Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (7) (Разказ за братята)

3.
Сблъсъци

Пъг се намръщи.

Докато четеше последната депеша от своето правителство, кешийският посланик се усмихваше принудено и почти измъчено.

— Милорд Гадеш — заяви представителят на Кралството барон Марсел дьо Грю със също толкова фалшива усмивка. — Това е невъзможно.

Пъг погледна Накор, който седеше вдясно от него. Последният кръг от преговорите между Кралството и Велики Кеш се оказваше поредното препотвърждение на предишния кръг.

Накор поклати глава и каза:

— Защо не отдъхнем малко, ваши благородия, и да си дадем време да обмислим тези предложения?

Калари, цурански „черен халат“, представящ собственото си правителство, империята Цурануани, в качеството на неутрален наблюдател, заяви:

— Великолепна идея, приятелю.

Двамата посланици се оттеглиха в осигурените им квартири, а Пъг заведе Накор и Калари в друга стая, където чакаше Миранда с Калиед, водача на най-силната от трите фракции на магьосниците в Звезден пристан.

Калиед изглеждаше по-стар от Пъг, въпреки че Пъг бе с двайсет години по-възрастен от него. Пъг имаше вид на двайсет и няколко годишен млад мъж благодарение на подмладяването си от освободените жизнени енергии, стояли доскоро заключени в Камъка на живота.

Миранда, която също изглеждаше само на двайсет и няколко години, се усмихна на съпруга си.

— Някакъв повод за радост?

— Не — отвърна Пъг и пое халбата с ейл, предложена му от един ученик, играещ ролята на прислуга за представящите интересите на Звезден пристан в преговорите между Кралството и Велики Кеш.

— Трябва да призная — отбеляза Калари, — че тези преговори изглеждат много по-ритуални, отколкото допусках. — Отпи от горещото кафе и кимна одобрително. Беше плешив мъж на средна възраст, все още строен, със стегнато тяло и проницателни сини очи. — Дали се дължи на моята незапознатост с нюансите на кралската реч, на някакъв пропуск в познанията ми за кешийската култура или това наистина беше просто подновяване на старите претенции и искания?

— Не — отвърна Накор. — Схванал си положението съвсем точно.

— Тогава какъв е смисълът? — попита Калари. — Традициите на моята империя включват преговори, но те обикновено се водят между цуранските владетели. Боя се, че вашата представа за дипломация ми е малко непонятна.

Калари беше изпратен от Конгрегацията на магьосниците на Келеуан, за да осигури представянето на интересите на Цурануани в Звезден пристан. Търговията между предишните врагове, Островното кралство и империята Цурануани, ту се усилваше, ту затихваше през годините. От петдесетина години бе в ход сериозна промяна в цуранското общество, след възхода на Дома Акома и неговата изпълнена с новаторски идеи водачка, Владетелката Мейра, Слугата на империята. Синът й Юстин беше управлявал империята въпреки няколкото политически заговора, целящи да върнат империята към по-старите традиции, отхвърлени от Мейра. Многото промени бяха предизвикали сътресения, които в различни моменти ограничаваха търговския обмен между двата свята до крайност, но през последните десетина години беше настъпил стабилен период и империята искаше да се погрижи нищо да не затруднява ценния обмен с Мидкемия.

— Ако си представиш, че ние сме Турил, само че с повече мечове, тогава ще разбереш нуждите, пред които сме изправени — каза Пъг.

Калари кимна. Турил беше единствената държава, оказала съпротива на неговата империя на родния му свят, и империята беше принудена да сключи един предпазлив мир.

— Ами, откакто Слугата на империята премахна толкова привилегии на Конгрегацията, на нас ни се налагаше непрекъснато да се учим на нови неща. Но все пак смятам, че това безсмислено дърдорене около масата за преговори е доста труден процес.

Накор се засмя.

— Напротив, много е лесен. Точно затова го правят дипломатите.

Калари изгледа странния дребосък. Накор беше включен на масата на преговорите от Пъг. Познат като Миламбер в света на цураните, Пъг беше легендарна фигура, човек, внушаващ почти толкова благоговение, колкото самата Господарка Мейра. Единствено този факт бе притъпил донякъде слисването на част от цуранските Велики, когато се разбра, че Накор е включен в тези срещи. Външно погледнато, самозваният „Върховен жрец“ на някакъв си неизвестен още орден не беше нищо повече от един дрипав скитник, е, да речем, най-много ловък фокусник, който се правеше на глупак. И все пак в този странен дребничък човечец имаше нещо, което караше Калари да е предпазлив с прибързаните преценки. Зад несекващия му грубоват хумор се долавяше мощен интелект и всяка фибра от естеството на Калари му подсказваше, че си има работа с човек с огромни магически дарби, предрешен като най-обикновен комарджия и превърнал се наскоро в човек на религията. Можеше колкото си иска да твърди, че силите идват от боговете или че са просто „номера“, както често подхвърляше, но Калари усещаше, че става дума за човек, отстъпващ по чародейска мощ единствено на Пъг.

Калари отхвърли човъркащите го подозрения за Накор. Така или иначе, този исаланец беше забавен и дружелюбен.

— Добре де — каза магьосникът, — тогава ще трябва да ми пообясниш как е най-добре да се продължи с това безсмислено дърдорене.

— Намери си някой друг — отвърна Накор. — За мен е също толкова отегчително, колкото и за теб. — Отпи от ейла. — А освен това вече е решено как ще приключат работите.

— Нима? — каза Пъг. — Ще бъдеш ли така добър да споделиш разсъжденията си?

Накор се ухили, както правеше винаги, когато се канеше да сподели с другите дара на своя остър ум и проницателност.

— Много е просто. Всички можете да се досетите, ако се опитате. — Миранда се усмихна лукаво на съпруга си. Накор продължи: — Кралството беше ранено, но не фатално. Кеш знае това. Имат си шпиони. Знаят, че макар кралят да иска войските му да се върнат в Изтока, това не е заради някакви сериозни неприятности там. Ако Кеш ни създаде неприятности, кралят ще заповяда принцът да задържи войниците. А ако Кеш изчака, докато армиите на Изтока се изтеглят, това дава на Патрик повече време да се подготви и да се справи с всяко кешийско попълзновение.

Накор поклати глава.

— Виждате ли, Кеш съзнава, че са загубили онова, което Кралството им даде, когато се постараха да се възползват от благоприятното си положение. Знаят, че най-доброто, което могат да получат, е някоя и друга търговска концесия, но никога няма да си върнат каквото им беше отстъпено, за да пазят южния фланг на Кралството. — Изгледа всички. — Те просто се мъчат да измислят начин как публично да признаят, че са били глупави, без да признаят, че са били глупави.

Калари се засмя. Дори обикновено намръщеният Калиед се принуди да се усмихне.

— Значи всичко е въпрос на чест? — попита Пъг.

Накор сви рамене.

— По-скоро въпрос как да се избегне наказанието. Генералите Руфи ибн Саламон и Бешан Солан ще има доста да се обясняват пред императора, когато се върнат в Кеш. Ще трябва да си осигурят наистина добра версия, обясняваща как поради алчността си са загубили онова, което императорът е спечелил благодарение на своята щедрост. Знаете, че те не бяха упълномощени от Кеш да завладеят цялата Долина, нали?

Пъг изгледа Накор с присвити очи.

— И как научи това?

— Обикалям тук-там — отвърна Накор. — Слушам какво се говори. Генералите може и да си държат устите затворени, но войниците приказват. В генералската шатра служат войници, после те приказват пред търговци и лагерни курвета, а търговците и курветата приказват с фургонджии, и много скоро всички научават какви ги върши генералът. Разберете: Кеш не иска война, дори Кралството да е слабо. Те така и не успяха напълно да усмирят южните държави под Огърлицата на Кеш. Кешийската Конфедерация ще се надигне отново при първия повод и вашият крал знае това. Следователно империята не иска война, и Кралството също не иска нова война — заети са с тази, която водят в момента — и всички ние си седим тука, докато резултатът е отдавна известен.

— Освен едно — каза Пъг.

Накор кимна и каза:

— Звезден пристан.

— Но този въпрос е решен — каза Калиед.

Пъг сви рамене.

— Знам. Аз казах на Накор да сключи каквато сделка се наложи, за да ви накара да помогнете за спасяването на Кралството; заплахата, че ще действате срещу Кеш, ако нападнат, наклони везните в наша полза. Но все още ми предстои да обяснявам на краля как така съм отстъпил едно от неговите херцогства.

— Вечерям с членовете на съвета — каза Калиед. — След като Робърт Д’Лийс избра да продължи да служи в Даркмоор на принца, трябва да му изберем заместник в съвета. — Той се надигна и добави: — Но не забравяй, Пъг, въпреки твоята легендарна мощ и нашето огромно уважение заради това, което основа, Звезден пристан вече не е твое лично владение. Разполагаме с клетвата на Накор, че ще зачетеш споразумението, което сключихме, за да получи Кралството помощта ни. Сега там управлява съветът, и не от твое име, докато ти си някъде другаде, но от името на всички, които пребивават там. Твоят глас тежи толкова, колкото и гласът на всеки друг член на Академията.

Пъг помълча, после каза:

— Добре. Ще зачета тази клетва и ще се постарая Кралството да признае вашата автономия.

— Автономия? — възкликна Калиед. — Ние предпочитаме да мислим за независимост.

Накор махна небрежно.

— Не ставайте глупави. Пъг може да убеди краля да позволи да се самоуправлявате, но не очаквайте да накара краля да приеме искането ви за независима цялост, разположена в границите на Кралството. Освен това, докато вие защитавате Кралството от Кеш, Кралството също ви защитава от Кеш. Допускаш ли поне за миг, че императорът също ще е толкова щедър?

Дълго време Калиед не каза нищо, след което отвърна:

— Добре. Ще представя това на съвета и съм сигурен, че те ще предпочетат да не бъдат „глупави“ по този въпрос. — Изгледа Накор сърдито, кимна на останалите в стаята и излезе.

Калари се обърна към Накор и каза:

— Стигам до извода, че предишните ви коментари по дипломацията засягат по-скоро теоретичната сфера, отколкото практиката.

Миранда се засмя. Пъг също.

— Е, все пак има доста да обяснявам на принца и мисля, че той няма да се примири. Подозирам, че Патрик ще е още по-малко очарован от идеята за автономен Звезден пристан в неговите граници, отколкото Калиед.

— Отиваме в Даркмоор, така ли? — попита Миранда.

Пъг кимна.

— Накор?

Накор също кимна.

— Тук нямам повече работа. Сред учениците имаме Сини ездачи, чиято грижа е да не допуснат преподаващите тук магьосници да станат прекалено тесногръди. Освен това трябва да прекарам известно време с Доминик и другите ишапийци, които останаха около принца. Само да взема Шо Пи, и ще отидем заедно.

Той излезе, а Калари каза:

— Пъг, един въпрос.

— Да?

— След като дойдох в Звезден пристан от името на императора, успях донякъде да сглобя картината на това, което става тук. Любопитен съм защо ти, лично, не дойде в Конгрегацията и не потърси нашата помощ в справянето със заплахата от страна на тази Изумрудена кралица. — Той сниши глас. — Не съм съвсем сигурен какво точно се е разиграло тук, но оставам със силното впечатление, че залогът е бил много по-голям, отколкото биха могли да разберат повечето хора.

Миранда и Пъг се спогледаха и Пъг отвърна:

— Да. Но не мога да споделям подробности. Колкото до това защо не потърсих цуранска помощ, нашите отношения с империята съвсем не са същите след Макала.

— Аха… — каза Калари и кимна разбиращо. Като цурански Велик, Макала беше дошъл в двора на принца на Крондор преди години, привидно за да действа като посредник между Конгрегацията на Келеуан и принца, но всъщност се оказа самоназначил се шпионин, решен да разкрие тайната за това, което в действителност се беше случило в Сетанон в края на Войната на разлома.

Действията му бяха мотивирани от лоялността му към империята и от страха от някакъв заговор на Кралството или от някакво изключително мощно оръжие, и действително беше разкрил тайната за Камъка на живота. С помощта на случайни агенти, наети от него около Сетанон, се бе превърнал в част от заговор, включващ Братството на Тъмната пътека. Само намесата на един ренегат, моределски главатар, бе предотвратила по-сериозната катастрофа.

Макала и четирима от съратниците му от цуранския свят бяха омагьосали големия дракон-оракул, обитаващ под град Сетанон, и бяха на ръба да отключат Камъка на живота, когато пристигнаха Пъг и спътниците му. Тази тайна беше умряла заедно с Макала и четиримата му съзаклятници, дълбоко в пещерната зала под града. Неговата измяна спрямо оказаното му доверие беше обтегнала отношенията между Кралството и империята в продължение на цяло десетилетие. Само някои членове на Конгрегацията на Келеуан и неколцина доверени съветници на принца на Крондор знаеха за инцидента; той послужи като предупреждение и за двете страни на разлома. Оттогава всички дела между империята Цурануани и Островното кралство се водеха по най-формалния и предпазлив начин. Неведнъж се предлагаше разломите между двата свята да бъдат затворени окончателно, но търговията между тях все пак продължи. Сега обаче тя беше ограничена само до разлома на Звезден пристан.

— И все пак — каза Калари — се оказа разумно да потърсиш помощта ни в онази демонстрация на сила, която подготвихме за кешийците.

Пъг поклати глава и сви рамене.

— Това беше идея на Накор.

— Той е най-необикновеният тип, когото съм срещал.

Пъг се съгласи.

— Какво ще кажеш на Патрик? — попита Миранда.

Пъг отвърна с тежка въздишка.

— Много неща, но нито едно няма да му хареса.

 

 

Принц Патрик изглеждаше готов да избухне. Обикновено бледото му лице беше почервеняло.

— Автономен? — изрева той. — И какво точно би трябвало да означава това?

Пъг въздъхна. За разлика от своя предшественик принц Арута, Патрик не виждаше нещата в перспектива. Пъг си напомни, че в много отношения принцът все още си беше младеж и за разлика от принц Арута, комуто водачеството беше поверено поради заслуги, младеж все още незакален във врящия казан на войната. Докато разрушаваха града му, Патрик беше опазен на Изток по настояване на краля. Пъг подозираше, че голяма част от мрачното настроение на Патрик се дължи на чувството му за безсилие и на неспособността му да се противопостави на бащините заповеди.

— Магьосниците в Звезден пристан настояват… — почна Пъг.

— Настояват! — изрева Патрик. — Смеят да настояват?! — Стана от трона, служил доскоро за символ на властта на барона на Даркмоор, слезе от подиума и застана точно пред Пъг. — Аз да ти кажа на теб за какво настоява техният крал. Той настоява за тяхната безпрекословна вярност и подчинение…

Пъг погледна към внук си, херцог Арута, който поклати глава, за да му покаже, че е безполезно човек да говори на принца, когато е разгневен. Но на Пъг му беше все тая. Беше три пъти по-възрастен от принца, беше видял повече от всички хора на този свят и освен това беше уморен.

— Патрик — каза той спокойно. — Човек понякога губи.

— Те са наши граждани! Живеят в границите на Кралството.

Накор, който до този момент беше стоял мълчаливо отстрани с ученика си Шо Пи, подхвърли:

— Само ако старите граници все още съществуват, ваше височество.

Патрик извърна рязко глава и рече:

— На теб кой ти разреши да говориш, кешиецо?

Накор му отвърна с нахална усмивка:

— Вашият крал, преди много години, забравихте ли? И освен това съм исаланец.

Отегчен от сцената, Пъг каза:

— Патрик, стореното — сторено. Решението е неприятно, но поне е някакво решение. Не можеш да се справиш едновременно с нашествениците на запад, с Кеш на юг и с магьосниците в Звезден пристан. Трябва да започнеш отнякъде. Звезден пристан е най-лесният. След като на чародейската общност се гарантира тяхната автономия, Кеш ще трябва да се изтегли до старата граница. Така се решават два проблема. Тогава ще можеш да си върнеш Запада.

Патрик замълча. Мъчеше се да се овладее.

— Това не ми харесва.

— На краля също няма да му хареса, но ще разбере — каза Накор. — Принц Ерланд прекара известно време в Кеш. Спаси императора и познава добре императрицата. Твърде добре — добави той ухилено. — Ерланд ще им отиде пак на гости и скоро нещата по тази граница ще се върнат в нормалното си русло.

— Само дето ще съм загубил Звезден пристан.

— Ако не се съгласиш, губиш много повече — каза Пъг и погледна младия принц право в очите. — Понякога управлението означава труден избор между лошото и още по-лошото. Съгласи се, че Звезден пристан може да се самоуправлява, и ще победиш Кеш.

Думите на Пъг накараха младия принц да се замисли.

— Добре. Подгответе документите, милорд херцог — рече той накрая, удостоявайки Пъг с официалния му ранг на херцог на Звезден пристан. — В края на краищата губим вашето херцогство. Убеден съм, че баща ми ще ви измисли друг подходящ пост или нещо подобно. Все пак той обясни, че сте нещо като братовчед на династията и трябва да се отнасяме с вас както подобава.

Пъг погледна жена си и тя му отвърна с леко свиване на раменете. „Млад е“, като че ли му каза, в съгласие със собствените му мисли. Пъг понечи да си тръгне, но Патрик продължи:

— Смятам обаче, че ще е най-добре лично да обясните на краля какво става тук.

— Искаш да напиша рапорт на краля?

Патрик отново бе изпаднал в плен на неовладения си гняв.

— Не, искам да си приложиш магическите фокуси и да се пренесеш в Риланон. Всъщност заповядвам да го направиш, милорд херцог! Може би, като по-мъдър от мен, кралят ще може по-добре да прецени дали това не е някаква измяна. — Хвърли поглед към Миранда. — И ще се изненадам искрено, ако жена ти не се окаже агент на империята.

Пъг присви очи и не каза нищо.

— Ще се наложи да докажеш тази вярност, която ми се губи в момента, магьоснико, ако държиш да си върнеш благоволението на този двор.

— Да докажа? — промълви Пъг. — Вложих всичките си сили да предотвратя унищожението на всичко, което ни е скъпо.

— Четох донесенията — отвърна Патрик. — Чух и приказките. Демони и твари на долните кръгове на ада. Да, магия, която щяла да обгърне целия ни свят в мрак и други подобни.

Арута запремества поглед от единия към другия и заговори:

— Ваше височество! Дядо… моля ви! Чака ни толкова много работа, съперничеството в ранговете няма да ни помогне с нищо.

Пъг погледна внук си и каза бавно:

— С никого не съпернича, Арута. Единствената ми цел е била, от самото начало, да служа.

Пристъпи напред и гласът му се изпълни със закана.

— Щом заповядвате, принце, ще се подчиня. Ще заделя време да посетя краля. Ако не сте доволен от представянето ми през последните месеци, може би той ще се убеди, че цената, която платих, доказва предаността ми.

— Може би! — възрази с гняв Патрик. — Отстъпи едно херцогство, което според всички донесения просто си зарязал, а аз имам цяла престолнина, която се валя в руини, и целият ми принципат на запад е под гнета на вражи сили. Кой от двама ни е загубил повече?

Гърлото на Пъг пресъхна, лицето му пламна. Той отвърна хрипливо:

— Загубил? Ти смееш да ми говориш за загуба? — Пристъпи, застана само на педя от принца и вдигна очи към по-високия млад мъж. — Аз загубих почти всичко, дете такова! Загубих син и дъщеря, а мъжът, когото тя обичаше, беше за мен като втори син. Уилям, Гамина и Джеймс дадоха живота си за Крондор и Кралството. Ти седиш на този трон от няколко години, Патрик. Когато преживееш колкото мен, стига да те сполети тази съдба, спомни си какво каза тук.

Патрик като че ли се смути, щом осъзна, че е пренебрегнал гибелта на семейството на Пъг във войната. Но все пак когато Пъг се обърна да излезе, викна гневно:

— Няма да позволя да се обръщат по този начин към мен, магьоснико! Херцог или не, кралски братовчед или не, ще се върнеш и ще ми поискаш прошка!

Пъг рязко се извърна, но преди да успее да каже нещо, Арута застана пред своя принц.

— Ваше височество! — И сложи ръка на рамото на Патрик, за да го спре, и прошепна: — Това няма да доведе до нищо добро! Успокойте се, ще обсъдим това утре. — И добави шепнешком: — Баща ви няма да е доволен от това. — И преди принцът да успее да отвърне, се обърна и каза: — Дядо, ако вие и съпругата ви благоволите да вечеряте с мен, можем да обсъдим как точно да проведем беседата с Короната. — След което се обърна към останалите присъстващи в залата придворни: — Това е всичко за днес. Съветът е свободен.

След което подкара Патрик през една врата към покоите му, за да не му позволи да нажежи положението още повече.

— На това момче му липсва възпитание — каза Миранда.

Пъг не отвърна нищо, само предложи ръка на жена си и я поведе към заделените им стаи. Знаеше, че внук му ще ги навести веднага щом принцът се успокои.

 

 

Арута сякаш се бе състарил с няколко години само за няколко часа. Очите му, обикновено ясни и будни, сега бяха хлътнали, с тъмни кръгове около тях. Той въздъхна и кимна благодарно, щом Миранда му подаде бокал с вино.

— Принцът? — попита Пъг.

Арута сви рамене.

— Трудно е. През войната той като че ли беше доволен да следва съветите на татко и вуйчо Уилям. Подготовката за отбраната на града беше в ход, когато пристигна в Крондор, и той просто се съгласяваше с всичко, което искаше татко. Но сега е изнервен. От него се иска да вземе решения, които биха затруднили най-добрите пълководци в историята на Кралството. — Отпи от виното си. — Вината е моя донякъде.

Пъг поклати глава.

— Не. Патрик е отговорен за действията си.

— Но татко щеше да…

— Ти не си баща си — прекъсна го Пъг и въздъхна. — Никой не е като Джеймс. Джеймс беше неповторим. Както и принц Арута. Западните владения сигурно никога повече няма да видят мъже, толкова даровити като тях, събрани в едно и също време. — Пъг се умисли. — Всичко започна с лорд Боррик. Никога не съм срещал мъж като него. Арута му беше равен в много отношения, може би го превъзхождаше в някои неща, но като цяло, Боррик отгледа двама сина, от които Кралството се нуждаеше…

— Но оттам насетне виждаме как родословната линия отслабва — продължи той замислено. — Крал Боррик се закали в пътуванията си до Кеш, но не може да се сравни с баща си, принца. — Пъг се загледа през отворения прозорец към далечната светлина на факлите по стените на замъка. — Навярно е от изтеклите години, от способността да се мисли в историческа перспектива, но по времето на Войната на разлома в Запада съществуваше едно усещане, че рано или късно ние ще се наложим. Сега си давам сметка, че това е идвало от принц Арута, от твоя баща с най-ярките му прояви на дързост и безразсъдство, от други, които водеха, и от онези, които ги следваха.

Пъг погледна внук си.

— Трябва да израснеш, Арута. Ти никога няма да бъдеш като мъжа, чието име носиш, и никога няма да си като баща си, но природата не е целила да бъдеш като някой от тях, колкото и достойни да бяха те. Ти трябва да станеш най-доброто, на което сам си способен. Знам, войната ти отне не по-малко, отколкото на мен. Ти единствен от всички тук знаеш какво чувствам. Мъже като Оуен Грейлок и Ерик фон Даркмоор трябва да се извисят, за да посрещнат нуждите на държавата. — Усмихна се и добави: — Способен си на повече неща, отколкото си мислиш. От теб ще стане един великолепен херцог на Крондор.

Арута кимна. Майка му, Гамина, беше осиновена дъщеря на Пъг, но той я беше обичал и ценил също като своя син Уилям. Да изгуби и двамата само за няколко дни бе ужасно.

— Знам, че за теб е по-тежко, дядо. Аз оплаквам родителите си. Ти оплакваш децата си.

Пъг не каза нищо, само преглътна и стисна ръката на Миранда. След края на войната често го спохождаше вълна на дълбока скръб и болка, и колкото и да се надяваше, че чувството за непрежалима загуба ще отзвучи, то не минаваше. Понякога заглъхваше, дори го забравяше за няколко часа, улисан в това и онова, но то винаги се връщаше в мигове на тихи спомени.

Дори бракът му с Миранда беше сключен припряно, сякаш всяко забавяне можеше да ги лиши от миговете заедно. Пъг и новата му жена прекарваха колкото може повече време един с друг, потънали в разкрития за миналия си живот и обладани от необходимостта да обсъдят бъдещето си. Но всеки миг заедно, колкото и радост да носеше, биваше засенчен от чувството за загуба, чувството за несвършена работа и чувството, че нищо не може да върне и на двамата онова, което бяха загубили безвъзвратно.

Пъг кимна на думите на внука си и въздъхна.

— Арута, двамата с теб никога не сме имали възможността да сме заедно. След смъртта на първата ми жена се отдалечих от майка ти. Да виждам как тя остарява беше съдба, която се стараех да избегна. — Той се взря в очите на внука си. — Толкова много неща от двамата ти родители има у теб… Знам, че баща ти те обучаваше още от рождение да служиш и че животът ти никога не ти е принадлежал, но също така знам, че той щеше да ти намери много по-лека роля, ако беше решил, че ти липсват качества: нямаше да ти позволи да последваш пътя му, ако беше по-нищожен от това, което си. Ето защо ти казвам отново: трябва да израснеш. Патрик може един ден да се окаже достоен водач, но този ден все още не е дошъл. И в нашата история често се е оказвало, че някой в ролята на съветник е успявал да ограничи избора, лежащ пред владетелите. — И като си спомни за лудия крал Родерик, Пъг добави: — Навярно е трябвало да използваме повече такива мъже в миналото.

— Ще се постарая, дядо — промълви Арута.

— Не че искам да давам съвети, тъй като аз самата навремето не се справях много добре с подчиняване на правила, но ми се струва, че докато приключим, ще се наложи да направиш повечко опити — каза Миранда.

Арута съвсем посърна.

— Знам. — Един слуга обяви, че вечерята им е готова, и те се преместиха в съседната стая. Пъг мислеше за една от причините Арута да изглежда толкова изтощен: притеснението за собствените му синове.

 

 

Джими се огледа. В последните два дни през района, където бяха спрели, бяха минали много патрули. Бяха се опитали да влязат в града, но през поставените пред портата постове не пускаха никого. Онзи, който командваше в Крондор, все едно дали генерал Дуко, или някой друг, беше решил, че проникването на кралски агенти е сериозна заплаха, и беше блокирал града.

Никой не притесняваше наемниците и търговците, струпали се извън градските стени, стига и те да не създаваха неприятности. Предната нощ край един голям огън близо до техния беше избухнала голяма крамола, може би заради комарджийски дълг, заради жена или кръвна обида, Джими така и не разбра, но свадата набързо бе потушена от едно отделение войници, които се изсипаха на коне и разпръснаха всички. В акцията нямаше и помен за някаква изисканост или ред — най-обикновен разпръскващ рейд, проведен бързо и ефикасно. Имаше няколко убити, още неколцина превързваха раните си, но редът беше възстановен. Повечето мъже извън стените бяха дошли за плячка, за грабеж или за да получат редовно заплащане, а не за да щурмуват един укрепен град.

Джими прецени, че градът може много лесно да се превземе, стига Патрик и армията му да са пред стените, но не бяха. Те бяха в Даркмоор или в поход, а докато стигнеха до Крондор, укрепленията щяха да достигнат впечатляващи размери. Работниците — свободни или пленници, Джими така и не разбра — излизаха всеки ден призори и полека-лека възстановяваха щетите, нанесени от последния щурм на града предното лято.

Беше рискувал с една обиколка на кон покрай главните източни порти и видя, че са възстановени успешно. Макар и не толкова внушителни като предишните, новите порти изглеждаха здрави и добре изработени. Сред тези, които работеха за нашествениците явно имаше опитни дърводелци — нали всеки мъж в Новиндус на възраст, годна за носене на оръжие, беше принуден да влезе в армията.

Привечер на втория ден Малар попита:

— Млади господарю, ще си търсим ли някое безопасно място за спане?

Джими поклати глава.

— Мисля, че видях достатъчно отвън. Време е да влезем в града.

— Простете невежеството ми, но всяка порта и пролука е завардена, както вече видяхме. Как предлагате да го направим?

Джими отвърна:

— Към и от Крондор има повече достъпи, отколкото се вижда. Дядо ми ги знаеше всичките и се погрижи двамата с Даш да ги научим наизуст.

— Възможно ли е брат ви да намери такъв вход?

Джими махна на „слугата“ си да го последва и двамата бавно тръгнаха покрай група умърлушени войници, готвещи се да се настанят в поредната студена нощ около лагерния огън, с малко храна и още по-малко надежди.

— Доколкото познавам Даш, той вече е в града.

 

 

Даш седеше, опрял гръб в мръсната каменна стена. Останалите затворници — също. Мъжете се бяха скупчили от двете му страни, но той нямаше нищо против; времето все още беше студено, а пленилите ги не хабяха дърва да топлят робите. Беше само по долна риза и панталони. Ботушите му, палтото, наметалото и всички останали вещи му ги бяха взели.

Беше успял да избяга от патрула, който го преследваше, и се беше добрал до самия край на Крондор. Пред градските порти се беше натъкнал на поселище от търговци, крадци, войнишки курви и какво ли още не. Нашествениците бяха затворили града за всеки, който не е от войските им, и покрай източната стена се бе наложило странно примирие.

При толкова много проломи в стените примирието се поддържаше от патрули, които яздеха между струпаните извън стените хора: мешавица от кралски дезертьори, останали без домовете си селяци, работници и търсещи служба наемници. Наред с нашествениците и кралските войници се мяркаха и не малко кещийци, квеганци и бойци от Свободните градове на Натал.

Даш бе допуснал грешка, като се опита да се промъкне скришом в Крондор. Ако извън стените всеки човек можеше да се радва на свободата си, то зад стените свободни хора бяха само служещите в армията на генерал Дуко. Първия ден успя да се скрие, но после се натъкна на патрул и докато го гонеха, се шмугна в една привидно пуста сграда, която всъщност бе приютила половин дузина отдъхващи си след дежурство войници. Те го задържаха, докато патрулът пристигне, без дори да го питат какво търси в града. Набиха го, ограбиха го и накрая го прибраха.

Това бе станало преди три дни. Беше пребит, болеше го всичко, но Даш не се съмняваше, че ще се измъкне при най-малкия шанс и този път нямаше да се заблуди, че градът е запустял. Не само че не беше, а ставаше много по-оживен, отколкото можеше да си помисли човек от донесението на Джими.

Два дни беше работил по възстановяването на едно укрепление на северната стена. Опитал се бе да подслуша приказките на стражите, но почти не можеше да ги разбере. Дарба за езици имаше брат му. Самият Даш говореше прилично кешийски и ролдемски, след като му бяха набили с много упражнения двата езика в главата още като момче в кралския двор в Риланон.

Но много слабо схващаше квеганския, наталския и ябонския, които, макар да произлизаха от кешийски, бяха почти непознати за ухото му. А „общата реч“ на Новиндус беше дори по-неразбрана от кешийския.

Все пак схвана, че става, или скоро предстои да стане нещо необичайно. Войниците сякаш бяха не по-малко притеснени от ставащото на север, отколкото от онова, което вероятно идваше от изток.

— Да вървим — каза мъжът до него.

Даш кимна и стана. Мъжът се казваше Густаф, наемен войник от Долината на сънищата. Даш още първата нощ разбра, че повечето пленници са окаяни местни хорица — от града или рибари и селяци от околностите. Густаф беше изключение, защото войниците на Кралството бяха отделени от останалите пленници. Не ги тормозеха. Даш нямаше представа какво мисли да прави с тях генерал Дуко — да ги използва за заложници може би. Но в резултат на това отделяне Густаф и още един-двама от петдесетината мъже, набутвани нощем в помещение, пригодено за десетина души, можеха да се окажат негови полезни съюзници, когато решеше да се измъкне.

Друг от мъжете, Талвин, почти със сигурност беше крадец, но Даш избягваше да говори много-много с него. Влезеха ли в каналите на града, един местен крадец можеше да се окаже полезен водач, но докато деляха една килия, Талвин като нищо можеше да го предаде на стражите като кралски шпионин заради една дажба повече.

Вратата се отвори и мъжете излязоха от претъпканата килия и се затътриха по коридора. Бяха ги настанили в полуизгоряла табакхана в северния квартал на града. Тук беше струпана повечето миризлива градска търговия — кланици, бояджийници, рибопродавници и други подобни, та затова районът предлагаше две удобства за нашествениците: големи, сравнително незасегнати сгради и близост с един участък от стената, който адски се нуждаеше от ремонт. Даш подозираше, че работниците в източния квартал са настанени в изоставени конюшни и сайванти.

Пазачът им махна и първият в колоната излезе от коридора в студената утрин. Когато и Даш излезе на светлото, примигна и с изненада откри, че почти постоянната облачна покривка се е разнесла — и за лошо, и за добро. През деня той почти не усещаше студа заради тежката работа, с която го товареха, но днес май щеше да се постопли.

Изчака да дойде момчето с храната и водата и алчно като съкилийниците си грабна полагащия му се комат. Хлябът беше корав и безвкусен. Зърното беше толкова лошо смляно и пресято, че няколко души си бяха чупили зъби от втвърдените люспи и камъчета. Водата беше размесена с малко вино. Ден преди да го заловят няколко души бяха покосени от дизентерия и нашествениците бяха решили, че с малко вино ще предотвратят епидемията.

Закуската свърши бързо и ги подкараха на работа. Даш и още четирима мъже трябваше да преместят един голям камък, паднал от стената по време на битката за Крондор. Трябваше да го качат на един грубо скалъпен кран, направен от някакъв вражески инженер. Все пак Даш бе виждал в последните два дни как дървената измишльотина вдига и по-големи камъни и беше сигурен, че ще върши работа още известно време.

Но защо беше цялото това бързане да се възстанови Крондор? Беше логично Дуко да не иска да отстъпва града на Патрик. Но да се опитва да го задържи за по-дълго… не изглеждаше много смислено. В това Даш надушваше загадка и колкото и да му се искаше да избяга, искаше му се също и да разбере какво точно става тук.

Надигнаха камъка и бързо придърпаха мрежата под него. Даш използва момента, докато другите я привързваха към крана, обърна се и попита Густаф:

— Много ли държиш да останеш тук?

Войникът — хрисим нисичък мъж — му отвърна с най-емоционалното си изражение: малко крива усмивка.

— Разбира се. Тук има много възможности за напредък.

— Да, бе. Още дузина умрели и ще си първият на опашката за хляб и вода.

— Какво си намислил? — прошепна Густаф.

Даш забеляза, че Талвин ги гледа, и отговори също шепнешком:

— Ще ти кажа по-късно.

Густаф кимна и групата им подхвана следващия голям камък.