Барбара Картланд
Изстрадано щастие (2)

Втора глава

Тория влезе в стаята, която всички наричаха „работилницата на Майкъл“. Първоначално тя била предназначена за билярдна зала и прозорците гледаха на север. В нея беше студено и мрачно. В чест на посещението на Чарлз Драйтън днес в откритата камина гореше буен огън. Обикновено когато идваше да гледа Майкъл как работи, Тория се свиваше в едно от големите паянтови кресла. Когато зъбите й започваха да тракат от студ, тя се завиваше в изтъркано одеяло. Тогава Майкъл й казваше, че прилича на ескимоска, която наднича от иглуто.

Майкъл като че ли никога не усещаше хапещия студ. Понякога, дори в най-студените дни, той работеше само по риза при това с широко отворен прозорец, през който студеният вятър нахлуваше в стаята.

Днес за първи път Майкъл изглеждаше настръхнал и премръзнал, макар от камината да се излъчваше приятна топлина, която изпълваше цялото помещение. Той бе застанал с гръб към нещо, приличащо на платформа, издигаща се в средата и покрита с всевъзможни модели и макети. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Силно издадената напред долна челюст му придаваше израз на груба агресивност, позната до болка на Тория като признак на едно от лошите му настроения.

Тя прекоси тихо стаята. Бе сменила черната рокля с пуловер и пола. Приближи се и го докосна по рамото.

— Добре, не е толкова лошо, колкото се опасявахме, нито чак толкова хубаво, колкото се надявахме — наруши тягостната тишина красивото момиче.

— Безнадеждно — освободи се той грубо от нея и направи няколко крачки встрани.

— Не забравяй, че обеща да дойде пак — опита се да го обнадежди Тория.

— Каза го само защото гледаше теб — почти й се скара Майкъл. — Безнадеждно е! Разбрах го в момента, в който той влезе тук, само като видях израза на лицето му и чух начина, по който подбираше думите си, за да не ме обиди много. „Наистина много интересно, Гейл. От известно време нашите специалисти също работят върху реализирането на тази идея. Аз не съм точно в курса на нещата, но ще разбера докъде точно са стигнали и ако вашите предложения съвпадат с техните, ще ви уведомя.“

Майкъл говореше с язвителна насмешка, имитирайки бавния сериозен тон на Чарлз. После продължи с обикновения си глас:

— Може и да съм глупак, но не чак такъв! Още сега мога да направя всичко на пух и прах. Цялото това представление бе просто поредният провал.

— Не го възприемай така болезнено, Майкъл — заговори търпеливо Тория. — Може да го заинтересува повече, отколкото предполагаш. Още повече, че Чарлз Драйтън не изглежда от тези, които обичат да използват суперлативи.

— Не съм чакал хвалебствия. За съжаление го разбрах твърде добре. Закъснял съм, върху тази идея вече се работи в неговото управление. Най-тежко ми е да преживея това, че главата ми изглежда не може да роди нито една оригинална идея.

— Майкъл, Майкъл — опита се да го вразуми Тория. — Рано или късно всички се сблъскваме с разочарованието.

— Аз вече съм се сблъсквал с него повече от достатъчно. Мислиш ли, че ми харесва да сменям работата си една след друга? Знаеш ли какво ми каза последният шеф като ме уволняваше? „Ти не подлежиш на превъзпитание, Гейл — каза ми той. — Това, което искаш, е може би твой собствен завод… в рая.“

— Бедни ми Майкъл — прозвуча внимателно гласът на Тория. — Нали знаеш, че аз твърдо вярвам в теб. Един ден ще намериш полагащото ти се място в този живот. Това е само въпрос на време и запазване на духа.

Майкъл започна да крачи напред — назад из стаята.

— Може би наистина е по-добре да се оженя за богата съпруга и да я оставя да се грижи за мен през остатъка от живота ми.

Тория се засмя.

— Но не и за „Тилифон и фото“ — възкликна тя. — Забравих да ти кажа, че докато Чарлз Драйтън бе тук, тя се обажда по телефона. Обещах, че като се освободиш, ще й позвъниш.

— Нямам никакво намерение да изпълнявам дадени от други обещания за моя сметка — сопна й се Майкъл. — Да върви по дяволите. Защо не ме остави намира!

— Нали знаеш, че има настоятелни момичета, които правят всичко, за да постигнат това, което искат. Тя е от тях и никога няма да те остави намира.

— Ти знаеш по-добре от всички, че нямам никакви намерения спрямо нея. А ти? Пенингтън продължава ли да те преследва?

— Естествено. Видях го на същия прием, на който бях и аз снощи. Успя да ме завари сама и повтори всичко, което ми е казвал безброй пъти досега. Но има нов нюанс. Тъй като му казах ясно и твърдо, че нямам намерение да се омъжвам за него, той ми предложи… само да живея с него! Щяла съм да бъда доволна, имал намерение да ми купи изумруден комплект от магазина на Картие.

— Проклет нахалник! — просъска Майкъл. — Макар все пак да се чудя защо не го направиш, след като виждаш в какво затруднено положение се намираме всички ние.

— Не мога да го търпя и никога няма да се омъжа за него и да нося неговото име.

— Не си особено толерантна към слабостите на другите — усмихна се неочаквано Майкъл.

— Странно ми е да чуя това точно от тебе. Ти, който не проявяваш абсолютно никаква търпимост към другите. Защо ме обиждаш така? Само защото не харесвам Пенингтън ли? — започна да говори малко по-раздразнено Тория.

— Той не е единственият, когото си отблъснала.

— Говориш като някоя майка, която се стреми на всяка цена да вдъхне увереност у своята дъщеря дебютантка при първата й среща с желан кандидат. Що се отнася до мен, казвала съм го и друг път — чакам да се влюбя.

— Това не е ли малко старомодно? — попита изненадващо тихо Майкъл.

— Възможно е — отговори Тория. — Но дълбоко в душата си аз съм наистина старомодна. Хората мислят, че съм лекомислена само защото отивам на всяко събиране, на което ме поканят, готова съм да приема всяка работа, от която да изкарам честно някой и друг грош. Аз не мога да разбера защо една машинописка, която блъска цял ден на машината, в очите на хората е по-скромна от един фотомодел, който използва дадените му от природата красиво лице и идеална фигура, за да показва красиви дрехи? Според мен единствената разлика между мен и една такава моя връстничка е, че не мога да пиша на машина, нито искам да се науча.

Майкъл се загледа в огъня с такова усърдие, като че ли никога в живота си не бе виждал пламъци. Тория се сгуши на обичайното си място сред изтърканите кадифени възглавници на стария фотьойл. Добре че днес поне нямаше нужда от завивка. Замисли се за посещението, което имаха днес.

Страхуваше се, че Майкъл ще се разстрои от факта, че Чарлз Драйтън не се отнесе с очакваното възхищение от неговото изобретение. Ала самата тя се обнадежди, когато вицемаршалът попита може ли да намине някой друг път, за да види как върви работата на братовчед й.

Спомни си, че докато изричаше тези думи, той гледаше нея. Опита да си спомни дали в очите му имаше обикновеното възхищение, което проблясваше във всички погледи, когато се спираха на нея. Не, той бе по-различен от другите мъже, които бе срещала. Много по-резервиран, с ясно отпечатано върху държанието му чувство за достойнство. За Тория той бе свързан само с работата на Майкъл и не представляваше никакъв личен интерес за нея. Бе любезна с него, защото от него зависеше цялото бъдеще на Майкъл. Но не беше ли любезна с всички, които посещаваха техния дом?

Разбираше колко отчаян и самотен се чувстваше Майкъл в момента. Трескаво започна да търси в ума си подходящи думи, с които да му вдъхне малко вяра. Но знаеше, че той няма да приеме от нея дори тази форма на съчувствие.

Спомни си как Майкъл и Летис бяха пристигнали при тях, след като родителите им загинаха в самолетната катастрофа. Напълно естествено бе двете сирачета да останат да живеят при тях. Отначало не бе особено щастлива от присъствието им. Все пак едно момче на шестнадесет години обикновено е напълно неразбираемо за малко десетгодишно момиче. На тази възраст тя не можеше да проумее, че той не мрази специално нея. Просто такова бе отношението му към заобикалящия го свят.

Двете с Летис се стараеха всячески да му угодят. После изведнъж пораснаха и отношенията им се измениха. Когато отиде да воюва, тя бе само едно дете. Той не се върна веднага след края на войната, а бе задържан известно време в чужбина. Затова може би когато се върна бе истински изненадан от факта, че тя се бе превърнала в призната красавица, уважавана млада жена, за която говореше цялото аристократично общество в Лондон.

Трябваше им известно време, за да изградят новите си отношения. Когато Майкъл изпадаше в настроенията си на отчаяние и безизходица, очите на Тория се изпълваха със сълзи на жалост към него. Когато обаче бе в настроение, от него нямаше по-забавен събеседник. Ненапразно Тория казваше, че няма друго място, на което да се е смяла повече, отколкото в дома й.

С израстването на близначките Тория все повече се уверяваше, че в очите на останалите всички те представляваха едно семейство. Или както бе изразила чувствата на всички тях Ксандра:

— Каквото и да се случи, винаги ще съществува това „ние“ — ние и всички останали.

Това чувство на принадлежност я караше винаги да изпитва най-голямо предпочитание към родния си дом: Особено след приемите, когато разказваше всичко, което й се бе случило на Летис, на широко отворилата очи Ксандра, на милата и блага Олга, която й създаваше увереност, че ако започне да прави някаква грешка, именно тя ще я спре. И Майкъл, който сякаш никога не напускаше замъка, готов да се надсмее над нейните приятели, на работата и интересите й. Дълбоко в себе си Тория знаеше, че той приема нещата извънредно дълбоко и всички трябваше да бъдат особено внимателни с него.

Като го наблюдаваше как стои, загледан в огъня, Тория се запита как се получи така, че той неизменно успяваше да се появи там, където не му е работата. Защо толкова много мъже, които имаха не толкова приятен външен вид и много по-ниска интелигентност, постигаха блестящи успехи в живота само, защото бяха сиви, обикновени и без въображение.

— Татко ще бъде разочарован — каза тя изведнъж.

— Не мога да направя нищо повече — отговори злобно Майкъл.

— Зная, но бъди внимателен с него. Знаеш колко му струваше да се обади на министъра на военновъздушните сили. Толкова мрази да моли, когото и да било за някаква услуга.

— Кой обича да се моли? — ритна с крак една цепеница Майкъл. — Нима мислиш, че ми е лесно да нямам никакви доходи? Ами ако трябваше да се грижа за жена и деца?

Тория започна да се смее.

— О, Майкъл, не мога да си те представя като солиден семеен мъж, който трябва в 8 и 15 да бъде на влака за Лондон с бомбе на главата, чадър в ръка и „Дейли Телеграф“ под мишница.

— Не можеш, защото дяволски добре знаеш, че не съм в състояние да припечелвам някакви пари. Аз съм безнадеждно пропаднал тип и нищо повече!

— Освен за собственото ти его, всичко това има ли някакво значение за теб и най-близките ти хора?

— Какво искаш да кажеш с това — обърна се и я погледна Майкъл.

— Това, което току-що казах. Ако искаш да знаеш, всички ние сме пропаднали по някакъв си наш, вътрешен начин. Всички сме неспособни да се установим на постоянна работа или нещо подобно. Носим се във водовъртежа на живота без цел, но с желание за по-приятно прекарване. Единствената ни надежда е, че някой ден всичко ще се оправи.

— Всичко това е нормално за една жена — прекъсна я Майкъл.

— Не, в наши дни не е — възрази Тория. — За да бъда полезна, би трябвало да стана медицинска сестра или чистачка, или нещо такова. Вместо това спечелих малко и всичко похарчих за дрехи, с които се показвам, когато се срещам с приятелите си, повече, от които са безполезни като мен. После се прибирам вкъщи. Какво правим тук? Оставили сме всичко на сестрата на госпожа Фергюсън. Нито Летис, нито аз знаем да готвим, не сме свикнали даже да оправяме леглата си или да избършем праха от мебелите. Интересуваме се само от приятните неща. Най-важното е обаче, че като сме заедно сме много по-щастливи от собствениците на яхти или огромни поля с дивеч. Ние сме „ние“ и никой не може да ни отнеме чувството, че принадлежим към едно голямо семейство.

Когато гласът на Тория заглъхна, Майкъл се приближи и приклекна до креслото й. Като я гледаше втренчено в очите, попита:

— Кажи ми съвсем откровено, Тория, какво искаш от живота?

— Не е честно да искаш това от мен, но ще се опитам да ти кажа. Основното е, че не желая нещо много повече от това, което имам сега. Разбира се, бих се радвала да имам малко повече пари, за да купя нови дрехи на близначките, както и мечтаното от Летис кожено палто. Татко не би отказал нов костюм, а ти имаш нужда от подстригване. Ето, това са нещата, с които бих се задоволила.

— Това ли е наистина всичко, ама съвсем всичко, което искаш? — попита с невярващ поглед Майкъл.

— Едва ли бих могла да добавя нещо. Освен може би синя персийска котка. Обаче те струват най-малко двеста гвинеи.

— Ти май никога няма да пораснеш?

— Ако това би означавало да се превърна в един намръщен, вечно бързащ и недоволен от всичко човек, който се интересува само от финанси и банкови операции, разговаря единствено за националната сигурност, приложението и контрола на атомния синтез, бих предпочела никога да не се присъединявам към гилдията на възрастните.

— Не това имам предвид. Преди малко ми каза, че никога не си се влюбвала. Това истина ли е?

— Зависи какво означава за теб влюбването. Трябва честно да призная, че е имало мъже, които са карали сърцето ми да затупти малко по-бързо. Обаче това се е случвало обикновено при първата ни среща под влиянието на външния вид. Когато го опозная по-добре, разбирам, че или е невъобразимо скучен, или малко глуповат и ограничен. Тогава сърцето ми се връща към нормалния си ритъм. Но стига сме говорили за мен. Кажи нещо за себе си. Никога не си споделял, че си загубил ума си по някоя симпатична радистка по време на войната например. Да не говорим, че сигурно си дал някакъв повод на „Тилифон и фото“ да започне да те преследва с нежните си чувства.

Споменаването на Сюзан Бътлър с името, което й бяха дали близначките, не предизвика очакваната от Тория усмивка на лицето на Майкъл. Вместо това той се изправи рязко и отново втренчи поглед в пламтящия огън.

— Трябва да се махна оттук — каза той внезапно.

— Но, Майкъл, защо?

— Защото те обичам.

Каза го така безизразно, без никакво вълнение в гласа, че за момент Тория се замисли дали го бе чула правилно и попита:

— Какво искаш да кажеш с това, Майкъл?

— Преди малко споменах, че още не си пораснала. Всяка истинска жена би разбрала отдавна по начина, по който се държа през последната година, че съм влюбен в теб. Обичам те с цялото си същество, напълно и безнадеждно. Не мога да живея без теб. Само мисълта, че си с друг дори за една минута, прави живота ми истински ад.

— О, Майкъл, това не е вярно. Не би могъл да ме обичаш толкова много!

— Да, но е точно така. Обичам те от години, мисля, още когато бе съвсем малко дете. Тогава изразявах чувствата си съвсем по детски, като те разплаквах. Просълзеното ти лице ме преследваше непрекъснато, докато бях в Бирма. Там се заклех, че когато се върна, ще бъда нежен и добър с теб. Когато обаче се върнах, те намерих пораснала и нещата се обърнаха — ти беше тази, която ме обгръщаше с добрината си.

— Бедничкият Майкъл!

— Права си да ме наричаш така. Нали всички вие се стараете да се отнасяте добре с мен? Какво му е нужно на Майкъл, освен един кокал, който другите не искат.

— Не трябва да говориш по този начин — обиди се от язвителния му тон Тория. — Не зная как се случи така, но сега си давам сметка, че вие с Летис сте част от нашето семейство. Не мога да си представя живота, без ти да си в него.

— Трябва да свикнеш с тази идея. Ако започнатото от мен начинание бе успяло, тогава може би щяхме да имаме някаква надежда. Но от самото начало всичко е против нас. От една страна, сме братовчеди, а от друга — и двамата нямаме пари. По-добре да си събера багажа и да замина някъде, все едно къде.

— Но Майкъл, не трябва да правиш това — намръщи тя красивото си лице. — Не прави нищо прибързано, което не сме обмислили и обсъдили добре и… — замлъкна тя изведнъж.

— И какво?

— Забравих какво исках да ти кажа. Моля те, повтори това, което ми каза преди малко. Не мога да повярвам, че е истина. Трябва да го чуя още веднъж.

— Аз те обичам! Това ли искаше да чуеш? О, Тория, защо ме накара да изпитвам такива чувства към теб?

Майкъл се отпусна отново пред нея, заговори нещо несвързано, скрил лице в скута й. Внезапно ръцете й се протегнаха към него, погалиха го, докоснаха косата и останах там. Стояха така дълго, без да продумат нито дума. Най-после Тория прошепна:

— Майкъл, чувствам се по-щастлива от когато и да било. Сякаш нещо, което съм чакала много дълго, най-после се е случило. Като някакво дългоочаквано слънце, което ме е огряло с топлите си лъчи. Може ли да ми се е случило това?

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, мисля, че… и аз може би те обичам. О, Майкъл, накарай ме да се уверя, че е така.

Той грубо я придърпа към себе си и впи устни в нейните необуздано, властно, настоятелно. Държа я дълго своя пленница, после неочаквано я отблъсна от себе си и бързо се изправи.

— Защо ми позволи да направя това? Не разбираш ли, че сега всичко за мен ще бъде още по-трудно?

Той прекоси стаята, отиде до прозореца и го отвори. Валеше дъжд. Отвън нахлу студен вятър.

— Какво мога да сторя? Да се оженя за теб? — започна да се смее почти истерично той.

— Не се надсмивай над тези неща — помоли Тория и закри лицето си с ръце.

— Мила моя, не разбираш ли, че те обожавам. Че изпитвам физическа болка, когато гледам дори как разговаряш с някой друг. Знаеш ли, още когато бе дете изпитвах ужас, че ще ти се случи нещо лошо, от което не бих могъл да те спася. Сега разбирам, че от спасение се нуждаеш не ти, а самият аз.

— Майкъл, не говори така. Всичко може да се окаже не толкова безнадеждно. Може би ще успеем да излезем от тази жалка, нещастна бъркотия. Можем да го постигнем само ако всички ние сме заедно.

— Нямам нужда от никой друг. Искам само теб!

— Зная, но това е егоистично — опита се да бъде разумна тя. Помълча и продължи: — Никак не мога да си представя, че моят Майкъл, момчето, с което сме израснали от деца, ме обича.

— Разбирам, че от моя страна бе лудост да ти разкрия чувствата си. Не си ли даваш сметка, че единствените ми приходи са триста лири годишно. Това е всичко, което е останало от родителите ни. А с тях трябва да се грижа и за Летис.

— Ние никога не сме имали много пари. Обаче винаги сме били много щастливи — каза твърдо Тория.

— Да, като деца — вметна Майкъл.

— А сега?

— Нима мислиш, че всичко може да продължи по същия начин, както и досега? Сигурен съм, че разбираш, че това е невъзможно. Трябва да се направи нещо, но не зная какво. По едно време мислех да замина за Австралия. Но какво ще правя там? Такива като мен не са им нужни.

— Майкъл, говориш неразумно!

— И какво от това? Нима има някаква справедливост в това ти да си седиш в собствения дом, щастлива и доволна от това, което си постигнала, а аз като просяк да чакам на вратата ти за малко милостиня? С Летис никога не сме имали собствен дом. Баща ти беше така добър да ни приеме. Но как мислиш, че би реагирал, ако му кажа, че искам да се оженя за теб? Аз, безпаричният неудачник, който никога в нищо не успява.

— Майкъл, престани! Ти се представи блестящо по време на войната и всички сме толкова горди с теб! Само дето не можеш да си намериш подходяща работа, но аз мога да потърся нещо за теб.

— И какво ще бъде то? Нали знаеш, че не бих могъл да се занимавам с нещо, което не ми е по сърце. Отвратителното е, че не зная какво точно искам да правя! Единственото, което зная на този свят и в което съм сигурен, е, че те обичам.

Той се приближи и тя потръпна в очакване да я целуне отново. Изведнъж обаче той се дръпна и почти изкрещя:

— Върви си! Върви си и ме остави сам. От мен няма да имаш никога никаква полза.

Тория стана и за миг спря. Не знаеше какво да направи. Почувства, че от Майкъл се излъчва безкрайна тъга и безнадеждност, които започнаха да я обвиват като в омагьосана паяжина. Искаше й се да извика, да изкрещи, да се приближи до него и да му помогне по някакъв начин. Но не можеше нито да издаде някакъв звук, нито да се помръдне.

— Върви си, Тория. Искам да остана сам — помоли я той по-спокойно.

В гласа му прозвучаха заповедните нотки, които познаваше от дете и на които безмълвно се подчини. Когато стигна до вратата тя се обърна с надежда, че Майкъл ще я помоли да остане. В същото време се страхуваше да бъде дори минутка повече с него. Тъй като не чу нищо, отвори вратата, излезе и тихо я затвори след себе си.

Дълго след като тя излезе, Майкъл остана загледан навън. Вече беше започнало да се здрачава. Изведнъж той се обърна, взе един чук и започна да сипе удари върху макета на изобретението си. Когато направи всичко на парчета, Майкъл захвърли чука с всичка сила. Той прелетя през стаята, удари една настолна лампа, която се пръсна на хиляди парченца. Като неговите надежди, амбиции и мечти.

После той се хвърли в креслото и отпусна глава върху кадифената възглавница, която все още пазеше аромата на нейния парфюм.