Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (21) (Разказ за братята)

17.
Атаки

Джими посочи.

— Виждам ги — каза капитан Сонгти.

Разузнаваха кладенеца в оазиса Окатио и бяха забелязали патрул кешийски войници — излежаваха се в сянката на няколко върби.

— Имперските погранични части — прошепна Джими. — Виждаш ли пиките им?

На скалите недалече от вързаните коне бяха облегнати двайсет дълги тънки копия с вързани флагове на върховете.

— Май можем да ги приближим бързо — каза Сонгти.

— Да. Нямат стрелци.

— Това ли е твоят човек? — Сонгти посочи една фигура в другия край на бивака.

— Той е — каза Джими. Малар седеше до един кешийски офицер, който преглеждаше пакета с депеши за Дуко. — Трябва да ги избием всички.

— Доста са немарливи на лагер — отбеляза Сонгти.

— Вярно, арогантни копелета са, но са си го заслужили. Те са едни от най-добрите конници на света. Виж, ония с дългата коса — прибират я под шлемовете си, когато яздят… — Джими посочи шестима мъже, седнали малко встрани около голямо гърне с храна. — Това са конниците Ашунта, от вътрешността на империята. Смятат ги за най-добрите конници на света.

— Е, някои от моите момчета може и да ги изместят — каза Сонгти.

Джими се ухили.

— Най-добрите конници в Триазия?

— Не, откакто дойдохме тук — отвърна Сонгти. После се обърна, даде знак и хората му бавно тръгнаха напред.

— Щом нападнете — каза Джими, — Малар ще скочи на най-близкия кон и ще препусне натам. — Посочи един проход на юг, към граничните земи на Кеш. — Аз ще отида там и ще му скоча от онези скали.

— Ще дойда с теб. Може да си вземе приятел — отвърна Сонгти.

— Остави приятеля, освен ако не е офицерът, дето гледа документите. Преди всичко трябва да си ги върнем и да убием всеки, който ги е прочел.

— Така става по-лесно — каза Сонгти. — Просто трябва да избием всички.

Джими се удиви на самоувереността му. Около кладенеца си почиваха двайсет кешийски граничари, а с него бяха само десет кралски войници.

— Ударът да е бърз.

Стана, добра се на прибежки до скалите над оазиса и зае позиция над мястото, което беше посочил.

Сонгти даде няколко сигнала на хората си, след което притича и застана до Джими.

Изведнъж в оазиса избухна хаос и се разнесоха викове. Макар да отстъпваха по численост, кралските бойци разполагаха с предимството на изненадата. И без да гледа, Джими разбра, че кешийците загиват преди да са се добрали до оръжията си. Бръмченето на стрелите звучеше успокоително, защото само хората на Сонгти имаха лъкове.

Както беше предрекъл, Джими чу вик, след това — тропот на препускащ в бесен галоп през дефилето ездач, и се приготви.

Малар се появи на завоя. Беше яхнал без седло и носеше само вързопа със съобщенията. Когато се озова точно под него, Джими скочи и го помете от коня. Вързопът отхвърча, а Джими се превъртя на земята, изправи се и изпъшка от болка. Беше се ударил в камък и усети, че ръката му изтръпва. Рамото му беше изкълчено.

Появи се втори кон и Сонгти също скочи и смъкна ездача му, а Джими едва успя да избегне продължаващия да препуска напред без ездач кон. Обърна се да намери Малар и видя как шпионинът бяга по пътеката.

Стиснал меча си в дясната ръка — и стиснал и зъби от болката в лявата, — Джими затича след него покрай Сонгти, който бе възседнал кешиеца и го душеше.

Малар стигна до завоя и Джими го изгуби от погледа си. Забърза след него и щом мина завоя, го повали силен ритник в лявото рамо.

Малар се беше качил на една канара и го беше изритал, целейки се в главата му, но вместо нея беше улучил рамото. Ефектът беше почти същият, защото Джими почти изгуби съзнание от болка.

Все пак успя да вдигне меча, и Малар за малко щеше да се наниже на него, когато скочи от скалата.

— Е, млади господарю, май трябваше да използвам по-силна отрова — изръмжа шпионинът.

— Но тогава изобщо нямаше да можеш да пиеш — изпъшка Джими.

Малар се ухили.

— Изграждането на съпротивителни сили е твърде неприятен процес, но с времето се уверих, че си заслужава. С удоволствие бих продължил нашата дискусия, но съм убеден, че хората ти няма да се забавят, така че трябва да тръгвам. — Държеше само една кама, но настъпи сякаш напълно уверен, че Джими с меча си няма да може да му устои.

Годините упражнения си казаха своето и Джими отскочи надясно точно когато Малар замахна мълниеносно с лявата си ръка, и камата отскочи от скалата, пред която Джими стоеше само допреди миг. Джими си даде сметка, че противникът му сигурно има поне още няколко ножа. И така беше — в следващия миг Малар вече връхлиташе към него с две ками в ръцете.

Джими отстъпи и отбягна атаката. После изрита Малар с десния си крак и шпионинът залитна. Кракът му се оказа твърд като камък и Джими се увери, че мършавата външност на противника му е била подвеждаща. Без да губи време, младежът замахна с все сила с меча. Малар избегна удара — претърколи се на земята, без да обръща внимание на острите камъни, осеяли пътеката.

Джими настъпи веднага, за да не позволи на опасния противник да се съвземе — нали можеше да разчита само на едната си ръка. Замахна отново с меча и за малко щеше да съсече кешийския шпионин. Малар се хвърли напред, под меча на Джими.

Джими усети как ножът се плъзна покрай ребрата му и изохка от болка, но успя да се извие достатъчно, та шпионинът да не го прониже. Присви се и удари жестоко Малар в лицето с дръжката на меча. Малар залитна назад и от счупения му нос потече кръв.

Изведнъж към тях полетя бясно препускащ кон — за малко, щеше да прегази Джими. Той се хвърли настрана, падна, изправи се и видя, че мечът вече не е в ръката му. Окървавеният кешиец се ухили като побеснял вълк, приклекна и размаха едната останалата му кама — в дясната ръка.

— Не мърдай, младо господарче, и ще умреш бързо и без болка.

Пристъпи към Джими, но той хвърли в очите му шепа пръст. Малар за миг бе заслепен и Джими скочи и хвана китката му със здравата си дясна ръка. Приложи цялата сила, която можа да събере, и се помъчи да му счупи китката. Малар изпъшка от болка, но не пусна камата — мършавото тяло на кешиеца криеше стоманена сила и някаква си дреболия като една счупена китка не можеше да го спре.

Малар рязко се дръпна и удари жестоко Джими по рамото. Джими изрева от болка и коленете му се подкосиха.

Едва не изгуби съзнание, когато Малар го удари отново по рамото. Шпионинът с едно ловко движение прехвърли камата от дясната в лявата ръка и я вдигна за смъртоносен удар.

А после очите на Малар се разшириха от ужас, камата падна от пръстите му и той се обърна, сякаш искаше да види нещо. Джими също го видя — една стрела, щръкнала от дясното рамо на кешиеца. Изсвистя още една и се заби в гърдите му.

Малар се срина на колене, очите му се изцъклиха, от устата му и от носа му бликна кръв, и той рухна по очи на камъните пред Джими.

Джими се обърна и видя Сонгти и един от бойците му — държеше лък. Смъкна се на колене, после залитна назад и главата му издрънча в камъните.

Сонгти коленичи до него.

— Ранен ли си?

— Ще се оправя — изграчи Джими. — Рамото ми е изкълчено.

— Дай да видя — каза капитанът. Опипа леко рамото му и силната болка прониза Джими от кръста чак до челюстите. — Изтърпи малко — каза капитанът, после стисна ръката на Джими под мишницата, опря здраво другата си ръка на рамото му, рязко извъртя и намести изкълченото.

Джими ококори насълзените си очи и едва успя да си поеме дъх, но болката скоро отшумя.

— По-добре е да се направи веднага, преди да се е подуло и да не можем да я наместим. Тогава ще ти трябва знахар или жрец, или много бренди. Утре ще си по-добре.

— Щом казваш — отвърна немощно Джими.

— Втория ездач го свалих, но имаше и трети.

— За малко щеше да ме прегази — каза Джими, докато Сонгти му помагаше да се изправи.

— Беше офицерът.

Джими изруга.

— Писмата до Дуко тук ли са?

Стрелецът вдигна кожената торба.

— Тук са.

Джими му махна да приближи и той връчи пратката на капитана. Сонгти извади документите и каза:

— Тук са седем.

— Това е всичко. — Джими погледна мъртвия шпионин. — Едва се отървах.

Сонгти кимна на стрелеца да му помогне и каза:

— Трябва да погребем мъртвите. Ако наблизо има друг патрул и видят кръжащите лешояди, може да дойдат да проучат.

Джими поклати глава.

— Все едно. Преди съмване тръгваме обратно през границата. Може да уморим конете, но трябва да се върнем в порт Викор, а аз трябва да стигна в Крондор колкото може по-скоро.

— Заради офицера, дето избяга ли?

Джими кимна.

— Да. Не знам колко внимателно ги е изчел или какво му е казал Малар, но ще съобщи на господарите си, че Крондор се държи от шепа дворцови стражи и че всеки годен за оръжие, който не е вързан при Края на сушата или в Долината, е на север срещу Фадавах.

— Смяташ, че кешийците ще се възползват?

— Като нищо. Един бърз удар срещу града и ще хванат принц Патрик. Кралят ще им отстъпи каквото поискат, за да върнат сина му.

— В Новиндус всичко беше много по-просто — каза Сонгти.

Джими се засмя, макар че го заболя много.

— Не се съмнявам. — Подпря се на рамото на стрелеца и закуца към оазиса.

 

 

Ерик чу стъпките на хадатеца още преди да го е видял как излиза от мрака.

— Почти е време — каза Акий.

През нощта бяха останали скрити в гората зад загражденията, блокиращи пътя. На два пъти край скривалището на Ерик бяха минали наемници, но никой не си направи труд да огледа дърветата край скалите.

Ерик кимна. Небето на изток изсветляваше. Скоро, стига всичко да вървеше според плана, подвеждащата атака в другия край на загражденията щеше да му даде възможност да удари отзад и да отвори портата.

— Най-напред да огледаме малко — каза той.

Тръгна присвит между дърветата и стигна до поляната южно от пътя. Прецени, че разстоянието до портата е над сто крачки, и преброи десетина тлеещи лагерни огньове между нея и сегашната му позиция, и други десетина от другата страна на пътя. Усети Акий до рамото си и му прошепна:

— Очаквах да има повече хора.

— И аз. Ако успеем да пробием през портата, битката ще свърши бързо.

Но премълча какво ги чакаше, ако не я отворят.

— Измислих нещо — каза Ерик. — Предай никой да не мърда, когато прозвучи сигналът за тревога. Кажи им да чакат моя сигнал.

— Ти къде ще си?

Ерик посочи.

— Някъде там.

Носеше черната си униформа, но без табарда на Пурпурните орли. За всеки по-небрежен наблюдател можеше да мине за наемник, свикнал да носи черно. Обърна се към Акий и посочи синята лента, вързана на челото му.

— Това можеш ли да ми го заемеш? — Не знаеше дали не е някаква важна за клана му част от облеклото.

Акий мълчаливо отвърза лентата, застана зад Ерик и я завърза на челото му. Сега Ерик още по-малко приличаше на войник от редовните войски на Кралството.

Запристъпва предпазливо между два от лагерните огньове, като внимаваше да не разбуди заспалите мъже. Откъм загражденията се чуваха тихи гласове — часовите клюкарстваха или си разправяха небивалици, за да останат будни.

Стигна края на пътя и походката му се промени — тръгна енергично, уж по някаква важна работа. Мина смело по пътя и стигна до портата. С приближаването забеляза конструкцията й. Беше проста, но ефективна. Всяко от крилата имаше по една широка желязна скоба, закована с грамадни железни пирони. През тези скоби бяха напъхали дървена греда, на свой ред подпряна с дълги, здраво забити в земята колове. Щеше да е лесно да се избият коловете и гредата да се избута от скобите, но за да се отвори от другата страна, щеше да е нужен голям таран.

— Ей! — подвикна той преди часовите да са го спрели. Говореше басово с надеждата, че това ще прикрие акцента му.

— Какво? — попита началникът на портата.

— Току-що дойдохме от севера. Кой командва тук.

— Капитан Растав. Ей там е, — отвърна мъжът и посочи една голяма шатра, едва видима в предутринния сумрак. — Какво ново?

— Ти ли си Растав? — изръмжа Ерик.

— Не, разбира се — отвърна мъжът малко сърдито.

— Тогава съобщението ми не е за теб, нали?

И се обърна и се отдалечи преди войникът да реагира. Вървеше бавно, но много уверено към командната шатра, после, малко преди да приближи съвсем, сви и тръгна между бойците. Повечето мъже спяха; някои вече ставаха и палеха огньовете, отиваха до изкопаните наблизо отходни ями да се облекчат или вече ядяха. Той им кимаше небрежно или махваше леко с ръка за поздрав на тези, които подминаваше — укрепваше илюзията, че е познат в лагера: ако не на този, който го гледа — може би на другия отсреща, на когото маха.

Стигна до едно по-тихо място, където се беше събудил само един и си вареше кафе, ако можеше да се съди по миризмата, приближи се и го попита:

— Една чаша за мен ще ти се намери ли?

Мъжът вдигна очи, и кимна. Ерик приклекна до него и каза:

— След няколко минути трябва да се явя на портата, а никъде не можах да намеря кафе.

— Разбирам те — каза войникът и му подаде пълна с черна течност глинена чаша. — С Гаджа ли си?

Ерик знаеше името — някакъв капитан, за когото беше чувал.

— Не, ние току-що дойдохме. Капитанът ми е ей там — Посочи към командната шатра. — Говори с Растав и реших да се скатая за малко и да си потърся кафе. — Стана. — Ще ти върна чашата, като ми свърши смяната.

Войникът му махна небрежно.

— Задръж я. Толкова грънци плячкосахме, че мисля дюкян да отворя.

Ерик закрачи небрежно, като оглеждаше всичко внимателно и отпиваше от кафето, което за лагерни условия не се оказа толкова лошо. Зад вала нямаше повече от хиляда души и доколкото можеше да се съди от бегъл поглед, всички защитници на тази позиция не наброяваха повече от хиляда и двеста. Нова загадка. От другата страна изглеждаше, че като че ли половината от армията на Фадавах е в очакване, но оттук Ерик разбираше, че ако успее да отвори портата, тази битка ще бъде спечелена не за часове, а за минути.

Когато наближи до портата, откъм източния край на заграждението се разнесе вик. Вдигна се тревога и заотекваха още викове. Ерик спря и бавно преброи до десет, докато не чу зова на бойния рог „на оръжие“. Мъжете наоколо наскачаха от постелите си, а Ерик хвърли чашата, закрачи бързо и започна да вика с възможно най-заповеден тон:

— Удрят източния фланг! Всички на изток!

Полузаспалите бойци забързаха към по-далечния край на отбраната. Ерик продължи към портата. Някакъв мъж го настигна и му извика:

— Какво става?

Ерик веднага разбра, че е някой сержант или капитан на някоя рота, несвикнал да се подчинява сляпо.

— Заповед на Растав! Ти ли си капитан Гаджа?

Мъжът примигна.

— Не, аз съм Тълми. Гаджа трябва да ме смени след час.

— Тогава вземи две трети от хората при портата и ги подкарай на бегом към източната страна! Врагът пробива оттам!

Продължи бързо напред, без да спира да вика:

— Всички на изток! Бързо!

Като видяха как другите войници тичат натам, където им указва, още мъже побързаха да се подчинят. Ерик изтича до мястото, откъдето Акий можеше да го види, даде сигнал и хадатските планинци се изсипаха откъм дърветата.

Ерик хукна към портата и извика:

— Заповед! Отворете портата. Готови за контращурм!

— Какво? — попита някой. — Ти кой си?

Но Ерик вече бе извадил меча си и го уби преди да е успял да викне пак.

— Късметът ми не може да трае вечно — каза на Акий, щом хадатците стигнаха до него.

Хадатците за секунди избиха всички при портата, измъкнаха поддържащите колове и още преди да са паднали на земята, Ерик и Акий, заедно с още двама, вече вадеха тежката дървена греда от двете придържащи я скоби.

Щом я свалиха, други отвориха портата.

— Две минути! — извика Ерик. — Трябва да я задържим отворена за две минути!

По вала заехтяха питащи гласове и Ерик разбра, че защитниците на север от него са разбрали, че нещо не е наред.

Срещу хадатците изведнъж се втурнаха мъже, въоръжени до един с дълги мечове в дясната и къси — в лявата. Хадатците се разредиха, за да има достатъчно пространство помежду им и да нанесат максимум щети на нападателите. След миг колебание Ерик затича, скочи върху купчината чували със зърно и после върху насипа зад брустверите. Не можеше да позволи над хадатците да се появят стрелци — така боят щеше да свърши много бързо.

Погледна на юг и се увери, че кралската конница вече настъпва. Още една минута и победата щеше да е спечелена.

Втурна се по заграждението. Първият, на когото се натъкна, беше объркан и все още се опитваше да разбере какво става на изток. Ерик го сграбчи и го хвърли от насипа. Мъжът падна пред двама тичащи бранители и те спряха. Стрела на арбалет избръмча покрай главата на Ерик и той се сниши.

Отстъпи назад с извадено оръжие и щом видя приближаващите към него войници, спря. Първият озовал се пред него забави — не знаеше кой е насреща му. Ерик с радост зачака — печелеше време, докато конницата наближи портата.

Изведнъж защитниците край портата изпаднаха в паника, най-сетне разбрали какво става. Връхлетяха срещу изчакващите хадатци, а мъжът срещу Ерик нададе яростен вой и безразсъдно скочи напред.

Ерик ловко отстъпи, нападателят залитна и с един бърз ритник Ерик го отпрати надолу по насипа. Вторият подходи малко по-предпазливо, макар и също толкова решително, и замахна. Ерик парира, после му влезе под гарда и го удари в лицето с дръжката на меча. Мъжът залитна върху другия зад него и двамата се затъркаляха по насипа.

Ерик надникна през вала и видя, че първите кралски конници вече са близо, със снишени пики — преодоляваха последните няколко разтега наклон към портата. Обзет от внезапен импулс, той изрева с цяло гърло:

— Хвърлете мечовете! Свърши се!

Мъжът срещу него се поколеба и Ерик извика:

— Това е последният ти шанс! Хвърли меча!

Мъжът погледна русокосия гигант пред себе си, после — нахлуващите през портата пиконосци и хадатските планинци, чиито свистящи мечове безмилостно посичаха всеки, който дръзнеше да ги приближи, изсумтя отвратено и пусна меча на земята.

Зад отбранителната линия настъпи отряд конници, но беше отблъснат от крондорските пиконосци и през разтворените крила на портата нахлу втори ескадрон. На вала близо до Ерик се тресна стълба и той разбра, че Грейлок се е подсигурил, като е докарал отдолу войници под прикритието на мрака. Погледна надясно и видя нахлуващи през портата пехотинци.

Наведе се над ръба на вала и за благодарност за малко щяха да му пръснат главата.

— Ей! — извика той на боеца на стълбата, който току-що бе замахнал с меча си към него. — По-кротко! Можеш да паднеш и да се пребиеш!

Войникът не очакваше това. Спря се, а мъжът зад него на стълбата изрева:

— Давай нагоре.

— Можете да слезете и да минете през портата — извика им Ерик.

— Извинете, капитан фон Даркмоор — гузно каза войникът на върха на стълбата.

Ерик погледна наляво и видя как наемниците отстъпват пред редицата бавно настъпващи срещу тях пиконосци.

После видя и нахлуващата зад пиконосците лека конница и разпозна Джедоу и Дуга. Замаха да привлече вниманието им. Джедоу приближи и Ерик му извика:

— Въведете ред и бързо предайте на Грейлок да настъпи. Бързо!

Джедоу даде знак, че го е разбрал, и обърна коня, за да извести Оуен лично. Дуга скочи от коня си, мина храбро покрай редицата пиконосци и се зае да прибира оръжията на наемниците. Ерик погледна към тила на вражеския лагер, където между пиконосците и нашественическите конни части се беше завързала схватка, и разбра, че противникът още не съзнава поражението си. Според това, което знаеше за вражеската конница, ако не се намесеше, няколко глави щяха да бъдат строшени преди да са разбрали. Извика да пратят вестоносци, за да известят за края на сражението, та да не пострадат ненужно хора.

След като първите кралски пехотинци нахлуха през портата, Ерик скочи от вала, тръгна през тълпата пленници и намери старши лейтенанта на леката конница.

— Помогнете на пиконосците с оная пасмина в тила, после искам да прочистите леса от двете страни на пътя, няколко мили навътре. Ако някой побегне на север да съобщи на Фадавах, че тази позиция е паднала, искам да го хванете.

Ездачът отдаде чест и препусна да изпълни заповедта, а Ерик отиде при Акий.

— Как са хората ти?

— Имам няколко ранени, но жертви няма — отвърна водачът на планинците. — Ако им бяха останали няколко минути да се организират, щяхме да видим зор.

— Прав си — каза Ерик.

Остави планинците, обърна се тъкмо когато Джедоу и Оуен преминаваха през портата, и спря един от войниците.

— Намери сред пленниците капитан Растав и го доведи тук.

Оуен се огледа и попита:

— Поредната заблуда?

— Почти — отвърна Ерик. — Ако не бяхме успели да отворим, щяхме да дадем повече жертви, но нямаше да е толкова тежко, колкото мислехме.

Оуен зарея поглед на север, сякаш искаше да види далече отвъд хоризонта.

— Какво прави той?

— Де да знаех. — Ерик посочи на юг. — Аз пък бих искал да знам какво става там.

— Това е проблем на Дуко и на Патрик, не наш — отвърна Оуен. — Е, да въдворим малко ред тук и да продължим на север.

 

 

Даш едва сдържаше гнева си. В помещението стояха десетина от неговите полицаи и се споглеждаха мълчаливо, без да крият уплахата си.

Двама от хората му лежаха мъртви пред него. През нощта ги бяха причакали и убили — гърлата им бяха прерязани, а труповете бяха хвърлени пред вратата на Новия затвор на пазара.

— Някой ще плати скъпо за това — прошепна Даш.

Жертвите бяха двама наскоро наети мъже, Нолан и Ригс, току-що завършили подготовката си. Изтеклият месец се беше оказал тежък за Даш, но след като редът в Крондор се върна, все по-големи райони на града бавно, но сигурно се връщаха към обичайния ритъм, познат отпреди войната.

Принцът бе разрешил закупуването на една сграда недалече от Пазарния площад и един железар наскоро беше сложил решетките на килиите. Размириците предната нощ на пристанището бяха запълнили затвора почти до предел и Даш през целия ден беше зает с мъкненето на злосторници пред градския съд, учреден от принца преди седмица; двама източни благородници играеха ролята на съдии и много пияници набързо бяха осъдени на принудителен труд по възстановяването на града. Повечето получиха по година, но неколцина си навлякоха от пет до десетгодишни присъди и обитателите на по-размирните части на града протестираха шумно. До този момент протестите бяха само на думи, с обиди, подхвърляни грубо на обикалящите патрули. До тази нощ.

— Къде бяха назначени да патрулират? — попита Даш.

Густаф, бившият затворник, беше потърсил работа преди няколко дни и Даш го бе направил ефрейтор. Той беше определил реда на дежурствата.

— Работеха недалече от стария Бедняшки квартал.

— Проклятие — изруга Даш. Старият Бедняшки квартал сега представляваше жалко поселище от бараки и палатки, и хора, подслонили се сред останките от полусрутени стени. Там човек можеше да се натъкне на всички въобразими пороци и, съвсем предсказуемо, там Гилдията на крадците възстановяваше властта си по-бързо от Короната. — Значи край на примирието.

Откакто беше поел поста шериф на Крондор, Даш бе успял да сведе бесенето до минимум. Преди пет дни двама убийци бяха обесени публично, но до този момент повечето престъпления бяха сравнително дребни.

— Впрочем, какво са правели там тези двамата? — попита Даш. — Бяха новаци.

— Просто маршрутът минава оттам — отвърна Густав. След което добави тихо: — Тук никой не може да се нарече достатъчно опитен, Даш.

Даш кимна, макар че двамата мъртви мъже не можеха да минат за розовобузи младежи и при най-голямо въображение.

— Още от утре патрулите там да се удвоят.

— Какво ще кажеш още тази нощ? — попита Густаф.

— За тази нощ ще се погрижа сам — каза Даш и излезе.

Забърза по улицата, прекоси площада и се насочи право към някогашния Бедняшки квартал. Държеше ума си буден и очите — отворени. Дори посред бял ден в тази част на града не можеше да очаква нищо освен неприятности.

Стигна до една полусрутена двуетажна сграда, приведе се и се шмугна вътре. Бързо свали червената лента и пробяга до задната част на сградата. После забърза по тясната задънена уличка и се прехвърли през дървената ограда, кой знае как оцеляла между двете каменни стени, след като всичко наоколо беше изпепелено. Пъхна се под ниския каменен свод и стигна до целта си.

Промъкна се в зейналата постройка на един бивш дюкян и се спотаи в сенките.

Между палатките и окаяните барачки се движеха мъже и жени и си разменяха храна и какви ли не незаконно придобити стоки. Даш търсеше сред тях едно определено лице и беше готов да чака колкото е нужно, докато го зърне.

Някъде по залез-слънце към сградата се забърза един дребен човек. Щом мина покрай вратата, Даш се пресегна, стисна яката на мръсната му риза и го дръпна вътре.

Човечецът изскимтя от страх и почна да се моли:

— Не ме убивай! Не съм го направил аз!

Даш запуши с длан устата на дребосъка.

— Какво не си направил, Кърби?

Щом се увери, че няма да го убият, дребният човек се поуспокои. Даш свали ръката си от устата му.

— Това, което мислиш, че съм направил — каза дребосъкът.

— Кърби Доукинс — каза Даш, — единственото, което правиш ти, е да снасяш информация. Ако не беше толкова полезен, щях да те смачкам като буболечка, каквато си.

Вонящият на клоака дребосък се ухили. Цялото му лице беше покрито с белези и струпеи. По занаят беше просяк, а доносник — при всяка възможност. Също като хлебарка, на каквато приличаше, бе изпълзял през някаква цепнатина между камъните и оцелял при разрушението на града.

— Но имаш полза от мен, нали?

— За момента — съгласи се Даш. — Двама от хората ми снощи бяха хвърлени на стъпалата пред затвора, с прерязани гърла. Искам тези, които са го направили.

— Никой не се хвали.

— Виж какво можеш да разбереш, но днес в полунощ ще съм тук и гледай ти също да си тук, с имена.

— Това може да се окаже трудно — отвърна издайникът.

— Гледай да стане — каза Даш и надигна дребосъка толкова високо, че носовете им почти се опряха. — Не ми трябва да измислям престъпления, за да те обеся. Зарадвай ме.

— Живея, за да ви радвам, шерифе.

— Точно така. — Той пусна ризата на дребосъка. — И предай какво съм казал на стареца.

— Кой старец? — попита невинно Кърби.

— Не е нужно да ти казвам кой — отвърна Даш. — Предай му, че ако с това убийство са оцапани неговите ръце, всяко смътно чувство, което може да съм изпитвал към веселата му банда, ще секне завинаги. Ако негови веселяци режат гърла, да гледа скоро да ми ги предаде, или Шегаджиите ще бъдат смачкани и изтръгнати из корен.

Кърби преглътна.

— Ще гледам да предам, стига да ми е на сгода.

Даш го избута извън вратата.

— Върви. В полунощ да си тук.

Видя, че до стъмване остава още час, и си помисли за многото задачи, които го чакаха в участъка. Обърна се и закрачи обратно към Новия затвор, като кълнеше Патрик за това, че му е възложил най-неблагодарното нещо — да набие в главите на поданиците му покорство. Но докато това бе неговата работа, трябваше да я върши като хората. А това започваше с опазването живота на подчинените му.

И той забърза в предвечерния сумрак сред сгъстяващите се сенки на Крондор.