Джасмин Кресуел
Любов назаем (8)

Осма глава

— Джули да не забравиш, че ще дойда в събота да изберем заедно роклята. По-добре ще бъде да излезем рано сутринта, щом отворят магазините. Е, ще трябва да се задоволим, с каквото намерим, тъй като имаме само шест седмици до сватбата. Но ето, че намерихме за Алис. Сигурна съм, че ще намерим и за теб. — Госпожа Маршал се усмихна щастливо на дъщеря си, без да е ни най-малко обезсърчена от предстоящата тежка задача.

Кондукторът вървеше по перона и шумно затръшваше вратите на влака. Стомахът на Джули конвулсивно се свиваше при всеки нов трясък. Беше неделя следобед, ала за нея денят бе вече приключил. Реалността най-категорично й напомняше за себе си. Колкото по-възторжена и щастлива изглеждаше майка й, толкова по-незряла се чувстваше Джули. Съзнаваше, че е редно още в този момент да признае измамата, ала не можеше да го стори заради поруменелите бузи и грейналите очи на майка си. Страхливка, мислено се укори тя. Всичките й действия досега бяха доказателство за малодушие.

Госпожа Маршал стана по-настоятелна.

— Е, Джули, ще бъдеш ли готова в девет да тръгнем по магазините? Или имаш по-важна работа?

— Мамо, знаеш, че събота е най-напрегнатият ден във фурната.

— Мила моя, не ми казвай, че не можеш да отсъстваш един ден от собствения си магазин, за да избереш булчинската си рокля. — Госпожа Маршал се усмихна на Робърт, без да забележи необичайната му мълчаливост. — Може би ти ще успееш да я вразумиш? Децата никога не слушат майките си.

Робърт се обърна към Джули, погледът му бе мрачен.

— Не се безпокой за магазина — тихо рече той. — Ще намерим заместничка за един ден.

— Не мога да търся заместничка, имам по-неотложни въпроси за решаване другата седмица — напомни му сърдито тя.

— Знам. Ще поговорим за тях във влака. Всъщност — той погледна часовника си — бихме останали още, госпожо Маршал, но ще изпуснем влака, а това е последният експрес.

— Разбира се. — Госпожа Маршал майчински целуна Робърт по бузата. — Благодаря ти, че отдели време да дойдеш на сватбата на Алис. Всички останаха възхитени от теб.

— И на мен ми беше много приятно. Бяхте организирали чудесно празненство, госпожо Маршал.

— И за вас с Джули ще организираме нещо специално. Бяхме се загрижили за нея напоследък. Подозирахме, че е нещастно влюбена! — Госпожа Маршал се подсмихна на собственото си неблагоразумие. — Да си призная, двамата с баща й се опасявахме, че е подхванала връзка с теб, за да утеши разбитото си сърце. Като я слушах по телефона, все ми се струваше, че не държи особено на вашите отношения. Понякога даже имах чувството, че изобщо не съществуваш. Робърт Донахю, крупен финансист, милионер, да се ожени за дъщерята на селския лекар! Прилича на сълзлив телевизионен сериал, нали? — Веселият смях на госпожа Маршал подканваше слушателите й да се присъединят. Джули й отвърна с крива усмивка.

— Е, сега вече се убеди, че съществува — подметна тя, потискайки чувството си за вина. След като цели три дена бе лъгала близките си, последната лъжа едва не й приседна.

Робърт също не изглеждаше безкрайно щастлив, докато се ръкуваше с госпожа Маршал с поредните благодарности за гостоприемството й.

— Сигурен съм, че Джули ще бъде щастлива — завърши той. — Всичко ще се нареди, ще видите.

Усмивката на госпожа Маршал помръкна.

— Какво има да се нарежда, Робърт? Нали ще се ожените! Или сте променили решението си от петък? — Гласът й се извиси тревожно. — Джули, да не сте се скарали с Робърт? Изглеждахте толкова щастливи! Та вие сте създадени един за друг!

Не. Няма да се справя с този разговор сега, реши Джули.

— Мамо, ще изпуснем влака — рече в отчаянието си тя. Остро изсвирване прониза въздуха в подкрепа на думите й. Благодарна на щастливото избавление, тя се сбогува набързо и хукна с Робърт към вратата, качвайки се на влака тъкмо преди знака за потегляне.

Двамата се озоваха сами в купето и в продължение на няколко минути никой не проговори. Робърт пръв наруши ти шината.

— Извинявай, Джули, чувствам се ужасно виновен. Обикновено не се провалям така.

Джули уморено се отпусна на прашната тапицерия.

— Благодаря за щедрото извинение, Робърт, но не ти, а аз съм виновна за всичко. Предложението да се представиш за Робърт Донахю беше последната брънка от цяла поредица лъжи. Шест месеца се оплитах в тези лъжи и накрая затънах в блатото. Няма защо да се оплаквам, че ми е трудно да се измъкна оттам. Страхливците сами усложняват живота си.

Той й отправи чаровна усмивка.

— Е, не забравяй, че работата ми е да измъквам хора от блатото. Само ме повикай.

Робърт се наведе напред и покри с длан пръстите й, за да спре трескавото им движение. — Не сме изчерпали докрай актьорските ми способности. Мога да бъда и много убедителен антигерой, ако това ще улесни ситуацията. Поне дотолкова съм ти задължен.

— Благодаря, но мисля, че е време за истината или за нещо близко до истината. Вече си знам урока. — Джули потръпна. — Боже мой, ще бъде ужасна седмица.

— Може пък да не бъде толкова ужасна — предположи Робърт. — Виж колко се страхуваше и от тези три дни, а сватбата на Алис не се оказа чак толкова кошмарна, нали?

— Да, но защото ти беше с мен. И ме накара да проумея почти веднага, че не обичам, че никога не съм обичала. Джули си пое дълбоко въздух и довърши изречението — Че никога не съм обичала Джон Фарингдън.

Думите бяха изречени, истината бе казана и на Джули й олекна. Обръщайки се назад към миналото, сега тя съвсем ясно виждаше основната притегателна сила на Джон, а именно елементарния факт, че е лекар и съдружник на баща й. Този факт заедно с известна доза съчувствие заради егоистичното поведение на съпругата му, както и сляпото увлечение по красивите му черти, бяха достатъчни, за да си внуши, че е жертва на съдбоносна страст. А всъщност бе жертва само на незрелите си илюзии.

— Щом съм ти помогнал да разбереш, че Джон Фарингдън не е подходящ за теб, значи дните са били полезни — рече тихо Робърт.

— Полезни или мъчителни — кисело се усмихна тя.

— Най-дълбоките ни прозрения са често мъчителни.

— Чудно как, след като проумях няколко основни истини за самата себе си, толкова други неща ми се изясниха. По характер Джон много прилича на баща ми. А аз си бях внушила, че ще бъдем идеална двойка, въпреки че двамата с баща ми никога не сме се разбирали.

— Била си твърде млада. Почти всички грешат с избора на първата си любов.

Настроена прекалено самокритично, Джули не беше склонна да се оневинява.

— Може би. Но разумните хора не пропиляват три години в мечти по своите младежки увлечения. А живеят пълноценно.

— Точно това си направила и ти. Започнала си успешен бизнес, създала си собствен дом. Може би увлечението по Джон Фарингдън ти е служило за оправдание да не се обвързваш с други мъже — предположи Робърт.

— Но защо? — изненадано го изгледа Джули. — Аз винаги съм искала да се омъжа и да имам деца.

— Но не и тогава. Според мен, през последните три години ти си посветила всеки миг от живота си на своята фурна. Защото си искала да си докажеш, че не е задължително да бъдеш лекар, за да успееш. Близките ти не са те разбирали, естествено и не си имала духовната им подкрепа. Внушението, че си нещастно влюбена те е избавило от всякакви сериозни връзки. — Той закачливо вдигна вежди. — Представяш ли си колко време си спестила! Представяш ли си колко нощи си отдала на фурната, вместо да излизаш на срещи.

Това бе една съвсем нова интерпретация на последните три години от живота й.

— Беше изключително убедителен — рече накрая Джули.

— Популярната психология е винаги убедителна. А в случая може дори да отговаря на истината.

Влакът с полюшване намали скоростта и спря на гара Оксфорд — единствената спирка преди Лондон. Джули се загледа през прозореца, все още замислена над думите на Робърт. Мерна й се висока, смътно позната мъжка фигура.

— Робърт, виж! Господин, как му беше името. Онзи, когото срещнахме снощи в „Силвър Бел“. Качва се на влака.

Робърт се наведе да погледне.

— Греъм Стидърс! — С рязко движение той смъкна сенника, — дано не ни забележи! Ще трябва да го слушаме чак до Лондон.

Джули се усмихна, ала част от мислите й бяха вече другаде. Видът на Греъм Стидърс събуди един спомен, един неясен спомен от предишната вечер, скътан дълбоко в подсъзнанието й.

— Робърт! Невероятно! Този Стидърс и другият господин от ресторанта. И двамата те нарекоха Робърт Донахю!

— А ти какво очакваше? — попита Робърт след секунда мълчание. — Всъщност бяха изключително любезни като типични англичани и не ме нарекоха Робърт, а господин Донахю.

— За Бога, какво ти става? Не схващаш ли? Ти си Робърт Бакстър, а не Робърт Донахю. Аз измислих Робърт Донахю. Той не съществува!

Избухването й предизвика озадачената му физиономия.

— Но те не знаят, че ти си го измислила. Нали затова беше целият маскарад — всички на сватбата да ме помислят за твоя годеник милионер Робърт Донахю.

Но какво общо има моята измислица с тези двама господа?

— Джули, Хенри Гибън и Греъм Стидърс бяха на сватбата на сестра ти.

Тя като че ли най-сетне разбра.

— Искаш да кажеш, че не са ти колеги? И че вчера сте се срещнали за първи път? Странно! А на мен ми се стори, че се познавате отдавна.

Робърт стана да оправи куфара си, който заплашваше да се стовари върху главите им.

— Запознахме се до масата с ордьоврите. Май са братовчеди на Джон Фарингдън или нещо подобно. Както и да е, хванаха се за мен като удавници за сламка. Вероятно защо то тримата бяхме единствените мъже, несвързани с лекарската професия. — Той седна и й се усмихна. — Бяха реши ли, че съм експерт по финансите на общия пазар, а аз не посмях да ги разочаровам. Вярвай ми, след двайсетминутната им лекция за кръстосаните курсове на чуждите валути, един разговор за операция на жлъчката би бил същинско разтоварване!

Всичко казано изглеждаше и логично, и правдоподобно, ала Джули имаше странното чувство, че Робърт съвсем умишлено се опитва да я подведе. Но защо ще я лъже? За нея нямаше друго възможно обяснение на случката. В края на краищата, тя бе измислила господин Донахю. Беше крайно нелепо да подозира Робърт в някакви тъмни двойни игри.

В паметта й изплува нова подробност от вечерта.

— Единият от тях спомена, че имате среща във вторник. Какво смяташ да направиш? Да се обадиш по телефона и да му кажеш, че спешно са те извикали при министър-председателя ли?

— Разбира се, че не — отвърна той, а очите му проблеснаха. — Господин Донахю не си пилее времето да звъни по телефона. Секретарката му ще свърши тая работа.

— Секретарката му? Някоя близка приятелка — актриса, предполагам?

— Нещо такова. Мисля да изпратим нашия господин Донахю до Брюксел. На важни разговори с висши държавници от страните на бившия Източен блок за конвертируемост на валутите. Звучи убедително, нали?

— Твърде убедително — рязко потвърди Джули. — Лъжеш като…

— Не ми се случва често, кълна се, Джули. По принцип държа на стопроцентовата истина, но тези няколко дни. Той се приведе напред и отново стисна ръката й. — Дядо ми, който е възпитаник на старата школа и заклет привърженик на истината, би казал, че това ще ми е като обеца на ухото. Започнах с една голяма лъжа, а по-малките я следваха неизменно, както нощта следва деня.

— Не се обвинявай — въздъхна Джули. — Стана така, защото аз те помолих да участваш в безумните ми фантазии за Робърт Донахю.

— Говориш за него с такава ненавист.

— Наистина го ненавиждам. Защо ли просто не казах истината? Че съм прекалено заета с работата си и нямам нито време, нито сили да си намеря приятел.

— Преди шест месеца не си била готова за истината. Но ето, че сега нещата са се променили. Дядо ми би казал, че най-важните прозрения ни отнемат най-много време.

— Май много уважаваш дядо си.

— Той е най-способният и мъдър човек, когото познавам. И най-заядливият. Не ми се мисли какво би казал за тази лудост.

— Значи не би одобрил това, че си се представял за нечий годеник?

— Не, определено не би одобрил.

Робърт замълча и Джули остана с впечатлението, че той премисля и други страни от поведението си, които не биха съответствали на високите нравствени изисквания на дядо му. Когато заговори обаче, въпросът му бе съвсем различен.

— Ще се видим ли през седмицата? — попита той внезапно.

— Много бих искала — призна тя, осъзнавайки, че животът й ще опустее, ако Робърт си отиде тъй неочаквано, както се бе и появил. В някакъв момент през тези три дни той бе престанал да бъде просто неин мним годеник и тя бе започнала да го възприема като мъж. Твърде интригуващ и привлекателен мъж. Мъж, чието присъствие за първи път от години й напомняше, че е жена. Единственият мъж в живота й, който само за миг можеше да превърне яростта й в смях.

Ала тя още не бе готова да доведе тази поредица от мисли до логичния им край. Съвсем отскоро се бе научила да прави откровена преценка на чувствата си.

— Можем да се срещнем за няколко часа и да решим окончателно как да приключим с нашия „годеж“ — предложи тя с надеждата, че Робърт няма да й предостави цялата свобода на действие по въпроса за развалянето на „годежа“ и да я лиши от помощта си.

Изражението му с нищо не й подсказа неговите намерения.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно в квартирата ми утре вечер? В осем часа ме устройва, ако на теб ти е удобно. Джули ахна от изненада. Макар емоционално незряла и съвършено неопитна в секса, тя не беше глупачка. Можеше да се досети, че Робърт има богат житейски опит и е от хората със свободни разбирания. Приемеше ли поканата му, все едно че сама се напъхваше в лапите на лъва. Но какво от това, след като лъвът неудържимо я привличаше?

— Съгласна съм — рече тя. — Ще дойда в осем.

 

 

В понеделник във фурната бе доста напрегнато, както можеше да се очаква след двудневното й отсъствие, и вече наближаваше седем, когато Джули се прибра у дома. Денят бе задушен, горещ, но мрачен и тя с удоволствие се мушна под душа, монтиран над старата вана от някой от предишните квартиранти. Водата я поосвежи, ала не разсея тревожното предчувствие, което не я напускаше през целия дълъг следобед.

Загърната в кърпа, с небрежно свит на тила кок, Джули огледа оскъдното съдържание на своя гардероб. Нима действително три години бе живяла в един от центровете на световната мода и разполагаше само с тези невзрачни дрехи?

Логично погледнато, вечерята с Робърт Бакстър не й даваше основания за подобно недоволство. Щяха да обсъждат най-приемливия начин за приключване на несъществуващия им годеж и едва ли имаше значение дали дрехите й са невзрачни или не.

Джули се намръщи и напук на всякаква логика измъкна копринената рокля в цвят електрик, която бе купила на една разпродажба, но така и не бе обличала, защото и най-финият сутиен се виждаше от дълбоко изрязания гръб. След миг на размисъл тя намери разрешение на проблема — ще я облече без сутиен.

Обу чорапи, бельо от чиста коприна и дръпна ципа на рок лята. Един бегъл поглед към огледалото й бе достатъчен да забележи как ефирната материя прилепва плътно отпред, докато отзад бе твърде изрязана, за да скрива каквото и да било. Толкова гола плът бе излагала единствено на плажа!

— Но поне ще ми бъде хладно — измърмори тя, като обърна гръб на огледалото, предизвикателно свивайки рамене. Напръска се с парфюм, грабна чантата си и лятното сако от леглото и излезе от стаята, преди да се е разколебала, като се огледа пак.

Човек би помислил, че е израснала в друго време, помисли си мрачно Джули. В благочестивата викторианска епоха. Едно елементарно решение да не слага сутиен и се чувстваше покварена, сякаш бе решила да прави стриптийз пред Уестминстърското абатство.

Едва бе позвънила на вратата на сутерена и Робърт й отвори.

— Пристигаш тъкмо навреме. Току-що извадих бутилка изстудено бяло вино. Влизай.

— Благодаря. — Тя пристъпи в тясното антре и остави сакото си на близката закачалка. Робърт одобрително огледа тоалета й.

— Елегантна рокля — подхвърли безизразно. — Сигурно ти е прохладно в такава горещина.

Пламъчето в очите му й напомни за предишния Робърт Бакстър, за приветливия, непревзет мъж, който винаги намираше весела дума за персонала в магазина и се усмихваше ослепително. Непринудеността му й бе приятна и Джули се поотпусна.

Подходяща е за топлите нощи — съгласи се тя, доволна, че е облякла нещо толкова впечатляващо, макар че Робърт съвсем не беше официален. С избелели джинси и жълта риза от памучно трико изглеждаше като типичен американец — в пълен контраст със строгото си облекло през почивните дни.

Една страна от характера му обаче оставаше непроменена, независимо от дрехите. Въпреки свободното му държание, Джули осезателно долавяше силата на характера му, властността, която винаги бе излъчвал, сякаш дотолкова бе свикнал да привлича вниманието на околните, където и да влезеше, че вече не му правеше впечатление. Може би дължеше влиятелността си на обучението по актьорско майсторство?

— Виното ни чака — каза той и я въведе навътре. — Предпочитам да вечеряме в кухнята, ако няма да се обидиш, че е твърде неофициално.

— Няма да се обидя, разбира се.

— Обичам да се храня тук — сподели той. — Удобно ми е. Седни, а аз ще налея виното. Бяло бургундско от моя любим регион.

Джули го последва в добре обзаведената кухня, която спокойно побираше четири тапицирани стола и полирана дървена маса, предварително сервирана за двама. Обстановката в целия апартамент бе някак старомодна, сякаш дълги години в него бяха живели хора на средна възраст. Нищо чудно, ако филмовата компания на Робърт бе наела помещенията напълно обзаведени, дори със старите поизбледнели снимки по стените.

Омайващ аромат на подправки и вино се носеше от внушителната по размери фурна. Високите прозорци предлагаха приятен изглед към сандъчета със здравец и саксии с теменуги. А слънцето, надничащо иззад облачната пелена, озаряваше листенцата им с отблясъка на вечерния пурпур.

— Прав си, много е уютно — рече Джули, докато се настаняваше на един от столовете.

— Имаш късмет с тази квартира. Наемите в Лондон са ужасяващи.

— Радвам се, че ти харесва. — Робърт наля две чаши вино. — Добре дошла!

Подаде й едната. — Не е като в Казабланка, но както виждаш, вече се опитвам да те напия. Внимавай. Помислите ми са абсолютно нечестиви.

Тя се разсмя, спомняйки си шеговития им флирт във фурната, който сега й се струваше като далечно минало. Ала както се смееше, лека тръпка премина по тялото й. Не беше сигурна дали Робърт се шегува, или не. И по-важното, не беше сигурна дали самата тя искаше той да се шегува.

Отпи глътка от виното.

— Чудесно е. — Тя погледна Робърт с открито предизвикателство. — Явно си изкусен прелъстител.

— Неизменно — съгласи се той. — Отдай се тази нощ на любовта, моя сладка Джули, и милиардерът Робърт Донахю ще ти осигури невероятен лукс в бъдеще.

— Точно така — подсмихна се тя. — Милиардерите винаги ядат в кухнята, това е една от всеизвестните им ексцентричности. А готвача и иконома, предполагам, си затворил в шкафа, за да не развалят интимната атмосфера.

Робърт засука въображаем мустак.

— Всъщност затворих ги на тавана с изричното нареждане да не ми се мяркат до утре сутринта. Щом вкусиш от моето винено ястие, ще разбереш, че не ми е нужен готвач, за да омая жертвата си. Красавици от цял свят са ми предлагали нощи на върховно блаженство в замяна за тайната ми рецепта.

— Но ти естествено си им отказвал.

— Естествено.

— Аз имам далеч по-добро предложение — прошепна тя.

— За нещо много по-примамливо от една нощ на блаженство.

Преднамерено бавно Робърт плъзна поглед по коприната, покриваща гърдите й. Кожата й пламна, сякаш я бе погалил.

— В този момент, Джули, мила моя, не мога да си представя нищо по-примамливо от нощ, прекарана с теб.

Сърцето й подскочи от безразсъдно предчувствие. Джули отпи нова глътка от виното, ала не успя да облекчи пресъхналото си гърло. Това е само игра, убеждаваше се мислено тя, и двамата не говорим сериозно.

— Още не си чул предложението ми. Готова съм да ти дам моята безценна рецепта за малинови крем пити в замяна за твоята тайна рецепта. Признай си, Робърт, сделката е много по-вълнуваща от една обикновена нощ в леглото.

Той не помръдна. Изобщо не я докосна. И въпреки това, щом я погледна, кръвта й закипя. Робърт заговори съвсем тихо:

— Джули, любов моя, ако размяната на рецепти те привлича повече от една любовна нощ, значи си се любила не, с когото трябва. Надявам се в скоро време да ми позволиш да ти покажа какво си пропуснала.

Предизвикателните думи сякаш възпламениха кръвта й. Внезапното й желание да приближи към мъжа бе толкова силно, че тя се хвана за дръжките на стола, за да не стане. Съвършено неподготвена да се справи с бурните си чувства, Джули мина в отстъпление с измъчена усмивка.

— Нямаш представа колко съм гладна — уж безгрижно подхвърли тя. — В момента нищо не ми звучи по-привлекателно от няколко хапки. Вкусовите ми рецептори са вече настроени в очакване на твоето чудно ястие.

Той не отвърна на усмивката й.

— А може би за тази вечеря ще трябва да платиш повече, отколкото ти се иска, Джули.

Тя предпочете да се престори, че не разбера.

— Моите малинови крем пити са хубави, Робърт, но рецептата не е нищо особено. Готова съм да си доплатя с усмивка.

Милувката му по бузата й бе лека като полъх.

— Би трябвало да те изпратя до вкъщи още сега. Прекалено нежна си, за да играеш на едро, Джули, а аз съм твърде стар и циничен, за да играя на дребно.

Страните й пламнаха и тя извърна очи.

— Сигурна съм, че няма да направиш нещо, което не желая.

Изражението на Робърт стана хладно, загадъчно.

— Работата е там, Джули, че мога да те накарам да ме пожелаеш. Поне за тази нощ.

Тя преглътна с усилие.

— Вярвам, че няма да го сториш.

— Защо не? Великолепните му сини очи потъмняха.

— Имам репутацията на безскрупулен човек. И съвсем заслужено.

— Пред мен никога не си бил безскрупулен.

Той не отговори. Блъсна стола си назад с шумно изскърцване и взривоопасното напрежение помежду им мигом изчезна. Отвори фурната и омайният аромат на подправки се усили. Джули одобрително подуши миризмата. Не беше яла цял ден и наистина беше гладна.

С ловки, сигурни движения Робърт сложи ястието на масата, повдигна капака и откри златисто кафяви парчета обезкостено пилешко месо и ситно нарязани картофи в пикантен винен сос. Напълни чашата на Джули и седна.

— Липсва ни само хрупкав, пресен хляб от твоята фурна и всичко би било идеално — каза той, подканвайки я с жест да си сипе. — За съжаление, бях твърде зает днес да компенсирам пропуснатото по време на отсъствието си и не можах да се отбия в магазина ти. — Следващия път аз ще имам грижата за хляба. — Джули се улови, че е допуснала възможността за други съвместни вечери и установи колко много я радва тази мисъл. — Но не мога да разбера защо си бил толкова зает. Какво има да наваксва един актьор? Нима не ви викат просто на снимачната площадка и или работите, или не?

— Е, в известен смисъл да. Но често се правят промени в сценария или се доуточняват костюмите, такива неща. Този филм е с твърде ограничен бюджет, а сценаристите много обичат да преобръщат всичко наопаки в последната минута.

И Робърт се впусна да й разказва забавен анекдот за един от популярните дневни сериали, излъчван в Ню Йорк. Сюжетът бил променян три пъти в течение на двайсет минути и накрая актьорите започнали — на живо, пред камерата — да си разменят реплики от различни сценарии.

Замаяна от виното, вкусната храна и увлекателния разговор, Джули би могла да отрече сексуалното влечение, което изпитваше при всяка среща на погледите им. Само преди седмица би се престорила, че сърцето й не започва да бие лудо, щом се взреше в очите му. Би се престорила, че дъхът й не секва, щом пръстите му леко докоснеха ръката й.

Ала тази вечер не можеше да намери сили за подобни празни самозаблуждения. Тръпката, която караше кожата й да настръхва, тежестта в стомаха и странната болка в областта на сърцето се дължаха на една-единствена причина. Тя искаше Робърт да я прегърне, да я притисне до себе си, да я люби. Искаше именно той да й покаже какво означава да бъде жена.

Елементарната простота на желанието й я изплаши и тя се пресегна към чашата си за кураж. Беше празна. Робърт я хвана за ръката и освободи чашата от пръстите й.

— Стига толкова вино, скъпа. — Гласът му бе тих, нежен, леко гърлен. — Искам да бъдеш трезва, когато започна да те прелъстявам.

Да започне ли? Та той бе започнал още с първото си появяване в магазина й. Бавно, но неотстъпно, бе стопил нейното ледено безразличие и я бе довел до сегашното й трепетно състояние. И ако тя не желаеше да прекара нощта в прегръдките му, сега бе моментът да си тръгне. Макар да твърдеше, че бил безскрупулен, Джули не се съмняваше, че Робърт ще извика такси и ще я изпрати до вкъщи, ако го помолеше. Но тя не го помоли и не се възпротиви, когато той й подаде ръка и я заведе във всекидневната.

Включи стереоуредбата и из стаята се разнесоха меките звуци на стара, любовна песен от репертоара на Барбра Стрейзънд.

— Ще потанцуваме ли? — попита мъжът.

Тя се отпусна в прегръдките му и двамата се понесоха в такт с музиката, а телата им, притиснати едно до друго, се залюляха в първичен ритъм. Робърт зарови пръсти в кока й и само след миг Джули чу как фибите й паднаха на пода, а гъстите й руси коси се разпиляха по раменете й.

— Господи, Джули, ти си очарователна! Тлеещ огън и измамна невинност в едно. В момента не знам кое повече ме привлича.

— Ще трябва да се справиш и с двете.

— Няма проблеми — рече дрезгаво Робърт. Обхвана лицето й и поднесе устните й към своите. — От седмици мечтая да го направя. От момента, в който те видях за първи път.

Устните му жадно се впиха в нейните. Целувката му завладя сетивата й, заслепи я, оглуши я, накара я да потъне в сладостно забвение.

Джули нежно докосна лицето му. Усети леко наболата брада под върховете на пръстите си. Очевидно не бе успял да се избръсне след работа.

Когато Робърт прекъсна целувката, Джули неволно възнегодува.

— Докосни ме, Джули. — Гласът му прозвуча колебливо, без следа от обичайната насмешливост. Той хвана ръката й и я пъхна под ризата си, разтвори пръстите, докато дланта й плътно прилепна към гърдите му. Младата жена инстинктивно започна да го милва. Чувствени тръпки полазиха по гърба й, щом Робърт изстена. Опияняваща бе мисълта, че само едно нейно докосване беше достатъчно да го възбуди.

Унесена в своите ласки, тя дори не забеляза, че касетата е свършила и че се насочват към огромното, старомодно канапе в дъното на стаята. При сядането обаче, допирът на грубата вълнена кувертюра внезапно я върна към действителността. Джули сякаш изтрезня. Робърт безмълвно зарови пръсти в косите й, а тя се облегна на възглавниците, без да се противи на желанието му, ала мислено раздвоена. Двайсет и четири години родителите й бяха втълпявали, че добрите, разумни момичета не изпитват подобни страсти. Съвестта й за пореден път остро й напомняше за нейното предишно увлечение и горчивата й заблуда. Когато си бе въобразила, че е влюбена в Джон Фарингдън, единствено нежеланието й да се свързва с все още женен мъж, я бе спасило от пагубната грешка. Откъде да знае дали авантюрата с Робърт Бакстър нямаше да й се стори също толкова погрешна след още три години?

С удивителна нежност за неговите силни, властни ръце, Робърт погали страните й и плъзна пръсти по-изящната й шия.

— Погледни ме, Джули — подкани я тихо той. — Подскажи ми за какво мислиш.

— За това, че трябва да си отида вкъщи — призна с огорчение тя и вдигна глава.

Той хвана ръцете й и ги притисна към гърдите си.

— А аз мисля, че е крайно време да бъдем откровени един с друг, Джули. Стига роли. Стига лъжи. Станаха прекалено много. Ако ще се любим, искам да сме абсолютно искрени. Тази нощ аз няма да съм нито Робърт Донахю — милионера, нито Робърт Бакстър — актьора. А просто мъж, който изпитва към теб чувства, каквито не е изпитвал към никоя друга. И ако ще се любим, искам да участваш не насила, а по собствено желание, защото и ти изпитваш силни чувства към мен.

Неспособна да проговори, Джули го гледаше втренчено, а сърцето й бясно блъскаше в гърдите. Изведнъж разбра защо тялото отказваше да й се подчинява, защото след години на безразличие към мъжката половина от света бе развила тази остра нужда от компанията на Робърт. Защото го обичаше. През почивните дни, когато съзнанието й бе ангажирано с миналото, неволно бе позволила на Робърт да покори сърцето й. Прозрението я зашемети като истински удар. Винаги бе вярвала, че сексът и любовта са две страни на една и съща монета и сега излизаше, че не е изневерила на убежденията си само, защото Робърт бе изкусен съблазнител. Тя го желаеше по най-простата от всички причини — защото го обичаше.

В някакъв вълшебен миг чувствата й към него бяха изкристализирали. Единствено в компанията на Робърт тя се смееше и се чувстваше щастлива. В неговата компания ставаше жизнена, енергична, истинска. Пред него беше такава, каквато искаше да бъде — темпераментна, жизнерадостна и преуспяваща делова жена, вместо сдържаната, всеотдайна лекарка или медицинска сестра, за която бяха мечтали близките й. За няколко дни Робърт я бе дарил с най-безценния подарък — беше й помогнал да открие себе си.

Той очевидно погрешно изтълкува мълчанието й. Докосна я по бузата с леко потреперващи пръсти и дълбоко си пое въздух.

— Ако искаш да си тръгнеш, Джули, само ми кажи. — После й отправи своята мила усмивка, която винаги бе разтапяла сърцето й. — Цяла нощ ще правя серенада под прозореца ти и вероятно ще се оставя да ме арестуват за нарушаване на реда, но няма да те задържам, ако искаш да си тръгнеш.

— Не — промълви тя шепнешком, ала без колебание. — Не искам да си отида. Искам да остана с теб, Робърт. Наистина.

— Скъпа моя Джули — въздъхна той, — мисля, че тази нощ ще бъде незабравима.

Мъжът безмълвно я положи на възглавниците и прислони глава на рамото й. Озарена от пламъка на възторжения му поглед, Джули никога не се бе чувствала по-женствена, по-желана. Задръжките й рухнаха пред съзнанието, че Робърт е мъжът, когото обича, и тя се отпусна в отворените му обятия, нетърпелива да почувства близостта му, тялото му, сърцето му.

Беше повече от прекрасно. Женственото й тяло сякаш бе създадено за неговото, за да се слеят в едно съвършено цяло.

— Толкова си красива — каза Робърт глухо.

— И ти — прошепна тя.

Неприкритата му силна възбуда се отрази на собственото й разгарящо се желание. Кратката болка от разкъсването на нежната преграда отшумя в кресчендо от наслада. Мъжът я притисна силно и в миг на опиянение тя се отдаде на мисълта, че и радостта на Робърт е безмерна като нейната.

После светът изчезна в гъстия, среднощен мрак на екстаза. В прегръдките на Робърт, за първи път през живота си, Джули разбра какво означава да се чувстваш желана и обичана.