Барбара Картланд
Изстрадано щастие (13)

Тринадесета глава

Когато колата спря пред главния вход на замъка, Тория пъхна една банкнота в ръката на шофьора и изхвърча по стъпалата към входната врата. Ксандра сигурно я бе чакала в преддверието, защото й отвори вратата и увисна на врата й.

— О, Тория, Тория, слава Богу, че дойде. Може ли Олга наистина да е мъртва? Толкова е бледа и не говори. Опитвах се да я събудя, но не можах.

Малкото телце на Ксандра се тресеше от ридания.

— Мила, кажи първо дойде ли докторът? — опита се да бъде делова и спокойна Тория.

— Тук е — отговори детето през сълзи, — но ме изгони.

— Хайде да влезем да видим какво ще ни каже.

Двете тръгнаха бавно ръка за ръка към стълбището.

— Ако Олга умре, какво ще правя? Ще остана нещо като една половинка, така ли?

Тория разбра за какво става дума. Близначките винаги говореха за себе си като за един човек, а не за двама. В първия момент не знаеше какво да отговори, после намери сили да каже колкото може по-убедително:

— Сигурна съм, че Олга няма да умре. А ние трябва да проявим кураж. Паниката няма да ни помогне.

Думите й изглежда стегнаха Ксандра, защото тя издаде последно приглушено стенание и продължи мълчаливо да изкачва стълбите до по-голямата си сестра.

— Трябва да отидеш да си облечеш нещо — й каза тя. Видя, че трепереше от студ, защото още бе по нощница, над която бе навлякла съвсем излинял от годините и дългата употреба пуловер.

— Първо трябва да разбера какво става с Олга — поклати тя глава по начин, който не търпеше възражения.

Стигнаха до стаята на Олга. Преди обаче Тория да успее да отвори вратата, оттам излезе доктор Джаксън. Като я видя, очите му светнаха.

— Радвам се, че дойдохте, лейди Виктория — каза той. — Точно се чудех как да се свържа с някой от домакините.

— Как е сестра ми? — попита тя, сякаш не бе чула какво й каза.

— Счупила е ключицата си и едно — две ребра. Има също така мозъчно сътресение. Затова не искам да я местя излишно. Обаче е задължително да я откараме в болница ако не за друго, то поне да я видим на рентген.

Тория въздъхна с облекчение. Ксандра до нея започна да хлипа от радост.

— Значи не е мъртва. Олга не е мъртва! — повтаряше тя, без да може да спре.

— Сестра ти е съвсем жива — сложи доктор Джаксън грижливо гледаната си ръка на хирург върху крехкото детско рамо. — Само че през следващите няколко седмици ще трябва да положим огромни грижи за нея.

Ксандра захлупи лицето си с ръце и заплака. Сълзите й капеха през пръстите, като заедно с тях от нея си отиваха и страхът и отчаянието.

Тория я прегърна и погледна доктор Джаксън.

— Те са близначки — каза му тя, сякаш това обясняваше всичко.

— Зная — усмихна се той. — А сега мога ли да използвам телефона, за да извикам линейка?

— Разбира се, поставен е в преддверието. А аз мога ли да вляза при Олга.

— Разбира се — отговори той. — Сестра ви е все още в безсъзнание. При нея е вашата икономка, за да не е сама.

— Нека и аз да отида с Тория — помоли все още ронещата сълзи Ксандра.

— Ще дойдеш — отговори Тория вместо лекаря, — но само за една минутка. И ако ми обещаеш, че след това ще отидеш да си облечеш нещо по-топло.

Влязоха заедно в стаята. Лицето на Олга изглеждаше мъртвешки бледо. Косата й бе в безпорядък около одрасканото и окървавено лице. Изглеждаше толкова малка и уязвима… Тория не можа да сдържи сълзите си, които потекоха по бузите й.

Даваше си сметка, че децата са твърде скъпоценно наследство, за да бъдат оставяни сами, без грижата на възрастен човек. Усети как до нея Ксандра трепереше от вълнение и с усилие насочи мислите си към по-практични неща.

— Ще ни направиш ли чай? — помоли тя госпожа Фергюсън, която при тяхното влизане бе станала от поставения до леглото стол. — Ксандра е премръзнала, а и аз бих изпила една чашка с голямо удоволствие.

— Веднага, милейди — каза добрата жена.

След това Тория обърна внимание на Ксандра, която стоеше до леглото на сестра си и не откъсваше очи от нея.

— Мисля, че засега ти е достатъчно. Моля те, иди да се облечеш, както ми обеща.

Най-после Тория остана сама с малкото момиченце. Докосна бузата й с ръка. Бе страшно студена. Точно се чудеше дали да не извика доктора, вратата се отвори и той влезе при тях.

— Линейката ще е тук след не повече от пет минути — уведоми я той и като видя изплашеното й изражение, добави. — Всъщност състоянието й не е толкова критично, колкото би могло да бъде.

Зае се да прегледа още веднъж малката пациентка и помоли Тория да ги остави сами.

Тя се помая, после по задните стълби слезе в кухнята при госпожа Фергюсън. Чаят бе почти готов и тя предложи да го качи горе.

— Може би докторът ще изпие една чаша — каза тя на старата жена и взе приготвения от нея поднос. След малко влезе в стаята на Олга. Там, освен доктора, завари вече облечената Ксандра, сгушила се зад него.

Току-що бяха отпили първите глътки от димящия ароматен чай, когато се чу шум на спираща кола. Беше линейката. Санитарите с професионална вещина поставиха Олга върху носилката и тръгнаха надолу по стълбите.

Тория щеше да ги придружи до болницата. Обеща на Ксандра, която хленчеше да вземат и нея, че веднага щом разбере какво е състоянието на Олга, ще се върне при нея.

За щастие болницата бе съвсем близо. Веднага вкараха Олга в кабинета с рентгеновата апаратура, за да й направят снимка, а Тория остана да чака със свито сърце. Чак сега се сети за себе си. Болеше я глава. Свали шапката и я погледна, като че ли не бе нейна. Никога не бе я харесвала. Но нали я сложи за пътуването си с Майкъл.

Името проблесна като светкавица и тя за пръв път, след като й се обади Ксандра да й каже за нещастието с Олга, си спомни, че трябваше да пътува с Майкъл за Америка. Бе напълно забравила за него! Какъв ужас. Страхът за Олга я бе завладял до такава степен, че не бе дори помисляла за нещо друго, освен за сестрите си.

Погледна стенния часовник и усети как кръвта й замръзва. Минаваше осем. Какво ли правеше сега Майкъл? Как би могла да му обясни, че в уплахата за Олга бе забравила самото му съществуване.

Тория закри лицето си с ръце. В този миг на върховно изпитание осъзна истината. Тя не обичаше Майкъл! Не искаше да замине с него за Америка или където и да било другаде. Тя го съжаляваше, за нея той бе една грижа, каквато бяха двете й сестри. И той бе като тях безпомощен и по детински наивен.

Майкъл се държеше като едно дете, вкопчило се в полите й. Разбра, че желанието й да го закриля, да се грижи за него в никакъв случай не може да се нарече любов. Тя го обичаше така, както би обичала едно опърничаво момченце. Какво щеше да му каже? Как можеше да го намери, за да му обясни какво я е задържало? В главата й се въртяха рояк въпроси, които й причиняваха само болка. Така стоеше тя пред стаята на Олга, обхваната от тежки мисли, когато вратата се отвори и на прага се показа доктор Джаксън.

— Какво е състоянието на Олга? — попита тя и с изненада откри, че чува собствения си глас, но не съзнава какво пита.

— Не е толкова зле, колкото изглеждаше на пръв поглед — отговори той успокоително и се усмихна широко. — Изглежда е паднала в някаква леха с цветя, защото се е отървала само със счупена ключица, две спукани ребра, навехната китка. Най-тревожно е мозъчното сътресение, но и то не е страшно.

— Слава Богу!

Гласът й прозвуча като молитвена благодарност.

— Тя вече дойде в съзнание и ако желаете, в което съм повече от сигурен, можете да влезете за малко. После трябва да я оставим в покой, за да може да спи. Това ще е най-доброто лекарство за нея.

Тория влезе в стаята, в която бяха настанили Олга. През прозорците струяха топли слънчеви лъчи. На стол до леглото й седеше медицинска сестра. Тя й каза внимателно:

— Оставете тя да ви заговори. Ще ви оставя сами, но за не повече от една — две минутки.

Тория седна на освободения от нея стол. Някой бе измил кръвта от лицето на Олга и бе вчесал косите й. Тя изглеждаше като принцеса от детска книжка с картинки. Усети как сърцето й се свива. В този момент Олга отвори очи.

— Тория — възкликна тя със слаб глас, — усетих, че си тук.

— Тук съм, не се безпокой. Лекарят каза, че вече си по-добре.

— Зная. Нищо ми няма. Само главата ме боли, но нали паднах на нея.

— Нищо. Всички ще се грижим много за теб и бързо, бързо напълно ще се оправиш.

Олга затвори за миг очите си, сякаш бе ужасно уморена. После ги отвори с явно усилие и каза:

— Тория, искам да ти кажа нещо. Нещо, което сигурно съм сънувала. Макар да не си спомням кога — преди да падна или след това. Беше странен сън.

— Не се тревожи, мила. Сънищата трябва да се забравят.

— Но това бе ужасен сън — продължи Олга сякаш не я чуваше. — Сънувах, че ни напускаш… Аз те молех, умолявах да не тръгваш, защото знаех, че ще е фатално за теб… Така исках да останеш при нас…

Тория се наведе и почти докосна с устни лицето на по-малката си сестричка.

— Чуй ме, Олга, повече не трябва да мислиш за този сън! Аз никъде няма да заминавам. Винаги ще бъда с вас!

— Наистина ли? Заедно с Чарлз, нали? — попита тя със слаб, но безкрайно щастлив глас.

Тория се поколеба дали да й отговори. После видя, че макар със затворени очи, лицето й имаше напрегнатия израз на тревожно очакване.

— Да, с Чарлз — каза тя твърдо.

Олга бе заспала. Тория продължи да я гледа. След малко усети, че медицинската сестра влезе в стаята и я попита.

— Свързано ли говореше?

— Да — отговори с безкрайно облекчение Тория и излезе от стаята.

Първото нещо, което трябваше да направи, бе да се обади на летището и да разбере какво е станало с Майкъл. Може би е оставил съобщение за нея. Разрешиха й да ползва телефона в сестринската стая. Веднага намери телефонния номер на летището в един от четирите тома, поставени върху бюрото. Докато набираше номера, усети, че краката й се подкосиха и трябваше да седне.

Най-после след както й се стори, че е изминала цяла вечност, чу любезен глас, който попита какво желае.

— Бих искала да получа информация за пътник, който трябваше тази сутрин в седем да излети със самолета за Ню Йорк. Името е Майкъл Гейл. Той и лейди Виктория Гейл имаха запазени места, но се страхувам, че в последния момент са се отказали от пътуването. Бихте ли ми казали дали знаете нещо по-подробно.

След няколко мига до нея долетя гласът на любезната служителка.

— Проверих. Господин Майкъл Гейл е излетял в седем, както е разписанието на полета. Лейди Виктория Гейл обаче не се е явила за полета и в последния момент мястото й е било заето от друг пътник.

— Благодаря ви… — едва прошепна Виктория и погледна заглъхналата в ръцете й слушалка.

Майкъл бе заминал. В първия момент не разбра защо се чувстваше по-различно. После усети, че вече не трепери. Обзе я огромно облекчение. Тя беше свободна! Облегна се на стола и мисълта й полетя като освободена от клетка птица. Пое си дълбоко въздух. Предстоеше й да свърши толкова много неща. Но преди всичко трябваше да се обади на Ксандра и после да се върне в Лондон.

В главата й кънтеше въпросът на Олга: „Заедно с Чарлз ли?“. Веднага й стана ясно какво трябва да направи. Щеше да се върне при Чарлз, да му каже, че всичко е било една ужасна грешка. Бе уверена, че той ще я разбере. Както я бе разбирал винаги, когато бе необходимо.

С чувство на срам си спомни бележката, която му бе оставила. Сигурно вече я бе намерил и прочел. Първата й мисъл бе да му се обади и обясни какво се е случило с Олга, после за Майкъл и за всичко останало. Обаче реши, че това са важни неща, които не можеха да бъдат изяснени по телефона. Трябваше да го види лично и да го помоли да й прости.

Но преди всичко Ксандра! Нали се бе заклела повече да не забравя по-малките си сестри и винаги да се грижи за тях. Освен нея те вече можеха да разчитат и на госпожа Хагар-Басет. Бе твърдо решена да промени живота на тези две прекрасни деца, което щеше да й помогне да промени и своя.

Помоли да я свържат със замъка. Още при първото позвъняване чу възбудения, припрян глас на Ксандра.

— Олга не е наранена сериозно. Дойде в съзнание и си говорихме — започна да я успокоява Тория. — Нищо не я боли.

— Сигурно са й дали нещо против болките — забеляза доста уместно Ксандра и веднага попита. — Сега ще се върнеш ли при мен?

— Разбира се, мила. Веднага!

Когато се обърна да тръгва, видя, че доктор Джаксън бе влязъл безшумно в стаята. Обърна се към нея с думите.

— Сега трябва да успокоите другата си сестра. Тя е изживяла ужасен шок и ако бях на ваше място, нямаше да я оставя сама.

— Безкрайно ви благодаря за всичко, което направихте за сестра ми — каза тя с развълнуван глас.

Излезе от болницата и тръгна по улицата. Спомни си, че недалеч от болницата имаше гараж, от който можеше да наеме кола, с която да стигне до замъка. След двадесетина минути бе при Ксандра. Сърцето й се сви, като видя пребледнялото лице на другото малко момиченце. Накара я да хапне нещо и я заведе горе в стаята й. Настоя да си легне. Тя и се усмихна през сълзи и опита да й обясни:

— Не знам защо, но не мога да спра да плача. Може би е от радост. Ти как мислиш?

— Сега не мисля нищо, освен че трябва да се опиташ да заспиш. А когато се събудиш, ще ти почета от някоя книга, която ти ще избереш. Добре ли е така?

— Точно както когато бяхме малки. Спомняш ли си как те молехме с Олга да ни четеш приказки, но ти винаги беше толкова заета…

„Повече няма да съм заета, когато се отнася за нещо, свързано с вас“ — искаше да й обещае Тория, но знаеше, че не може да я излъже. Животът невинаги даваше възможност на хората да правят това, което им се иска.

Внимателно зави Ксандра, затвори плътно капаците на прозореца и я накара да й обещае, че ще спи. После слезе долу. Трябваше да отиде в Лондон, за да се види с Чарлз. Но преди това помоли госпожа Фергюсън да наглежда Ксандра.

Изтича до гаража, където намери стария остин на баща си. Запали го малко трудно, защото както винаги акумулаторът бе изтощен. След това подкара по-бързо от когато и да било. Колата кихаше, моторът се давеше, но гълташе километрите един след друг. Когато стигна пред къщата им в Лондон, бе едва дванадесет и половина.

Слезе от колата и тичешком влезе вкъщи. Очакваше да завари Чарлз там. В дневната не намери никой. Навсякъде цареше тишина. Инстинктивно изтича към спалнята си. Отвори вратата… и отстъпи крачка назад.

Някой седеше на стола пред тоалетката и пробваше една от нейните шапки. Тория не можеше да продума. Шумът от отварянето на вратата обаче стресна момичето пред огледалото, което се обърна. Беше Летис.

— Тория! — възкликна тя и я погледна, като че ли виждаше призрак. — Какво, за Бога, правиш тук, Тория?

Стана бавно и свали шапката от черно кадифе от главата си.

— Чарлз ми каза, че си заминала с Майкъл за Америка.

— Чарлз ли ти каза това? — попита Тория. — Кога?

— Тази сутрин. Позвъних, защото исках да говоря с теб, но се обади Чарлз. Гласът му беше странен. Разказа ми какво се е случило. После ме покани да дойда тук, за да обядваме заедно. Искал да ме види.

Летис каза последното изречение с явно предизвикателство. Тория разбра, че я лъже. Винаги разбираше, когато Летис се опитва да каже нещо, което не беше истина. „Сигурно не Чарлз я е поканил на обяд, а тя му се е натрапила“ — помисли си тя. Нещо в поведението на Летис не й харесваше.

— Значи ще обядвате заедно? Той в колко часа ще си дойде?

— В един и половина — отговори братовчедка й.

— Не си ли подранила? Сигурно затова запълваш времето, като обличаш моите дрехи.

Летис се изчерви.

— Не виждам защо да не го правя. Щом не си ги взела с теб за Америка, значи не са ти били нужни.

Тя захвърли с яд шапката на леглото и се обърна към нея.

— Защо се върна? — попита я с нескрит гняв в гласа. — Мислех, че си заминала и никога повече няма да се върнеш.

— Просто премислих. Това като че ли не те радва особено, нали?

— Защо трябва да се радвам? Защо? Ти имаш Майкъл. Той не ти ли стига?

— Не мога да разбера какво имаш предвид — отговори Тория с леденостуден глас.

— Ще разбереш. Аз ще ти обясня — заговори сърдито Летис. — Ти винаги си имала всичко, всичко! Майкъл те обичаше повече отколкото мен, аз бях глупавата му малка сестра, докато за него ти беше всичко. Винаги ти бе красивата, очарователната, от която всички се възхищаваха. Аз също не съм грозна, но винаги ме сравняваха с теб. После се появи Чарлз… Аз го харесах още първия ден, когато дойде да види изобретението на Майкъл. Но той виждаше само теб. И ти получи него както всичко, което пожелаваше. После го заряза и реши да заминеш с Майкъл. Това е моят голям шанс, не разбираш ли?

Тория гледаше и не можеше да познае момичето, което чувстваше като своя сестра. Искаше да избяга от изкривеното от злоба лице на Летис. Всичко бе така ужасно. Явно никога не бе познавала достатъчно двамата си братовчеди, които бяха приели като част от семейството. За първи път разбра, че Летис, както и Майкъл са чужди хора, които са се намесвали в семейните им работи, обърквали са всичко със злобата и завистта си.

Почувства, че не можеше да остане секунда повече тук. Не искаше да спори с Летис, да й отговаря или обяснява очевидни истини. Без да продума, Тория се обърна, излезе от стаята и отиде на долния етаж. Пресече красивата дневна и излезе от къщата, която бе неин дом.

Старата кола бе на мястото си. Докато палеше мотора, се запита къде да отиде. Ксандра я чакаше в замъка. Но знаеше, че преди да се върне при близначките, трябва да види Чарлз. Бе сигурно, че със своето спокойствие и мъдрост той щеше да постави всичко на мястото му, да разреши всички въпроси, които щяха да пръснат главата й.

Щеше да отиде при него в министерството. До един и половина имаше още време и сигурно щеше да го намери там. Колата едва пълзеше през интензивното движение. Двигателят загря и от мотора започна да излиза пара. Започна да мисли, че никога няма да стигне навреме.

Изведнъж видя Чарлз. Вървеше с шапка в ръка и чадър под мишница. Канеше се да пресече улицата, но тя нямаше как да спре колата. Измина около стотина метра, преди да отбие встрани и да намери място, на което да спре. Изключи мотора и изскочи от колата.

Чарлз вече бе пресякъл и се отдалечаваше от нея. Отиваше у дома. А там го чакаше Летис.

В този момент разбра, че не би отстъпила Чарлз нито на Летис, нито на която и да било друга жена. Той беше неин, той я обичаше. Съвсем неочаквано разбра, че тя също го обича.

Виждаше го пред себе си, очите й не се откъсваха от широкия му гръб и гордо вдигнатата глава. В нея се бе разгорял буйният огън на любовта, който никой не можеше да угаси, който се разливаше по нея и стопляше не само тялото, но и душата й. Затича се след него.

— Чарлз! — извика задъхано. — Чарлз!

Той не я чу и продължи да върви. Зави зад един ъгъл. Тя ускори крачките си, защото не можеше да понесе дори за миг да го загуби от погледа си. Най-после го видя. Беше се приближила достатъчно, за да я чуе.

— Чарлз! Чарлз! — проехтя отчаяният й вик.

Той се обърна. На лицето му се изписа безкрайна изненада. Когато се увери, че наистина е тя, целият светна от радост и щастие.

— Тория, Тория! — извика през вървящите между тях хора. — Откъде идваш?

Вече бе до него. Протегна ръце и се намери в обятията му.

— Върнах се при теб! — заекна тя. — Разбрах, че съм направила ужасна грешка. Можеш ли да ми простиш? Моля те, Чарлз, никога повече не ме оставяй да тръгвам надалеч от теб!

Стояха по средата на тротоара прегърнати. Учудените минувачи ги заобикаляха. Но те не виждаха никой, не съзнаваха къде са. Бяха заедно и нищо друго нямаше значение.

— О, Чарлз, досега не съм знаела, че те обичам — прошепна тя.

— Скъпа, а аз мислех, че съм те загубил. И то завинаги.

— Това няма да стане никога. Изстрадахме щастието си и го заслужаваме напълно. Твоя съм завинаги и във всичко!

— Моя! О, Тория, сигурна ли си?

— Съвсем. Напълно — отговори тя и вдигна лицето си към него.

Затвори очи и се отдаде на завладяващото я щастие.