Барбара Картланд
Изстрадано щастие (1)

Първа глава

Чарлз Драйтън бе отегчен. В колата на Министерството на военновъздушните сили, която му бяха дали, се прозя още при самото тръгване. Не можа да спре и втората прозявка, когато излязоха от главното шосе и тръгнаха по тесен, криволичещ път, който водеше извън града. Учудващо бе колко близо до Лондон околностите приличаха на дълбока провинция.

Беше събота и Чарлз мислеше да прекара края на седмицата в собствения си дом в Устършир. Щеше да язди или да се разхожда из имението си. Вместо това бе принуден да посети замъка Линбрук, където щеше да обядва и да види някакво техническо нововъведение, от което бе сигурен, че няма да излезе нищо.

Опита да възрази срещу тази промяна на плановете му, но шефът му се оказа неумолим.

— Министърът нареди да отидете лично вие, Драйтън. Зная, че е неприятно, но какво ги засягат „силните на деня“ нашите неудобства? Освен това се надявам, че няма да ви отнеме много време.

Колкото и кратко да останеше в замъка, за Чарлз краят на седмицата бе загубен. Даже ако успееше да тръгне веднага след като обядват, нямаше да успее да стигне до Устършир по-рано от вечерта. Просто не си заслужаваше да бие толкова път, защото най-късно в неделя следобед трябваше да се е прибрал в Лондон.

Чарлз не уважаваше министри, които не можеха да откажат на молбите на своите приятели. Ако графът на Линбрук искаше изобретението на племенника му да бъде разгледано, защо не бе следвал обикновената процедура. Защо трябваше той, Чарлз Драйтън, да се занимава лично с всичко това?

Всъщност той знаеше отговора, въпреки че скромността му пречеше да си го признае. Собствената му кариера в Кралските военновъздушни сили бе главоломна. Дължеше я не само на блестящите качества на ръководител и дръзките си подвизи по време на Втората световна война, но и на това, че краят й го завари на ключова позиция в една друга, изключително важна област.

Идеята му за постигане на по-висока ефективност на изтребителите, която бе реализирана с голям успех, го издигна като втори човек в управлението за изследвания в областта на аеронавтика на военновъздушните сили. Последваха още две нововъведения. В новите модели изтребители три от неговите изобретения вече бяха част от стандартното им оборудване.

За съжаление тази информация стана обществено достояние. Почти всички вестници отпечатаха сензационното съобщение, че „един от въздушните асове понастоящем работи като конструктор“. След това бе изключително трудно да спре различните публикации, посветени на него и придружени със снимки, които следваха една след друга. Макар че бе назначен на престижен пост в Министерството на военновъздушните сили, който да му послужи като прикритие на истинската и строго секретна работа, която вършеше, както винаги имаше много хора, които знаеха с какво точно се занимава.

Колата се наклони, зави рязко и съвсем неочаквано премина през някакъв висок, масивен портал. Чарлз се огледа наоколо. В мрачния февруарски ден паркът не изглеждаше особено приветлив. Дърветата протягаха голи и сухи клони и бе трудно да се повярва, че скоро пролетта ще ги покрие с красива зеленина. Пътят бе толкова разбит, че колата непрекъснато подскачаше. На няколко пъти той едва не удари главата си в тавана. При пропадането в поредната дълбока дупка той не се сдържа и изруга тихо. Нямаше съмнение, че пътят е в окаяно състояние и има нужда от основен ремонт. Дупките бяха толкова много, че практически бе невъзможно да се заобиколят даже при най-ниската скорост. Чарлз имаше неприятното чувство, че се намира на подхвърляно от вълните на бурно море корабче.

Когато погледът му се спря на издигащата се пред тях къща, той въздъхна с облекчение. В никакъв случай обаче не приличаше на замък. Бе най-грозната и неугледна сграда, която някога бе виждал.

Замъкът Линбрук бе отбелязан в книгата на Домсдей. Осмият граф обаче бе решил, че е велик архитект, и през 1890 година унищожи последните остатъци от оригиналната сграда. На нейно място построи тази червена тухлена постройка с измъчени форми. Не съществуваше светотатство към архитектурното изкуство, което той да не бе извършил.

С огромна изненада Чарлз разглеждаше замъка. Фактът, че подобен мастодонт е оцелял от бомбардировките по време на войната, бе печален фарс. Пък и ремонтните работи, които бяха извършвани, не се различаваха по качество от самото строителство. Прие всичко това като предизвикателство към добрия вкус.

Боята отдавна бе паднала и на нейно място се виждаха мръсни сиви петна. От ужасяващия витраж над главния вход липсваха няколко цветни стъкла. Едно голямо дърво бе паднало и лежеше проснато върху част от външните стълби.

Чарлз натисна звънеца с неприятното предчувствие, че не работи. Но усетило присъствието на чужд човек, някакво куче се разлая и след няколко безкрайни минути се дочу звук от бавни, влачещи се стъпки, които се приближаваха към входната врата. Той се обърна към шофьора:

— По-добре отскочи до близкото село и опитай да намериш къде да се нахраниш. Искам те обратно тук точно в два и половина.

— Много добре, сър — отговори той и козирува.

Междувременно вратата бавно се отвори с жално скърцане. Появи се един преждевременно прегърбен човек, облечен в оръфано сако от някаква униформа.

— Извинете, че ви накарах да чакате, сър — каза той, — но звънецът ни е повреден вече от три месеца.

— Не смятате ли, че идеята да бъде поправен е добра? — попита Чарлз с нескрита насмешка докато прекрачваше прага.

— И на него някой ден ще му дойде редът — отговори безгрижно възрастният човек, вземайки палтото на госта. — Нямаме много време да се занимаваме с такива неща.

Това се виждаше от пръв поглед. Тъмният и мрачен хол бе прашен и занемарен. По масите и дъбовите скринове бяха натрупани в пълен безпорядък купчини шапки, камшици, ръкавици, стари списания, ракети и топки за тенис. В единия ъгъл имаше много чифтове гумени ботуши и галоши. В другия — окалян сак със стикове за голф се търкаляше до градинарска кошница и сгъваем стол, домъкнат от двора най-вероятно още през лятото.

Воден от възрастния прислужник, Чарлз мина през хола и влезе в голяма стая, намираща се от другата му страна. Тя се оказа неочаквано приятна. Макар дамаската на мебелите и завесите на прозорците да бяха стари и избелели от многото пране, стените бяха почти напълно покрити от библиотеки, пълни с книги. Между тях огромни прозорци откриваха прекрасен изглед към парка. Сред него синееше езеро, а зад долината докъдето стигаше погледът се простираха гори.

Чарлз не можеше да повярва, че толкова близо до Лондон съществува такава прелестна природа. Машинално той се приближи до прозорците. Беше потънал в очарованието на гледката, когато чу нежен детски глас:

— Сигурно и вие както всички посетители се любувате на нашия красив изглед.

Обърна се изненадан, тъй като не бе чул някой да влиза в стаята. Изненадата му стана още по-голяма, когато се оказа лице в лице с едно от най-прелестните деца, които бе виждал. Нямаше повече от дванадесет — тринадесет години. Естествените къдрици на косата се разстилаха като златен жасминов цвят, а очите, дълбоки и живи, имаха цвета на лазурното Средиземноморие. Лицето на детето беше нежно и деликатно, с предизвикателна брадичка. Пръстите на ръката, която му подаде, бяха дълги и тънки.

— Вие сте сигурно заместник — командващият военновъздушните сили Драйтън — усмихна се детето очарователно. — Аз съм Ксандра Гейл. Моля да ни извините, че татко не е тук да ви посрещне, обаче се наложи да отиде до оборите, загрижени сме за една от кравите.

Нейното самообладание и увереният й тон, които подобаваха повече за пораснала девойка, накараха Чарлз да изпадне в недоумение.

— Приятно ми е да се запознаем — отговори й той малко сухо. — Съжалявам, сигурно съм дошъл по-рано от определения час, но не знаех за колко време ще стигна дотук.

— Мисля, че е един без петнадесет — замисли се Ксандра. — Тъй като всички часовници в къщата са повредени, сме принудени да разчитаме за точното време на чувството на госпожа Фергюсън. Тя обаче е заета с приготвянето на обяда и не мога да я попитам.

— Естествено, че не можеш — съгласи се Чарлз. — Това обаче няма особено значение, след като вече съм тук. Щеше да е неприятно, ако бях закъснял. Нали?

— Много повече от неприятно — уведоми го сериозно Ксандра. — По повод вашето посещение днес ще имаме специален обяд. Даже пожертвахме една кокошка. А тъй като са ни останали само десет, това е наистина нещо специално.

— Наистина съм поласкан — едва сдържа напиращата на устните му усмивка Чарлз.

— Много е важно да харесате изобретението на Майкъл — осведоми го тя дълбокомислено.

— Така ли? — попита Чарлз. Ксандра кимна с къдравата си главица.

— Разбирате ли, ако не го одобрите, Майкъл ще трябва да се ожени за „Тилифон и фото“, а това би било наистина ужасно.

— „Тилифон и фото“? — попита, без да разбира за какво става дума Чарлз.

— Ние й дадохме това име — започнала обяснява Ксандра. — Всъщност се казва Сюзан Бътлър и живее с родителите си в съседното имение, купиха го миналата година. Те са страхотно богати, обаче Майкъл казва, че са „безнадеждни провинциалисти“. Сюзан казва неправилно „тилифонът“ и не отивам, а „качвам се в града“. Нарича снимката фото, парфюма — есенция, а дневната — приемна. Това ужасно дразни Майкъл. Тя обаче е луда по него и непрекъснато го преследва. Ние не можем да я понасяме. Сега разбрахте ли защо би било ужасно, ако се наложи да се ожени за нея?

— Това наистина ли е неизбежно? — попита съвсем сериозно Чарлз.

— Ако вие не харесате изобретението на Майкъл, той няма да има какво друго да прави. Не може да се задържи за дълго време на никоя работа. От края на войната опита вече на две — три места, но никъде не го държаха дълго. Той просто не търпи някой друг да му казва какво да прави. Но всички от фамилията Гейл сме такива.

— Предполагам, че Майкъл е вашият брат — попита предпазливо Чарлз.

Ксандра поклати глава.

— О, не, той е наш братовчед. Майка му и баща му са загинали в самолетна катастрофа в Америка. Той винаги е живял с нас и ни е като по-голям брат. Сега разбирате ли защо не можем да разрешим да се ожени за „Тилифон и фото“.

— Естествено, да.

С чувство на облекчение видя, че вратата се отвори. В стаята обаче влезе още едно момиченце. Като видя лицето му, Чарлз помисли, че сънува. Детето си приличаше като две капки вода с това, с което разговаряше. Освен това и двете бяха облечени с еднакви тъмнозелени пуловери и избелели от пране поли. Невъзможно беше да бъдат различени една от друга.

— Това е Олга — обясни му Ксандра. — А това е вицемаршалът от авиацията Драйтън. Току-що му обяснявах колко важно е да хареса изобретението на Майкъл.

— Много мило от ваша страна, че самият вие сте дошъл да го разгледате — подаде му ръката си Олга.

Той погледна надолу към двете абсолютно еднакви момичета и каза първото нещо, което му дойде на ум.

— Сигурно сте близначки.

— Разбира се — отговори Ксандра и се обърна към сестра си:

— Къде е Тория?

— Още не се е прибрала. Нали каза, че може да закъснее.

Ксандра кимна и започна да обяснява на госта.

— Тория е по-голямата ни сестра. Трябваше да отиде до Лондон. Понякога получава ангажименти като фотомодел и печели луди пари. Не й беше приятно да отива точно днес. Не само че е събота, но и вашето посещение…

— Знаете ли какво — сети се Чарлз, — преди да е дошъл още някой бихте ли ми разказали от колко души се състои вашето семейство. Нали разбирате колко е важно това за един чужд човек, който се среща с вас за първи път.

— Това не е толкова трудно — отговори веднага Ксандра.

— В къщата сме шест души: татко, Тория, Олга и аз, Летис и Майкъл.

— Тогава единствената, за която не зная нищо, е Летис. И тя ли ви е сестра?

— Не, тя е сестра на Майкъл. Ние сме три сестри, три нежелани момичета, защото поне една от нас е трябвало да бъде момче. От поколения насам титлата няма да премине в пряк наследник.

— А на колко години е Тория? — продължи въпросите си Чарлз.

— Колко ли беше — попита Ксандра себе си вместо Олга.

— Или двадесет и една, или двадесет и две — никога не мога да запомня.

— Двадесет и една — уточни спокойно Олга. — Не си ли спомняш как каза, че по случай двадесет и първия й рожден ден трябвало да има голямо тържество. Обаче никой не си помръдна пръста само, защото не е желаният наследник.

— Да, сега си спомням. Тория е наистина на двадесет и една.

— Има необикновено име — разреши си да отбележи младият мъж.

— Всички казват така — усмихнаха се едновременно близначките. — Истинското й име е Виктория. Майка ни беше заклета роялистка. И на трите ни е дала имена на членове на кралското семейство. Тория е кръстена на името на кралица Виктория, аз — на кралица Александра.

След това спря и се обърна към сестра си.

— Да го посветим ли в тайната?

Веднага след това попита Чарлз:

— Искате ли да се обзаложим на един шилинг, че няма да се сетите на кого е кръстена тя.

Чарлз се замисли. Доколкото си спомняше нямаше кралица на име Олга. Но реши да не се предава. Попита наслука:

— Тя рускиня ли е била?

— Загубихте. Платете си!

Чарлз извади тържествено от джоба си един шилинг и го подаде на Ксандра.

— Сега вече можем да ви кажем. Олга е наречена на кралица Мери. Това е нейното пето име и затова никой не го знае. Използваме това и винаги печелим басовете.

— Някой ден ще загубим и няма да има с какво да платим — каза загрижено Олга. — Тогава какво ще правим?

— Ще изплащаме залога на части. Нали може така? — попита тя Чарлз.

— Естествено — увери я той.

— Това трябва да успокои Олга. Тя е много религиозна. Откри, че преди много поколения сме били католици. Преди още Кромуел да започне да ги преследва. Олга все настоява татко да приеме католицизма, а той непрекъснато й отказва.

В този момент вратата на стаята се отвори с трясък. Първо влетяха две кучета, а след тях се появи и лорд Линбрук. Бе човек на средна възраст с дълги светли мустаци и сини очи. По-късно Чарлз научи, че лордът винаги говори с подчертана учтивост, като подбира внимателно всяка дума. Никога не вземаше участие в общите разговори. Все намираше начин да подхване тема, която интересува само него, независимо от желанието на околните.

Любимата му тема бе Първата световна война. Това бе най-щастливият период от живота му. Можеше да говори с часове за битките във Фландрия, за кръвта и сълзите на цивилното население, без да се притеснява, че особено по-младите намираха разказите му за старомодни и досадни.

Лорд Линбрук се движеше из замъка като добър дух, неизменно придружаван от двата си кокера. Беше ги нарекъл Бренди и Сода и смяташе имената им за връх на остроумието си. Те не се отделяха от него, дори нощем спяха на леглото в краката му.

— Моля да ме извините, че не бях тук да ви посрещна — каза той с лек поклон на Чарлз. — Как пътувахте?

— Пристигнах по-бързо, отколкото предполагах — отговори Чарлз и изпита странно неудобство, сякаш идването му точно в предварително уговореното време бе нещо неприемливо за домакините, нещо, което едва ли не ги е затруднило. Сякаш бе пристигнал часове по-рано…

— Обядът сигурно вече е готов. Заповядайте — покани го той и тръгна пръв към вратата.

Кучетата, които до този момент се бяха отпуснали под ласките на близначките, веднага скочиха и го последваха по петите. Доброто възпитание накара Ксандра и Олга да се отдръпнат почтително и да направят път на Чарлз, като на свой ред тръгнаха след него. Получи се твърде странна процесия.

Столовата, огромна и неприветлива, беше разположена от другата страна на хола. Стените от пода до тавана бяха покрити с ламперия от кафеникав дъб. Единственото украшение бяха два лошо нарисувани семейни портрета. Килимът на пода бе толкова прокъсан, че Чарлз си помисли, че ще е истински късмет, ако стигне до определеното му място, без кракът му да се е пъхнал в някоя дупка.

Графът седна на единия край на дългата маса в стол с висока облегалка. Чарлз се поколеба за миг, тъй като никой не му посочи къде да седне, и зае мястото от дясно на домакина. Едва бе докоснал стола, когато се наложи отново да се изправи. На вратата се бяха появили нови двама души. Погледът му първо се спря на едно момиче, което бе на не повече от двадесет години. Имаше тъмна коса, която падаше свободно от двете страни на едно привлекателно лице, което би могло да се нарече изключително красиво, ако преди това не беше видял близначките.

— Влизайте, влизайте — каза раздразнено графът. — Обядът е готов.

Момичето тръгна към тази страна на масата, от която бе седнал Чарлз.

— Аз съм Летис Гейл — подаде тя ръката си. — Много се радвам, че дойдохте.

— Изглежда повече от странно, че никой не е сметнал за необходимо да ми каже, че вицемаршалът на ВВС е вече тук — чу се един плътен язвителен глас.

Това беше влезлият след сестра си Майкъл Гейл. Погледна с укор към близначките и се здрависа с Чарлз.

— Трябваше да ви посрещна още на входа, сър — каза той със съвсем друг тон, — но не знаех колко е часът. Часовниците в този дом изглежда никога не работят.

— Не се притеснявайте. Всичко е наред — успокои го Чарлз. — Може би пристигнах няколко минути по-рано, обаче бях посрещнат изключително добре.

Докато говореше, той погледна дяволито Ксандра и тя му се усмихна съучастнически. После се обърна към братовчед си:

— Вицемаршалът е ужасно симпатичен, Майкъл. Сигурна съм, че ще хареса изобретението ти.

От погледа на Чарлз не убягна намръщеното лице на Майкъл, както и това, че се опита да ритне малкото момиченце с крак под масата.

Майкъл беше точно такъв, какъвто Чарлз очакваше, след като бе прегледал поверителния доклад за него в министерството, преди да тръгне от Лондон. Там бе отбелязано, че командирът на ескадра Гейл се е проявил превъзходно по време на бойните операции. Поради свадливия си характер обаче е бил в постоянен конфликт както с наземните служби, така и с командирите си, поради което е получил няколко наказания.

По свой собствен начин Майкъл имаше почти толкова привлекателна външност, колкото близначките. Приличаше на филмова звезда — висок, широкоплещест и с красиво лице, като тези, чиито снимки обикновено се публикуват в списанията за жени.

Цялата му привлекателност обаче се разваляше от израза на лицето му. Имаше вид на вечно недоволен и нетърпящ чуждо мнение човек. От мига, в който влезе в столовата, той не се бе усмихнал нито веднъж, дори когато се ръкува с Чарлз. Това все пак можеше да се обясни с факта, че след войната не се беше занимавал с нищо сериозно. Беше още един от следвоенните неудачници, който не искаше да признае поражението си.

Сигурно бе от този тип хора, които обичат да водят лек живот, да пръскат пари. Които бяха уверени, че във всичко са най-добрите. Чарлз бе срещал много такива млади хора, които витаят в облаците, но когато паднат на земята в някоя канцелария или намерят работа, която изисква упорит труд, намразват всички и всичко около себе си. За неудачите си обвиняват всеки друг, но не и самите себе си.

Неприятно впечатление направи на Чарлз начинът, по който Майкъл беше облечен. Дрехите му не бяха гладени. Изглеждаха зацапани и измачкани. Бе повече от ясно, че не се бе постарал да облече нещо по-прилично ако не заради посещението на представителя на ВВС, то поне от уважение към самия себе си.

Най-после всички седнаха около масата. Летис седна до Чарлз, а Майкъл се настани между двете близначки от другата страна на масата. Накрая остана едно празно място.

Точно когато престарелият прислужник се приближи с подноса с кокошката към Чарлз, вратата отново се отвори. Беше Тория. Цялата суетня и дандания започнаха отново. Кучетата се спуснаха към нея със скимтене и радостен лай. Близначките заговориха едновременно, като се надвикваха една друга. Над всичко се извисяваше гласът на лорд Линбрук, който им заповядаше да замълчат.

Когато Тория се приближи до него, Чарлз отново се изправи на крака. Съдейки по останалите членове на семейството, той предполагаше, че третата сестра ще бъде също едно хубаво момиче. Затова бе съвсем неподготвен за спиращата дъха красавица, която застана пред него. Лицето й му бе странно познато. Беше му нужен само миг, за да се сети, че често го бе виждал по страниците на списание „Татлър“ с неизменната пояснителна забележка: „Лейди Виктория Гейл, красивата най-голяма дъщеря на графа на Линбрук“.

Бе виждал много нейни снимки и в други светски вестници. Но нито една от тях не бе запечатала дори малка част от искрящата й красота. Косата й бе светла като на близначките и тежките златни къдрици покриваха раменете. Очите бяха сини като на Ксандра, но изглеждаха два пъти по-големи. Лицето имаше идеални пропорции, макар да бе малко слабо. Кой знае защо извивката на устните изразяваше някаква скрита вътрешна тъга. Човек оставаше с впечатлението, че тя е нимфа в омагьосана гора.

За първи път Чарлз, изпита желание да закриля някого. Тория изглеждаше толкова нежна, изящна и крехка, сякаш можеше да се разпадне дори от едно докосване.

— Моля да ме извинете, че закъснях — каза тихо тя. Чарлз бе поразен от гласа й. Беше дълбок, нисък и леко пресипнал. Ръката й докосна неговата. После свали палтото си и седна на свободното място на края на масата. Бе облечена в прилепнала към тялото й черна копринена рокля.

— Сутринта беше страшно изморителна — каза тя, без да се обръща конкретно към някой от присъстващите. — Трябваше да позирам в шест различни тоалета, един от друг по-грозни. Измъчиха ме, но гледах да изпълнявам точно това, което искаха от мен, за да не ме задържат още по-дълго. Веднага щом се измъкнах, тръгнах насам.

— Оставила си колата си при Барнет, нали? — попита Летис и Тория кимна утвърдително.

— Проклетата машина не искаше да запали. Добре че един шофьор на такси ме изтегли до там. Обаче ми отне много повече време. Вече мислех, че никога няма да стигна у дома…

— Знаеш ли, че вицемаршалът пристигнал и никой не намери за необходимо да ми каже — веднага се оплака Майкъл.

— Съжалявам — отговори Тория, сякаш тя бе виновна за това.

— Да, но аз му правих компания — напомни Ксандра. — Не беше ли така?

— Да, тя ми отдели от скъпоценното си внимание. Може би аз пристигнах малко по-рано…

В момента, в който думите неволно се изплъзнаха от устата му, той се запита защо в този странен дом трябваше непрекъснато да се извинява. Тория обаче му се усмихна и раздразнението му изчезна.

— Не се безпокойте, тук никой не е точен — отговори тя. — Следващия път, когато ни посещавате, елате с половин час закъснение. Тогава всички ще сме готови и ще ви чакаме.

Най-после кокошката бе обиколила всички седнали около масата. В подноса бе останал само скелетът. Чарлз се чудеше дали не трябва да започне да се храни, преди всичко да е окончателно изстинало, когато през вратата, която водеше към кухнята, се показа женска глава, която съобщи.

— Започва се.

Изведнъж старият прислужник заряза подноса на масата за сервиране и тръгна да излиза, като в движение сваляше униформеното си сако. Чарлз изобщо не бе подготвен за това, което последва. Един дружен вик „Дейзи“ се изтръгна от гърлата на близначките. Те двете, Тория и Летис скочиха на крака.

— Ще трябва да ни помогнеш, Майкъл — каза Тория и той тръгна заедно с тях към вратата.

Чарлз остана сам с графа и най-после се реши да попита:

— Какво се е случило?

— Става дума за Дейзи, една от нашите крави. Мисля, че ще роди близнаци. Вече цяла седмица я чакаме да се отели. Ветеринарният лекар каза, че ще роди трудно. Съжалявам, че всичко започва точно в този момент, но имаме само един кравар и трябва да му помогнем. Лошото е, че тези неща сякаш винаги се случват по време на хранене. Спомням си как по време на Първата световна война германците винаги започваха атаките си точно когато ни даваха храната…

Мислите на Чарлз го пренесоха далеч от думите на неговия домакин. Мислеше за Тория. Защо не бе свързал светската красавица с фамилията Гейл? Сигурно защото упорито странеше от празните занимания на модните светски личности, които бяха не по-малко известни от филмовите звезди. Нали на тях непрекъснато отделяха място и то на първите си страници най-големите вестници в страната?

Майка му водеше активен светски живот в провинцията, където живееше постоянно. Когато идваше в Лондон, тя даваше вечери, на които той никога не бе срещал Тория. Някакво вътрешно чувство му подсказа, че неговата майка не би я одобрила.

Спомни си някои от продуктите и дрехите, които лейди Тория рекламираше — кремовете Пондс, вълнени пуловери и жилетки, шапки, обувки, ръкавици, всички дело на известни моделиери. Младите жени, с които майка му постоянно го запознаваше, нямаха нейния финес и сравнени с ефирността й изглеждаха тромави и груби.

Мислите му бяха прекъснати от нахлулата в стаята Ксандра.

— Татко, и двете теленца са женски!

— Прекрасно. А Дейзи добре ли е?

— Да, да. Знаеш ли, всички ние помагахме. Само Олга стоеше настрана и се молеше.

— Това също помага — допълни Олга, която точно в този момент влезе при тях.

Последваха и останалите членове на семейството.

— Не е ли чудесно, татко? Две малки теленца — радваше се Тория повече от близначките, сядайки на мястото си. — Яденето ми е съвсем студено, но това няма значение.

— Да подам ли зеленчуците? — попита Ксандра. — Старият Ферджи едва ли ще успее да се отдели от Дейзи.

— Нека си сервираме сами — предложи Летис. — Даже да дойде, ще се е вмирисал на обор. Пък и няма нужда да се опитваме да впечатляваме вицемаршала.

— Той е чудесен — защити стария човек Ксандра. — Снощи цял час лъска копчетата на сакото си. Нали изглеждаше добре? — попита тя с надежда Чарлз.

— Изключително добре — съгласи се той, без да изпита угризение на съвестта за малката лъжа.

— Доколкото зная самият вие имате собствено имение — обърна се Летис към почетния гост.

— Да, притежавам малко имение в Устършир. Вие откъде знаете?

— Не мога да си спомня откъде точно — отговори тя уклончиво и го погледна с нескрито ласкателство.

— Изобщо не е чувала за него — прошепна Ксандра на Майкъл. — Видях я как снощи четеше за него в книгата „Кой, кой е“. О-ох!

Последното бе вик от болка и Чарлз разбра, че Майкъл е ритнал детето под масата. Поиска да се засмее, но нещо в израза на лицето на Летис го възпря. Насили се да продължи разговора сякаш нищо не се бе случило.

— Занимавам се малко с фермерство. Но тъй като земята ми е само орна, не отглеждам животни.

— Чичо ми някога е бил богат фермер и се е занимавал с всичко. За съжаление повече от земята е продадена. Останали са ни само краварникът и един съвсем малък свинарник.

— Все пак сигурно е интересно да се отглеждат животни — опита се да бъде учтив Чарлз.

Летис повдигна презрително вежди и отговори:

— Съвсем не.

За десерт имаше плодова салата, после сервираха два вида сирене. Накрая на мъжете беше поднесен превъзходен портвайн, който накара Чарлз да погледне с известно уважение своя домакин.

— Останали са ми само няколко бутилки — каза лорд Линбрук. — Майкъл ме помоли по случай вашето идване днес да разреша да извадят от винарната една от тях. Надявам се, че ви харесва.

— Много, сър.

— Това ми напомня за една история в Индия… — започна да разказва графът.

Чарлз погледна през масата към Тория. Тя седеше подпряла брадичката си с ръка и гледаше Майкъл. Без да знае защо, Чарлз изпита неприятно чувство, че без да си говорят, те можеха да общуват така добре дори с погледите си. Премести очи към младия конструктор и реши, че определено не го харесва. Нещо във вида и държанието на младежа дразнеше Чарлз.

Неочаквано Тория стана от масата.

— Трябва да се преоблека — извини се тя. — Това е единствената ми прилична рокля и не мога да си позволя да се мотая с нея вкъщи. Не позволявайте на татко да ви задържа дълго с портвайна, вицемаршале. Не забравяйте, че сте тук, защото искате да видите изобретението на Майкъл, а ние — да чуем вашата оценка за него.

Младият мъж усети как сърцето му се свива. Вече бе повече от сигурен какво щеше да представлява работата на Майкъл. Даже да е имал някаква рационална идея, едва ли е положил достатъчно труд и постоянство, за да я реализира. Графът отново му подаде портвайна. Чарлз напълни чашата си, защото предчувстваше, че трябва да събере сили за следващия половин час.

Лорд Линбрук най-после свърши разказа, който никой не слушаше. Майкъл чакаше. Около него витаеше дух на напрежение, макар да се бе облегнал удобно на стола си.

Чарлз изпи последната глътка портвайн и погледна през масата.

— А сега не е ли вече време да отидем и да разгледаме какво сте създали?

Майкъл кимна и стана. Лицето му непрекъснато правеше гримаси. Изведнъж Чарлз бе осенен от мисълта, че намръщеното и вечно недоволно изражение на лицето на кандидат — конструктора е израз на неговото вътрешно напрежение.

В този момент неочаквано една ръка го докосна по рамото и той се обърна. Беше Летис. Тъмните й очи го гледаха настойчиво.

— Твърдо съм убедена, че изобретението на Майкъл ще ви хареса — каза тя съвсем тихо.