Джасмин Кресуел
Любов назаем (6)

Шеста глава

По всеобщо мнение сватбата на Алис Маршал и Джон Фарингдън бе идеална като в приказките. Дори времето им съдействаше. Утринният бриз разгони и последните облачета по небосвода и топлото слънце грейна над засмяната булка, благопристойния младоженец, разплаканата майка, гордия баща и очарователната малка шаферка. Органистът изпълни със замах всички стари любими мелодии, а свещеникът благоразумно ограничи проповедта си до три минути.

Седнала на първия ред между майка си и Робърт, Джули установи, че церемонията не е чак толкова болезнена, колкото бе очаквала. Вярно, изискваше известни усилия на волята, ала тя успя да посрещне с ведра усмивка дори момента, в който Джон сложи пръстена на ръката на сестра й. Всъщност по-трудно й бе да се съсредоточи върху ритуала, призна си най-чистосърдечно тя.

Това непредвидено, ала желано състояние на нещата се дължеше изцяло на Робърт Бакстър. Не че той се стараеше да й помогне. Напротив, от самото му появяване на закуска — с неотразимата лъчезарна усмивка и нетърпима галантност — до пристигането им в църквата, изглеждаше, като че ли си е поставил за цел на всяка цена да я нервира. И се справи толкова добре, че тя вместо със сълзи на очи, наблюдаваше кипяща от гняв как сестра й свързва живота си с Джон Фарингдън.

Въпреки строгата й среднощна лекция, Робърт не направи и опит да посмекчи възмутителното си поведение. Тъкмо обратното, сякаш бе решил да се възползва докрай от ролята си на неин годеник милионер. Цяла сутрин той или омайваше роднините й, или заговорничеше с госпожа Маршал по повод на предстоящата си сватба. Като го слушаше, Джули се зачуди дали някой не го беше ударил по главата през нощта, та е забравил, че сватбата, която подготвяше с такъв ентусиазъм, бе само плод на разстроеното му въображение.

— Ти да не си луд? — нападна го тя, като минаваше покрай него с огромен букет рози в ръце. — Защо каза на майка ми, че поне двайсет твои роднини ще искат да дойдат на сватбата ни? Господи, Робърт, тя още утре ще започне да им търси подслон при съседите!

— А според теб ще се чувстват по-добре в хотела ли? — попита той угрижено. — Мислех, че няма да ги побере. Вярно, в Бат има предостатъчно хотели, но кой знае как ще се ориентират по тези английски пътища.

— Робърт! Престани! — Джули захвърли розите на кухненската маса и започна яростно да къса листенцата по стъбълцата. — За Бога, нима не помниш какво ти казах снощи?

— О, помня — отвърна той съвсем искрено и сериозно. — Имам отлична памет. — После се подсмихна лукаво. — Особено последните ти думи, едва ли бих могъл да ги забравя.

Джули усети как бузите й пламват и побърза да пропъди от паметта си неканените спомени.

— Обсъждахме едно-единствено нещо, което е от значение — рече гневно тя. — Краят на този наш безумен годеж. Запомни, ако обичаш, че няма да се омъжа за теб. Не можеш ли да си набиеш нещо толкова елементарно в глупавата глава?

— Джули! — Госпожа Маршал бе избрала най-неподходящия момент да влезе в кухнята. — Хайде, скъпа, не трябва да си изпускаме нервите само, защото сме малко притеснени. Сигурна съм, че не си искала да се държиш така грубо с Робърт.

— Не е искала, разбира се — усмихна се Робърт, притегли Джули в обятията си и нежно я целуна по нослето. — Истината е, госпожо Маршал, че и двамата сме малко изнервени днес. Понякога шест седмици са като цяла вечност.

Госпожа Маршал видимо си отдъхна — бъдещият й зет се оказа прекрасен човек.

— Любов! — въздъхна тя. — Цял живот ще бъдете заедно, а се тревожите за някакви си шест седмици. — Тя потупа Джули по ръката. — Успокой се и се наслаждавай на приготовленията, скъпа. Това са неповторими мигове от живота ти.

— Наистина! — измърмори Робърт. Джули зърна пламъчето в очите му, видя хищнически склонената глава и разбра, че ще я целуне. Не по бузата.

Тя умишлено отстъпи встрани и му отправи коварна усмивка.

— Ето, Робърт, мили мой. — Старателно избра една роза от букета, пъхна я в ръцете му и му помогна да стисне бодливото стъбло. Силно. — Специален подарък за теб — ласкаво изрече тя. — Да ти напомня за чувствата ми.

— Колко мило! — Госпожа Маршал не бе забелязала дългите бодли. — О, Господи, трябва да бягам. Още не са донесли сьомгата. — И излетя от кухнята, понесла списъци те си.

Робърт разтвори пръсти и Джули внезапно съжали за стореното при вида на тъмните капчици кръв, избили по дланта му.

— Извинявай — промърмори тя.

— Всичко е наред — отвърна спокойно той. — Но нямаше нужда да ми напомняш за чувствата си, Джули. Знам какво изпитваш, защото същото чувствам и аз. Въпросът е само защо не искаш да си го признаеш.

Мимолетното й съжаление изчезна безследно след това поредно свидетелство на недопустима арогантност.

— Почакай — закани му се тя с усмивка, която би поразила кобра от двайсет крачки разстояние. — Като се върнем в Лондон, ще ти покажа истинските си чувства.

Робърт вдигна ръка към устните си и облиза раната, без да откъсва очи от младата жена.

— Нямам търпение — тихо подметна той. — У вас или у нас?

Джули се обърна да грабне ножицата, ала Робърт предвидливо се бе измъкнал от стаята.

Обаче розата красеше ревера на безупречно ушития му костюм, когато два часа по-късно той слезе, за да придружи Джули до църквата. А тя недоумяваше защо стомахът й отново започва да се свива болезнено.

Младоженците, преливащи от щастие, се отправиха на сватбено пътешествие сред дъжд от конфети и благопожелания. Гостите бяха единодушни, че празненството е било по-възхитително и от сватбената церемония в църквата, а тортата е била просто великолепна. Барбара и Дерек Маршал, а и Джули наред с тях, сияеха от заслужена гордост. Само малката Вики не споделяше всеобщия възторг. Джон и Алис неведнъж й бяха повторили, че много я обичат и че съвсем скоро ще се върнат вкъщи с куп подаръци, но тя така и не бе осъзнала смисъла на заминаването им. Затова, ридаейки безутешно, стоеше на стълбите и се мъчеше да не изгуби от поглед отдалечаващата се кола на баща си. Джули, която нямаше опит в общуването с малки деца, истински се разтревожи, след като предложенията за парче торта, сок или разходка на конче върху раменете на доктор Маршал предизвикваха само ридания за татко. — Преуморена е — обясни госпожа Маршал, като взе Вики в скута си и нежно я залюля. — Цялото това вълнение е твърде непосилно за едно петгодишно момиченце.

— Препоръчвам гореща баня, топло мляко и приказка за сън — рече доктор Маршал и поразроши буйните къдрици на детето. — Или по-добре две приказки. — Нека дойде с мен — предложи Джули в желанието си да помогне. — Аз обичам да чета приказки. — Ала Вики се дръпна от протегнатите ръце на новата си леля и се хвана здраво за копринената рокля на госпожа Маршал.

— Не искам Джули. Тя не ми е приятелка. — Личицето й отново се изкриви и долната й устничка потрепери. — Искам татко.

— Тя трябва да е сред познати хора. — Госпожа Маршал гушна Вики, без да обръща внимание на шоколадовите петна, които мигом се появиха върху официалната й рокля. — А мен, струва ми се, познава най-добре. Ще я кача горе и ще я изкъпя. Гостите почти се разотидоха, а младежите нямат нужда от мен. — Тя потърси салфетка и избърса мокрото личице на Вики. — Тихо, миличка, ще ти стане лошо. Татко и Алис скоро ще се върнат.

— Искам да се върнат сега! — Всяка нейна дума бе съпроводена с ридание.

Робърт се наведе, за да може момиченцето да го види.

— Ти беше най-сладката принцеса, която съм виждал — каза й ласкаво той. — Татко ти и новата ти майка много те обичат.

Заинтригувана от американския акцент, Вики млъкна и крадешком го погледна, а той се възползва от настъпилата тишина — направи с дясната си ръка кръг пред лицето й и с театрален замах спря до ухото й.

— О, небеса, какво е това? — възкликна Робърт с престорено удивление, измъквайки лъскава монета измежду пръстите си. — Не знаех, че принцесите имат пари зад ушите си.

— Но аз нямам — Риданията на Вики заглъхнаха сред едва чуто, сподавено хихикане. — Роклята ми си има джоб, освен това не съм принцеса, а шаферка.

— Така ли? О, извинявай, но в Америка всеки ще ти каже, че си принцеса. — Робърт повтори движението с другата си ръка и спря до лявото й ухо. — Я гледай! Тук има още една.

Този път Вики наистина се разсмя.

— Ти да не си фокусник? — попита тя. — На моя рожден ден ще дойде истински фокусник. Алис ми обеща.

— Може и да съм фокусник — отвърна Робърт, като я натисна по нослето с пръст. Оттам също изскочи лъскава, сребърна монета. — Ако не съм, то ти имаш касичка в носа си.

— Не, нямам — увери го сериозно тя. — Нито пък в ушите.

— Е, тогава няма съмнение, фокусник съм. Но ти по-добре задръж парите, че току-виж магическите ми способности изчезнали. — Той разтвори ръчичката й и сложи монетите в малкото, влажно юмруче.

— Благодаря — каза тя, напълно забравила сълзите и загледана в блестящите монети. — Никога не съм имала магически пари.

— Хайде да ги занесем горе да си ги прибереш — подкани я госпожа Маршал. И отправяйки признателен поглед през рамо, поведе Вики по стълбите.

Щом двете се отдалечиха, доктор Маршал потупа Робърт по рамото, което бе изключителна проява на чувства от негова страна.

— Благодаря, приятелю. Измъкна ни от затруднението. Сега вече знам как вие, крупните финансисти, печелите парите си. С фокуси!

— Де да беше толкова вълнуващо — разсмя се Робърт. — А всъщност просто си разменяме разни книжа. Доктор Маршал, ако не ви трябваме повече, двамата с Джули смятаме да отидем до Бат за една късна вечеря.

— Чудесна идея. Ако можех и аз бих дошъл. Но ще се задоволя с най-обикновен сандвич. Толкова се старах като домакин, че едва успях да хапна от чудесната торта на Джули. — Той се усмихна. — Проблемът е, че не ядох, а попрекалих с шампанското.

Същото се отнася и за мен, реши Джули. След толкова чаши шампанско лесно можеше да си обясни своето прекрасно, приповдигнато настроение от идеята да отиде с Робърт на вечеря. Ако не беше пияна, нима щеше да приеме с такава лекота поредната проява на вмешателство в живота й?

— Вземете колата на Алис — предложи баща й. — По-добре, отколкото да викате такси. Ключовете са в чекмеджето в кухнята. Знаеш къде, нали, Джули?

— Да, татко. Но май няма да мога.

— Аз съм пил само една чаша — прекъсна я Робърт. — Аз ще шофирам, ако искаш.

— Добре. Приятна вечер! И не бързайте да се връщате. Хората от ресторанта ще разчистват цяла нощ тук. — Доктор Маршал се усмихна добронамерено. — Покажи на Робърт колко е красив Бат на лунна светлина, Джули. Може пък да му хареса и да поиска да се върне някой ден да го разгледа на светло. Надяваме се да го виждаме по-често, след като вече сте избрали и дата за сватбата.

— И аз смятам да наминавам по-често — рече Робърт, без ни най-малко да се притеснява, че продължава да злоупотребява с чувствата на семейство Маршал.

Джули се понамръщи. Искаше да му се ядоса, ала той нехайно я хвана през кръста и нещо, без съмнение мехурчетата от шампанското, закипя във вените й. Раздразнението й мигом се превърна в трепет. Тя неволно се облегна на гърдите на мъжа, потърси опора в силната му ръка.

— Ще отида да взема ключовете. — Гласът й прозвуча необичайно глухо. Робърт я погледна и кроткото кипене във вените й прерасна в буря.

— Идвам с теб — рече той. — Лека нощ, доктор Маршал. До утре.

За щастие, Робърт не отдръпна ръката си, докато вървяха към кухнята. Шампанското оказваше наистина катастрофален ефект върху мускулите й, реши тя. Не бе и предполагала, че след три малки чаши едва ще се държи на краката си. И защо ли кожата й бе настръхнала там, където Робърт я докосваше? Джули не можа да намери приемливи отговори. Ала не бе и убедена, че алкохолът е виновен за всичко.