си. Мадж Фостър се усмихна и поклати глава невярващо.

— Сигурно имаш глас като на съпруга ми — Тед. Мога да им чета, докато прегракна, а той веднага ги приспива — прошепна тя. — Мисля, че ще заспя, преди да положа глава на възглавницата. Банята е на твое разположение. Божествена е.

— Добре — Стефани отпусна рамене, тъй като умората я бе налегнала. Взе несесера си и се запъти към мраморната баня.

— О, госпожице… Стефани, нали няма да имаш нищо против, ако оставя лампата да свети от моята страна на леглото? Момичетата не обичат да спят на тъмно. Опитвам се да ги отуча, но мястото е непознато и… ако не те безпокои?

— Не, няма да ме безпокои. Чувствам се също като теб — обясни Стефани. — Сигурно ще заспя, преди главата ми да докосне възглавницата.

— Момичетата не шават и не се въртят много. Така че не мисля, че ще те притесняват.

— Съжалявам, че не можахме да ви осигурим самостоятелна стая — извини се Стефани.

— Виж какво, доволна съм, че имам легло, в което да спя. Господи, а това е достатъчно голямо, за да побере още толкова хора — усмихна се Мадж. — Иди и се изкъпи. И лека нощ.

— Лека нощ.

Горещата вана накара Стефани да осъзнае колко е изтощена физически, и психически. Струваше й усилие да се изсуши с хавлията и да си сложи нощницата. Когато се върна в спалнята, и трите спяха. Тихичко се промъкна до отдалечения край на леглото, който бе на границата с кръга светлина, хвърлян от лампата. Само след минути тя също потъна в дълбок сън.

Събуди я усещане на хлад. Някой сякаш я викаше. Стефани се опита да придърпа завивките по-близо до врата си, но нещо ги дърпаше надолу. Опита се да се обърне на другата страна, когато усети, че краят на матрака е натежал към пода.

Полуотвори очи и после широко ги разтвори, съзирайки една фигура да седи до нея на ръба на леглото. Трябваше й секунда, за да разпознае мъжа, облечен в бяла риза.

— Брок! — Сънуваше ли? Изрече името му тихо, за да не прогони видението.

Хладната му ръка леко погали лицето й и тя разбра, че не е сън.

— Здравей.

— Какво правиш тук? — запита тя, като се опитваше да говори тихо.

Той изглеждаше уморен и изтощен. Можеше да го види дори в светлината от нощната лампа. Но блясъкът в сивите му очи говореше за всичко друго, само не и за умора.

— Ето — най-накрая ти си в моето легло и няма стая за мен — погледът му се плъзна към спящите деца. Лицата им бяха осветени от меката светлина на лампата.

— Бурята… — Стефани започна да обяснява шепнешком.

— Да, знам. Във фоайето прескачах тела — без предупреждение Брок отметна завивките, пъхна ръце под нея и я вдигна.

Стефани се хвана за врата му, прекалено смаяна и сънлива, за да се бори, освен това осъзнаваше опасността да събуди децата или майка им.

— Какво правиш, Брок? — Въпросът бе зададен със смутено вълнение, но пулсът й се ускори при допира със стегнатото му мускулесто тяло.

— Водя те при мен в другата стая — заяви той и я пренесе през вратата, свързваща спалнята с дневната. — Остава един час от Деня на благодарността и мисля да го прекарам с теб.

Брок не я пусна на земята, докато не влезе в стаята и не затвори вратата. В далечния ъгъл светеше лампа. Навън снегът продължаваше да вали, но по-бавно и не така обилно, както преди.

Все още неспособна да повярва, че той е тук от плът и кръв, Стефани се загледа в мъжествените му черти, в тъмната му коса и сивите му очи, които я разтапяха. Ръцете му обвиха кръста й, плъзгайки се по копринената нощница, и бавно я придърпаха, наслаждавайки се на усещането.

Когато устните му се спуснаха надолу към нея, тя се надигна на пръсти, за да ги посрещне. С нежна страст той завладя нейните меки и сочни устни. Беше толкова различно от всяка друга целувка, че Стефани едва можеше да разбере какво става с нея.

Ръцете му обгръщаха кръста й. Галещи и нежни, те здраво държаха покритото й с коприна тяло и го притискаха към неговите мускулести бедра. Кръвта й забушува, когато Брок вещо приложи тънкостите в изкуството на прелъстяването. Стефани бе погълната от неговите умения и нищо не я интересуваше. Накрая той остави устните й и потърси голотата на нейното рамо, а тя въздъхна с огромно задоволство. Постепенно осъзна, че хладината, която усещаше по оскъдно облеченото си тяло, не идва от стаята. Брок излъчваше студ.

— Студено ти е — загрижено промълви тя.

— И? — устните му бяха до ухото й. Неговият език описваше кръгове по чувствителните вдлъбнатинки. — Стопли ме.

Приемайки думите му буквално, Стефани се притисна по-силно до него в опит да го сгрее с топлината на тялото си.

— Как пристигна в тази буря? — поинтересува се тя. Устните, които докосваха рамото му, прогонваха усещането за хлад от бялата му риза. — Все още не мога да повярвам, че наистина си тук — тя въздъхна от чудото да бъде в прегръдките му.

— И аз! — за миг ръцете му я стиснаха силно. — Имаше моменти, когато се чудех дали ще успея — призна той с уморена и тъжна въздишка.

— Защо дойде? При тази буря и всичко?… — Стефани повдигна глава, като потръпваше при мисълта как се е чувствал навън във виелицата.

Тя бе уплашена от това, което можеше да се случи. Ръката й се плъзна по гладката му брада. Той потри бузата си в нейната длан.

— Защо пое такъв риск? — гласът й бе задавен от опасността, на която се бе подложил.

— Исках да бъда с теб — той се втренчи в очите й и се опита с поглед да я убеди в истинността на думите си. — Не исках да прекарам почивните дни без теб.

— Трябваше да се обадиш. Трябваше да ме предупредиш, че пристигаш — говореше Стефани, но знаеше, че би се притеснила ужасно.

— Исках да те изненадам — устните му се извиха в уморена усмивка. — Беше осемнадесетчасово пътуване, изпълнено с перипетии: затворени летища, отменени полети, спрени влакове, затворени пътища. Когато най-накрая разбрах, че няма да се справя с разстоянието, се оказа, че телефонните връзки са прекъснати. Не можех да се свържа, за да ти кажа, че искам да съм тук, с теб.

— Брок… — Самата тя усещаше разочарованието, което бе изпитал.

— Знам — ръцете му я притиснаха по-силно и той я целуна по слепоочието.

— Как стигна дотук? — Стефани все още се чудеше как е успял.

— Наех кола и подкупих един от разчистващите екипи да ми позволи да следвам снегорина — обясни той.

— Как се досети, че ще бъда в хотела?

— Не, първо отидох до вас — каза Брок.

— Но пътят… — Очите на Стефани се разшириха в тревожен протест.

— Беше затворен — довърши изречението вместо нея. — Наложи се да оставя колата на пътя и да отида пеш до къщата. Добре че двамата с Пери сте доверчиви и сте оставили задната врата отключена. Когато разбрах, че няма никой, се сетих, че сте решили да пренощувате в хотела, и дойдох тук. Естествено не очаквах, че ще те намеря да спиш в леглото ми. За мой късмет, нощната смяна на рецепцията знаеше къде си се настанила и не ми се наложи да обикалям и да чукам по вратите посред нощ, за да те открия. На сутринта щеше да се наложи Пери да се разправя с разгневените гости.

Тя бе потресена от неговата твърда решимост да я намери и да бъде с нея. Сигурно означаваше нещо. Не можеше да бъде само сексуално привличане това, което изпитваха. Мисълта я направи леко еуфорична и тя почти се замая от страстното желание, което като вълна обля тялото й.

— Ела — Брок я улови за ръката и я поведе към дъното на стаята. — Взех възглавниците от дивана, свободните чаршафи и одеялата от шкафа и направих за нас легло на пода.

Стефани се втренчи в покритите с одеяла възглавници на пода и двата чаршафа, които стояха отгоре един до друг. Брок я изучаваше с поглед, очаквайки нейната реакция. Но тя дори не трепна.

— Ще загася светлината — той пусна ръката й и отиде до другия край на стаята, където светеше лампата.

Стефани го наблюдаваше. Тя все още не бе обмислила своето решение. Единственото, което осъзнаваше, бе, че е била много близо до възможността да го загуби в снежната буря. Всички аргументи „за“ и „против“ да бъде с него избледняха в сравнение с неоспоримия факт. Това наистина беше единствената мисъл в главата й.

Щом чу щракането на ключа на лампата и стаята се потопи в мрак, Стефани се отпусна върху твърдото море от възглавници. Обзе я върховно блаженство, когато отметна одеялото, за да се пъхне под него.

Тя обичаше Брок. Но това не беше спокойно осъзнаване и оправдание за постъпката й, а простичка истина. Изглеждаше неправдоподобно, тъй като го познаваше отскоро, но го обичаше. Огромната сила на чувството я направи топла и узряла, напълно готова за това.

Неясният силует на Брок приближи към импровизираното ложе. Той придоби форма и плът едва когато се присъедини към нея под завивките. Като легна на една страна, се пресегна и я придърпа в прегръдките си.

Ръцете й се опряха в мускулестата голота на неговите гърди. Тъмните им косъмчета възбуждащо се търкаха в дланите й. Краката му се преместиха, за да се преплетат с нейните. Приятната близост опря в корема й пронизващата сабя на неудържимото му желание.

Устните му потърсиха нейните, откриха ги и ги обхванаха в страстна целувка, търсейки отговор, който Стефани не желаеше да потиска. Той я завладяваше с пламенен копнеж. Жадуваше да притежава сърцето и душата й и тя му ги отдаваше с огромно желание. С предаваща се въздишка Стефани плъзна ръце по гладката му кожа, като обви мускулестите му рамене, за да го притисне още по-плътно до себе си.

Одеялото се свлече до бедрата им, когато Брок дръпна от рамото й копринената презрамка на нощницата. Устните изучаваха розовите връхчета на гърдите й, открили се внезапно пред очите му. Това засили напрегнатия копнеж, който изопваше тялото й до пръстите на краката. Тогава устните му се върнаха и започнаха да опустошават нейните, а възбуждащо твърдите косъмчета по мъжествената му гръд дразнеха чувствителната кожа на откритите й гърди.

От гърлото му се изтръгна стон, топлият му дъх изпълни устата й със задушаваща сладост. Фината преграда на нощницата не й попречи да усети, че тялото му все повече се отпуска.

Брок с нежелание се отдръпна от нея и се претърколи по гръб, като просна ръка над главата си върху чаршафа. Стефани беше объркана и засегната от неговото оттегляне. Тя се обърна на една страна, опря се на лакът и се взря в него.

Погледът му се плъзна към нея. Живият блясък гаснеше в неговите очи. Той се пресегна и вдигна презрамката на нощницата върху рамото й, като задържа ръката си и нежно я погали. Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в полуусмивка. Сякаш и това му струваше голямо усилие.

— Какво не е наред, Брок? — плахо попита Стефани. Изпитваше желание да се сгуши в прегръдката му, но се въздържаше да се подчини на този импулс, защото липсваше покана.

— Последните няколко дни работих много. Опитвах се да изчистя всякакви делови ангажименти, които можеха да изникнат в последната минута и да ми попречат да дойда тук и да бъда с теб — ръката му се премести върху извивката на врата й под завесата от кестеняви коси. — За последните петдесет и два часа ми се събират само шест часа сън. Това е, което не е наред.

Тя чуваше изтощения му глас, но в мрака на тъмната стая не можеше да види умората, изписана по лицето му. Когато той неприятно се изсмя, Стефани, объркана, замръзна.

— Не виждаш ли иронията, Стефани? — промърмори Брок. — След всичкото това време ти най-сетне си до мен, тук, в това легло, точно както си го бях представял. А аз съм ужасно уморен, за да направя нещо — и той въздъхна с раздразнение.

Нейното лично неудовлетворение беше заместено от прилив на любяща загриженост. Като се наведе напред, тя изключително нежно целуна устните му. Изправи се и на лицето й се появи топла усмивка.

— По-добре да поспиш малко, преди да си припаднал — посъветва го тя и се обърна да прибере завивките, за да се върне в другото легло.

— Не — Брок протегна ръка и я спря. — Остани при мен тази нощ.

Колебанието й бе кратко. Прие поканата му и отново легна. Брок я обърна настрани с гръб към себе си и прилепи тялото си до нейното. Ръката му обви кръста й, а дланта собственически обхвана гърдата й.

Стефани се усмихна в себе си на спомена как този мъж бе заявил, че предпочита да спи сам. Той също бе изпитал нуждата да бъде до някого — нужда, превъзмогнала всяка мисъл и чувство, които са му изглеждали важни в миналото. Това, което преживяваха, бе уникално. Стефани го знаеше и подозираше, че Брок също го знае.

Плътно притисната до него, тя усети как дишането му започна да става все по-дълбоко и тежко, като умората бързо го унасяше в сън. Затвори очи, без да е сигурна, че ще заспи толкова бързо, но пълното й задоволство скоро я отнесе надалеч. И така те заспаха един до друг в прегръдка на кротко желание.

Сутрешната светлина нахлу в стаята през големите прозорци, дразнейки очите на Стефани. Тя усети тежест върху краката и корема си. Нещо излъчваше приятна топлина и тя се сгуши по-близо до него. Когато чу ударите на сърце, което не беше нейното, отвори очи.

Видя пред себе си широки рамене със загоряла кожа, която покриваше стегнати мускули. Тежестта върху корема й бе от ръката на Брок. Дланта му собственически бе хванала бедрото й, докато неговият крак бе преметнат през коленете й. Наблюдавайки го скришом през миглите си, тя се любуваше на покоряващата мощ, която излъчваше спящото му тяло.

Изпита силно желание да го събуди с целувка, но обилието от светлина, което струеше през прозорците, и приглушените гласове на хората във външния коридор я предупредиха за късния час.

Тя се измъкна с нежелание от неговата прегръдка и от импровизираното легло. Босите й крака не вдигнаха никакъв шум в спалнята, където младата жена и двете й деца все още спяха. Стефани взе багажа си и се вмъкна в банята, за да се измие и облече.

Когато излезе, отникъде не се чуваше шум. Тя се посуети в дневната, но Брок продължаваше да спи дълбоко. Бе оставил ключа за апартамента върху малката масичка. Стефани го пусна в джоба си и тихичко излезе от стаята.

Отиде направо в кухнята на ресторанта. Персоналът вече бе на крак, зает с приготвянето на сутрешната закуска. Навън небето беше ясно и ослепително синьо на фона на искрящия сняг. Тя подреди поднос с порцеланови чаши и кана кафе, за да ги занесе в апартамента.

Когато минаваше през фоайето, се появи брат й.

— Стефани! — извика той, за да я спре, и щом стигна до нея, каза: — Брок е тук. Пристигна снощи.

— Да, знам — кимна тя. — Сега му нося кафе. Все още спи. Направи си легло на пода в дневната — Стефани с нищо не намекна, че е делила ложето с него. Това не беше опит да скрие нещо от Пери. Предпочиташе сама да избере подходящ момент да му каже, когато няма други хора наоколо, които биха могли да чуят и погрешно да разберат постъпката й.

Брат й спря поглед на подноса, после я изгледа изпитателно.

— Защо е дошъл? Каза ли? — попита той.

— Искал да прекара Деня на благодарността тук — тя се поколеба дали да продължи нататък с обяснението, но не й се наложи.

Пери го направи вместо нея.

— С теб — подчерта той с особена интонация.

— Да — кимна Стефани, неспособна да скрие тържествуващите искрици в очите си.

Брат й поклати глава с едва прикрито удивление.

— В онази виелица… — промълви той. Спря за секунда и замислено прехапа устни. — Може и да съм грешил по отношение на него… и интереса му към теб — каквото и да възнамеряваше да добави, промени решението си и й отправи една крива усмивка. — По-добре му занеси кафето, преди да е изстинало.

— Връщам се бързо — обеща тя.

— Никакво бързане — настоя Пери. — След дългия ден, който имаше вчера, тази сутрин можеш да закъсняваш колкото искаш.

Усмивката й преля от обич към него.

— Благодаря, шефе.

Пред апартамента Стефани трябваше да остави подноса на пода, за да освободи ръцете си и да отключи вратата. Чашите задрънчаха върху порцелановите чинийки, когато влезе в дневната, но нежният шум не събуди Брок. Той все още спеше дълбоко на пода. Нищо не се чуваше и от спалнята, където бяха младата жена и двете момиченца.

Стефани отнесе подноса до масичката, направена от палмово дърво, и го остави там. Знаейки колко малко бе спал Брок през последните няколко дни, тя не му сипа кафе, а наля само в една чашка за себе си. Термичната кана щеше да запази напитката топла още дълго време. Отиде до единия стол, като несъзнателно избра този, който й позволяваше да наблюдава спящия мъж.

Одеялото се бе свлякло около бедрата му, откривайки пред очите й стройното тяло. Тя се възхити на съвършените пропорции, ясно очертаните мускули и плоския корем с тъмната дупчица на пъпа точно в средата. Той лежеше на една страна с лице към нея.

Стефани остави погледа си да блуждае нагоре по твърдата линия на устата и гъстите тъмни ресници, по дебелите вежди, извити по мъжки. На челото му падаха няколко рошави кичура тъмна коса. Дори заспал, Брок излъчваше невероятна мъжественост. Толкова много искаше да го докосне. Беше почти физическа болка.

Когато той се размърда, тя неволно затаи дъх. Ръката му се плъзна по празната възглавница до него, сякаш инстинктивно търсеше нещо. Нея ли търсеше? Каква прекрасна мисъл! Ръката му спря за секунда, после той моментално се събуди, като се обърна по гръб, а по лицето му бе изписана тревога.

— Стефани! — нетърпеливо извика мъжът миг преди да я забележи седнала на стола. Неспокойният израз веднага бе заменен от доволство.

— Добро утро! — Гласът й бе станал дрезгав от откритието, че спящото й тяло му бе липсвало.

— Не е толкова добро — възропта той. — Когато си се събудила, трябваше да събудиш и мен.

— Искаш ли кафе? — Стефани стана и забеляза, че погледът му поглъща напълно облеченото й тяло детайл по детайл. Без да изчака отговор, отиде до масичката и му наля чаша кафе.

— Защо веднага си се облякла? — попита я, преди да отмести очи към потока от слънчева светлина, който се лееше от прозореца. — Колко е часът?

— Почти девет — занесе му чашата.

Одеялото се бе свлякло още малко надолу, давайки й възможност да зърне ластика на белите му боксерки. Нейният пулс лудо реагира на гледката, макар че много пъти бе влизала в спалнята на брат си, за да го събуди, когато бе проспал звъна на часовника, и го бе заварвала в подобен вид. Тогава и окото й не мигваше.

— Предполагам, че трябва да работиш тази сутрин — устните му бяха строго стиснати, когато тя застана до импровизираното легло. Той продължаваше да стои облегнат на лакти.

— Не. Пери каза, че мога да закъснея — увери го Стефани и се наведе да му подаде кафето.

Но Брок не посегна към него.

— В такъв случай защо не се върнеш в леглото? Той прикова поглед в устните й и това накара сърцето й да заблъска в гърдите.

Стефани не можеше да продума. Тя се съвзе, след като Брок седна и обви ръка около кръста й. Дланта му легна в извивката на шията й и той я придърпа към себе си.

— Ще разлея кафето — бързо го предупреди тя, преди устните му да покрият нейните, пламенно напомняйки й за страстното привличане, което изпитваха един към друг.

Чашката с кафе заподскача върху чинийката в ръката й. Димящата течност се плискаше над порцелановия ръб. За да запази равновесие, тя сграбчи рамото му с другата длан. Разтопена от неустоимото му привличане, младата жена не оказа никаква съпротива на целувката.

— Махни това кафе и тези дрехи и се върни при мен в леглото — нареди Брок близо до устата й и продължи да очертава устните й с език.

Той я целуна силно и страстно, преди да се отдръпне. Стефани изпадна в еуфорично състояние, щом срещна сивата дълбочина на неговите очи. Прекъсна ги шум. Тя усети някакво движение в полезрението си и вдигна поглед.

Петгодишната Ейми стоеше на вратата. Облечена в памучна нощница, с боси крачета, едното стъпило върху другото, тя ги гледаше с любопитство. Стефани веднага се съвзе. Брок се обърна и погледна зад себе си, едва сдържайки реакцията си — по-скоро на разочарование, отколкото гняв. В очите му имаше искрици весела ирония и дълбоко съжаление, когато погледна отново към Стефани.

— Кой е този мъж? — Ейми искаше да знае. — Съпруг ли ти е?

Брок спаси чашата от разтрепераната й ръка и присмехулно повдигна вежди към нея.

— Не, той е мой приятел — обясни Стефани малко смутено.

Момиченцето бързо прекоси стаята, сякаш бе поканено.

— Защо спиш на пода? — запита то, скочи върху възглавниците и седна на чаршафа с подвити крачета.

— Защото нямаше къде другаде да спя — отвърна той, приемайки спокойно и търпеливо малката натрапница, което донякъде изненада Стефани.

— В леглото имаше много място — настоя Ейми.

— Стори ми се малко по-населено, отколкото очаквах — погледът му стрелна Стефани, натежал от скрито значение.

Сънена, Марша влезе в стаята, като търкаше очи и стискаше книжката с приказки. Тя бързо изтопурка до по-голямата си сестра, сви се с кръстосани крака в края на чаршафа и се прозя.

Брок отпи от кафето и промърмори на Стефани:

— Това легло е почти толкова пълно, колкото беше моето снощи.

— Боричкахте ли се? — невинно се заинтересува по-голямото чернокосо момиченце.

В присвитите очи на Брок имаше удивление.

— Защо питаш?

— Защото понякога мама и татко го правят сутрин — обясни то. — Татко я гъделичка ли, гъделичка. А това кара мама да се смее толкова силно, че чак вика. После татко я целува, както ти го направи.

— Разбирам — ъгълчетата на устните му се извиха в лека усмивка. — И след това какво става?

Стефани отвори уста в силно смущение, улавяйки дяволития блясък в неговите очи.

— После бузите на мама стават розови като на Стефани — призна Ейми с чаровна невинност. — Тя ни пъди в нашата стая и там ни облича, за да излезем навън и да си играем.

Усетила смущаващо подигравателния поглед на Брок върху себе си, Стефани продължи да се чувства неловко.

— Майка ви събуди ли се? — запита тя, като се опитваше да смени темата.

— Не още — очевидно това не ги притесняваше. — Имаш ли деца? — Ейми отправи въпроса си към Брок. Както всяко същество от женски пол, и тя бе привлечена от мъжкаря на групата.

— Не — отговори той, като погледът му прескачаше от едното дете на другото.

— Не искаш ли да си имаш свое собствено малко момиченце? — Ейми изглеждаше озадачена. — Татко казва, че това е прекрасно; особено когато имаш две.

— Така ли казва? — Брок умишлено отговори уклончиво, макар че почти автоматично погледна към Стефани.

— Да. Може да имаш и две момченца — побърза да допълни Ейми.

— Ама те понякога са подли — намеси се за първи път Марша. — Джими Джо Барне нарочно стъпи върху моята кукла и счупи главата й.

— Но татко я поправи — напомни й Ейми, преди отново да се обърне към Брок. — Какво предпочиташ да имаш?

— Не знам. Сутрин момченцата също ли се вмъкват в леглото на родителите си? — запита той лукаво, издувайки с език бузата си.

— Мисля, че да — намръщената физиономия на Ейми показваше, че тя не разбира същността на въпроса.

— А ти какво предпочиташ, Стефани? — Брок погледна към нея с преднамерено предложение, при което дъхът й замря. — Момчета или момичета? Или по едно от двете?

— Аз… — Не й се наложи да отговаря на тази провокация, защото гласът на Мадж Фостър се разнесе от спалнята и я прекъсна.

— Ейми? Марша? Къде сте? — все още сънена, викаше тя разтревожено.

— Тук сме, мами — веднага се обади Ейми.

— Какво… — Въпросът остана недовършен, щом младата жена се появи на вратата.

Гледката на полуголия Брок, а до него Стефани и двете й дъщери изведнъж я накара засрамено да се сети за прозрачната нощница, която носеше. Тя бързо се скри зад вратата, използвайки я като параван.

— Момичета, веднага елате тук! — нареди майката. — Още не сте си измили зъбите — допълни тя, сякаш това бе причината.

Децата весело скочиха на крака и се втурнаха към спалнята. Преди да затвори вратата, Мадж отправи извинителна гримаса към Стефани.

— Сега… — Брок хвана Стефани за ръката и нарушавайки равновесието й, я придърпа в прегръдките си. — … докъде бяхме стигнали, преди така грубо да ни прекъснат? — Устните му едва бяха докоснали нейните, когато на външната врата се почука. Пусна я и промърмори: — Това място се превръща в истинска гара. По-добре ми подай панталона. Сигурно след минута тук ще има парад.

Стефани му донесе панталона, който бе метнат върху близкия стол, и отвори вратата. Оказа се един от икономите, който проверяваше стаите. Когато затвори и се обърна, Брок вече бе станал, полуоблечен в тъмните панталони.

— Още кафе? — предложи Стефани.

— Щом обстоятелствата не позволяват нищо друго, защо не? — Той повдигна рамене с кисела усмивка.

Тъкмо му наливаше кафе, когато телефонът иззвъня. Брок й направи знак да остане на мястото си.

— Аз ще се обадя — той вдигна слушалката, после се поколеба и поглеждайки към Стефани, каза: — Един момент, моля! — Отдръпна слушалката и я попита: — Младата жена, която се е разположила в спалнята, по фамилия Фостър ли е?

— Да — потвърди тя.

— Обажда се съпругът й. Явно линиите отново работят. До леглото има телефон, който може да използва.

— Ще й кажа — преди да се запъти към вратата, която свързваше двете стаи, тя му подаде чашата. После почука настойчиво. — Мадж, съпругът ти те търси по телефона.

От спалнята се разнесоха радостните възгласи на двете момиченца. Те отекнаха в дневната и в телефонната слушалка, която Брок все още държеше в ръка. Той я постави върху вилката и отправи поглед към Стефани.

— Как според теб ще обясни, че се обади мъж? — попита подигравателно.

— С бурята и всичко останало. Сигурна съм, че съпругът й ще разбере — за нея това не съществуваше като проблем и тя взе чашата си от масичката, за да я напълни отново.

Както наливаше кафе от термичната кана, усети, че Брок се озова зад гърба й. Той плъзна ръка по талията й и се наведе, за да я целуне отстрани по врата.

— Вярвай ми, че ако те потърся и ми отговори мъж, който не е брат ти, ще трябва доста да ми обясняваш.

Пърхащите му целувки предизвикваха приятен гъдел по кожата й.

— Ще се опитам отсега нататък сама да вдигам телефона — пошегува се тя, — особено когато се забавлявам с приятели.

Изведнъж ръката му яростно я притисна.

— Не се шегувам, Стефани. Само като си представя как някой друг те докосва…

Прекъсна ги дискретно почукване на външната врата. Разгневен, Брок се отдръпна от нея, прекоси стаята с големи нетърпеливи крачки и рязко отвори вратата.

Стъписан, Пери стоеше отвън.

— Не знаех дали вече сте станали.

Брок грубо се изсмя.

— Буден съм благодарение на две любопитни момиченца, после на грижовната им майка, по-нататък и на бащата, който ги диреше по телефона, и някъде в този порядък, като капак, се появи и един иконом. Влизай. Всички вече го направиха — опитът да се пошегува не успя да прикрие раздразнението му. — Предполагам, че ти трябва Стефани.

— Не съвсем — очите на Пери унило се извиняваха, когато срещнаха погледа на сестра му. — Трябва ми графикът с резервациите, които направихме вчера следобед. Погледнах на бюрото ти, но не го открих.

— Там е, в дясното чекмедже, в най-горната папка — бързо го уведоми тя.

— Мога ли да се измъкна оттук? — неочаквано запита Брок.

Тя се втренчи в него, невярваща на ушите си. Той дори не погледна към нея.

— Летището все още е затворено, но пътищата са проходими. Според доклада на пътната служба, който получихме сутринта, на места снегът е натрупал, но иначе обстановката е добра — отговори брат й.

— Да не би да заминаваш? — попита Стефани.

— Налага се — той я погледна ядосано, уловил болката, изписана по лицето й. — По дяволите! Нежеланието ми да тръгна е по-голямо от твоето!

Пери се измъкна тихичко от стаята и ги остави сами. Стефани се отдръпна от Брок и се обърна, опитвайки да скрие горчивото си разочарование. Чу го, че остави чашата, и усети приближаването му. Ръцете му колебливо се спряха върху раменете й.

— Можех да отделя само двадесет и четири часа — обясни той сурово. — Вече съм надхвърлил този лимит, защото повече от времето си прекарах в опит да стигна дотук.

— Разбирам — тя се обърна и се сблъска със стената на голите му гърди. Вдигна очи и го погледна в лицето. — Честно казано, радвам се, че дойде… макар и за толкова кратко.

Гневът от обидата в сивите му очи отстъпи пред огъня на страстта, щом в един дълъг и разкъсващ миг се спряха на полуотворените й уста. Нямаше никакво колебание в жеста, с който я придърпа, преди стремителните му устни да я завладеят.

Мощна и пламенна, целувката я изпепели и я принуди да осъзнае неговите потребности и да зажадува за мъжката му агресия. Щом я притисна към гърдите си, ръцете й се увиха около врата му. Преди прегръдката да излезе извън контрол, Брок със стенание я отблъсна от себе си.

— По-добре си отивай — нервно я посъветва той. — Не разполагаме с повече време да бъдем сами. По-добре да се сбогуваме сега.

— Брок! — прозвуча като тих протест.

— Повярвай ми, така е по-добре — настоя той. — Когато мога, ще дойда да те видя, нали знаеш?

— Да — кимна тя и се опита да не мисли колко дълго можеше да продължи това.

Съпроводи я до външната врата и я целуна по устните, преди да излезе от стаята. Гърлото й бе свито, очите й пареха, но не заплака. Вътрешният глас я предупреждаваше, че тези сбогувания са нещо, което трябва да приеме, ако се надява на продължителна връзка с Брок Канфийлд.

Пери не каза нищо, когато тя влезе в кабинета си и го завари да разглежда графика, който бе извадил от чекмеджето на бюрото. В погледа му имаше нежно съчувствие и скрита загриженост.

Стефани прекара почти два часа в очакване, че Брок ще се отбие да я види, преди да замине. Но той си тръгна, без да се обади. Тя изправи рамене и се съсредоточи върху работата си.

Това бе единственият начин да накара времето да тече по-бързо до следващата им среща. Дълбокото чувство, което изпитваха един към друг, правеше нещата по-лесни. От него черпеше сили.