Барбара Картланд
Изстрадано щастие (9)

Девета глава

Тория лежа дълго време със затворени очи под топлите слънчеви лъчи. Тялото й бе отпуснато, но мозъкът трескаво работеше. Колкото повече си повтаряше всяка дума от чутия разговор, толкова по-твърда ставаше убедеността й, че има реална опасност Чарлз да не се измъкне жив от тази история. Ако се съгласеше да предостави на Били исканата информация сега, беше напълно сигурно, че преди да стигнат до хотела, щеше да им се случи „нещо“.

Човек като Били нямаше право да поема никакви рискове. Колкото и обещания да даваше на Чарлз, едва ли бе сигурен, че ако не сега, все някога истината може да излезе наяве. И тогава… Със свито сърце Тория се убеждаваше все повече, че животът на Чарлз вече не му принадлежи. Нямаше значение дали ще стане доносник сега или информацията щеше да бъде измъкната от него насила по-късно от други хора, които несъмнено ще бъдат много по-добри в тази работа. Вцепенена от ужас си спомни всичко, което бе чела за подобни разпити — как задават въпроси в течение на часове, дни и нощи под силна, насочена към очите на жертвата светлина, как не разрешават да се спи, докато не припаднеш за сън, за физическите мъчения. И за най-страшното — специалните психотропни вещества, които упояваха мозъка и превръщаха дори най-силната воля в нещо като слабо, податливо аморфно вещество.

Усети как я обзема такъв ужас, какъвто не познаваше през досегашния си спокоен живот. Ужасът от болката и от това да види човека, който харесваше, да бъде постепенно, но сигурно унищожаван. Отвори очи и видя Чарлз отпуснат на съседния шезлонг с димяща в ръката цигара. Външно изглеждаше спокоен, но Тория бе сигурна, че и неговият мозък работи усилено, мъчи се да намери изход. Той сигурно знаеше много повече от нея какво би могло да стане с тях, докато нейните представи идваха само от прочетеното във вестници и списания.

Това, което преживяваха в момента, сякаш не бе реално. Не можеше да бъде истина. Погледна към Били. И той изглеждаше отпуснат и задрямал на слънцето. Ръката му обаче бе в джоба на жилетката и ако Чарлз направеше дори най-непредпазливото движение, с лекота щеше да стреля по него.

„Това не е истина! Не може да е истина!“

Двигателите едва чуто многократно повтаряха тези думи. В съзнанието й изплува сивата масивна сграда на замъка. Най-вероятно там валеше дъжд и близначките сигурно слушаха грамофона в дневната. Видя ясно лицата им. Жизнерадостната Ксандра с устни, винаги готови да се усмихнат. И съвсем различната Олга — тиха, сериозна и въздържана, с нежна душа и одухотворено лице. Тъгата по дома, по сестрите й стегна в желязна прегръдка примрялото й сърце.

Сети се за един разговор, който бяха водили преди около година. По всяка вероятност е бил предизвикан от военните истории на Майкъл. Говореха за смелостта. Ксандра бе започнала първа.

— Питам се дали можем да бъдем достатъчно смели, ако попаднем в опасна ситуация, ако знаем, че ще умрем в ужасна болка и страшни мъчения.

— Винаги съм се надявала да мога да се държа достатъчно смело каквото и да ми се случи — бе отговорила замислено Тория.

— Аз пък сигурно ще скимтя като нещастно кученце — призна Ксандра. — А ти, Олга, какво би направила, ако те изпратят на гилотината или на кладата?

— Ще се моля — бе отговорила почти шепнешком тя. Тези думи прозвучаха в съзнанието на Тория така, сякаш сестра й ги бе казала сега. В следващия момент тя започна да се моли с цялото си сърце и душа на Всевишния да им изпрати помощ и напътствие, за да могат да се спасят. Не можеше да си представи, че Чарлз ще умре.

Погледна го и си даде сметка, че никога не бе оценила по достойнство външния му вид. Лицето му бе правилно и строго и караше околните да добиват представа за добро възпитание, характерно за държанието на джентълмените. Това всъщност представляваше Чарлз — истински английски джентълмен.

В този момент тя съзря разликата между Чарлз и много от мъжете, които бяха само забавни и които тя с лека ръка причисляваше към кръга на приятелите си. Повечето от тях бяха ограничени и безделници. Да не говорим за отровната змия, каквато се бе оказал Били Грантли. На всички тях не им достигаше това, което през вековете бе породило уважение не към отделните личности, а към английската нация като цяло. Сети се, че в книгата на някакъв историк бе чела, че истинската сила и богатство на Великобритания се крият в характера на нейните поданици. Не само патриотизмът им бе помогнал да покорят една четвърт от земното кълбо. За това бяха допринесли също благородството на ума и душата, единството на разума и духа, непоклатимата им вяра в християнските принципи.

Това именно бяха основите, върху които бе изградена Британската империя. Нейното създаване не би било възможно, ако тези, които водеха битки и управляваха в името на мира и справедливостта, не бяха заслужили достойно доверието на целия английски народ.

Чарлз бе типичен представител именно на тези джентълмени, съществували и оцелели през вековете. Сега Тория ясно разбираше разликата между него и тези, които срещаше по приеми, барове и всякакви изпразнени от съдържание социални случаи. Но бе твърде късно.

Тя се размърда неспокойно. Наистина ли беше късно? Все трябваше да има нещо, което да може да се направи. Може би щеше да им помогне фактът, че Били не знае, че бе чула разговора му с Чарлз в столовата. За него тя бе един радващ се на удоволствието от екскурзията с яхта по море негов гост. И ако тя не му дадеше някакъв повод да се усъмни, той никога нямаше да разбере какво изпитва към него.

С усилие седна и възкликна с весела превзетост, характерна за кръга, в който се движеха.

— Това е истински рай! Нямах представа, че през това време на годината може да бъде толкова топло и прекрасно.

— Радвам се, че ти харесва — усмихна й се Били.

— Виж това божествено малко италианско селце ей там — посочи тя с ръка към брега. — Не можем ли да спрем за малко и да го разгледаме? Сигурно няма да ми повярваш, но никога не съм била в Италия.

— Можем да спрем утре на връщане — отговори важно собственикът на яхтата.

Тория се насили да се усмихне колкото може по-широко.

— Ще бъде прекрасно. Няма да забравиш, нали?

— Естествено не — отговори Били.

Погледна косо Чарлз. Той остана невъзмутим. Загаси цигарата, която допушваше. После веднага запали нова и хвърли клечката кибрит зад борда.

— Движим се с добра скорост — отбеляза той флегматично.

— Да. Казах на капитана да достигне максималната скорост, за да можем да видим по-голяма част от брега. Както каза преди малко Тория, Италия е изключително красива страна. Дори малките пристанища и крайбрежните селца заслужават да бъдат разгледани.

Тория нагласи възглавниците под главата си така, че лежейки да може да наблюдава красивото крайбрежие. След малко се обърна отново към Били.

— Толкова е красиво. Така бих искала да мога да видя отблизо този очарователен замък, кацнал на върха на онзи хълм. Хрумна ми нещо. Щом ние не можем да се приближим, защо не ми услужиш с бинокъл, който ще приближи нещата към мен?

— Това не представлява никакъв проблем. Веднага отивам — отговори с готовност да й услужи Били.

Той стана и се отдалечи по палубата. Това бе чаканият от нея момент, в който можеше да говори с Чарлз. Изведнаж обаче я обхвана паника. Ами ако ги подслушваха? Ако сред различните подобрения на яхтата Били бе монтирал и съвършени подслушвателни устройства? С неговите занимания сигурно му бе важно да знае какво си говорят гостите му, когато бяха сами.

Не, не трябваше да каже нито дума дори ако съществуваше и най-малката възможност да бъдат подслушани. Това само щеше да усложни и утежни положението, в което се намираха, щеше да го направи абсолютно безизходно. Стори й се, че дори палубата има уши. Отиващият към мостика моряк сигурно също ги наблюдаваше.

Изглежда, че и Чарлз мислеше така. В един момент й се стори, че ще й каже нещо, ала после пое дълбоко от цигарата и стисна още по-силно устни. Очите и лицето му имаха загрижен и тревожен израз, който никога по-рано не бе забелязвала. Сякаш искаше да й каже, че тревогата му е не за самия него, а за нея.

Така й се искаше да го успокои. Как обаче можеше да направи това, след като истинският виновник за всичко, което ставаше сега, бе тя. Чарлз се бе опитал да я предупреди, че Били му се струва съмнителен, да я предпази от неговото пагубно приятелство. Защо не го послуша? Защо обърка лоялността, която дължеше на Чарлз, с тази, която показа на Били?

Дълбоко в подсъзнанието си знаеше, че това е поради факта, че от първото си посещение в замъка Чарлз като че ли не оцени както трябва Майкъл. И тя инстинктивно искаше да му отмъсти за това, като го накаже с компанията на други хора като Били, които също не одобряваше. Не беше честно да използва любовта му към нея срещу него. Не трябваше да злоупотребява с чувствата му, като се противопоставя на всичко, което той й каже или направи. Точно заради това се получи тази бъркотия с Били Грантли.

Реши, че при първия удобен случай ще го помоли да я извини за глупостта й. В същото време я заля вълна от ужас.

Ала дали щеше да има време, нямаше ли да е твърде късно? Не можеше да издържа повече. Каквото и да станеше, щеше да сподели с Чарлз това, което бе чула. Искаше да разбере какво мисли той за бедата, в която бяха изпаднали само поради нейния инат. Наведе се напред и прошепна:

— Чарлз!

В този момент на палубата се появи Били. Държеше дясната си ръка в джоба на жилетката, а в лявата държеше голям бинокъл. За да го заблуди, повтори с възклицание изреченото само преди миг име.

— Чарлз, Чарлз! Виждал ли си някога такъв чудесен бинокъл. За какво го използваш, Били? Сигурно за да наблюдаваш приятелките си, когато се къпят без бански костюми.

Били се засмя.

— Точно така. С него наблюдавам хората, когато те най-малко очакват това. Сигурно би останала много учудена, ако ти разкажа какво съм видял.

— Това е нечестно! — възмути се пресилено Тория, докато фокусираше бинокъла към брега. — Чарлз, виж и ти тази жена, която върви с магарето. Толкова е близко, че бих могла да говоря с нея.

Тя му подаде бинокъла с надеждата, че той ще види нещо, което ще им бъде от полза. Защото тя не забеляза нищо, освен малки бели къщи, работещи по нивите селяни в черни носии или бавно движещи се по криволичещите пътища магарешки каручки.

След като огледа внимателно брега, Чарлз й върна бинокъла. Тя го използва, за да погледа още малко, после го остави до себе си. Яхтата сега се движеше много бързо и постепенно се отдалечаваше все повече от брега. Отнасяше ги към неизвестността и те не можеха да направят нищо.

Тория стана бавно и каза:

— Слизам долу в каютата. Трябва да се погрижа за лицето си, за да не изгори.

— Можеш ли да стигнеш сама? — попита услужливо Били.

— Разбира се — отговори му тя. — Ако случайно се изгубя по коридорите, ще извикам за помощ.

След ярко осветената от слънцето палуба каютата й се стори прохладна и почти мрачна. Затвори внимателно вратата след себе си. Седна пред тоалетката и отчаяно обхвана главата си с ръце.

Видя собственото си отражение в голямото огледало. Стори й се, че лицето й е съвсем променено. Изглеждаше грозна, напрегната и пребледняла, с разширени зеници на очите. Спомни си какво каза Били за това, че нещастния случай, за който евентуално ще бъде съобщено на семействата им, всъщност няма да е станал с тях, а с други двама души. Две нещастни жертви трябваше да заемат техните места! Щяха да ги държат живи докато Чарлз им даде исканата информация за реактивните изтребители. След това щяха да се отърват и от тях.

Какво ли мислеше в този момент Чарлз? Дали правеше някакви планове за освобождаването им. Дано да не смяташе да нападне Били с голи ръце. Изходът от едно такова единоборство можеше да бъде в полза единствено на този, който разполагаше с револвер. А това бе Били.

С обезумял поглед обходи каютата. Търсеше нещо, което биха могли евентуално да използват като оръжие срещу него. В този момент видя, че всичките й вещи бяха извадени от куфара и подредени от някого във вградените в стените гардероби. Значи даже ако беше взела някакво средство за самозащита, то отдавна щеше да е в ръцете на техния домакин.

— Боже милостиви, помогни ни! Моля те, моля те коленопреклонно, помогни ни!

Докато произнасяше на глас молитвените думи, погледът й изведнъж се спря на две малки шишенца, които стояха на нощното й шкафче. В едното имаше аспирин, а в по-малкото бе приспивателното. Тя го гледа известно време като хипнотизирана, после се приближи до нощното шкафче и го взе в ръка. Спомни си какво й бе казал докторът, когато пишеше рецептата.

— Ще ви дам нещо, с което ще можете да спите. Макар че още сте млада и не трябва да злоупотребявате с него, аз ви го давам с надежда, че ще го използвате само когато сте толкова преуморена, че не можете да заспите.

Той сложи подписа си под рецептата и й я подаде.

— Предписах ви двадесет и пет. Надявам се обаче, че няма да ви потрябват повече от две-три. Взема се не повече от една капсула с малко вода. И заспивате почти веднага.

— Само една достатъчна ли ще бъде, за да ме приспи? — попита тя недоверчиво.

— Макар да изглежда недостатъчно, съдържанието й е такова, че е достатъчна, за да приспи, когото и да е, колкото и възбуден да е мозъкът му.

По една капсула. Тя ги изсипа в шепата си и ги преброи. Бяха двадесет. Отпусна се на леглото, като ги стискаше здраво и се замисли. Не би ли могла да ги използва по някакъв начин? Седя така дълго време. Най-после решително стана, отиде до тоалетката и взе една салфетка. Внимателно откъсна една четвъртинка от нея. После започна да отваря капсулите една по една. Внимателно изсипваше съдържанието на всяка в салфетката, после ги съединяваше и пускаше обратно в шишенцето. Когато свърши, със затаен дъх сгъна салфетката и я сложи в джоба си. После запуши шишенцето и го върна на предишното му място.

Всичко в каютата трябваше да остане точно така, както бе и преди. Не трябваше да направи нищо, което да възбуди дори най-малкото подозрение. Отиде до огледалото, взе гребена и внимателно вчеса разрошените си от морския бриз коси. Сложи малко крем на обветреното си лице. Накрая с пухче нанесе върху него фин слой пудра.

В главата й се бе родила една идея, сега от нея зависеше да състави план. Вгледа се отново в огледалото. Бе облечена с тъмносиня пола и бяла жилетка. Около врата й бяха двата реда перли, оставени й от майка им. Докосна ги с ръка и ги усети като нещо топло, почти живо, което обвиваше шията й и я караше да се чувства в безопасност.

Значи не беше сама. Някой невидим бе застанал до нея и я обгръщаше с топлите си грижи. Известно време се бори с желанието да заплаче. Сълзите й обаче щяха да бъдат сълзи на облекчение, тъй като в тези преломни моменти на ужас и страх не бе сама.

Мислите й сега бяха заети с друго. Когато веднъж взе една от капсулите с приспивателното, без да иска я прехапа и усети горчиво острия вкус на лекарството. С какво би могла да го прикрие? Някой й беше казвал, че кафето неутрализира действието на приспивателните. За чай изобщо не можеше да става дума. Трябваше да бъде някакво силно питие.

Стана от табуретката пред тоалетната масичка и тръгна към вратата. Беше се забавила доста време. Ако останеше в каютата си още, Били би могъл да тръгне да я търси.

Върна се на палубата. Намери мъжете така, както ги бе оставила. Ако някой страничен човек ги видеше така изтегнати в шезлонгите, щеше да остане с впечатление за перфектна идилия и хармоничен покой. Тя остана с впечатлението, че докато не бе с тях, си бяха разменили остри думи, макар сега да мълчаха.

Тя седна на червено — белия шезлонг и попита небрежно:

— Случило ли се е нещо докато ме нямаше?

След известно мълчание Били й отговори.

— Какво би могло да стане за толкова кратко време?

— Може да се е появила морска сирена. Но като ви гледам колко сте мързеливи, сигурно сте я проспали.

Помълча малко и след като известно време стоя втренчена по посока на брега, продължи:

— Изглежда сме се отдалечили доста от италианския бряг.

— Близо до него има силни течения, които ни принудиха да навлезем по-навътре в морето, отколкото имахме намерение — започна да обяснява внимателно Били. — Ще се приближим отново към брега малко по-късно.

Той погледна доста скъпия си часовник и добави:

— Наближава пет часът — време за следобедния чай. Не искате ли да отидем долу в дневната, за да ни бъде по-удобно?

— С най-голямо удоволствие — прие поканата от името и на двамата Тория.

Влязоха в голяма и удобна каюта, която служеше за дневна. Из нея бяха разпръснати на групи около масички със свежи пролетни цветя удобни кресла, тапицирани с мек плюш.

— За теб чай, Тория, нали? — попита той и вдигна кристално звънче. — А вие, Чарлз, какво предпочитате, чай или уиски?

— Уиски, ако обичате.

Били се обърна и отвори вратичката на барчето. В този момент една идея като светкавица проблесна в главата й.

— А ти какво ще пиеш, Били? — попита го закачливо.

— Не съм решил още. Защо?

— Защото следващия път, когато решиш, че искаш коктейл, ще те помоля да ми разрешиш да ти го приготвя аз. Зная, че правиш най-добрите коктейли в Лондон, Париж и Ню Йорк, но преди няколко дни един мексиканец ми даде страхотна рецепта. Нарича се „Целувката на змията“.

— Какво има в него? — прояви истински интерес Били.

— Това е тайна. Няма да ти кажа. Просто ще го направя, а след като го опиташ, ти ще се помъчиш да познаеш какво съм сложила в него. Искаш ли да се хванем на бас? Ако познаеш, ще ти дам рецептата и ти ще вземеш акъла на всички при следващото събиране, което направиш. Ако ли пък не, ти какво ще ми дадеш?

— Какво би искала да получиш?

— Например чифт ръкавици от малкото бутиче до нашия хотел. По-качествени от тях скоро не съм виждала, направени са от най-фината кожа, която можеш да си представиш.

— Е, добре — съгласи се великодушно Били.

В този момент влезе стюардът и той му поръча да донесе чай. След това се обърна с иронична усмивка към Тория.

— Ставаш много меркантилна, скъпа. Както и да е, приемам облога, за да не кажеш, че ме е страх.

Тория продължаваше да бърбори безсмислени неща. Трябваше добре да играе ролята си, за да не предизвика никакви съмнения от негова страна.

След известно време влезе стюардът с тежка табла, която остави на една от масичките. Освен сребърните чайници, имаше сандвичи и чиния с миниатюрни сладкиши. Като ги гледаше Тория имаше чувство, че никога не би могла да преглътне дори една хапка. Гърлото й се бе стегнало от сковаващия я страх.

— Налей уискито, което пожела Чарлз, а след това ми дай възможност да се заема с моя коктейл. Но, Били, не трябва да гледаш какво слагам в него! Чарлз, ти ще го наблюдаваш да не поглежда тайно към мен. Надявам се, че няма очи и на тила си!

Чарлз продължи да мълчи, а Били се засмя предизвикателно.

— Може и да е така, защото избягват да ме нападат в гръб. Тория долови скрития смисъл в думите му. Направи се обаче, че приема думите му като остроумна шега и започна високо да се смее. Въпреки това внимателно наблюдава как сложи в една чаша лед, наля уиски и добави малко сода. След като подаде чашата на Чарлз, Били седна с лице към Чарлз и с гръб към барчето, пред което вече бе застанала Тория.

Тя протегна ръка и взе бутилка джин. Отля малко в една чаша и се огледа. Макар че Били бе с гръб към нея, изпитваше смразяващ страх. Не се бе пошегувала, когато изказа съмнение, че може да вижда и с тила си. Знаеше, че той е от хората, които биха усетили с някакво шесто чувство всяко необичайно и опасно за тях нещо.

Наведе се и дръпна единия наниз с перлите от майка си. Коприненият конец, на който бяха нанизани, се скъса и те се изсипаха като водопад на пода. Тория извика:

— О, любимите ми перли! Знаех си, че трябва да дам да ги пренаредят, защото конецът бе изтънял, но не ми остана време.

Чарлз стана от креслото и приклекна на колене.

— Истински са, нали? Трябва да внимаваме някоя да не се изгуби.

— От майка ми са.

Тория разкопча клипса и остави здравия наниз на масата пред мъжете.

— Моля ви, постарайте се да намерите всички — помоли им се тя. — Не мога да си спомня точно колко бяха, обаче като се върнем ще проверя в застрахователната полица.

Били също клекна на пода.

— Тук поне няма опасност нещо да се загуби — каза той. — Подът е покрит с мокет и няма никакви пукнатини.

Тория ловко премести малката хартийка от джоба в лявата си ръка. Били все още бе на пода, обърнат към Чарлз и с гръб към нея. Със светкавична бързина тя успя да изсипе цялото съдържание от хартийката в чашата с джина.

— Съжалявам, че ви създадох работа — извини се тя.

— Не виждам повече нито една перла — обади се Чарлз.

— Мисля, че събрахме всички — добави Били.

Двамата се изправиха. В ръцете си държаха намерените перли.

— Може би ще преброим перлите, които са на масата. Скъса се вътрешния наниз, който е по-къс. Следователно перлите на него трябва да са били с четири или пет по-малко.

Били седна в другото кресло до масата и изсипа перлите от шепата си в пепелника. Чарлз добави това, което бе събрал, остави Били да ги брои и взе чашата си с уиски.

— Продължавам с коктейла ти, Били. След този труд сигурно имаш нужда от нещо ободрително.

Тория погледна чашата. Приспивателното се бе разтворило в джина. След това започна да долива къде повече, къде по-малко от различни концентрати, ликьори и коняци. Започна да смесва съставните части на няколко обикновени коктейла, докато най-после приготви това, което смяташе за достатъчно, за да прикрие вкуса на приспивателното. След това сложи целия шейкър в кофичка с лед и се обърна към Били.

— Трябва да почакаш още няколко минути. Моят мексиканец ми каза, че тайната на коктейла е в това, че трябва да се сервира леденостуден, но без ледът да се поставя в него. И смятам, че е напълно прав. Дори в най-изисканите заведения предлагат напитки, в които има толкова лед, че са просто вода с вкуса на малкото количество питие, което е използвано.

Били се засмя.

— Толкова съм жаден, че ще изпия с голямо удоволствие твоя коктейл. А след това може би ще е твърде късно, за да го критикувам.

— Никой не е критикувал „Целувката на змията“ — каза тържествено Тория и после попита със загрижен глас: — Намерихте ли всички перли?

— Преброих ги, сто и две са. Това е точно с четири по-малко, отколкото са на здравия наниз.

— Сигурно трябва да са толкова — отговори замислено Тория. — Благодаря ти много. А сега къде да ги поставя?

Тория се огледа, отиде до кокетната писалищна маса, взе празен плик и го подаде на Били…

— Би ли ги сложил вътре? После залепи плика и се подпиши. Ако се окаже, че някоя липсва, ще те обвиня в кражба!

Тя искаше да печели време.

— Когато стигнем в Монте Карло, ще ги преброя пред теб както продавач брои рестото на капризен клиент — подразни я той. — Тогава никой няма да може да ме обвини в нищо.

— Твърде си умен, за да бъдеш и честен — каза Тория с нескрито възхищение.

Били явно се почувства поласкан.

— Най-хубавото в теб, Тория, е, че казваш това, което мислиш.

— Искаш да кажеш, че ти харесва, когато ти правя комплимент, че си умен. — Тория се протегна, взе сребърния чайник и си наля чай.

— Точно миналата нощ казвах на Чарлз колко си умен нали, Чарлз?

— Да — съгласи се той неохотно.

— Той се отнася несериозно към моите приятели. Затова ми бе толкова приятно, че мога да го запозная с някой, когото той наистина хареса — не млъкваше Тория.

— Сигурна ли си, че това е така? — попита Били с престорена скромност.

— Разбира се — увери го тя.

Отпи малка глътка ароматичен чай и изведнаж скочи.

— Скъпи, твоето питие! Почти го бях забравила. Сигурно вече е изстинало достатъчно.

Тя взе една чаша на високо столче и изсипа коктейла в нея. После я подаде на Били с думите:

— Сега затвори очи, отпий глътка и започвай да познаваш. Дано само да съм го направила както трябва и съвсем точно по рецептата.

Били отпи малка глътка.

— Не е лош, макар да ми се струва, че е малко остър.

— Не бъди ужасен. Ако не го харесаш, ще се разплача — каза тя с плачевен глас.

Той отпи една голяма глътка и започна да изброява:

— Коняк… Контрьо… не Камю. Има и джин. Тория, какво ме залъгваш с този коктейл, та той е толкова стар и изпитан.

— Какво да правя като си такъв познавач — заоплаква се тя. — Виждам как надеждите ми да получа прекрасните ръкавици започват да се стопяват.

Били отпи отново.

— Има нещо, което не мога да определя с точност. Какво ли е то? Слушай, слагала ли си лимон?

— Нямам намерение да отговарям на никакви въпроси — възпротиви се Тория. — Трябва да ми кажеш точно: с лимон или без.

— С лимон — каза той уверено.

— Е, има, но е съвсем малко — съгласи се тя.

— Така си и знаех.

— Страхотен си! Не е честно! — оплака се Тория.

— Има още нещо — продължи Били. — Не съм съвсем уверен какво е, но има лек аромат на Кирш.

— Да или не? — подразни го новоизлюпената барманка.

— Да!

— Прав си. Ох, Били, започвам да те мразя.

— Много ли?

— Боя се, че да.

Били изпи остатъка от коктейла.

— Интересно — каза Били замислено. — Мога да се закълна, че има още нещо. Не е лош коктейлът ти, макар да е повече от ясно, че е женски.

— Мисля, че нарочно се опитваш да бъдеш груб — нацупи се Тория. — Но няма да ти се разсърдя. Просто ще продължа да твърдя, че си изключително умен, колкото и да ми е мъчно, че загубих ръкавиците.

Били си запали цигара.

— Когато изпушиш цигарата си, ще ти направя един нов коктейл, който измислих скоро. Е, не е изтънчен като твоя, но има приятен вкус.

— Има ли име?

— Нарекох го „Загадка“. Така се нарича, ако си забелязала, и яхтата ми.

— Защо си й дал това име? — не успя да скрие любопитството си Тория.

— По лични съображения. Понякога си мисля, че самият аз съм една голяма загадка.

— Загадка ли? Може и да си. Ти какво ще кажеш, Чарлз? — обърна се тя към него.

— Не мисля, че имам мнение по въпроса — отговори той с безразличие.

„Изглежда напрегнат и разтревожен — помисли си Тория. — Сигурно изчаква да му се предостави някаква възможност, която може и да не се появи.“

Неочаквано Били се прозя. Извини им се и каза:

— Тук е доста топло. Не искате ли да се качим пак горе на палубата?

— Не би ли имал търпение да изпия чая си — възпротиви се Тория. — Не съм опитала и от тези вкусни сладкишчета. Сигурно са приготвени тук, на яхтата?

— Естествено. Не искате ли да послушаме малко музика?

Били стана и сложи на грамофона една плоча, която избра от купчината на една масичка до него.

— Това е една от любимите ми песни — каза той и пусна плочата.

В дневната се разнесе сантиментална мелодия. Били се отпусна в креслото си. Тория усети, че я наблюдава внимателно. Насили се и взе един от сладкишите с розова глазура. За да преглътне залъка, който отхапа, трябваше да отпие глътка чай. Страхуваше се, че от напрежението ръцете й ще започнат да треперят.

— Ще ни разкажеш ли за новите американски шоу програми? Чувах, че този сезон има няколко наистина изключителни.

— Да, две от тях са особено добри. Имам плочи, ако искаш можеш да ги прослушаш.

— Като свърши любимата ти песен, бихме могли да продължим с тях — предложи тя.

— Знаеш ли, че когато съм сам, мога с часове да слушам оперна музика — каза Били сериозно. — Тази музика ме успокоява повече от всичко друго.

— Колко странно! — възкликна Тория. — Нямах представа, че обичаш операта. Мислех, че харесваш само буги-вуги.

— Тория, Тория, за съжаление се познаваме толкова малко.

— Това е вярно — съгласи се тя. — Обаче понякога не познаваме достатъчно добре дори самите себе си.

Били се прозя отново с продължителна и дълбока прозявка, която сякаш идваше от глъбините на душата му.

— Толкова е… топло тук… вътре… — промърмори той и се наведе напред.

Строполи се върху масата, но не успя да се задържи и бавно се плъзна на пода. Там изсумтя, но не отвори очи. Чарлз вече бе скочил от мястото си.

— Той заспа — заговори бързо Тория. — Дадох му двадесет от приспивателните капсули, които имах.

В този момент пред нея се появи един Чарлз, когото не бе виждала дотогава — Чарлз в действие. С мълниеносна бързина, която смяташе, че е невъзможна, той извади пистолета от джоба на Били. После вдигна заспалия и го сложи внимателно на дивана.

— Ако някой влезе — каза й бързо той, — престори се, че също почиваш.

— Какво ще правиш? — попита го тя.

— Нямам време да ти обяснявам. Ще се върна скоро, ти само не се плаши.

Той погледна изплашеното й лице и после, без тя да разбере какво прави, я прегърна и целуна нежно по устните.

— Бог да те благослови, мила. Беше чудесна!

И изчезна.

Тория остана неподвижна. Дълго след като Чарлз излезе, сърцето й продължаваше да бие лудо. Струваше й се, че сънува странен сън, в който всичко бе толкова невероятно. Очакваше всеки момент да се събуди и да се намери в леглото си у дома.

Вгледа се в неподвижното тяло на Били, проснато на дивана. Дишаше дълбоко и шумно като човек, който е прекалил с пиенето. Вратовръзката му се бе изкривила, а жилетката бе събрана на гърдите му. Тория стана, оправи връзката, дръпна жилетката. Огледа се и видя едно одеяло, оставено на облегалката на съседното кресло. Взе го и зави краката на Били. Той сега изглеждаше по-нормално и ако влезеше някой от стюардите, нямаше да види нищо нередно.

Остана права в средата на каютата и започна да се ослушва. Моторите работеха равномерно, все още се движеха бързо и далече от брега. Какво ли мислеше да прави Чарлз? Дали щеше да застави капитана да обърне яхтата и да се върнат в Монте Карло или имаше други планове?

Помъчи се да си спомни колко души от екипажа бяха срещнали докато разглеждаха яхтата. Спомни си, че й направиха впечатление на чужденци, чиято националност обаче не можа да определи. Държаха се почтително, усмихваха се вежливо, но избягваха да говорят.

Докато чакаше Чарлз, започна да я обзема все по-голям страх. Отстраняването на Били бе само първата крачка. На яхтата сигурно имаше поне двадесетина човека. Как можеше Чарлз да се справи с тях, след като бе въоръжен само с револвера на техния домакин.

В този момент мислите й бяха прекъснати от шум на стъпки. Веднага седна на едно кресло, вдигна краката си върху табуретката пред него, отпусна глава на облегалката и затвори очи. Ако някой влезеше, не трябваше да сметне за необичайно това, че, Били е задрямал по това време на деня.

Не се бе излъгала. Едва бе успяла да се настани, когато в дневната влезе стюардът, който им бе донесъл чая. Тория отвори очи и после бавно ги затвори, сякаш бе нарушил спокойствието й. Той отиде до масата, събра чашите и чинийките, постави ги на таблата и излезе.

Тория отвори очи и ги спря на неподвижното тяло на заспалия човек. Защо е била толкова глупава, че да го сметне за приятел, на когото може да се довери? Сега, когато се бе отпуснал в съня си, изглеждаше различно. Въпреки това във вида му нямаше нищо, което би събудило подозренията й, ако го бе видяла заспал при други обстоятелства. Бяха го подбрали отлично за ролята, която изпълняваше.

От колко ли време играеше тази игра? Докато го разглеждаше внимателно, тя си помисли, че е по-стар отколкото изглеждаше на пръв поглед. Около очите му имаше тънка мрежа от бръчки, челото му бе дълбоко набраздено. Спомни си колко често бе танцувала с него, бе му се усмихвала. Стана й противно от самата нея.

Мислите й я отнесоха към близначките. Досега не бе имало случай те да сбъркат с мнението си за хората. Често не харесваха най-неочаквани хора, но винаги се оказваха прави. Чарлз обаче веднага стана техен любимец, още с появяването си в замъка.

— Той е добър — бе казала Ксандра. — Сигурно ще хареса изобретението на Майкъл.

— Той ще е добър дори, ако не го хареса — допълни Олга, за разлика от тях Чарлз бе резервиран и внимателен при срещата си с нови хора. Даваше време на инстинкта си да се задейства. Това тя не бе правила никога. Колко прав се оказа като прояви резервираност и недоверие към Били още при първата им среща.

Повече не можеше да седи и да чака. Главата й щеше да се пръсне. Трябваше да разбере какво става. Чарлз обаче й бе казал да остане на мястото си и тя съзнаваше отлично, че трябва да го послуша. Той знаеше много добре какво прави.

Тория стана и отвори вратата на каютата, но не излезе навън. Стоеше на прага и мислеше какво ли му се е случило. Дали екипажът не го беше обезоръжил и хвърлил зад борда? Какво щеше да стане, ако той не успее да осигури бягството им преди Били да се е събудил? Продължи да се ослушва. Не чуваше нищо друго, освен равномерния шум на моторите. Тя се върна обратно в каютата и погледна през илюминатора. Блестящата морска синева и огненият диск на слънцето я заслепиха почти подигравателно. В този ден, създаден за радост и щастие, те с Чарлз се намираха под сянката на смъртоносна опасност.

Не знаеше колко време беше стояла така. Изведнъж дочу шум от приближаващи се стъпки. Нито имаше време да се върне в креслото и да се престори на заспала, нито можеше да помръдне краката си. После с чувство на безгранично облекчение видя, че това бе Чарлз, който се усмихваше широко. Без колебание тя се затича към него.

— Разказвай какво стана!

Сложи двете си ръце на гърдите му и усети как я прегърна през раменете. По изпънатото й от тревога лице и трескавия поглед сигурно бе разбрал, че се намира на ръба на нервна криза.

— Всичко е наред, скъпа — успокои я той. — Върнах се за малко, за да ти кажа, че ще ни спасят.

— Но как? Кой? Яхтата не е променила курса си.

— Зная — отговори той спокойно.

Чак сега тя видя, че той изглеждаше много мръсен и раздърпан. Косата му бе разрошена. На мястото на едно от позлатените копчета на сакото му зееше голяма дупка.

— Какво ти се е случило? — попита тя и в гласа й прозвуча тревога.

— Имах малко недоразумение с радиста. Не можех да стрелям, целият екипаж щеше да чуе. Наложи се да го поударя. За съжаление той се оказа доста яко момче, което освен това знаеше и как да използва юмруците си. Сигурно цяла седмица ще ме боли челюстта.

— Какво направи с него?

— Просто го заключих в един шкаф. Затова трябва да се върна там. Ако се свести ще започне да вдига шум и някой ще чуе. Не искам на яхтата да има повече шум, отколкото е необходимо.

— Но няма ли да накараш капитана да ни върне в Монте Карло? — попита го тя и се намести по удобно в прегръдката му, в която се чувстваше на сигурно и спокойно място.

— Мила, как си представяш, че бих могъл да се справя с целия екипаж? Предпочетох да използвам радиостанцията на яхтата и помолих за помощ.

— Кого?

— Кой друг, освен британските военноморски сили? — отговори той и се усмихна окуражително. — Или поне част от тях.

— Къде са те, ще успеят ли да стигнат навреме до нас? — задаваше един след друг тревожните си въпроси Тория. — Моля те, обясни ми какво значи това?

— Не мога да те занимавам с подробности. Пък и не искам. Моля те само да останеш седнала спокойно тук и да следиш някой да не влезе и да не започне да буди тази свиня — посочи той спящия Били. — След около двадесет минути, а може и по-рано, ще дойде един крайцер, който ще принуди капитана да го следва. Това е всичко.

— Сигурен ли си, че ще ни намерят? — попита го тя с нескрита тревога.

— Напълно. Нали им съобщих точните координати на мястото, на което се намираме.

— Сигурен ли си, че няма да стане някаква грешка? — не можеше да се успокои тя.

— Трябва да проявиш още малко смелост. Ще отида при радиста, но обещавам да се върна, преди да се появи някой, който да ти задава неудобни въпроси. Така че не се страхувай.

— Уверен ли си, че не си наранен? Боли ли те много?

— Не се безпокой — успокои я отново той. Чарлз говореше бавно и съвсем спокойно. Внимателно я заведе до едно кресло и я накара да седне. След това й каза:

— Трябва да се връщам.

Тория не успя да му каже нищо. Само го гледаше и сълзи изпълниха очите й. Той й се усмихна окуражително, взе чашата си и допи останалото уиски. После тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се обърна.

— Имай търпение, остават само двадесет минути.

И излезе. Тя опита да се овладее. Битката още не бе свършила, а тя вече издъхваше. Засрами се от себе си.

Сети се какъв ужас изпитваше, когато преди малко слизаше в каютата си. Беше сигурна, че са в безизходица, че не могат да се надяват на спасение. Но добрият Бог бе чул молитвата й.

Благодаря ти, велики Боже — прошепна тя.

Повече не можеше да стои на едно място. Стана и отиде до илюминатора. До, където стигаше погледът й не се мяркаше нищо. Може би Чарлз бе сгрешил?

Вече бе започнала да се отчайва, когато на хоризонта се появи едва забележим сив силует. Беше обещаният от Чарлз крайцер. Сърцето й заби толкова силно, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й.

Бяха спасени. Ужасният черен облак, който ги бе стегнал в смъртоносния си обръч, бе изчезнал. Не можеше да опише колко хубаво е чувството, че ще живееш. Лесно бе да се каже, че смъртта не е страшна. Но когато настъпеше нейният миг, човек разбираше колко безкрайно по-ценен е животът, че е един подарък, неоценен от тези, за които е направен.

Колко хубаво бе да си нещастен и беден, но жив! Хората, които твърдяха, че предпочитат да са умрели, извършваха най-страшното престъпление и изпадаха в съблазънта, определена от Христос като насочена срещу Светия дух.

Големият кораб се приближаваше все по-близо. Слънцето го осветяваше и той блестеше като излят от сребро. Беше олицетворение на свети Георги, който спасява от дракона традиционната девица. Тория погледна Били. Как ли щеше да се чувства, когато се събуди и разбере, че е бил победен от едно неопитно в тези дела момиче. Сигурно за първи път в живота си бе подценил своя противник. Внимаваше с Чарлз като мислеше, че тя е твърде безобидна, за да бъде опасна.

— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти от сърце! Благодаря ти… — продължаваше като в транс да шепне молитвените думи.

В припадащия мрак от борда на крайцера просветнаха някакви светлини. Бяха знаците на морза. Известно време след това на яхтата се чу звънец, а ритмичният шум на машините спря. Най-после намаляваха скоростта.

Обхвана я толкова силно напрежение, че повече не можеше да наблюдава какво става. Цялата се тресеше, ръцете й трепереха, пръстите се свиваха конвулсивно, а очите й се напълниха със сълзи. Бяха спасени!

Чуха се команди, давани на висок глас. Изведнъж вратата на каютата се разтвори рязко и един мъж в униформата на помощник — капитан просто нахълта вътре. Бързо се огледа и като видя Тория свали фуражката си. После зърна лежащия на дивана Били и се отправи към него. Тория пристъпи напред.

— Господин Грантли спи. Не трябва да го будите.

— Но капитанът иска да говори с него — каза помощник — капитанът с чужд акцент. Лицето му се намръщи.

— Той нареди каквото и да се случи да не го безпокоят — твърдо се възпротиви Тория. — Много е изморен.

Мъжът погледна загрижено.

— Обаче капитанът иска да говори с него.

— Моля ви да му обясните, че господин Грантли не желае да бъде обезпокояван — потрети тя думите си.

Помощник — капитанът погледна Били, протегна ръка, сякаш искаше да го побутне по рамото, после премисли и тръгна да излиза от каютата. На входа обаче се сблъска лице в лице с появилия се Чарлз.

— Случило ли се е нещо? — попита той спокойно.

— Капитанът иска да говори с шефа, а той спи — отговори почтително помощник — капитанът.

— Тогава кажете на господин капитана, че шефът ви не иска никой да го буди — каза Чарлз и отстъпи крачка встрани, за да му направи място да мине.

— Те са тук — каза й той спокойно.

Моторите постепенно заглъхваха и накрая съвсем спряха. Чарлз се приближи до илюминатора и погледна през него. После се обърна към Тория:

— От крайцера свалят лодка.

Едва сега тя се съвзе и успя да каже:

— Чарлз, страхувам се, че ще припадна.

— Глупости — отговори й той рязко, отиде до бара и наля малко коняк, върна се при нея и й подаде чашата. — Изпий това. И напудри носа си.

Машинално изпи коняка, после извади пудриерата от джоба си. Когато след няколко минути един млад офицер от военноморските сили се качи на палубата и поздрави Чарлз като стар приятел, тя вече се усмихваше.

— Какво, по дяволите, си забъркал, старче? — попита той, когато Чарлз сграбчи ръката му.

— Няма да ми повярваш, но историята е съвсем истинска.

И с няколко думи той разказа за случилото се. Морският офицер, прякорът, на който бе Бинго, леко се засмя и подсвирна с уста.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да кажа, че пишеш сценарий за шпионски сериал. Звучи романтично, все едно, че героинята е била завързана на железопътните релси и я спасяват секунди преди влакът да я връхлети.

— Точно така се чувствах и аз — намеси се Тория. Бинго я погледна с нескрито възхищение, от което й стана безкрайно приятно.

Междувременно Чарлз бе извикал един стюард, на когото нареди да слезе и събере багажа от каютите им.

— Какво да правя с този тук? — попита морският офицер и посочи хъркащия Били.

— Остави го на мястото му — отговори Чарлз. Тория извика леко от ужас.

— Да го остави тук? — възкликна тя. — Няма ли да го осъдите и вкарате в затвора?

— Ако бъде свален от собствената си яхта, спрян в открито море от крайцер на британските военноморски сили, ще се получи нещо като международен скандал. Представяш ли си как ще се зарадват на такъв случай във Външното министерство, ще имат работа за следващите няколко месеца.

Чарлз се замисли за секунда, после добави.

— Не, по-добре да остане тук. Аз ще се погрижа да му бъде невъзможно повече да посети, която и да е свободна държава.

— Прав си — съгласи се с него Бинго. — А какво да кажем на капитана?

— Просто да продължи пътуването си. Ще му е трудно да събуди господаря си. Ако крайният пункт на плаването е там, където предполагам, ще си има доста неприятности.

— Ако това е всичко, по-добре да се прехвърлим на крайцера — предложи Бинго.

Багажът им ги чакаше на палубата. Докато се прехвърляха от яхтата на малката лодка, изпратена от крайцера, екипажът ги наблюдаваше мрачно и зло.

— Все пак някой трябваше да бъде наказан за назидание на останалите — каза тихо Тория.

— Бъди напълно сигурна, че това ще е Били. Неговите господари не обичат провалилите се слуги.

— Няма ли да го изпратят пак да опита късмета си? — попита тя и почувства как отново започва да трепери от страх. Бързо мушна ръката си в топлата длан на Чарлз. — Няма ли да се опитат пак да те преследват?

— Не повече, отколкото досега — намръщи се той. — Но не се тревожи. Аз съм като котките, имам девет живота.

Тория издаде звук, който странно заприлича на стон.

— Сигурно вече си използвал поне шест от тях.

— Значи ми остават още и мога спокойно да продължа да живея по същия начин. Единственото, за което съжалявам, е, че и ти беше замесена в цялата история. Май ти дойде много.

Той стисна пръстите й с неочаквана сила.

— Не зная дали вече ти казах, че страшно се гордея с теб.

Похвалата му я обля като топла вълна.

— Добре че имах това приспивателно. Преумората и напрежението, които ме измъчиха преди сватбата, се оказаха полезни. Иначе спя непробудно най-малко осем часа.

Най-после стигнаха до крайцера. На Тория не й бе лесно да се изкачи по люлеещата се въжена стълба на борда му. Но от момента, в който кракът й стъпи на палубата, я обгърна такова гостоприемство, че се почувства като у дома. Наложи им се да разкажат случилото се не един и не два пъти, преди да ги оставят в Монте Карло.

Бе много късно, когато малкият катер влезе в тихото спокойствие на пристанището. Като наблюдаваше приближаващите се блестящи светлини на Монте Карло, Тория помисли, че това е може би най-красивото място в целия свят.

Сякаш бе изминала цяла вечност откакто се качиха на яхтата на Били в дванадесет на обяд същия ден. Бяха се случили толкова много неща. Беше преживяла толкова много, че бе невъзможно да е същата млада жена, която дойде на пристанището и се качи на яхтата с твърдото решение да се забавлява, независимо, че Чарлз не одобряваше техния домакин.

Взеха такси, което да ги отведе до хотел „Париж“. Доволна, че в тъмнината Чарлз не може да види засраменото й лице тя му каза тихо:

— Моля те да ми простиш, Чарлз. За всичко съм виновна аз.

— Ти изобщо не би могла да предположиш, че е възможно да се случи нещо такова. Но аз започнах да се съмнявам в Грантли от момента, в който го видях. Сетих се, че бях чувал доста неприятни неща за него. Все пак не можех да си спомня добре за какво точно става дума. Трябваше още тази сутрин да позвъня в Лондон и да разбера всичко за него. Всъщност лесно е да се мъдрува, когато белята вече е станала.

— Въпреки това, извинявай. Когато останах сама с него разбрах каква глупачка съм била.

— Помъчи се да забравиш това, което ни се случи този следобед. В крайна сметка всичко, което свършва добре, е добро.

— Щом всичко това е свършило, бих искала да се върнем у дома. След всичко това не мога да остана повече тук.

— Разбира се, ако това е, което искаш, можем да си тръгнем още утре.

— Благодаря ти — каза тя с треперещ глас.

Когато стигнаха до хотела, тя не изчака Чарлз докато плащаше на таксито, а влезе бързо през въртящата се врата извика асансьора и се качи в техния апартамент.

Всичко в стаите им беше така, както го бяха оставили. Навсякъде ухаеше на поръчаните от Чарлз цветя. В стаите витаеше уют и чувство на сигурност. Но Тория все още изпитваше страх. Той се бе загнездил дълбоко в нея и тя знаеше, че няма да може да се отърси от него, докато не се върне у дома.

Обхвана я страшна умора. С последни сили извади нощницата и пантофите си. Когато Чарлз влезе и я извика от дневната тя вече бе готова за лягане и разчесваше косата си пред огледалото на тоалетката.

— Тук съм — отговори му тя, когато той се приближи до вратата на спалнята й.

— Лягаш ли си вече?

— Да. Изморена съм до смърт — отговори му съвсем тихо продължи да прокарва гребена през обърканите къдри на златистите си коси. Видя отражението на Чарлз в огледалото, той я гледаше замислен. Очите му не се откъсваха от нея. Стори и се, че леко въздъхна и направи крачка назад.

— Извикай ме, ако има нещо. Но те уверявам, че тук няма от какво да се страхуваш.

— Лека нощ, Чарлз.

Искаше да му каже толкова много неща, но беше твърде изморена, за да прецени какво може и какво не може да чака. В момента мечтаеше само за топлия уют на мекото легло, което така съблазнително я примамваше.

Не усети кога и как е заспала. Събуди я топлината на промъкващите се през спуснатите завеси слънчеви лъчи. Погледна часовника, беше десет и половина. Беше си починала, изпълваше я бодрост и страховете от предишната вечер си бяха отишли с тъмнината на нощта.

Първото нещо, което си спомни, бе обещанието на Чарлз днес да си тръгнат. Така й се искаше да бъде сред своите близки, на които вярваше и които обичаше. Сети се за близначките, за баща си и за Летис. Най-накрая си позволи да помисли и за Майкъл, който бе потънал някъде дълбоко зад другите.

Позвъни да донесат закуската й. Докато се хранеше, седнала в леглото, чу стъпките на Чарлз, който се разхождаше в дневната. Тя извика името му и вратата веднага се отвори. Той вече бе облечен и в ръката си държеше сутрешния вестник.

— Добре ли спа? — попита я той с обичайното си внимание.

— Идеално — отговори Тория.

— Станах рано, защото трябваше да се обадя на някои места. Уредих самолет, който в три следобед ще ни чака в Ница. Така ще имаме достатъчно време да обядваме и да стигнем с кола до там, без да бързаме. Доволна ли си?

— Благодаря ти. Знаеш ли, искам да се върна у дома повече от всичко на света. Нали не се сърдиш?

— Не. Стига ти да нямаш нищо против това, че ще трябва да поемеш задълженията на домакиня.

Тория го погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Домакинството ли? Нима не отиваме у дома?

— У дома, в Англия — отговори Чарлз. — И в нашата нова къща. Не си ли спомняш, че ти разказах за нея?

— Да… нашата нова къща — повтори тя машинално. — Предполагах… Не мислех, че ще е готова толкова скоро.

— Готова е — каза й доволно Чарлз. — И съм сигурен, че ще ти хареса. Беше на един мой приятел, който я построи специално за себе си. За мен това е идеалната къща за някой, който иска да живее в Лондон. Ала не искам да ти натрапвам мнението си. Ще ми кажеш какво мислиш за нея като я видиш. Дори се обадих на слугите да ни очакват довечера, както и да приготвят вечеря. Аз съм голям домашар.

Чарлз й се усмихваше и тя също се засмя, но насила. Не можеше да намери сили да му каже, че единственото нещо, което искаше, бе да се върне в замъка. Нямаше думи, с които да изрази копнежа си по близначките и баща си. Не можеше да му обясни, че я обхващаше ужас при мисълта, че този фарс с тяхната женитба ще продължи. Нямаше нищо против него. Обаче се чувстваше като малко, загубено дете, чието единствено желание е да се скрие в полите на майка си.

Когато помоли Чарлз да се върнат у дома, имаше предвид единственото място, което за нея носеше това име — скъпия за нея порутен роден замък. Но като негова съпруга бе естествено той да очаква да заживеят в новата им къща.

Обхвана я безпричинна и непреодолима омраза към тази къща, която още не бе виждала. Тя сигурно щеше да е нова, чиста и блестяща, ала тя искаше нещо старо и мрачно, но обичано. Отсега я мразеше. Въпреки това успя да се усмихне и да каже:

— Не ми разказвай повече за нея. Нека първо я видя.

— Така и ще направим — съгласи си Чарлз, но в гласа му звучеше нотка на разочарование.

Тория допи кафето и остави чашката.

— Трябва веднага да стана, за да можем да излезем навън, да се порадваме на топлото слънце. Пропътувахме целия път от Англия дотук, нека получим поне малко срещу парите, които си похарчил.

— Идеята ти е чудесна — засмя се Чарлз. — Ще те чакам във фоайето. Точно ще свърша още едно — две неща.

— Ще бъда колкото може по-бърза. Извика ли прислужник, който да подреди багажа ти?

— Да.

— Тогава аз ще се погрижа за моя.

Докато разменяха тези обикновени фрази, Тория помисли, че се държи като една добра съпруга. В същото време бе благодарна, че Чарлз не може да разбере какво става в душата й. Знаеше, че обхваналите я омраза и отчаяние са пагубни, но не можеше да ги прогони.

Останала сама, затвори очи и се запита какво става с нея. Вчера се разкъсваше от тревога, че Чарлз може да бъде убит. Днес почти го мразеше, че е останал жив.

Чу как вратата на апартамента хлопна. Чарлз бе излязъл. Вместо да стане, тя се протегна и взе телефонната слушалка. Поръча разговора, ала й казаха, че ще я свържат след около двадесет минути. Затвори с чувство на вина. Трябваше да бъде честна поне спрямо себе си и да признае, че искаше да разговаря не с близначките или с баща си. Интересуваше се какво става с Майкъл.

Стана, взе душ и трескаво започна да се облича. Знаеше, че няма за къде да бърза, но по такъв начин се разтоварваше от напрежението. Единственото нещо, което искаше, бе да забрави този период от живота си, който започна с годежа й и завърши с вчерашните събития.

Най-после телефонът звънна и въпреки че очакваше да я потърсят, се стресна. Изтича през стаята и грабна слушалката. Телефонистката я помоли да почака, всеки момент щели да я свържат с Англия. След няколко минути, които й се сториха цяла вечност от пукане и различни изнервящи шумове, чу глас.

— Кого търсите?

Не можеше да повярва на ушите си.

— Майкъл, Майкъл! Обажда ти се Тория.

— Тория!

— Как сте? Така исках да ви чуя и да разбера какво правите.

— Откъде се обаждаш? От Монте Карло ли?

— Да, но днес се връщаме. Случиха се някои неща, за които не мога да ти разкажа по телефона, заради които не можем да останем повече.

— Къде се връщате? Тука ли?

— Не, в Лондон.

Последва гробно мълчание, сякаш връзката бе прекъсната.

— Майкъл — извика тя. — Чуваш ли ме? Искам да знам какво правиш ти.

— Говоря с теб по телефона.

— О, Майкъл, не ме нервирай.

Гласът й бе полусмеещ се, полуплачещ.

— Какво правиш с всичките тези пари, които спечели?

— Ами просто се наслаждавам на чувството да бъда много богат.

— Това приятно ли ти е?

— Естествено, да.

— И ти си у дома, нали? Вече се върна?

— Не говори глупости. Ако не бях вкъщи, сега нямаше да говоря с теб.

— Сигурно си прав, обаче толкова се страхувам да не изчезнеш пак някъде…

— Едва ли ще реша да се върна да работя като докер на пристанището.

В слушалката се чу силно пращене и тя се изплаши, че връзката ще прекъсне, преди да успее да му каже най-важното.

— Майкъл, ще пристигнем в Лондон към шест. Веднага ще се приберем в новата ни къща. Ще ми позвъниш ли там или аз да ти се обадя?

— За какво?

— Трябва да поговоря с теб, Майкъл.

— Да, обаче няма какво да си кажем.

— Не си прав, има! Искам да говоря с теб. Обещай ми, че ще се обадиш. Не зная какъв е номерът там, но можеш да го намериш в телефонния указател на името на Рутам.

— Ще си помисля.

— Но Майкъл — извика тя със задушаващо я отчаяние. Майкъл обаче не се трогна, а каза непреклонно:

— Дочуване. Надявам се, че ще пътуваш добре. И прекъсна линията.

Тя остана със слушалката в ръце, докато не й се обади телефонистката и я помоли да затвори. Макар че бе недоволна от начина, по който Майкъл се отнесе с нея, все пак бе чула гласа му.

Сигурно пак бе изпаднал в едно от мрачните си настроения, а тя бе твърде далеч, за да може да го развесели.

Защо, попита се тя, винаги, след като говореше с Майкъл оставаше с чувство на неудовлетвореност? Все едно, че всичките й жизнени сили бяха изчезнали. С тих стон на безнадеждност тя се обърна към прозореца. Всичко бе толкова сложно, че не разбираше нито Майкъл, нито Чарлз, нито самата себе си.

Беше допуснала толкова грешки, направила толкова глупости. Като например обаждането й в замъка и разговора с Майкъл. Бяха се разтревожили и двамата, без да има какъвто и да е смисъл. Такава грешка щеше да бъде ако след връщането им в Лондон му се обадеше тя.

Това, че имаше много пари, нямаше да измени характера му. По-рано се подиграваше на тези, които разполагаха с пари, защото не можеше да си позволи да прави това, което вършеха те. Сега нещата бяха по-различни, той самият беше богат и можеше да ги използва, за каквото поиска, да й купи нещата, които толкова пъти бе мечтал да й подари.

Спомни си как в деня на свети Валентин. — 14 февруари, бе намерила до чинията със закуската си букетче момини сълзи. Беше съвсем малко, защото в джоба си той никога нямаше повече от един — два шилинга. Тя обаче едва не се разплака от умиление, защото бе станал в пет сутринта, за да ги купи. Само защото две седмици по-рано тя бе споменала, че през пролетта любимите й цветя са момините сълзи. И той бе запомнил думите й.

Спомни си как веднъж донесе на ръце в къщи едно от кучетата на баща си, което бе раздрало крака си на суха клонка. С какво внимание бе промил раната, докато говореше на кучето, като че ли беше малко дете.

Този Майкъл обичаше тя помисли си Тория. Който можеше да облекчи страданието на едно ранено животно, който не забравяше с какво може да достави удоволствие на близките си хора.

Не можеше да понася самата мисъл, че Майкъл страда, че е нещастен, объркан и недоволен. Когато бе щастлив, светът й се струваше съвсем различен. Напоследък обаче той постоянно бе в мрачно настроение. Когато Тория обеща да се омъжи за Чарлз, братовчед й излезе от равновесие и се остави да бъде завладян от дива ярост.

Когато прие предложението на Чарлз, мислеше, че постъпва правилно. Сега знаеше, че е сгрешила, че е направила нещастни не само Майкъл и Чарлз, но и самата себе си.

Тория си сложи шапката, беше готова. Трябваше да слезе долу във фоайето при съпруга си, който я очакваше. Преди това не забрави да позвъни на прислужничката, която помоли да събере багажа й. Взе чантата и ръкавиците и излезе.

Докато прекосяваше дневната, неволно погледът й се спря на прекрасните карамфили. Сигурно още дълго нямаше да увехнат. За нея те бяха символ на добротата на Чарлз, на неговата грижовност. От сега нататък обаче щеше да ги свързва и с провала на техния брак. Те трябваше да направят приятно и красиво началото на техния съвместен живот, на медения им месец, през който трябваше да се опознаят взаимно. Но цветята не успяха да направят това, тъй както тя и Чарлз не успяха да постигнат така необходимото им разбирателство.

И бяха, и не бяха женени. Съпруг и съпруга по закон, двама самостоятелни души със своите индивидуални съдби. Животът щеше да продължи. Цветята да цъфтят. А те с Чарлз се връщаха в Англия, където ги очакваше странна къща — техният нов дом… и Майкъл, който я обичаше.