Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (17) (Разказ за братята)

13.
Бедствие

Ерик се втурна напред.

Отрядът му премина през барикадата втори, следвайки частта на Кралските крондорски пиконосци, водени от Оуен Грейлок. Тежката кавалерия прегази без усилие шепата защитници и се вклини в нашественическия фронт. Частта на Ерик беше вдясно от Оуен, на стотина разкрача по-назад, и атакува редиците дълбоко вкопани в терена окопи, защитавани и от стрелбата на лъкометците по клоните на околните дървета.

Ерик беше избрал точно този участък за себе си и хората си, тъй като беше по-подходящ за щурм от пехота, отколкото от кавалерия. Когато хората му стигнаха до обсега на лъковете, Ерик нареди да спрат. Мъжете дръпнаха юздите и наскачаха, един на всеки петима върна конете. Останалите оформиха атакуващ строй и взеха на бегом последните сто разкрача до вражеската линия.

Ерик знаеше, че ключът към овладяването на този участък от отбранителната линия е да се удари здраво и бързо по горната й част, опираща в склона на хълма. Плитките окопи не осигуряваха добра закрила за бранителите. Вземеха ли веднъж тези окопи, щеше да е лесно да се промъкнат зад останалата част от вражеската линия, да унищожат стрелците по дърветата и да обкръжат мъжете в останалите окопи.

Както беше предвидил, за по-малко от час бойците му успяха да надвият защитниците по десния фланг. След като се увери, че нещата вървят по план, Ерик се върна да си вземе коня и заповяда на останалите да продължат напред; неколцина останаха назад да върнат пленниците в издигнатите специално за тази цел в тила заграждения.

Първата фаза от битката продължаваше навсякъде без сътресения. Ерик беше очаквал по-силна съпротива на левия фланг, участъка от отбранителната линия между пътя и крайморските стръмнини, но стремглаво настъпващите кралски сили бяха тотално демобилизирали предните части на армията на Фадавах.

След като се увери, че всичко върви добре, Ерик изпрати назад вестоносец да придвижат втория ешелон от войската на Грейлок, крита до последната седмица в Крондор. Намираха се на половин ден път надолу по крайбрежието и трябваше да пристигнат тук до утре заранта.

Даде сигнал на конната пехота да се престрои за настъпление и благодари на боговете, че Сарт няма крепостни стени като много от градовете в Кралството. Изчака престрояването нетърпеливо, тъй като заповедта за възможно най-бързо придвижване до Сарт беше изрична. Когато всички се качиха на конете, даде заповед и тръгнаха.

Отстрани по двата фланга бързаха отделения стрелци със заповед да прочистват криещите се в горите врагове. Поддържаха ги отделения мечоносци.

Тежките пиконосци, жизненоважни за сломяването на всеки опит за контраатака, се придвижваха напред по пътя и Ерик трябваше да им заповяда да спрат, за да не се окаже леката му конница заклещена зад по-бавно придвижващите се пехотинци. Когато се събраха всички, Ерик даде сигнал за настъпление и мъжете поеха напред. Пиконосците отстъпиха зад конете и маршът беше възстановен.

Хълмовете отекваха от мъжки викове и конско цвилене, от бръмченето на стрели и дрънченето на стомана. Но сражението тук явно не беше нещо повече от помитаща акция. Тежките боеве предстояха тепърва.

Ерик махна на бойците си да продължат в лек галоп и те скоро изоставиха пехотата далече назад.

Беше стигнал до Крондор без премеждия, след като двамата с Джон Винси се бяха промъкнали до контрабандисткия залив, а след това на лодка до един бърз кораб. Бяха пристигнали в града тъкмо навреме, за да дадат на Грейлок подробното описание, от което той се нуждаеше.

На следващата утрин бяха изпратени части за проникване и разузнаване с бой, със задача да унищожат предните позиции на Нордан. Частите, които Грейлок беше довел в Крондор предната нощ под прикритието на тъмнината, тръгнаха два часа по-късно, яздиха през целия ден и заеха позиции на половин ден езда южно от Сарт.

Призори настъпиха към града.

Ерик вдигна очи към надвисналото в небето слънце и прецени, че са изпреварили предвидения график може би с около час. Всеки час, спечелен в първата фаза на щурма, щеше да е в тяхна полза. В града щяха да им трябват колкото може повече хора в случай, че проникването на лорд Арута в абатството се провалеше и Нордан предприемеше контранастъпление от горните позиции по пътя.

Погледна към морето и видя в далечината платна — два отправящи се на юг кораба. Зачуди се за миг дали са нашественически, или квегански. Все едно, каквито и да бяха, щяха да се натъкнат на флотата от порт Викор, тръгнала към Сарт в подкрепа на сухопътната атака.

Тръсна глава и се върна към пряката си задача.

 

 

— Настигат ни — каза Ру.

Капитан Нардини въздъхна.

— Вятърът се усилва, но капитанът на галерата явно е готов да си скъса жилите на робите.

— Има ли оръжия на този кораб?

— Само вашите. Замисълът беше да изглеждаме безопасни и да се измъкнем от залива, без никой да заподозре, че караме толкова скъпоценности. — Капитанът погледна назад, после отново насочи вниманието си към платната. — Определено нямаме балисти или други бойни машини, ако питате за това.

— Точно за това питах — каза Ру.

Галерата бавно настигаше кораба на Ру.

— Платна отпред! — изрева наблюдателят.

Ру изтича на носа и примижа срещу блясъка на утринната светлина. Право напред забеляза малки бели точици — платната на флотата, тръгнала на север от порт Викор. Вдясно се виждаха по-големи платна на по-близки съдове.

Върна се бързо при капитана.

— В беда сме.

— Знам — каза Нардини. — Трябва ни много по-силен вятър, иначе тази галера ще ни хване след по-малко от час.

— По-лошо е. Изглежда, насам е тръгнал квегански щурмови флот и ще стигнат до нас преди кралската флота.

Нардини го изгледа объркано.

— В Квег не би трябвало да има достатъчно кораби за цял щурмови флот. На неколцина от по-богатите благородници, като Вазарий, им е останала по някоя галера, която не са изпратили на големия щурм миналата година, но в цял Квег няма и пет бойни кораба. Строят се десетина, но няма да са готови за пускане във вода поне за още месец-два.

— Тогава на кого може да е този втори флот?

Нардини сви рамене и каза:

— Скоро ще разберем.

— Да ти имам спокойствието.

— Ами, честно казано, ако се измъкнеш, ще забогатея. Ако те хванат — бил съм твой пленник — отвърна Нардини.

Ру не можеше да не се възхити на самоувереността на капитана, но извратеният му нрав налагаше да му я поразклати.

— Е, ако ни хване Вазарий, надявам се да поживея достатъчно дълго, за да чуя обяснението ти как си позволил да ти пленим кораба.

Капитанът пребледня, после викна на моряците:

— Изпънете всяка педя платно!

Ру се засмя.

Капитанът продължи да крещи заповеди. Двете флоти стремглаво се приближаваха към кораба. Ру извика на наблюдателя:

— Щом разбереш чия е флотата откъм десния борд, викни!

— Слушам, сър! — отвърна мъжът на върха на мачтата.

Ру непрекъснато се озърташе към кърмата и се мъчеше да пресметне напредването на галерата зад тях. Виждаше във въображението си хортатора в трюма с гребците — как бие с палките по барабана, за да поддържа ритъма на греблата. Знаеше, че когато приближат достатъчно и капитанът им заповяда скорост за таран, ритъмът ще се усили, огромният кораб ще скочи напред и тежкият му, обкован с желязо „овен“ ще удари техния в кърмата. След това щяха да ги вземат на абордаж и ако извадеше късмет, Ру щеше да загине в боя.

Галерата се приближи още повече и Ру видя мъжа, застанал на носа — взираше се напрегнато към тях — и каза:

— Е, ето го и лорд Вазарий.

Нардини отвърна спокойно:

— Тогава да се молим или вятърът да се усили, или бързо да се скъсат жилите на повечко роби, понеже от него едва ли можем да чакаме милост.

— И аз съм установил, че му липсва чувство за хумор.

— Не съм имал удоволствието от светски срещи с него.

— Когато гледам, май няма и да имаш — каза Ру.

Наблюдателят от мачтата извика:

— Кралски кораби дясно на борд!

Ру изтича на носа и погледна. Двете приближаващи ескадри бяха кралски кораби. Той изрева от радост, обърна се и извика на капитана:

— Коя от двете можем да стигнем първа?

— Ония ляво на борд са по-близо, но ако сменим курса към тях, ще изгубим скорост — отвърна капитанът от мостика.

Ру реши да не спори.

— Карай тогава напред и нека Вазарий реши с кого иска да се бие първо.

Чу се трясък, Ру се затича към кърмата и видя, че капитанът се е свил под изтървания румпел.

— Какво стана? — попита той Нардини.

— Балиста! Вазарий стреля по нас.

— Толкова ли е луд, че иска да потопи собствените си съкровища?

После огледа палубата и изрева:

— Нямаме ли поне един лък на тоя кораб?

Отвърна му мълчание.

— Проклятие! — изруга Ру. — Дори не можем да им отвърнем!

— Още малко наляво и щеше да счупи руля — каза капитан Нардини.

Сякаш чул го, командващ балистата стреля пак, този път по-точно, и капитан Нардини беше посечен почти на две — кормилният лост изплющя и го удари през кръста. От устата и носа на капитана рукна кръв, очите му се изцъклиха и той рухна на палубата.

Ру видя, че лостът се люлее свободно, и разбра, че прътът, свързващ го с кърмата, е строшен. Знаеше, че корабът може да се управлява някак с платната, но нямаше представа как се прави това, а за поддържане на висока скорост не можеше да става и дума. Моряците отчаяно се мъчеха да обърнат платната по вятъра.

Ру въздъхна, извади меча си и извика:

— Приготви се за отблъскване на нападателите!

Мъжете по такелажа веднага заслизаха по въжените стълби на палубата. Тези, които нямаха оръжие, награбиха кой каквото може.

Квеганската галера се понесе към тях и към кърмата полетя още една желязна стрела от балистата. Последва силен грохот и целият кораб се разтресе.

Някой отдолу извика:

— Вода в трюма!

— Чудесно — изпъшка Ру.

Корабът се завъртя, но огромният таран на галерата бе все така насочен към десния борд.

Профуча стрела и Ру се сети, че е изложен на прицела на стрелците по такелажа на нападащия кораб. Сви се зад близкия люк. Знаеше, че шансът му да оцелее е нищожен. Ако успееха да останат живи, докато кралският флот ги приближи, Вазарий щеше да е принуден да се изтегли. Но шансът шепата моряци и контрабандисти да отблъснат екипажа на квеганската галера беше наистина нищожен.

Двама от моряците явно бяха съгласни с него, защото скочиха от такелажа във водата — предпочитаха да се опитат да доплуват до брега, вместо да срещнат гнева на квеганците.

— Стойте! — ревна Ру, с надеждата, че властният му тон ще спре останалия екипаж да не побегне.

Корабът изведнъж се разтърси и кърмата се надигна — огромният, обкован с желязо таран се вряза в десния борд. Още стрели профучаха над Ру и той стисна зъби.

Долепи се до палубата и зачака първият нападател да скочи на борда.

И нападателите се появиха. От надвисналите от носа на галерата въжета наскачаха квегански моряци. Облечени еднакво, в бели панталони и ризи, с червени кърпи на главите, те бяха въоръжени с къси криви мечове и ножове. Ру се помоли наум дано Вазарий да не е довел и квегански легионери. Мъжете, които се изсипаха на кораба му, бяха най-обикновени пирати и можеха да бъдат задържани за известно време.

Той скочи срещу най-близкия нападател, прониза го и се сниши зад задната мачта за прикритие от стрелците горе. Друг пират се оказа на пътя на стрелата, прицелена в Ру, и падна с крясък на палубата, щом стрелата се заби в бедрото му.

Ру нападна яростно следващия мъж и той отстъпи. Това накара и другите отзад да отстъпят и изведнъж скочилите на абордаж се скупчиха в задната част на квартердека. Отгоре се изсипа дъжд от стрели.

Нов вик отгоре накара Ру да залегне и втори залп стрели покоси мъжете около него. Ру се блъсна в един издъхващ — той простена, — претърколи се през него и скочи на крака. Един от нападателите се мъчеше да надигне тялото на своя мъртъв другар, за да го използва като щит срещу стрелите, но Ру го посече преди да успее да вдигне мъртвеца.

Покрай лицето му профуча стрела, толкова близо, че Ру чу свисъка й и отстъпи, за да използва отново мачтата и платната отгоре като заслон.

Огледа се и разбра, че само още двама от хората му стоят на крака срещу настъпващите петима-шестима нападатели. Разбра също така, че ако скочи на главната палуба, ще се окаже напълно изложен на стрелбата отгоре. Така че, без да се обръща, извика с цяло гърло:

— Бягайте!

И се метна през борда. Пльосна във водата, усети рязко опарване в рамото и изохка. Устата и носа му се напълниха с морска вода и той започна да се дави.

Успя да изплува, като кашляше и плюеше вода, и само с усилие на волята запази самообладание и не се поддаде на паниката. Над главата му профучаха стрели, той вдиша дълбоко, гмурна се пак и заплува към брега.

На двата кораба беше избухнала паника. Моряците, скочили на абордаж на неговия кораб, отчаяно се мъчеха да се докопат до въжетата, с които се бяха прехвърлили, тъй като галерата вече дърпаше назад, мъчейки се да освободи тарана от пълнещия се с вода кораб. А втората причина за паниката беше в това, че два бойни кораба на Кралството вече се носеха устремно към галерата.

Сам никой от тях не можеше да устои на квеганска бойна галера, но след като способността на галерата да маневрира бе затруднена от потъващото корабче, двата кораба връхлитаха като озверели псета върху ранен мечок.

Първият изстреля с балистата си железен прът, който разкъса такелажа и заплете въжетата на галерата. Изстрелът на втория потроши няколко гребла по левия борд и сигурно изби робите, които ги държаха в трюма.

Единият кралски кораб блокира гледката на Ру към галерата. Той чу последвалите още няколко изстрела на балисти преди корабът да подмине и да може отново да я види. Галерата беше обгърната в пламъци. Корабът от другата страна изстреля още една огнена стрела и екипажът на галерата започна да скача във водата.

Ру се обърна и заплува към брега. След малко се появи друг кралски кораб — носеше се право към него и Ру вдигна ръка и замаха. После погледна отново към двата квегански кораба, сплетени в смъртна прегръдка. Потъващият кораб-съкровищница се завъртя и той видя кърмата му. С червени букви бяха изписани думите „Розата на Шейла“ и Ру си даде сметка, че до този момент не бе знаел името. Сега корабът потъваше и теглеше надолу горящата галера.

По палубите на галерата се трупаха хора. За миг Ру се зачуди дали някой не е освободил от веригите робите в трюма и се помоли наум за онези, които никога повече нямаше да излязат оттам.

Кралският кораб стигна до него и му спуснаха въже. Той го сграбчи и се изкатери на борда. Две груби ръце го издърпаха през перилото и когато стъпи на палубата, целият мокър, един от офицерите попита:

— Ти пък кой си?

— Рупърт Ейвъри от Крондор — отговори Ру.

Името предизвика видима промяна в поведението на офицера.

— Господин Ейвъри — каза той. — Аз съм лейтенант Ейкър, втори офицер на кораба.

— Приятно ми е. Неколцина от плуващите наоколо може да са от моите, но повечето са квеганци.

— Квеганци? — учуди се младият офицер. — Те намесват ли се?

— Да речем, че е нещо лично. Все пак не са благоразположени към нашата кауза.

— Елате да ви заведа при капитана.

— Благодаря.

Отидоха до мостика и спряха пред стълбата. Ру знаеше, че кралската флотска традиция забранява човек да се качва по стълбите към капитанското владение без изрична покана.

— Капитан Стайлис! — извика лейтенантът.

Една побеляла глава надникна над перилото.

— Какво има, господин Ейкър?

— Това е господин Рупърт Ейвъри от Крондор, сър.

— Чувал съм за вас — каза капитанът на Ру. — Извинете ме за негостоприемството, но се налага да спасим няколко давещи се.

— Разбирам ви, капитане — отвърна Рупърт.

— Може би ще вечеряте с мен, след като стигнем Сарт — подхвърли капитанът и обърна гръб преди Ру да успее да отговори.

Ру погледна младия офицер.

— Лейтенант, кой е този кораб?

— Вие сте на борда на „Кралски булдог“, сър. Ако благоволите да дойдете с мен, ще ви потърся сухи дрехи.

Докато вървяха по палубата, Ру видя бързащите на север други кралски кораби, возещи подкрепления за Сарт.

— Колко са? — попита Ру.

— Дванайсет. Пет карат войска, останалите сме охрана. Досега не сме срещали вражески кораби, само този.

— Малко съм объркан — призна Ру. — Две ескадри кралски кораби?

— Ние сме от Далечния бряг, господин Ейвъри. Това е всичко, което остана от корабите в Карс, плюс още два кораба от Тулан и Крудий. — Посочи назад. — Другата ескадра е от порт Викор.

— Е, откъдето и да сте, много се радвам, че дойдохте.

Влязоха в една малка каюта, за която Ру реши, че е на лейтенанта. Офицерът извади от скрина чифт панталони и бяла риза, сухи чорапи и бельо и Ру бързо се преоблече.

— Като спрем, ще се погрижа да ви бъдат върнати.

— Не се притеснявайте, сър.

Ру се върна на главната палуба. Вече измъкваха през перилата квегански моряци, връзваха ги и ги бутаха да седнат на влажните дъски под строгия поглед на въоръжените кралски моряци. Пред всички тях седеше една фигура с вид на полуудавен плъх, твърде позната на Ру.

Ру приближи и клекна пред мъжа.

— Лорд Вазарий! Много ми е приятно да ви видя.

— Ейвъри! — изсумтя ядосано мъжът. — Да не би боговете лично да са те избрали да ме мъчиш заради някакво мое неблагочестие?

Ру сви рамене.

— Не бих могъл да знам. Вие просто се оказахте нещастният проводник, чрез който можех да спечеля известни придобивки за моя крал. Нищо лично.

— Много е лично даже — каза Вазарий.

— В такъв случай по-добре премислете, защото не сте в положението да отправяте заплахи. — Ру вдигна очи към застаналия наблизо лейтенант Ейкър и каза: — Това е много важен квегански благородник; член на техния Имперски сенат.

Лейтенантът махна на двама от охраната да вдигнат Вазарий. Срязаха въжетата му и лейтенант Ейкър каза:

— Ще ви настаня в лична каюта, милорд. Разбирате, че пред вратата ще има часови.

Вазарий прие тази проява на уважение с леко кимване и тръгна след лейтенанта.

Ру се задържа и изгледа един по един пленените квеганци. Последния път, когато беше видял подобна окаяна сбирщина, беше в килиите за смъртници в двореца в Крондор. Обърна се към един от охраната и попита:

— Какво ще стане с тях?

Пазачът сви рамене.

— Трудов лагер, предполагам. Ако изобщо сключим някога мир с Квег, може би размяна на пленници. Макар че квеганците никога не освобождават пленници, тъй че, предполагам, тия ще си останат при нас завинаги.

Ру пристъпи до перилото и огледа отново ориентирите: извивките на пътя, характерната купчина дървета близо до голямата канара, издадена от брега. После се обърна към квеганската галера, която вече потъваше сред кипнал фонтан от мехури. Да, беше сигурен, че ще може да намери мястото. Щеше да наеме някой магьосник от гилдията на „Коработрошачите“ в Крондор, за да измъкне кораба от дъното, да разтовари съкровището и отново да стане най-богатият човек в Западните владения.

 

 

Арута се сниши зад една врата. През нея профуча стрела и се заби в пода на главния вход към абатството. Хората на Субаи бяха наложили контрол над обителта, а нашествениците на Нордан държаха външните стени и магерницата. Субаи имаше свои хора на покрива на абатството и те се обстрелваха с лъкове с онези по стената. До този момент двете страни бяха изолирани.

— Ако успеем да ги задържим да не излязат от портата, ще е равно на победа — каза Арута на Субаи.

— Ако всичко върви според плана, трябва да ги задържим до тъмно.

Арута погледна слънцето. Беше малко преди обяд.

— Още шест-седем часа.

— Притеснен съм, милорд — каза Субаи. — Мисля, че забелязах размяна на сигнали между онези на стената и тия в конюшнята. Ако са рискували да спуснат някой извън портата, той може вече да е надолу по хълма, за да потърси помощ.

Арута знаеше, че ако при портата пристигне подкрепление, с него е свършено. Навремето абатството беше построено като укрепление. Кулата се издигаше високо и сякаш докосваше облаците. Кралските войници я щурмуваха отвътре и успееха ли да овладеят покрива й, абатството щеше да е тяхно. Около кулата беше издигната голяма цитадела с външна стена и две пристройки. Арута беше изучил плановете заедно с капитан Субаи и брат Доминик толкова добре, че познаваше абатството като лицата на собствените си синове. Знаеше, че отвън укреплението е почти непревзимаемо. Можеше да бъде овладяно само ако се превземеше отвътре. Иначе щеше да се наложи дълга обсада, която щеше да отклони значителен брой мъже от предстоящата кампания.

— Това не ме тревожи — каза Арута. — Ще трябва да рискуват да бъдат простреляни, докато отварят портата, за да пуснат подкрепленията. Освен това, ако могат да си позволят да оголят отбраната на Сарт, за да си спасят хората тук, ние бездруго сме изгубили тази битка.

Внезапен вик ги извести за щурм откъм конюшнята. Арута за миг се стъписа, като видя въоръжените мъже, тичащи към главната врата на абатството. Залпът стрели над главите им го принуди да се отдръпне. Много от нападателите паднаха от ответния залп от покрива, но повечето се насочиха право към Арута, Субаи и мъжете, струпани на входа. Арута пресрещна първия, дотичал до вратата, и го посече преди да е успял да влезе. Докато той падаше, Арута погледна зад него към мъжете, прескачащи парапета с риск да си строшат костите, за да свалят лостовете на масивните дъбови порти.

— Пазете портите! — изрева той и прониза следващия изпречил се пред него.

След това се разнесе конски тропот и отряд ездачи се понесе към тях.

— След мен! — извика Арута.

И хукна навън. Ако успееше да спре конниците да избягат от двора, щеше да попречи вестта, че абатството е под атака, да стигне до Нордан. Затварянето на портата щеше да прекърши последната съпротива в абатството и да ги принуди да се предадат. Половината гарнизон беше под стража долу в мазетата, останалите лежаха мъртви или ранени по двора. Останали бяха само стотината души, заклещени в магерницата, в конюшнята и по стените.

Изпита прилив на енергия — нещо близко до радост и смесено с ужас — и се хвърли срещу един от конниците, който замахваше срещу кралски войник. Мечът му изсвистя, без да нарани конника, но го отвлече достатъчно, за да може войникът да го свали от седлото.

Ездачите се въртяха на място, конете се изправяха на задните си крака и цвилеха в паника сред грохота на вихрещата се битка. Арута погледна наляво и видя Субаи да дава сигнал на хората си да се развърнат — сочеше им неохраняваните стъпала, водещи към бойниците горе.

Погледна към портата, видя, че двама мъже, единият ранен, смъкват лоста, и извика:

— Портата!

И хукна натам.

Някъде по средата между главната сграда на абатството и портата една стрела го улучи в гърлото, точно под шлема.

За миг Арута помисли, че някой го е ударил с юмрук, защото усети удара и краката му се подкосиха, но не изпита болка. После му притъмня, сякаш пропадаше в някакъв безкраен тунел и от всички страни около него нахлуваше мрак. Все така, без да разбира какво става, Арута, херцогът на Крондор, потъна в празнотата.

Субаи беше по средата на разстоянието до стълбите на стената. Видя как Арута падна и извика на двама от бойците си:

— Помогнете на херцога!

Двамата войници затичаха сред мелето, успяха да вдигнат херцога и да го издърпат при Субаи. Субаи коленичи до херцога, но беше виждал достатъчно мъртъвци, за да разбере от пръв поглед, че с Арута е свършено. Помисли за миг за жестоката ирония — този храбър мъж да загине в първия си истински бой, — после изтласка от ума си всякаква мисъл за него. Чакаше го битка.

 

 

Ерик даде сигнал на Грейлок и двете части на кралската армия нападнаха. Конниците препуснаха по главната улица на Сарт към Съвета на майсторите — щаба и последната отбрана на нашествениците. Дотук връщането на Сарт беше преминало без сътресения. На цялата градска защита бе заповядано да се изтегли на юг, за да се справи с централния щурм на Грейлок. Точно според плана Грейлок остана на място, а Ерик удари по десния фланг през рехавата съпротива на измамния планински склон източно от пътя, докато войниците слизаха от корабите в пристанището.

Противникът обърна фронта си към Ерик, който отстъпи, и точно в този момент войниците под командата на херцога на Ран ги удариха отзад. За няколко минути отбраната се разсипа в бяг.

Много мъже побягнаха на север по Кралския път, но неколкостотин се бяха барикадирали в една голяма сграда на градския площад. Настъпващата колона на Ерик зави надясно, а хората на Грейлок заеха позиция откъм югозапад и сградата скоро бе обкръжена.

От прозорците на горния етаж нарядко прехвърчаха стрели, но всички прозорци и врати по долния етаж бяха барикадирани.

Ерик се обърна към Дуга, наемническия капитан, който беше един от първите, преминал на страната на Кралството, и му заповяда:

— Задръж хората! — После пришпори коня си към позицията на Грейлок. — Заповедите ви, сър?

Грейлок се потеше обилно в обедния зной, на челото му бе залепнал сплъстен кичур.

— Писна ми вече, Ерик. — Приближи коня към сградата и извика: — Ей, вие вътре! — От един горен прозорец профуча стрела и се заби само на стъпка от него. — По дяволите! На вас говоря — ревна Грейлок, но Ерик го спря.

— Оставете на мен. — И извика на езика на Новиндус: — Нашият командир иска да преговаря!

Отвътре се чу глас:

— Какви са условията?

Ерик преведе и Оуен каза:

— Кажи им, че условията са веднага да хвърлят оръжията си и да излязат с вдигнати ръце, или ще подпалим сградата. Трябва да решат веднага!

Ерик преведе и отвътре се чуха увлечени в яростен спор гласове. Ерик погледна Оуен и той кимна.

— Атака! — извика Ерик.

И кралските сили от всички страни се втурнаха към сградата. Ерик и Оуен бяха най-близо и когато стигнаха до главния вход, Ерик се обърна и извика:

— Донесете таран!

Главната врата изведнъж се отвори и навън изхвърча меч и издрънча върху каменната настилка пред краката на Ерик.

— Излизаме! — извика нечий глас отвътре. Ерик и Оуен отстъпиха встрани. От вратата излязоха няколко мъже; държаха мечовете си за остриетата, с дръжките напред. После ги хвърлиха на земята — знакът на наемниците на Новиндус за капитулация.

— Познавам ги тези момци — каза Дуга. — Повечето от тях са свестни хора, ако им дадете шанс. — Погледна неколцината, задържали се най-отзад, и добави: — Макар че няколко от тях май трябва да бъдат обесени, просто за да се прочисти въздухът наоколо.

— Ще бъдат задържани под стража, докато уредим връщането им — каза Ерик.

Дуга сви рамене.

— Капитане, цяла зима изкарах с вас, а още не мога да кажа, че разбирам как мислите вие, хората в Кралството. Но пък от няколко години се отказах да разбирам каквото и да е. Като свърши тази война, може би ще ми обясните някои неща.

— Веднага щом някой ми ги обясни на мен — отвърна Ерик. В сградата влязоха войници и изведоха навън останалите нашественици. Изнесоха и няколко ранени. Един от първите, които се предадоха, каза на Ерик и Дуга:

— Ония не искаха да се предаваме. Ние пък не искахме да умрем заради Фадавах.

Дуга се ухили.

— Нордан ще пърди огън, като чуе това.

— Вече го направи — каза войникът и посочи един от мъжете, които изнасяха. — Ей онзи там е генерал Нордан.

Ерик махна на двамата войници да отнесат припадналия генерал встрани. Оуен кимна с доволна усмивка. Отвсякъде започнаха да идват донесения, че Сарт е превзет.

— Ерик, вземи един отряд и вижте дали абатството е взето — каза Оуен. — Ако се натъкнете на противник, върнете се колкото може по-бързо. — Обърна се към Дуга. — Твоята част вдига барикада в подножието на пътя, в случай че Ерик се върне бързо.

Ерик отдаде чест и докато се обръщаше да яхне коня си, Оуен каза:

— Капитане…

Ерик го погледна.

— Да, маршале?

— Момчетата ти се справиха много добре на десния фланг. Предай им, че съм го казал.

Ерик се усмихна.

— Ще им предам. — Яхна коня си и викна на Джедоу Шати:

— Вземи втори взвод и след мен.

Джедоу, който изглеждаше сякаш току-що е приключил отмарящата си сутрешна езда, кимна и викна:

— Втори взвод, след мен. Другите оставате охрана на района!

Ерик поведе малкия си конен отряд през Сарт. Тук-там продължаваха да се водят откъслечни схватки — някои бойци от армията на Нордан отказваха да се предадат, — но срещаха предимно обезоръжени групи пленници, поведени към временно издигнатото за целта дървено заграждение в тила. По хълмовете, обкръжаващи града, се виждаха граждани, избягали там от битката — по-храбрите от тях вече започваха да се връщат в града.

Ерик и хората му поеха на изток и вместо да завият обратно по Кралския път, където той обръщаше на юг, тръгнаха по един по-тесен път, водещ нагоре в планинските възвишения. Над тези от тях, които надвисваха над брега, се намираше абатството на Сарт, някогашното хранилище на най-голямата библиотека на Мидкемия.

Конете бяха изтощени, но Ерик пришпори своя — изгаряше от нетърпение да разбере дали Арута и Субаи са успели, или въоръжената сила горе е готова да удари Сарт. Успехът им при овладяването на южния край от владенията на Фадавах беше толкова голям, че Ерик беше сигурен, че трябва да е станало нещо ужасно.

Щом приближиха билото, чуха отвътре кънтеж от битка. Пътят бе тесен и мъжете яздеха по двойки. На тридесет разкрача преди портата пътят се разширяваше и им позволяваше да се развърнат. Конните стрелци бяха в готовност и откриха стрелба по малцината мъже по стената. Ерик даде знак и десетина ездачи слязоха от конете и затичаха към портата. Замятаха куки, укрепиха ги и започнаха да се катерят по въжетата, докато стрелците задържаха бранителите. Щом първата вълна се прехвърли, я последва втора и скоро по бойниците избухна сражение. Ерик знаеше, че ако вътре няма кралски сили, неговите хора ще загинат, без изобщо да могат да се доберат до стените. Чу се предупредителен вик и Ерик престрои хората си за щурм и даде знак веднага щом портите почнаха да се отварят.

Препуснаха и навлязоха в самия център на кипящата в каменния двор битка, с конници и пешаци, вкопчени на живот и смърт. Ерик удари първия конник, озовал се пред него, и го свали от седлото. Внезапната поява на кралските бойци през зейналата порта обезкуражи нашествениците и те заотстъпваха и започнаха да хвърлят оръжията си.

Ерик си пое дълбоко дъх и се огледа. Дворът беше покрит с окървавени трупове.

Той даде знак на Джедоу Шати да отведат пленниците към конюшнята, слезе от коня и го поведе към входа на абатството. Погледна за миг нагоре към кулата на старата цитадела и бързо прецени, че с достатъчно припаси това укрепление може да издържи цяла година обсада. Имаше късмет, че принцът се бе съгласил да нанесат този щурм при първа възможност и да не оставят Нордан да се окопае.

— Ерик! — извика някой и той се обърна. Капитан Субаи му махаше. Ерик забърза към входа на абатството. Точно зад прага лежеше херцог Арута. Ерик погледна мълчаливо Субаи, а той поклати леко глава и тихо промълви:

— Опита се да задържи противника. Ако бяхте дошли с половин час по-рано…

Ерик погледна падналия херцог. Приличаше на заспал.

— Добре ли се би?

— Много добре. Не беше воин, но загина като воин.

— Щом осигурим абатството, ще известя Грейлок. Принцът трябва да бъде уведомен при първа възможност.

— Патрик ще иска да влезе в Крондор с новата си принцеса.

— А Риланон? — попита Ерик. Имаше предвид слуховете, пуснати, за да подведат врага за намеренията на Кралството.

— Не се налага — каза Субаи. — След като Арута е мъртъв, Патрик трябва да е в Крондор, със или без невяста. — Загледа се на юг, сякаш можеше да види Крондор оттук, и добави замислено: — Там е нашата слабост, капитане. Ако Кеш разбере, че включваме всичките си войници, за да си върнем Илит, и че по границата имаме само наемниците на Дуко, без подкрепления в града, може да стане страшно.

— Да се надяваме, че Кеш няма да разбере това преди да е свършила войната на север.

Субаи погледна към Арута.

— Негова задача беше да не разберат. — Вдигна очи към Ерик и добави: — Сега с тази задача трябва да се справи някой друг. Но отговорността е на принца. — Той махна на войниците да внесат вътре тялото на херцога и добави:

— Щом Грейлок изпрати тук войници да осигурят укреплението, моите Първопроходци ще се върнат в Крондор. И ще върнем и херцога у дома.

Ерик кимна и каза:

— А аз ще тръгна на север с Грейлок.