Джанет Дейли
Каменно сърце (7)

Седма глава

— Имел? — Пери хвана клончето за червената му панделка и повдигна вежди към Стефани, която бе коленичила пред огнището и подреждаше сцената на Рождество Христово върху снежнобяла покривка. — За какво ни е имел в тази къща?

— Добър въпрос — тя му хвърли закачлив поглед през рамо. — Може би за новата учителка, госпожица Хендерсън. Разбрах, че снощи отново е вечеряла в ресторанта. А също така разбрах, че случайно си решил да ползваш почивката си точно по същото време.

— Ресторантът беше препълнен — защити се той, но лицето му пламна. — Логично е да я поканя да седне на моята маса.

— Два пъти за половин седмица? — подигра го Стефани. — Не знаех, че учителите получават такива заплати, че могат да си позволят да вечерят в скъп ресторант в понеделник и в сряда отново. Тя ли си плати сметката?

— Пати наистина има голяма уста — възмути се Пери.

Стефани се засмя на забележката му за касиерката, която бе нейният източник на информацията, че снощи Пери е платил вечерята на младата и привлекателна учителка.

— Пати просто се притеснява за положението ти на ерген.

— Това не е нейна работа.

— Така е — отстъпи тя. — Но ако си решил да поканиш госпожица Хендерсън за едно питие по случай празника, защо не окачиш имела на средната греда? Според мен там ще е в стратегическо положение.

— Кой каза, че ще я поканя? — настръхна Пери.

— Не съм аз — побърза да отрече сестра му с широко отворени невинни очи. — Но ако решиш, предупреди ме. Винаги мога да нощувам в хотела.

— Сама си закачи имела — раздразнен, Пери захвърли клончето настрани и започна да рови из кутията с коледни украшения, за да извади венеца за вратата.

— Донеси ми стълбата и ще го направя — съгласи се Стефани, като усети, че новата учителка бе необичайно болезнена тема.

Въздишка се отрони от устните й, когато Пери гордо излезе от стаята, за да донесе стълбата. Съжаляваше, че го бе подразнила. Явно за него бе повече от обикновен флирт, щом бе толкова чувствителен към забележките й.

Разбира се, тя нямаше право да обсъжда чуждите взаимоотношения. Брок не се бе обаждал от Деня на благодарността преди две седмици. А две седмици бяха цяла вечност.

Пери се върна със стълбата. Без да каже и дума, той я постави под средната греда, където Стефани бе предложила да закачат имела. Остави малкия чук, взе големия, два пирона, както и коледния венец от вечнозелени клонки, борови шишарки и червени панделки, и запали лампата над входа. Излезе навън и затвори вратата, за да не нахлуе студеният нощен въздух в дневната.

Стефани приключи с аранжирането на сцената на Рождество Христово, взе клончето имел, чука и пирона и се качи на стълбата. Спря на предпоследното стъпало и се протегна да стигне гредата.

Макар че бяха само с Пери, след десети декември те по традиция окачваха коледната украса, а една седмица преди Коледа поставяха елхата. С лека тъга Стефани осъзна, че тази вечер и двамата не са в коледно настроение.

Преди да успее да закове имела, телефонът иззвъня. Тя се поколеба, но после продължи да удря с чука, без да обръща внимание на упоритото звънене. Входната врата се отвори и брат й се втренчи в нея.

— Не чуваш ли телефона? — сопна се той.

— Това е едва третото иззвъняване — отвърна му със същия тон.

— Четвъртото — поправи я Пери и побърза да вдигне телефона, за да спре дразнещия звук. — Домът на семейство Хол — кратко и раздразнено каза той, после замълча. — Един момент — хлопна слушалката на масата. — За теб е.

Пиронът се изкриви при последния удар с чука, което означаваше, че трябва да започне всичко отначало.

— Попитай кой ме търси и кажи, че ще се обадя по-късно.

— Вече знам кой е: Брок — за миг изражението му се смекчи. — Наистина ли искаш да му кажа, че си заета и не можеш да говориш с него?

Споменаването на името му я накара бързо да слезе от стълбата, като почти я събори в бързината да стигне до телефона. Когато понечи да хване слушалката, тя се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Изплашена, че може да я е повредила, Стефани я притисна към ухото си.

— Брок? Там ли си? — в гласа й прозвуча лека паника.

— Господи, Стефани! Какво направи? — заинтересува се той.

— Изпуснах слушалката. Бях на стълбата и закачах имела, когато Пери вдигна телефона — бързо заобяснява тя. — Не знаех, че си ти, докато той не ми каза. После аз… — Щеше прекалено да се разкрие, ако му признаеше колко е развълнувана, затова съкрати обясненията си: — Така бързах да стигна до телефона, че съборих всичко по пътя.

— Радваш ли се, че се обаждам? — Гласът му промени звученето си и тонът му стана топъл и нежен.

— Знаеш, че е така — промълви Стефани и забеляза брат си да се измъква от стаята, за да я остави да говори спокойно. — Толкова отдавна не съм чувала гласа ти. Аз… — тя се спря, наистина неспособна да признае останалото.

— Какво, Стефани? Какво искаше да кажеш? — Брок настоя да довърши изречението и отгатна думите й. — Липсвам ли ти?

— Да, липсваш ми — гласът й трепереше от усилието.

— Защо не ми писа за това? — попита той. — Не можех повече да издържам, без да знам дали изпитваш същите чувства, които ме измъчиха до смърт. От начина, по който ми пишеш, добивам представа, че там всичко е просто прекрасно.

— Наистина ли ти липсвам? — тя не се осмеляваше да повярва на думите му.

— Като луд съм — в гласа му се промъкна тревога. — Стефани, трябва да те видя. Не мога да чакам повече.

— И аз искам да те видя — ръката й стисна слушалката, опитвайки се да спре мига. — М-можеш ли да дойдеш тук? — заекна тя от вълнение.

— Не — кратко отговори на въпроса й. — В Палм Спрингс съм. Не мога да тръгна оттук, вероятно не преди празниците — Брок нарочно наблегна на неустановения период от време. — Искам да дойдеш тук, скъпа. Ще организирам всичко. Можеш да тръгнеш утре сутринта и да си тук до обяд. През уикенда ще мога да ти отделям само по няколко часа следобед, но нощите ще са наши — целите нощи.

— Брок! — тя бе поразена от поканата и от силното му желание да я види — независимо от цената.

— Не се притеснявай и не вземай много багаж. Недей да преравяш гардероба си. Ще направим предколедна веселба по магазините, само ти и аз.

— Не е нужно нищо да ми купуваш — бързо подхвърли тя.

— Искам го — отвърна Брок. — Нощем се събуждам с мисълта, че си до мен. И не мога да ти опиша през какъв ад минавам, когато не те открия. Стефани, ще дойдеш ли?

Положителният отговор бе на върха на езика й, но изведнъж се сети нещо.

— Не мога, Брок — в гласа й се усещаше болезнено разочарование.

— Защо? Какво искаш да направя, да те моля ли? — той се ядоса и почти не вярваше, че му отказва. — Защо не можеш да дойдеш?

— Трябва да приключа ведомостта. Утре е ден за плащане на заплати в хотела — обясни Стефани.

— Да върви по дяволите! Искам да си тук, при мен. Това не е ли по-важно? — започна да спори той. — Нека някой друг свърши тази работа.

— Никой няма нужната квалификация.

— Брат ти може да го направи. И не ми казвай, че не разбира — отвърна Брок.

— Той е прекалено натоварен, хотелът е препълнен, а и хората от временно наетия персонал нямат достатъчно опит. Не мога да го направя — това, за което я молеше, бе неразумно и Стефани се опитваше да го накара да разбере. — Не че не искам да дойда, Брок. Не мога.

— Ако много го искаш, ще намериш начин — категорично отказа да изслуша обясненията й. — Кажи на всички, че трябва да чакат до другата седмица, за да получат заплатите си. Не ме интересува, Стефани, трябва да те видя! Искам те тук.

— Невъзможно е. Не мога да направя това, за което ме молиш. Ако помислиш малко, ще разбереш защо — гласът й постепенно бе станал напрегнат от гняв и мъчително объркване. — Не постъпваш честно.

— Честно? А това, което правиш с мен, честно ли е? — започна да спори Брок. — Нуждая се от теб, Стефани.

— Моля те, недей! — тя едва се сдържаше да не заплаче. — Не мога да дойда.

Настъпи дълга тишина, преди гласът му да отрони мрачно:

— Добре, щом така предпочиташ.

— Не предпочитам! Просто обстоятелствата са такива — глухо настоя Стефани.

— Както искаш — отвърна Брок с безразличие. — Сбогом.

Линията прекъсна и тя изхлипа. Остана дълго втренчена в телефона, преди да изтрие сълзите от бузите си. Стефани още подсмърчаше, когато Пери влезе в стаята. Той й подаде носна кърпичка, без да я пита какво се е случило.

Не й каза нищо и когато тя натъпка имела на дъното на кутията с коледната украса и изнесе стълбата на задната веранда. Пери не бе проявил никакво желание да го окачи и Стефани реши, че е малко вероятно да им потрябва.

Измина почти една седмица, преди да преодолее гордостта си и да напише кратко писмо на Брок. В него му казваше само, че съжалява, задето не е разбрал причината за отказа й. Но и деликатно настояваше, че е взела правилното решение.

След като му изпрати писмото, повече не му се обади. Брок ясно бе показал, че няма смисъл.

Пери бе нейната опора. Той никога не й спомена „казах ти“. Напротив, всеки път, когато я обземаше пълно отчаяние, а това се случваше често, той се опитваше да я развесели. Двамата бяха преодолели заедно много трудни ситуации. Неговата подкрепа даде на Стефани надеждата, че отново може да се справи. Ако не беше брат й, тя не знаеше как щеше да го преживее.

В дните преди Коледа църквата организира коледно празненство. В последната минута злополука с един от скиорите, отседнали в „Белият глиган“, принуди Пери да остане в хотела, но той насърчи Стефани да отиде без него. Приемайки тържеството по-скоро като религиозна сбирка, отколкото като светско парти, тя се съгласи.

Брат й я остави пред храма и заръча да му се обади, когато реши да се прибира вкъщи, за да мине да я вземе. Оказа се, че това няма да се наложи, защото един от първите, които срещна в църквата, бе Крис Бергланд. Родителите му имаха ферма на миля от тях и с Крис бяха израснали заедно — другарчета в игрите, а после и съученици. Отстрани изглеждаше, като че ли ги свързва нещо по-сериозно, но не беше така.

След като завършиха училище, Стефани го виждаше рядко. Той продължи да учи в колеж и си идваше само за ваканциите, както сега за Коледа.

Когато Крис разбра, че тя няма с какво да се прибере вкъщи, веднага предложи да я закара. Те си побъбриха приятелски, размениха новини и си припомниха весели случки от общите им училищни дни.

Колата зави по алеята към къщата, Стефани се облегна на седалката и въздъхна. Не помнеше откога не бе се смяла така и на душата й бе станало леко. Погледна към Крис — към извитите му кестеняви вежди, очилата с тъмна рамка, дебелото яке, което придаваше обем на слабата му фигура.

— Все още не мога да повярвам, че ще станеш лекар — отбеляза тя. — Помня как ти прилошаваше при вида на кръв.

— Слава богу, надраснах го! — засмя се той.

— Доктор Крис Бергланд — Стефани пробва как стои титлата до името му. — Звучи много добре.

— Нали? — съгласи се младежът с иронично самодоволство. — Но ми остават още няколко години следване плюс специализация, преди това да стане реалност. Трябва да се науча изискано да казвам: „Отворете си устата и кажете «ааа»!“

Стефани се засмя, както се очакваше от нея.

— Обзалагам се, че в креватните умения си виртуоз.

— Знаещ ли, права си — когато наближиха къщата, той намали скоростта. — Като че ли Пери те чака. Сега големият брат ли играе ролята на строгия родител?

— Това не е в стила му. Пери си е просто Пери. Не бих го заменила за нищо на света — отговори тя и наистина го мислеше.

— Той е страхотно момче — съгласи се Крис и спря автомобила до изринатия тротоар пред къщата.

Двамата слязоха от колата и той я изпрати до вратата.

— Защо не влезеш за едно питие? — предложи тя. — Пери ще се радва да те види.

— По-добре не — той неохотно отказа поканата. — Върнах се вкъщи днес следобед. Двамата с мама бяхме ангажирани с коледното празненство и разни други неща, така че не ми остана време да се видя с приятелите. Свещеникът и съпругата му, както и едно друго семейство, ще бъдат вкъщи довечера. Мисля, че нашите ще искат да се поперчат с мен.

— Естествено — отвърна разбиращо Стефани и се обърна към него. — Радвам се, че си дойде, Крис. Не е същото, когато те няма.

— При следващото си идване ще доведа двама приятели от студентската организация. Ще те запозная с единия от тях — намигна й той. — Не искам моята любимка да остане стара мома — обхвана с ръце кръста й и я придърпа към себе си. — Много си хубава.

— Ласкател — засмя се тя, но почувства остра болка в гърдите.

Целувката му беше топла и приятелска, невинна и безкористна. Стефани не си помисли да се противопостави — все едно я целуваше неин роднина. Същото беше и за Крис. Никой от тях не таеше някаква скрита страст.

Той се усмихваше, когато се отдръпна да си ходи.

— Кажи на Пери, че утре ще се отбия в хотела. Може всички заедно да пием кафе.

— Добре — съгласи се тя и щом той изчезна надолу по тротоара, добави, махвайки бързо с ръка: — Благодаря, че ме докара!

Отговорът му бе помахване. Вратата на колата се затръшна и Стефани се обърна да влезе в къщата. Като бързаше да се скрие от студа навън, тя спря да затвори входната врата и да изтърси снега от ботушите си върху дебелата вътрешна изтривалка.

— Хей, Пери! — извика Стефани и се обърна, за да развие вълнения шал от врата си. — Познай кой си е дошъл за Коледа.

Едва бе направила две крачки в дневната, когато видя тъмна фигура да стои до огнището. Тя се олюля от изненада, преди опустошителна радост да се разлее по цялото й тяло.

— Брок! — извика щастливо и тръгна към него с леки стъпки.

— Изненада! Изненада! — сарказмът в напрегнатия му глас я спря като бариера.

Лявата му ръка бе скрита в страничния джоб на палтото. В дясната държеше чаша с уиски. Трябваше да е уиски, защото това бе единственото питие, което държаха в къщата. Краката му бяха леко разкрачени в предизвикателна поза. Но това, което накара Стефани да замръзне на място, бе пронизващата ярост в сивите му очи. Неговите мъжествени черти сякаш бяха изсечени от камък.

— Кога пристигна? — успя най-накрая да продума. — Защо не ме предупреди?

— Преди петнадесет минути. Какво става? — присмя се Брок. — Иска ти се да бях дошъл петнадесет минути по-късно, за да не видя малката нежна сцена отвън? — Сви устни, отпивайки глътка уиски. Ноздрите му се разшириха от гневно възмущение и отвращение. — Обзалагам се, че си предпочитала да знаеш за моето пристигане. Щеше по-добре да жонглираш с мъжете в живота ти, така че да не се засичат, когато идват и си отиват.

— Не е така, Брок! — запротестира Стефани с болка в гласа.

— Искаш да кажеш, че това не е пример как предано ме чакаш? — предизвика я той с открито презрение. — Видях те да го целуваш.

Тя се обърна и погледна към прозореца в горната част на входната врата. Външната лампа осветяваше входа. Ако Крис я бе целунал в дневната, вероятността да ги види беше почти същата. С ъгълчето на окото долови появата на брат си на вратата на кухнята, привлечен от гневния мъжки глас.

— Беше Крис! — С несъзнателна молба тя се обърна към него, за да убеди Брок колко невинна е тази целувка.

— Той е съсед… — започна Пери, опитвайки се да й помогне.

— Доста удобно — грубо отговори Брок.

— Ти не разбираш — безпомощно настоя Стефани.

— Разбирам много добре! — Гласът му бе безмилостно тих. — Разбрах, че съм бил глупак, като си мислех, че си различна.

С необуздана ярост той запрати чашата в огнището. Стефани трепна при звука от счупеното стъкло и последвалата малка експлозия от разлетия по дървата алкохол.

Всичко стана толкова бързо, че тя не успя да забележи тръгването на Брок, докато той не префуча край нея. Когато се обърна, входната врата бе затръшната в лицето й. Стефани дръпна силно дръжката на вратата. От припряното й движение обаче бравата моментално заяде.

В мига, когато успя да я отвори, той се скри зад микробуса, размерите на който бяха скрили от погледа й паркираната зад него кола. Но тя и не беше се оглеждала за нея.

Стефани затича по тротоара след Брок и чу как той затръшна вратата на мерцедеса си и запали веднага. Преди да стигне до алеята, той вече бе направил обратен завой по пътя. Тя едва успя да зърне мрачния му профил, преди колата да потегли по шосето с бясна скорост.

— Стефани? — брат й я викаше от отворената врата.

Тя мълча доста дълго, после попита:

— Ключовете в микробуса ли са?

— Да. Къде отиваш? — заинтересува се той, макар че се досещаше.

— Трябва да му обясня. Не мога да оставя нещата така — подхвърли тя през рамо, докато тичаше към колата.

Когато излезе на пътя, Стефани не видя пред себе си задните светлини на мерцедеса, но съдейки по посоката, в която бе поел, реши, че е тръгнал към хотела.

Като пристигна, видя колата му на служебния паркинг, а от капака на мотора се издигаше пара. Спря микробуса до нея и се втурна вътре. Докато минаваше през фоайето, леко забави крачка. Подмина въпросителния поглед на нощния управител, без да обясни какво прави тук в този час.

Когато стигна пред апартамента на Брок, бе останала без дъх, а сърцето й биеше лудо. Преди да загуби самообладание, бързо почука три пъти на вратата. Изпита облекчение, щом чу приближаващите се тежки стъпки от другата страна. Нечия нетърпелива ръка отвори рязко. С присвити очи Брок я изгледа с леден гняв.

— Имам право да ти обясня това, което видя — побърза да изрече Стефани, преди да й заповяда да си върви.

Той беше без палто и сако, само по бяла риза. Вратовръзката му бе изкривена от опита му да разхлаби възела й. Брок се отдръпна от вратата, без да я затваря, ръката му се върна към яката да си довърши работата. Скритата ярост, с която той свали вратовръзката и я захвърли върху възглавницата на дивана, накара Стефани да влезе с колебание и да затвори вратата.

Без да я поглежда, Брок отиде до миниатюрното барче с позлатена вратичка. Отвори я и си наля в чаша малко уиски от бутилката. Отпи бързо една глътка и се отдалечи, без да каже и дума.

— Аз… — беше й трудно да започне при подобно студено пренебрежение. — С Крис Бергланд израснахме заедно. Играехме като деца, после бяхме в едно училище. Той учи за лекар и не съм го виждала от години. Днес следобед си е дошъл за коледната ваканция.

— Трябва да си била много щастлива да го срещнеш отново — заядливо отбеляза Брок.

— Беше чудесно, че пак се видяхме — не отрече Стефани. — С Крис сме стари приятели. Винаги сме били приятели. Нещо като брат и сестра. Знам как изглежда…

— Така ли? — Брок се обърна и я срази с яростен изблик на гняв. — Имаш ли представа какво е да отменяш ангажименти, да пращаш по дяволите важни изпълнители само защото има една жена, която не може да ти излезе от главата, и ако не я видиш, ще полудееш! Затова зарязваш всичко и тръгваш. Отиваш в нейния дом, чакаш я да се върне от църква. От църква! — повтори той саркастично. — Чуваш пристигаща кола и гласове. Нямаш търпение да я видиш и почти излиташ през вратата. А там тя се целува с друг!

— Но това нищо не означава — гласът й беше дрезгав, развълнуван от признанието му за накърнено самолюбие и от чувството, че е бил предаден. — Трябва да разбереш. Не беше по-различно от това да целуна Пери.

— Очакваш да повярвам, че съм ти липсвал? — невярващ, я предизвика той. — Че си искала отново да ме видиш?

— Да — беше поразена, че подлага това на съмнение.

— Тогава защо не ми писа? — запита Брок и почти блъсна чашата в масата.

— Защото мислех… Когато ми се обади и аз не дойдох в Калифорния… — Стефани бе толкова объркана, че не успяваше да завърши едно изречение, преди да започне друго. — Ти каза „сбогом“… мислех, че е краят. Беше ядосан, че ти отказах — напомни му тя.

— Да — той започна да крачи из стаята. — Бях ядосан на теб и на себе си. Когато писмата спряха, помислих, че съм те загубил. Изминах целия този път, за да ти се извиня, че бях такова егоистично и арогантно копеле. — Брок спря пред нея, протегна ръце и впи пръсти в нежната плът на раменете й. — И после да те видя в прегръдките на онзи мъж. Аз…

Мъжествените черти на лицето му се открояваха още по-ясно, когато той се опитваше да овладее своите противоречиви чувства. Със сподавено проклятие той впи устни в нейните. Бруталността на неговата груба и жестока целувка изненада Стефани, която мълчаливо я изтърпя, докато моментът на гняв отмина.

Като вдигна глава и видя подпухналите й и треперещи устни, Брок я остави за минута да си поеме дъх. След това ръцете му започнаха да си проправят път през дебелото й яке, смачквайки я в мъчителна прегръдка. Той покриваше косата и слепоочията й с груби целувки, преминаващи в стенания.

— Сърдиш ли ми се, че малко откачих? — изръмжа Брок. — Чудя се… — отново вдигна глава. В очите му все още проблясваха гневни искрици. — … колко такива мъже има? Колко мъже биха прелетели половината свят, за да бъдат с теб?

— Само един: ти — прошепна Стефани, като протегна трепереща ръка и прокара връхчетата на пръстите си по строгата линия на брадичката му.

— Така казваш — мрачен цинизъм премина по неговото лице. — Но аз не знам какво правиш, когато ме няма. Господи, дори не знам дали още си девствена!

Беше потресена от недоверието му.

— Не говори така!

— Докажи го — предизвика я Брок с нова настойчивост в гласа. Ръцете му я стиснаха силно и я придърпаха по-близо до мускулестото му тяло, принуждавайки я да усети неговото желание. — Остани при мен тази нощ.

— Очакваш, че ще легна с теб само за да ти докажа, че все още съм девствена! — обвини го тя. С ръце, опрени в гърдите му, тя се опитваше да се държи на разстояние от него. — Това може ли да бъде причина?

— Това е една дяволски добра причина! — избухна Брок. — Защото ще ме убедиш, че не съм минал през целия този ад за нищо!

— Не! — внезапен прилив на сила й помогна да се освободи от прегръдката му и тя бързо заотстъпва към вратата. — Не е нужно да ти доказвам каквото и да било. Питам ли те с колко жени си спал, след като се запознахме? Не забравяй, че знам за Хелън! Какви неща, мислиш, си представям, когато си заминеш? Едва ли си стоял буден толкова нощи, колкото мен, чудейки се с коя си. Но ти обещавам, че тази нощ това няма да съм аз! Не и заради причината, която изтъкна.

Обърна се и изтича в коридора, но бързането не беше необходимо. Брок не направи никакъв опит да я догони. Демоните, които я преследваха, бяха в нейното въображение. Стефани намали темпото и премина почти нормално през фоайето и навън до микробуса.

Справедливото негодувание и гордостта оставиха очите й сухи, а брадичката — спокойна. Така беше, докато не се прибра вкъщи и не остана сама в спалнята. Тогава се замисли за някои от нещата, които Брок бе казал, и проумя, че той наистина се интересува от нея, нещо повече — че той я обича.

Гневът й премина, когато осъзна, че бе отхвърлила точно това, което най-много бе желала. Следващият въпрос бе дали е в състояние да преглътне гордостта си и да го признае на Брок.