Джанет Дейли
Каменно сърце (4)

Четвърта глава

Мръсните чинии от закуската бяха струпани в умивалника. Стефани спря до плота, за да изпие последната глътка кафе от чашата си. Погледът й несъзнателно се зарея през прозореца към подножието на планината, пищно обагрено в червеникавите и златистите краски на есента.

Буен поток се спускаше през хълмистата местност, където бе разположена старата фермерска къща. Гледката бе увенчана от романтично каменно мостче, което свързваше двата бряга. До задната врата на дома бяха подредени дърва — топливо за студената зима в Нова Англия.

Младата жена с въздишка отвърна поглед от красотата на ясната есенна утрин и остави чашата си при останалите съдове. Щеше да ги измие по-късно. Сега топлата вода й трябваше за първата партида дрехи.

Задната закрита веранда се използваше като перално помещение. Пералнята и сушилнята бяха разположени в единия ъгъл. Върху малкото свободно пространство на пода бяха разпръснати кошове и купчини мръсни дрехи, които Стефани сортираше, като пускаше белите направо в пералнята.

Денят бе хубав и тя можеше да просне прането на открито. Когато ги сушеше по този начин, дрехите имаха още по-чиста и свежа миризма.

Тя нави до лактите ръкавите на сивата развлечена риза. Беше на Пери, което означаваше, че е с няколко номера по-голяма, но беше удобна за работа и нямаше да се притеснява, ако я залееше с белина. Сините й избелели джинси се бяха свили от многократното пране. Те прилепваха плътно по тесния й ханш и бедра, но джинсовият плат бе мек и й стоеше като втора кожа.

Косата й бе прибрана назад в смешна къса конска опашчица, завързана със синя връзка. Не беше си сложила грим. Докато свършеше с прането, бърсането на прах от мебелите и метенето на двуетажната къща, от него нямаше да остане нищо. Освен това единственият човек, който идваше в събота сутрин, бе госпожа Хамърмил. Тя ги снабдяваше с пресни яйца.

Когато на външната врата се почука, Стефани не се и замисли кой може да бъде.

— Влез! — извика тя и продължи да сортира дрехите, а при звука от отварянето и затварянето на вратата добави: — Госпожо Хамърмил! Можете да оставите яйцата на плота в кухнята. Ако имате още една дузина, ще взема и тях. Пери спомена, че му се ядат бисквитки. Мисля следобед да се опитам сама да ги направя — нещо се раздвижи до вратата на верандата, но Стефани не вдигна поглед. Тя съсредоточено разглеждаше бялата риза, която държеше в ръката си. Пери я бе изцапал отпред с мастило от химикалка. — Случайно да знаете с какво мога да изчистя това мастило от ризата на Пери? — тя се намръщи. — Опитвала съм почти всичко… — погледна нагоре и видя Брок, облегнат с рамо на рамката на вратата и кръстосал ръце пред гърдите си. При вида му Стефани замръзна. — Брок! — уплашено извика тя.

— Опитай с лак за коса. Моята секретарка се кълне в това — предложи той с нотка дразнеща веселост в подигравателния тон. Кадифените му панталони бяха светлокафяви, в същата цветова гама като дебелия пуловер с избродирана еленова глава на гърдите.

Погледът й мина покрай него и се спря върху часовника във формата на котка на кухненската стена. Завъртяната опашка на животното служеше за махало. Часът бе малко преди осем и половина.

— Какво правиш тук? — объркано попита тя, като все още стискаше ризата и продължаваше да стои сред купчините мръсни дрехи. — Помислих те за…

— Жената с яйцата? Да, знам — той довърши изречението вместо нея, отпусна ръце и се изправи. — Отговорът на въпроса ти е очевиден. Дойдох да те видя.

— Да, но… трябваше да се срещнеш с Пери тази сутрин — объркано запротестира Стефани.

— Видяхме се… за няколко минути. Ще дойдеш ли тук? Или аз трябва да прегазя през всичките тези дрехи, за да стигна до теб? — Брок я предизвикваше и иронизираше.

Стефани остави ризата до пералнята. Опита се да си представи как изглежда отстрани. Погледът й се спусна надолу по раздърпаната дълга риза и избелелите джинси. Чувстваше лицето си странно голо. Нямаше дори червило.

— Трябваше да се обадиш, преди да дойдеш — вдигайки ръка към вързаната отзад коса, прескочи купчината дрехи, която й препречваше пътя към вратата и Брок.

— Ако го бях направил, нямаше да имам шанса да видя тази домашна сцена — Брок се протегна да хване ръката, с която тя пазеше равновесие, и я дръпна в обятията си, сключвайки ръце зад гърба й, докато гледаше вдигнатото й нагоре лице. — И трябва да знаеш, че в това облекло изглеждаш секси като малко момиченце.

Това не беше комплиментът, който би искала да чуе. Тя извъртя главата си, оставяйки целувката му да попадне върху бузата й, и се шмугна покрай него в кухнята. Подът сякаш се движеше под краката й, но Стефани знаеше, че всъщност треперят нейните колене.

— Не искам да изглеждам като малко момиченце — заяви тя и вдигна ръце, за да развърже шнура в косата си. Но го беше стегнала прекалено здраво и възелът се противеше на опитите на треперещите й пръсти да го разхлабят.

Когато усети, че Брок я докосва, тя се опита да се отмести встрани, но мъжът сграбчи рамото й и я накара да остане на мястото си.

— Не мърдай — нареди й. Стефани остана мирна, докато той освобождаваше възела на връзката. Щом го развърза, я завъртя и започна да оправя косата й с пръсти. — Сега си само секси. Доволна ли си? — запита с познатата измамна леност.

Но не изчака нейния отговор. Наведе глава и устата му покри нейните устни, разтваряйки ги умело, докато я притискаше в прегръдката си. Пръстите й се вкопчиха във вълнения му пуловер. Хващаше се за единственото стабилно нещо, което можеше да намери във все по-дълбоката му целувка. Бе обхваната от прилива на непознати чувства, които в трепетна нужда я тласкаха към него. Той грубо прокара устните си по бузата, стигайки до ухото й.

— Наистина ли мислеше, че няма да ме видиш, преди да си тръгна? — Звучеше почти гневно.

— Не бях сигурна — призна Стефани със затворени очи, докато той с нежно хапане минаваше по врата към рамото й.

— Къде са родителите ти? Кого другиго очакваш, освен жената с яйцата? — заинтересува се Брок.

— Родителите ми са мъртви — прошепна тя и се зачуди защо той не знае. — Само госпожа Хамърмил. Обикновено идва преди девет часа.

Младата жена чу как той дълбоко си поема дъх, преди да вдигне глава и лекичко да й се усмихне.

— В такъв случай защо не ми приготвиш нещо за закуска? Не си направих труда да хапна, преди да дойда. Помислих си, че може да пазаруваш сутринта и не исках да те изпусна.

Тя не беше сигурна доколко сериозно да приеме подобно изказване, затова реши да не коментира. Вместо това попита:

— Искаш ли яйца с бекон?

— Това, което искам, не мога да го имам в момента — ръцете му се плъзнаха по гърба й, придърпвайки я по-близо до себе си. След това я пусна и отстъпи назад. — Яйца с бекон ще свършат работа.

— Как предпочиташ яйцата? — Тя отиде до хладилника, доволна да се заеме с нещо. Взе парче бекон и последните две яйца от рафта.

— На очи и беконът да е хрупкав.

Стефани забеляза каната с портокалов сок в хладилника.

— Сок?

— Не, благодаря — Брок застана до нея, докато поставяше резените бекон в тигана.

Когато започнаха да цвърчат, тя отиде до шкафа, който се намираше от другата му страна, и извади покривка. Погледна неуверено към кухненската маса и после към него.

— Не искаш ли да закусиш в трапезарията? — предложи тя.

— Не — каза Брок с решително поклащане на главата. — Нямам никакво намерение да те изпускам от очи.

Неговият поглед, както и отговорът му, бяха смущаващи, но й дадоха така нужната й увереност. Стефани се усмихваше, докато подреждаше чинията и приборите върху карираната ленена покривка. Върна се до печката, за да обърне бекона.

— Кога за последен път си закусвал в нечия кухня? — попита неочаквано и го погледна косо.

— Сигурно не съм го правил, откакто бях дете — призна мъжът това, което тя подозираше. — Добре ли готвиш?

— Не толкова, колкото Пери, но той има много повече опит от мен — беконът започна да придобива апетитен кафеникав цвят и тя продължи да го обръща.

Брок застана зад нея. Ръцете му загалиха извивката на раменете й, а палците му масажираха вдлъбнатината на врата й.

— А защо има повече опит? — усещаше се, че не се интересува истински от темата.

— Майка ни почина, когато бях само на четири години. Татко трябваше да работи на две места, за да ни издържа, затова Пери готвеше и се грижеше за мен.

Под ласките на неговите ръце й бе трудно да се съсредоточи върху работата си. Тя успя да спаси бекона, преди да изгори, и го сложи настрана, за да се отцеди.

— Какво работеше баща ви?

— Беше ски инструктор, но печелеше предимно като барман и дървар… до инцидента — Стефани чукна яйцата в горещата мазнина от бекона.

— Инцидентът, който е накарал брат ти да се откаже от кариера на адвокат — досети се Брок.

— Да. След злополуката татко се парализира — погледна го през рамо с леко смръщени вежди. — Пери работи за теб от около пет години и сигурно знаеш тези факти.

— Не. Не се интересувам от личния живот на работниците, освен ако не влияе на работата им. А брат ти винаги е бил безупречен — сви рамене с безразличие, опитвайки се да приключи с темата.

— Но сигурно искаш да знаеш нещо за техните биографии — настоя Стефани.

— Само квалификацията за определена работа. Докато получа желания резултат, не мога да се интересувам кои са или какво представляват като личности — устата му се изкриви в подобие на усмивка. — Според теб е много коравосърдечно, нали?

Тя насочи погледа си към яйцата в тигана. Ярките жълтъци се облещиха срещу нея.

— Да, така е.

— „Белият глиган“ носи половин процент от общия годишен приход на „Канфийлд Ентърпрайзис“. Това трябва да ти говори колко много перихоловци работят за мен — каза той. — Не мога да се занимавам с личния им живот, без да държа сметка за интересите на фирмата като цяло. Всъщност напълно в реда на нещата е да продам хотела.

— И защо не го правиш? — виждаше логиката в аргументите му, но мислено се ужаси от това доказателство за неговата безчувственост. Яйцата бяха готови. Тя отиде да вземе чинията от масата и с лопатката ги сервира в нея.

— По лични причини — отговори Брок. Стефани си помисли, че той не възнамерява да ги обясни, но сгреши. — Моите родители са прекарали медения си месец в „Белият глиган“. Баща ми го купил за майка ми по случай шестата им годишнина и наредил младоженският апартамент да се пази само за семейство Канфийлд.

— Не е чудно тогава, че не искаш да го продаваш — усмивката й беше нежна и лъчезарна, когато го погледна, развълнувана от неочаквания изблик на сантименталност.

— Шест месеца след като го купи, те минаха през един мръсен развод, който продължи две години. Оттогава майка ми се омъжва няколко пъти. Баща ми, на свой ред, се утешава с безброй любовници — Брок гледаше почти с доволство как усмивката й постепенно се стопява.

— Той… жив ли е? — като избягваше погледа му, Стефани мина край него, носейки чинията с яйцата и бекона към масата.

Мъжът я последва.

— Да. Оттегли се в Южна Франция. Сигурен съм, че настоящата му любовница е двадесетгодишна манекенка. Разбира се, той я представя като свое протеже.

— Кафе? — щом остави чинията му, тя си потърси извинение да се захване с нещо друго.

— Черно, без захар.

Тя се отдалечи от масата, когато той седна да се храни.

— Предполагам, че детството ти не е било много щастливо — каза младата жена.

— Това зависи от определението ти за щастие. Дядо ми се грижеше за мен дори когато родителите ми още бяха заедно. Те винаги бяха на почивка в някой екзотичен курорт в най-отдалечения край на света. Разводът оказа слаб ефект върху мен. Повечето време живеех с дядо далеч от тях. Почти от деня, в който съм се родил, той ме подготвяше да поема компанията. Когато преди няколко години почина, аз направих точно това.

Стефани наля кафе в две чаши и ги занесе на масата.

— А последния път, когато си се хранил в кухня, с дядо ти ли беше?

— Едва ли — изсмя се Брок. — Той винаги ядеше на бюрото си, освен ако вечерята не беше делова. Не, прекарах една седмица в дома на мой съученик.

— Защо не продадеш хотела? — тя го гледаше, поуплашена да чуе обяснението му. — Явно е, че не си сантиментално пристрастен.

Брок забави отговора си, но не защото се колебаеше.

— Напомня ми, че интимните взаимоотношения не са вечни, независимо колко силна изглежда на пръв поглед привързаността.

— Идваш тук средно четири пъти в годината. И не съм чула да си довел една и съща жена два пъти. Заради това ли е? — но въпросът й само предизвика друг. — Защо дойде тази сутрин, след като Хелън е в апартамента?

— Защото не исках да бъда с нея. Исках да бъда с теб — остротата му потъна в неприятен смях. — Трудно ти е да ме разбереш, нали? Жени като Хелън непрекъснато влизат и излизат от живота ми. Имам сексуални желания като всеки нормален мъж. Никоя от двете страни не се преструва, че сме заедно по някаква друга причина, освен чисто физическата, или секса, ако предпочиташ. Тя е наясно с основните действащи правила — никакви емоционални претенции към мен или моето време. Не се опитвам да се хваля или да те шокирам. Просто искам да ти обясня обстоятелствата, които диктуват начина ми на живот.

Стефани се опитваше да го разбере, но всичко й звучеше студено и пресметливо.

— Сигурна съм, че можеш да дадеш разумно обяснение на поведението си — рязко отговори тя.

Като се наведе напред в стола си, Брок се протегна и здраво сграбчи ръката й. Дълбочината на погледа му я завладя.

— Това, което не ти казвам, Стефани, е колко ми е трудно да поддържам с която и да е жена такива взаимоотношения, каквито ти намираш за нормални. Нямам време за ухажване — едно мускулче трепкаше по бузата му. — Утре заминавам за Ню Йорк. Когато пристигна, може да ми се обадят и да се наложи да тръгна за западното крайбрежие. Възможно е да бъда там месец или два. Или да остана само един ден и да потегля за Цюрих. Притежавам хотелски апартаменти в дванадесет града. Днес съм с теб, но може да минат шест месеца, преди пак да те видя. Как мога да създам връзка при това положение? Как мога да моля една жена да ме чака, като не мога да й кажа кога ще я видя отново?

— Изглежда доста отчайващо наистина — гласът й беше приглушен. Обзе я безсилие.

Той пусна ръката й с овладяно раздразнение, спирайки за секунда, преди да се залови отново със закуската си.

— Понякога го забравям, но всеки месец… хотелът ми напомня, когато видя името му в докладите.

— Затова ли каза, че не искаш наследник, че е време името Канфийлд да умре? — продума тя, като внезапно усети, че го разбира.

— Никой не трябва да поема тази отговорност, докато сам не пожелае — заяви Брок.

— Ти… можеш да го продадеш — предложи колебливо Стефани.

— Учили са ме и съм много добър в това — на лицето му се появи полуусмивка. — Чудя се дали е възможно въобще да разбереш. Не бих променил живота си дори да имах избор — избърса устата си със салфетка.

— Закуската беше много хубава. Има ли още кафе?

— Да, разбира се — Стефани се изправи сковано, за да вземе чашата му. След всички тези обяснения й беше трудно да определи какво би могло да бъде мястото й в живота му.

Явно Брок прочете смущението в очите й, защото се пресегна да я спре, когато тя мина покрай стола му. Той нежно хвана ръката й под лакътя.

— Щом открия нещо, което искам, посягам и го сграбчвам, Стефани, защото когато се върна, него може да го няма. Животът ми е суров и забързан и любовта ми — също. Ако не ти казвам, че си хубава или че очите ти имат цвета на утринно небе, то не е, защото не го мисля. Просто не искам да губя ценно време.

— Да, аз… — Отговорът й бе прекъснат от почукване на входната врата. Тя се стресна, но след това се сети кой беше. — Госпожа Хамърмил е.

— Жената с яйцата — кимна Брок, свали ръцете си и я пусна да иде да отвори.

Остави чашата му и тръгна към дневната.

— Да! Влезте, госпожо Хамърмил! — извика тя. Вратата се отвори и пропусна ниска пълна жена с тъмна барета. Под едната си мишница крепеше две дузини яйца.

— Извинявайте, че закъснях, но господинът е болен от грип. Трябваше да свърша и неговата, и моята домашна работа.

— Надявам се скоро да оздравее — промърмори Стефани и я поведе към кухнята.

Жената се спря, когато видя непознатия мъж, и го изгледа подозрително. Домакинята побърза да ги запознае. Госпожа Хамърмил моментално разцъфна в усмивка.

— Не бихте ли поговорили с Пери да снабдявам ресторанта с яйца? Ще трябва да купя още няколко кокошки, но…

— Ще говоря с него — увери я Брок.

Стефани извади парите за яйцата от един буркан в шкафа, плати на жената и тактично побърза да я изведе. Почти съжаляваше, че представи Брок, но щеше да е по-лошо, ако се пуснеше слух за непознат мъж в дома й.

След като я изпрати, се върна в кухнята.

— Съжалявам, че госпожа Хамърмил се опита да те убеждава да поеме снабдяването на хотелския ресторант с яйца — извини се тя с кисела усмивка. — Това, което наистина иска, е Пери да поеме финансирането на малкото й стопанство. Ще трябва да купи повече кокошки носачки, което означава да построи нов кокошарник, както и първоначални разходи за повече жито. Тя е чудесна жена с чувство за отговорност, но не мисля, че се интересуваш от партньорство в бизнес с яйца — Стефани спря до масата, за да прибере чиниите и да ги прибави към другите в умивалника, които чакаха да бъдат измити.

— Права си. Не се интересувам от бизнеса с яйца, а още по-малко от чиниите. Всъщност… имам друга идея за партньорство. С теб — Брок я хвана за ръката и я придърпа в скута си.

Движението наруши равновесието на Стефани, уловена в желязната хватка на неговите ръце. Пулсът й заби лудо, когато той издаде тих звук, почти като стон. Ръцете й обвиха врата му. Пръстите й се заровиха в неговата буйна и гъста тъмна коса.

Целувката беше страстна и изучаваща. Устните им се сляха с очарователно опияняваща наслада, която откъсна Стефани от всичките й мисли. В мощната люлка на скута му тя чувстваше под себе си парещите я бедра, гладкия корем, мускулестите гърди и рамене. Толкова мъжествен! Толкова възбуждащ! Това смути още повече и бездруго обърканите й чувства.

Брок покри с целувки устните, бузата и вдлъбнатината под ухото й, подпалвайки настойчивия копнеж на нейното тяло. Целувките му я възбуждаха и я насърчаваха да остави устните си интимно да блуждаят по гладката му брада и страни, от които се носеше стипчивият аромат на афтършейв. Беше напълно непознато изживяване. Притежаваше свободата да отговори на това страстно опознаване.

Широките гънки на развлечената риза, която тя носеше, направиха галещите му ръце нетърпеливи. Когато той повдигна края на ризата, за да открие голото й тяло, дъхът на Стефани секна в неочаквана изненада. Плътта й се напрегна от първоначалния допир на ръката му, а после се разтопи под неговите настоятелни милувки.

Сякаш искаше лично да изследва всеки сантиметър от голия й гръб и рамене. Тя трепереше. Снежнобелите гърди опъваха дантелата на стягащия ги сутиен. Щом Брок покри с длан едната от тях, напрежението изведнъж изчезна и Стефани усети неистова наслада.

И все пак, когато пръстите му затърсиха закопчалката на сутиена й, за миг здравият разум се завърна. Беше се оставила да бъде увлечена, без да е сигурна, че желае това. Тя се отдръпна от него и опря ръце в гърдите му, за да си осигури пространство за дишане, докато се опитваше да избистри главата си от тази зашеметяваща страст.

— Стефани — каза той с приглушен, но настойчив глас и целуна разголеното рамо.

— Не — тя се задави в отговора си и скочи от скута му. Бързо направи няколко крачки далеч от неговия стол, като издърпа ризата надолу към бедрата си. — Още щом те видях, разбрах, че трябва да се държа здраво стъпила на земята, иначе ще ме обърнеш. Трябваше да го приема и в буквалния смисъл — засмя се неуверено, като се опита да се пошегува със ситуацията, макар да знаеше, че това бе самата истина.

— Желая те, Стефани. Казах ти го снощи — напомни й Брок. Тя отиде до кухненския шкаф и се облегна на него в плах опит да избяга от опияняващата съблазън на гласа му. — И ако не друго, поне желанието ми е повече от истинско.

По изскърцването на стола младата жена разбра, че е станал, и се вкопчи в ръба на шкафа, изпитвайки нужда да се хване за нещо.

— Всичко става прекалено бързо за мен — тя се опита да обясни, за да не изглежда толкова отчаяна, колкото се чувстваше. — Ти не разбираш, Брок. Не приемам секса толкова безотговорно като теб.

— Какво знаеш за секса, Стефани? — когато заговори, тя установи, че е точно зад нея. Гласът му беше спокоен, изпълнен с търпение и самоувереност.

Кокалчетата на пръстите й побеляха, вкопчени в ръба на шкафа. Опитваше се да издържи да не се обърне с лице към него. Знаеше, че ако го направи, е загубена.

За да се противопостави на неговата увереност, избухна остро и отбранително:

— Сигурна съм, че не знам колкото вас, господин Канфийлд.

— Господин Канфийлд? — говореше опасно тихо. Пръстите му сграбчиха раменете й и я накараха да се обърне. Стефани стоеше сковано в ръцете му, но не се противопостави. Под въздействието на присвитите сиви очи тя бавно отметна глава назад. — Хей, какво е това? — запита Брок.

— За теб сексът е просто физически акт, както целуването. Аз не гледам така повърхностно на него — тя защитаваше своето колебание и неувереност.

Той изучава всяка частица от лицето й толкова дълго, че тя почувства как я облива топлина.

— Девствена ли си, Стефани? — сякаш се колебаеше във верността на заключението си.

Тя сведе поглед към бието на пуловера му.

— Трябва ли да се извинявам за липсата на опит? — предизвика го малко гневно, малко обидено и донякъде отбранително.

— На колко години си? — пръстите му се впиха в нежната плът на рамото й.

— На двадесет и две — отговори твърдо тя.

— Господи, къде си била през целия си живот? В манастир ли? — гласът на Брок прозвуча сухо, с недоверие и подигравка. — Двадесет и две годишните девственици си слагат железни пояси, когато излизат навън.

Забележката му разпали гнева й.

— Не ми харесва, че ме смяташ за особнячка. След злополуката баща ми остана почти напълно парализиран. Трябваше да го храня, да го къпя и обличам, да му чета, да се грижа изцяло за него в продължение на пет години. Татко никога не се оплакваше, но често плачеше, защото не излизах и не се забавлявах. Когато Пери си беше вкъщи, той се грижеше за него, но никога не се знаеше кога ще изникне нещо спешно и ще се наложи да отиде в хотела. От време на време излизах — тя беше ядосана и не се опитваше да го скрива. — Кой иска да ходи с някоя, която има болен баща? Не можехме да си позволим да наемем човек да се грижи за него през цялото време. Не се оплаквам от тези пет години. Не съжалявам за нито една от тях, защото те ме сближиха с моя баща повече от всякога. Така че, ако искаш, подигравай ми се…

Брок сложи пръсти върху устните й, за да спре изпълнената с негодувание тирада. Изваяното му мъжествено лице бе придобило сериозно изражение.

— Не ти се подигравам — той мина с пръст по контурите на устата й и бе погълнат от нейната форма. Гневът й изчезна, сякаш никога не бе съществувал. — Просто е рядкост да срещнеш жена с твоята пламенна природа, която не е имала гадже. Това не променя нищо — вдигна поглед, за да срещне очите й, и го задържа върху тях. — Продължавам да се опитвам да те вкарам в леглото. А това, че ще бъда първият ти мъж, те превръща в трофей, който още по-страстно желая да притежавам.

Пръстите му много нежно повдигнаха брадичката й. След това устните му се сляха с нейните като завършек на обещанието му. Като все по-силно разгарящ се пламък, у нея се надигна желанието.

Брок я прегърна, бавно я наклони назад, а бедрата му я притиснаха към шкафа. Своенравните ласки на неговите ръце бяха изключително приятни.

— Чия е тази риза? — промърмори Брок, когато заплете ръка в широките гънки.

— На Пери — гласът й беше дрезгав, разстроен от острото усещане на недвусмислената му мъжественост.

— Това да го няма — той разголи гладкото й рамо, изричайки думите във врата й, като ги прекъсваше с целувки. — Отсега нататък, ако носиш мъжки дрехи, ще бъдат моите.

— Както кажеш — прошепна тя със задавен глас, мека и отпусната в неговите ръце. Челото й лежеше уморено на рамото му, докато той опустошаваше чувствителната кожа на врата и шията й.

— Знаеш какво искам да кажа — Брок се възползва от смирения отговор. Тонът му беше страстно тих и настоятелен. — Казвах ти го всеки път, когато те погледнех или докоснех. Искам да те любя тук и сега. Стъпила си с двата крака на земята. Какво искаш?

Но не беше толкова просто. Най-вече за Стефани. Въпреки бушуващата мъчителна страст, която я изгаряше. Ужасното объркване й попречи да му отговори. Но той почувства нейната неотстъпчивост и реши да не насилва нещата. Разхлаби прегръдката и остави ръцете си да се разхождат в ласкави пориви по раменете й.

— Отложил съм всички ангажименти, така че можем да прекараме предобеда заедно — каза й с леко прегракнал глас. — Но не съм в състояние да стоя сам с теб в тази къща и да не… — Брок пое дълбоко дъх и я пусна съвсем. — По-добре да се разходим някъде с колата. Поне докато ръцете ми са на волана, ще мога да ги държа далеч от теб. Иди и се преоблечи. Сложи каквото искаш. Ще те чакам тук, долу.

Стефани го погледна. Не искаше да приеме предложението, но сивите му очи я предупредиха да не протестира, освен ако не приеме другата алтернатива. Имаше нещо, което все още я объркваше.

— Идвам след минута — обеща тя.