Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shards of a Broken Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Парчета скършена корона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парчета скършена корона
Shards of a Broken Crown
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1998 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853557

Парчета скършена корона (на английски: Shards of a Broken Crown) е заглавието на последния роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Издаден е за пръв път на 1 юни 1998 г. във Великобритания и САЩ.

Действието в романа се развива след края на войната между армиите от континента Новиндус и Островното кралство, в която в помощ на кралството се притичат и елфи и джуджета. В резултат на войната цялото кралство е в руини. Остатъците от армиите, пристигнали от Новиндус са останали без своите командири и са разпръснати из кралството, докато отново биват обединени от генерал Фадавах, който се опитва да създаде собствена империя, изградена сред руините на Островното кралство.

Главна роля в действието на романа играят Джими и Даш, внуците на херцог Джеймс Крондорски.

15.
Измяна

Джими спря.

Ескортът спря зад него. Капитанът на отряда от Кралската гвардия на Патрик каза:

— Дотук трябваше да ви придружим, милорд. Сега ще трябва да ви оставим на ония…

— Не говорете така, капитане.

— Не че не зачитам лорд Дуко, милорд, но в края на краищата ние се бихме с него и тези нещастни копелета, които той нарича „войници“, само допреди година. — Забеляза неодобрителното изражение на Джими и побърза да добави: — Все едно, те трябваше вече да са тук.

— Може да са се натъкнали на нещо неприятно.

— Възможно е, милорд.

Бяха спрели на едно кръстовище — уточнената южна граница за крондорските патрули: за всичко на юг отговаряше Дуко. Югозападното разклонение на пътя водеше към порт Викор, а югоизточното заобикаляше покрай залива Шандън и продължаваше към Края на сушата.

— Ще се оправим, капитане — каза Джими. — Тук сме на средата на пътя до порт Викор и всеки момент би трябвало да срещнем някой от патрулите на лорд Дуко. Ако днес ги няма, ще се появят утре, сигурен съм.

— Все пак щях да се чувствам по-добре, ако бяхте изчакали някой от тях да се появи, милорд. Можем да се позадържим тук още половин ден.

— Благодаря, но не е необходимо. Колкото по-скоро стигна до порт Викор, толкова по-скоро ще мога да свърша работата на принца. Ние ще продължим по югозападния път до залез-слънце, после ще лагеруваме. Ако до утре патрулът на Дуко не се появи да ни ескортира, ще стигнем до порт Викор сами.

— Добре, милорд. Дано боговете да бдят над вас.

— И над вас, капитане.

Крондорският патрул обърна на северозапад, а Джими и Малар продължиха на югозапад. Местността, през която яздеха, беше спокойна — обрасли с тръни пасища и някогашна орна земя, силно отъпкана от ботушите на завоевателите. Кешийци, тръгнали към Кралството, и кралски войници на път за Кеш бяха превърнали тези хълмисти поля и редки гори в ничия земя през последните стотина години. Богатите земи на Долината на сънищата на изток задържаха упорния труд на селяците и техните семейства, въпреки че над тях непрекъснато надвисваше заплахата от война между двете държави. Земите, през които яздеха сега Джими и Малар, не предлагаха толкова плодородие. Двамата бяха може би единствените хора на петдесет мили околовръст.

Щом слънцето се спусна на запад, Малар попита:

— Сега какво ще правим, милорд?

Джими се огледа и посочи малка долчинка край един бистър поток.

— Ще спим ей там. Утре ще продължим към порт Викор.

Малар разседла конете и ги изтри с трева. В негово лице, наред с други дарби, Джими беше открил и един много опитен коняр.

— Дай им зоб, а аз ще събера дърва за огън — каза той.

— Да, милорд.

След като запалиха огъня, Малар сготви стоплени на пара сухари, яхния от телешко и зеленчуци с ориз, към която добави и подправки, които я направиха много вкусна. Извади и една глинена бутилка вино от Даркмоор. Беше взел дори чаши.

Докато се хранеха, Джими каза:

— Порт Викор ти е малко встрани от пътя. Ако си готов да рискуваш, можеш да вземеш тоя кон и да тръгнеш на изток. Все още си на север от границата и би трябвало да стигнеш Долината без неприятности.

Малар сви рамене.

— Рано или късно ще стигна до Долината, милорд. Господарят ми е мъртъв, но семейството му може да е успяло да продължи бизнеса му и пак да си намеря работа. Предпочитам обаче да прекарам още малко с вас — яростта на оръжието ви ме кара да се чувствам по-спокойно на път, отколкото ако бях сам.

— Но ти си се справил достатъчно добре, докато си скитал сам в пустошта.

— Беше от немай-къде, не по мой избор. И повечето ми време мина в криене и глад.

Джими кимна, дояде храната си, отпи от виното и каза:

— Май е вкиснато.

Малар също отпи.

— Не усещам да е вкиснато, милорд.

Джими сви рамене.

— Има някакъв странен привкус. Като на метал.

Малар отново отпи.

— Не усещам, млади господарю. Сигурно е от храната. Може би като пийнете пак, вкусът му ще е наред.

Джими отново отпи и преглътна.

— Не, определено е вкиснато. — Остави чашата настрана. — Ще пийна вода да си оправя вкуса. — Малар понечи да стане, но Джими го спря. — Аз ще донеса.

Тръгна към потока, но изведнъж му се зави свят. Обърна се и погледна към завързаните коне. Те като че ли се отдалечаваха от него, а после той сякаш пропадна в някаква дупка. Погледна надолу и видя, че е паднал на колене, и докато се опитваше да стане, главата му се люшна. Падна на земята по гръб. Над него изплува лицето на Малар Енарес и гласът му се чу някак много отдалече:

— Виното май наистина беше вкиснато, млади господарю.

После лицето изчезна от погледа му. Джими се обърна и видя как Малар пристъпи до коня му и отвори кесията с всички писма до херцог Дуко. Прегледа няколко, кимна и ги прибра.

Джими усети, че краката му изстиват, и го жегна паника. Мисълта му се замъгли. Бръкна в устата си с лявата ръка и повърна. Изохка задавено, после простена. Тялото му отново се разтресе и той усети как всичко в стомаха му отново се надига.

Гласът на Малар се чу някъде от много далече.

— Жалко, че един толкова хубав млад господар трябва да свърши толкова гнусно, но такива са законите на войната.

Някъде във вечерния сумрак Джими чу тропота на отдалечаващ се кон, после пак повърна — и всичко потъна в мрак.

 

 

Даш огледа мъжете, които беше наел. Някои от тях бяха бивши войници — побелели мъже, които обаче все още помнеха как се държи меч. Други бяха улични побойници, хора, склонни както да търсят свади по кръчмите, така и да се опитат да въдворят мир в града. Имаше и неколцина наемници, търсещи постоянна работа, все кралски граждани без криминално минало.

— В момента в Крондор сме във военно положение, което означава, че всяко нарушение на закона води до смъртно наказание.

Мъжете се спогледаха и неколцина кимнаха.

Даш продължи:

— Това ще започне да се променя още от днес. Вие сте първият отряд от новата Градска стража. С времето ще ви се обясни по-подробно какво означава това, но за съжаление нямаме време да ви образоваме предварително. Така че ще ви изясня само няколко неща. — Вдигна пред очите им една червена лента, на която грубо беше извезан герб, наподобяващ този на принца. — Ще носите това винаги, когато сте на дежурство. То ви отличава като хора на принца. Счупите ли нечия глава, докато носите това, значи възстановявате реда; счупите ли глава без него, значи сте поредната улична отрепка, която ще видя зад решетките. Ясно ли е?

Мъжете закимаха.

— Искам да сме наясно. Тази лента не ви дава право да деребействате, да си разчиствате стари сметки или да безпокоите жените в града. Всеки, който бъде обвинен в побой, изнасилване или кражба, докато носи това, ще бъде обесен. Ясно ли е?

Мъжете помълчаха, после неколцина кимнаха, че са разбрали.

— Ясно ли е? — повтори Даш и всички закимаха.

— Сега, докато наберем пълния състав за Градската стража, смяната ще е половин ден, после — половин ден почивка. Веднъж на пет дни половината ще работят пълна смяна, а другата половина ще е в отпуск. Ако познавате мъже, годни да носят оръжие, които може да бъдат наети и на които може да се разчита, пратете ги при мен.

С отсечен жест той раздели четиридесетимата в помещението на две.

— Вие — каза Даш на мъжете отдясно — поемате дневната стража. Вие — посочи мъжете отляво — сте нощната стража. Намерете ми още двайсет добри мъже и ще ходите на три смени.

Мъжете кимнаха.

Даш продължи:

— Така. Щабът ще е тук, в двореца. Ще възстановим градските дворцови сгради и затвора. Тукашният затвор е единственото, с което разполагаме. Тясно е, затова не искам да го пълним с пияници и кръчмарски побойници. Ако се наложи да прекратите бой, изпратете ги по къщите им с ритник в задника, но ако се наложи да ги доведете тук, не се свенете. Ще приема, че ако някои са достатъчно глупави да не се възползват от предупреждението, трябва да си поговорят със съдия.

— Ще вдигнем полицейския час на пазара в Стария град — продължи той. — Сега хората го използват за търговия, докато другите части на града се възстановяват и безредиците там зачестяват, но след като ще си ги имаме, предпочитам да са на едно място, вместо из целия град. Така че разпространете вестта, че пазарът вече е отворен от залез-слънце до полунощ. Останалата част от града все още е под полицейски час, освен ако лицето не е на път за дома си. И да гледат да са със стока или пари, за да докажат, че са били на пазар. Ако някой ви създаде неприятности, справяте се сами. Нямаме достатъчно мечове да ви измъкваме. — Огледа отново лицата на мъжете и добави: — Ако ви убият, обещавам, че ще отмъстим за вас.

Един от мъжете се обади:

— Много успокоително.

Другите се засмяха.

— Лично ще заведа първите от вас на пазара. Нощната смяна да ляга. Вие ще патрулирате из целия град и ако видите някого извън пазара след стъмване, довеждате го тук на разпит. Попита ли ви някой, казвате, че сте законът на принца. Нека да се разчуе, че редът в Крондор се връща. Да тръгваме.

Двадесетимата от дневната смяна станаха и последваха Даш. Той прекоси двора до наскоро възстановения подвижен мост над все още сухия ров — водопроводната система все още се ремонтираше. След като минаха по моста, Даш каза:

— Ако никой не ви предизвика и не ви принуди да го домъкнете в затвора, искам да продължите да обикаляте. Искам ви по всяко достъпно място. Искам гражданите да виждат много и много пъти тези червени ленти… нека да мислят, че сте стотици. Ако някой ви попита, не знаете колко са стражите — просто са много.

Тръгнаха към пазарния площад и Даш започна да ги разделя по двойки и да ги разпраща по различни маршрути. И неведнъж изруга наум Патрик.

Когато стигна пазарния площад на Крондор, с него бяха останали само четирима. Скоро след като била построена първоначалната цитадела на замъка и първият принц на Крондор обявил този град за столица на Западните владения на Островното кралство, търговците и местните рибари и фермери започнали редовно да се събират на този площад, за да търгуват. С годините градът се бе разраснал, но старият пазарен площад бе устоял и беше първото място, където съживяващият се град бе намерил своя финансов дух. Сега той гъмжеше от мъже и жени от всякакъв ранг и съсловие: търговци, благородници, рибари, селяци, продавачи по сергии, курви, просяци, крадци и скитници.

Няколко души хвърлиха боязливи погледи към петимата, защото макар все още да се мяркаха тук и там мечоносци, повечето войници бяха напуснали града с Дуко на юг или с армиите на Запада на север. Останала беше само Кралската гвардия на принца, а тя си стоеше в палата.

Даш зърна едно познато лице — Луис де Савона разтоварваше един фургон. Помагаше му една жена, която, за изненада на Даш, се оказа жената на Ру Ейвъри, Карли. Даш се обърна към хората си и каза:

— Почнете да обикаляте из тълпата. Но освен ако не видите, че става убийство, само гледайте.

Мъжете се пръснаха, а Даш отиде при Луис и Карли. Един продавач следеше внимателно как Луис подава от фургона сандъци на чирака му.

— Госпожо Ейвъри! Луис! Как сте? — извика Даш.

Луис го погледна и се усмихна.

— Даш! Радвам се, че те виждам.

— Кога пристигнахте в Крондор?

— Рано сутринта — отвърна Луис.

Здрависаха се и Карли каза:

— Много съжалявам за баща ти. Още помня деня, в който се запознах с него, в къщата ни. — Тя погледна натам, където някога се намираше градската им къща, от другата страна на улицата с кафенето на Барет, сега превърната в обгорени руини. — Той беше много мил с Ру и мен.

— Благодаря — каза Даш. — Много е трудно, но… е, и вие сте изгубили баща си, така че знаете какво е.

Тя кимна.

Луис посочи лентата на ръката му.

— Какво е това?

— Аз съм новият шериф на Крондор и ми е възложено да поддържам реда в града.

Луис се усмихна.

— Щеше да си много по-добре, ако се беше върнал на работа при Ру. Щеше да загубиш знатната си служба, но щеше да натрупаш много повече пари с много по-малко работа.

Даш се засмя.

— Може би си прав, но хората не стигат, а принц Патрик има нужда от всички нас да си поемем отговорността. — Погледна към фургона. — Това стоки от Даркмоор ли са?

— Не — каза Луис. — Стоките от Даркмоор го разтоварихме още като пристигнахме рано сутринта. Тия са от Далечния бряг. Корабите все още не могат да влязат в залива, но хвърлят котва край Рибарското градче и прекарваме стоката до брега с лодки.

— Как е брат ти? — попита Карли.

— Добре е. Отиде да свърши една работа за Патрик. Вече трябва да е минал половината път до порт Викор.

Луис приключи с разтоварването и каза:

— Само минутка и ще черпя по един ейл.

— На драго сърце, Луис.

Карли преброи парите, които й даде търговецът, и каза:

— Луис, Даш все пак е на служба и не бива да пие. Не е ли по-добре да го поканим да хапнем заедно? — Погледна Даш. — Гладен ли си?

— Всъщност — да.

Отидоха до една кухня на открито, където продаваха горещи банички с месо. Карли купи три, после се преместиха при един фургон за ейл и Луис взе три халби. Застанаха встрани, за да не пречат на минувачите.

— Пошегувах се само отчасти — каза Луис. — Бих могъл да използвам човек с дарби като твоите. Нещата тук започват да се оправят и умните хора скоро ще забогатеят. — Той подметна горещата баница в ръката си. — След като се оженихме с Хелън, Ру ме назначи за уредник на целия бизнес на „Ейвъри и Джейкъби“.

— Сега е „Ейвъри и де Савона“ — каза Карли. — Хелън настоя.

Луис се подсмихна.

— Идеята не беше моя. — Остави баницата на тезгяха, надигна халбата, отпи и добави: — Толкова работа имам, че не знам с кое да почна по-напред. Коларите в Даркмоор възстановяват възможностите ни за превоз до положението отпреди разрушаването на града, но непрекъснато валят поръчки за товари.

— А как са другите дейности на Ру?

Луис сви рамене.

— Аз отговарям за „Ейвъри и де Савона“. Повечето от останалия бизнес се въртеше от компания „Горчиво море“. Ру не ми е разправял много. Имам чувството, че с разрушаването на града повечето й дейност е приключила. Знам, че има някакви имоти в Изтока, но мисля, че е заел доста пари, за да поднови начинанията си там. Доста знам за бизнеса му, но това, което не знам, е повече. — И погледна Карли.

— Ру ми е казал почти всичко за търговията си — каза тя. — Освен някои неща, свързани с Короната, мисля. Кралството има голям дълг към него.

— Несъмнено — каза Даш. — Дядо ми взе няколко доста значителни заема от компания „Горчиво море“. — Огледа площада. — Вярвам, че рано или късно ще му се изплатят, но както виждате, Кралството има да възстановява още много неща тук преди да се уредят дълговете. — Дояде баницата си, допи халбата и каза: — Благодаря за почерпката…

В същия миг някой извика:

— Крадец!

Даш хукна към човека, който викаше, и видя един човек да тича право към него — озърташе се през рамо да види дали го гонят. Даш го удари силно и мъжът рухна на земята.

Даш клекна, опря меча си в гърлото му и каза:

— Бързаме ли?

Мъжът се размърда, но щом усети допира на острието на шията си, се отпусна и отвърна с гримаса:

— Вече не.

Появиха се двама от хората на Даш и той им нареди:

— Отведете го в двореца.

Стана, а двамата извлякоха крадеца от пазара и го поведоха. Даш се върна при Луис и Карли и каза:

— Ще ви използвам фургона за малко. — Отиде при фургона на „Ейвъри и де Савона“, качи се на капрата и извика: — Аз съм Дашел Джеймисън! Аз съм шерифът на Крондор! Мъжете, които виждате с червени ленти като моята, са моите полицаи. Предайте на всички, че редът в Крондор се връща!

Няколко търговци му отвърнаха с рехави възгласи, но повечето хора по площада като че ли останаха безразлични или го изгледаха с открито презрение. Даш се върна при Карли и Луис и каза:

— Е, мисля, че мина доста добре, какво ще кажете?

Карли се засмя, а Луис отвърна:

— Много от хората тук биха предпочели редът изобщо да не се връща.

— А аз пък мисля, че току-що зърнах един от тях — отвърна му Даш. — Извинете ме. — И се втурна през тълпата след някакъв младеж — беше го видял да краде дребен накит от един разсеян продавач.

Карли и Луис погледаха след него, докато не се скри сред навалицата, после Карли каза:

— Винаги съм го харесвала този младеж.

Луис кимна.

— У него има много от дядо му. Очарователен мошеник.

— Не го наричай така. Има твърде силно чувство за дълг, за да е мошеник.

— Съгласен съм — каза Луис. — Права си, разбира се.

Карли се засмя.

— Хелън добре те е научила, нали?

— Не беше трудно — отвърна й Луис със смях. — Никога не бих я направил нещастна.

— Не би и могъл — каза Карли. — Е, на пристанището ни чака още стока. Да идем да я вземем.

Луис се качи на фургона, а Карли сложи ръка отзад на кръста си и се протегна уморено.

— Няма да мога дълго да издържа на това. Дано Ру си свърши работата на север и се върне по-скоро.

Луис кимна, подаде й ръка да се качи, плесна юздите и подкара конете към залива.

 

 

Лорд Вазарий погледна наляво и каза:

— За подигравки ли си дошъл, Ейвъри?

— Ни най-малко, милорд Вазарий. Излязох да се порадвам на нощния въздух, както и вие.

Плененият квегански благородник изгледа бившия си партньор и настоящ враг.

— Вашият капитан прояви едва ли не милост, като ми позволи известна свобода извън каютата.

— Както се полага на ранга ви. Ако позициите ни бяха обратни, подозирам, че сега щях да съм в трюма на някоя квеганска галера й да натискам греблото.

— Както се полага на ранга ви — отвърна Вазарий.

Ру се засмя.

— Виждам, че не сте си изгубили съвсем чувството за хумор.

— Не се шегувах — отговори мрачно Вазарий.

Усмивката на Ру се стопи.

— Е, изглежда, че вашата участ няма да е толкова злочеста, колкото щеше да е моята.

— Щях да заповядам да ви убият.

— Не се съмнявам. — Ру помълча малко, след което каза: — Моят принц почти сигурно ще ви върне в Квег с първия кораб на Свободните градове, който тръгне натам, тъй като не изпитва охота да настрои още повече императора ви срещу Кралството. Струва ми се, че за нас това е една добра възможност да стигнем до споразумение.

— Споразумение? За какво? Вие спечелихте. Аз съм почти пред фалит. Последният ми петак отиде за онези кораби и стоката, която продавахме на Фадавах. Сега всичко е на морското дъно и не виждам как изобщо бихте могли да ми помогнете, след като тъкмо вие потопихте съкровището ми!

Ру сви рамене.

— Ако трябва да сме точни, потопихте си го вие. Аз просто се опитвах да го измъкна. Все едно, това богатство беше смъкнато от кожите на гражданите на Кралството и може би на някои хора отвъд морето. Не изпитвам особено съчувствие, че сте загубили това състояние, ако ме разбирате добре.

— Едва-едва. Но е съвсем теоретично, нали?

— Не непременно.

— Ако имате нещо да предлагате, предлагайте.

— Нищо общо нямах с вашата алчност, Вазарий. Ако бяхте малко по-предпазлив, нямаше да изпратите цялата си флотилия към Тъмните проливи заради един слух.

Вазарий се засмя.

— Слух, който разпространихте вие!

— Разбира се — каза Ру, — но всяко прилично проучване щеше да ви накара да преосмислите намерението си.

— Вашият лорд Джеймс беше прекалено хитър. Сигурен съм, че и да бях проверил, щях да се натъкна на още слухове, които поддържат версията за голямата флота на кралската съкровищница, идваща от Безкрайното море.

— За това спор няма — каза Ру. — Джеймс беше най-големият хитрец, когото съм срещал. Но въпросът не е в това. Въпросът е, че вие можете да спечелите нещо, също като мен, и трябва да се споразумеем за това преди да сме стигнали Крондор.

— И какво е то?

— Цената на моя живот.

Вазарий изгледа Ру съсредоточено, после каза:

— Продължете.

— Онзи ваш кораб със съкровището го откарвах в Крондор. Самият кораб щях да ви го върна, тъй като не искам да ме смятат за пират, но златото беше отнето от Кралството и трябваше да се върне в Кралството. — Ру се усмихна. — Между другото, Короната е в дълг към мен и този дълг е значителен и подозирам, че голяма част от това съкровище щеше да ми се отстъпи и приспадне от дълга, така че в известен смисъл съкровището беше по-скоро мое, отколкото ваше.

— Логиката ви ме смайва — каза Вазарий.

— Благодаря.

— Не беше комплимент. Освен това в момента съкровището се намира дълбоко под водата.

— Да. Но аз знам как да го извадя — каза Ру.

Очите на Вазарий се присвиха.

— И аз ви трябвам, за да го извадите?

— Не, изобщо не сте ми нужен. Всъщност, освен ако нямате тесни контакти с определен вид магьосници, изобщо не ми трябвате. Мога да си намеря членове на Гилдията на коработрошачите на Крондор. В момента те много енергично прочистват залива, но принцът ще ми позволи да наема неколцина от тях срещу малка комисиона.

— В такъв случай защо ми казвате това?

— Защото предложението ми е следното. Ще взема това, което мога да вдигна от морското дъно. Ще се наложи да отстъпя една десета на Короната заради прекъсването на прочистването на залива. И съм сигурен, че ще бъда принуден да приспадна останалото от дълга на Короната. Ще трябва да платя и такса на гилдията. Но останалото съм готов да го разделя по равно и да изпратя половината в Квег.

— В замяна на какво?

— На това, че няма да потърсите услугите на някой много добре трениран професионален убиец, след като се върнете в Квег.

— И това е всичко?

— Има и още. Клетва, че никога няма да се опитате да навредите на мен или на семейството ми, нито ще позволите на хората, върху които имате влияние в Квег, да ми създават неприятности.

Вазарий помълча дълго — Ру едва устоя на импулса да продължи — и накрая каза:

— Ако можете да направите това и ми отчислите половината пари, които извадите след като се приспадне десетата на принца и таксата на гилдията, ще приема да не търся повече мъст срещу вас или семейството ви.

Нощта беше хладна и Ру се загърна.

— Голям товар се смъкна от плещите ми.

— Нещо друго има ли? — попита Вазарий.

— Едно предложение — каза Ру.

— Какво?

— Помислете, че когато тази война с нашествениците на Фадавах приключи, ще се отворят много възможности за печалба. Но не и ако избухне война между Квег и Кралството. И двете страни пострадаха от нахлуването на нашествениците в Горчиво море. Още война ще ни обезкърви съвсем.

— Съгласен съм — отвърна Вазарий. — Ние не сме готови за война.

— Нямах предвид това. Въпросът е, че дори да станете готови за война, тя все пак няма да донесе полза на никоя страна.

— Това ние ще го решим — каза квеганецът.

— Е, щом не сте съгласен с мен, помислете поне за следното: след като свърши войната с Фадавах, възстановяването на Горчиво море ще донесе огромни приходи и повечето от тях ще оберат онези, които не се бият. Бих могъл да включа партньорите си в много начинания, които замислям.

— Имате наглостта да ми предлагате партньорство, след като веднъж вече направих тази ужасна грешка?

— Не. Но ако един ден решите да го приемете, ще се вслушам.

— Чух достатъчно — заяви Вазарий. — Ще се прибера в каютата си.

Квеганецът си тръгна, а Ру извика след него:

— Тогава помислете над следното, милорд. Много мъже ще трябва да бъдат превозени през морето до Новиндус, а корабите, които могат да го направят, са малко. Цената за този превоз няма да е никак малка.

Вазарий спря само за миг, после продължи по палубата.

Ру се загледа в белите гребени на вълните в изпълнената със звезди нощ и прошепна:

— Клъвна!

 

 

Джими се чувстваше сякаш някой го беше ритал в ребрата. Едва дишаше от болка, а някой го дърпаше за яката. До ума му стигна някакъв далечен глас:

— Пий.

Нещо докосна устните му — студена вода — и той я изпи. Стомахът му изведнъж се стегна на възел, водата изригна обратно от устата му и той се сгърчи в прегръдката на нечии силни ръце.

Очите му не можеха да се отлепят, главата му кънтеше, гърбът го болеше така, сякаш бяха млатили гръбнака му с боздуган; панталоните му бяха оплескани от собствените му изпражнения. Отново допряха чашата вода към устните му и нечий глас настоя:

— Пий бавно.

Струйката потече този път бавно в гърлото му, само по няколко капки, и стомахът му я задържа. Други ръце го вдигнаха и преместиха.

Той изгуби съзнание.

След някое време се свести и видя около себе си въоръжени мъже, устроили се на бивак. Един, който седеше до него, му каза:

— Можеш ли да изпиеш още малко вода?

Джими кимна и мъжът му поднесе пълна чаша. Джими отпи и изведнъж се почувства ужасно жаден. Изпи още една чаша, след третата мъжът прибра меха и каза:

— Стига ти толкова.

— Кои сте вие? — Гласът на Джими бе някак далечен, сякаш не говореше той, а някой непознат.

— Аз съм капитан Сонгти. Познавам те. Ти си барон Джеймс.

Джими се надигна, вече посъвзел се, и отвърна:

— Вече съм граф Джеймс. Получих нов пост. — Огледа се и видя изгряващото на изток слънце. — Откога съм така?

— Намерихме те час след залез-слънце. Тъкмо се канехме да вдигаме бивака недалече оттук и както обикновено пратих един от хората си да обиколи с коня и той видял огъня. Дойдохме и те намерихме да лежиш тук. Кръв нямаше, затова помислихме, че може да ти е прилошало от храната.

— Отровиха ме — каза Джими. — С вино. Малко пих.

Капитанът, кръглолик мъж с късо подстригана брада, каза:

— Явно имаш небце на познавач. То ти е спасило живота.

— Малар не искаше да ме убие. Можеше много лесно да ми клъцне гърлото.

— Може би — отвърна капитанът. — А може и да е избягал при пристигането ни. Може да ни е чул още преди да видим огъня. Не знам.

Джеймс кимна и веднага съжали, главата му се завъртя.

— А конят ми?

— Коне нямаше. Само ти, одеялото ти, тлеещият огън и празната чаша, която държеше. Само това заварихме.

Джими протегна ръка.

— Помогни ми да се изправя.

— Трябва да си починеш.

— Капитане — заповяда Джими. — Помогни ми да се изправя.

Капитанът се подчини и след като стъпи на крака, Джими попита:

— Имате ли да ми заемете резервно облекло?

— Уви, не. Само на три дни сме от порт Викор и вече се връщаме.

— Три дни… — Джими помълча малко и после помоли:

— Помогнете ми да ида до потока.

— Защо?

— Защото трябва да се изкъпя. И да си изпера дрехите.

— По-добре да се върнем час по-скоро в порт Викор. Там ще имаш нужните удобства и ще се възстановиш по-бързо.

— Не. Трябва да се изкъпя, защото си имам друга работа.

— Каква?

— Трябва да намеря един човек. — Джими погледна към пътя на югоизток. — И да го убия.