Барбара Картланд
Изстрадано щастие (11)

Единадесета глава

За миг всички застинаха неподвижно. Сякаш бе моментална снимка на някакъв много драматичен епизод. После Чарлз каза:

— Махнете се от дома ми.

Стоманеносивите му очи се срещнаха с блестящия поглед на Майкъл. Напрежението бе такова, сякаш всеки момент щеше да последва физическо насилие. Тория даже затвори очи. Усети как Майкъл я освободи и когато погледна отново, той бе пъхнал ръцете си в джобовете и бе заел обичайната си поза. Направи няколко крачки и се приближи съвсем близо до Чарлз. В походката му имаше нещо арогантно и агресивно. Спря и го загледа предизвикателно.

— Отивам си — каза му с леденостуден глас. — Мислиш, че си спечелил, нали? Мислиш, че имаш всичко, но Тория е моя! Тя винаги е била моя и това е нещо, което ще ти бъде изключително трудно да забравиш.

Тория поиска да изкрещи, да отрече току-що казаните от Майкъл думи. Стоеше като парализирана, съзнавайки, че братовчед й нарочно показва пред Чарлз най-неприятните черти от характера си.

— Чу какво казах — повтори Чарлз. — Махай се.

Макар да се стараеше да бъде спокоен, гласът му трепереше от едва сдържан гняв. Майкъл не му обърна внимание. Като непослушно дете, което иска да дразни домашно животно, той заговори с този подигравателен, ироничен тон, който караше опонента му, независимо кой беше, да изпусне нервите си.

— Парите могат да купят много неща в живота. Сигурно обаче си разбрал, че не могат да ти осигурят сърцето на Тория. То е мое от много отдавна. Макар формално да е твоя жена, тя ми принадлежи.

Чарлз не избухна, а каза спокойно и сериозно.

— Мисля, че в момента Тория не принадлежи на никого. Когато реши, ще отдаде сърцето си, на когото пожелае. Ще направим добре, господине, ако не забравяме това.

Като че ли неговото спокойствие разгневи Майкъл повече от всичко друго. Той извади ръката си от джоба и Тория с ужас видя, че е свита в юмрук. Тя разбра, че ако не направи нещо, той ще удари Чарлз. Изтича през стаята и увисна на ръката му.

— Не, Майкъл! Не!

Когато той се опита да я отблъсне, тя добави:

— Върви си. Моля те, върви си!

Той я погледна и Тория разбра, че желанието му за насилие бе минало. Сега той се бе превърнал в малко момченце, което се страхува, че желанията му могат да бъдат оспорени. Погледна я и в очите му имаше няма молба. Тя обаче се отвърна от него.

За да възвърне поне малко наранената си гордост, Майкъл каза:

— Добре, ще си отида, но само защото ти поиска това.

Без да погледне, който и да било от двамата, той излезе и затръшна входната врата след себе си. Тория почувства странно спокойствие и облекчение. След като остана сама с Чарлз, у нея започна да се промъква и някакъв страх от този спокоен и самоуверен мъж, който бе неин съпруг. Щеше да го разбере по-добре, ако бе ударил Майкъл. Но този железен самоконтрол я объркваше.

Не бе в състояние да срещне погледа му и съвсем тихо, почти шепнейки, каза:

— Извинявай, Чарлз.

Той нито отговори, нито направи някакво движение. Нервността й я предизвика да му заговори, все още отбягвайки погледа му.

— Трябва да се опиташ да разбереш Майкъл. Той е крайно нещастен. Винаги съм била до него, когато е имал нужда от подкрепа и помощ. Сега ме няма, омъжена съм за друг човек и той естествено се чувства изоставен. Само ако имаше работа…

Чарлз не каза нищо. Отиде до прозореца и с гръб към нея се загледа навън. Цялата му поза показваше, че не би се съгласил с никакъв компромис. Видя се принудена да продължи.

— Моля те, не се сърди. Не трябва да приемаш сериозно всичко, което говори Майкъл. Когато е ядосан, той изобщо не може да се контролира.

Чарлз помисли малко, преди да заговори.

— Значи твърдиш, че това, което той каза, не е вярно? Ти не го обичаш?

Тя преплете пръстите на ръцете си.

— Честно казано не зная. Винаги съм го обичала, но за мен това бе привързаността между брат и сестра. Така бе до преди няколко седмици. Сега повече не съм сигурна. Това, в което съм абсолютно сигурна, е, че искам да му помогна. Жестоко е безучастно да наблюдаваш как някой се измъчва.

— Разбирам — въздъхна Чарлз. Обърна се и се приближи към нея.

— Дойдох да ти кажа — започна той със съвсем различен тон, — че и следобед трябва да остана в министерството, всички са много разтревожени от случилото се на яхтата на Били Грантли. Тъй като ти бе казала, че искаш да отидеш до вас, поръчах кола за два часа.

Имаше усещането, че я бяха пуснали от затвор. Значи Чарлз не желаеше да разговаря повече за случилото се преди малко. Той я освобождаваше от объркаността, която я бе смразила от момента, в който влезе и я намери в прегръдките на Майкъл. Същевременно изпитваше смътна празнота и неудовлетворение, които не можеше да разбере. Въпреки всичко бе принудена да признае неговото великодушие и да му каже.

— Благодаря ти. Наистина бих искала да отида до замъка. След като свършиш работата си в министерството, няма ли да дойдеш и ти?

— Мисля, че не — отвърна Чарлз. — Ще те чакам за вечеря.

— Добре — Тория погледна часовника си и продължи. — Обядът ще е готов всеки момент. Отивам да се облека.

Тя почти избяга от стаята. Когато застана пред огледалото на тоалетката, се ужаси от вида си. Бузите й бяха набраздени от сълзи, под очите си имаше тъмни петна. Почисти лицето си, прекара пухчето с пудрата, вчеса русите си коси и бавно тръгна обратно надолу.

Случилото се между Чарлз и Майкъл й бе дошло твърде много. Не можеше да се справя с всички емоции, които витаеха около нея и я принуждаваха да се съобразява с неща, за които не желаеше дори да признае, че съществуват и които естествено я довеждаха до състояние на ужас. Помисли си, че животът е много сложен и невероятно труден. Не искаше да носи нещастие на никого, а точно това бе донесла и на Чарлз, и на Майкъл.

Тръгна към замъка в много лошо настроение. Когато обаче колата зави през портала, самата мисъл, че си е у дома, започна да топли душата й. Дупките по алеята й бяха до болка познати. Когато най-после видя неугледния силует на замъка, очите й се напълниха със сълзи.

Бе невъзможно да остане тъжна от момента, в който прекрачи прага на своя дом. Посрещна я обикновената суматоха, която съпровождаше завръщането у дома на всеки от семейството. Бе трудно да се разбере кой вдига повече шум — близначките или кучетата. Въпросите на момиченцата се смесваха с лая на кучетата.

— Защо се върна толкова скоро?

— Какво се случи?

— Разкажи ни абсолютно всичко!

— О, Тория, колко е хубаво, че си при нас!

Въпреки многобройните въпроси, никой не й даваше възможност да отговори. Така, заобиколени с неимоверен шум и врява, стигнаха до дневната. Прозорците бяха отворени, слънцето осветяваше изтъркания килим. Всичко бе много разхвърляно, изглеждаше още по-овехтяло и оръфано, но беше част от това, което бе нейният истински дом.

— Започвайте вие — обърна се тя към близначките. — Разкажете ми за всичко, което се е случило след моето заминаване.

Ксандра и Олга енергично се възпротивиха.

— Първо ще ни разкажеш защо се върна толкова бързо. Монте Карло не ти ли хареса?

Тя не искаше да мисли за Чарлз, който й бе казал, че ще е най-добре по-малко да се говори за неприятния инцидент на яхтата. Трябваше да им каже истината.

— Извикаха Чарлз по спешност в министерството — каза колкото може по-кратко тя.

— Как не ги е срам да ви развалят сватбеното пътешествие? — възмути се Ксандра. — Каква е новата ти къща? Умираме от любопитство да я видим.

— Ако искате, можете да дойдете още утре — отговори Тория и помисли, че разговорът е тръгнал в правилна насока.

Последваха възгласи на възторг. След това Тория отговори на няколко десетки въпроси за къщата. Чак тогава се сети и попита:

— Къде е Летис?

— Отиде при Сюзан Бътлър. Тръгна за тях още преди да се обадиш. Ще умре от яд, че не е била тук, когато дойде.

— Няма ли да се върне за чая?

— Може би, но няма да я чакаме — отговори всезнаещата Ксандра. — Напоследък е непрекъснато при Сюзан. Седят с часове и си говорят за мъже. Ужасно скучно! А Сюзан плаче, че Майкъл не я обичал. Летис толкова се е привързала към нея, че ни забрани да й казваме „Тилифон и фото“.

— Това е добре. Не беше съвсем изискано от ваша страна да се отнасяте така към бедното момиче — опита се да бъде строга Тория, а веднага след това не можа да се въздържи и попита: — Майкъл тук ли е? Олга поклати глава.

— Не е. Рано тази сутрин замина за Лондон. Напоследък е станал много сприхав, изглежда му липсваш. Знаеш ли, даже като че ли не се радва на парите, които е спечелил. Когато го питаме какво ще прави с тях, отговаря: „Ще ги хвърля!“.

— Липсваш ужасно на всички ни — изчурулика Ксандра. Тория се замисли какво да й отговори. Но се сети, че трябва да им съобщи новината за женитбата на баща им. Толкова неща се бяха случили, след като й съобщи новината тази сутрин, че тя бе почти забравила за нея. Не й беше особено приятно тя да обяснява всичко на близначките, но реши, че с отлагането няма да си помогне. Седна до прозореца и придърпа към себе си двете момичета.

— Слушайте дребосъчета — каза тя нежно. — Имам за вас новини от татко.

Те си размениха бързи погледи и се усмихнаха. Тя продължи.

— Той ме помоли аз да ви го кажа, защото е твърде старомоден и му е малко неудобно.

— Обзалагам се, че можем да познаем за какво става дума — изкиска се Ксандра.

— Сигурна съм, че не можете — отвърна Тория.

— Можем, нали Олга? — намигна тя хитро на сестра си.

— Той ще се жени!

— Откъде знаете? — изуми се Тория.

— Една сутрин чухме да се обажда по телефона в общината на Какстън хол и да пита какви документи трябват за сключване на брак. Още тогава с Олга помислихме, че сигурно ще се жени и единствената възможна кандидатка е госпожа Хагар-Басет. Решихме да не казваме на никого, защото подслушването е грях и както каза Олга, се наказва от Бога. Постъпили сме правилно, нали?

Тория започна да се смее от сърце.

— Вие сте непоправими. Наистина нищо не може да се скрие от вас двете. А аз се чудех как да ви съобщя новината, без да ви шокирам. Лично аз щях да падна от изненада.

— Ние с Олга обмислихме много сериозно възможността татко да се ожени повторно и решихме, че нямаме нищо против. Нали, Олга?

— Е, отначало имахме. После се опитахме да се поставим на мястото на татко. Тук му е толкова скучно, затова сигурно обича да си говори толкова много с госпожа Хагар-Басет.

Тория притисна близначките към себе си. Колко повече бяха видели от възрастните около себе си.

Помисли си, че наистина им е време да тръгнат на училище. Тук живееха с тревогите на големите, докато на тяхната възраст още трябваше да лудуват и да играят с връстниците си. Ето още нещо, в което Чарлз бе напълно прав.

— Всички трябва да се държим колкото може по-добре с госпожа Хагар-Басет. Предполагам, че отначало ще й бъде трудно да свикне със семейство като нашето — каза тя мъдро.

— Няма да ни е трудно да се разберем с нея. Нали знаеш, че беше поканена на сватбата ти. Когато вие с Чарлз заминахте ние поговорихме с нея. Тя обича кучета, разговаряше с нас като с възрастни, възхитена беше от замъка. Да не говорим, че според нея ти си най-красивата в света. А татко просто я боготвори.

Олга също се намеси.

— Когато си тръгваше, спря да погали кучетата и ни каза, че според нея е много хубаво едно семейство да се състои от много хора. Защото когато един напусне, след него няма да остане огромна празнина.

— Ние разбрахме какво искаше да ни каже — побърза да обясни Ксандра. — Че ако сме само две, когато едната от нас се омъжи, другата ще бъде много самотна и нещастна. Както и ти, тръгна с Чарлз и макар да ни липсваш, поне сме две и всяка има другата за компания.

След този разговор дори малките съмнения, които изпитваше по отношение взетото от баща й решение, изчезнаха. Истински късмет бе на тази възраст и в такова финансово състояние да намериш съпруга, която е готова да готви и да се грижи за теб, за близначките ти… и да обича кучетата.

След смъртта на майка си тя бе заела нейното място. И макар да се опитваше да върши всичко както трябва, сега разбра, че до голяма степен се бе провалила. Баща й бе самотен, Майкъл — нещастен, близначките бяха надраснали възрастта си, а замъкът бе занемарен.

„Била съм неспособна да изпълнявам всички тези задължения“ — помисли Тория. Погледът й се спря на скъсаната драперия над прозореца, на оръфания подгъв на завесите. Имаше толкова много неща, които би могла да направи. Ала ги бе оставила на госпожа Фергюсън или просто ги бе пренебрегнала.

Опита да бъде обективна и помисли за последните години, прекарани у дома. Почувства се виновна. Бе избягвала да забелязва, когато нещо не бе наред. Мислите й се върнаха към събитията от сутринта. Не можеше да се отърве от чувството, че щом е била лоша домакиня, сигурно нямаше да бъде по-добра съпруга.

Можеше да се успокои само с това, че поне се ползваше с любовта и възхищението на двете си по-малки сестри. Това бе повече от очевидно от начина, по който я държаха нежно за ръце, от доверчивостта, с която Олга отпусна главицата си на рамото й.

— Колко е хубаво, че си тук — й каза нежно Олга.

— И си толкова красива! — не остана по-назад Ксандра. — Щастлива ли си с Чарлз, Тория? Ама наистина и много щастлива?

Така й се искаше да излъже, да избере най-лесния отговор. Но кой знае защо не можеше.

— Не зная — отговори тя бавно. — Трудно е да не познаваш достатъчно добре съпруга си.

— Аз не бих имала нищо против да съм омъжена за Чарлз — каза внезапно Ксандра. — Той е толкова добър. С него ти е топло и приятно. Никога няма да те изостави в студа.

— Предполагам, че е така — отговори Тория леко озадачена.

Сети се за израза на Чарлз, когато влезе в дневната и я завари в прегръдките на Майкъл. Какво ли си бе помислил? Дали й се разсърди?

Изведнъж кучетата скочиха и се втурнаха с неудържим лай към вратата.

— Кой ли е? — попита Тория.

— Сигурно Майкъл — предположи Ксандра. — Не можем да разберем защо лаят толкова много по него.

С тези думи тя погледна Ксандра многозначително. След което и двете станаха. Сякаш с някакво шесто чувство разбраха, че миговете на интимност с голямата им сестра бяха свършили. Изтичаха и надникнаха през вратата.

— Майкъл, Тория е тук! — извика Ксандра.

Тя чу как стъпките, насочили се по посока на работилницата му, спряха рязко и започнаха да се приближават към дневната. В следващия миг той застана пред нея.

— Не ми каза, че ще идваш в замъка — не забави укорите си Майкъл.

— Тогава и аз самата не знаех. Едва след твоето тръгване Чарлз ми каза, че е поръчал кола, която да ме докара до тук.

— Вие вече виждали ли сте се днес? — попита изненадана Ксандра.

— Да, ходих да видя къщата на Тория. Построена е от злато и украсена със скъпоценни камъни.

— Глупости — каза рязко Тория. — Това е една съвсем малка и много непретенциозна, но достатъчно хубава и удобна къща.

— Точно като собственика й — добави Майкъл с вечната си ирония.

— Майкъл, не ставай ужасен — помоли го тя.

— Не съм ужасен, а съм развълнуван. Знаеш ли защо? Получих предложение за работа, което наистина ме заинтересова.

— Работа! — възкликна Ксандра. — Каква работа, Майкъл?

Майкъл огледа трите чифта сини очи, втренчени с очакване в него, застана с гръб към огъня и както обикновено с ръце в джобовете.

— Тория, нали си спомняш колко често си ми казвала, че съм добър в областта на фотографията. Когато ми връчваха спечелените от лотарията пари, там присъства един фотограф, който правеше снимки. Имаше някакви проблеми с един от апаратите си и аз успях с подръчни средства да отстраня дефекта. Той бе впечатлен и ми предложи да направя няколко скици и описание на това, което направих, за да го покаже на своите шефове. Случайно го видял намиращият се тук в момента представител на холивудска филмова компания. Той проявява такъв интерес, че ми предлага да замина за една година в Холивуд, където да работя по механичните проблеми на снимачната техника. Най-после получих предложение за работа, която ми е по сърце! — завърши той триумфално и погледна Тория.

Тя скочи на крака.

— О, Майкъл, звучи прекрасно. Толкова се радвам!

— Винаги съм се надявал, че ще се намери някой, който да оцени таланта ми! — продължи той с тържествуваща нотка в гласа.

— Искаш ли да дойдеш в работилницата, за да ти покажа някои от скиците, които направих? — попита той и без да дочака отговор, тръгна да излиза.

Тория автоматично стана и го последва. След нея се втурнаха близначките. Майкъл обаче ги спря.

— Не и вие, дечковци. На вас ще ги покажа друг път.

— Добре тогава, но не се бавете дълго — съгласиха се неохотно те.

Тория знаеше много добре, че предложението на Майкъл да разгледат скиците му бе само предлог да остане насаме с нея. Веднага след като влязоха в работилницата, Майкъл затвори плътно вратата и каза.

— Трябва да поговорим, Тория.

— Така и предположих. Все пак защо не ми покажеш скиците?

— Защото не са тук.

— Толкова се радвам, че си получил предложение за работа, която ти харесва. Това ще е добър повод да се махнеш оттук. Още повече, че днес в дванадесет на обяд и татко се ожени.

— Чичо Артур? Боже мой, за кого?

— За госпожа Хагар-Басет. Всички ние така се радваме.

— Сигурно сте загубили ума си — възкликна той. — На неговата възраст това е… глупаво и неразумно.

— Той не е чак толкова стар — не се съгласи с него Тория. — А последните години бе толкова самотен…

— Не бих могъл да спра баща ти да се прави на глупак — сви с безразличие рамене Майкъл. — Но това е повече от отвратително. Човек на неговата възраст да се ожени за една незначителна женица, чието обществено положение е много по-ниско от неговото.

— Майкъл, Майкъл, не виждаш по-далеч от носа си — заинати се момичето. — Непрекъснато ми разказваш за собствените си страдания, а не можеш да си представиш, че и някой друг, освен теб е самотен и нещастен.

— В крайна сметка чичо Артур би трябвало да знае какво прави и да не се държи като гимназист. Но след като е решил да се прави на глупак, аз не мога да му попреча. Но да престанем да се занимаваме с него. Искам да поговорим за нас двамата.

— За какво? — попита тъжно тя. — Сега, когато заминаваш, не е ли по-добре да се опитаме да забравим всичко, освен щастливото време, което прекарахме заедно като деца. Аз ще бъда тук, ти — в Холивуд. Не можем да се разкъсаме на части.

— Да, аз ще бъда в Холивуд — съгласи се с нея Майкъл. — Но ти ще си с мен!

— Какво искаш да кажеш? — не повярва тя на ушите си.

— Това, което чу. Ти идваш с мен! Няма да те оставя тук!

— Но това е невъзможно! — почти проплака тя.

— О, не, съвсем не е! Ти се ожени за този Драйтън само защото искаше да ми помогнеш. Добре, това, което си мислеше, не се получи. Може би трябваше да те спра, но реших, че ако искаш да се правиш на глупачка, ще трябва да си готова да понесеш и последствията. Тогава не можех да ти предложа нищо друго, освен неуспехи и провали. Сега положението се промени. В банката имам голяма сума пари, предлагат ми работа, която ще ми донесе хиляди долари. Ти си моя, както казах вече тази сутрин на твоя съпруг — този надут пуяк. Ти винаги си принадлежала само на мен! Идваш с мен в Холивуд!

— Но как бих могла, Майкъл? Та аз съм жена на Чарлз.

— Съпруга да, но не и жена. Нали, Тория?

Тя наведе очи, ала продължи да настоява.

— Не мога да изоставя Чарлз. Той бе толкова добър с мен! Ожени се за мен, защото ме обича. Аз бях тази, която се държа отвратително — омъжих се за него, когато знаех, че не го обичам.

— Мислиш ли, че ще поправиш грешката си, като продължиш да живееш с човека, когото не обичаш? По-добре намери сили, отърси се от старите си грешки и ела с мен в Америка. Заедно ще сме толкова щастливи!

— Съмнявам се — прошепна едва чуто тя.

— Съмняваш се в какво?

— Че ще бъдем щастливи. Дори когато сме заедно, изпадаш в проклетите си настроения, сърдиш се. Аз пък не можах да ти помогна с нищо, за да излезеш от трудното положение, в което се намираше.

— Това беше само защото нямах пари — опита се да я убеди той. — Не можех да съм щастлив, когато всяко пени в джоба ми, всеки залък в устата ми зависеха от баща ти. Исках да съм независим и да имам свой собствен живот. Но исках и теб!

— Почакай, Майкъл, трябва да помисля — Тория закри очите си с ръце. — Казваш, че ме искаш, но достатъчно силно ли е това желание, за да бъдем заедно и да сме щастливи?

— Ти знаеш колко те обичам. Нямаш право да се съмняваш в това. Забрави всичко и тръгвай с мен за Холивуд.

— Но това няма да е честно спрямо Чарлз — простена тя.

С тези думи тя тръгна, залитайки към голямото кресло, в което бе седяла толкова пъти при подобни кризи и се отпусна в него. Повече почувства, отколкото видя, че той се приближи и застана на колене до нея. Обви раменете й с ръцете си, допря буза до нейната.

— Трябва да дойдеш с мен — прошепна той настоятелно. — Повече не мога без теб. Трябва да се грижиш за мен, да ме обичаш и да ми помогнеш да стана това, което искам. Това е единственият шанс, който имам, за да променя живота си. Няма да ме подведеш, нали Тория?

— Разбери, че не мога просто така да напусна Чарлз. Това ще е най-малкото нечестно спрямо него. Представяш ли си какъв шум ще се вдигне във вестниците, ако го напусна, преди да е минала и една седмица от сватбата ни? Това може да се окаже пагубно за кариерата му.

— По дяволите Чарлз и кариерата му! — изруга Майкъл. — А аз? Не разбираш ли, че не мога без теб! И трябва да знаеш още нещо. Че без теб няма да замина!

— Моля те, не говори така — простена Тория. — Както сам каза, това е големият ти шанс. Не трябва да се отказваш от него заради мен, длъжен си да не го изпускаш!

— Да, ще направя точно така — повтаряше като загубил разума си Майкъл. — Ако не дойдеш с мен, няма да замина. Ще остана тук и ще превърна живота на госпожа Хагар-Басет, на баща ти и на всички в истински ад.

Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка. В гласа му обаче имаше нотки, които накараха Тория да повярва, че не се шегува.

— Не е честно, Майкъл — повтори отчаяно тя.

— Какво значение има дали е честно или не? — попита я той. — Знаеш, че те обичам. Досега не си ме подвеждала, нямаш право да го направиш и този път. Ако дойдеш с мен в Холивуд, ще мога да постигна успеха, за който мечтая. До няколко месеца Чарлз ще се разведе и ще се оженим. Длъжна си да дойдеш, Тория!

— Това е лудост — прошепна тя.

— Може да е лудост, но е прекрасна лудост. Обичам те, Тория.

Протегна ръце, прегърна я и устните му започнаха да търсят нейните.

— Не, не ме целувай. Трябва да помисля!

— Няма нужда да мислиш. По-добре ме целуни — впи той устните си в нейните.

— Не, не — опита се да го отблъсне тя.

— Обичам те. Зная, че и ти ме обичаш — шепнеше той в ухото й.

Тя успя да се освободи и почти проплака.

— Да, обичам те — признанието й прозвуча колебливо. — Но не толкова, че да върша подлости, да постъпвам нечестно и жестоко с човек, от когото съм видяла само добрини.

— Така ли мислиш? — попита той подигравателно. — Чарлз ще те забрави бързо, даже да те обича толкова, колкото си въобразява. Едва ли е в състояние да изпитва такива огнени чувства, каквито изгарят нашите сърца.

Докато говореше, Майкъл отново я прегърна.

— Не ме целувай, моля те, Майкъл. Трябва да ме оставиш да си помисля. Да опитам…

Не можа да продължи. Отново устните на Майкъл заглушиха това, което искаше да му каже. Ръцете му я притискаха трескаво. Сърцето му лудо биеше до нейното. Искаше да извика, да го отблъсне. Но както при други критични ситуации изведнъж изгуби способността си да мисли или реагира.

Точно в този момент през прозореца долетя ясният глас на Ксандра.

— Тория, Тория, идвай! Чакаме те!

Той я върна от тъмнината, която бе започнала да я обгръща. Майкъл я пусна. Трябваха й няколко мига, за да си поеме дъх. Викът долетя отново, този път по-настойчиво.

— Тория, тук ли си? Побързай!

— Идвам, Ксандра. Тръгвам веднага.

После погледна Майкъл в очите.

— Тръгвам.

— Добре, но за малко. Заминаваме след три дни?

— Нима ще отпътуваш толкова скоро?

— Да, ако ти дойдеш с мен. Ако ли не, ще скъсам договора пред очите ти.

— Не мога да направя такова нещо с Чарлз. Не мога, повярвай ми — прошепна умолително тя.

— Ще го направиш. Не можеш да разрушаваш живота ми, да ме лишаваш от единствения шанс, който някога съм имал.

— Замини без мен! — помоли го тя още веднъж.

— Казах ти, че това няма да стане. Всичко е решено, престани да се съпротивляваш.

— Казах не, Майкъл, и няма смисъл да продължаваш да ме убеждаваш. Знаеш, че не мога да дойда с теб.

— Така ли? Добре тогава.

С тези думи Майкъл извади от джоба си дълъг плик с емблемата на някаква фирма и го хвана между пръстите на двете си ръце. Тория извика.

— Майкъл, какво правиш?

— Ще скъсам договора.

— Не, не трябва!

— Ще дойдеш ли с мен?

— Да… Не… Не зная. О, Майкъл, защо трябва да се държиш така?

— Защото те обичам. Толкова ли е трудно да разбереш? Е, какво да правя?

Той изви леко плика и започна да къса външния му край.

— Но ти трябва да приемеш тази работа! Длъжен си да заминеш — изкрещя тя.

— Идваш ли с мен или не?

Затвори очи и почувства как душата й замръзва, а сърцето й спира. Когато му отговори, сякаш всичко у нея бе умряло!

— Предполагам, че да.

Без да продума, Майкъл постави плика обратно във вътрешния си джоб и протегна ръце към нея. Тя обаче се обърна и почти изтича към вратата. Когато излезе, от очите й се ронеха неудържими сълзи.