Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love for hire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
helyg
Допълнителна корекция и форматиране
romanti4ka (Xesiona 2011)

Издание:

Джасмин Кресуел. Любов назаем

ИК „Арлекин-България“ ЕООД, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0389–8

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Съдбата обича да си прави жестоки шеги с мен, реши Джули, когато на следващата сутрин грабна телефона с надеждата да чуе Робърт, ала вместо неговия, чу ведрия глас на майка си.

— Добре, че те намерих, преди да си тръгнала на работа — рече госпожа Маршал. — Как вървят нещата с твоя красив годеник? Намерихте ли заместничка за събота? Очаквам с нетърпение нашата експедиция по магазините. Толкова е приятно да се избира сватбена рокля!

— Ние с Робърт няма да се оженим. — Съвсем прости думи, а едва излязоха от устата й.

— Няма да се ожените? Но защо? — Гласът на госпожа Маршал трепна отчаяно. — За Бога, Джули, мислех, че Робърт Донахю е способен да трогне и най-придирчиви хора като теб. Такъв симпатичен, внимателен човек.

Точно така, помисли си Джули. Изключително внимателен. Но не и когато е решил да разкъса сърцето ти. Тя опипом потърси салфетка върху масичката за кафе и пръстите й се натъкнаха на малка златна кутийка за визитни картички, изпаднала навярно от джоба на Робърт. Докато е изваждал чековата книжка, за да й напише онзи оскърбителен чек, реши тя.

Джули я вдигна и плъзна пръсти по гладката повърхност с монограм. Щом обаче осъзна какво прави, яростно захвърли кутийката на пода. Визитките се пръснаха и името, изписано в черно, се наби в очите й като мълчаливо обвинение. Робърт Донахю. Робърт Донахю. Измисленият й годеник, милионер, който изобщо не беше измислен. Неволно бе откраднала името от някакво списание. Как е могла да бъде толкова глупава? Толкова недосетлива?

— Джули, какво се е случило? Добре ли си? Чуваш ли ме?

Джули решително изтри една сълза. Беше прекарала ранните часове на нощта в безутешни ридания, ала на разсъмване се закле, че няма да плаче повече.

— Чувам те, мамо. Добре съм. Но бързам. Трябва да тръгвам за магазина. Закъсняла съм. Сега не мога да говоря.

— Но какво се е случило, Джули? Поне ми обясни защо няма да има сватба. Как да не се тревожа, като в събота заявихте, че ще се ожените, а след четири дни ми съобщаваш как си се отказала? Двамата с Робърт изглеждахте толкова щастливи на сватбата на Алис. Бяхте прекрасна двойка — Гласът на госпожа Маршал заглъхна.

Дали да измисли някакво оправдание или за първи път да каже истината, двоумеше се Джули. Но истината поне нямаше да доведе до тежки последствия, за разлика от предишния й навик да утешава майка си с лъжи. Тя си пое дълбоко въздух.

— Робърт не желае да говори с мен, мамо. Не ми вярва. Мисли, че съм искала да се омъжа за него заради парите му. Че съм се опитала да го подведа.

Тя очакваше майка й да избухне, да се впусне в дълга лекция за това, че ако Джули бе показала колко много държи на връзката си с Робърт, той все още би я обичал. Ала лекция не последва.

— Мисли, че си искала да се омъжиш заради парите му? — Госпожа Маршал не би била по-смаяна, ако обвиняваха дъщеря й, че иска да се омъжи за Робърт, защото имал два леви крака. — Но как е могъл да си помисли такова нещо за моята дъщеря? Никога ли не сте разговаряли? Човек и от пет минути да те познава, ще разбере, че изобщо не те интересуват парите или имуществото на хората! — гневно избухна госпожа Маршал. — Едно ще ти кажа, Джули: добре, че си се отървала от него! Господи! Да не ти вярва! И всичко заради глупавите му пари, дето се харчат само за никому ненужни вещи. Къщата му сигурно е пълна със златни, платинени и диамантени боклуци. Не ми приличаше на човек, който би дарил средства за полезни неща като медицината например.

За свое удивление Джули чу собствения си тих, сподавен смях.

— О, мамо, благодаря ти.

— Това пък за какво?

— Задето не повярва нито за миг, че съм искала да се омъжа по сметка.

— Хубава работа! Аз съм убедена, че с баща ти сме те научили на нещо повече. А сега за пазаруването в събота.

— Но, мамо, току-що ти обясних. Няма смисъл да пазаруваме.

Госпожа Маршал изсумтя с досада.

— Джули, понякога ми се струва, че си паднала от Марс.

— Мамо!

— Та коя нормална, земна жена ще се откаже от пазаруване? За Бога, дете, нека се срещнем, както бяхме планирали — ще ти купим един-два нови тоалета, после ще обядваме заедно в някой хубав ресторант. Ще прекараме чудесно! Ще хвана ранния влак и ще те чакам пред „Фенуик“ в десет и половина. — И госпожа Маршал, по стар навик, затвори телефона, преди дъщеря й да е успяла да възрази. Джули обаче, по изключение, остана доволна, че не са й дали думата.

 

 

Излизането с майка й се оказа най-светлият момент сред отчайващите мрачни три седмици. При първа възможност Джули скъса унизителния чек на Робърт на малки парченца, сложи ги в един плик, взе такси и отиде до квартирата, където бяха вечеряли. Отвори й мъж на преклонна възраст.

— Да, госпожице? Мога ли да ви помогна?

— Бих искала да предам нещо на господин Донахю. Лично. — Тя показа плика, ръцете й, въпреки усилията, леко трепереха. Мъжът взе плика.

— За кого да предам, госпожице?

— Казвам се Джули Маршал.

Лицето му тутакси доби каменно изражение.

— За съжаление, господин Донахю не е вкъщи, госпожице Маршал.

Беше ясно като бял ден, че мъжът — навярно икономът — е получил изрични нареждания да не я пуска в къщата, ала беше твърде късно Джули да се тревожи за честолюбието си.

— А кога ще се прибере? — попита тя. — Не бих ли могла да се свържа с него по телефона?

В очите на иконома проблесна искрица съчувствие.

— Господин Донахю е извън страната, госпожице и не знам кога ще се върне.

— Е, благодаря ви, все пак. — Джули се изпъна с цялата гордост, която й бе останала. — Ще ви бъда признателна, ако се погрижите писмото ми да стигне до него.

— Лично ще му го предам, госпожице.

Дали Робърт бе получил скъсания си чек, или не — не последва никаква реакция. Не й се обади по телефона, престана да идва във фурната. Пам и Лора тактично избягваха да споменават името му. Мълчанието им бе почти толкова неприятно, колкото предишното добронамерено любопитство. Джули се чувстваше затворена в клетката на собствените си мрачни мисли.

Веднъж гостува на родителите си и остана до късно със сестра си и зет си. Бяха се върнали от своя меден месец със слънчев загар и доста привързани един към друг. Алис изглеждаше доволна от семейния живот, а Вики очевидно бе във възторг от новата си майка. Като ги видя тримата заедно, Джули окончателно определи отношение то си към Джон Фарингдън. Ако от мухата можеше да се направи слон, то „любовта“ й към Джон Фарингдън бе тъкмо това. Тя желаеше на сестра си дълъг и щастлив брак, но що се отнася до нея, не изпитваше ни най-малка привързаност към този мъж, за когото работата бе неизменно на първо място.

Колкото и нещастна да се чувстваше след раздялата с Робърт, прозренията за логиката на миналите й действия й доставяше известна утеха. Тя осъзна, че още като ученичка се бе мъчила упорито да се влюби в някой лекар с надеждата да угоди на близките си. И Джон бе последният в дългата редица от приятели, все свързани с лекарската професия.

Но защо любовта й към Робърт да е по-различна от онези нейни незрели увлечения, разсъждаваше Джули. В края на краищата, нито тя, нито Робърт можеха да претендират, че връзката им е била основана на взаимно доверие и искреност. По един или друг начин и двамата се бяха лъгали от самото начало. И въпреки това, интуитивно, дълбоко в себе си, Джули бе убедена, че любовта й към Робърт е истинска. Въпреки лъжите, на някакво първично ниво душите им се бяха докоснали. Затова и разривът й причиняваше такава болка. Затова всеки ден след последната им среща се чувстваше ограбена, наранена, сякаш се бе разделила не с Робърт, а с част от себе си.

Стана й още по-мъчно, като разбра, че не е бременна. Разумът й внушаваше, че една непланирана бременност не може да компенсира разбитата връзка, но обичта към детето на Робърт би облекчила острата болка от загубата на мъжа.

Както често в миналото, Джули намираше спасение в работата си. Една сутрин, след като се беше събудила по-унила от всякога и пристигна по-рано във фурната, теле фонът вече звънеше. Тя грабна слушалката и промълви задъхано:

— Ало?

— Казвам се Хариет Блейн — лична секретарка на председателя на „Браун и съдружие“ — рече високомерен женски глас и замълча, сякаш за да даде възможност на Джули да осъзнае високата чест, оказана й от такава важна особа.

Джули усети как устните й се изкривяват в усмивка.

— Какво мога да направя за вас, госпожице Блейн?

— На „Браун и съдружие“ им трябва изключително хубава, представителна торта за пенсионирането на председателя на Управителния съвет и ни препоръчаха вашето магазинче. Госпожица Блейн изглежда бе удивена от препоръката и още по-изумена, задето се е вслушала в нея. — Искаме да е на четири етажа с дебели блатове от кейково тесто, отделени с колонки в коринтски стил, с глазура от бит белтък, бяла украса по ръбовете и розички върху всеки блат.

— Розички? — повтори Джули, за да се увери, че е чула добре.

— Розички. — Тонът на госпожица Блейн не допускаше възражения. — Няколко дузини, разпределени в строга закономерност по всички етажи.

Твърде странна торта за нечие пенсиониране, помисли си Джули. Всъщност за сведение на високомерната госпожица Блейн, поръчката подозрително приличаше на уголемен, внушителен вариант на тортата, която Джули бе изпекла за сватбата на сестра си. Но тя нямаше никакво намерение да изтъква нецелесъобразността й пред всезнаещата госпожица Блейн. Вместо това, спомена невероятна сума и попита дали ще желае да види примерна скица на тортата.

— Няма да е необходимо, благодаря. — Госпожица Блейн дори не се изкашля, щом чу сумата. — Разчитам на вас да направите нещо наистина впечатляващо, госпожице Маршал.

— Може да бъдете сигурна, че ще дам най-доброто от се бе си. „Браун и съдружие“ ще имат торта за чудо и приказ.

— Ще ни бъде нужна за идния понеделник — рече госпожица Блейн. — През седмицата ще ви се обадя да ви кажа къде и кога да я донесете. Приятен ден, госпожице Маршал.

Работата по тортата й помогна да се разсее от безполезните въздишки по Робърт. Тя посвети дълги, ала ползотворни, часове на създаването на проекта, който точно следваше инструкциите на госпожица Блейн и същевременно съдържаше елементи на оригиналност с неповторимото групиране на розичките и изящната простота на украсата. Джули изпита гордост при вида на готовата торта, въпреки ясното съзнание, че най-забележителното й произведение е твърде неподходящо за целта, за която бе поръчано. Ала тя нямаше право да се бърка в работата на госпожица Блейн. Може пък оттеглящият се в пенсия председател на „Браун и съдружие“ да има особено предпочитание към розите? Да има уникална колекция в градината си, например? След тригодишен стаж в бизнеса Джули се бе научила да не подлага на съмнение по ръчките на властни натури като госпожица Блейн.

В понеделник вечерта, след като затвориха магазина, Джули и Пам натовариха тортата на едно такси и потеглиха към адреса, който им бяха дали. Пам подсвирна одобрително, щом спряха пред кованата ограда на четириетажна постройка.

— Хей! „Браун и съдружие“ трябва да са просперираща компания. С какво се занимават?

— Нямам представа. Госпожица Блейн не благоволи да ме информира. От тона й схванах, че всеки средно интелигентен човек би следвало сам да знае. — Джули вдигна най-малката от четирите кутии и се запъти към внушителното мраморно стълбище. — Стой тук, Пам, докато звънна на вратата. Къща като тази сигурно гъмжи от прислуга — ще ни помогнат.

Отвори й не иконом, а привлекателна жена на средна възраст, облечена в строг сив костюм.

— Добър вечер — поздрави Джули. — Трябва да доставя поръчка за четириетажна торта на „Браун и съдружие“.

— Вие ли сте Джули Маршал? — Жената имаше приятна усмивка и топли кафяви очи, в които проблясваше неприкрито любопитство.

— Да.

— Аз съм Хариет Блейн. Как сте, госпожице Маршал?

— Благодаря, добре. — В действителност госпожица Блейн съвсем не приличаше на чудовище, за каквото би я помислил всеки, ако я чуеше по телефона. — Къде ще желаете да оставя този блат? И бихте ли придържали вратата, докато двете с помощничката ми внесем останалите три кутии?

Хариет Блейн натисна няколко бутона върху електронното табло на стената.

— Джералд ще дойде само след миг и ще ви придружи до приемната — рече тя. — Там ще отнесете и кутията. Председателят иска лично да се срещне с вас, за да обсъдите предстоящия банкет. Аз ще имам грижата за останалите кутии и ще изпратя помощничката ви. А след разговора ще бъдете откарана вкъщи с една от личните коли на председателя.

— Ще кажа на помощничката си.

— Аз ще й кажа — прекъсна я рязко Хариет. — Председателят не обича да чака. — Блясъкът в очите й бе изчезнал и държанието й стана хладно и надменно както по телефона. Джули вече усещаше тежестта на кутията в ръцете си, ала реши, че трябва да се държи с достойнство. Един спор с опасната госпожица Блейн щеше да бъде само загуба на сили.

Джералд се появи във вестибюла след секунди. Оказа се млад мъж с джинси и памучна фланелка — далеч от традиционния образ на иконом, който Джули бе очаквала да види.

— Оттук, госпожице. Шефът е в приемната, в дъното на коридора. — Младият мъж почука на красива двойна врата, след което с мощен замах я разтвори.

— Господин Бакстър, младата дама, която искахте да видите.

Господин Бакстър?! Джули се вцепени. После Джералд леко я побутна и тя пристъпи в ярко осветената приемна. Сърцето й възвърна що-годе нормалния си ритъм, щом видя, че в стаята има един-единствен човек — мъж на преклонна възраст, разположен в дълбоко кресло, покрито с брокат. Господи! За миг си бе помислила, че ще види Робърт.

Старецът стана. Джули предположи, че наближава осемдесетте — очевидно не е бързал да се оттегли. Въпреки набразденото старческото лице обаче, стойката му бе изправена, а гласът — напевен и властен с отчетлив американски акцент.

— Благодаря, че дойдохте да ме видите, госпожице Маршал. Джералд, би ли взел тази видимо тежка кутия, за да я сложиш на масата? Благодаря ти. Моля те, предай на всички останали да не ни безпокоят в следващите петнайсет минути. Ако ме търсят по телефона, не съм вкъщи.

— Да, господине. — Макар да не носеше традиционната ливрея, Джералд изпълняваше нарежданията на господин Бакстър с възхитителна експедитивност.

Щом вратата се затвори, възрастният джентълмен се усмихна.

— Е, госпожице Маршал, наистина ми е приятно най-сетне да се запозная с вас. Да седнем. О, между другото, казвам се Робърт Бакстър.

Кръвта замръзна във вените й. Робърт Бакстър бе често срещано име, ала след неотдавнашното си преживяване тя вече не вярваше в съвпадения.

— Защо се интересувате от мен? — прошепна. — Кой сте вие?

Господин Бакстър се усмихна самодоволно.

— Аз съм много известен човек. Преди двайсет години бих се обидил, че не ме познавате. Но сега съм по-мъдър, по-толерантен. Възрастта ни дава поне това. Като нищожна компенсация, бих казал, за всичко, което взима.

— Не желаех да ви засегна. Извинявайте. Исках само да — Джули колебливо пое дъх. — Дали случайно не познавате човек на име Робърт Донахю?

— Съвсем отблизо, за беда. Той ми е внук. И е в такова състояние в момента, че да не си му насреща.

— Не е ли добре? — Джули сграбчи дръжките на стола.

Господин Бакстър я огледа с жив интерес, после отново се усмихна самодоволно.

— Физически е по-здрав от всякога. — Той изостави темата за внука си с махване на ръка. — А вие все още не знаете кой съм.

— Знам — отвърна Джули. — Вие сте дядото на Робърт. По майчина линия, предполагам, защото иначе фамилията ви щеше да бъде Донахю.

— Очарован съм, че свързвате името ми с моя внук, но Роби не е единственото ми славно творение. Имам и около четирийсет филма в Холивуд като режисьор. Някои от които доста успешни.

Джули усети как се изчервява от смущение. Не беше запалена по киното, но дори и тя бе чувала за Робърт Бакстър — носителя на най-много „Оскари“ за режисура и вечен съперник на Джон Хюстън.

— Простете недосетливостта ми — рече тя. — Доста съм разсеяна напоследък и просто не направих връзката. „Танцът на смъртта“ много ми хареса, а баща ми, който е лекар, веднъж спомена, че „Тиха улица“ е най-добрият филм, посветен на лекарската професия. Господин Бакстър се усмихна.

— Благодаря за милите думи. Това са два от любимите ми филми, от което заключавам, че имате отличен вкус. — Той стана и отиде до барчето, скрито зад вратичка от черешово дърво в дълбока ниша в стената. — Ще пиете ли шери, скъпа? Позволявам си го само когато идвам в Англия. Шерито преди вечеря е една от по-приемливите чудатости на англичаните.

— Благодаря. Малко шери наистина ще ми се отрази добре. — Джули потисна нетърпеливата си въздишка. Господин Бакстър бе очарователен човек. При нормални обстоятелства тя с удоволствие би разговаряла цяла вечер с него. Ала в този момент й се искаше да го засипе с въпроси за Робърт Донахю и най-вече да попита как би могла да се свърже с него.

Господин Бакстър й подаде изящна кристална чаша, пълна до половината с прозрачната златиста течност. Следвайки етикета, Джули се насили да зададе поредния учтив въпрос:

— Често ли идвате в Англия, господин Бакстър? — Къде е внукът ви, мислено додаде тя. Знае ли, че съм тук?

Господин Бакстър отпи от шерито си.

— За съжаление, не мога да остана по-дълго. Всъщност се оттеглих от бизнеса преди десет години, но никой няма да повярва, ако погледне графика ми.

— Вече сте се оттеглили? — недоумяващо попита Джули.

— Е, става дума за Щатите. Тук имам друга корпорация. — Отговорът му прозвуча уклончиво. Той допи шерито и се изправи. — Защо не ми покажете тортата, която поръчах? — предложи той. — Как сте избрали тази професия?

— Отначало беше като несъзнателна реакция: никой вкъщи не обичаше да готви, а аз мразех прегорелите ястия. Постепенно открих, че ми е много приятно да се занимавам в кухнята.

— А защо не сте се насочили към готварството, например?

— Първоначално учех за готвачка. — Джули повдигна капака на кутията и внимателно отмести слоевете на опаковката. — После разбрах, че печенето на хляб ми осигурява идеалната възможност да съчетавам удоволствието с работата.

— Как така?

— Като изпробвам най-различни рецепти с комбинирано брашно, за да съчетая полезността, от здравословна гледна точка, на едрозърнестия хляб с добрите вкусови качества на обикновения бял хляб. А сладкарството, от друга страна, ми дава възможност да създавам пасти и торти, с които хората просто си угаждат или отбелязват специални случаи. Като вашето пенсиониране, например.

— Разбирам. — Господин Бакстър се вгледа в тортата. — Без съмнение притежавате необикновен талант. Човек на моята възраст е видял повече торти, отколкото би могъл да запомни. Тази е възхитителна. Крайно неподходяща за по вода, разбира се.

— Аз най-старателно спазих препоръките на госпожица Блейн.

— Чудна жена е тази Хариет. Може черното да изкара бяло. — Господин Бакстър отново се загледа в тортата. — Прилича повече на сватбена торта. Май ще трябва да си остана на работа и да потърся друг повод за нея. Доста се поохарчих. Не ми се ще да я хвърлям на боклука.

— Няма ли да е по-лесно да поръчате друга торта, вместо да променяте плановете си за бъдещето?

Старецът не си даде труд да отговори на въпроса й.

— Роби беше в Щатите за две седмици — замислено рече той. — Върна се вчера сутринта в същото отвратително настроение, с което замина. Какво, за Бога, сте направили с внука ми, госпожице Маршал?

— Обичах го — тъжно промълви Джули.

Господин Бакстър изсумтя също както сумтеше майка й, когато едва се сдържаше.

— Сантиментални врели-некипели. Разделят се, а му викат „любов“. По мое време всеки разумен мъж си търсеше жена, която да може да готви и да ражда здрави деца. И толкова.

— Аз мога да готвя — плахо се усмихна Джули. — Значи внукът ви наполовина е изпълнил задачата.

— Навярно се е опитал да направи и някое и друго здраво дете, ако го познавам добре. Ха! Ти се изчерви. След петдесет години в Холивуд бях забравил, че има жени, които могат да се изчервяват без помощта на руж. — Господин Бакстър взе най-голямата розичка от тортата, пъхна я в устата си и я схруска с видима наслада. — Роби работи в момента в кабинета ми. Третата врата отдясно, ако случайно те интересува. Не бих се учудил, ако желаеш да го видиш. Доколкото схванах, се е държал като абсолютно магаре още от първата ви среща. Мислиш ли, че ще можеш да го вразумиш, преди да е влудил всички в къщата, а мен да е вкарал в гроба?

Джули пое протегната ръка на стареца.

— Благодаря — промълви тя. — Благодаря ви, че ни давате шанс да изгладим отношенията си.

Изведнъж сърцето й запърха от радост и вълнение, сякаш беше Дороти, озовала се в чудната страна Оз.

Лесно намери кабинета. Робърт седеше зад масивно бюро, отрупано с книжа. Беше си сложил очилата — явно му бяха нужни, когато четеше — а лицето му бе напрегнато от взиране. Нещо в стойката му обаче подсказваше, че е силно преуморен.

Сърцето й мигом подскочи. Толкова й беше липсвал през тези седмици, че едва сега разбра колко пуст и безрадостен е бил животът й без него, въпреки напрегнатата работа във фурната. Дебелият килим заглуши стъпките й и Робърт не я забеляза веднага. Беше стигнала средата на стаята, когато той вдигна очи. Джули спря.

— Здравей — тихо каза тя. За миг зърна радост в очите му. Ала той бързо се овладя и я изгледа с хладно безразличие.

— Не мисля, че имаме какво да си кажем.

— Толкова ли те е страх, Робърт? — Сега Джули го разбираше много по-добре, отколкото в нощта, когато се раз делиха.

— Изобщо не ме е страх. — Той замълча за секунда. — От какво да ме е страх?

— Не знам. От мисълта, че си се провалил с прибързаните си заключения. Или от това, че все още изпитваш някакви чувства към мен, въпреки убеждението, че трябва да ме ненавиждаш.

— Списанието беше недвусмислено доказателство, че си знаела кой съм.

— Разбира се, когато си свикнал да приписваш на хората най-черните помисли. И аз не вярвам, че апартаментът, в който вечеряхме, е истинският ти дом в Лондон. Но не избързвам със заключенията, че си мошеник и си ме измамил.

— Бяхме в апартамента на моя иконом, а иначе цялата къща е моя. Възнамерявах да ти кажа истината и много други неща, но тогава видях списанието. — Робърт свали очилата и раздвижи рамене, за да разсее болката от умората. — Как разбра къде съм?

— Дядо ти ме покани да дойда.

— И защо, по дяволите, дядо ми — Робърт млъкна и пребледня. — Ясно. Бременна си и искаш да ти платя за бебето.

Упоритият му отказ да я приеме такава, каквато е й причиняваше неизмерима болка.

— Не съм бременна — глухо рече тя. — Но дори да бях, детето ми нямаше да има нищо общо с такъв маниак на тема пари. Ти изобщо не познаваш хората, Робърт.

Напразно се беше надявала междувременно да е проумял, че тя никога не би се омъжила по сметка. Напразно се беше залъгвала. Джули тръгна към вратата, но се поизвърна и подхвърли през рамо:

— Излиза, че си прав. Няма какво да говорим. Сбогом, Робърт. Радвай се на милионите си.

С периферното си зрение тя долови някакво движение и преди да е посегнала към дръжката на вратата, Робърт стоеше пред нея, препречил пътя й. Поклати глава, сякаш безсилен да овладее чувствата си, после вдигна ръка и с безкрайна нежност погали младата жена по бузата.

— Не мога да те пусна отново да си отидеш — нерешително промълви той. — Глупак и страхливец съм, но не си отивай.

Тя затвори очи.

— Аз те обичам, Робърт, но любовта понякога не е достатъчна. Нужно е доверие. И уважение. За какво съм ти нужна, ако не ми вярваш? Само за леглото?

Той трепна.

— За леглото ли? Когато си до мен, в прегръдките ми, наистина изпитвам нещо неповторимо, нещо, което не съм изпитвал никога досега. — По скулите му изби слаба руменина, а щом заговори, тонът му бе почти циничен. — С други думи, физическото привличане е несъмнено.

— Ами, тогава да се забавляваме — подзе тихо тя, макар сърцето й да се свиваше от болка, защото не знаеше как ще реагира, ако той приеме предложението й. — Физическото привличане ще свърши работа. Без излишни емоции. Без обвързване. Без разбити чувства, когато дойде краят.

— Не, не искам това — смотолеви той. И я погледна с блеснали очи. — Ти ще ме научиш да вярвам на хората.

— Как? Като ти докажа, че нищо не е било нагласено? — Джули поклати глава. — Не мога да го докажа, Робърт, а и не желая. Ако изобщо ме познаваш, сам ще разбереш, че не съм те лъгала. А ако не ме познаваш, защо ще държиш на мен?

— Защото когато съм далеч от теб, всичко губи смисъл. — Робърт изглеждаше смаян от собствения си отговор, а Джули почувства искрица надежда да припламва в душата й. Тя вдигна ръка и нежно го погали по бузата.

— И с мен е така. Мъчително е да сме разделени, нали?

— Да, ужасно е. Господи, Джули, толкова ми липсваше през тези седмици. — Робърт покри ръката й с длан, след което властно притегли младата жена към себе си, прегръдката му бе като железен обръч. Джули усети устните му върху своите, трескави и жадни за близостта й. Тя им отвърна мигновено, ала, стаено нейде в страстта й, се роди и едно ново прозрение.

В професионалния си живот Робърт бе уверен, всемогъщ бизнесмен, ала в чувствата си към нея беше несигурен и раним, като всеки друг човек. Онази злополучна статия й бе разкрила, че е имал предостатъчно основания за циничното си отношение към парите и фалшивите женски клетви в любов. За Робърт върховната радост от бащинството неведнъж бе принизявана до скандални съдебни искове от алчни жени, които дори не бе виждал.

В началото на познанството им той я бе освободил от бремето на миналото, от въображаемите й чувства към Джон Фарингдън. Сега тя можеше да му се издължи за подаръка. Просто като го обича всеотдайно, без задръжки, като му покаже, че притегателната му сила съвсем не е в дебелата банкова сметка.

Тя се сгуши в обятията му и се зачуди как да го убеди в правотата си. После се досети колко малко думи й бяха необходими:

— Обичам те — каза Джули и вдигна очи. — Обичам те богат, беден, добър, лош, болен и здрав.

Той срещна погледа й и сините му очи засияха.

— И аз те обичам. — Изрече думите внимателно, сякаш проверяваше истинността им. После лицето му се озари от лъчезарна усмивка и той силно притисна Джули в прегръдките си. — Обичам те, по дяволите! Обичам те!

— Защо си толкова изненадан?

— Обичам те — сериозно рече той. — Ще се омъжиш ли за мен, Джули?

Тя се усмихна, преливаща от щастие, почти замаяна.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб. Нима бих могла да ти откажа? Сватбената торта е готова, макар дядо ти да ме поизлъга, че била за неговото пенсиониране.

— За неговото пенсиониране ли? — Робърт гръмогласно се разсмя. — Този лукав мошеник никога няма да се оттегли. Ще дирижира масовката и на собственото си погребение.

— Тогава по-добре да не го запознаваме с майка ми, защото ще съберат хиляда души на сватбата. И духов оркестър.

— Мила, понякога е по-разумно да се примириш с неизбежното. След десетминутен разговор ще им остане само да уточнят броя на музикантите — петдесет или сто?

— Да отидем да му съобщим добрата новина — разсмя се Джули.

— Той сигурно ни слуша през ключалката.

— Тогава да му кажем каквото трябва. — Тя нежно обхвана лицето на мъжа. — Обичам те — извика.

— И аз те обичам.

Джули склони глава на рамото му.

— Но и сега нямаш основание да ми вярваш повече от преди — промълви тя, обзета от предишната тревога.

— Напротив. Взрях се в очите ти и бях принуден да ти повярвам. Когато каза, че ме обичаш, ти ми вдъхна увереност да се вслушам в собствените си чувства.

— Трябваше да ти се отплатя за подаръка — обясни Джули. — Ти ме накара да разбера себе си и близките си за първи път.

Силно почукване на вратата прекъсна целувката им.

— Вие двамата смятате ли някога да излезете оттам? Ех, младост, младост! По мое време щяхме да сме уговорили вече и сватбата, и сватбеното пътешествие, и обзавеждането на първата къща, вместо да стоим затворени в някакъв кабинет.

Робърт и Джули неохотно се отдръпнаха един от друг. Мъжът отвори вратата.

— Всъщност, дядо, разчитахме на теб да организираш сватбата. С помощта на майката на Джули, естествено.

— Тя вече чака на телефона — каза господин Бакстър. Робърт вдигна очи към небето.

— Питам се защо ли това изобщо не ме учудва?

Джули се подсмихна.

— Скъпи, ако имаш някакви предпочитания за духовия оркестър, сега му е времето да ги кажеш. После ще бъде късно.

Робърт я притегли към себе си.

— Да бъде най-големият и най-добрият — каза мило той. — Искам целият свят да разбере, че съм влюбен.

Старецът изсумтя, ала очите му бяха подозрително овлажнели.

— Врели-некипели. По-добре да поговоря с майка ти, Джули. Тя е наистина разумна жена. Напомня ми за моята скъпа съпруга.

— За коя от многото? — поинтересува се Робърт. Господин Бакстър изглеждаше обиден.

— Джули, направи на стареца една услуга и затвори устата на своя годеник за пет минути, докато се разберем с майка ти.

— С удоволствие. — Джули се повдигна на пръсти и обви ръце около врата на Робърт. — Целуни ме!

Разговорът на господин Бакстър и госпожа Маршал продължи близо час. Ала нито Робърт, нито Джули забелязаха.

Край
Читателите на „Любов назаем“ са прочели и: