Барбара Картланд
Изстрадано щастие (6)

Шеста глава

Апартаментът в хотел „Париж“, който Чарлз бе ангажирал, бе пълен с цветя — големи вази с нежнорозови карамфили и ухаещи зюмбюли.

— Правим всичко възможно, за да изпълним най-стриктно желанията на нашите клиенти — отговори придружилият ги лично управител.

Тория погледна Чарлз.

— Ти ли поръча целия този разкош? Колко мило от твоя страна.

Той не отвърна на усмивката й. Даже не я погледна, сякаш не би понесъл да срещне очите й. Тория пресече дневната и влезе в спалнята. Стаята имаше голям балкон с изглед към градината, зад която се простираше морето. Остана там, загледана в светлините на пристанището, блещукащите на тъмното небе звезди, неясните очертания на високо издигащите се скали. Усещаше упойващия аромат на мимозите.

— Колко е хубаво! — прошепна тя, почти изгубила дъх от разкриващата се пред погледа й красота.

След известно време се огледа. Още бе сама. Учуди се защо Чарлз не идва при нея. После чу шум от отключваща се врата и гласа на управителя.

— За ваш късмет, господине, стаята е свободна. Няма никакви пречки да наемете две спални.

Значи Чарлз бе зает с това. Погледна към дневната и видя отворената от другата й страна врата, която сигурно водеше към втора спалня. Изведнъж потрепери от студ. С нервни движения свали шапката, която навярно бе причина за силното главоболие.

Почти веднага донесоха и багажа им. Чу как Чарлз на учудващо добър френски даваше указания кой куфар в коя спалня да внесат. Няколко минути по-късно всичко сигурно бе поставено на съответните места, тъй като носачите благодариха с такъв ентусиазъм, от който тя разбра, че бяха получили щедър бакшиш.

Останаха сами. Тория започна да се вцепенява. Не можеше даже да отвори куфарите, подредени грижливо до стената. Стоеше, стиснала до болка облегалката на стола, и чакаше. Сърцето й започна да бие с паническа скорост, когато чу крачките на Чарлз, а после и гласа му.

— Сигурно си гладна като мен. Предлагам да вземем по един душ, да се преоблечем и да слезем долу за вечеря колкото може по-бързо.

Думите му бяха приятелски, добронамерени. Усети как напрежението й постепенно започва да намалява.

— Копнея за един душ, той няма да ми отнеме много време. Не зная обаче как ще се справя с багажа.

— Можем да повикаме прислужничка, която да ти помогне — предложи той.

— Настина ли?

— Естествено. Изобщо не трябва да се замисляш за такова нещо. Разреши ми аз да се обадя вместо теб.

Чарлз само се протегна, натисна един от много вградени в нощното шкафче бутони и без да каже повече нито дума, тръгна към втората спалня.

Тория си спомни как по време на предишните си пътувания до Франция или където и да било другаде трябваше да внимава и да пести всяко пени. Даже не бе помисляла, че може да си разреши да плати на прислужничка, която да подреди багажа й вместо нея.

Съблече палтото си. Светлината проблесна, отразена от платината на брачната й халка. Какво ли щеше да й донесе тази тънка пластинка? Церемонията в църквата й се струваше безвъзмездно отлетяла в миналото. През цялото време се чувстваше като в полусън, движеше се механично, докато мислите и чувствата й бяха някъде другаде, неизвестно къде.

Представи си като живо лицето на Майкъл, когато я чакаше на вратата на собствената й стая, макар да искаше да го отпъди от спомените си. Както и думите, които каза, когато припадна. Те разкриваха напълно малката им тайна с Майкъл. Само ако не беше толкова изморена, може би щеше да измисли някакво фантастично извинение, да убеди Чарлз, че това се е отнасяло за друг човек, а не за нея. Обаче езикът й отказваше да се движи. Оказваше се затънала в една страшна главоблъсканица, изход, от която не можеше да намери.

Стегнатата й душа започна да се отпуска едва в топлата вана. Водата сякаш изсмукваше умората от тялото й. Сигурно затова много хора предпочитаха да умрат във ваната. Представи си прерязани вени, от които изтича един човешки живот. Сигурно нямаше да е толкова страшно. Засрами се от мислите си, изправи се рязко и почти извика на глас:

— Не искам да умирам. Ще живея, за да бъда щастлива. И ще бъда!

Гласът й отекна в облицованите с плочки стени на банята. Уви се в голямата пухкава хавлия и започна да си налага да разсъждава спокойно и рационално, да влее малко жизненост в уморения мозък и изтощеното си тяло. „Преди всичко не трябва да мисля за Майкъл“ — реши тя твърдо. Ако продължаваше да се връща към случилото се, със сигурност щеше да полудее.

Облече се особено внимателно и се огледа в голямото огледало. Тази вечер нямаше да си разреши мисълта за Майкъл да я разстройва. Не трябваше да забравя, че това бе първата й брачна нощ с Чарлз. Трябваше да го направи поне заради него, тъй като той се бе оженил за нея, защото я обичаше. В замяна искаше толкова малко и тя бе длъжна да му го даде.

— Ще направя всичко възможно поне той да е щастлив — даде си тя дума.

Изпита задоволство от това, че е красива. Чарлз можеше да се гордее с нея. Бе облякла рокля, изработена от един от водещите моделиери в Англия. Все пак тя бе само рамка, която подчертаваше нейната хубост. Взе кадифения шал, пое си дълбоко въздух и тръгна към дневната.

Чарлз я чакаше. Беше седнал в едно кресло и четеше вестник. Когато Тория влезе, той го остави и стана.

— Много бързо се приготви. Предполагах, че ще ми се наложи да чакам много по-дълго.

— Винаги ли си толкова търпелив? — опита да се пошегува тя. — Повечето мъже се сърдят, когато са готови и ги карат да чакат, особено ако се отнася до храна.

— Много зависи от това кого чакат — отвърна той съвсем спокойно.

В гласа му имаше някаква нотка, която я засрами. Погледна надолу. Създаде се впечатление, че преценява дали всичко с роклята й е наред. Сигурно с това привлече и неговото внимание към дрехата, защото той каза:

— Прекрасна рокля.

— Радвам се, че ти харесва. Когато знаеш, че ще те харесат в някоя дреха, си заслужава да изтърпиш дългите часове на безбройните проби.

— Хайде да тръгваме, за да заслепиш всички в ресторанта — опита той да влезе в нейния лек тон.

С тези думи й отвори вратата, изчака я да излезе преди него от дневната и след това внимателно затвори вратата след себе си.

Тория бе идвала и по-рано в Монте Карло, но никога не бе отсядала в хотел „Париж“. Огромният ресторант с позлатени стени, жълтите копринени завеси и чудесните стенописи я изненадаха приятно.

— Начинът, по който е обзаведен ресторанта, го прави идеален образец на стила рококо. Докато казиното прилича на сватбена торта, а градините са като нарисувани, в тази зала не може да се намери никаква грешка или нещо, което да те подразни.

— Радвам се, че ти харесва — отговори Чарлз и се задълбочи в менюто.

Тория се огледа и реши, че Майкъл би харесал това място. Той обожаваше орнаментите, лукса на кадифето и коприната, на позлатата и кристала. Това за него бе част от бунта му срещу мизерията, скуката и вечния недоимък.

„Искам светът да е пълен с фантазия и красота. Масата за хранене трябва да е украсена с орхидеи и храната да се сервира в златни съдове. Къщите да са пълни с мраморни статуи и лакеи, а жените — отрупани със скъпи бижута“ — бе казал веднъж той.

Да, по такъв начин той искаше да избяга от грозната, сурова обстановка на крайната бедност. Нямаше никакво съмнение, че тук щеше да му хареса.

А и салонът бе пълен с известни личности. Сама на маса, почти до тяхната, седеше контеса Ивон дьо Фарлан, известна красавица, сега прехвърлила седемдесетте, но запазила следи от някогашната си хубост. На главата й кокетно бе кацнала черна шапка, а на врата си носеше пет реда прекрасни перли, за които клюката говореше, че са й подарък от Великия княз на Русия, неин голям обожател.

Малко по-далеч сред свои връстници се опитваше да блесне със светските си маниери една от последните издънки на най-известните френски банкери. Той не бе успял да се справи с тежестта на годините така успешно, както контесата, и поразително приличаше на костенурка. Дрехите му бяха провиснали, вратът стърчеше от яката, брадичката висеше в безформени гънки. Беше пристигнал в Монте Карло с четири коли, доктор, медицинска сестра, личния си секретар и двама камериери.

— Виждаш ли познати? — прекъсна мислите й Чарлз.

— Доста — отговори му тя машинално.

Това бе самата истина. Познаваше много хора в огромния, изпълнен до краен предел ресторант. С никой от тях не бе в особено близки отношения, обаче знаеше, че в момента, в който стане известно, че е тук, няма да я оставят на мира. Щяха да очакват веднага да се присъедини към някоя от техните компании, за да прекара времето си в забавления и хазарт.

Питаше се какво ли мисли Чарлз за тези нейни познати, с които по един или друг начин бе свързана не по собствено желание, а по рождение. Както контесата и банкера, и те бяха останки от една отминала епоха. Бяха се появили на бял свят през годините между двете световни войни. В Америка сполучливо ги бяха нарекли „кафеджийско общество“.

Винаги можеха да бъдат намерени в кафенетата на хотелите „Риц“ във всеки град. Ако не беше различната гледка през прозорците, нямаше да се разбере къде именно се намираха.

Те бяха живи паразити в един свят, който позволяваше съществуванието им, макар да не ги възприемаше. Мъжете бяха симпатични, добре облечени, с неизменните карамфили в реверите и вечните пури. Караха бързи и скъпи коли, разполагаха с огромни суми, макар никой да не знаеше откъде ги имат.

Жените бяха несъмнено повече от очарователни. Винаги бяха облечени в съответствие с изискванията на последната мода. Дрехите им носеха етикетите на световноизвестни моделиери, а бижутата бяха изработени от най-реномираните фирми. Рядко казваха нещо умно, но смехът им бе силен и заглушаваше дори оркестрите. Независимо от това с колко пари разполагаха, винаги намираха начин да са облечени по-добре от другите жени. В тях имаше нещо, което винаги правеше другите да изглеждат облечени старомодно.

— Кои от тях са твои приятели? — попита Чарлз.

В това време до тях вече бе застанал първият келнер, който на сребърен поднос им донесе една бележка. Тория прочете: „Скъпа, божествено е, че си тук. След вечеря непременно ела при нас. Копнеем да научим нещо повече за сватбата. Беба.“

Тория подаде бележката на Чарлз.

— Искаш ли да отидем при тях? Това са онези четирима души в ъгъла.

Чарлз ги погледна. Мъжете бяха със загорели от слънцето лица, а жените — елегантни и отрупани с бижута.

— Тази вечер може би си твърде изморена. Но ако ти искаш, естествено няма никакви проблеми да се присъединим към тях.

Тория кимна в знак на съгласие.

— Тази вечер съм не просто изморена, а преуморена. С тях можем да се видим утре или всеки друг ден, докато сме тук. Дори да искаме, няма да можем да се отървем от тях.

— Не виждам защо трябва да прекарваме времето си с някого, с когото не желаем — отговори спокойно Чарлз.

— Ти просто не познаваш Беба — усмихна се Тория. — Тя е повече от настоятелна, а ние в момента сме атракцията на обществото.

Чарлз я погледна учудено.

— Никога преди не бях те чувал да говориш язвително за това — възкликна той.

— Не съм язвителна. Опитвам се да се надсмивам над хора, към които волно или не, принадлежа.

— Всяко чудо за три дни — пошегува се Чарлз. — Следващата седмица ще има друга сватба, много по-интересна от нашата, която ще ги накара да забравят, че изобщо съществуваме.

Тория написа отговор и помоли келнера да го занесе на Беба. Обясняваше, че току-що са пристигнали и са много изморени, за да останат с когото и да било още първата вечер. Беше уверена, че Беба и приятелите й ще я разберат.

Когато келнерът тръгна да занесе бележката, Тория се запита дали е постъпила правилно. Разговорът им с Чарлз вървеше трудно и мудно, съвсем насила. Думите, които произнасяха, сякаш бяха предназначени само за едно — да скрият мислите им.

Съпругът й поръча чудесна вечеря. Тория не мислеше върху това, за което говореха. Не можеше да съсредоточи мислите си върху Чарлз. Струваше и се, че времето минава необичайно бавно.

— Какво ли правят сега близначките? — попита тя неочаквано.

— Тази вечер са на театър с трима от моите шафери и Летис. Купих им билети, защото мислех, че след твоето заминаване ще бъдат угнетени. Знаеш отлично, че ще им липсваш.

— Нали няма да е задълго? — отговори Тория с въпрос.

Чарлз я погледна многозначително.

— Мисля, че двамата трябва да поговорим за тях. Не си ли се замисляла, че би било добре да посещават колеж, който ще бъде добър не само за образованието им, но ще ги въведе в собствения им социален кръг, ще им помогне да си изберат подходящи приятелки.

Тория го погледна с неразбиращ поглед.

— Те са толкова щастливи у дома, а и посещават селското училище. Понякога взимат и частни уроци.

— Това едва ли е подходящо образование за тях — каза Чарлз.

— Те знаят не по-малко от мен, когато бях на тяхната възраст — отговори Тория малко предизвикателно.

— Мисля, че ще се чувстват по-добре в някой реномиран колеж. Особено сега, когато ти не си вкъщи и няма кой да се грижи за тях.

— Летис е у дома. Освен това мислех, че когато решим къде ще се установим за постоянно, биха могли да дойдат да живеят при нас.

— Купих къща в Честърфийлд. Не ти казах, защото исках да те изненадам. Това е съвсем малка къща. Честно казано, не смятам, че мястото е достатъчно, за да живеят постоянно при нас. Повече от ясно е, че ще могат да ни посещават винаги, когато поискат. Освен това могат да идват и в дома ми в Устър. Твърдо съм убеден обаче, че трябва да посещават колеж!

Тория изведнъж се ядоса. За първи път откакто я познаваше, Чарлз се намесваше по такъв категоричен начин в семейните им работи.

— Ще помисля върху това — каза тя студено. — Трябва да знаеш, че винаги аз съм решавала тези проблеми, защото нямаме майка.

— Надявам се, че сега ще ми позволиш да те освободя от тази отговорност и да взема някои решения вместо теб.

— Защо?

— Защото много се привързах към момичетата и държа да направя това, което е най-добро за тях.

— Най-доброто място за всички деца е техният дом — настояваше Тория.

— Да, когато имат майка и баща, които да се грижат за тях — съгласи се той.

След кратко мълчание Тория каза с цялата предизвикателност, на която бе способна:

— Мразя колежите и всички видове училища.

— Ти самата някога посещавала ли си ги?

— Само шест месеца — отговори тя малко по-смирено. Спомни си с какво нежелание напусна замъка. Обаче в училището, в което я бяха записали, за нейно голямо учудване не бе чак толкова лошо. Най-точната дума бе интересно. Да, беше й интересно да е заета с нещо сериозно, да има много приятели, с които да споделя толкова много нови неща. Тя не мразеше времето, прекарано в училището. Близначките обаче бяха много по-малки и сигурно щеше да е ужасно да ги карат да спазват дисциплината, да тъпчат главите им с всякакви ненужни неща.

— Ще си помисля върху предложението ти — повтори тя с някакъв необясним инат.

Най-много се ядоса на това, че Чарлз избра именно първата им вечер да я занимава с близначките.

Той не разбра какъв гняв бушуваше у нея. Каза със спокойствието на безкрайно уверен в правотата на мнението си човек:

— Сигурен съм, че за Ксандра и Олга това е най-доброто — а веднага след това рязко смени темата. — А сега, ако си свършила, искаш ли да отидем до казиното?

— Добре — съгласи се тя.

Макар че много от посетителите вече бяха напуснали ресторанта, на тях им бе необходимо доста време, за да излязат. Поне дузина ръце се протегнаха в желание да я поздравят. Жените не пропускаха да кажат с премрежени погледи, впити многозначително в Чарлз:

— Няма ли да ме запознаеш със съпруга си?

Чарлз се държеше културно и с необходимото уважение, но спазваше някаква невидима дистанция. Имаше усещане, че разбра как я въвличат в до болка познатия водовъртеж на фалшиви думи и чувства. Тория веднага влезе във форма и изобщо не се затрудни от тази нова роля, в която съпругът й я виждаше за първи път.

Той никога не си бе представял, че тя може да се държи по този начин. Досега я бе виждал само в замъка, където държанието й бе напълно естествено. Сега не можеше да разбере тя ли бе това блестящо същество, което се обръщаше към всеки срещнат със „скъпи“ и бърбореше куп глупости с общоприетия светски маниер, който превръщаше дори най-незначителната забележка в забавна реплика.

Най-после успяха да излязат. Тръгнаха по широкия коридор с мраморни колони, който щеше да ги отведе до казиното.

— Няма нужда да излизаме на открито. Този коридор ще ни изведе точно там.

— Ако не ти е студено, бих предпочел да излезем малко навън за глътка свеж въздух — предложи деликатно Чарлз.

— Аз също — съгласи се веднага тя с него.

Докато излизаха от хотела и пресичаха улицата, Тория се замисли какво ли се върти в главата на Чарлз. Нямаше обаче достатъчно време да се отдава на анализи, защото почти веднага стигнаха до големия игрален салон. Както обикновено той бе окъпан от ярките светлини на блестящите кристални полилеи.

— Искаш ли да играеш? — попита с полуусмивка Чарлз.

— Бих опитала късмета си — не се стърпя Тория.

Той отиде до касата и скоро се върна с една купчина жетони. Тя отиде на масата с рулетката. Без да мисли защо, заложи на 17. Чак след това се сети, че това е щастливото число на Майкъл. Той винаги казваше: „Ако нещо има да става, то ще е свързано с цифрата седемнадесет“. Тя се смееше на суеверието му, защото най-често той залагаше на любимото си число при конни надбягвания. Когато губеше започваше да ругае коня, който е закъснял.

— Нула — чу тя гласа на крупието.

Бе загубила. Опита късмета си на друга маса, после на трета. Накрая изгуби всичко, което й бе дал Чарлз, и се огледа за него. Видя го съвсем близо и отиде при него.

— Спечели ли? — попита я той.

Тя поклати отрицателно глава и попита:

— А ти?

Той раздрънка някакви монети в джоба си и се засмя.

— Малко. Обикновено имам късмет.

— Не можех да си представя, че си комарджия — пошегува се тя.

— Не съм — не разбра той шегата. — Именно заради това в редките случаи, когато си опитвам късмета, печеля.

Изведнъж Тория се почувства страшно изморена, почти на границата на изтощението.

— Може ли вече да си лягаме или е още рано? — попита тя с неуверен глас.

— Наближава полунощ. За Монте Карло това е неприлично рано. Обаче за хора като нас, свършили толкова работа за един ден, е време за почивка.

Мълчаливо пресякоха залите и излязоха пред казиното. Тория спря и се загледа в окъпаната от ярка светлина градина. По стройните и някак тържествени стъбла на цветята пламтяха най-различни ярки цветове. Палмите чезнеха на фона на тъмното небе. Дори техният хотел тънеше в атмосфера на мистериозност и примамливост. Всичко изглеждаше толкова нереално, сякаш всеки момент щеше да се вдигне завесата, за да започне странно театрално представление.

— Монте Карло е идеална сцена — без да мисли каза тя на Чарлз.

— За кого? — долетя приглушеният му глас.

— За… космополитната тълпа, която се стича тук от всички краища на света.

Асансьорът ги отведе на техния етаж. Чарлз отключи вратата на апартамента и я пропусна първа. Тя запали светлините и застана колебливо в средата на стаята. Тъй като не знаеше какво да прави, отиде и скри лицето си в най-близката ваза с благоуханни зюмбюли.

— Цветята са прекрасни — промърмори тя.

Чарлз не продума. Мълчанието ставаше непоносимо. Тя се видя принудена да вдигне очи към него. Стоеше прав и я гледаше сериозно.

— Късно ли е да поговорим? — попита тихо той.

— Бих казала, че е даже много късно — бързо отговори тя. — Не може ли това, което искаш да ми кажеш, да почака до утре?

— Както искаш. Само бих искал да знаеш, че се отнася за твоя братовчед Майкъл.

Усети как краката й се подкосиха. За да не падне, тя приседна на крайчеца на дивана.

— Какво за Майкъл? — прозвуча съвсем неестествено гласът й.

— Ти си влюбена в него — убедено каза Чарлз.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че знаеш много добре. Обаче ще ти кажа. Знаех, че не ме обичаш, обаче до днес — денят на нашата сватба, не ми бе известно, че обичаш друг човек.

— Не си ме питал — отговори тя, като повика на помощ предизвикателността.

— Никога не ми е минавало през ума, че ако харесваш някой друг, би се омъжила за мен — парира Чарлз.

— Може да имам причини за това.

— Естествено. Една-единствена причина и това са парите.

Гласът на Чарлз бе рязък и за първи път в него звучеше язвителна ирония.

— Не, не са парите — почти изкрещя в лицето му тя.

— Тогава ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какви точно са тези причини.

Тория преплете пръстите си и ги стисна до побеляване. Сцената, която се разиграваше, бе по-непоносима отколкото си представяше. Опита да събере мислите си и да му каже всичко, което бе решила. Но мозъкът й отказваше да се подчини. Чарлз започна нервно да се разхожда из стаята.

— Само ако можеше да ми кажеш истината, да ми се довериш и да ме оставиш да ти помогна — каза той така тихо, че едва го чу.

— Казах ти, че не се омъжих за теб заради парите. Исках да се отърва от Майкъл.

— Той очевидно е имал същите намерения — каза той подигравателно.

— Но той наистина беше се махнал от къщи, без да казва на никого.

— Това значи ли, че ако той се бе появил преди официалната церемония, щеше да ме зарежеш? — попита я той и в гласа му прозвуча безгранична горчивина.

Последва дълга пауза преди Тория да отговори.

— Не зная. Това е истината, Чарлз! Не зная.

— Тория, ти ме помоли да се оженим колкото може по-бързо. Ако бе имала малко търпение, сега, след като Майкъл е спечелил толкова пари, можеше спокойно да се омъжиш за него.

Неочаквано Тория скочи на крака и протегна ръце към него.

— Какъв смисъл има всичко това? Защо казваш тези неща, от които няма никаква полза? Нали вече сме женени.

— Искам да съм наясно какво е точно положението, в което се намирам — отговори той с ледено спокойствие.

— Ти си мой съпруг — каза Тория с нотки на истерия в гласа.

— Да, права си. Но едва ли има съпруг, на когото му е приятно в деня на сватбата си да научи, че жена му е влюбена, до уши в някой друг.

— Как може да си толкова сигурен? Откъде знаеш това?

— Забравяш, че видях израза на лицето ти, когато се появи Майкъл. Също така много добре чух какво каза, когато припадна.

— Не съм искала да го кажа. Думите сами се изплъзнаха от устата ми — измънка Тория.

— И това разбрах. Но бих искал ти на свой ред да разбереш, че не искам да бъда мамен.

— Тук не става дума за измама, а за елементарни факти — възпротиви се тя. — Ти ме помоли да се омъжа за теб и аз отговорих „да“. Обаче пропусна да ме попиташ дали обичам друг.

— Предполагам, че съм бил глупак да мисля, да очаквам, да вярвам, че ще дадеш ръката си ако не с любов, то поне с достойнство и чест.

Той се усмихваше, но очите му гледаха с безкрайна ирония и тъга.

— Звучи като пасаж от викториански роман. Нали? Предполагам, че съм старомоден и скучен, но когато те слушах как разговаряш тази вечер с приятелите си долу в ресторанта, разбрах, че нищо не съм знаел нито за теб, нито за света, в който си живяла.

— Съжалявам, Чарлз — бяха единствените думи, които се отрониха от устата й. Очите й не се откъсваха от неговите.

— Няма нужда да ме съжаляваш. Просто съм бил кръгъл глупак и както толкова много мъже преди мен съм очаквал твърде много.

— Много те моля, не приемай нещата толкова трагично — заговори почти нежно Тория. — Ти си толкова добър, ужасно добър. Аз те харесвам, вярвам ти, добре ми е с теб, но не мога… да те обичам.

— Защото обичаш братовчед си Майкъл, нали? — настояваше да получи ясен отговор Чарлз.

Той сякаш искаше да я накара насила да признае това, което предполагаше.

— Може би — уморено отговори Тория. — Но каква е ползата да говорим за това? Не е ли по-добре да го забравим?

— А нима можем? — запита я на свой ред той.

Така й се искаше да го излъже, но думите не излизаха от свитото й гърло. Беше твърде изморена, нямаше сили даже да се преструва. Освен това в Чарлз имаше нещо, което не й позволяваше да постъпи така с него. Тя не отговори.

— Добре, какво ще правим сега?

— Нищо! — отговори тя, обърна се и го погледна право в очите.

Той отиде до прозореца и се загледа в тъмната нощ.

Раменете му бяха широки и силни. Стоеше, без да помръдне. След няколко минути Тория почувства, че не може повече да издържи на тази тишина.

— Чарлз!

Той не се обърна и тя повтори:

— Ужасно съжалявам за всичко това, но аз съм… твоя съпруга!

Не знаеше как да го изрази по друг начин. Искаше да му даде да разбере, че е готова да изпълнява съпружеските си задължения. Усети, че гласът й потрепери и замълча.

Чарлз се обърна. Лицето му бе изкривено до неузнаваемост.

— Нима можеш да си представиш, че те искам при тези условия? — попита я той разярено.

Очите му я пронизваха. В един момент не можа да издържи повече. Обърна се и излезе. Тя остана сама.

Затвори вратата след себе си съвсем тихо. Това бе най-страшното. Щеше да й е много по-леко, ако я беше затръшнал.

А така имаше чувство, че тихо, но сигурно и безвъзвратно е напуснал не само стаята, но и живота й.