Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (18) (Разказ за братята)

14.
Последствия

Джими плачеше.

Стоеше на стъпалата на двореца в Крондор, до брат си, на една стъпка зад принца, и сълзите се стичаха по лицето му. Не можеше да си представи живота без баща си. Знаеше, че тези, които влизат в бой, може да умрат, но баща му не беше воин. Беше учил фехтовка като всеки благородник в Кралството, но животът му бе преминал в администриране, дипломация и раздаване на правосъдие. Само веднъж бе избрал да се бие и това решение бе струвало живота му.

Даш изобщо не си беше представял, че завръщането на баща му в Крондор ще е на катафалка. Лицето му се беше стегнало в безизразна маска, докато я гледаше как отминава. Беше обявен ден на траур за херцог Арута и другите, паднали при завземането на Сарт.

Даш се чудеше дали всичко това си струва. Не изпитваше нищо освен някаква празнота. Джими не криеше гнева и болката си, но у самия Даш нещо като че ли беше погребано. Гледаше с празни очи събралите се благородници и офицери на Кралството — как всички свеждат почтително глави пред тленните останки на баща му — и всичко това му се струваше безсмислено.

Баща му през целия си живот беше деликатен човек. Владееше меча съвсем прилично, поне в тренировъчните дуели, поддържаше добра форма, яздеше и плуваше при всяка удала му се възможност, но никога не се беше сражавал в бой. Според думите на капитан Субаи, накрая се бе проявил като храбър войник, но изобщо не трябваше да му се позволи да отиде в Сарт… Даш усети, че от очите му бликват сълзи, и примигна да ги махне.

Херцог Арута всъщност беше главата на семейството. Майка им открай време беше обсебена от клюките на кралския двор в Риланон и от дългите си гостувания на семейството си в Ролдем. Детството на момчетата беше преминало в обкръжението на гледачки, учители — и на дядо им, който ги учеше как да се катерят по стени, да отварят ключалки и на какви ли не още безразсъдни неща. Присъствието на дядо им в живота им беше забавно, но баща им беше като скала — спокоен и кротък, грижлив и обичлив. Даш не помнеше нито веднъж баща му да не го е посрещнал с топла прегръдка. Помнеше как баща му заставаше пред него, с ръка на рамото му, сякаш смяташе този физически контакт за нещо особено важно.

Изведнъж осъзна, че скърби за загубата на цялото си семейство. Дядо му и баба му в Ролдем му бяха общо взето чужди хора. Беше ходил там само пет-шест пъти в детството си — родителите на майка му бяха гостували в Риланон само веднъж, за сватбата на дъщеря си. Сестра му беше омъжена за херцога на Фаранзия в Ролдем и след сватбата си не се беше връщала в Кралството. Сега му беше останал единствено брат му, Джими.

Катафалката се скри зад конюшните и принц Патрик каза:

— Цялата нация скърби за загубата на херцог Арута. След малко благоволете да се явите на дворцовия ми съвет. — Кимна към отсрещната страна на двора, където стоеше Франси с баща си, обърна се и се заизкачва по широките каменни стъпала. Щом принцът се скри, тълпата благородници се разпръсна.

Джими вдиша дълбоко и махна на Даш да го последва. Тръгнаха след катафалката и заобиколиха централната част на двореца. Един погребален агент надзираваше свалянето на тленните останки. Двама войници грижливо свалиха тялото на херцог Арута, увито от глава до пети в лен, намерен от някого в Сарт. Погребалният агент се обърна към Джими и каза:

— Вие сте синът на лорд Арута, нали?

Джими кимна и посочи и Даш.

Погребалният агент си придаде състрадателна физиономия.

— Цялата нация скърби заедно с вас, млади господа. Как бихте искали да се погребат тленните останки на баща ви?

Джими погледна Даш и каза:

— Аз… никога…

— Как е прието? — попита Даш.

— Като херцог на Крондор, баща ви е удостоен да бъде погребан в дворцовата гробница. Като граф Венкар има право на вечен покой в двореца в Риланон. Или ако имате фамилни имения…

Джими погледна смълчалия се Даш, после каза:

— Фамилните имения са този град. Но баща ми е роден и израснал в Риланон. Това винаги е било неговият дом. Върнете го там.

— Както желаете.

Даш сложи ръка на рамото на Джими и каза:

— Хайде да пийнем нещо.

— Само по едно. След час трябва да сме при принца. След това ще се напием в памет на татко.

Даш кимна и двамата тръгнаха обратно към главния вход на двореца.

Пред входа стоеше Малар Енарес.

— Моите съболезнования — каза той и се поклони.

Слугата от Долината на сънищата беше намерил сто начина да бъде полезен в двореца. Когато Джими се беше върнал, очаквайки да го завари все още под стража, го беше досмешало и същевременно изненадало, защото го завари да шета из щаба на Дуко. Беше се оказал истинско чудо, станеше ли дума за организиране, почистване и поддържане на реда. Отново се беше лепнал за Джими, след като Дуко замина на юг да поеме командването на Южните окрайнини и да надзирава укрепленията по кешийската граница.

Малар влезе след братята и попита:

— Мога ли да направя нещо за вас, млади благородия?

— Ако можеш да донесеш бутилка хубаво бренди, ще съм ти благодарен — каза Джими.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Малар и тръгна нанякъде.

Даш и Джими тръгнаха по дългите дворцови коридори, вече възстановени почти до състоянието отпреди разрушаването на Крондор. Из палата продължаваха да щъкат работници и слуги — сменяха дървенията на прозорци и врати, наместваха плочки или окачваха пана. Най-задните стълбища към горните етажи все още се нуждаеха от ремонт, но последните напукани камъни бяха махнати и заменени със зидария, а саждите и следите от пожара бяха изтрити.

— Помниш ли как изглеждаше замъкът преди? — попита Даш.

— Знаеш ли, тъкмо си мислех същото — отвърна Джими. — Проклет да съм, обаче не помня.

— Патрик е наредил старите бойни знамена в залата на принца да бъдат възстановени.

— Не е същото — каза Джими, — но разбирам причината.

Стигнаха до стаята на Джими и влязоха. Поседяха мълчаливо, после Даш промълви:

— Ще се побъркам. — И се разплака.

Очите на Джими също се насълзиха.

— Знам. Що за глупост беше това? Да тръгне да го убият.

— Написа ли на мама и лелите?

— Още не. Ще го направя довечера. Още не знам какво да им пиша.

— Пиши им, че е загинал храбро. За краля и родината.

— Слаба утеха — каза Джими.

Даш изтри очи и каза:

— Трябваше да отиде.

— Не, не трябваше.

— Трябваше — повтори Даш. — Целият му живот мина в сянката на дядо и на човека, чието име носеше.

Джими също изтри очите си с опакото на ръката.

— Историята ще признае само един Арута Крондорски. — Въздъхна. — Татко сигурно ще бъде отбелязан някъде съвсем бегло. Мъжът, наречен на името на велик принц, управлявал Риланон и Крондор. Нищо повече ли няма да остане за него от това?

— Само за онези, които го познаваха и обичаха.

На вратата се почука и Джими стана. Отвори и завари застаналия зад нея Малар Енарес — държеше поднос с бутилка бренди и две кристални чаши.

Джими отстъпи встрани, за да пусне слугата да влезе. Малар постави подноса на масата и каза:

— Искам да изразя най-дълбоките си съболезнования, млади господа. Макар да нямах удоволствието да познавам изтъкнатия ви баща, не съм чувал за него нищо, което да не е достойно за почит.

— Благодаря — каза Джими.

Даш взе бутилката и наля. Малар излезе. Даш подаде едната чаша на брат си, вдигна своята и промълви:

— За татко.

— За татко — повтори Джими. Отпиха мълчаливо.

След минута Джими каза:

— Знам как се е чувствал татко.

— Как? — попита Даш.

— Колкото и да съм добър, колкото и високо да се издигна, ще има само един Джеймс Крондорски.

— Само един Джими Ръчицата — съгласи се Даш.

— Но пък дядо щеше да ни каже, че това няма нищо общо със славата.

— Макар че тя му харесваше — каза Даш.

— Съгласен съм — отвърна Джими. — Но той си я е спечелил с това, че е бил адски добър във всичко, което е правил. Не се е стремил на всяка цена да стане най-дяволски умният благородник в историята.

— Може би точно това е знаел татко от самото начало. Виждаш ли, въпросът е просто да си свършиш работата и да оставиш на историята да решава каквото има да решава.

— Сигурно си прав. Е, време е да отидем в кабинета на Патрик и да видим какво ще реши.

Даш стана и оправи туниката си.

— Смяташ ли, че ще те направи херцог на Крондор? Ти си по-големият син все пак.

Джими се засмя.

— Едва ли. Ще предпочете някой с по-голям опит в службата. И кралят също.

Даш отвори вратата.

— Ти си само с две години по-млад от Патрик, Джими.

— Точно затова Боррик ще иска някой по-възрастен и по-мъдър в Крондор — каза Джими. — Ако татко беше херцог на Крудий или Ябон, най-вероятно аз щях да се окажа на гребена на вълната, с някой силен кралски съветник на първия кораб на запад, но Крондор? Не, тук има да се върши твърде много работа и възможните грешки са твърде много. — Тръгна по коридора и добави: — Освен това главоболията са твърде много.

Стигнаха до страничния вход към кабинета на принца, Джими почука и вратата се отвори. Сравнени с тясното пространство в Даркмоор, служебните помещения тук бяха просторни. Книгите и свитъците, които баща им бе наредил да бъдат изнесени на безопасно място, се бяха върнали на местата си по рафтовете и в раклите. Малар тъкмо връчваше на един от слугите цял куп документи.

— Помагаме ли? — попита го Джими.

— Всеки с каквото може — отвърна слугата.

Двамата влязоха в частния кабинет на принца. Патрик вдигна очи — до бюрото му стоеше херцог Браян Сълдънски — и кимна на братята.

— Господа, позволете ми най-напред отново да изразя съболезнованията си по повод смъртта на вашия баща — каза Патрик. — Загубата му е не само за неговото семейство, но и за цялото Кралство. — Огледа стаята, сякаш търсеше нещо. — Имам чувството, че всеки момент ще се появи. Чак сега си давам пълна сметка колко много съм разчитал на съветите му.

Патрик въздъхна и продължи:

— Но, както винаги, налага се да продължим. Чакат ни неотложни дела. Лорд Сълдън ще действа като мой съветник, докато кралят не реши, че е уместно да назначи нов херцог в Крондор. — Погледна Джими и добави: — Познавам те достатъчно добре, за да знам, че не очакваш поста.

Джими поклати глава.

— След десет години — може би, но сега не.

Патрик кимна.

— Добре, защото си ни необходим извън Крондор.

— Къде, ваше височество?

— Трябва ми доверен човек, който да държи Дуко под око. Ти, изглежда, се разбираш добре с него, а на мен ми е нужен някой, който да го държи изкъсо.

Джими сведе глава и каза:

— На вашите заповеди, ваше височество.

— Ще изпратя съобщение до баща си, Джими. Смятай, че ще приеме предложението ми ти да наследиш баща си като граф на Венкар.

— Благодаря, ваше височество. — Венкар беше мястото, където бяха отраснали. Като много други имения на първоначалното островно кралство на Риланон, според континенталните мерки то беше малко. Едва стотина акра земя, с малка рекичка, ливади и пасища. Селяните арендатори бяха престанали да обработват земята още преди столетия, когато Риланон бе разширил териториите си на континента. Но въпреки скромните си размери, Венкар беше едно от най-красивите имения в Кралството. Дядо им го беше уредил за Арута, след като старият граф на Венкар беше умрял, без да остави наследници. Джими се беше родил в двореца, както и сестра му, но още като бебе го бяха преместили в имението. Даш се беше родил там — това беше родният му дом.

— Тъй че ако баща ми не ми отговори, че съм идиот, ти вече си граф Джеймс.

— Благодарен съм на ваше височество — отвърна Джими.

— А за теб, Даш, имам специална работа — каза Патрик.

— Да, ваше височество?

— Тук в Крондор имаме един проблем. Армията е на север, а мечовете на Дуко са долу на юг. Аз разполагам с дворцовата гвардия и това е всичко. Градът се връща към нормалния си живот, но гъмжи от бандити и разбойници, главорези и крадци. Трябва ми някой, който да въведе ред. Като премислям всички, с които разполагам, ти имаш най-голям усет. Ето защо те назначавам за шериф на Крондор. Докато не изградим истинска градска стража и полицейска служба, законът в града си ти. Наеми когото можеш, но дръж града под контрол, докато не свършат войните.

— Шериф? — възкликна Даш.

— Възразяваш ли?

— Ъъ… не, ваше височество. Просто съм изненадан.

— Животът е пълен с изненади — каза Патрик и посочи пергаментовите свитъци по бюрото. — Донесения от двата фронта. Кешийците отстъпват пред Дуко при Края на сушата, но извършват набези по източния фронт при Шамата. Мисля, че няма да се приближат много, защото се боят от магьосниците в Звезден пристан, но обезкървяват патрулите ни, които по начало са рехави. Грейлок е в Сарт и се готви за офанзива на север. — На лицето на Патрик се изписа загриженост. — Нещо не е наред. Отбраната по крайбрежието е слаба. Знаем, че Фадавах беше готов да пожертва Дуко, защото се боеше, че не му е верен. А сега изглежда, че по същия начин пожертва Нордан, макар според всички донесения Нордан да е най-старият му и верен съюзник.

— Може би не държи хората си толкова здраво, колкото мислехме — отбеляза Джими.

— Всички донесения показват, че зимата е била трудна за нашествениците — каза Браян Сълдънски. — Много от хората им са загинали от рани и глад. Но агентите ни също така съобщават, че те търгуват с Квег и Свободните градове, храната е в изобилие и са се укрепили в Илит.

— Някакви сведения от Ябон? — попита Патрик.

— Нямаме — отвърна херцог Браян. — Нямаме никаква вест, след битката за Сарт. Корабите не могат да пробият през пиратите на Квег, за да стигнат Свободните градове. Всички кораби от Далечния бряг бяха използвани в подкрепа на щурма. Шансът за един куриер да премине през вражеския тил и да стигне до нас е нищожен. Може би след като доближим Илит ще научим нещо и за Ябон, но засега трябва само да се молим младият херцог да задържи Ла Мут и Ябон.

Патрик погледна Джими и Даш и каза:

— Ще вечеряте с мен и ще обсъдим новите ви задължения. В твоя случай, Джими, преди да си тръгнал още утре.

— Утре? — възкликна Даш. — Патрик… ваше височество, мислех, че ще придружим останките на баща ни до Риланон за погребението му.

— Съжалявам, но нямаме време. Ще трябва да се сбогувате довечера, след вечерята. Може би ще го зачетем с малък помен след вечеря… да, това ще е уместно. Но изискванията на войната не позволяват на никого от нас лукса да се отдадем на скръб или веселие. Аз например трябва да лъжа много благородници на Кралството за официалното сватбено празненство, и годеницата ми съвсем не е щастлива, че ще се омъжи сред пепелищата на Крондор, а не в кралския дворец. Така че всички правим жертви.

— Значи на вечеря — каза Даш.

— Свободни сте — каза принцът.

Братята се поклониха и излязоха.

— Ти вярваш ли го това? — попита Джими.

— Кое?

— Тази работа, че „всички правим жертви“.

Даш сви рамене.

— Патрик си е Патрик. Никога не е знаел кога трябва да продължи и кога — просто да млъкне.

Джими се засмя.

— Прав си. Сигурно затова открай време е толкова слаб на карти.

 

 

— Идеално — каза Накор.

Алийта — стоеше неподвижно — промълви:

— Чувствам се глупаво.

— Изглеждаш чудесно — увери я Накор.

Младата жена стоеше на един сандък, с покрити с бяла кърпа глава и рамене, но иначе облечена в обикновената си дреха. На няколко крачки от нея скулпторът трескаво ваеше глината, като се мъчеше да улови чертите й. Правеше го вече от три дни. Накрая отстъпи, огледа творението си и заяви:

— Получи се.

Накор заобиколи, а Алийта слезе от сандъка, пристъпи да погледне и попита:

— Така ли изглеждам?

— Да — увери я Накор. Продължи да обикаля статуята и накрая заяви: — Да, ще свърши работа. — Обърна се към скулптора и попита: — Колко време ще ти отнеме?

— Колко голяма я искаш?

— В реален ръст. — Посочи Алийта. — Като нея.

— Тогава — по един месец за всяка от двете.

— Добре. По месец ще е чудесно.

— Искате ли да ги донеса тук?

— Едната я искам тук, ще я поставим в двора. Другата я закарай в Крондор.

— В Крондор? Господин Ейвъри не каза нищо за мъкнене на статуя чак до Крондор.

— Да не искаш фургонджиите да ти вдигнат статуята?

Скулпторът сви рамене.

— За мен е все едно, но ще струва по-скъпо.

Накор се намръщи.

— Това си е между теб и Ру.

Скулпторът кимна, грижливо уви глинения модел в намазан с масло плат и го понесе към фургона си отвън.

— Вече свободна ли съм? — попита Алийта.

— Не — отвърна Накор. — Но поне няма да позираш повече.

— За какво е всичко това? — попита тя, докато сгъваше кърпата, която бе свалила от главата си. — Чувствах се много глупаво, докато позирах.

— Това е статуя на Богинята.

— Използвал си ме за статуя на Богинята! — Тя го изгледа стъписано. — Но това е…

— Нещо, което и аз не разбирам. Но беше правилният избор.

Брат Доминик, който до този момент беше стоял в ъгъла и бе следил целия разговор, се намеси:

— Дете, повярвай ми, този странен човек знае някои неща, неща, които не разбира, но след като ги знае, значи са истина.

Младата жена го изгледа така, сякаш това обяснение я е объркало още повече.

— Щом Накор казва, че ти трябва да позираш за изобразяването на Богинята, значи е така — каза Доминик. — Повярвай ми. Не е богохулство.

Това като че ли успокои момичето и то промълви смутено:

— Е, мен ме чака пране.

И излезе, а Доминик приближи до Накор и го попита:

— Какво виждаш в това момиче?

Накор сви рамене.

— Нещо удивително.

— Можеш ли да си малко по-точен?

— Не — каза Накор. — Идваш ли с мен в Крондор?

— Указанията на моя храм са да подпомагам плановете ти по всякакъв начин — отвърна Доминик. — Ако това означава да те придружа до Крондор, значи ще дойда.

— Това е добре. Тук нещата ще продължат и без мен. Шо Пи може да ръководи храненето на гладните и ученето на децата. Вече е започнал да обучава послушници в основите на монашеството. Орденът на Дала е добро място за начало и това ще отсее тези, които търсят само безплатна храна и топла постеля от тези, които наистина желаят да допринесат за делото.

— Кога тръгваме? — попита Доминик.

Накор сви рамене.

— След ден или два. Тогава за Крондор ще отпътуват последните армейски части, които трябва да се присъединят към принца, и можем да се прикрепим към обоза.

— Ще съм готов.

След като Доминик излезе, Накор се обърна и се загледа в Алийта, която окачваше пране на опънатото през двора въже. Слънчевите лъчи я осветяваха отзад и очертаха около главата й ореол от светлина в мига, в който тя се изправи на пръсти, за да преметне прането на въжето. Накор се ухили и каза на глас:

— Чудесно.

 

 

Разговорът не потръгна цялата вечер. Говореха за въпроси, които да се поставят пред трона, споменаваха и лорд Арута, но основно мълчаха.

След като прибраха и последното блюдо, слугите донесоха кристални чаши и гарафи с бренди и Патрик каза:

— Тъй като не можем да разрешим на синовете на лорд Арута облекчението да се върнат със своя баща в столицата за погребението му, реших, че ще е уместно да го почетем с неофициален помен. Ако бъдете така любезни, господа, по една-две думи в негова памет ще са подходящи. Лорд Браян?

Херцогът на Сълдън стана и каза:

— Двамата с Арута бяхме приятели от деца. Ако трябва да упомена едно от неговите качества, което намирам за най-забележително, то това беше неговата несравнима яснота на мисълта. Каквото и мнение да дадеше, по какъвто и да било въпрос, това беше кристалночист изказ на забележителен ум. Той беше може би най-надареният човек, когото съм познавал.

Джими и Даш се спогледаха. Никога не се бяха замисляли какво е мнението за техния баща на равните му по ранг.

Другите благородници също казаха по някоя дума, а последен преди момчетата беше капитан Субаи. Непривикнал на дълги речи, той като че ли се почувства неудобно, но въпреки това каза:

— Мисля за херцога като за може би най-мъдрия човек, когото съм познавал. Знаеше пределите на възможностите си, но не го беше страх да ги предизвика. Поставяше благополучието на другите над своето. Обичаше семейството си. Ще липсва на всички ни.

— Той носеше името на велик мъж — каза Джими и погледна Патрик, който кимна при споменаването на дядо му. — Беше отгледан от човек, който може би е уникален в нашата история. И все пак знаеше как да е себе си. — Отново погледна Патрик и добави: — За себе си мисля като за внука на лорд Джеймс Крондорски, може би защото съм наречен на него. Често съм мислил какво ли трябва да е било да си негов син. — В очите на Джеймс се събраха сълзи. — Съжалявам само, че не можах да му кажа колко много означаваше той за мен.

— Аз също — каза Даш. — Мисля, че го приемах като нещо дадено. Надявам се, че никога повече няма да направя тази грешка с човек, който ми е скъп.

Принцът стана и взе чаша от слугата. Останалите — също. Джими и Даш вдигнаха чашите си и принцът каза:

— За лорд Арута!

Всички присъстващи — лорд Сълдън, капитан Субаи и другите благородници, поканени от Патрик, вдигнаха чашите си и отпиха.

— Вечерята свърши, господа — каза принцът и излезе. Останалите изчакаха от благоприличие, после напуснаха и те.

Когато Джеймс и Даш стигнаха до стаите си, дотича един паж и викна:

— Господа! Веднага се явете при принца!

 

 

Лицето на Патрик беше почервеняло от гняв. В юмрука си принцът стискаше смачкано писмо. Подаде го на лорд Сълдън, който го разгъна и го прочете. Очите му се разшириха.

— Богове! — слисано промълви лордът. — Ла Мут е паднал!

— Един войник е успял да избяга и се е добрал до Лориел — каза Патрик. — Умрял е, след като е донесъл съобщението. Пристигнало е на юг с бърз куриер оттам до Даркмоор, а след това — дотук. Ла Мут е във вражи ръце вече от три седмици. — Патрик продължи с горчивина: — Радвахме се на лекотата, с която завзехме Сарт, а се оказва, че е било замяна. Той ни отстъпи едно рибарско градче, едно маловажно пристанище, а в замяна взе сърцевината на Ябон! Град Ябон сега е в смъртна опасност, а ние не сме по-близо до възвръщането на Илит, отколкото бяхме при топенето на снеговете!

Принцът бе почти обезумял от отчаяние. Джими и Даш изведнъж с болезнена яснота осъзнаха колко силно се усеща липсата на баща им. Двамата погледнаха Браян Сълдън, който стоеше смълчан и се боеше да проговори. Най-сетне Патрик каза:

— Трябва да известим Ябон! Да известим херцог Карл, че трябва да се държи, докато успеем да му изпратим помощ.

— Какво става с Лориел? — попита Джими.

— Държи се — отвърна Патрик. — Но не знам докога. Фадавах е струпал огромна армия пред стените и според това донесение боевете са жестоки. Може вече да е паднал. Донесението освен това съобщава, че към защитниците е насочена някаква черна магия.

Джими и Даш се спогледаха. Във всички донесения от кампаниите предната година се твърдеше, че пантатийските змиежреци вече не съществуват, но тези преценки можеше да се окажат прибързани. А нищо не пречеше магията да е продукт на магове от човешката раса.

— Трябва да известим прадядо — каза Джими.

— Чародея? — каза Патрик. — Къде е той?

— Би трябвало да е в Елвандар. Ще се върне в Звезден пристан след около месец.

— Капитан Субаи — каза Патрик. — Можете ли да пратите вестоносци до Ябон?

— Трудно е, ваше височество. Сигурно бихме могли да вкараме един през планините северно от Лориел. Би могъл да се добере до планинците от Ябон, а някой от тях би могъл да продължи до Елвандар.

— Още в зори тръгваш за Даркмоор — каза Патрик. — Вземи оттам каквато помощ ти е необходима и замини за север. Нямам кого другиго да отделя за тази задача. Грейлок и фон Даркмоор ще натиснат, докато стигнат до нашественическите позиции южно от Илит. Джими, ти заминаваш на юг при Дуко и го уведомяваш за заплахата. Сега Крондор е уязвим като празна коруба. Трябва да покажем сила. Даш, ти трябва да задържиш този град, каквото и да ни струва това. Вие, лорд Сълдън, моля останете и ми помогнете да съставя заповедите. Свободни сте, господа.

Когато излязоха, Джими каза:

— Капитан Субаи, ако напиша писмо на прадядо ни, ще му го предадете ли заедно с другите съобщения?

— Разбира се — отвърна капитанът. — Нека се видим призори при градските порти и ще ми го дадете. И аз ще имам нещо за вас. Дотогава — лека нощ.

Капитанът си тръгна и Джими каза:

— Е, шерифе, ела да ми помогнеш да напиша писмото до прадядо.

— Шериф?!

Даш въздъхна и тръгна след брат си.

 

 

До съмване все още оставаха часове, но небето на изток вече изсветляваше. Даш стоеше до брат си. До тях бе Малар Енарес, слугата от Долината на сънищата, който беше разбрал някак си за пътуването на Джими и беше успял да го убеди да му позволи да тръгне с него на юг с твърдението, че макар работата в Крондор да е много, заплащането е малко, и че търговските фирми на бившия му господар по кешийската граница може би все още действат. Тъй като човекът общо взето беше полезен, Джими се съгласи.

Капитан Субаи дойде с един отряд от своите Първопроходци и връчи на Джими увит в грубо платно вързоп.

— Това е мечът на баща ти, Джими. Взех го от него преди да подготвят тялото му за връщане в Крондор. Ти си първият му син и мечът трябва да е твой.

Джими взе вързопа и го разви. Дръжката беше похабена, а ножницата — очукана и изподраскана. Но острието бе непокътнато. Джими го извади и видя смътните контури на един малък боен чук, всечени под дръжката. Знаеше, че точно на това място Макрос Черния е вградил в оръжието силата на един талисман от Сартското абатство, когато принц Арута трябвало да се възправи срещу главатаря на моределите Мурмандамус. Мечът беше висял в кабинета в Крондор след смъртта на стария принц и бе изпратен от херцог Джеймс на неговия син. Сега го държеше Джими.

— Не знам — поколеба се той. — Според мен би трябвало да отиде при Патрик или краля.

Субаи поклати глава.

— Ако принцът на Крондор бе пожелал този меч да отиде при краля, той щеше да е там. Принцът го остави в Крондор умишлено.

Джими го подържа с благоговение, след което откопча колана си, подаде своя меч на Даш и окачи бащиния си меч на кръста си.

— Благодаря.

Даш пристъпи до капитан Субаи и каза:

— Ще се погрижите ли куриерът, когото ще изпратите в Елвандар, да отнесе това писмо до нашия прадядо?

Субаи взе писмото и го прибра под туниката си.

— Аз съм куриерът. Лично ще поведа Първопроходците първо до Ябон и след това до Елвандар.

— Благодаря — каза Даш.

— Ако се случи да не се срещнем повече, за мен беше чест, млади Джими — каза Субаи.

— Лек път, капитане.

Първопроходците излязоха през портата и поеха в лек тръс на изток. Джими погледна брат си.

— Пази се, братче.

Даш стисна ръката му.

— Лек път и на теб, братко. Не знам колко време ще мине преди да се видим отново, но ще ми липсваш.

Джими кимна.

— В пратката за Риланон има писма за мама и за всички. Като разбера къде ще бъда, ще ти пратя вест.

Даш помаха, докато Джими и малката му свита излязат през портата, после се обърна и тръгна към замъка. След час имаше заседание с принца и лорд Браян. След това му предстоеше да наложи ред и закон в Крондор, докато Джими пътуваше на юг за порт Викор.