Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love for hire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
helyg
Допълнителна корекция и форматиране
romanti4ka (Xesiona 2011)

Издание:

Джасмин Кресуел. Любов назаем

ИК „Арлекин-България“ ЕООД, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0389–8

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Дългият летен ден все още не бе угаснал съвсем, когато Робърт изкара малката тойота на Алис на алеята пред къщата. Беше излязъл лек ветрец и хладните му повеи идваха тъкмо навреме да поотрезвят Джули.

Тя си определи най-подходящия начин на действие, докато затягаше предпазния колан. Ще тълкува вечерята с Робърт като приятен завършек на изпитанието, което се бе оказало по-безболезнено и от най-смелите й очаквания. В известен смисъл му дължеше благодарност. Вярно, бе пренебрегнал наставленията й и пресилил ролята си на годеник. Но от друга страна, призна Джули, й беше много по-леко да слуша възторжените отзиви на роднините си, отколкото намеци като: „Сега, след като по-малката ти сестра се омъжи, не е ли време да престанеш да се правиш на сладкарка и също да си намериш някой порядъчен доктор за съпруг?“

С ясното съзнание, че му е задължена, Джули реши в никакъв случай да не се поддава на капризните си чувства. Ще бъде любезна и дистанцирано дружелюбна въпреки среднощната случка в спалнята му. Тя беше зряла жена! И вместо да изразява справедливия си гняв от определени аспекти на неговото поведение, ще си мери думите и ще бъде еталон за вежливост. Тя се досещаше как тактично да прекрати отношенията им, дори ако той не знаеше.

В съответствие с току-що взетото решение Джули се въздържа и не възрази, задето Робърт не се бе посъветвал с нея за вечерята. Прости му своеволието със снизходителна усмивка.

— Искаш ли да ти дам предложение къде да отидем? За нещастие, повечето ресторанти ще са претъпкани и няма да ни пуснат без резервация. Като се има предвид, че е събота вечер.

— Няма нужда. Аз съм запазил маса в „Силвър Бел“. Един приятел от Лондон ми го препоръча.

— Това е най-реномираният ресторант в Бат — потвърди Джули, но дали приятелят му го бе предупредил, че една вечеря за двама в „Силвър Бел“ би струвала доста солидна сума? След кратък размисъл тя реши да не споменава за цените, ако избереше нещо по-евтино от основното меню и се откажеше от десерта, сметката можеше да не е голяма. Пък и нямаше основания да смята, че Робърт е притеснен финансово.

Той се включи внимателно в движението към Бат.

— Хубава сватба беше — рече с усмивка. — Ако на майка ти й омръзне да домакинства вкъщи, може да направи блестяща кариера като организатор на приеми.

— Да, притежава несъмнен организаторски талант. Помня как, когато бях малка, тя вършеше чудеса за разни доброволни начинания. Била е участъкова сестра, преди да се омъжи за баща ми. Хората разправяха как организирала нещата така, че бебетата в цялата околия се раждали само в делничен ден, между девет и пет вечерта.

Робърт се разсмя.

— Изключителна жена! Чудя се дали ще се погаждат с майка ми.

Джули си пое дълбоко въздух. Спокойно! Да не избързва със заключението, че Робърт очаква родителите им да се срещат.

— Така и няма да го разберем, нали? — подметна тя. — Но от думите ти вече знаем, че по едно нещо си приличат.

— По какво?

— Че и двете са твърдо решени да ни намерят подходящ партньор в живота, независимо дали го искаме, или не.

— Жалко, че не можем да им угодим. — Гласът на Робърт бе безгрижен като нейния. — Изглежда майките трудно проумяват каква енергия се изисква да направиш кариера в наши дни. В известен смисъл двамата с теб сме идеална двойка. Увлечени в работата си, не сме имали време да се обвържем сериозно.

— Добре, че го съзнаваш! — възкликна Джули. — На моменти тази сутрин ми се струваше, че не си с ума си. Беше толкова убедителен в ролята на предан годеник, та се чудех дали да ти предложа допълнително възнаграждение, или да те скалпирам! Робърт й отправи широка усмивка.

— Е, хайде де, едва ли си се чудила. Искаше да ме скалпираш с кухненския нож. Тя се разсмя и се отпусна назад върху облегалката.

— Извинявай за розата. — Откъде й хрумна това извинение и тя не знаеше, ала беше искрено.

— Бях си го заслужил. — Спряха на някакъв светофар и Робърт забарабани по волана. — Трябва да ти призная нещо — рече той. — Нарочно те нервирах сутринта.

— Но защо? — Недоумяваща, тя се извърна да го погледне.

Той й отговори след кратко мълчание, без да среща погледа й.

— Предположих, че ако си ядосана на мен, няма да страдаш толкова за Джон Фарингдън. И се надявах по-леко да понесеш сватбената церемония. Не съм ли бил прав?

— Прав си бил — каза спокойно тя, изненадана от лекотата, с която призна истината. Нима имаше смисъл да отрича, че някога е била влюбена в Джон Фарингдън, след като Робърт бе прозрял неискреността й от самото начало?

Ала друго бе още по-удивително: точно в този момент Джон и Алис навярно пристигаха в хотела, а нея изобщо не я интересуваше. Мисълта, че двамата скоро щяха да се отдадат на своята първа брачна нощ, не я измъчваше. И Робърт беше човекът, въоръжил я с това новооткрито безразличие. Тя реши да му засвидетелства признателността си.

— Благодаря, че си ме изтърпял тази сутрин. Направи един ужасен ден в живота ми по-поносим, отколкото очаквах.

— Радвам се, че планът ми е успял. Простено ли ми е или все още ме грози опасност да бъда убит от засада?

— Никаква опасност не те грози.

— Слава Богу. Сега вече мога да помисля върху насъщните житейски проблеми — дали да поръчам риба или месо за вечеря?

— Боя се, че е още рано да си отдъхваш. Остана един важен нерешен проблем — подсети го Джули.

— Какъв проблем?

— Как да се измъкнем от лъжите, в които забъркахме и родителите ми? Да не бяха те харесали толкова, но ти ги омая — Робърт не каза нищо и тя въздъхна. — Добре, мълчанието ти е по-красноречиво от всякакви думи. Прав си. Това не е твой проблем, а мой. Не ти, а аз забърках цялата каша. Аз те накарах да дойдеш.

— Но аз се престарах в изпълнението — призна Робърт.

— Вярно е и с най-голяма радост бих стоварила вината върху теб. Но ти не си виновен, че аз нямах кураж да се появя на сватбата на сестра си без прословутия си годеник. Да не говорим, че сглупих от самото начало, като го измислих. Робърт Донахю, мултимилионер! — Тя въздъхна с досада. — Господи! Дори името му звучи фалшиво.

— Хей, не говори така за човека! Името му си е съвсем нормално. Освен това аз доста се привързах към бедния господин Донахю за тези няколко дни.

— „Беден“ ли го нарече?

Робърт повдигна вежди, придавайки си крайно високомерен вид.

— Той е беден на истински приятели, ако не на пари. Тя се подсмихна.

— А ти какво очакваш от човек, който само се чуди как максимално да експлоатира изнемощелите си работници?

— Джули, скъпа, живеем в двайсети век. Няма вече изнемощели работници, поне не на запад. При това решихме, че нашият Робърт Донахю трупа милионите си в киното. Не експлоатира работници. А прави пари, като се съобразява с прищевките на всевъзможни суперзвезди и осъществява налудничавите идеи на филмови режисьори.

Джули го изгледа гневно.

— Аз измислих Робърт Донахю и щом казвам, значи експлоатира работниците си. А ти ми се бъркаш, Робърт. Не си ли чувал, че не трябва да се намесваш в творческия процес на хората?

За миг, въпреки тъмнината в колата, профилът на Робърт изглеждаше странно напрегнат. — Да си призная, колегите все това ми повтарят — рече гузно той. Джули се изненада, че се опитва да го успокои. — Робърт, беше нелепо от моя страна. Та нали част от работата ти е да се намесваш и да помагаш на другите да запазят здравия си разум? Той направи гримаса.

— Хората на изкуството не обичат някой да прекъсва полетите на фантазията им. И често забравят, че ако моята, по-точно, нашата компания не извлече приходи от техните фантазии, всички сме на крачка от банкрута.

Робърт едва намери свободно място на паркинга пред постройката с причудлив сламен покрив и спря. — Както и да е, сега нямам време да умувам колко съм недоразбран. Имам по-важна задача.

— Каква?

— Да разбера дали малиновите крем пити в „Силвър Бел“ са толкова вкусни, колкото във фурната в Челси.

Джули се смееше, докато минаваха през фоайето на ресторанта. С част от съзнанието си тя се удивляваше на своето безгрижие въпреки сватбата на сестра си с Джон. По-голямата част от мислите й обаче бяха отдадени на радостта да вечеря в такъв изискан ресторант с такъв забавен кавалер.

Ястията бяха вкусни, добре приготвени и почти сервилно поднесени. Коментарът на Робърт, че крем питата е много хубава, но не идеална като питите на Джули, й достави невъобразимо удоволствие.

— Сигурно ти дотегна да слушаш все за моята фурна — рече Джули, след като келнерът разчисти чиниите от десерта. Тя се облегна назад, отпивайки от кафето си, със съзнанието, че твърде дълго бе бърборила за вълненията, изпитанията и предизвикателствата на малкия бизнес.

— Изобщо не ми е дотегнало. Възхитен съм от постиженията ти. Освен че си отличен сладкар, ти си усвоила и някои финансови тънкости, за да започнеш да печелиш. А това не е никак лесно, като се има предвид, че никои от семейството ти не се е занимавал с подобна дейност, та да ти помогне.

— Е, благодаря. Щом ти го казваш, приемам го за комплимент. За теб моето магазинче може да е като детска играчка, но на мен ми беше приятно да си поговоря с някого — като изключим банковия служител по кредита — който е наясно с трудностите на малкия бизнес. Съветите ти бяха наистина полезни.

Джули внезапно осъзна казаното. Ококорила очи от удивление, тя остави чашата си на масата и се втренчи в Робърт.

— Господи! Започвам да се оплитам в тези лъжи. Докато ме съветваше как по-рентабилно да финансирам пещите си, съвсем бях забравила, че не си прочутият крупен финансист господин Робърт Донахю!

Той тихо се разсмя.

— Е, правенето на филми е главно заради парите, нали знаеш, пък и схванах за какво ми говориш. Освен това май започвам да свиквам с ролята си. Поласкан съм, щом смяташ, че съм убедителен. Още малко и срещу стотачка щях да поръчам на оркестъра да изсвири любимата ми песен.

— А коя е любимата ти песен, Робърт?

Той се заслуша. Свиреха някаква протяжна, неясна мелодия и Джули не можа да я познае.

— Ще повярваш ли, че това е тя? — отвърна той. Избута стола си назад и заобиколи масата с протегнати ръце. — Хайде, да потанцуваме, докато свирят нашата песен.

Светлините над миниатюрния дансинг бяха мъждиви. Дори малкият оркестър бе в сянка, с изключение на прожектора, насочен към певицата — млада жена с меланхоличен глас.

Джули обичаше да танцува, увлечена в синхрона между движенията на тялото си и ритъма на музиката, ала щом Робърт обгърна талията й и бавно я притегли към себе си, останаха само бесните удари на сърцето й. Тя почувства тялото му, стегнато и атлетично, а с дланите си усети играта на мускулите на широките му рамене, въпреки плътната материя на сакото.

Джули разпозна явната тръпка на физическото привличане, но се трогна повече от вниманието и топлотата, които излъчваше той. Спомни си как на няколко пъти през тези дни самото му присъствие й бе давало необходимата емоционална подкрепа и внезапно осъзна, че скоро ще го загуби. Перспективата никога да не го види повече й се стори непоносима.

— Хубаво танцуваш, както и предполагах. — Гласът му беше по-тих от обикновено и леко дрезгав.

— Благодаря. Обичам да танцувам. — Тя отпъди мрачните мисли и се отдаде на удоволствието от настоящия момент. — Коя е тази песен? Не съм я чувала.

— Нямам представа коя е. — Джули прочете в погледа му несъмнено желание, примесено с насмешка. За миг единствената й мисъл бе да обвие ръце около шията му и да го привлече към себе си, докато устните им се срещнат. После си спомни нещо.

— Но нали каза, че ти е любимата!

— Да. Всяка песен, която ми дава възможност да те подържа в прегръдките си, ми е любима. — Изражението му стана сериозно, щом докосна кичурите, измъкнали се от кока и виещи се отзад на тила й. — Толкова си красива, Джули. Красива и чувствена. И неуловима. — Той се усмихна с тъга. — Събуждаш с пълна сила първичните ми мъжки инстинкти. В момента си представям как те замъквам в бърлогата си, мятам те на най-близката купчина мечи кожи и те любя цяла нощ.

Стомахът й се преобърна, но тя се усмихна, решена да владее положението докрай.

— Алергична съм към животинските кожи. Съжалявам, Робърт. Ще кихам през цялото време и нищо няма да се получи.

— Искаш да разбиеш моите мечти? — разсмя се той. — Все ми е едно. Да те държа в обятията си е за предпочитане пред всякакви фантазии. Сякаш сме създадени един за друг.

Докато й говореше, Джули имаше чувството, че очите му нежно я милват. Тялото й пламна, щом пръстите му се плъзнаха по тила й и леко докоснаха тежкия кок. Тя преглътна с усилие, за да овладее изплъзващите й се чувства. Преди години погрешно бе сметнала младежкото си увлечение по Джон за истинска любов. А сега не биваше да се подвежда и да приема вроденото обаяние на Робърт за нещо по-сериозно.

— Никой не ни слуша — заговори тя, ужасена от издайническата нотка в гласа си. — Не е нужно да се преструваш на влюбен.

Робърт не отговори. Изгледа я със странно, непонятно изражение. Барабанистът завърши с кресчендо, певицата извиси глас и музиката рязко замлъкна. Леко замаяна, Джули видя как останалите двойки си тръгват от дансинга.

— Да вървим — рече Робърт. И с ръка на кръста й я поведе към масата. Щом седнаха отново, Джули разбра, че предишното непринудено настроение е изчезнало.

Робърт погледна часовника си.

— Ако не искаш още кафе, мисля да се прибираме. Джули се втренчи в своя, без изобщо да вижда часа.

— Да, късно е, а утре трябва да пътуваме.

Робърт се въздържа и не й напомни, че влакът тръгва едва следобед. Вдигна дясната си ръка и келнерът изникна почти мигновено.

— Да, господине? — попита той.

— Сметката, ако обичате.

— Разбира се. Вярвам, че храната ви е харесала?

— Да, благодаря. С госпожица Маршал останахме много доволни. Поздравете готвача.

Келнерът изглеждаше така поласкан, сякаш похвалата бе отправена от най-важния посетител на заведението.

— Благодаря, господине. Готвачът ще се зарадва да чуе това. Надяваме се скоро да ви видим пак?

— Несъмнено. — Робърт замълча. — Сметката — добави тихо той.

— Разбира се, господине. Веднага. — Келнерът припряно се отдалечи, а Джули го проследи с усмивка.

— Като че ли е минал специален курс по любезничене.

— Какво? — Робърт изглеждаше разсеян, ала се опомни. — Келнерите в реномираните ресторанти обичат да предразполагат всеки гост.

Двама изискани на вид мъже минаха покрай масата им в мига, в който келнерът се върна със сметката. По-възрастният погледна случайно към Робърт и ахна.

— Господин Донахю! Каква приятна изненада да ви видим в тази част на страната. А аз мислех, че нищо не може да ви откъсне от Лондон.

— Господин Донахю — присъедини се и по-младият, виждам, че непогрешимата ви интуиция да откривате най-добрия ресторант, където и да сте, не ви е изневерила.

За миг Робърт сякаш се вцепени. После хвърли кос, странно изпитателен поглед на Джули. Тя недоумяваше защо е толкова напрегнат. Робърт я стисна за ръката под масата и видимо се поразведри. Стана да поздрави мъжете.

— Греъм, Хенри, приятно ми е да ви видя — рече той. — Дойдох на гости за няколко дни при стари приятели. Тази част на страната е наистина прекрасна. — Двамата едва бяха успели да кимнат в знак на съгласие, когато Робърт застана до Джули и сложи ръка на рамото й. — Джули, скъпа, мисля, че не си се запознала с Греъм Стидърс и Хенри Гибън днес следобед. Господа, това е една моя много добра приятелка, Джули Маршал.

Мъжете я изгледаха, според самата нея, любезно, ала с подчертан интерес. По-възрастният — Греъм Стидърс, отправи на Робърт твърде странен поглед, преди да стисне ръката на Джули. Тя едва успя да изрази възхищението си от ресторанта, когато Робърт започна да се сбогува с двамата мъже и я побутна към изхода.

— Съжалявам, бихме останали да поговорим, но обещах на баща й да се приберем в приличен час — обясни той. — Ще се видим в града през седмицата, Греъм.

— Нямам търпение. Вторник, девет и петнайсет. — Погледът на господин Стидърс бе станал прекалено любопитен за един истински британски джентълмен, възпитаван от люлката да вярва във върховната сила на дискретността. Не откъсваше очи от Робърт, докато той хвърли пачка десетачки върху сребърния поднос със сметката и с шеметна бързина изведе Джули от ресторанта.

— Извинявай — рече той, щом се озоваха сами на паркинга. — Но Греъм Стидърс е най-надутият досадник на света.

— Няма нищо — Джули не би имала желание да говори нито със Стидърс, нито с Гибън, дори ако бяха най-очарователните мъже на света. Искаше й се единствено да остане насаме с Робърт. Нещо се беше случило на дансинга в „Силвър Бел“, размишляваше тя, имаше коренна промяна в чувствата й към него. Наблюдаваше го как изкарва тойотата от паркинга и не желаеше нищо друго, освен да склони глава на рамото му и да остане така завинаги. Ако в този момент се бе опитал да я целуне, тя би му отвърнала с цялата си страст.

Преди, за неин късмет, той се бе оказвал твърде прозорлив. Тази нощ обаче изглежда не долавяше настроението й. Шофираше бързо и сигурно обратно към Чипинг Хил, като нарушаваше тишината със случайни реплики ту за движението по пътя, ту за гостите на сватбата, ту за среднощните облаци. За петнайсет минути стигнаха до дома на семейство Маршал. Робърт загаси двигателя и бавно се обърна към нея. Дъхът й секна, а целият свят сякаш се побра в тясното, притихнало в напрегнато очакване, купе на колата.

Робърт направи първото движение. Протегна се и безмълвно плъзна пръсти по бузата й.

— Искам да те целуна за лека нощ — прошепна той. — Но не би трябвало.

Тя бе приковала поглед в сплетените си пръсти.

— Защо?

— Най-вече защото ще бъде нечестно спрямо родителите ти, ако се любим в тяхната гостна стая.

— Една целувка не означава, че трябва да се любим.

— Нима? — Робърт повдигна брадичката й и младата жена бе принудена да го погледне в очите. Лицето му бе изопнато, нямаше и следа от обичайния му присмех. Той прокара палец по устните й с непоносима, мъчителна чувственост.

— Следващата ни целувка, любов моя, ще бъде само прелюдия към нещо много по-съществено. И двамата го знаем.

— Но ние едва ли ще се целуваме в бъдеще — рече тя, като до болка й се искаше Робърт да го отрече. — Кой знае дали изобщо ще се видим пак.

— Рисковано е да се предсказва бъдещето. — Той хвана ръката й и за секунда я притисна към бузата си. — Лека нощ — каза тихо и я пусна. — Благодаря ти за чудесната вечер, Джули и за това, че ме покани да бъда с вас по такъв щастлив семеен повод.

Робърт нямаше никакво намерение да я разубеждава, осъзна тя, шокирана от своето откритие. Той приемаше без възражения идеята, че едва ли ще се видят пак, като се върнат в Лондон.

Както всъщност бях планирала и аз, напомни си Джули. В напрегнатия й график нямаше място за романтични главоболия, а интуицията й подсказваше, че Робърт би й създавал големи главоболия. Той не би позволил да бъде изолиран от живота на своята любима.

Е, след като щяха да се разделят, значи нямаше за какво да се тревожи, освен за неприятната пустота, внезапно изпълнила сърцето й.