Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (12) (Разказ за братята)

8.
Приготовления

Даш даде знак.

Войниците на стражевия пост махнаха на него и спътниците му да преминат.

Даш, Густаф и Талвин се бяха тътрили по пътя цели три дни, без да мернат никого освен нещо, което отдалече им заприлича на банда скитащи разбойници втория следобед. Дуко беше изтеглил силите си и патрулите, които бяха създали толкова трудности на двамата братя на отиване към Крондор, вече ги нямаше.

Единият войник извика:

— Кой идва?

— Дашел Джеймисън, барон от кралския двор — отговори Даш.

При този отговор Густаф и Талвин се спогледаха изненадано, но си замълчаха. Знаеха, че се е случило нещо непривично, докато бяха пленници на Шегаджиите, и че Даш беше прекарал известно време насаме с техния водач, но освен това знаеха само, че младежът ги извежда от плен и че ще ги заведе, както се надяваха, някъде, където ще има топла храна, чиста постеля и работа.

— Гар! — ревна първият войник на втория. — Тичай да доведеш сержанта!

Вторият затича по пътя към далечните светлини на лагера на кралския авангард. Даш и спътниците му спряха при първия. Мъжът дълго време ги зяпаше мълчаливо, след което каза:

— Ако може да попитам, милорд…

— Какво? — подкани го Даш.

Беше очевидно, че войникът изпитва любопитство как един благородник от двора на принца се е оказал в такъв неугледен вид и сред толкова съмнителна компания в края на деня, при това откъм вражеската страна, но се ограничи с въпроса:

— Искате ли вода?

— Да, благодаря — отговори Даш.

Войникът му подаде един мях и Даш отпи, след което го подаде на Густаф, а той на свой ред — на Талвин.

— Мисля да седна — каза Даш, отиде встрани от пътя и седна на земята.

Спътниците му го последваха и седнаха мълчаливо, без да обръщат внимание на любопитния часови.

След малко откъм лагера приближи група конници — водеха три коня без ездачи. Един сержант скочи от седлото, подаде юздите на часовия и каза:

— Барон Дашел?

Даш стана и отвърна:

— Аз съм.

— Капитан фон Даркмоор е на предната позиция и ви очаква със спътниците ви, сър.

Тримата поеха с ескорта и бързо взеха разстоянието от около миля до лагера на Ерик. Той ги чакаше пред щабната си шатра.

— Даш! Баща ти ще се радва да научи, че си се върнал цял-целеничък.

— Какво става с брат ми? — попита Даш, докато слизаше от седлото.

— Върна се преди седмица. Двамата с Оуен отидоха да се видят с принца и баща ти. Влизай.

Ерик нареди на един от войниците да настани Густаф и Талвин за през нощта и след като влязоха в шатрата му, каза:

— Ей сега ще донесат и топла храна.

— Хубаво — каза Даш и се отпусна на един стол до голямата маса с разпъната върху нея карта. Погледна картата и рече:

— Подготвяте се за щурм на Крондор?

Ерик поклати глава.

— Може и да не ни се наложи, ако съобщението, което брат ти донесе от Дуко, не се окаже някаква лъжа.

— Съобщение?

— Джими е бил заловен и след това пуснат от Дуко. Донесе предложение за Патрик.

— Що за предложение? — попита Даш.

— Дуко иска да мине на наша страна.

— Хайде бе! — каза Даш. — Няколко дни ме спукаха от работа: той бърза да възстанови Крондор.

Пристигна един ординарец с две дървени купи, пълни с гореща яхния. Гозбата си беше по войнишки проста, но от миризмата на Даш му потекоха слюнки. Дойдоха още двама войници: единият носеше сирене и хляб, а другият — две големи чаши вино.

Даш веднага почна да яде. След като войниците излязоха, Ерик каза:

— Я ми разправи сега какво видя.

След като изгълта поредния залък, Даш отговори:

— Хванаха ме хората на Дуко и ме бутнаха в един работен наряд.

— Интересно. Хванали са и Джими, докато влизал в града, и са го подложили на разпит.

— Аз вече бях в града и бях заприличал на ловец на плъхове, така че сигурно са решили, че просто съм избягнал плена за известно време. Не знам, но ми се струва логично. Каквото и да прави там Дуко, на места е доста объркващо.

— Значи си бил в работна група, така ли?

Даш отпи от виното.

— Да. После се измъкнах с още трима. Шмугнахме се в един от каналите под външната стена и тръгнахме навътре в града. Тогава ни спипаха Шегаджиите.

— Значи крадците още контролират каналите на Крондор?

— Не бих го нарекъл точно „контрол“. Просто са останали няколко места, които хората на Дуко още не са открили, и имат два безопасни маршрута за влизане и излизане от града.

— Ще ни е добре дошло, ако се наложи да щурмуваме града.

— Смяташ ли, че е искрен в желанието си да мине на наша страна?

— Не знам — отвърна Ерик. — Брат ти, изглежда, смята, че е, и убеди Грейлок, и доколкото знам — баща ви, а всички заедно ще убедят принца.

Даш поклати глава.

— Това създава проблем за Шегаджиите.

— Какво?

— Обещах им нещо като амнистия или прошка, ако ни помогнат да проникнем в града в предстоящата атака.

Ерик потърка замислено брадичката си.

— След като Крондор е в развалини, наистина изглежда малко дребнаво човек да се притеснява за миналото на този или онзи отпреди войната. Искам да кажа, защо трябва да бесим някой, който е рязал кесии преди две години, след като опрощаваме човека, който опожари до основи по-голямата част от града?

— Въпрос на политика — каза Даш и сви рамене. — За щастие не ние двамата ще взимаме решението.

Ерик присви очи.

— Не подценявай прекалено мнението си, Даш. Сигурен съм, че баща ти и принцът ще поискат да чуят и него.

Даш преглътна още един залък и отвърна:

— Представа нямам. А бе, да опростят там всички зад стените и карай. — Посочи през рамо с вилицата. — Никакви илюзии не храня за ония майцеубийци там, нито пък за част от Шегаджиите, въпреки чудесните истории на дядо ми. Повечето нашественици ще започнат да вилнеят само след няколко седмици, ако ги принудят да се правят на гарнизонни войници, а крадците ще режат кесии или гърла още на другия ден, след като ги опростят. — Даш поклати глава и продължи с пълна уста: — Единствената разлика между това дали да накараме Шегаджиите да ни помогнат да влезем в града, или Дуко да отвори портите е, че аз трябва да спазя едно обещание.

Ерик повдигна вежда.

— Това проблем ли е?

— Само ако Шегаджиите не решат, че съм нарушил обещанието си, и не ме бележат със смъртния си знак.

— Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Добре. Макар да подозирам, че татко и Джими вече са убедили Патрик в това, което трябва да направи според тях.

— Е, искаш ли да изчакаш тук да разберем дали не са тръгнали насам? Мога да пратя вест, че си жив. Или искаш да продължиш за Даркмоор.

Даш се прозя.

— Точно сега ми се ще да поспя на нещо по-меко от наръч слама върху каменен под.

Ерик го изгледа със съжаление.

— Тогава май е по-добре да си продължиш по пътя. Нямаме много дюшеци в лагера.

— Знам — каза Даш и стана от масата. — Просто си мечтаех. Ще се примиря и с една войнишка постеля, щом това ми е отредила съдбата. Последните три нощи спах на земята, увит в това протрито наметало.

— Е, ще ти намерим по-добри дрехи — каза Ерик. — Имаме резерви, макар че ще трябва да облечеш отново униформа.

Даш сви рамене.

— Стига да нямат въшки и бълхи, не държа да съм съвсем по модата.

Ерик се засмя.

— Винаги можеш да си окачиш дрипите над лагерния огън.

— Прането на войника-псе — каза Даш. — Да, чувал съм за този метод: после дрехите ти с дни миришат на пушек. Ще се задоволя с униформа, а тези можеш да ги изгориш.

Ерик се засмя.

— Вземи едно одеяло и лягай тук тая нощ. Като се върна, ще гледам да не те събудя. — Тръгна да излиза. — Трябва да проверя някои неща… — Обърна се и видя, че Даш вече е легнал и е заспал. Ерик излезе навън и се съсредоточи върху неотложните задачи, но все пак за миг помисли пред колко странна ситуация е изправен.

Е, щеше да остави на принца и херцога да решат дали Дуко е искрен, или не. А след това, както ставаше винаги, щеше да изпълни заповедите по най-добрия начин, както той си знаеше.

 

 

Пъг дръпна юздите и водачът на ескорта му вдигна ръка да спрат. Патрулът, който се запъти към тях, носеше черната униформа на крондорските Пурпурни орли, специалната част, основана от Калис, предшественика на Ерик фон Даркмоор, а в челото им яздеше едно познато лице от зимата при Даркмоор.

— Накор! Магьоснико! — ревна Джедоу Шати, лейтенантът на отряда. — Какво ви води насам? — Той даде знак и патрулът зад него също спря.

— Дойдохме да се срещнем с капитан Субаи, а после да видим дали можем да оправим тази бъркотия със сааурците — каза Пъг.

Лъчезарната усмивка на Джедоу изведнъж помръкна.

— Питай Накор, човече. Сблъсквали сме се с тия сааурци, отвъд морето. Корави са, и много бързи. Трима от нас трябват срещу всеки от тях, освен ако не сме тежковъоръжени. Според теб има ли шанс принцът да прати насам Кралските пиконосци, магьоснико?

— Надявам се да убедим сааурците, че и двете страни губят, ако започнат бой с нас.

— Виж, това е нещо ново. Доколкото ги знам, „миролюбиви“ не е първата дума, която ще му дойде наум на човек за тях. — Погледна през рамо и рече: — На още час езда ще намерите главния ни лагер. Аз съм тук за ден-два, тъй че може да се видим, като се върна. — Погледна Накор. — Как върви новата ти религия?

Накор въздъхна театрално.

— Трудно е да бъдеш добър, Джедоу.

Добродушният бивш сержант се засмя.

— Казваш очевидни неща, приятелю. — После махна на патрула зад себе си. — Хайде, продължаваме.

— Да идем да видим капитана — каза Пъг, когато патрулът отмина.

— Добре — отвърна Накор. — Гладен съм.

Пъг се засмя.

— Ти винаги си гладен, приятелю.

Накор подкара коня си до него.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо странно…

— Нима? — прекъсна го Пъг. — Ще ми го кажеш по-късно.

— Не, наистина е странно…

— По-късно, казах.

— Е, добре.

Продължиха мълчаливо и скоро наближиха лагера на капитан Субаи. Беше разположен на една поляна под планинските склонове, издигащи се стръмно на запад. Пътят рязко се изкачваше зад лагера и Пъг прецени, че това трябва да е северната граница на района, смятан за обезопасен от нашественици. Това впечатление се усилваше и от масивния бруствер, построен напряко на пътя от северната страна на лагера. Пъг огледа разположението на щабния бивак. На юг имаше достатъчно пространство, за да се укрепи бързо отбраната на района, от северната страна теренът рязко се издигаше на запад; на изток от пътя брегът се спускаше почти отвесно и ако отдолу приближаха войници, щяха да се окажат заклещени в стесняващото се дефиле. Двама стрелци лесно можеха да задържат всеки, който подходи оттам.

Притичаха войници да поемат конете на Пъг и Накор. Бяха облечени в униформите на Кралските първопроходци и Пурпурните орли. Пъг и Накор слязоха от конете и Пъг попита един от войниците къде е шатрата на капитан Субаи. Войникът посочи най-голямата, в самия център на лагера, и Пъг му благодари. После се обърна към командващия ескорта сержант.

— Благодаря, сержант. Починете тази нощ, а на заранта върнете хората си. Ние ще се оправим тук сами.

Сержантът отдаде чест, обърна се и заповяда да слизат, след което попита къде хората му могат да се погрижат за конете си. Упътиха го, а Пъг и Накор тръгнаха към командната шатра.

Пред нея на походен стол седеше войник. Щом приближиха, Пъг забеляза, че не е някакъв ленив часовой, а самият командир на първопроходците — лъскаше с омазнен вълнен парцал сбруята на коня си. Пъг беше чувал, че Първопроходците предпочитат сами да се грижат за екипировката си и не я поверяват на обичайния войскови кадър от ковачи, кожари и оръжейници. Ерик веднъж му беше казал, че много добре се грижели за конете си — област, в която самият Ерик беше експерт. Мъжът вдигна глава, позна магьосника, стана и отдаде чест.

— Херцог Пъг. На какво дължа удоволствието да ми гостувате?

— Боя се, че на заповедта на принц Патрик — отвърна Пъг.

Капитанът, мършав мъж с преждевременно побеляла коса и лице и длани с цвета на щавена кожа, се намръщи.

— Какви заповеди?

— Трябва да се спусна в равнината на изток оттук, после да отцепя през Степите на Адския тътен, да намеря сааурците и да ги убедя да не нападат повече нашите сили.

Капитанът вдигна вежда — най-изразителната реакция у този човек, откакто Пъг се бе запознал с него в Крондор.

— В такъв случай ви желая късмет, милорд. — Остави сбруята на земята и попита: — Ще ви трябва ли нещо от мен или от хората ми?

— Ще се наложи да ни осигурите ескорт. Принцът смята, че е необходимо.

Капитанът се усмихна.

— Според всичко, което съм чувал за вас, ми е трудно да го повярвам. Но щом принцът е заповядал, ще го изпълним. Ще приготвя патрул да ви придружи утре призори. Дотогава ще трябва да се задоволите с грубите лагерни условия. Ще наредя да вдигнат шатра, за да преспите с приятеля ви.

— Благодаря — каза Пъг и се обърна към Накор. — Тази нощ ще спиш сам, приятелю, аз смятам да прекарам една нощ с жена си.

— Ще хвръкнеш обратно до Даркмоор?

— Не. Миранда е на Острова на чародея и искам да я видя.

Накор се ухили.

— Помня какво е да си влюбен. — И въздъхна. — Макар че беше толкова отдавна…

Пъг извади едно цуранско транспортно кълбо и каза:

— Това е последното. Ще трябва да накарам Миранда да ме научи на оня трик с прехвърлянето без такива неща. — Започна грижливо да оглежда околностите. Всеки опит да се използва чудноватото транспортно средство на цураните без крайната точка да е добре запечатана в ума, можеше да доведе до сигурна смърт. — Дай ми няколко минути да наместя разположението на този лагер в ума си, за да мога да се върна утре заранта.

— Естествено — отвърна Накор и добави със смях: — Само гледай да не го счупиш. Много време ще й трябва да те научи, а кой знае защо, не си представям, че ще почнеш да се учиш точно тази нощ! — Пъг не му обърна внимание, а закрачи, оглеждайки съсредоточено околните ориентири. Накор се обърна към Субаи. — Спокойно ли е тук, капитане?

Субаи кимна.

— Нашествениците държат другата страна на северните проходи, но не се опитват да прехвърлят хребетите. Патрулите ни се доближават на неколкостотин разкрача до позициите им, но само ги подгонват малко и ги оставят на мира. Изглежда, положението им засега ги задоволява.

— Несъмнено — каза Накор. — Укрепват отбраната си пред всеки път за атака.

Субаи кимна.

— Предполагам, че сте намерили през планините пътища, които те все още не са открили.

— Има. Но са главно кози пътеки. Има две места, където можем да вкараме един-два взвода, да разположим хора в тила им и да ударим на север, но няма място, където да се укрепим за сериозна офанзива. — Капитанът погледна на запад, сякаш виждаше през планините вражеските позиции от другата им страна. — Ей там, само на седмица езда, ако беше по права линия, се намира Сарт. Ако можехме да проникнем някак, да завземем старото абатство над града и да се укрепим там, бихме могли да предприемем флангова атака в поддръжка на силите, настъпващи от юг, и да прочистим нашествениците за няколко дни, вместо за седмици, както ще се наложи.

— Може би има начин — каза Накор.

— Какво предлагаш? — попита капитанът.

— Мъча се да си спомня една история, която херцог Джеймс ми разказа преди много време. — Помълча, после добави: — Трябва да пратя писмо до херцог Арута. Имаш ли нещо за писане?

— В шатрата ми — каза Субаи.

— Добре — кимна Накор и влезе.

Субаи погледна към мястото, където бе стоял Пъг. И видя, че магьосникът е изчезнал.

 

 

Миранда вдигна глава и го видя пред себе си. Скочи, притича до него и го прегърна.

— Чаках те.

Пъг отвърна на изблика й. Не се бяха разделяли от половин година, а му беше отнело почти цяла седмица, докато стигне до лагера на Субаи в планините.

— Как са работите тук? — попита Пъг, след като се пуснаха.

— Както ги оставихме — отвърна Миранда. — Гатис ръководи образцово ежедневните неща на острова, а Робърт Д’Лийс, изглежда, е станал нещо като организатор. Заловил се е да възстанови учебния график, прекъснат след заминаването ти.

Пъг се усмихна.

— Това е добре. Ще трябва да поговоря с него преди да си тръгна сутринта.

Тя го целуна.

— Но чак след вечеря. Искам си те само за мен през следващите няколко часа.

Той се усмихна.

— Добре, след вечеря.

Следващите два часа прекараха насаме, а после поръчаха да им донесат вечерята в покоите. След като се нахраниха, Гатис се появи на вратата и каза:

— Господарю Пъг. — Високото таласъмоподобно същество винаги се обръщаше строго официално към всички, от Пъг до най-низшия слуга. Макар че и най-низшият слуга на този остров беше ученик по магия, от единия до другия край на Мидкемия, както и от далечни светове.

— Здравей, Гатис — отговори Пъг. — Всичко наред ли е?

— Тъкмо затова исках да поговоря с вас. Боя се, че нещо не е както трябва.

— Какво е то?

— Ще е по-добре, ако вие и господарката Миранда благоволите да ме придружите.

Пъг и Миранда се спогледаха, но не казаха нищо, а последваха Гатис, който се обърна и ги поведе през вратата и по дългия коридор, отделящ личните покои на Пъг от останалата част на голямата централна сграда на Вила Беата.

Излязоха на една ливада и Пъг моментално разбра къде ги води Гатис. Както и предния път, когато стигна до обраслия с трева хълм, Гатис махна с ръка и пред очите им се появи пещера. Влязоха и Пъг отново видя малкия олтар, върху който беше положена статуята на Сариг, изгубения бог на магията. Миранда ахна. Първия път, когато бяха видели статуята, чертите й наподобяваха облика на баща й, Макрос Черния.

— Лицето е гладко!

— Да, госпожо — каза Гатис. — Дойдох тук преди няколко дни и видях това, което вие виждате сега.

— Какво означава това? — попита Миранда.

— Боговете очакват — каза Пъг.

— Какво? — попита тя и докосна статуята.

Пъг заговори тихо.

— Новият аватар на Сариг, неговия нов човешки посредник на този свят.

— Ти ли трябва да си това? — каза Миранда.

— Не — отвърна Пъг. — Когато лежах на прага на смъртта, на лечебната поляна на Елвандар, когато ми проговори Лимс-Крагма, ми се предложиха три възможности за избор. Смъртта беше първата. — Той погледна Миранда. — Не можех да те оставя.

Тя се усмихна.

— Втората беше вечен живот, но цената беше да стана следващият аватар на Сариг. Трябваше да заместя баща ти.

— Не мисля, че щеше да ми хареса много. — Тя го погледна. — Каква беше третата възможност?

— Не искам да говоря за нея — отвърна Пъг.

В гласа на Миранда лумна гняв:

— Кажи ми!

— Един ден ще умра.

Тя пристъпи и застана между него и статуята.

— Премълчаваш нещо. Какво?

— Само това, че в края на живота си ще позная… страданието.

Очите на Миранда се разшириха.

— Това, което вече знаем ли?

— Така го възприех и аз. След като можем да се справим с вече преживяното, за какво повече да се безпокоя?

— Всичко ли ми казваш? — хладно го попита тя.

Пъг сви рамене.

— Вероятно съм забравил нещо. — И продължи шеговито: — Та нали в този разговор бях почти умрял.

— Бъдещето не е фиксирано, макар че може да е трудно да се промени, ако събитията наберат достатъчно инерция — обади се Гатис.

Пъг кимна, а Миранда заяви:

— Представа нямам какво означава това. Какво криеш?

— Само това, че в замяна на един много дълъг живот и на огромна сила, един ден ще трябва да заплатя висока цена.

— Това „само“ никак не е малко.

— Всички плащаме някаква цена — вметна Гатис.

Пъг смени темата.

— Ти си пазач на този олтар от векове, Гатис. Какво смяташ, че означава това?

— Мисля, че е време за промяна, господарю Пъг, и че скоро ще се яви някой, за да запълни празнотата, оставена след смъртта на Макрос.

— Мисля, че си прав — каза Пъг. — Може би е някой от учениците ни. — Помълча за миг, след което добави: — Някой ще намери олтара.

— Разгънал съм много тънко, но мощно заклинание, за да го прикрия, господарю Пъг — каза Гатис.

— Знам. Живях десетилетия на този остров и изобщо не подозирах, че той съществува, но онзи, който е обречен да бъде следващият инструмент на Сариг, все някак ще го намери.

— Твърде е възможно — отвърна Гатис.

— Ще чакаме този ден. А сега — той се обърна към Миранда — да се върнем в къщата. Искам да видя как вървят нещата тук, а след това да отдъхна преди да се върна в лагера на Субаи сутринта.

Върнаха се в къщата и в централния двор се натъкнаха на група ученици, насядали около фонтана да се насладят на тихата пролетна вечер. Щом Пъг се приближи, всички станаха почтително, освен една огнегадателка от Брънанджий, чието змиеподобно тяло от кръста надолу не й позволи да направи нещо повече, освен да раздвижи почти хуманоидния си торс в подобие на лек поклон. Пъг им махна небрежно да си седнат по местата.

— Пъг, радвам се, че те виждам — каза Робърт Д’Лийс.

— Харесва ли ти животът на нашето малко спретнато островче? — попита Пъг. Беше довел младия магьосник с Миранда на острова през зимата. Робърт се беше оттеглил от членството си в съвета на Звезден пристан и нямаше къде да иде. Патрик прояви безразличие към идеята за дворцов магьосник, затова Пъг реши да го наеме на острова.

— Мястото е чудесно — отвърна Робърт. — През последния месец научих за занаята си повече, отколкото предишните две години на Звезден пристан.

Миранда и Пъг се спогледаха.

— Това е впечатляващо — каза Пъг и покани Гатис и Миранда да седнат на близката скамейка. — Ти си най-младият член на съвета и израсна в изучаването на занаята повече от всеки друг ученик, който съм имал на Звезден пристан. А тук учиш дори още по-бързо?

Робърт се усмихна. Бе решил да си пусне брада като на Пъг — ласкателство, което не се хареса на Пъг, но той предпочете да не го коментира.

— Направо е смайващо. Но още по-удивителното за мен е, че с практикуващите магия от други светове научавам неща, за които Чалмес и Калиед не биха могли и да мечтаят.

Пъг този път се заинтригува искрено.

— О, нима? Би ли ми дал пример?

Робърт кимна, без да прикрива младежкия си ентусиазъм, обърна се към огнегадателката и каза:

— Такек ми показа нещо преди няколко дни и оттогава го упражнявам. — Той се отдръпна малко от групата и запя. Звукът беше едва доловим, почти като шепот, но чист и ясен. Думите не можеха да се разберат, сякаш умът отказваше да ги улови, и все пак в тях имаше някаква структура, някакъв хипнотичен ритъм, който накара Пъг да погледне останалите ученици. Всички седяха и гледаха в унес как Робърт продължава песента си.

Във въздуха се появи пламък, на около стъпка пред лицето на Робърт. Беше колкото бебешко пръстче, но съвсем ясно се виждаше, че е пламък. Полюшна се и затанцува на вятъра, след което изведнъж угасна. После Робърт заговори. Изглеждаше уморен, но въодушевен.

— Едва сега започвам да разбирам какво ми е показала Такек. Трябва ми време.

— Впечатлен съм — каза Пъг. — Според старите норми, прилагани от цуранската Конгрегация, това е магия на По-низшия път и би трябвало да е почти невъзможно да я постигнеш.

Робърт се засмя.

— Убеден съм, че Накор е прав: магия няма, има само фокуси и ако отворим умовете си, можем да научим всичко.

Пъг стана.

— Е, порадвайте се на тази хубава вечер и внимавайте да не подпалите къщата. Ние с Миранда ще тръгваме. А, Робърт… — добави Пъг и се обърна към ученика.

— Да, сър?

— Гатис твърди, че се трудиш добре в мое отсъствие. Продължавай да му помагаш, моля те.

— За мен е удоволствие — отвърна Д’Лийс.

Пъг и Миранда се върнаха в покоите си. Щом стигнаха до вратата, Пъг каза:

— Това наистина беше забележително.

Миранда се засмя, бутна го да влезе и му каза закачливо:

— Сега ще ти покажа нещо още по-забележително.

И затвори вратата.

 

 

Чу се „пук“ и Накор вдигна глава. Пъг изникна от нищото. Един войник, понесъл наръч дърва, ги изтърва, когато в празния въздух пред него изведнъж се появи мъж в черен халат.

— Здрасти! — извика Накор щастливо.

Капитан Субаи беше наблизо — говореше с едно офицерче, облечено в черния табард на крондорските Пурпурни орли. Из лагера се мяркаха и няколко Първопроходци, но не бяха много. Пъг знаеше, че повечето от тях са високо сред планините на запад, разузнават врага и са готови да се върнат с донесения за всяко раздвижване на силите на Фадавах. Славата им в проследяването, разузнаването и незабелязаното промъкване из горите беше легендарна, съперничеща на тази на Имперските водачи на Кеш и на рейнджърите на Свободните градове на Натал. Твърдяха, че само елфите са по-добри.

— Лейтенант Гъндърсън ще води патрула, който ще ви придружи — каза Субаи.

Пъг разбра, че капитанът им осигурява ескорт от дузина мъже. Единият — Първопроходец, прецени Пъг — тръгна напред, а другите изчакаха Накор и Пъг да яхнат конете си.

Субаи посочи Накор и каза:

— Радвам се, че тоя заминава. Не знам какво ме дразни повече: постоянните му проповеди на тема „добро“ или късметът му в картите.

Пъг се засмя.

— Второто повече, предполагам.

— Опаковали сме ви провизии за две седмици — каза Субаи.

— Ще ги намеря по-бързо — отвърна Пъг.

— Само гледайте да ги намерите преди те да намерят вас. Според всички донесения, изскачат от степните треви като вятър и връхлитат още преди да си чул, че идат.

— Виждал съм ги — каза Накор. — Чуват се.

Субаи се усмихна, а Пъг попита:

— Още някой съвет?

— Гледайте да не ви убият — каза капитанът, без да се усмихва.

Пъг кимна.

— Имам други планове. — Кимна на лейтенанта и той даде заповед за тръгване.

— Говорих с капитана за някои пътеки през планината — каза Накор. — Щом приключим с тая глупост, трябва да се върнем в Даркмоор и да намерим Грейлок и Ерик. Мисля, че имам план как да съкратим войната.

— Кажи ми го.

Накор му описа накратко какво е намислил. Яздеха бавно по тясната пътека, водеща към лесовете долу.

 

 

Яздиха пет дни и с изключение на някакви конници, които се мярнаха в далечината и се скриха, щом забелязаха приближаващия патрул, пътуването минаваше без инциденти. Вече яздеха през обраслата с висока трева равнина, на път към южния край на Степите на Адския тътен.

Стигнаха едно място, където имаше следи от стар бивак, и лейтенантът заповяда почивка.

— Това беше резервният ни лагер. Имаше дървени стени, насип и подвижна порта. Удариха и избиха всички. — Посочи с ръка. — Набиха главите им на колове в дъга, оттук чак до ей там.

— Значи тук ще се разделим, лейтенант — каза Пъг.

— Мислех, че трябва да ви придружим, докато намерим сааурците — отвърна младият офицер.

— Разумно допускане, но погрешно — каза Пъг.

— Честно, лейтенант, можем сами да се погрижим за себе си, а ако останете с нас, само ще ни създадете допълнителни главоболия, след като ще трябва да пазим и вас — намеси се Накор.

— Тогава мога ли да попитам защо изобщо сме тук, сър?

— Защото не исках да споря с вашия капитан, щом толкова държите да знаете — каза Пъг.

— Имате ли нещо против да ви изчакаме?

— Няма нужда — каза Пъг. — Ако не ме убият, ще се върна в Даркмоор много по-бързо от вас.

Репутацията на магьосника в армията беше много висока, а освен това той беше и херцог, тъй че каквито и резерви да имаше младият офицер, той си ги запази за себе си. Само отдаде чест и каза:

— Добре, милорд. Желая ви безопасен път.

— На вас — също — отвърна Пъг.

— Е, да тръгваме — подкани го Накор.

Пъг кимна и пришпори коня си.

След около миля Накор каза:

— Чу ли?

— Да — рече Пъг.

В далечината, като барабанен тътен, към тях през равнините се носеше ек на копита. Пъг знаеше, а Накор бе виждал с очите си тези коне, два пъти по-големи от яките кавалерийски коне, които двамата яздеха. А на гърба на всеки от тях щеше да има по един сааурец — високите дванадесет стъпки воини с външност на гущери.

Скоро в далечината се вдигна облак прах.

Пъг се обърна, за да се увери, че кралският патрул се оттегля, и остана доволен, че войниците вече почти не се виждат.

— Да изчакаме тук — предложи Накор.

Пъг кимна.

— Скоро ще дойдат.

Зачакаха.