Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (26) (Разказ за братята)

22.
Осъзнаване

През леса безшумно се промъкваха мъже.

Субаи напредваше тихо, но целенасочено покрай речното русло. Повечето му хора бяха загинали, макар че двама може би бяха успели да преминат рида и да се спуснат по източните склонове на планините към Даркмоор. Молеше се да е така.

Преходът беше убийствен и продължи седмици. Първопроходците му притежаваха умения, несравними с никого на Мидкемия, освен елфите и Щурмоваците на Натал. Но укрепленията на Фадавах бяха защитени от нещо по-ужасно и от най-съвършения боен човешки опит: крепеше ги някаква тъмна магия, неведома за Субаи.

Това се разбра, след като преодоляха първите истински южни укрепления. Освен смъртта и погрома, навсякъде изпитваха някакво чувство на отчаяние, сякаш във въздуха бе надвиснала някаква миазма от болка и безнадеждност. И колкото повече на север напредваха, толкова по-непреодолимо ставаше това усещане.

Известно време виждаха част от крайбрежната отбрана, докато продължаваха на север, след като пътят за Квесторско око завиваше на северозапад. Когато стигнаха пътя от Квесторско око за Ястребово гнездо, се натъкнаха на още признаци за тъмни сили.

Северният хребет над пътя беше укрепен, а южният беше осеян с вонящи трупове. По самото било бяха набити дървени кръстове с приковани пленници. На лицата на всички се беше изписал ужас, показващ, че са издъхнали от рани, а не от слънцето и разпъването. Гърлата на повечето бяха прерязани, но някои бяха с изтръгнати сърца и гърдите им зееха кървави.

И мъртвите не бяха само мъже. Сред тази отвратителна гледка се мяркаха тела на убити жени и деца.

Двама от хората му умряха час след това, когато някакви ужасни на вид мъже с белези по бузите и сякаш обладани от нечовешка сила и решителност нападнаха лагера на Субаи. От сведенията, които беше чел за армията на Изумрудената кралица, той знаеше, че тези мъже най-вероятно са Безсмъртни. Първоначално почетна стража на владетеля на Ланада, те бяха обикновени войници, превърнати в зли създания с помощта на тъмни ритуали и упойващи отвари. Изумрудената кралица беше придала на тази сган още по-извратен облик, използвайки по един от тях всяка нощ в мъртвешки ритуал, за да продължи вечната си младост.

Смяташе се, че Фадавах се е отървал от тях, но ето че явно се появяваха по подстъпите към Ябон.

Следващата седмица ги преследваха и загинаха още двама, с което на Субаи му остана да заповяда на двамата си последни спътници да поемат на изток и да се доберат до Лориел, който все още се държеше от Кралството. Надяваше се, че са се измъкнали от преследващите ги воини.

Беше останал сам с надеждата, че един човек ще се промъкне по-лесно там, където двама ще бъдат забелязани.

В продължение на седмица се бе промъквал покрай патрули и лагери и всеки път, щом видеше поредния вражески отряд, увереността му, че Кралството има шанс да си върне Ябон, помръкваше. Теорията, че на Фадавах е останало само едно ядро от двайсет — двайсет и пет хиляди войници, беше погрешна. Предвид силите, дебаркирали при Сарт, и сметките колко е било нужно, за да се вземе Ла Мут, Субаи вече беше сигурен, че Фадавах разполага с поне трийсет и пет хиляди войници под своя команда.

Субаи разбираше, че ако това е така и ако Кеш продължи с пробивите по южната граница, задържайки там големи войскови части, Грейлок няма да разполага с достатъчно бойци, за да съкруши Фадавах. Връщането на Илит можеше и да е възможно, но цената щеше да е ужасна.

Не беше успял да се добере до Ябон. Градът беше обсаден и нямаше начин да приближи достатъчно, за да се опита да се промъкне. Беше обмислял дали да не опита към Тир-сог, но се озова зад вражеската линия и разбра, че ще е най-добре да удари към Небесното езеро, после покрай северния връх на Сиви кули надолу към лесовете на елфите.

Илюзии не хранеше. Два дни го бяха преследвали, след като почти бе достигнал Небесното езеро. Не знаеше дали мъжете зад него са от фанатиците на Фадавах, или ренегати, но знаеше, че се налага да отдъхне и да намери някаква храна.

Провизиите му се бяха изчерпали седмица след като бе изоставил окрайнините на Ябон. Намерил беше лешници и диви плодове, успя да хване с примка и един заек, но не беше ял от два дни, откакто го забелязаха преследвачите му. Отслабваше, губеше сила и не можеше да надвие повече от един или двама. Тези след него бяха петима или шестима, а това означаваше плен и смърт.

Промъкваше се по южния бряг на река Крудий, започваща от Небесното езеро. Знаеше, че скоро ще стигне леса, владение на елфите, а за да навлезе в него му трябваше разрешение. Знаеше също така, че това е единственият шанс да оцелее. Нямаше как да продължи през разлома към замъка Крудий или да рискува да тръгне на юг през Зелено сърце към гарнизона Джонрил.

Спря и се обърна назад. По скалите, на миля зад себе си, забеляза движещи се тъмни фигури. Погледна напред и видя брод.

„По-добър момент от този няма да има“, каза си.

Нагази във водата и видя, че стига до коленете му. В разгара на лятото нивото й беше най-ниско, но при пролетното топене или след порой нямаше да може да прекоси тук.

Беше стигнал до средата на коритото, когато чу зад себе си викове и разбра, че преследвачите му са го забелязали. Това усили решимостта му и той закрачи по-бързо, колкото и да беше изнемощял.

Беше вече на брега, когато мъжете след него стигнаха брода. Той не погледна назад, а се шмугна в горите. Съжаляваше, че е останал без лъка си. Беше гледал безпомощно, когато падна в скалистата урва горе в планините, преди две седмици. С лък можеше да ги спре.

Затича.

Светлината гаснеше и Субаи беше объркан, но знаеше, че общо взето се движи на запад. Внезапно един глас го сепна.

— Какво търсиш в Елвандар, човеко?

Субаи спря.

— Търся избавление. И нося съобщения — отвърна той, смъкна се на колене и положи ръце на тях, съсипан от умората.

— Кой си ти?

— Капитан Субаи на Кралските крондорски първопроходци и нося съобщения от Оуен Грейлок, рицар-маршал на Крондор.

— Влез, Субаи — каза елфът, появил се сякаш отникъде.

— Гонят ме — каза Субаи. — Хора на нашественика. И се боя, че до няколко мига ще са тук.

Елфът поклати глава.

— Никой не може да влезе в Елвандар неканен. Вече са отклонени и ако успеят да се измъкнат от леса, ще са на много мили оттук. Иначе ще се скитат, докато не измрат от глад.

— Благодаря, че ме покани.

Елфът се усмихна:

— Името ми е Аделин. Ще те водя.

— Благодаря — отвърна Субаи. — Нямам сили вече.

Елфът бръкна в кесията на колана си, извади някаква храна и каза:

— Изяж това. Ще те възстанови.

Субаи пое дара му — приличаше на комат твърд, спечен хляб. Захапа и устата му се изпълни с аромати: лешници, ягоди, зърно и мед. Задъвка лакомо.

Аделин каза:

— Чака ни още дълъг път. — И поведе Първопроходеца на запад, към Елвандар.

Ерик изми кръвта от лицето и ръцете си. Извън шатрата свиреха тръби и се носеше конски тропот. Ричард, граф на Макърлик, погледна картата и каза:

— Държим.

— Губим — отвърна Ерик.

Контранастъплението беше изтласкало назад обърканата кралска армия, докато Ерик не успя да изкара резервите да отблъснат щурма. Сега се намираха на пет мили южно от първоначалния сблъсък и падаше нощ. В шатрата влезе Леланд, синът на Ричард.

— Обръщаме ги. — Беше хубав младеж, деветнайсетгодишен, с буйна светлокестенява, почти руса коса и сини очи.

— Едва ли — поклати глава Ерик. — Оттеглят се до заранта. Пак ще ни ударят.

Младежът беше поривист и Ерик с удоволствие беше открил, че не изпадна в паника в разгара на битката. Официално беше младши офицер, прикрепен към рота войници от Таутън, оставена да прикрива армията на Запада, докато армията на Изтока се оттегляше. Но след като баща му бе поел командването, неофициално изпълняваше ролята на адютант на лорд Ричард и бе поел отговорността да отнася заповедите на предните части.

— Какво ще правим по-нататък? — попита Ричард.

Ерик изтри лицето си с кърпа, приближи и погледна картата.

— Окопаваме се. Джедоу! — извика през рамо.

След миг Джедоу Шати се появи.

— Ерик? — Но щом видя графа, се поправи: — Капитане? Имам честта, милорд.

Ерик му махна да влезе.

— Искам три диаманта, окопани тук, тук и тук — и посочи три точки по фронтовата линия. Без да чака повече обяснения и без да си прави труд да отдава чест, Джедоу се обърна и напусна.

— Диаманти? — попита Леланд.

На лицето на Ричард също се беше изписало любопитство. Ерик обясни:

— Стара кешийска формация. Вдигаме три укрепления, всяко с по двеста души вътре, вместо да се опитваме да правим едно голямо през пътя, което няма да успеем до съмване. Значи вдигаме три малки с форма на диамант по фронта. Вътре поставяме пиконосци, надграждаме насипа с щитове и заемат отбранителна позиция. Вражеската конница не може да ги помете лесно, а хората ще могат да се местят между върховете на диаманта.

— Така затваряме хората им между центъра и фланговете — каза Ричард.

— Да. Ако имаме късмет, ще се натикат там, а нашите стрелци ето тук. — Ерик очерта с пръст на картата линия зад диамантите — могат да превърнат в труп всеки заклещен противник. Поставяме стена от мечоносци с щитове пред тях в случай, че противникът нахлуе в голямо количество.

— А конниците ни? — попита Леланд.

— Те са по страните на външните диаманти. Ако имаме късмет, могат да предотвратят настъпа по фланговете, а ако врагът отстъпи, можем да ги хвърлим да го подгонят.

— А после? — попита Ричард.

— После… ближем рани, прегрупираме се и ще видим какво може да се направи.

През фронта се цедяха донесения от хората, оказали се зад вражеската линия, както и от такива, които бяха успели да се върнат и да запълнят празнините в знанията му за това, което е пред тях. Добавени към сведенията на Субаи, върнати от първите му двама куриери, те не вдъхваха оптимизъм на Ерик. Фактът, че никой друг от Първопроходците на Субаи не се бе върнал, също будеше песимизъм. А и при неясната представа за онова, което ги очакваше близо до Илит, предпазливият му нрав насочваше въображението му към най-мрачните възможности.

Доколкото можеше да се прецени, имаше не само огромна мрежа от укрепления по билото на всеки хълм и възвишение, но имаше и прокопани тунели, така че можеха да се придвижват подкрепления от едно място на друго, без да се излагат на вражеска атака. Ерик осъзнаваше заложения в целия този замисъл капан: ако се опитаха да подминат укрепленията, в тила му оставаха неизвестно количество противници, а да спре и да ги изкорени един по един означаваше да се откажат от всякаква надежда да смъкнат обсадата на Ябон.

Ерик поклати глава.

— Твърде съм уморен, за да мисля. Засега ми се струва, че единственият ни избор е да решим какво поражение да си изберем: или да се върнем и да се окопаем в Крондор, или да ни изколят, докато пробиваме на север.

— Не можем ли да получим подкрепление по море? — попита лорд Ричард.

— Може би, ето тук, стига да подминем Квесторско око. Има много заливчета и пясъчни ивици, където бихме могли да свалим хора, но нямаме достатъчно кораби, за да ги превозим, нямаме необходимите лодки за десант, а ако Фадавах постави хора по скалите, никой от нашите няма да стигне до пътя.

— Много безнадеждно звучи — каза Леланд.

— В момента го чувствам точно така. Малко сън и храна, и ще видим какво ще изпитвам утре сутринта, но така или иначе, няма да заключавам нищо, уповавайки се на чувства.

— За толкова млад човек, май си виждал доста война? — каза Ричард.

Ерик кимна.

— Още нямам двайсет и шест, но се чувствам състарен до костите.

— Почини си — подкани го Ричард.

Ерик кимна и излезе навън. Видя един войник в черната туника на Пурпурните орли.

— Шон, къде е лагерът ни?

— Ей натам, капитане — отвърна войникът и го подмина.

Ерик тръгна накъдето му посочиха и завари десетина души от старата му чета да разпъват шатрите си.

— Благословен да си, Джедоу — промълви той, като видя, че неговата вече е готова. Хвърли се на чакащата го постеля и след няколко мига заспа.

— Вдигайте тревога — каза Даш.

— Какво? — попита Патрик и на лицето му се изписа неверие.

— Казах, вдигайте тревога. Разпространете, че към града приближава кешийска армия и войниците, скрити в града, ще скочат и ще нападнат определените им позиции. Само че вместо да ударят нашите в тил, войниците ни ще ги очакват.

— Не е ли малко крайно? — попита Херцог Руфио, пристигнал наскоро от Родез. Даш го познаваше съвсем смътно от времето, прекарано в кралския двор в Риланон, и знаеше, че не е кой да е. Беше компетентен администратор, много добър военен съветник, добър ездач и майстор с меча — най-неподходящият човек за Крондор на ръба на кризата. Руфио можеше да се окаже превъзходен администратор в качеството си на монарх, обслужван от гениален пълководец. За нещастие, той можеше да разчита само на Патрик и Даш, а Даш съзнаваше, че сега ще трябва да импровизира и при това да го прави повече от гениално, иначе щяха да загубят Крондор.

— Да, ваша светлост, крайно е — отговори Даш, — но е по-добре да ги ометем, когато сме готови, вместо да се оставим да се появят зад гърба ни в разгара на щурма. Имам доказателства, че в каналите са складирани достатъчно оръжия и храна, за да може тази въоръжена паплач в града да удари едновременно с атаката отвън.

— Ако изобщо има атака — каза Патрик.

Той продължаваше да се съмнява, че това е възможно. Беше убеден, че преговорите, които се водеха в Звезден пристан, ще доведат до някакво разрешение. Дори разкритието, че Малар Енарес е бил кешийски шпионин, като и липсата на отговор на едно запитване за пристигането на Джими в порт Викор, не го бяха убедили, че има риск от изненадваща атака срещу столицата на Западните владения.

Даш така и не се беше сближил с Патрик. Като дете все беше „на опашката“, а по времето, когато с Джими ги изхвърлиха от двореца, за да понаучат грубите страни на живота по кейовете на Риланон, Патрик посещаваше източните дворове и се учеше на дипломация. Дори като младежи, Даш и Патрик не изпитваха особена симпатия един към друг. Даш беше сигурен, че Патрик има някакви достойни за уважение качества, но точно в този момент изобщо не можеше да му хрумне какви са те.

— Щом знаеш кои са тези хора — предложи Патрик, — тези, които крият въпросните оръжия и храна, защо просто не ги арестуваш?

— Защото в момента разполагам с по-малко от сто полицаи, а съм сигурен, че из града има пръснати около хиляда вражески войници. Веднага щом арестувам първата банда, останалите ще потънат под земята. А не знам кои са всички. Мисля, че някои дебнат и на кораби покрай брега, може и да има в кервансарая извън портата, а никой не знае колко се таят долу в каналите. Но ако ударим камбаната за тревога и вие разположите войниците си в града на ключови места, между тях и моите полицаи, можем да премахнем тази заплаха.

Херцог Руфио се намеси:

— Имам двеста войници на път от Родез, които трябва да пристигнат тук до седмица. Може би, като пристигнат?

Даш напрегна всички сили да скрие яда си. Почти успя.

— Поне ми позволете да наема още хора — помоли се той.

— Съкровищницата е на изчерпване — каза Патрик. — Ще трябва да се оправиш с каквото имаш.

— А доброволци? — попита Даш.

— Ако някой иска да служи доброволно, накарай ги да се закълнат. Направи каквото трябва. Може би след войната ще им платим. — Патрик вече губеше търпение. — Това е всичко, шерифе.

Даш се поклони и напусна кабинета. Закрачи по коридора, потънал в мисли, и едва не се сблъска с Франси.

— Даш! — възкликна тя, доволна, че го вижда. — Защо не се обаждаш?

— Зает съм — отвърна той, все още притеснен от отказа на Патрик.

— Всички са заети. Татко казва, че твоята работа е може би най-неблагодарната в двореца, но смята, че се справяш добре.

— Благодаря — каза Даш. — Ще останете ли в Крондор, след като херцог Руфио пое поста?

— Двамата с татко тръгваме за Риланон след седмица — отвърна Франси. — Трябва да се приготвим…

— За сватбата?

Франси кимна.

— Но никой не трябва да знае. Кралят ще я обяви, след като нещата се успокоят… — Изглеждаше притеснена.

— Какво има?

Тя му отвърна тихо:

— Имаш ли някаква вест от Джими?

— Не.

— Тревожа се за него — каза Франси. — Тръгна толкова бързо и не можахме да си поговорим… за някои неща.

Даш нямаше време за това.

— Франси, той е добре, а колкото до разговорите за разни неща, е, може би когато Патрик се върне и ти си принцеса на Крондор, ще можеш да му заповядаш да дойде на дворцовия бал…

— Даш! — възрази Франси уязвена. — Защо си толкова зъл?

Даш въздъхна.

— Защото съм уморен, ядосан, обезсърчен, и защото бъдещият ти съпруг е: ами, Патрик. И ако искаш да знаеш, аз също се тревожа за Джими.

Франси кимна.

— Него още ли го е яд, че се омъжвам за Патрик?

Даш сви рамене.

— Не знам. Мисля, че да, в известен смисъл, но от друга страна знае, че нещата са такива, каквито са. Той е… объркан, като всички нас.

Франси въздъхна.

— Исках просто да остане мой приятел.

Даш се усмихна насила.

— Не се тревожи за това. Джими е много верен. Той винаги ще бъде твой приятел. — Поклони се сдържано. — Е, милейди, трябва да тръгвам. Имам много работа, а вече закъснях.

— Довиждане, Даш — каза тя и Даш долови в гласа й нотка на тъга, сякаш се разделяха завинаги.

— Довиждане, Франси — отвърна той, обърна се и се отдалечи.

Мъчеше се да опази града, а тя — ето на — се занимаваше със сърдечните си чувства. Даш разбираше, че е в лошо настроение, но знаеше, че има основание. И знаеше също така, че ще е още по-зле, ако не измисли нещо, с което да неутрализира тези враждебни на Короната сили, вече промъкнали се в самата столица.

Субаи беше смаян, като всяко човешко същество, видяло за пръв път Елвандар. Бяха го превели през поляните, обкръжаващи голямото пространство в центъра на леса на елфите, и когато зърна гигантските дървета, окъпани в ярки цветове, толкова се беше трогнал, че направи най-изразителното си възклицание от години.

— Килиан! Каква прелест!

— От съществата, на които вие, човеците, се кланяте, най-много почитаме Килиан — каза Аделин.

Отведе уморения и прегладнял капитан до двора на кралицата и когато стигнаха там, Субаи се чувстваше много по-добре, отколкото можеше да очаква. Подозираше, че това има нещо общо със свързаната според легендите с това място магия.

Поклони се пред двете същества, седящи на подиума — жена с ослепителна, макар и нечовешка красота, и висок младолик мъж с мощно телосложение.

— Ваше величество — промълви той на кралицата. — Милорд — обърна се към мъжа.

— Добре дошли — отвърна му кралицата на елфите с мек и мелодичен глас. — Идете отдалече и сте претърпели големи премеждия. Отпуснете се и ни кажете какво е съобщението от вашия принц.

Субаи огледа съвета на кралицата. От дясната й страна стояха трима сивокоси елфи, с вид на старейшини, единият облечен в пъстри роби, вторият — във впечатляващо снаряжение, с меч на хълбока, а третият — в проста синя роба, стегната с усукана връв.

До Томас, принц-консорта на Елвандар, стоеше младолик елф, чиито черти много напомняха за кралицата и Субаи реши, че трябва да е по-големият й син, Калин. Вляво от него стоеше позната фигура: Калис. А до Калис имаше някакъв мъж в кожени дрехи и дълго сиво наметало.

— Посланието е следното, прелестна кралице — каза Субаи на кралицата. — Много зъл враг се е разпрострял във владенията ни. Калис познава това зло по-добре от всички. Срещал го е неведнъж и знае, че то има много лица.

— И какво бихте поискали от нас? — попита кралицата.

Субаи запремества поглед от лице на лице.

— Не знам, велика кралице. Надявах се да намеря тук магьосника Пъг, защото може да се окаже, че сме изправени срещу сили, с които само той може да се справи.

Томас стана и заяви:

— Ако наистина се окаже, че имаме нужда от Пъг, мога да ти обещая, че бързо ще стигнеш до него. Той е на острова си.

Калис промълви:

— Майко, може ли да говоря? — Кралицата кимна и Калис продължи: — Субаи, Изумрудената кралица е мъртва, както и демонът, който я унищожи. Кралството със сигурност може само да се справи с останалите нашественици.

— Де да беше така, Калис — отвърна Субаи. — На път за насам видях неща, които ме карат да мисля, че се сблъскваме с нещо повече, отколкото очаквахме. Видях, че са се върнали онези мъже, за които ни разказваше, Безсмъртните, и други кръвопийци. Видях мъже, жени и деца, принесени в жертва на тъмни сили. Видях струпани в ями трупове и тайнствени огньове, горящи по селата. Чух заклинания и песни, каквито жив човек не бива да чува. Каквато и помощ да трябва да ни дадете, моля ви, дайте ни я веднага.

— Ще обсъдим това в съвета — каза кралицата. — Нашият син ни е разказвал за отвъдморските нашественици. Нас те не ни притесняват, но наистина патрулите им обикалят по границите ни. Сега отдъхнете. Ще се срещнем отново на заранта.

Калис и мъжът в сиво се приближиха и застанаха пред Субаи. Калис се ръкува с капитана.

— Радвам се, че те виждам.

Първопроходецът отвърна:

— Нямаш представа колко аз се радвам, че те виждам, Калис. И се обзалагам, че Ерик съжалява, че не командваш още Орлите.

— Това е Пахаман от Натал — каза Калис.

Мъжът в сиво протегна ръка и Субаи каза:

— Нашите дядовци бяха братя.

— Нашите дядовци бяха братя — отвърна Пахаман.

— Странен поздрав — рече Калис.

Субаи се усмихна.

— Това е ритуал. Първопроходците и Щурмоваците на Натал си приличат по дух. Никога в конфликтите между Свободните градове и Кралството Щурмовак и Първопроходец не са си проливали кръв.

— В древни времена, когато тук е властвал Кеш, нашите предци са били водачи на имперските армии — каза Пахаман. — Когато империята се отдръпнала, мнозина от онези, които били оставени назад, станали Щурмоваци, а живеещите близо до Крондор основали Първопроходците. Всички са родственици. Първопроходец, Щурмовак, Водач.

— Жалко, че всички хора не знаят, че са родственици — каза Калис. — Ела да те нахраним, Субаи, и да ти намерим място за спане. Докато се храниш, ще ми разкажеш какво си видял.

Когато тримата тръгнаха, Томас се обърна към жена си и каза:

— Повече от всеки път след Войната на разлома се боя, че няма да мога да остана настрана.

Кралицата се обърна към най-старшия си съветник.

— Татар?

— Ще изчакаме докато Калис се върне. След като поговори с човека, той ще ни каже дали рискът е толкова голям.

— Аз също ще отида с брат ми да слушам — заяви принц Калин.

Кралицата кимна, а старият воин Червено дърво попита:

— Каква ще ни е ползата да оставим Елвандар? Малко сме и не можем да наклоним везните.

— Не мисля, че точно това е въпросът — каза Томас и погледна жена си. — Въпросът, изглежда, е трябва ли да оставим Елвандар?

Кралицата отвърна на погледа на съпруга си и не каза нищо.