Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (13) (Разказ за братята)

9.
Преговори

Джими махна с ръка.

Даш отвърна на поздрава му, докато влизаше в двора на замъка Даркмоор. След като бе прекарал нощта в шатрата на Ерик, беше взел един кон и бе препуснал към двора на принца. Сменяше конете като вестоносец — бързаше да стигне час по-скоро.

Скочи от седлото, подхвърли юздите на един коняр и прегърна брат си.

— Притеснявах се, че няма да те видя скоро.

Джими се усмихна.

— И аз. Но ето че братята Джеймисън пак оцеляха.

— На косъм — каза Даш. — Избягах от една работна група, но ме спипаха Шегаджиите.

— Е, ще ми разкажеш, докато се къпеш. Татко е на съвет с принца и гори от нетърпение да те види, но трябва да си в по-приличен вид. Подробностите по отбраната, изглежда, няма да ни трябват много. Май ще се стигне до споразумение с генерал Дуко.

— Ерик фон Даркмоор казва същото. — Даш се огледа. — Но къде са готовите за поход войски, гордите знамена и фанфарите?

— А — каза Джими и лицето му помръкна. — Тръгването е отложено.

— Отложено? — Даш го погледна объркано. — Мислех, че Патрик ще падне от коня от бързане да влезе в Крондор. Колкото по-рано се завземе градът, толкова по-скоро можем да обърнем на север към Сарт и да започнем да си връщаме брега на Горчивото море и Ябон.

— Има други проблеми. — Джими хвана брат си за ръката и го задърпа. — Хайде. Ще поговорим, докато се къпеш.

Даш въздъхна и тръгна след брат си.

 

 

Джими изля още едно ведро гореща вода на главата му и Даш изпръхтя.

— И тогава те пуснал, казваш?

— Да — отвърна Даш. — Но не мисля, че беше толкова заради семейната привързаност. Видях една много жалка сган и подозирам, че е разбрал, че ако ме убие, това няма да ги опази много, но ако ме пусне — това може да му донесе нещо.

— Е, ако Дуко не се окаже дядото на всички лъжци, помощта на Шегаджиите няма да ни трябва.

— Аз съм за това — каза Даш. — Толкова кръв съм видял вече, че ми стига за цял живот.

Джими остави ведрото и след като Даш излезе от коритото, му подаде кърпа. Един слуга беше подредил чисти дрехи на леглото. Докато се бършеше, Даш попита:

— Теб притесняват ли те?

— Убийствата ли? — попита Джими.

Даш кимна.

Джими седна на перваза.

— Понякога. Когато дядо разправяше за нещата, които са правили с принц Арута, убийството ми се струваше… нещо, което човек прави на врага. Вонята на смърт липсваше в разказите му.

— Освен в оня за оживелите мъртъвци в бардака — засмя се Даш. — И до днес не знам дали да вярвам, или не. Да се наложи да го изгорят до основи, за да се отърват от тях.

Джими също се засмя, но усмивката му скоро помръкна.

— През последните две години видяхме толкова неща, че никак не съм склонен да се съмнявам в приказките на стареца.

Даш кимна.

— Питал ли си се някога защо правим тези неща?

— Почти ежедневно — каза Джими.

Даш си навлече ризата.

— Е, и какъв е отговорът?

— Защото отиваме там, където ни призове дългът.

Даш нахлузи панталоните си.

— Дълг? — Взе ботушите и седна на леглото да ги обуе. — Тези не са толкова добри като ония, дето ми ги прибраха в Крондор.

— Това е вторият чифт, който си взел от Риланон. Проверих ти гардероба.

Даш кимна.

— Все едно, дядо винаги говореше за дълг, но видях къде е отрасъл и нямам представа защо го е чувствал така.

— Как? — попита Джими. — Не те разбирам.

— Искам да кажа, че той изпитваше дълбоко чувство за дълг към Кралството. Докато Шегаджиите, с които говорих, изглеждаха все едно че ти и аз полагаме клетви да служим на Сунг.

— Целомъдрието не в списъка на добродетелите ми — изхъмка Джими.

— Точно това имам предвид. Дядо е внушил на татко толкова дълбоко идеята за крал и държава преди ние да се родим, че сякаш е проповядвал религия. Просто не мога да се начудя как е стигнал дотам.

Джими погледа брат си, който свършваше с обличането.

— Интересен въпрос. Може би татко ще те осветли. Подозирам, че ако всички тези истории, които сме слушали, са верни и ако животът при Шегаджиите е бил толкова неприятен, колкото предполагам, дядо може би е бил тласнат от дълбоко чувство на благодарност.

Даш се огледа в огледалото на стената и прецени, че видът му вече е приемлив за разговор с принца.

— Не мисля, че е това. Нещо повече от благодарност е. — Погледна Джими. — Можеш ли да си представиш нещо, което би те накарало да нарушиш клетвите си към Короната?

Джими ги изгледа озадачено.

— Да стана предател?… Не мога да си представя какво би могло… Може би някоя съвършена любов… — Поклати глава. — Не, защото не мога да си представя, че жена, която ме обича, ще се опита да ме обърне срещу нещо, на което държа толкова.

— Като стана дума за жени, дали не видях преди малко един забързан паж в ливреята на Сълдън?

— Сто на сто си видял — ухили се Джими.

— Франси е тук с баща си, така ли?

— Да.

— И все още е хлътнала по теб?

Джими се ухили широко.

— Надявам се. Обядвахме заедно. Станала е точно такава, каквато можеше да се очаква.

Даш отвори вратата и каза:

— Ако не ме лъже паметта, беше много противна и те пердашеше най-редовно.

— Не. Теб те пердашеше. Аз й бях прекалено голям. Освен това си въобразяваше, че е влюбена в мен.

— Е, да се върнем на въпроса тогава. Има ли нещо в тази работа?

Джими закрачи до брат си по коридора.

— Сериозно, не знам. Но подозирам, че май няма да мога да кажа нищо по въпроса. Нито Франси.

— А Патрик?

— Е, това е забавянето, за което ти споменах. Херцозите взеха да долитат като прелетни птици към Даркмоор.

— И всички с дъщери за женене?

Завиха на ъгъла покрай стоящите мирно гвардейци и Джими каза:

— Мисля, че кралят се тревожи, че предвид предстоящата война трябва да се осигури нов наследник.

Изкачиха се по стълбите към голямата зала на барона, където Патрик провеждаше дворцовия съвет.

— Проклятието на близнаците.

— Ерланд никога не би направил нещо против брат си, знаем го, но хората са различни. Ако Патрик не се ожени и не му се роди син…

Откакто бяха започнали да се топят снеговете, в Даркмоор бяха започнали да се стичат благородници и сега скромната зала на барона беше претъпкана до пръсване.

— Май трябва да побързаме с връщането на Крондор дори само заради голямата зала, която да побере цялата тази сган — каза Даш.

— Шшт. — Джими посочи баща им, който бе застанал до принца. Това беше най-официалният съвет, който двамата бяха виждали досега в Даркмоор — Патрик беше с пурпурната си мантия, дългата хермелинова наметка и златната корона. Арута също беше облечен официално, в обшита със злато черна туника и пурпурен клин, и носеше служебната си верижка с окачения на нея херцогски печат. На бедрото си носеше меча, носен някога от неговия съименник и предаден му от Ерик фон Даркмоор.

Братята изчакаха най-отзад, докато принцът реши ежедневните дела. След това един млад паж обяви:

— Днешният съвет свърши, ваши благородия.

Патрик стана и всички в залата се поклониха. След като принцът напусна, Арута видя синовете си и им махна да дойдат при него.

Те прекосиха все още пълната със знатни особи зала и щом стигнаха до подиума, на който стоеше тронът, Арута прегърна по-малкия си син.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че те виждам. Хайде, трябва да разкажеш на принца какво си научил в Крондор.

Даш тръгна с баща си и брат си към кабинета на принца.

 

 

— Смяташ ли, че това ще им омръзне? — попита Накор.

— Рано или късно. — Пъг сви рамене. — Или ще им свършат стрелите.

Когато сааурците ги приближиха и стана ясно, че не идват да си говорят, ами направо щурмуват, Пъг беше издигнал мистична преграда около двамата. Изглежда, бяха млади сааурски воини, жадни за кръв. Неколцина пострадаха сериозно, когато пиките им се удариха в невидимата бариера на Пъг, скършиха се и те изхвърчаха от седлата. А след това сааурците заеха позиция на двайсетина разкрача разстояние и от половин ден ги обсипваха със стрели.

Това като че ли развесели Накор, макар че Пъг беше притеснен от опита им да ги убият без разговори. Двамата изглеждаха относително безпомощни, невъоръжени и сами. Конете им бяха изпаднали в паника при щурма на сааурските ездачи, чиито огромни коне се извисиха над тях като приливна вълна.

Пъг беше оставил конете им да избягат преди да вдигне преградата и сега съжаляваше за това. Останаха без храната и водата в дисагите, нямаха нищо, с което да се подкрепят, ако се изключеше неизчерпаемият запас от портокали на Накор.

Той измъкна един, обели го и задъвка.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Може би по-късно — каза Пъг. — Тоя магически щит е съвсем достатъчен да ги задържи, но все пак трябва да използвам малко енергия, за да не се разсипе.

— Добре че нямат заклинатели, нали?

— Да, тогава щеше да е по-трудно — съгласи се Пъг.

Накор примижа и каза:

— Значи скоро ще стане трудно. — И посочи хоризонта зад струпалите се пред тях гневни конници, които продължаваха да ги замерват със стрели.

Приближаваше се друг конен отряд и по знамената, носени от херолдите отпред, Пъг заключи, че идва някоя важна особа, за да проучи проблема.

— Е, ако ти кажа „беж“, не се колебай.

— Много добре бягам, когато се наложи.

Щом новият отряд спря, обкръжилите защитната сфера се отдръпнаха и пропускаха десетина ездачи да приближат и да огледат двамата човеци. Пъг разпозна водача им — Джатък, ша-шахан на всички сааурци.

Младите воини се смълчаха, щом главатарят им дръпна юздите. Той скочи от коня си, спря само на педя от енергийната бариера и строго попита:

— Защо вие, човеци, сте дошли да безпокоите сааурците?

Пъг погледна Накор, който само сви рамене и каза:

— Защо вдигаш война срещу нас, ша-шахане на всички сааурци?

— Не воювам с вашия вид, Черни халате.

— Триста загинали войници на моя крал, щяха да оспорят това — отвърна Пъг.

— Ако все още можеха да спорят — добави Накор.

— Те отказаха да се оттеглят — каза Джатък. — Каза им се, че държим на тези степи.

— Ако сваля тази бариера, можем ли да говорим? — попита Пъг.

Джатък махна с ръка в съгласие и ревна:

— Вдигаме стана тук! — Петдесетината конници, обкръжили Пъг и Накор, моментално слязоха от конете и почнаха да вдигат лагер. Неколцина отведоха конете и донесоха колове за коневръзите, други започнаха да копаят трапове за огън. Трети тръгнаха към близката река, за да донесат вода.

Пъг пусна бариерата да се разпадне и Джатък каза:

— Помня те, Черни халате. Ти ми донесе предсмъртните слова на Хаман за това, че сме предадени от пантатийците. Ще говоря с теб в мир и можеш да си отидеш свободно, щом свършим.

— И аз ли? — попита Накор.

Джатък дори и не си направи труд да отговаря, само махна с ръка и им обърна гръб. После даде знак на един от по-младите сааурци, че иска походната си торба, и той му я подаде — всяко човешко същество би я носило с голяма мъка.

За кой ли път Пъг се стъписа от ръста на сааурците. Те се извисяваха на цели дванайсет стъпки, а някои бяха и още по-високи. Конете им също бяха огромни дори в сравнение с тежките мидкемийски бойни коне. Пъг бе впечатлен и от ефикасността, с която си вдигаха лагера. Припомни си наум, че са били номадски народ и че макар да са построили големи градове на родния си свят Шила, по душа са останали номади. Повечето сааурци бяха кръстосвали на воля из огромните тревисти равнини на Шила — хиляди конници със семействата и стадата си.

Атаката на един демон обаче бе сложила край на тази цивилизация. От милионите сааурци, господствали на своя роден свят в разцвета му, бяха оцелели по-малко от десет хиляди на Мидкемия. Пъг знаеше, че войната е намалила броя им, но знаеше и че много хора ги чака гибел, ако сааурците не бъдат убедени да спрат боевете.

Накладоха огън и Джатък покани Пъг и Накор да седнат с него. Гущерското му лице беше изненадващо изразително — колкото повече Пъг гледаше тези гигантски воини, толкова по-лесно различаваше индивидуалните им черти. Един от войниците поднесе на Джатък дървена купа с вода. Сааурецът изми лицето и ръцете си, а после изтри врата си с влажна кърпа. Този жест бе най-успокоителното нещо, което Пъг бе виждал при сааурците — най-човекоподобно поведение, не предвещаващо леене на кръв.

Докато пътешестваше през потъналия в разруха свят на Шила с духа на последния велемъдър на Сааур, Хаман, Пъг бе научил много за народа на този свят и за историята му. Съмняваше се, че човешката раса и сааурците на Мидкемия някога ще се сприятелят, но смяташе, че все пак биха могли да изпитват уважение едни към други, както го правеха хората и елфите и хората и джуджетата. Знаеше, че човечеството не се нуждае от нови врагове като моредел, таласъмите или тролите, и във всеки случай не толкова физически мощен и изпълнен с решимост враг като сааурците.

— Набихме главите на онези мъже, които не пожелаха да напуснат степите, на колове като предупреждение — каза Джатък. — Но ето че вие пренебрегнахте предупреждението и ни потърсихте. Не ви искаме, Черни халате. Откакто сме дошли на този свят, не сме видели нищо освен смърт и покруса. — Той посочи на североизток, към огромните степи на Адския тътен. — Виж, тази земя я разбираме. Тук има хълмисти поля, вода, добитък, тучни пасища, където да се пази добитъкът, който взехме.

— Но тази земя не е ваша — каза Пъг.

— Целият този свят не е наш — каза с горчивина Джатък. — Затова трябва да вземем каквото можем. — Взря се на юг. — Вие, човеците на Кралството, пострадахте, и аз сега разбирам, че не по ваша вина се оказахме тук. Но ние нямаме как да се върнем у дома, а дори и да можехме, що за свят ще намерим там?

— Един изпепелен свят, населен от умиращи от глад демони, които се дебнат един друг за храна, докато не остане само един. След време той също ще се изтощи от глад. И накрая ще умре.

— Значи няма къде да отидем.

— А може би има — каза Пъг.

Джатък го изгледа.

— Къде?

— Още не знам. Но Мидкемия е голям свят. Степите тук ви изглеждат просторни, но вие знаете своята история. Някога вашите предци са били това, което сте сега вие — малка орда, оставена на Шила от една валхеру на име Алма-Лодака.

Макар предната година сааурците да бяха научили за нрава на своята „богиня“, все пак старите навици умираха трудно и по-старите сведоха почтително глави при споменаването на името на Зелената майка.

— Но през вековете — продължи Пъг — вашият народ се е разраснал и сте завладели цялата планета. Вие и вашите деца сигурно ще се задоволите да кръстосвате Адския тътен, да се сражавате с номадските племена, които все още държат на тази земя като на своя, но рано или късно ще се върнете към селата и градовете на моя народ. Или ще трябва да започнете война, или да промените отношението си.

— А какво друго можем да направим? — попита Джатък.

— Потърпете — каза Пъг. — Оставете нашите на юг на мира и ние ще ви оставим на мира. Когато се отървем от Фадавах и воините му и възстановим мира в своята страна, ще насочим своя ум и воля към проблема с намирането на подходящ дом за Сааур.

Джатък помисли и накрая каза:

— Но не се бавете много, защото моите може да свикнат с живота тук. Ако мине много дълго време, ще откажем да напуснем.

— Разбирам — отвърна Пъг и си помисли: „Само да мога да накарам Патрик да разбере.“

 

 

— Какво си направил?!

Пъг повтори:

— Дадох им уверения, че ще им помогнем да се преместят от Кралството, след като се отървем от Фадавах.

— И те се съгласиха да се махнат?

— Да. Ако им предложим нещо подходящо.

— Нещо подходящо?! — изрева Патрик. Дворцовият съвет всеки момент трябваше да започне, но засега принцът водеше неофициален разговор с Пъг, Накор, Арута и неговите синове. — Тези чудовища избиха триста мои войници!

— Недоразумение, ваше височество — обади се Арута.

— Недоразумение? — Патрик го изгледа сърдито, после се обърна към Пъг. — Защо не ми се подчини? Заповядах ти да ги унищожиш, ако не напуснат веднага Кралството.

Държането на младия принц бе започнало да омръзва на Пъг и той каза:

— Ваше височество, аз не съм екзекутор. Сражавал съм се за Кралството, но няма да използвам мощта си, за да унищожа цяла раса само заради болното ви честолюбие.

— Болно честолюбие! — избухна Патрик. — Как смееш да ми говориш по този начин?

Пъг стана, погледна Арута и каза:

— Обясни някои неща на момчето или ще ида при баща му и ще си поговоря с него. А като приключа, Боррик може и да премисли кой да управлява тази половина на Кралството.

Принцът опули очи и когато Пъг се обърна да си тръгне, извика:

— Не съм ти разрешил да напуснеш!

Без да му обърне внимание, Пъг излезе. Накор стана и се обърна към Арута:

— Аз по-добре да ида с него. — После се обърна към Патрик. — А ти да го слушаш, момче. Защото е достатъчно силен да ти бъде най-могъщият съюзник… или най-лошият ти враг.

Патрик зяпна стъписан при това ново оскърбление от страна на дребосъка. Погледна Арута, но той само поклати глава и каза:

— Имаме съвет, ваше височество.

Даш и Джими се спогледаха, но си замълчаха. Патрик кипеше от яд, но накрая се овладя.

— Прав си, Арута. Не можем да оставим съвета да чака.

Двамата братя се измъкнаха през една странична врата и Джими каза:

— Херцог Пъг, изглежда, е много убеден в способността си да убеди краля, че има правото да унизи принца по този начин.

Излязоха на двора.

— Според всичко, което съм чувал за него… — почна Даш — ами, тази увереност май е заслужена. — Огледа се. — Виж, и двамата знаем, че Патрик е много сприхав. Колко пъти сме се били с него като деца. И знаем, че кралят отложи качването му на трона на Крондор с една година, защото не смяташе, че е готов.

— Ами той наистина не беше — тихо отвърна Джими.

— И още не е — каза Даш.

Джими изгледа брат си и му отвърна още по-тихо:

— Готов или не, той е принцът на Крондор. Ние сме слуги на Короната. Нямаме избор.

— Дано татко не му изтърве юздите — каза Даш. — Иначе много от нас ще умрат просто защото нямаме избор. — И продължи ядосано: — Виж, това не ти е детски спор кой пръв да ритне топката. Това е война и няма да е никак приятна.

Иззад ъгъла се появи Накор и каза:

— А, тук ли сте? Тъкмо ви търсех.

Джими се ухили.

— За какво?

— Трябва ми малко информация. И ако имате каквото ми трябва, ще си върнем абатството на Сарт.

Даш и Джими се ококориха.

— Да върнем абатството? — попита Даш.

— Дядо ви веднъж ми разправя една история: как му се наложило да се промъкне в абатството на Сарт с онзи ренегат, моределския главатар.

Джими погледна Даш и попита:

— Ти помниш ли такова нещо?

— Не — сви рамене Даш. — Макар да съм чул всички истории, които разправяше дядо.

Един глас зад тях каза:

— Не, не си.

Обърнаха се и видяха херцог Арута.

— Но аз помня тази история — каза той.

Накор се ухили.

— Субаи знае една козя пътека през планините. Отвеждала до малка долина в подножието на планината, на която е разположено абатството на Ишап.

— Значи докато ние възстановяваме двора в Крондор, пращаме войски къде ли не и агентите на Фадавах ни следят с най-голямо внимание, ти искаш да се промъкнеш през планините, да намериш онзи таен вход в основата на абатството, да го завземеш и да го задържиш, докато Грейлок успее да се добере до града и да обезопаси района, така ли?

— Нещо такова, но това „ти“ го забрави. Това е задача за някой по-млад. — Той хвърли поглед към братята.

— Не — възразиха те едновременно.

— Това е задача за Орлите или Първопроходците — добави Даш.

— Ще видим — каза Арута. — Но Накор е прав. Ако помня добре какво ми е разправял баща ми за този вход и ако той все още съществува и е достъпен, можем да съкратим тази война с цяла година.

После тръгна за сутрешния съвет, а Джими се обърна към Накор и попита:

— Пъг добре ли е?

— Малко е обезсърчен — отвърна Накор. — Патрик иска бързи решения и Пъг го сърби на същото място, но е достатъчно стар, за да знае, че бързите решения често имат най-висока цена. — Прегърна братята и тръгна с тях по коридора. — Той трябва да претегли нещата в ума си и да прецени на какво да остане верен.

— Да остане верен? — възкликна Джими. — Та той е кралски благородник! Бил е осиновен в кралското семейство.

— Но отговорностите му са по-големи — каза Накор. — Не забравяйте, той спаси от унищожение не само Кралството; той спаси цяла Мидкемия, в това число всички онези, които са срещу нас, плюс сааурците и пантатийците, ако все още има оцелели такива, Братството на Тъмната пътека — всички.

— Но той не може просто ей така да захвърли верността си към Кралството — каза Джими.

— Не бъди толкова сигурен — каза Даш.

— Не мисля, че ще захвърли каквото и да е — каза Накор. — Във всеки случай не и „просто ей така“.

 

 

Пъг изникна от въздуха до речния бряг и подвикна:

— Здрасти!

Миг по-късно се чу глас:

— Добре дошъл, магьоснико.

— Имам ли разрешение да вляза?

— Добре си дошъл в Елвандар — последва отговорът и иззад едно дърво се появи фигура.

— Галайн! — извика Пъг и нагази в песъчливия брод, който предпочиташе винаги, когато влизаше в лесовете на елфите.

Младият — според представите на елфите — воин стоеше отпуснат, опрял дългия си лък на земята.

— Дойдох да пазя, когато Миранда се появи преди няколко дни. Помислих, че скоро ще се появиш.

— Радвам се. Какви са дворцовите новини?

— Дворът е в траур. Онзи, който беше твой спътник и който някога бе херцог на Крудий, ни остави, за да отпътува към Островите на блажените.

Пъг кимна. Мартин Дълголъкия наближаваше стогодишнината си и бе преживял последните си години тук, с народа, който го бе отгледал като дете.

— А Маркъс и Маргарет? — попита Пъг за децата на Мартин.

— Дойдоха със съпрузите си и децата и прибраха тялото на своя баща. Върнаха го в Крудий, за да го погребат в семейната гробница според техния обичай.

— Преди колко време?

— Преди по-малко от две седмици.

— Това обяснява защо вестта не е стигнала до нас — каза Пъг. — На Маркъс ще му трябват седмици, за да прати вест от кораба до порт Викор. — Погледна елфа. — Благодаря, че ми го каза. Беше ми верен приятел, последният освен Томас, от първите ми години в Крудий.

— Всички много го обичахме.

— Другите как са?

— Като изключим тази загуба, всичко е наред. — Галайн преметна лъка си през рамо и продължи: — Кралицата е добре, Томас също. Принц Калин и Червено дърво са на лов. Въпреки войната на изток от нас нашествениците не правят опити да преминат оттук за Крудий, така че не безпокоят границите ни.

— Калис как е?

Галайн се усмихна.

— Той пък е най-добре от всички. Откакто се е родил, не го помня да е бил толкова щастлив. Мисля, че освобождаването на Камъка на живота освободи и него от ужасното, което бе наследил.

— Нямам търпение да видя жена си — каза Пъг.

— Разбирам — отвърна Галайн. — Самият аз досега не съм имал щастието да срещна онази, която ще бъде моя жена.

— Ти си млад — сухо каза Пъг. — Едва си прехвърлил стотака.

Галайн се усмихна.

— Вярно е. — Вдигна ръка и каза: — Ще се видим пак след няколко дни в двора.

— Мога да те заведа с мен.

— Имам други задължения. Трябва да обиколя по реката, която вие, човеците, наричате Крудий. Наминах насам само за да те поздравя.

Благодарение на многобройните си гостувания на елфите Пъг правилно изтълкува забележката и отвърна:

— Благодаря, че си си направил този труд.

— Няма защо.

Пъг активира устройството, което носеше, полетя над дървесните корони и се озова на половин миля от мястото, където искаше да стигне. Едва успя да овладее силите си навреме, за да не се пребие, и се приземи леко. Огледа цуранското кълбо и видя, че в едната си част е поизбеляло, което му подсказа, че вече е неизползваемо. Съжали, че ще го загуби. Способността бързо да се премества от място на място щеше да му липсва, докато не научи хитрия номер на Миранда да се мести по своя воля, без никаква помощ.

Прибра кълбото. Още няколко такива устройства се проучваха на острова му от учениците и някой от тях можеше да сполучи. Пъг си спомни за времето на свободна търговия с империята Цурануани през портите разломи. Сега съществуваше само един, на Звезден пристан, и се следеше много внимателно от двете страни. Той унило се зачуди дали може изобщо да съществува нещо, което човечеството да не обърка; и не за първи път в живота си изруга наум Макала, цуранския магьосник, чието зле прикрито вероломство бе породило отчуждението между двата свята — вероломство, при това мотивирано от най-висш идеал: да служи на империята.

„Е — помисли Пъг, — разсъжденията за предишни провали, за които вече си научил всичко, което може да се научи, само усилват чувството за безсилие.“ Изтласка тези спомени от ума си и тръгна.

Скоро стигна огромната поляна, която обкръжаваше Елвандар. Както всеки път бе запленен от гледката. Дори на ярката дневна светлина цветовете на дърветата изглеждаха сякаш от друг свят. Магията на това място бе могъща, но фина и неуловима, нещо като контрапункт на сътвореното от природата, като дивно усещане за лекота.

Високо над главата му големи клони с подрязани върхове оформяха между стволовете пасажи, а при основите на дърветата бяха разположени готварски огньове, работилнички за щавене на кожа, грънчарници и така нататък. Поздравиха го няколко елфи, които го познаваха, а онези, които го виждаха за първи път, въпреки това се надигнаха и му кимнаха за добре дошъл.

Той тръгна по стръмната пътека от стъпала и клони и стигна центъра на огромния елфски град. Пред двора на кралицата чакаше Татар, най-старшият неин съветник.

— Здравей, магьоснико! — каза Татар и протегна ръка по човешкия обичай. — Добре е, че те виждам пак.

— Добре е, че и аз виждам теб, стари приятелю — отвърна Пъг. Огледа се и каза: — Добре е, че отново съм в Елвандар. — Погледна Татар. — Къде е жена ми?

— Тя е с кралицата и Томас — отговори старият съветник. — Ела.

И отведе Пъг до мястото, където седяха и беседваха кралица Агларана, Томас и Миранда. Щом видя приятеля си от детинство, Томас се надигна, но първа стигна до съпруга си Миранда.

— Не знаех, че ще дойдеш! — каза тя зарадвана.

— Всъщност не мислех да идвам — отвърна Пъг. — Но имах един малък спор с Патрик…

— Принца на Крондор? — попита Томас и се усмихна отгоре на ниския си приятел.

Пъг вдигна очи към своя побратим от детинство и съзря в тази висока, малко нечовешка фигура нещо от образа на кухненското ратайче, с което бе живял като дете.

— Да — каза той. — Искаше да унищожа сааурците, а аз реших, че ако им се предложи мирна алтернатива, ще е по-разумно.

— Съкруши враговете си без милост — каза Томас и поклати глава. — Много добре помня тези импулси, приятелю.

Пъг отиде с Миранда до трона на Агларана, поклони се и рече:

— Поздрави, господарке.

— Добре дошъл, Пъг.

— Наскърбен съм от кончината на един приятел.

— Той издъхна по най-щастливия за него начин — отвърна Агларана. — Никой не може да моли за повече. Пожела ни лека нощ и повече не се събуди. Отиде си в мир. За същество от вашата раса той живя много дълго.

— Но ще ми липсва. Както ми липсват всички други приятели от младостта ми.

— Разбирам — каза кралицата. — Точно затова трябва да ни гостуваш по-често. Ние, еледел, живеем много по-дълго от вас, човеците. — Но се сети за възрастта на Пъг и Миранда и се поправи: — Тоест от повечето от вас.

— Вярно е — отвърна Пъг. — Къде е Калис?

Миранда се усмихна.

— Наблизо някъде. Така поне подозирам.

Томас се ухили.

— Има една жена… — Сви рамене и му намигна.

— Калис?

— Онази отвъд океана, дето ни я доведе Миранда. С две хубави момченца, които имат нужда от баща.

— Това… сериозно ли е? — попита Пъг.

Томас се засмя.

— Народът на жена ми е твърде различен от теб и мен, Пъг. И от моя син. Той е само наполовина елф, друг като него няма на този свят, и е прекарал твърде дълго време сред хората. — Томас се наведе и му прошепна с насмешливо-заговорнически тон: — Мисля, че се е хванал, но дори не знае, че е лапнал въдицата!

Татар се засмя и каза:

— Истина е. При нас изведнъж осъзнаваш, осенява те, че пред теб е твоят брачен партньор. Но не всички го разбират ясно и на тях се пада трудната задача бавно да изградят връзка с друг, който също не е изпитал това озарение. При Калис и Елия става по трудния начин. Но той често завършва с не по-малко дълбока любов, отколкото първия.

Миранда се усмихна.

— Мисля, че усетих нещо у нея още когато я срещнах с момчетата за първи път. Мисля, че всичко ще е добре.

Агларана се обърна към един елф наблизо и каза:

— Намери сина ми и му кажи, че го каним с нас на вечеря. Кажи му да доведе и Елия със синовете й.

Елфът се поклони и забърза да изпълни поръчката.

— Какво те води при нас? — попита Томас.

— Исках да видя жена си — отвърна с усмивка Пъг. — И ми се дощя да прекарам една вечер сред приятели на място, където въздухът не носи полъха на война, пушеци и кръв. Исках малко спокойствие преди да започна новото си дирене.

— Дирене? — попита кралицата. — Какво ще търсиш този път, магьоснико?

— Трябва да намеря родина за сааурците — каза Пъг. — Иначе може да ни се струпа още една война преди да сме се оправили с тази, която вече водим.

— Добре, тогава ще тръгнем утре сутринта — каза Миранда.

— Щях да замина сам — рече Пъг, — но цуранското кълбо вече не действа… За малко щях да си счупя врата, когато ме остави да увисна във въздуха… а и не знам накъде точно заминавам.

— Значи ти трябвам, за да ти покажа как да се оправиш?

— Нещо такова.

Миранда се усмихна.

— Не знам дали ще го направя.

— Защо? — попита Пъг.

Тя го сръга в ребрата и рече:

— Защото ми харесва, че има поне едно нещичко, което правя по-добре от теб.

Целият съвет на кралицата се разсмя. След малко пажовете поднесоха вино и храна; скоро дойде и Калис с презморската жена и двамата й сина. И макар и за една нощ, всички забравиха всякакви мисли за война и за заплаха от война.