Джанет Дейли
Каменно сърце (5)

Пета глава

Пътищата бяха препълнени с коли на туристи, нетърпеливи да видят спектакъла на есенните листа и да зърнат символите на американската Нова Англия — дървените мостове, белите камбанарии на църквите, антикварните магазини и живописните села. Маршрутът, който Брок избра, се оказа по-малко предпочитан от излетниците и сравнително слабо натоварен.

Стефани се отпусна върху велурената седалка, потънала в лукса на синия мерцедес. Радиото свиреше тихо. От четирите тонколони звучеше нежна музика. През прозореца се виждаше пищна пъстра картина: червено и жълто на фона на тъмнозелени борови гори, пълзящи по склоновете на Белите планини, и ясно — синьо небе.

Колите пред тях започнаха да намаляват, когато Брок зави по пътя, водещ на юг през Франкония Ноч. Пред погледа им изникна гранитна скала. Щом Стефани я видя, на устните й се появи доволна усмивка.

— Ето го моя приятел — промълви тя, като несъзнателно наруши мълчанието помежду им.

— Кой? — Брок съсредоточи поглед върху огледалото за обратно виждане, опитвайки се да разбере в коя от колите, които бяха задминали, се намираше нейният приятел.

— Не в този смисъл — усмивката й се разшири и тя посочи. — Онази фигура на стария мъж в скалите — Стефани гледаше към назъбения профил, който майката природа бе изваяла в гранита преди хиляди години. — Когато бях малка, си измислях разни истории за него, както правят някои деца.

— Ако той е единственият ми конкурент, съгласен съм — Брок й изпрати един поглед, изпълнен с топлина и желание, скрити зад весели искрици.

— Поне сърцето ти не е от камък като неговото — те минаваха покрай гранитната глава, обезсмъртена преди години от Натаниел Хоторн в класическата му творба „Великото каменно лице“. Стефани се намести отново на седалката, оставяйки очите си да обхождат профила на Брок, още по-силен и подчертано мъжествен. Само един поглед към него бе достатъчен да я накара да пламне. — Когато бях малка, бях сигурна, че има начин, чрез който да го съживя. Да направя някоя магия — като феите от приказките с техните вълшебни пръчици. А той щеше да ми каже всичките тайни на света — тя се засмя леко на своята приумица.

— А сега? — Въпросът на Брок прозвуча някак особено и несигурно.

Стефани вдигна рамене.

— Мисля, че пораснах.

— Не. Всичко, което трябва да направиш, е да ме докоснеш и аз ще се съживя — тихите му думи бяха натежали от възбуда, която се долавяше и в тъмния блясък на очите му. — Мога да ти го, докажа, когато поискаш.

Младата жена преглътна и извърна поглед встрани, усещайки огъня, който се разливаше по вените й. Очите й не спираха да се взират в гледката, сменяща се зад прозореца. Тя търсеше бягството, без да го желае наистина. Сякаш изведнъж луксозната кола бе станала много тясна и задушна. Звукът на включените мигачи я стресна и тя насочи поглед към Брок.

— Мисля, че можем да подишаме малко въздух — предложи мъжът вместо обяснение на идеята си да спре.

Преди да стигнат до края на планинския проход. Той отби от пътя и спря на паркинга за посетители, който беше до самия поток. Когато изключи мотора, Стефани отвори вратата, без да го изчака да заобиколи колата и да й отвори. Ободряващата свежест на есенния въздух веднага избистри главата й и позволи на сетивата й да изпитат съвсем други усещания.

Докато чакаше Брок да дойде, тя вдигна ципа на якето си от боядисани бели и сиви заешки кожички в комбинация с щавена кожа. Носеше тъмновинени кадифени джинси и високи ботуши. Късото яке подчертаваше стройната й фигура. Въздухът бе достатъчно студен, за да превърне дъха й в облаче пара.

Когато Брок импулсивно посегна към голата й длан, също импулсивно тя я постави в неговата. Топлината и силата на стискането му я изпълниха с едно приятно усещане за притежание. Той леко й се усмихна, преди да се присъединят към групата туристи, наредени пред автобуса, който щеше да ги закара до потока.

Безкрайното бръщолевене на хората ги освободи от необходимостта да разговарят. Стефани нямаше нищо против. Мълчанието й даваше възможност да се наслаждава на усещането да бъде така силно притисната до Брок, че на автобусната седалка до тях да има място за трети.

Той я бе прегърнал с една ръка и рамото й лежеше върху разкопчаното му палто. Мускулестото му дълго бедро и хълбокът му бяха плътно притиснати до нея. Стефани се чувстваше в безопасност, като знаеше, че са заобиколени от хора. Това й позволяваше просто да се наслаждава на близостта, без да се страхува от изкушението да я превърнат в по-голяма интимност.

Щом автобусът намали скорост при приближаването на мястото, Брок промърмори в ухото й:

— Ако се окаже, че си някаква проклета шегобийка, ще ти извия врата, след като го нахапя.

Тя уплашено завъртя глава. Погледна нагоре и с облекчение видя, че Брок се смее. Забележката му целеше да й покаже, че той по свой начин изпитва удоволствие от силно притиснатото й тяло. С нежна целувка устните му леко преминаха по извивката на нейната вежда.

Една възрастна жена зад тях бързо прошепна на своя спътник:

— Не е ли чудесно, двойка влюбени! Забележката накара ъгълчетата на устните на Брок да станат по-дълбоки, без да се извият в усмивка. Стефани се загледа пред себе си, чувствайки се малко смутена.

Когато автобусът спря, нито един от двамата не гореше от желание да се присъедини към слизащата група. Те оставиха другите туристи да избързат напред и бавно ги последваха. Младата жена не се чувстваше така удобно в безмълвието между тях, както преди. Когато Брок отдръпна ръката си от гърба й, за да закопчее копчетата на палтото си, тя спря до него.

Пред тях беше оградената с перила пътека, която се виеше през хладните сенки на клисурата.

— Наистина е по-добре да се дойде тук през лятото, когато е горещо — каза Стефани, за да запълни мълчанието. — Тогава можеш да оцениш прохладата и сенките.

— Ако искаш да се стоплиш, само ми кажи. Ще бъда много щастлив да ти помогна — щом очите й срещнаха неговия лениво подканящ поглед, той се протегна и прокара пръсти през кестенявите й коси. Придърпа я към себе си и леко погали бузата й с другата си ръка. Брок нежно се усмихна. — Не знаеш как да се справиш с цялата тази любовна игра, нали?

— Никога не съм била с някого… който непрекъснато говори за това като теб — призна тя, като се опитваше да не се чувства неловко.

— Просто казвам това, което мисля — заяви мъжът и впи поглед в сините й очи. — Това, за което си мисля винаги, когато съм до теб — трептенето в тихия му глас я накара да затаи дъх. — Притеснява ли те?

— Да.

— Радвам се — каза нежно и устните му се спуснаха надолу, за да срещнат хладината на нейните. След това Брок се изправи, отдръпна ръка и я прегърна през рамото, насочвайки я към пътеката.

Мълчейки, те навлязоха в клисурата. Вървяха един до друг, докато пътеката не се стесни и Стефани мина пред него. От двете им страни се издигаха два метра високи отвесни скалисти стени. Мъхът бе избуял върху влажната скала, като очертаваше цепнатините в нея. През пролетта и лятото в сенчестата тъмнина цъфтяха нежни редки планински цветя.

Весел поток подскачаше в каменното си легло и се спускаше надолу покрай пътечката. Дълбоката бездна бе изваяна от природата и буйните води на река Пимиджуосет бяха минавали през земята векове преди глетчерите на ледниковия период.

Съчетанието от ниската температура и високата влажност на въздуха пронизваше костите със смразяващ студ. Стефани мушна ръце дълбоко в джобовете на якето си, за да ги предпази от вкочаняване. Те вървяха бавно по пътечката, която следваше извивките на клисурата. Червени и жълти листа се ронеха от дърветата високо над главите им и описваха кръгове във въздуха, преди да заплуват като шарени детски корабчета по водите на буйния поток.

Стефани спря близо до брега, където пътеката завиваше под прав ъгъл. Облягайки се на перилата, тя се загледа надолу към течението. Купчина мокри листа бе натрупала миниатюрен бент, но прииждащата вода вече преливаше от единия му край и бързо разрушаваше крехката преграда.

— Тук е спокойно, нали? — Тя погледна към Брок, подпрян на парапета.

Вниманието му бе погълнато единствено от нея.

— Вечеряй с мен днес, Стефани — каза той. — Само ние двамата. В моя апартамент — с вино, на свещи и нежна музика. Ще наема кола и ще изпратя Хелън да отиде, където иска — Бостън, Ню Йорк, Рим. Ще бъдем заедно цяла нощ и ще завършим със закуска в леглото утре сутринта.

Стефани понечи да се отдръпне от него, но той спря опита й, като се премести и я притисна към парапета, ограждайки я с ръце и от двете страни.

— Запознах се с теб преди по-малко от двадесет и четири часа — безпомощно каза тя.

Когато Брок започна да покрива шията и страните й с целувки, Стефани не устоя на тази майсторски убедителна тактика. Тя усещаше топлината на дъха и хладината на устните му по своята кожа, което я караше да изпитва приятни тръпки.

— Представи си, че срещата ни вчера следобед се е състояла преди две седмици. Вечерята е била преди седмица, а днешната сутрин е вече вчера. Не разполагам с изобилие от време. Трябва да използваме максимално това, което имаме, и да не го прахосваме в ненужни увертюри — промълви Брок. — Остани при мен. Ще имаме цяла нощ, за да се опознаем във всеки възможен смисъл.

Тя потръпна от копнеж, но се отдръпна назад, като малко предизвикателно отметна глава.

— Ти не разбираш, Брок — гласът й звучеше напрегнато и тихо. — Искам да бъда повече от една девственица, с която си спал през октомври в Ню Хемпшър.

Погледът му стана суров, когато той се изправи.

— Добре — каза студено мъжът. — Забрави за довечера — стиснатите му юмруци търсеха джобовете на палтото. Стоеше почти на крачка от нея. — Тръгвам утре, малко след обяда. Какво ще правиш сутринта?

Въпросът завари Стефани неподготвена.

— Аз… аз обикновено ходя на църква.

Мускулите на долната му челюст се стегнаха, разкривени от стаен гняв. Сивите очи излъчваха мраз, който я вцепени с ледения си повей.

— Предполагам, че ще ме поканиш да дойда с теб. Боже мой, Стефани, да седя на пейката в църквата и да копнея за теб! — той изрече думите с ярост. — Моля те, спести ми това лицемерие!

Тя отвори уста, но не успя нищо да каже. Той извади ръка от джоба си, хвана я за лакътя и я поведе по пътеката. Тихата и спокойна клисура изведнъж се изпълни с тягостно напрежение.

Нито дума не размениха, докато стигнаха до колата и Брок включи мотора.

— Ще те видя ли, преди да си заминеш? — Стефани се осмели да погледне към мрачния му профил, преди да зададе унилия си въпрос.

— Не довечера. Не притежавам такъв самоконтрол.

Той дори не я погледна, когато направи обратен завой на паркинга. Преди да излязат на пътя, Брок намали и извърна глава към нея. Строгото му изражение се смекчи — изглеждаше неохотно търпелив.

— Ще се видим сутринта… преди църква. А сега… — той дръпна ръкава на палтото и погледна часовника си. — Време е да се връщам в хотела. В един часа с Пери имаме среща с архитекта.

Пред дома й Брок не си направи труда да слезе от колата. Когато я погледна, без да мръдне, Стефани се наведе през седалката и го целуна. Ръцете му не я докоснаха, а на допира на устните й отговори много въздържано и хладно.

Малко обезсърчена, тя тръгна към къщата и спря пред вратата на двуетажната тухлена постройка, за да го види как потегля. Наистина не го обвиняваше за това поведение, но и тя си имаше оправдание за своето.

* * *

В неделя сутринта Стефани се събуди по-рано от обикновено. Тъй като Брок не й беше казал кога ще се обади или ще дойде, тя не искаше да я завари неподготвена. Беше облечена и напълно гримирана, когато слезе да направи кафе и да прибере неделните вестници, оставени от пощальона пред входната врата.

Преди да изпие втората си чаша кафе, тя вече седеше на тръни, очаквайки телефонът да звънне или да чуе шума от пристигаща по пътя кола. През цялото време я тормозеше мисълта, че Брок заминава по обед и тя няма никаква представа кога ще се върне. Лек шум в дневната я накара да изтича от кухнята, сигурна, че бе пропуснала да чуе колата му. Причината обаче бе сънливият Пери.

— Бррр, тук е студено! Защо не си запалила огъня? — мърмореше той, треперейки в кадифения си халат. Косата му бе разрошена от нощния сън. Нахлузил чифт стари чехли на големите си крака, брат й уморено тръгна към старовремското огнище. — Много рано си станала тази сутрин. Защо? — той отклони въпроса си, като коленичи да подреди сухите цепеници върху решетката. — Спомних си. На вечеря ми каза, че Брок може да намине тази сутрин.

— Да, така е — докато той разпалваше огъня, Стефани отиде до прозореца, за да погледне навън. — Снощи се прибра късно.

— Знам. Надявам се, че си направила кафето — въздъхна той. — Неделният вестник дойде ли вече? — огънят весело пращеше в огнището, прогонвайки студа от стаята.

— Отговорът е „да“ и за двете. Ще ти ги донеса — предложи услугите си тя и се запъти към кухнята, за да налее чаша кафе на Пери и да вземе вестника.

Когато се върна, той се бе изтегнал в любимото си кресло. Краката му бяха върху табуретката, а очите — затворени. Стефани остави кафето на масичката до него и пусна вестника в скута му. Пери се размърда, бавно отвори очи и се прозя.

— Защо не спа повече? — смъмри го тя. — Нямаш причина да ставаш толкова рано. — Теоретично неделите бяха неговите почивни дни, но обикновено следобед се отбиваше в хотела.

— Наистина се чувствам разбит — призна той. — Но се събудих и не можах да заспя отново.

Докато Пери сърбаше от димящото горещо кафе, Стефани се зае с изкривеното килимче, което покриваше широките дъски на пода пред огнището. Дневната беше широка и просторна, с открит гредоред и ръчно рендосани ламперии. Плъзгащите се стъклени врати бяха украсени с октомврийски скреж, който отчасти скриваше гледката на издигащите се зад къщата планини.

— Винаги съм си мислил, че се справям добре, освен след среща с Брок — ето къде е бил брат й до късно след полунощ. — Сега се чувствам празен и изцеден. Той е като гъба. Попива всичко, което знам, и задава безкрайни въпроси — въздъхна Пери.

— За какво? — Стефани се обърна и го изгледа, чудейки се дали Брок е питал за нея.

Той понечи да отговори, но улови погледа й.

— Не, не пита за теб. Явно си го уведомила, че се отказах да уча право, когато се случи инцидентът с татко.

— Защо? Какво каза Брок?

— Разни глупости за вечерно училище и летни курсове — сви ядосано устни той. — Първо, това ще ме откъсне оттук, после трябва да се вземе предвид пътуването дотам и обратно, и най-сетне, остават усилията ми да поддържам работата на хотела на ниво — не, това е просто невъзможно.

— За какво друго говорихте? — Много пъти бяха обсъждали възможността Пери да продължи своето образование. Краят на разговора винаги беше един и същ. Затова Стефани не започна да спори с него. Беше твърде нетърпелива да получи, макар и малка информация за Брок.

— Всичко — от трудностите да получим сигурна подкрепа за обновяване на целия район до превръщането на „Белият глиган“ в най-известния ски хотел на континента — брат й спря. Явно се замисли върху нещо. — Знаеш, Стефани, почти винаги съм се приемал като човек с голям опит, но снощи в апартамента му звъняха от половината свят. Целият ми живот се върти около хотела и все пак сериозно се колебая дали печелим достатъчно, за да покрием дори само разходите на Брок за пътуванията му през годината. Аз съм прекалено малък залък за неговата фирма. Дори хотелът да изгори до основи, на него няма да му липсва.

— Защо мислиш така? — това не беше в стила на брат й. Звучеше съкрушено и потиснато.

— Не знам — Пери вдигна рамене и въздъхна. — Може би ревнувам. Дявол да го вземе, така е — изсмя се той. — Снощи седях в апартамента му и отчаяно се опитвах да се съсредоточа върху разговора, а онова негово пиленце, облечено в ефирен дантелен пеньоар, непрекъснато влизаше и излизаше от спалнята. Повечето време си представях… — Пери спря при вида на червенината, избила по лицето на сестра му. — Извинявай, Стефани, не бъди глупава.

— Моля те, не продължавай — тихо запротестира тя. — Не можеш да ми кажеш нищо, което аз вече не съм си казала — обърна се, изпитвайки нужда да остане няколко минути сама. — Извини ме. Отивам да донеса още кафе.

Когато се върна в дневната, Пери бе потънал в първата страница на вестника и разговорът не бе подновен. Стефани седна на дивана, за да изпие кафето си. В мига, в който пресуши чашата, отиде до прозореца и погледна през стъклото. Ходеше напред-назад, прекалено нервна, за да седи спокойно, докато големият часовник отмерваше всяка изгубена минута.

— Когато чакаш, времето ти се струва безкрайно — отбеляза Пери при десетия й тур до прозореца.

— Знам — тя отиде до огнището и добави дърва в гаснещия огън.

— Става късно — каза той. — По-добре да ида да се облека за църква. Идваш ли?

Като се надигна, Стефани хвърли поглед към прозореца.

— Аз… — Тогава видя синия мерцедес, който се задаваше по пътя. — Ето го!

Тя се втурна към вратата и вече бе отвън, когато Брок излезе от колата. Усмивката й замръзна, щом видя русото момиче на предната седалка. Наскърбена и объркана, премести поглед обратно към Брок, който приближаваше. Чертите му бяха изопнати в суров и мрачен израз.

— Налага се да тръгвам. Желая ти всичко хубаво. Трябва да пристигна навреме в Ню Йорк, за да хвана следобедния полет за Женева — каза той.

Стефани не можеше да продума. Гърлото й се бе стегнало. Само го гледаше с големите си сини очи. Октомврийското утро не бе толкова мразовито, колкото тя го чувстваше. Той си отиваше и дори нямаше да прекарат заедно сутринта.

— Дойдох да се сбогувам — продължи Брок. — Трябваше да се обадя, но… — Долната му челюст се стегна.

— Казах ти, че това може да се случи. По дяволите, предупредих те! — Той я хвана за раменете, сякаш да я разтърси.

Физическата болка бе почти добре дошла. В следващия миг той я бе сграбчил в прегръдката си и притисна устните й в яростна целувка — като безжалостно наказание. Но свирепото му държане предизвика у нея чувство, по-силно от болката. То я погълна, оставяйки я отмаляла и без дъх, когато той се отдръпна.

Брок я отблъсна и почти бе тръгнал към колата, когато промърмори:

— Довиждане, Стефани.

Но тя не можеше да произнесе тази проста дума, нито дори неговото име. Автомобилът потегли и зави обратно. Стефани не помръдваше от вратата, където я бе оставил.

Нямаше прощален поглед от Брок, нито помахване — нищо. Сълзи замъглиха очите й, пречейки й да вижда. Тя пропусна мига, в който мерцедесът напълно изчезна от погледа й, спускайки се надолу по дългия път.

На влизане вкъщи забеляза неясния силует на Пери, който стоеше до стълбите.

— Трябваше да тръгне… за Женева — гласът й бе сподавен и много тих. Брат й я гледа една дълга минута, но не каза нищо. Обърна се и се изкачи по стъпалата. Стефани слепешката стигна до кухнята, където бавно и тихичко заплака.

* * *

Северните ветрове дойдоха и обрулиха листата от дърветата, като откриха тъмните скелети на стволовете и оставиха купчини кафява шума по земята. Първата снежна вихрушка за сезона бе през последния уикенд на октомври. Дойде ноември.

Стефани бе написала две писма на Брок. Те бяха кратки, само с информация за хотела и областта, без никакви лични послания. Единственият адрес, с който разполагаше, бе този, на който пращаше ежемесечните доклади. Не беше сигурна дали ще стигнат до него. Последната седмица му бе изпратила само една картичка.

Нямаше никакъв отговор. Постепенно започна да се убеждава, че я е забравил. Не можеше да се отърси от чувството, че е била на прага да открие нещо прекрасно, а вместо това го загуби… може би завинаги.

Телефонът в кабинета й иззвъня. Като свали обецата си, тя вдигна слушалката.

— Госпожица Хол е на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Как си? — запита познат мъжки глас. Невярваща, Стефани здраво стисна слушалката.

Кръвта забушува във вените й.

— Брок? — Усещаше как гласът й пресекна. — Къде си? — в далечината чуваше шум от разговори.

— Можеш ли да повярваш? — краткият му смях прозвуча твърде рязко. — На събрание на борда на директорите. Не знам, по дяволите, те с кого си мислят, че говоря, но трябваше да ти се обадя.

— Радвам се — отвърна почти шепнешком тя.

— Тази сутрин пощата ме настигна. Получих писмото и картичката, които си ми изпратила.

— Аз… аз не знаех дали мога да ти пиша — призна Стефани.

— Живеем в свободни времена, но не се изненадвам, че ти си поизостанала — подигра й се той, но незлобиво.

В далечния разговор се открои нечий глас:

— Господин Канфийлд, ето сведението за спада на валутата през последния четвърт час.

— Добре, Франк — прозвуча приглушеният отговор на Брок, а след това се чу по-ясно: — На телефона ли си?

— Да, тук съм — увери го Стефани. Гласът й възвръщаше силата си.

Брок понечи да каже нещо, но след това промени решението си.

— Това е най-неприятното средство за комуникация — тонът му бе нисък и изпълнен с раздразнение. — Не мога нито да те видя, нито да те докосна.

— Знам — това, че го чуваше, й причиняваше мъка.

— Господин Канфийлд? — намеси се същият глас.

— По дяволите, Франк! Не виждаш ли, че говоря по телефона? — извика той. С уморена въздишка продължи разговора: — Извинявай. Има проблем, не мога да говоря сега. Възнамерявам да дойда там през декември или януари.

Толкова късно, помисли си Стефани, но не го изрече. Вместо това небрежно подметна:

— В разгара на ски сезона. Може би ще разполагаш с време, за да прекараш един следобед на пистите. Вече имаме достатъчно сняг.

— Изобщо не ме интересува снегът — той овладя раздразнението в гласа си, за да добави обещаващо: — Ще те видя… скоро, надявам се.

— Дочуване, Брок.

Връзката прекъсна, преди Стефани да затвори телефонната слушалка. Тя продължи да се взира в нея, докато леко движение не привлече вниманието й. Вдигна очи и видя Пери до вратата.

— Брок ли беше? — той безмълвно я изучаваше с поглед.

— Да — тя постави отново обецата на ухото си, не желаейки да обсъжда сладкия кратък разговор с Брок.

Тъга се прокрадна в изражението му.

— Не го оставяй да разбие сърцето ти, Стеф. — Брат й безпомощно удари с ръка по рамката на вратата, обърна се и тръгна надолу по коридора към своя кабинет.