Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (23) (Разказ за братята)

19.
Решения

Вятърът метеше пясъка по брега.

Слънцето се издигаше. Пъг крачеше ръка за ръка с Миранда. Бяха вървели така и си бяха говорили цяла нощ, и почти се бяха разбрали по няколко жизненоважни въпроса, стоящи пред тях.

— Но не разбирам защо трябва да предприемаш нещо точно сега — каза Миранда. — Мислех, че след като си отпочина в Елвандар през тези няколко седмици и се отърси от този свой гняв към принца, е, мислех, че просто ще можеш да пренебрегнеш глупостта на Патрик.

Пъг се ухили.

— Да пренебрегнеш глупостта на някой търговец или слуга е едно; да пренебрегнеш един принц е съвсем друго. Въпросът не е само в дреболията със сааурците. Това бе само един симптом. Целият въпрос е кой в края на краищата носи отговорност за силата ми — аз или Короната?

— Разбирам — отвърна тя. — Но защо трябва да взимаш решението си толкова припряно? Защо не изчакаш, докато не стане ясно, че са те накарали да постъпиш срещу съвестта си?

— Защото искам да избегна положението, при което ще съм изправен срещу две злини и за да избегна по-голямата, ще трябва да прегърна по-малката.

— Все пак ми се струва, че прибързваш.

— Не мисля да отлитам за Крондор и да обясня отношението си на Патрик преди да съм се погрижил за още няколко неща.

Продължиха покрай езерцата, останали от прилива, и Пъг добави:

— Когато бях момче, в Крудий, често молех бащата на Томас да ме пусне до езерцата южно от града. Събирах миди, песъчливци и рачета. Той правеше страхотна яхния от тях.

— Май е било доста отдавна.

Пъг се обърна към нея с младежка усмивка на лицето.

— Понякога ми се струва, че е било преди векове, а друг път си го спомням, сякаш беше вчера.

— А сааурците? — попита Миранда. — Този проблем няма да отпадне с приказки за миналото.

— От няколко нощи, любов моя, си губя времето с една от най-старите играчки в колекцията ми.

— Онзи кристал, който си наследил от Кълган ли?

— Да. Изработен от Аталфейн Карски. Излъсках кълбото до блясък и мисля, че намерих място, където можем да преместим сааурците.

— Ще ми го покажеш ли?

Пъг протегна ръка и рече:

— Ще трябва да приложа транспортиращо заклинание. Разгъни около нас защитната магия.

Миранда го направи и изведнъж ги обкръжи синкаво-прозрачно кълбо.

— Само не ни материализирай пак в някоя планина.

— Ще опитам — каза Пъг, прегърна я през кръста и рече: — Дай да пробваме…

В миг пейзажът около тях се завихри, а после се проясни в огромна тревиста равнина.

— Къде сме? — възкликна Миранда.

— В Едел-ду-ат, на местната реч — каза Пъг.

Синият глобус изчезна и ги блъсна горещ летен вятър.

— Прилича ми на Долен Делкиан — каза Миранда.

— Това е Дуатийската равнина — рече Пъг. — Ела.

Минаха неколкостотин разкрача на юг и се озоваха на ръба на стръмна урва.

— Преди няколко века тази част се е издигнала, докато онова там долу е пропаднало — рече Пъг. — По тази стръмнина няма нито едно място, където да не е по-малко от шестстотин стъпки високо. Има две-три места, където човек би могъл да се изкачи, но не ти ги препоръчвам.

Миранда пристъпи напред във въздуха и продължи да крачи. Обърна се и погледна надолу.

— Височко е.

— Ех, тази показност! Долната част на континента е била заселена от бегълци от Триазия при чистката на Ишапския храм от еретиците на Алмарал.

— Пасмината, която са заселили в Новиндус — каза Миранда и се върна на здравата твърд. — И тук горе няма хора?

— Няма — рече Пъг. — Около милион квадратни мили само степ, хълмчета, реки и езера, с планини на север и запад и стръмнини на юг и изток.

— И искаш да пренесеш сааурците тук?

— Докато не намеря по-добро решение — каза Пъг. — Тук е достатъчно просторно, за да могат да живеят неколкостотин години, ако се наложи. Рано или късно ще се върна на Шила и ще я разчистя от останалите демони. Но дори тогава ще трябва да минат столетия, докато се възроди достатъчно живот.

— А ако не поискат да живеят тук?

— Няма да им предложа лукса да правят избор — каза Пъг.

Миранда го прегърна през кръста, притисна се до него и рече:

— Просто имаш чувството, че един такъв избор ще струва много скъпо, нали?

— Не съм ти разправял историята за Имперските игри, нали? — попита той.

— Не.

Той я прегърна и изведнъж се озоваха обратно на песъчливия бряг на Острова на чародея.

— Е, кой проявява показност сега? — попита тя със смях, но и малко сърдито.

— Мисля, че вече го схванах — отвърна той с лукава усмивка.

Тя го плесна закачливо по ръката.

— Не ти е позволено да „мислиш“, че си го схванал. Вече си адски по-добър, освен ако не искаш да видиш колко бързо можеш да вдигнеш защитно заклинание, когато ни материализираш в някоя скала!

— Съжалявам — отвърна той с изражение, ясно показващо, че изобщо не съжалява. — Хайде да се прибираме.

— Аз бих поспала — каза тя. — Цяла нощ си говорихме.

— Имаме да обсъдим още много важни неща. — Той пак я прегърна през кръста. Изминаха мълчаливо късото разстояние до пътеката, водеща през хълма към вилата.

— Току-що бях станал Велик — започна Пъг — и Хочопепа, моят наставник в Конгрегацията, ме убеди да присъствам на едно голямо празненство в чест на императора. И за да обяви великата победа над Кралството. — Замълча, унесен в спомена. — На арената бяха изкарани кралски войници, да се бият с войниците на Турил, народът на жена ми. Обзе ме гняв.

— Мога да го разбера — промълви Миранда. Продължиха нагоре по пътеката.

— Използвах силата си, за да срина имперската арена. Накарах ветровете да задухат, предизвиках пламъци от небесата, дъжд, земетръси, цялата торба с хитрини.

— Трябва да е било впечатляващо.

— Наистина беше страшно. Изплаших хиляди хора, Миранда.

— И си спасил хората, осъдени да се бият и да умрат?

— Да.

— И какво?

— Но за да спася четиридесет несправедливо осъдени войници, избих стотици хора, чийто единствен грях беше това, че са се родили на Келеуан и са решили да присъстват на празненството.

— Разбирам.

— Беше изблик на гняв — каза Пъг. — Нищо повече. Ако бях запазил спокойствие, щях да намеря по-добър начин да се справя с това, но се оставих яростта да ме погълне.

— Разбираемо е — каза тя.

— Може да е разбираемо — отвърна Пъг, — но това, че е разбираемо, не го прави по-малко непростимо. — Спря на върха на рида, отделящ брега от вътрешността на острова, и се обърна назад. — Погледни морето. На него му е все едно. То издържа. Този свят издържа. Шила също ще издържи. Когато и последният демон издъхне от глад, ще стане нещо. Трошица живот ще капне от небето, в някой метеор или на ветровете на магията, или по начин, неведом за мен. Може да е някое стръкче трева, останало скрито под камък, което демоните са пропуснали, или друга някоя дребна жива твар, пълзяща по дъното на океаните ще излезе на открито, и рано или късно на онзи свят животът отново ще избуи, дори аз никога да не се върна на него.

— Какво искаш да кажеш, любов моя?

— Съблазнително е да мислиш колко си могъщ, когато хората около теб са много по-слаби, но в сравнение с простия факт на битието, със силата на живота и настойчивостта, с която той оцелява, ние сме нищо. — Погледна жена си. — И боговете са нищо. — Извърна поглед към дома им. — Въпреки годините си аз не съм нищо повече от дете, щом се стигне до разбирането на тези неща. Сега знам защо баща ти винаги е изпитвал жажда да търси ново познание. Знам защо Накор изпитва такава наслада от всяко ново нещо, на което се натъкне. Ние сме досущ като деца, натъкнали се на малка дрънкулка.

И замълча.

— Говоренето за деца натъжава ли те? — попита Миранда.

Заслизаха по стръмната пътечка през рядката гора и наближиха външната градина на имението. Видяха събрани в кръг ученици да упражняват задачката, която Пъг им бе поставил предния ден.

— Когато почувствах, че децата ми умират, ми трябваше цялата ми воля, за да се сдържа да се изправя отново срещу демона — промълви Пъг.

Миранда сведе очи.

— Радвам се, че не го направи, моя любов. — Все още се обвиняваше, че го бе подтикнала да нападне демона преждевременно и за малко да загуби живота си.

— Но може би раните ме научиха на нещо. Ако се бях противопоставил на Джакан, докато още беше в Крондор, сигурно нямаше да оцелея, за да го сразя в Сетанон.

— Затова ли се въздържа да помогнеш генерал Фадавах да се махне от Илит?

— Патрик щеше да е доволен просто да се мерна и да изпепеля цялата провинция Ябон. С радост щеше да изпрати заселници от Изтока, да засади отново дървета и да обяви велика победа. Съмнявам се обаче, че живеещите там хора щяха да се съгласят, нито пък околните елфи и джуджета. Освен това повечето от нашествениците не са по-зли от тези, който служат на Патрик. С всеки нов ден откривам, че политиката ме интересува все по-малко.

— Умно — каза Миранда. — Ти си силен, аз също, и двамата като нищо бихме могли да си завладеем някоя държавичка.

— Да. — Пъг се усмихна за пръв път след разказа си за имперската арена. — Ти какво би правила с нея?

— Питай Фадавах — подхвърли Миранда. — Той явно си има планове.

Вече влизаха в имението.

— Имам си по-големи грижи — промълви Пъг.

— Знам — отвърна тя.

— Там има нещо. Нещо, с което не съм се сблъсквал от години.

— Какво?

— Не съм сигурен — каза Пъг. — Щом разбера, ще ти кажа.

Пъг замълча. И двамата знаеха, че там, в безкрайния космос, има едно огромно зло, Безименния, корена на всичките беди, пред които се бяха изправяли в предишното столетие. И че това зло си има посредници сред човешките същества, хора, на каквито Пъг се беше натъквал неведнъж. Пъг не сподели мислите си, но имаше един такъв посредник в Налар, безумен маг на име Сайди, който преди петдесет години бе предизвикал голям хаос. Тогава Пъг бе помислил, че е мъртъв, но вече не беше толкова сигурен. А и да не беше Сайди това, което долавяха сетивата му, беше някой друг като него и двете възможности изпълваха Пъг със смъртен страх. Справянето с тези сили беше задача немислима за Пъг, като Велик в Конгрегацията или в раните му дни на Звезден пристан.

Беше задача, която неведнъж го бе изпълвала с чувство за поражение още преди да я е започнал. Беше благодарен на боговете, че има Миранда, защото без нея отдавна щеше да се предаде на отчаянието.

 

 

Даш вдигна очи и видя познато лице.

— Талвин?

Бившият затворник мина покрай двамата полицаи, които седяха на масата и пиеха кафе преди да излязат за следващия си патрул.

— Може ли да поговоря с теб насаме? — попита мъжът, който бе изчезнал малко след като Даш бе успял да избяга от Крондор.

— Разбира се — каза Даш, стана и го отведе в ъгъла на преобразувания в участък хан. След като се отдалечиха достатъчно от полицаите, Даш каза: — Чудех се какво е станало с теб. Оставих те с Густаф пред една шатра, когато влязох вътре да докладвам, а когато излязох, намерих само Густаф.

Талвин бръкна в куртката си и извади стар омачкан свитък пергамент. Даш зачете:

До този, който прочете това:

Приносителят на този документ ще бъде разпознат по родилното петно на врата и белег на опакото на лявата му ръка. Той е служител на Короната и моля да му се оказва всякаква помощ и съдействие, без въпроси.

Подпис:

Джеймс, херцог на Крондор

Даш вдигна вежди и погледна Талвин. Мъжът му посочи косматото тъмно петно на врата си, а после загърна левия си ръкав да покаже белега на ръката си.

— Кой си ти? — тихо попита Даш.

— Бях агент най-напред на дядо ви, а после на баща ви.

— Агент? — попита Даш. — Един от шпионите му, искаш да кажеш.

— Наред с други неща — вдигна рамене Талвин.

— И предполагам, че Талвин не е истинското ти име — каза Даш.

— Върши работа — рече Талвин, сниши глас и добави: — Като шериф на Крондор, трябва да знаете, че вече отговарям за вътрешното разузнаване в Западните владения.

Даш кимна.

— Доколкото го познавах, дядо ми не раздаваше пълномощия наляво-надясно, което значи, че си много важен шпионин. Защо не ми показа това преди?

— Не го нося със себе си. Трябваше да го вадя от скривалището му. Ако ме претърсят и го намерят у мен, съм мъртъв.

— Но защо сега?

— Градът е доста пострадал и макар привидно да се съвзема, е много уязвим. Твоята работа е да осигуряваш реда, а моята — да излавям вражеските агенти.

Даш помълча, после каза:

— Добре. Какво ти трябва?

— Съдействие. Докато не се възстанови дворцовият персонал и да мога да си върша работата незабележимо, трябва да работя някъде, където да ме виждат, че си пъхам носа из града, без да си задават прекалено много въпроси.

— Трябва ти работа като полицай?

— Да. Щом премине сегашната опасност и градът стане по-сигурен, ще се върна в двореца и ще се махна от главата ти. Но засега трябва да съм полицай.

— На мен ли ще си подчинен? — попита Даш.

— Не — отвърна Талвин. — Подчинен съм пряко на херцога на Крондор.

— Няма херцог на Крондор.

— Няма засега, но дотогава ще се отчитам пред херцог Браян.

Това беше логично.

— Предупредил ли си го за съществуването си?

— Все още не — отвърна Талвин. — Колкото по-малко хора знаят за мен, толкова по-добре. Според слуховете кралят праща Руфио, графа на Деламо, от Родез да поеме поста. Ако се окаже вярно, ще го уведомя веднага щом пристигне.

— Не ми е много приятно, че ще имам предрешен полицай, но разбирам работата. Само гледай ако надушиш нещо, за което трябва да знам, да ми го кажеш.

— Бъди сигурен.

— Е, нещо друго искаш ли от мен?

— Трябва да разбера кой уби двамата ти мъже.

На Даш изведнъж му просветна.

— Искаш да кажеш кой уби твоите двама агенти, нали?

Талвин кимна.

— Как се сети?

— Шегаджиите ми казаха, че трябва да открия с какво са се занимавали Нолан и Ригс преди да постъпят на служба при мен.

— Дълго време работеха на пристанището за дядо ти и баща ти. Покрихме се при падането на града и успяхме да оцелеем. Аз бях пленен и ме натикаха в онази проклета работна група, докато не се появи ти. Не можех да рискувам да се издам, че знам изхода, а и не можех да се измъкна от стражите и останалите пленници, но когато ти организира онзи пробив, това дойде като божи дар. А това, че ни измъкна и от Шегаджиите, беше още по-добре.

— На вашите услуги — сухо отвърна Даш.

— Нолан и Ригс също бяха пленници и ги освободиха, когато Дуко сключи сделката си с принца. Поставих ги на служба при теб, защото трябваше да възстановя мрежата си. — И добави с болка: — Бяха последните ми двама агенти в града.

— Тъй че трябва да започнеш отначало.

— Да — каза Талвин. — И това е единствената причина да дойда при теб.

— Разбирам. Виж, обстоятелствата налагат да действаме заедно. Някой уби една от най-добрите ми къртици, когато почнах да разпитвам кой е убил хората ти.

— Някой в Крондор не иска да му се бъркаме в работата — каза Талвин.

— Знам. Но нямаме толкова хора, че да свършат всичките работи, които трябва да се свършат. Ти подуши наоколо, няма да ти досаждам с редовни смени. Ако някой вземе да пита, ти си ми заместникът и действаш по моя поръчка. Мисля, че бързо трябва да вкараме в това още един.

— Кого?

— Густаф е корав като камък.

— Не е моята представа за агент — отвърна със съмнение Талвин.

— Нито моята — призна Даш, — но и не може всички да сме ловки и коварни копелета. Искам трети човек, който да знае какво става, тъй че ако и двамата приключим с прерязани гърла, да изтича при Браян Сълдън и да му каже. Няма да го караме да пълзи из каналите.

— Съгласен съм. Но ни трябват и хора, които да пълзят из каналите.

Даш се ухили.

— Едва ли. Трябва само да се разберем с подходящите хора.

— С Шегаджиите?

— Те смятат, че в града иска да се намести друга банда, но двамата с теб сме наясно.

Талвин кимна.

— Агенти от Кеш или от Квег.

— Или от двете.

— Но които и да са, трябва да ги изкореним, и то бързо, защото ако до една от тези държави стигне вестта, че седим тук с по-малко от петстотин въоръжени мъже в целия град, всички може да измрем преди да е паднал първият сняг.

— За Шегаджиите ще се погрижа аз — каза Даш. — Ти си намери агентите. Не искам да знам кои са, освен ако не решиш да ми ги лепнеш тук като полицаи.

— Съгласен.

— Предполагам, че използваш посредници.

— Добро предположение.

— Направи списък и ми го дай. Ще си го скрия в стаята си в двореца. — Даш се ухили. — Успявам да се върна там веднъж седмично, колкото да се изкъпя и преоблека. Ще оставя запечатано писмо за лорд Браян — „да се отвори след смъртта ми“ — писмо, в което ще се казва къде е списъкът.

— Когато мрежата се възстанови, искам списъкът да се унищожи — каза Талвин.

— С удоволствие — отвърна Даш. — Но каква ще е ползата от агентите, ако двамата ни няма и няма кой да получава сведения за Короната?

— Разбирам — кимна Талвин.

— Ела с мен.

Даш го отведе в средата на гостилницата и го представи на двамата почиващи полицаи.

— Това е Талвин. Назначен е за помощник-шериф. Ще движи нещата, когато ме няма. Разведете го и му покажете кое как е. И ще правите каквото ви нареди.

Талвин кимна и Даш му връчи червена лента. След като агентът излезе, Даш седна зад бюрото и се върна към работата си. Зачуди се разсеяно колко ли още малки изненади като тази са му оставили дядо му и баща му.

 

 

— Онзи натруфен тип, на горещия жребец — каза Джими, — Марсел Дювал, скуайър от кралския двор и много близък приятел на най-големия син на херцога на Батира.

„Горещ“ жребец като че ли беше подходящо, защото породистият кон цвилеше буйно, мяташе грива, тропаше нервно с копита и всеки момент беше готов да хвърли ездача си. Скуайърът не се и опита да се смъкне, докато не притича един ординарец да хване юздите. Тогава слезе бързо и побърза да се отдалечи от коня.

Дуко се засмя.

— Защо си е избрал толкова свадливо животно?

— От суета. — Джими сви рамене. — На изток от Малаково средище има много такива.

— И що за отряд е това? — попита Дуко.

— Личната му охрана. Много благородници в Изтока прахосват средства за такива свити. Много са хубави на парад.

От пръв поглед беше очевидно, че придружаващият скуайъра войнишки отряд е създаден за паради, а не за битки. Всички яздеха черни коне с почти еднаква големина. Всеки войник носеше впити панталони с цвета на еленова кожа, затъкнати във високи до коленете кавалерийски ботуши, чиито загърнати при коляното краища бяха поръбени с пурпурна нишка. Цветът бе точно като червените им куртки, обшити с черни ширити по раменете, ръкавите и яките. Излъсканите им брони бяха обковани с месинг по ръбовете и всеки носеше заметната над лявото рамо къса жълта мантия. Главите им бяха покрити с кръгли стоманени шлемове, обшити с бяла козина, с мрежа от лъскава плетена стомана на врата. Всеки държеше дълга пика от лакирано черно дърво, увенчано с излъскано до блясък стоманено острие.

Дуко не можа да сдържи смеха си.

— Здравата ще се изпоцапат.

Джими изведнъж се разсмя и едва успя да се овладее, когато скуайърът се изкачи по стъпалата на хана. Щом вратата се отвори, един от ветераните на Дуко обяви:

— Някакъв благородник иска да ви види, милорд.

Дуко пристъпи към Дювал с протегнати ръце и рече:

— Скуайър Марсел. Репутацията ви ви изпреварва.

Според протокола скуайърът трябваше да се представи на херцога. Дювал се оказа съвсем неподготвен. Замръзна, несигурен дали да поеме подадената от херцога ръка, или да се поклони, затова първо отвърна с рязък и много непохватен поклон, след което посегна да хване ръката на херцога, която тъкмо се отдръпваше. Джими едва се удържа да не прихне.

— Ъъ… ваша светлост — запелтечи скуайърът от Батира. — Дойдох да предоставя меча си на ваше разположение. — Видя застаналия отстрани Джими и рече: — Джеймс?

— Здравей, Марсел — каза Джими.

— Не знаех, че сте тук, скуайър.

— Всъщност той вече е граф — каза Дуко.

Марсел се ококори, което му придаде още по-комичен вид. Той беше облечен също като хората си, но носеше по-голям шлем, със стилизирани крилца от двете страни. Имаше кръгло лице и намазани с восък щръкнали мустаци.

— Честито — каза Марсел.

Джими не можа да устои и отвърна:

— Получих поста след смъртта на баща ми.

Марсел Дювал намери благоприличие да се изчерви, зяпна и сякаш беше готов да се разплаче от допуснатия гаф.

— Аз… моите съболезнования, милорд — заяви той с толкова извинителен тон, че граничеше с комичното.

— Радвам се, че те виждам, Марсел.

Дювал беше тотално сразен. Обърна се към Дуко и заяви:

— Водя петдесет пиконосци на ваше разположение, милорд!

— Сержантът ще настани хората ви, скуайър — отвърна Дуко. — Докато сте под моя команда, ще носите звание лейтенант. Присъединете се към нас на вечеря. — После извика: — Матак!

Старият войник отвори вратата.

— Да?

— Покажи на този офицер и на хората му къде да си вдигнат шатрите.

— Слушам, милорд — отвърна ветеранът.

След като Дювал излезе, Джими се разсмя, а Дуко каза:

— Доколкото схващам, не сте се разбирали много с него.

— О, Марсел е безопасен, макар да е досаден — каза Джими. — Когато бяхме момчета в Риланон, все се вреше където не е канен. Мисля, че искаше да си спечели благоволението на Патрик. — Джими въздъхна. — Всъщност Патрик бе този, който не можеше да го понася. Франси, Даш и аз се разбирахме с него съвсем добре.

— Франси? — попита Дуко.

Лицето на Джими изведнъж помръкна.

— Дъщерята на херцога на Сълдън.

— Е, нали ни води петдесет души. Ще ги вкараме във форма и ако не друго, ще дават патрул, за да разберат кешийците, че ги има.

— Лесно ще ги видят с тия пурпурни куртки — каза Джими.

На вратата се почука и влезе вестоносец. Подаде на Джими пакет и докладва:

— Съобщения от Края на сушата, ваши благородия.

Джими отвори пакета, а Дуко махна на вестоносеца да излезе. Джими бързо отбра спешните съобщения от другите, които можеха да почакат, и отвори първото.

— Проклятие! — Очите му шареха по писмото. Херцогът още се учеше да чете на кралската реч и предпочиташе да остави Джими да изчете донесенията. — Нов набег. Опустошени са две села южно от Края на сушата. Капитан Кувак оттегля патрулите си, тъй като селяните са избягали и вече нямат нужда от защитата на графа.

Дуко поклати глава.

— Голяма защита. Ако беше защитавал селата, нямаше да ги унищожат!

Джими знаеше, че статичният фронт къса нервите на всички, особено на херцога. Кувак беше един от най-доверените офицери на Дуко и точно затова беше избран да защитава замъка при Края на сушата.

— Знам, че Кувак прави там всичко, на което е способен — каза Дуко. — Вината не е негова. — Погледна картата. — Кога ще дойдат?

— Кешийците ли?

— Ами да. Има някакъв замисъл зад всички тези набези и пробиви. Рано или късно ще ни покажат намерението си, но за нас може да се окаже твърде късно.

Джими замълча. Докато посланиците преговаряха в Звезден пристан, умираха хора. Джими съзнаваше, че ударът ще дойде ако и когато кешийците решат, че по този начин могат да подсилят позицията си.

Удар в Долината на сънищата, опит да се заграби западното крайбрежие от Края на сушата до порт Викор, или удар направо срещу Крондор — всичко беше възможно. А те бяха в състояние да отбраняват само две от тези три места, така че оставаше шансът едно към три да се окаже, че са допуснали грешка, трагична грешка. И някъде в тила му се задържа мисълта за онзи кещийски офицер, и какво ли знаеше той.

 

 

— Тук съм, горе — каза Даш.

Трина се обърна, погледна го и се усмихна и Даш отново бе поразен колко привлекателна може да е, ако реши да си поиграе малко с външността си.

— Все по-добре се справяш, шериф Пале.

Даш ловко скочи от гредата, на която беше седнал.

— Разбрах за кого са работили Нолан и Ригс.

— И?

— Така че знам, че който ги е убил, не е приятел нито на Короната, нито на Шегаджиите.

— Значи врагът на моя враг е мой приятел?

Даш се ухили.

— Чак дотам не бих стигнал. Да кажем, че е в наш взаимен интерес да си съдействаме в откриването кой друг освен крадците минава през каналите.

Трина се облегна на стената и го огледа одобрително.

— Когато ни казаха, че ти ще отговаряш за сигурността на града, помислихме, че е някаква шегичка. Но май не е. Доста приличаш на дядо си.

— Познаваше ли дядо ми? — попита Даш.

— Само по описания. Старият ни приятел изпитваше истинско възхищение от него.

Даш се засмя.

— Винаги съм знаел колко велик беше дядо, но никога не съм мислил за него по този начин.

— Помисли само, шериф Паленце. Крадец, който е станал най-могъщият благородник в Кралството!

— Права си — отвърна Даш. — Но за мен той винаги си е бил дядо ми и всички тези разкази ми звучаха просто като приказки за чудеса.

— Какво предлагаш? — смени темата Трина.

— Трябва да разбера, ако мернете онези непознати из каналите, особено ако откриете скривалището им.

— Знаеш ли кои са? — попита Трина.

— Имам някои подозрения.

— Би ли ги споделил?

— А ти на мое място би ли?

Тя се засмя.

— Не, не бих. Каква е файдата за Шегаджиите в това?

— Ами че просто ще поискате да се разкарат, ако почнат да ви създават проблеми.

— Никакви проблеми не ни създават. Нолан и Ригс ги познавахме, защото купуваха от нас информация, а и сме уреждали с тях няколко сделки. Все подозирахме, че работят за някои търговци в града, като Ейвъри и други от пасмината му, които не искат да си въртят бизнеса по обичайния начин, или за някой благородник, на когото много-много не му се ще да си плаща данъците. Нещо такова.

— За когото и да са работили Нолан и Ригс преди войната, бяха мои хора, когато им прерязаха гърлата. Не ме интересува дали е заради някоя стара свада, или защото случайно са стъпили в неподходящо място в неподходящ момент. Не мога да позволя из тоя град да обикалят хора, които си мислят, че могат да убиват моите полицаи. Съвсем просто е, нали?

— Щом казваш, шериф Паленце. Но въпросът за цената си остава открит.

Даш не хранеше илюзии. Щеше да е загуба на време да прави каквото и да било предложение.

— Попитай стареца какво иска, но не мога да компрометирам сигурността на града или да си извърна очите от някое углавно престъпление. Ще си получа каквото искам и без вашата помощ.

— Ще го попитам — каза Трина и понечи да си тръгне.

— Трина.

Тя се обърна и се усмихна.

— Още нещо ли искаш?

Даш пренебрегна двусмислицата.

— Той как е?

Усмивката й угасна.

— Не е добре.

— Мога ли да направя нещо?

Усмивката й се върна, този път по-кратка, но не без намек за насмешка.

— Не. Но е добре, че попита.

— Е, семейство сме все пак — каза Даш.

Трина помълча малко, после го докосна по бузата.

— Да. Повече, отколкото мислех. — После се обърна, излезе и потъна в тъмнината.

Даш изчака няколко минути и се шмугна през задния вход на старата сграда. Изпитваше някакво странно чувство. Не знаеше дали е от грижа за здравето на стареца, от тревога заради възможното проникване на кешийски агенти в града, или от нейното докосване. „Само да не беше толкова дяволски привлекателна…“

Но бързо избута от ума си всякакви отвличащи мисли за красиви жени и се върна към главния си проблем — защитата на Крондор.