Джанет Дейли
Каменно сърце (3)

Трета глава

— Той опита ли се да флиртува с теб? — Пери метна пухкавата жилетка върху раменете й, като за секунда задържа ръцете си върху тях.

— Разбира се — Стефани се засмя на сподавената му ругатня. — Не би трябвало да си изненадан. Нали ме предупреди за това.

Смехът намали напрежението, терзаещо нервите й. Да вечерят навън бе лукс, който рядко можеха да си позволят. А още по-редки бяха случаите, когато някой настойчив ухажор успяваше да я заведе на вечеря. По тази причина в гардероба й липсваха изискани тоалети.

Семплата линия на роклята в цвят бордо се оказа най-близо до представата на Стефани за подходящо облекло. Към нея прибави гладък златист колан и две златни верижки, които допълваха украсеното с камъни деколте. Опита се да приеме своя избор за скромно елегантен, противопоставяйки се на мисълта, че е неподходящо издокарана.

За щастие допреди двадесет минути Пери все още не се бе прибрал, затова нямаше представа от паниката й какво да облече. Той едва намери време да вземе душ, да сложи чиста риза и да смени костюма и вратовръзката си. Кестенявата му коса, все още мокра, блестеше от капчиците вода. Когато тя закопчаваше късото си палто, почувства, че той я гледа с братска загриженост.

— Какво стана, Стефани? — попита малко ядосано.

Извръщайки се към него, Стефани се престори, че оправя вратовръзката му.

— Не припаднах в краката му, ако се притесняваш за това — пошегува се тя.

— Не можеш ли да бъдеш по-сериозна? — настоя Пери, влизайки напълно в ролята на по-големия мъдър брат. — Уверявам те, че Брок не гледа така леко на нещата.

— Сигурно не — отстъпи Стефани, макар и поотрезвена.

— Слушай, ако искаш да промениш решението си, ще измисля някакво извинение. Пристигнала е например твоя приятелка за края на седмицата… или нещо друго — предложи той.

— И да си остана сама вкъщи, когато мога да вечерям навън? Не, благодаря — тя поклати глава в категоричен отказ. — Освен това ти ще бъдеш там като мой придружител. Да не споменавам и факта, че неговата приятелка също ще бъде с нас — тази мисъл остави неприятен вкус в устата й. Стефани се запъти към входната врата. — Разполагаме само с десет минути, за да стигнем до хотела.

— Забравих за момичето, което той доведе със себе си — Пери излезе след нея от къщата и я последва до служебния микробус. Когато й отваряше вратата на колата, я погледна намръщено. — Увлечена ли си по него, Стефани?

— Трябва да съм ненормална, ако не съм — призна тя. — Не се тревожи толкова, Пери. По-добре е, че го осъзнавам и си го признавам, отколкото един ден, когато е твърде късно, истината да ме връхлети изневиделица.

— Мисля, че има някаква логика в подобен начин на мислене — но не бе убеден.

Той затвори вратата, заобиколи отпред колата и седна на шофьорското място. Когато запали мотора, сестра му се загледа в строгия му профил. Импулсивно протегна ръка и докосна рамото му.

— Не се тревожи толкова много за мен — каза тя. — Знам, че искаш да се биеш във всички мои битки, големи братко, но някои от тях трябва да водя сама.

— Държа се прекалено покровителствено — призна той. — Но ми е станало навик да се грижа за теб. Трудно ми е да приема, че вече си голяма.

— Знам — Стефани наистина го разбираше. Безпокойството му не я бе обидило, защото знаеше, че намеренията му са най-добрите.

Пери тактично смени темата, като заговори за реконструкцията на игралната зала, отдавнашна негова идея. Беше сигурен, че това ще подобри цялостния облик на хотела и ще го направи конкурентоспособен на новите, по-модерни почивни станции в района. Брок не бе отхвърлил плана и това правеше вечерта особено важна.

„Белият глиган“ разполагаше с два ресторанта, но в часа за вечеря бе отворен само официалният салон. Той бе един от малкото в областта, които изискваха специално облекло, но въпреки това рядко оставаше празен. След като бяха прекарали деня си в обикаляне из планината, каране на ски или колело, гостите, изглежда, приветстваха идеята да облекат вечерни тоалети. Местните жители също често вечеряха там, което правеше резервациите почти задължителни. И този петък не бе изключение.

След като предаде палтата на гардероб, Пери отведе сестра си до масата, където ги чакаха Брок и неговата русокоса приятелка. Когато приближиха, мъжът стана от мястото си, излъчвайки загадъчна елегантност, която плени Стефани. Лека усмивка се появи на устните му, щом срещна погледа й. Тя почувства странно смущение и остана без дъх. Отражението й в покритата с огледала стена обаче с нищо не издаде вътрешното й вълнение.

— Отдавна ли чакате? — запита Пери повече от вежливост, отколкото от загриженост, че са закъснели.

— Не, току-що дойдохме с Хелън. Мисля, че не познаваш Хелън Колинс — представи му я Брок. — Моят управител — Пери Хол. Разбира се, помниш неговата сестра Стефани.

Блондинката й хвърли само бегъл поглед, но все пак успя да се усмихне на Пери. Насилената любезност, изписана по лицето й, ясно показваше, че не е доволна от тяхното присъствие. Стефани си помисли, че момичето вероятно се е надявало тази вечер да има Брок единствено за себе си.

Леката тръпка на доволство, която премина по вените й, бе резултат от скрита ревност. Откритието я накара бързо да дойде на себе си. Не възнамеряваше да прекара цялата вечер, завиждайки на Хелън и за най-малкото внимание, отделено й от Брок.

— Седни тук, Пери — Канфийлд посочи свободния стол от лявата си страна. — Така ще можем да говорим, без да се налага да викаме през масата.

По този начин за Стефани остана столът срещу него. Тя нямаше да седи до него, но през цялата вечер щяха да бъдат лице в лице. Знаеше, че ще трябва да внимава да не втренчи поглед в Брок. Нещо й подсказваше, че Хелън Колинс няма да бъде много приказлива.

Предположението се оказа точно. Вежливостта изискваше Стефани първа да подхване разговора, като се заинтересува откъде е и така нататък. Когато събеседницата й не направи никакъв опит да поддържа диалога, тя също се отказа.

Вследствие на това цялата вечер трябваше да слуша как двамата мъже обсъждат предложените обновления. Не й беше скучно. Напротив, бе възхитена от пъргавия ум на Брок — остър и проницателен. Освен това беше горда, че Пери съумява да следва бързата мисъл на своя работодател.

Стана прекалено очевидно, че Хелън не споделя високата й оценка за разговора. Тя пушеше почти непрекъснато, тъй като това й даваше повод да ги прекъсва, заставяйки Брок да пали цигарата й. Стефани изпитваше по-скоро неудобство, отколкото завист заради начина, по който другата го гледа в очите и се притиска до него, сякаш го подканя да я прегърне. Неговата реакция бе смесица от сдържаност, толерантност и забавление.

От време на време погледът му се отклоняваше към Стефани, но той не направи никакъв опит да флиртува с нея. Тя бе доволна, защото в противен случай деловият разговор с брат й щеше да се превърне във фарс.

След като чиниите от вечерята бяха отнесени, сервитьорът докара количката с десертите до масата.

— Няма ли да вземеш нещо, Брок? — запротестира Хелън, когато всички, освен него, си поръчаха.

— Не — той й изпрати една ленива усмивка, която се задържа върху устните му, докато оглеждаше масата. — Ще изям десерта си по-късно — за частица от секундата погледът му се спря на Стефани.

Споменът й беше мигновен и жив. Не бе забравила думите му, че ще я запази за десерт. Сърцето й заби лудешки и тя бързо сведе очи към купичката с подсладени пресни плодове.

Непрекъснато я изваждаше от равновесие. Точно когато се бе примирила с пренебрежението му, той й припомни тази интимна реплика. На всяка цена трябваше да се удържи здраво стъпила на краката си. Това беше единственият начин, по който можеше да устои.

— Ресторантът затваря в десет часа, господин Канфийлд — отбеляза Стефани. — Ако искате да си вземете десерт, ще трябва да го направите сега.

— Сега? — устните му се разтеглиха в усмивка, като с поглед я подканваше да повтори това предизвикателство. — Предпочитам да е по-късно. Ако минава десет часът и желанието ми е огромно, просто ще нападна хладилника.

— Ако искате, мога да наредя да изпратят десерта в апартамента ви — предложи Пери, при което Стефани почти се задави с една ягода.

— Може ли? — развеселеният отговор на Брок бе пълен с недоизказаност. — Ще запомня това — сервитьорът застана до рамото му със сребърен кафеник в ръка. — Да, черно, моля.

Докато приключваха с кафето и десерта, бе решено Пери да се свърже с архитекта и да уреди среща за събота сутрин. Брок искаше да направи някои промени в проектите, преди да даде окончателното си съгласие. Стефани знаеше, че брат й се надява Канфийлд да одобри идеята му и се почувства горда с него.

— Започвам да си мисля, че хотелът не е достатъчно поле за изява на талантите ти — отбеляза Брок, изучавайки Пери с присвити очи. — Това ли е съкровената ти амбиция — да управляваш хотел като този?

Пери се поколеба и хвърли бърз поглед към Стефани.

— Не бих казал, че това е единствената ми амбиция, но го намирам за предизвикателство, защото винаги има нещо различно.

— Дипломатичен отговор. А сега да чуем истината — провокира го събеседникът му.

— Това е истината — Пери се засмя изкуствено.

— Истината, господин Канфийлд, е, че той винаги е искал да бъде адвокат — намеси се Стефани, без да обръща внимание на погледа, с който брат й я умоляваше да замълчи.

— Какво те спря? Виждал съм дипломата ти от колежа.

— Баща ми претърпя ски инцидент. Бях необходим вкъщи — обясни простичко той и веднага смени темата на разговора. — Дългосрочната прогноза за времето предрича много сняг. Говори се, че областта ще има най-добрия ски сезон досега.

— Резервациите го показват — последва го Стефани. Това бе нейният начин да се извини, че спомена за образованието, от което Пери бе принуден да се откаже. — Резервирани сме плътно до март.

— Забелязах — поде Брок новата тема.

— Извинете ме — нежните думички дойдоха от Хелън, когато тя се отблъсна от масата и стана. — Отивам до тоалетната, за да освежа червилото си.

Кавалерът й я хвана за ръката.

— Ще те чакаме в клуба. Не се бави.

Намусената физиономия веднага се замени със сияйна усмивка.

— Няма — обеща блондинката и тръгна бързо с предизвикателно поклащане на бедрата.

— Трябва да се прибираме — промърмори Стефани на брат си.

— Да, късно е — съгласи се той, като погледна часовника си.

— Изпийте едно питие с нас — настоя Брок. — Не сме пили за новия ти план. Идеята е брилянтна, Пери. Една съществуваща постройка да се превърне в сауна, особено при положение че в това състояние е неизползваема! Доста атрактивно предложение, бих казал — както практично, така и икономично.

— Радвам се, че мислите така — скромно отговори брат й. — Но съм сигурен, че и на вас щеше да ви хрумне същата идея, ако ви бях предложил да построим съвсем нова сграда.

— Може би — отново се появи широката усмивка, изпълнена с леност. — Какво ще кажете за едно питие? Ще се присъедините ли към нас?

След като размени поглед със Стефани, Пери се съгласи:

— Само по едно. Не бихме искали да пречим повече на вашата вечер.

— Само по едно — кимна Брок.

Когато Стефани се надигна, той вече бе до стола й. Ръката му се озова мигновено на нейния кръст, за да я насочи към страничната врата, която водеше към клуба. Докосването му бе малко собственическо, безстрастно и все пак топло. Тя усещаше допира на пръстите му през плата на роклята. Чувството сякаш я дамгоса като негово притежание.

Клубът беше препълнен, както винаги в края на седмицата. В полутъмната зала, осветявана само от дъгообразен сноп светлини, свиреше джазов състав. Извън сезона хотелът предлагаше жива музика само през уикендите. През зимата, когато Белите планини бяха пълни със скиори, групата свиреше всяка вечер.

Брок намери свободно сепаре в един отдалечен ъгъл. Когато Хелън пристигна, вече бяха поръчали питиетата. Тя отхвърли поканата да се присъедини към тях и вместо това придърпа Брок на дансинга. Стефани гледаше как блондинката го омайва, оплитайки го в мрежа от сладострастие. Знаеше, че никога не би могла да я конкурира с подобна тактика.

— Искаш ли да танцуваме? — попита Пери.

Стефани вдигна глава, за да откаже, но блясъкът на предизвикателството в очите му я накара да осъзнае колко отчаяна изглежда в последните няколко минути. Лека примирена усмивка се появи на устните й, когато кимна в знак, че приема поканата му.

Стъпила на дансинга, бързата музика скоро я увлече в ритъма си. Съсредоточаването в танца отвлече вниманието й от Хелън и Брок. Освен това знаеше, че двамата с брат й танцуват добре и имат чудесен синхрон, защото той бе първият й учител и партньор.

Когато мелодията свърши, Стефани, останала без дъх, бе вече засмяна.

— По-добре ли се чувстваш? — усмихна й се Пери, като я изведе от дансинга.

— Много по-добре — съгласи се тя, поглеждайки го през рамо. — Благодаря.

Залата се потопи в синкав здрач заради блуса, който оркестърът поде. Очите й не се приспособиха веднага към промяната в осветлението. Трябваше да спре за минута, за да не се блъсне в някоя маса или стол.

Забеляза Брок и Хелън, които се придвижваха успоредно на тях. Той наведе глава и прошепна нещо на блондинката, която не остана доволна от думите му. След това я остави сама да си проправи път до сепарето и отиде да пресрещне Стефани.

— Не възразяваш да поканя сестра ти на танц, преди да си тръгнете, нали, Пери? — попита Брок, а Стефани недоумяваше защо го прави. Той вече я бе хванал за ръката и я водеше обратно към дансинга.

Беше сигурна, че Пери му отговори нещо, но не чу какво. В момента, в който стигнаха до свободното място, Брок я обърна към себе си. Както обикновено, при бавните ритми имаше повече двойки на дансинга, затова въпросът опираше по-малко до танцуването и повече до избягването на сблъсъка с другите. Скоро бяха погълнати от центъра на групата.

Той сложи ръката й на гърдите си, а неговата се плъзна по гърба й, притискайки я по-силно към себе си. Стефани чувстваше сърцето му да бие съвсем близо до нейното, когато се полюляваха заедно и движеха крака, без да тръгват наникъде. Най-накрая тя усети силната стена на неговите гърди, гладкия корем и краката му, които той местеше между нейните в такта на музиката.

Когато пусна ръката й, оставяйки я да лежи върху ревера на сакото му, Брок сякаш се отказа от всякаква имитация на танц. И двете му ръце бяха върху нея. Дланите му се разтвориха, когато забродиха по раменете и гърба й, пръстите му я галеха нежно и я нагласяха към него.

Стефани едва дишаше. По време на цялата вечер бе искала това, но не можеше да се отпусне. Чувстваше се като дете, на което бе дадено огромно захарно петле, но то не смее да му се радва прекалено, защото знае, че ще му бъде отнето.

Брадата му се допря в нейното слепоочие, дъхът му раздвижваше косите й. Глух стон на скрита наслада се отрони от Стефани, когато той насочи устните си към нея, изучавайки ъгъла на окото и извивката на скулата й.

— Мога да имам много сладък десерт — като намери ухото, отмести встрани копринените кестеняви коси, които го покриваха, и остави влажните си устни лекичко да го захапят, изваждайки я от равновесие.

В следващия миг тя щеше да се разтопи като бучка захар върху езика му.

— Вече го имаш — думите й излитаха в тих, напрегнат шепот.

— Наистина ли? — Устните му се притиснаха в нейната буза.

Всичко, което трябваше да направи, бе да вдигне глава и Брок щеше да намери устните й, но тя сниши брадичката си. Очите й бяха затворени от нежното докосване на устата му до клепките й.

— Би се задоволил с коя да е представителка на нежния пол, когато си любовно настроен — настоя Стефани, защото знаеше, че е вярно. Брок я преследваше, тъй като тя бе нещо ново, а не защото я намираше за по-различна. Това беше факт, който осъзна без горчивина. — Имаш толкова голям апетит, че водиш нощните си лакомства със себе си.

— Но сега държа теб в ръцете си. Защо ти не ме задоволиш? — предизвика я леко той.

Сърцето й подскочи при мисълта да го задоволи и да бъде задоволена от него. Мъжеството му беше огромна сила, която я караше да се чувства слаба. Можеше да си представи опустошението, което обиграността му бе в състояние да й причини, ако се оставеше да бъде увлечена от нея. В навалицата на дансинга някой я блъсна по рамото и малко изненадана, тя вдигна глава.

В следващия миг бе прикована на място от допира на устните му до ъгълчето на устата й. След това тя се извърна, жадна за още, без да обръща внимание на хората наоколо. Беше завладяваща целувка, силна и настоятелна, която продължи само няколко секунди. Явно това, че бе стъпила с два крака на земята, не й помогна. Благоразумието бе толкова бързо забравено.

— С всичките си жени ли правиш така? Целуваш ги на дансинга? Първо Хелън, сега мен — Стефани намери сили да му се подиграе, макар че гласът й леко потреперваше.

Главата й все още бе отметната назад, което й даваше възможност да го погледне в очите. Сумрачната светлина в клуба бе разширила черните му зеници, оставяйки тънко сребристо пръстенче около тях. Те й се усмихваха с вътрешно задоволство и върховна самонадеяност, сигурни в способността си да прелъстяват.

Стефани имаше чувството, че е прозрачна. Гордостта й бе накърнена, защото се бе превърнала в толкова лесно завоевание. Но имаше ли на света жена, която би могла дълго да устои на привличането му?

— Възбудих те, независимо от хладното и невъзмутимо изражение, което си си наложила — отбеляза Брок. Хладна? Невъзмутима? Тя? Беше невъзможно. Ръката му започна да я гали по шията и спря, когато напипа пулса й. Тя можеше да го усети и чуе как бие в пръстите му. — Пулсът ти е ускорен. Сега почувствай ти какво предизвикваш у мен.

Хвана пръстите й и ги притисна към пулсиращата артерия под ухото си. Тя усети лудешкото й тупкане, не по-спокойно от нейното собствено забързано темпо. Беше ли го развълнувала? Или това бе просто желание? Чувстваше се по-безопасно, когато усещаше под пръстите си сакото му, отколкото живата топлина на неговата кожа.

— Ръцете ти са студени — промълви той.

Беше невъзможно, след като цялата гореше. Щом се опита да отдръпне ръката си от неговата хватка, той я стисна по-здраво. После я придвижи към устните си и страстно целуна средата на дланта й.

— Желая те, Стефани — каза той, когато последният акорд на мелодията заглъхна и се появи дъгата от светлини.

Внезапната глъчка от гласове наруши интимността на момента. На Стефани не й се наложи да търси отговор на това настойчиво изявление, тъй като разотиващите се танцьори ги разделиха. Брок продължи да държи ръката й, докато тя се остави тълпата да я изведе от дансинга.

Съсредоточила поглед върху брат си, седнал в далечното сепаре, Стефани си проправяше път край масите. Преди да стигне, отдръпна леко ръката си, за да се освободи от хватката на Брок. Той я пусна, без да протестира. Тя не отвърна на погледа на Пери, когато седна на мястото до него. Загледа се в Хелън, чието отегчение и нетърпение говореха красноречиво.

— Надявам се, че най-накрая приключи с всичките си задължения за вечерта, Брок — изрази Хелън раздразнението си, че през по-голямата част от вечерта бе оставена да скучае.

— Стига си мърморила, Хелън — Брок седна, пресегна се през облегалката зад блондинката и взе питието си. — Предупредих те, че това ще бъде делово пътуване — беше едно лениво напомняне, стоманено острие, обвито в кадифени тонове. Гледайки над ръба на чашата, срещна погледа на Стефани.

Тя прочете в очите му търпеливо обуздано недоволство и желание. Отпи, но ледът се бе разтопил и бе разредил питието й, правейки го безвкусно. Младата жена остави чашата настрана и погледна към брат си.

— Става късно, Пери. Трябва да тръгваме — знаеше, че той ще се съгласи, затова стана и се отмести, за да му направи път.

— Ще се видим сутринта, Брок — Пери се ръкува с шефа си, който също се бе изправил.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, госпожице Колинс — Стефани кимна на русото момиче, без да я е грижа, че просто изрече фраза на вежливост; Нейният единствен отговор бе безразличен поглед. След това се обърна към Брок: — Тръгвате в неделя, нали?

— Да, късно следобед — потвърди той, като присви леко очи.

— Съмнявам се, че ще ви видя пак, преди да си тръгнете. Надявам се, че ще прекарате добре — Стефани постави ръката си в неговата.

Брок я задържа по-дълго от необходимото.

— Няма ли да работиш утре?

— Не — знаейки, че Пери е до нея, тя му хвърли кос поглед и се засмя. — Имам чудесен шеф. Разрешава ми да почивам през уикендите, за да мога да изпера и да почистя къщата.

Канфийлд пусна ръката й някак разсеяно и се усмихна на брат й.

— Лека нощ. Ще се видим сутринта към осем — преди още да бяха направили крачка от сепарето, Брок вече бе седнал и насочил вниманието си към Хелън, изведнъж разцъфтяла в усмивка. Стефани отчаяно се опитваше да не си спомня онези мигове, когато той я държеше в прегръдките си. Сега друга щеше да задоволи апетита му. Тя не успя да убеди себе си, че е щастливката, която се измъкна почти невредима.

Двамата спряха на гардероба, за да вземат палтата си. Мълчаха, когато излязоха навън в хладната есенна нощ и тръгнаха към микробуса. Единственото, което си казаха по пътя към къщи, бе забележката на Пери:

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Стефани.

— Аз също — въздъхна тя.