Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (14) (Разказ за братята)

10.
Вложения

Джими се намръщи.

Принц Патрик се беше навел и шепнеше нещо в ухото на Франси. Тя се изчерви и се засмя. Херцогът на Сълдън подчертано пренебрегна това нарушение на етикета. Херцозите на Родез, Юпер, Садара и Тимънс само хвърлиха един поглед и продължиха разговорите си. Дъщерите им, всичките облечени в най-пищните си тоалети, задържаха погледите си върху принца малко по-дълго преди вниманието им отново да се насочи към младите придворни на масата.

На Даш му се наложи да се обърне, за да не се разсмее над мъките на брат си.

Залата в замъка Даркмоор беше претъпкана, по мнението на церемониалмайстора на принца, една вечно кисела особа на име Уигинс. Преди той беше бил дворцов чиновник в Крондор, но беше помагал понякога в уреждането на официалните церемонии на стария церемониалмайстор Джеръм и заради това го бяха назначили на поста след възстановяването на двора на Патрик в Даркмоор. Приличаше на нервна птица, прехвърчаща из залата от един благородник на друг, за да се увери, че са задоволени всички нужди, въпреки оскъдицата на храна, ейл и вино.

Матилда, вдовстващата баронеса Даркмоор, седеше вляво от херцога на Сълдън. Макар да не беше вече млада, тя все още притежаваше онази придобита в дворцовите среди лекота и чар, усвоени от възпитанието й сред властните източни благородници. Херцогът, вдовец, бе очевидна цел за жена с потекло като нейното. Той самият като че ли проявяваше умерен интерес.

Даш хвърли поглед към брат си и забеляза, че Джими се старае да се направи на заинтересован от нещо, което му приказваше дъщерята на някакъв източен граф; кой точно — Даш не можеше да си спомни. Момичето беше хубавко, но някак блудкаво, и насмешката на Даш заради отчаянието на брат му скоро премина в съчувствие. Франси безспорно беше най-интересната млада жена в двора, макар и не най-красивата, и времето, което Джими бе прекарал с нея през последните две седмици, беше пробудило нещо в него — най-малкото собственически импулс, ако не и нещо по-дълбоко.

Даш си даваше сметка, че нито той самият, нито брат му са свободни да се отзоват на сърдечния зов, докато са на служба на Короната. Потеклото им беше твърде знатно, след като бяха синове и внуци на херцози. Джими най-вероятно щеше да стигне до подобен висш пост, а Даш вероятно щеше да стигне до граф, ако продължеше да служи.

Което означаваше, че никой от двамата няма да попитат, когато се стигне до въпроса с кого да сключат брак. Тази подробност щеше да се остави на баща им в по-малка степен, и на кралското благоволение — в по-голяма. Разколът в Кралството беше опасен и опазването на тесния съюз между двете владения си оставаше постоянен проблем. Изтокът притежаваше населението, богатството и политическата сила. Западът разполагаше с природните източници, с потенциала за растеж и с всички проблеми на границата: врагове, безредие и вечните трудности в управлението. Бракът на знатните дъщери от едното владение със синовете от другото отдавна беше доказал ефективността си като метод за съхраняване на тяхното единство, а не съществуваше по-желан за брачна партия ерген от бъдещия крал.

Франси хвърли поглед към Джими и му се усмихна, после отново се обърна към Патрик. Даш се наведе към брат си и му прошепна:

— Трябва да питаме татко.

— За какво? — погледна го объркано Джими.

— За коя иска кралят да ожени сина си. Не си помислял нито за миг, че това не е вече решено, нали?

Джими помисли малко и се усмихна.

— Може би си прав. Ако татко не го знае, значи никой не го знае.

Джими изчака херцог Арута да обърне очи към него, след което му кимна към вратата. Арута стана, мина зад баронеса Матилда, зашепна нещо на принца и той му махна с усмивка. После баща им дойде при тях. Тримата се поклониха на принца, който не гледаше към тях, и напуснаха трапезата.

След като излязоха от залата, Даш отбеляза:

— Ще се наложи да връщаме благородници, ако продължават да прииждат.

— Още идват — рече Арута. — Не мога да ви опиша колко фрапантен и шумен ще стане дворът тук в Даркмоор. Ще намерим стаи за толкова пристигнали, колкото е възможно, първо тук, после в града. Останалите ще бъдат настанени извън стената, в палатки. Ще има едномесечни тържества.

Джими зяпна невярващо.

— Сериозно?

— Съвсем — мрачно отвърна Арута.

— Но нали трябва да приключим сделката с Дуко… — почна Джими.

— Това се направи. Изпратихме му нашите условия и тази сутрин той ни отговори.

— Какво е споразумението? — попита Даш.

Арута им даде знак да тръгнат с него и се отправи към централния двор на замъка. Коридорите гъмжаха от пажове, слуги и стражи, поели в ръцете си грижата за тълпите стичащи се благородници.

— До един месец нашият бивш противник ще стане херцог на Южните окрайнини.

— Лорд Съдърланд!? — възкликна Джими. — Невероятно!

— Патрик не искаше да му даде нищо, а кралят предпочиташе да го направи барон на Края на сушата или нещо също толкова… местно. Убедих и двамата в противното.

— Но защо, татко? — попита Даш.

— Защото Дуко, в края на краищата, разполага с лична армия от близо двайсет и пет хиляди мъже. Той самият може да мечтае за нещо по-благородно от предишното си призвание да бъде наемен меч, но повечето му войници нямат причини да бъдат верни на Кралството. Убедих краля, че той може да се окаже единствената надежда за нас да държим тези хора под контрол и да ги превърнем в проблем за Кеш, вместо свой.

Даш присви устни.

— Ако той е херцог… Това означава, че ще отговаря пряко на принца, а не на теб.

— Аз и бездруго съм твърде зает. А ако Патрик има пряк контрол над Дуко, може и да започне да му вярва.

Джими се усмихна.

— Но ти все пак ще продължиш да съветваш принца по всички въпроси, засягащи Южните окрайнини.

Арута кимна и каза:

— С което се уравновесяват и други политически проблеми.

Джими и Даш знаеха, че Дуко ще има право да назначи собствените си командири на ключови места по южната граница и че вероятно ще получи за тях титли. В момента имаше повече постове, отколкото благородници, които да ги заемат, поради високата смъртност от доскорошната война в Запада. Много източни благородници сигурно вече досаждаха на краля за някои от тези титли — по-скоро за налозите от земите. Никой от тях обаче нямаше да се осмели да дойде в Запада и да ги управлява пряко. Земевладението в отсъствие на владетеля не беше нещо непознато в Кралството, но в Запада не гледаха на него с добро око. Твърде много проблеми имаше — Квег, Кеш, Братството на Тъмната пътека и какво ли още не — за да се повери администрирането на едно баронство, да не говорим за графство или херцогство, на иконома или управителя на замъка. Няколко ключови поста щяха да се дадат на вторите или третите синове на западни благородници, за да не може Дуко да изгради под себе си структура единствено от свои лични подчинени.

— Я да сменим темата — каза Джими. Искаше да намекне за младите жени в залата. — Има ли нещо, което трябва да знаем…

— За какво? — попита Арута.

Даш беше по-прям от брат си.

— Патрик решил ли е коя ще е следващата принцеса на Крондор?

Арута се озърна да не би някой да ги слуша.

— Последните ни две кралици бяха от Ролдем. Боррик, и Луам преди него, държаха на всяка цена да укрепят съюза с Изтока. — Прегърна двамата си сина през раменете. — Вие носите в себе си кръвта на Ролдем. Знаете хората на майка ви. Суетни, горди с наследството си, и се мислят за нещо по-особено от другите. Точно затова виждаме толкова рядко майка ви. — В гласа на Арута се долавяше горчива нотка, каквато никой от двамата не беше чувал досега.

И двамата знаеха, че бракът на родителите им е бил уреден от техния дядо, херцог Джеймс, и се беше оказал толкова изгоден за Кралството, колкото и двата брака на последните двама крале за царствени дъщери на Ролдем. Родителите на Даш и Джими винаги успяваха да поддържат пред обществото илюзия за безметежно брачно щастие, макар двете момчета да знаеха, че бракът им далеч не е идеален. Но едва сега разбраха колко обтегнати всъщност са отношенията между родителите им.

— Значи трябва да е кралска невяста? — попита Даш.

Арута кимна.

— Кралят се изрази точно така, насаме. И трябва да е дъщеря на източен благородник. За предпочитане херцог, с голямо влияние в Съвета на лордовете.

— Браян Сълдън — унило подхвърли Джими.

— Боррик е решил да остави на сина си привилегията сам да си хареса жената, която ще роди бъдещия крал на Островите. Така че в момента има пет вероятни кандидатки за принцеса.

— Имаш ли представа чия ръка ще поиска Патрик?

Арута изгледа сина си и отвърна:

— Следващата ни кралица ще бъде Франсин. Въпрос е само на още малко време. Двамата с Патрик са приятели от деца. Той искрено се радва на компанията й. По наше време имаше династични бракове с много по-лоша основа.

Джими изглеждаше съкрушен.

— Я се стегни — каза Даш.

Джими погледна баща си и брат си.

— Аз просто не… схванах.

— Какво? — попита Арута. — Ти да не си влюбен в нея?

— Така и няма да разбера. — И без повече думи Джими се обърна и се отдалечи, а Арута погледна Даш.

— Нека го оставим малко сам — каза младежът.

— Не разбрах — каза Арута.

— Той също — отвърна Даш. — Точно това е проблемът.

— Какво?

— Че приемаме нещата за дадени. — Даш изгледа баща си и попита: — Дядо питал ли те е изобщо дали искаш да служиш на Короната, татко?

За Арута въпросът като че ли прозвуча точно толкова объркващо, колкото току-що видяното. Той помълча малко, после отвърна:

— Не, разбира се.

— А защо „не, разбира се“?

— Защото бях още момче. Също като теб започнах да изпълнявам задачи, които той ми възлагаше, след това ми дадоха работа при кралските пажове, после станах скуайър.

— Но когато стана пълнолетен, не те ли попита дали не би искал да се занимаваш с нещо друго?

Арута го изгледа.

— Не. Никога.

— Помислял ли си някога, че ако те беше попитал, животът ти може би щеше да е много по-щастлив?

Арута помълча.

— Това е може би най-странният въпрос, който съм чувал, сине.

Даш сви рамене.

— Главата ми напоследък е пълна с много странни въпроси.

— Защо ме попита това?

— Защото не съм сигурен дали ми се иска да продължа да служа на Короната.

— Какво? — възкликна Арута невярващо. — А какво друго ще правиш?

Даш сви рамене.

— Не знам. Може би ще се върна на работа при Рупърт Ейвъри. Той е много богат човек.

Арута се засмя.

— На хартия. Кралят сигурно ще благоволи да му върне дълговете чак когато внуците му поемат „Ейвъри и Джейкъби“.

Даш се усмихна.

— Доколкото познавам Ру, той ще намери начин да натрупа ново богатство преди това.

Арута сложи ръка на рамото на Даш.

— Ако поискаш да те освободят от служба, мога да го уредя. Но моля те, изчакай да прогоним Фадавах от Илит. Много са ни малко способните хора.

— Съгласен съм. — Даш сниши глас и попита: — Какво предстои?

— Публично — много голямо сватбено празненство следващата седмица. По време на което Патрик тайно отива в Рейвънсбърг, където ще се срещне с Дуко, който ще коленичи пред него и ще се закълне във вярност. След това новоназначеният херцог на Южните окрайнини ще се върне в града и, надяваме се, ще започне едно много кротко преместване на войници. На наемниците, които бяха държани извън стените, ще им се разреши да се включат. Мнозина ще бъдат наети, за да се попълни гарнизонът, а други ще си намерят работа по кешийската граница. Докато приключи сватбата на Патрик и той се върне в Крондор, градът ще е здраво в ръцете ни, а когато Фадавах разбере, че е изгубил контрол над южните територии, ще е късно.

Даш го изгледа с подозрение.

— Къде във всичко това е херцогът на Крондор? Защо няма ти да въведеш триумфално Патрик в двореца му?

— Трябва да съм другаде. Има неща, които само аз мога да оправя.

— Извинявай, но това ми звучи доста странно.

— Странно или не, но е вярно. А сега намери брат си и виж дали наистина е отчаян. Ако е така — напий го и му намери някоя кръчмарска пачавра да му избие Франсин от главата.

— Ще опитам — отвърна Даш и тръгна да търси брат си. Арута погледна замислено след по-малкия си син, после тръгна обратно към банкетната зала. Много още неща трябваше да се уредят преди посетите планове да донесат плодове.

 

 

Ерик фон Даркмоор и Рупърт Ейвъри седяха на една маса в „Нападащия глиган“, една от по-приличните кръчми в Даркмоор. Влязоха Джими и Даш — Джими май беше пиян — и Ерик стана и им махна.

— Насам!

Даш го видя и поведе клатушкащия се Джими към масата им.

— Разполагайте се! — покани ги с усмивка Ру. Скоро дойде едно пълничко слугинче и Ерик поръча по халба ейл за четиримата.

— Не, благодаря — отказа Даш. — На него му стига.

Ерик го погледна изненадано, но не каза нищо и махна на момичето да си ходи.

— Какво ви води извън двореца, млади господа? — попита Ру.

— Малко да сменим въздуха — отвърна Джими с горчивина.

Ру погледна Ерик озадачено.

— Май нещо не е наред — подхвърли Ерик.

Даш се наведе и им прошепна заговорнически:

— Жена.

Ерик се засмя, но щом Джими се намръщи, събра длани в умолителен жест.

— Не се шегувам за твоя сметка, Джими. Просто е… неочаквано.

Ру кимна.

— И бяхме готови да се обзаложим, че никой от двама ви не би търсил утеха в халбата ейл заради една жена.

— Не е толкова просто — отвърна Джими.

— Никога не е — съгласи се Ру.

И двамата братя знаеха за увлечението на Ру по Силвия Истърбрук, дъщерята на един кешийски агент, която бе изиграла Ру, накарала го бе да изневери на жена си и да компрометира бизнеса си и благополучието на Кралството. Твърдеше се, че оттогава е станал идеалният съпруг, но младежите знаеха, че е усвоил този урок по най-трудния начин.

— И кое е момичето? — попита Ерик.

— Дъщерята на херцога на Сълдън — отвърна Даш.

— Аха — кимна Ерик, сякаш разбрал всичко. — Не я интересуваш или… е сгодена за друг?

Даш се озърна предпазливо и каза:

— Второто, но още не е оповестено.

Ерик този път явно схвана, стана и каза:

— Трябва да се върна в замъка. — Обърна се към Ру. — Поздрави Карли. И децата.

— И ти предай най-топлите ми чувства на Кити — отвърна Ру.

След като Ерик излезе, Ру каза на братята:

— Аз също трябва да си ходя. Много работа ме чака утре заран. Още призори чакам керван със зърно за храма на Накор.

— Не съм виждал Накор, откакто Пъг изхвърча като буреносен облак от съвета на Патрик — рече Даш. — Къде е той?

— Достатъчно хитър е, за да съобрази кога да се скрие от хорски погледи — отговори Ру. — Стои в храма си. — Ру помълча и добави: — Знаете ли, много пъти съм имал причини да предпочета да спя където и да било, но не и вкъщи. Разбирам ви. Ако ви се наложи, наминете. Ще ви намерим място, стига да нямате нищо против да спите под някой фургон. — Засмя се. — Е, лека нощ.

Слугинята дойде отново и попита:

— Ще поръчате ли нещо преди да сме затворили, млади господа?

— Благодаря, не — каза Даш. — Ще си тръгваме.

— Аз няма да се върна в двореца — заяви Джими.

— Чудесно. Но поне да се разходим малко и да заспиш на по-подходящо място.

Лицето на Джими светна.

— Сетих се! Да идем при Накор!

Поради липса на по-добра идея Даш се съгласи. Двамата братя излязоха от кръчмата, Даш хвана залитащия Джими под мишницата и го поведе по улицата.

 

 

Джими простена. Главата му се пръскаше, а очите му сякаш бяха залепени. В устата му имаше вкус, сякаш някой е изсипал там боклука от масата преди седмица и го е оставил да изгние добре.

— Искаш ли вода?

Джими с усилие отвори очи и веднага съжали, защото пулсирането в главата му се усили многократно. Над него се беше навело женско лице. След като очите му се фокусираха, той видя цялата й фигура. Надигна глава, пъхна под нея дясната си ръка и посегна с лявата.

Тя му подаде чаша вода и той отпи. И веднага разбра, че е направил грешка: сърцето му заблъска в гърдите, лицето му се зачерви и на челото му изби пот. Разбра, че изпитва най-тежкия махмурлук в живота си, но водата все пак щеше да помогне, затова той насила я допи.

— Благодаря — изхриптя Джими и върна чашата.

— Брат ти е там — каза тя и посочи към стаята, в която Накор спеше, когато останеше в храма.

— Познавам ли те? — изграчи Джими.

— Не мисля — отвърна с усмивка младата жена. — Но аз те знам. Ти си син на херцога… внук на стария херцог, нали?

Джими кимна.

— Джеймс, син на херцог Арута, и — да. Лорд Джеймс ми беше дядо. Казвам се Джими.

— Аз съм Алийта. — Тя се взря в очите му. — Жена ли?

Той кимна.

Тя го измери с очи и отбеляза:

— Е, в момента не изглеждаш кой знае колко добре, но съм те мяркала в една-две кръчми, в които работех и когато не си пиян или махмурлия, не си за изхвърляне. Не мисля, че ти казват често „не“.

— Не е това — отвърна той и се надигна с мъка. — Просто разбрах, че тя ще се омъжи за друг.

— Аха — каза разбиращо Алийта. — Тя знае ли?

— Какво?

— Че се убиваш с ейл заради нея?

— Не. Бяхме приятели като деца… — Той присви очи и я изгледа. — Защо ти го казвам това?

Тя се усмихна.

— Може би защото имаш нужда.

Подаде му още вода.

— Благодаря — каза той и я изпи. — Ще видя какво прави брат ми.

Тръгна с треперещи крака през склада. Когато стигна почти до вратата на стаята на Накор, големите външни врати на склада се отвориха и той се изпълни със светлина. Джими се обърна и видя няколко фургона.

Вратата пред него се отвори и оттам изфуча Накор и изрева:

— Ру! Дошъл си с храната!

След него излезе Даш и спря до брат си.

— Жив ли си?

— Почти — изграчи Джими. — Какво стана?

— Опита се да се удавиш в бира. Не успя.

— Знам, но как се озовахме тук?

— Татко ме прати и ми каза да те напия и да те дам в ръцете на някоя кръчмарска курва.

— Май си успял само до половината.

— Е, имаше няколко дами, готови да услужат, но ти не беше в подходящо настроение. И състояние.

— На нищо не приличам — каза Джими. — Всъщност не знам какво изпитвам след всичко това.

Даш сви рамене.

— Може би така е най-добре. И двамата знаем още от деца, че няма да ни питат за кого да се оженим. След като баща ни е херцог на Крондор, твърде важно е да ни оженят за доброто на държавата.

— Знам, но се чувствам толкова…

— Какво?

Джими въздъхна.

— Не знам.

— Не е заради Франси, знаеш ли — каза Даш.

— Не е ли?

— Да — каза Даш. — Дори да стане кралица, нищо не би могло да ви раздели. Боговете са свидетели, че в подобни случаи дворът е свикнал да извръща очи. Не, има нещо друго. Въпросът е какво наистина ти се иска.

— Не разбирам.

— Знам че не разбираш, но става въпрос за самия теб. — Погледна към фургоните. — Все още почти очаквам да видя Язон на някой от тези фургони.

Язон беше служител в компанията на Рупърт „Горчиво море“, докато Даш работеше при него, и беше подавал информация на съперника на Рупърт Джейкъб Истърбрук, подведен от любов по дъщерята на Джейкъб. Беше загинал през войната.

След като първият фургон влезе в склада, Джими попита:

— Кое е това момиче?

— Кое? — учуди се Даш.

— Онова, дето ми даде вода. Каза, че се казвала Алийта.

— Значи знаеш за нея повече от мен — каза Даш. — Защо не питаш Накор?

— Има нещо необичайно в нея. Хубава е, но е странна.

— Ето го и Луис! — извика Даш и забърза покрай Джими към втория фургон, където седеше Луис де Савона с някаква жена. Луис скочи на земята и Даш отиде при него.

— Луис! Радвам се да те видя.

Здрависаха се и Луис каза:

— И аз се радвам, че ви виждам, господин Джеймисън. Много ме наскърби вестта за кончината на дядо ви и баба ви.

Луис беше изкарал зимата в Саладор, наглеждайки имотите на Ру в Изтока, докато Ру действаше в Даркмоор.

— Благодаря. — Чак сега Даш позна жената, която слизаше от фургона. — Госпожо Ейвъри, това вие ли сте? — удиви се той.

Знаеше Карли Ейвъри като простовата жена, с бледо лице и пълна. Жената, която пристъпи към него, беше стройна, мургава и макар да не беше красива, имаше живо и изразително, привличащо вниманието лице.

— Даш! — възкликна тя, хванато за ръцете и го целуна по бузата. — Как си?

— Много съм си добре, госпожо Ейвъри, но вие… изглеждате толкова различна!

Тя се засмя.

— Цялата зима имаше много работа и малко храна. Товарехме и разтоварвахме фургони, учех се да ги карам, грижех се за децата. По цял ден прекарвах на слънце. Всичко това променя човек, не си ли съгласен?

— Така е — отбеляза Даш. Джими приближи и Даш добави: — Помните брат ми, нали?

Двамата поздравиха Джими, а Даш попита:

— Какво става с децата и госпожа Джейкъби?

— В Саладор са. Хелън се грижи за тях — каза Карли. — Само че тя вече не е госпожа Джейкъби. Вече е госпожа Де Савона.

Даш се засмя и закачливо потупа Луис по рамото.

— Оженил си се, а?

— Ожени се, и още как — възкликна Ру.

Накор честити на стария си спътник и каза:

— Надявам се, че най-после си щастлив.

Луис се усмихна.

— Толкова, колкото бих искал, шантав дребосъко.

— Това е добре — каза Накор и се обърна към Ру. — Е, докара ли ми зърното и доведе ли ми скулптора?

— Скулптор още не съм намерил, но зърното е тук — отвърна Ру.

— Коларите свършиха ли ти работа?

— Много добра. Намислил съм скоро да ида в Крондор. Там между нашествениците може да се намерят много опитни майстори. Ако успея да наема някои…

Джими и Даш се спогледаха и Джими попита:

— Ти откъде знаеш, че ще са без работа, при тая война?

Ру се засмя.

— Имам си начини. Знаех, че Патрик ще се спазари с Дуко.

— Откъде?

— От баща ви — отвърна със смях Ру. — Не е чак толкова лукав като дядо ви, но е голям хитрец, когато трябва да впрегне всичките си ресурси. Освен това аз съм най-големият заемодател на кралската хазна, тъй че е длъжен да ме държи в течение какво става.

— Е, тогава очаквам да си възстановиш загубите скоро — каза Джими, а Накор подхвърли:

— Стига да не се убие преди това.

Ру го изгледа мрачно.

— Вече не се бутам в безумни задачи, бъди сигурен. Вече съм улегнал семеен мъж, бизнесмен, който си стои вкъщи и се грижи за имотите си.

Един глас зад тях се намеси:

— След като се погрижим за една дреболия.

Всички се обърнаха и видяха застаналия наблизо Ерик фон Даркмоор.

— Тъкмо ви търсех всички. Какво удобство, че ви заварих заедно. — Обърна се към Даш и Джими: — Явете се при баща си веднага, господа.

Братята тръгнаха към вратата. Докато Джими минаваше покрай младата жена, която му бе дала вода, спря и каза:

— Още веднъж благодаря.

Тя кимна и се усмихна, без да каже нищо.

Ерик се обърна към Накор.

— Можеш ли да намериш брат Доминик?

— Скоро ще е в Риланон. Трябва да ме извести за готовността на храма на Ишап да подкрепи усилията ми тук. Предполагам, че или е в Саладор, или на път от Саладор за насам.

— Ще пратя патрул на изток да го потърси. Ако стигне тук преди да са го намерили, моля те, уведоми херцог Арута.

— Защо, ако мога да попитам?

— Можеш да попиташ — отвърна Ерик. — Но аз не мога да ти отговоря. Ще трябва да питаш херцог Арута.

— Значи ще го попитам.

Ерик се обърна към Ру.

— Трябва да поговоря с теб. — Обърна се към Луис и Карли. — Моля да ме извините.

Отведе Ру в другия край на превърнатия в храм склад и след като останаха сами, заговори:

— Кой работи за теб в Сарт?

— Какво те кара да мислиш, че имам някой, който да работи за мен в Сарт?

— Ру, познаваме се от деца. Хайде кажи — кой работи за теб в Сарт?

— Джон Винси — отвърна Ру. — Действа като независим търговец. Специалист по контрабанден внос от Квег. Затова не е много известно, че работи за мен.

— Добре. Трябва да му идем на гости.

— Какво? — каза Ру. — Ние? На гости?

— Трябва да разберем как стоят нещата в Сарт преди да се обърнем на север. Трябва да се върнем с подробно донесение преди Оуен да поведе армията, за да съкруши Нордан в Сарт. Пратили сме съгледвачи в района и повечето от тях са се върнали, но не можем да разберем колко силна е частта вътре в града. Трябва да влезем вътре и да огледаме.

Ру погледна приятеля си в очите.

— Като казваш „ние“, говориш за кралската армия, нали?

— Не. Искам да кажа, че трябва да отидем ние двамата.

— Не!

— Трябва — каза Ерик. — Ти си единственият, който има достатъчно приемлива версия, за да ни вкара в Сарт, без да ни прережат гърлата.

— Каква версия?

— Ти си прочут търговец от Кралството, който открито върти търговия с Квег и Свободните градове. Известен си с това, че поставяш печалбата над всичко друго. Ако се промъкнеш в Сарт — особено ако приятелят ти Винси е готов да подкрепи версията ти, — дори да ни надушат, ще си убедителен в ролята си на алчния търговец, който бърза да завърти търговия преди конкуренцията.

Ру все още не изглеждаше убеден.

— Значи пак ще цъфнеш до мен на бесилката. Само че този път няма да го има Боби дьо Лунвил, който да ни вдигне на крака и да ни обясни, че сме помилвани, за да служим на Короната. Не, благодаря. Аз съм си изпълнил дълга и съм оправдан за престъплението си.

— Но държиш да си видиш отново поне част от парите, които Короната ти дължи, нали?

— Това е най-горещото ми желание.

— Тогава на твое място бих се позамислил над това, Ру. — Ерик се огледа. — Тук не е подходящо за приказки. Ела довечера в замъка и ще ти обясня по-подробно.

— Заради старото приятелство ще дойда. Но не се захващам повече с никакви безумни акции, Ерик — отвърна Ру.

 

 

Корабчето на контрабандиста се придържаше колкото може по-близо до бреговата линия, като избягваше подводните рифове, осеяли крайбрежието между Крондор и Илит.

Ру и Ерик бяха приближили на половин ден езда до брега, малко отвъд наблюдателния пункт, установен от Дуко, след което ескортът върна конете им на предната позиция на Оуен Грейлок. Вече действаше неофициален канал за връзка и макар малцина извън кръга на принца да бяха в течение за предстоящото преминаване на херцог Дуко на тяхна страна, се носеха слухове, че вятърът ще задуха в друга посока.

Повечето от тях се сееха от агентите на херцог Арута.

Сегашният, подхранван много грижливо, гласеше, че Кралството не би могло да предприеме тази година офанзива срещу нашествениците на север, преди всичко заради заплахата от Кеш от юг. Освен това се говореше, че принцът скоро ще замине на изток, за да сключи брак в кралския дворец в Риланон, и ще повери командването на Запада на Оуен Грейлок с изрични заповеди да удържа сегашните им позиции, да отбранява където се наложи, но да не се стреми към никаква офанзива.

Ру се беше смаял от мащабите на тази заблуда. Ерик му беше казал, че агентите на Арута са вече в Крондор и тайно организират прехвърлянето на силите. Ерик страстно се надяваше, че когато армиите на Запада са готови за контранастъпление, врагът не само ще е изненадан, но направо ще се е унесъл в самодоволна дрямка.

Един от моряците прошепна:

— Стигаме. Пригответе се.

— Сигурен ли си, че се налага? — попита Ру.

— Абсолютно — отвърна Ерик.

Капитанът заповяда да смъкнат платното и пуснеха във водата малка лодка. Нито Ерик, нито Ру бяха моряци, но Ерик смяташе, че е достатъчно вещ да докара с гребане една лодка в малко рибарско селце, без да привлекат много внимание.

Слязоха по въжената стълба и докато Ерик хване греблата, контрабандистът вече се изтегляше към по-дълбоките води. Течението влечеше на югоизток и Ерик трябваше да се понапрегне, за да стигнат рибарското селце на един пясъчен плаж малко на юг от Сарт.

— Справяш ли се? — попита Ру.

Ерик натисна здраво и лодката сякаш подскочи напред.

— Всичко е наред.

Изведнъж една вълна люшна лодката и ги заля до кости. Следващата ги преобърна и Ерик и Ру се озоваха във водата.

Дълбочината бе едва до кръста. Ру се озърна и видя Ерик на няколко разкрача от себе си. Вълните вече изхвърляха лодката на пясъка.

Ру загази към Ерик и тъкмо се канеше да коментира лодкарските му умения, когато на няколко крачки от тях светна фенер. На светлината му се виждаха застанали на брега мъже. Запалиха и факли. Бяха поне десетина, всичките въоръжени, с насочени към тях лъкове и арбалети. Зад тях смътно се очертаваха къщите на рибарското селище.

Ру се обърна към Ерик и изръмжа:

— Всичко било наред, викаш?