Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (28) (Разказ за братята)

24.
Атаки

Даш тичаше по улицата.

Наоколо бягаха уплашени хора, а войниците тичаха към стените. Портите се затваряха и един изпаднал в паника полицай, отговарящ за охраната, извика:

— Шерифе! Пристигна вестоносец! Насам идва кешийска армия.

— Залостете портата — каза Даш и сграбчи полицая за рамото. — Как се казваш?

— Делвин, сър — отвърна паникьосаният младеж.

— Вече си сержант, ясно?

Мъжът кимна, после каза:

— Но ние нямаме сержанти в полицията, сър!

— От днес си в армията — извика му Даш. — Ела с мен.

Поведе го по стъпалата към бойниците над портата и погледнаха на изток. Слънцето се вдигаше над хребетите на далечните планини и трябваше да примижи.

Някакво движение привлече погледа му… ето там, по пътя, виещ се по един далечен хълм, се точеше дълга тъмна нишка, извиваща се по склона.

— Богове! — възкликна Даш, обърна се към новопроизведения сержант и му нареди: — Тичай до затвора „Нов пазар“. Искам всички полицаи по стените с войниците. Срещу нас идва армия.

Делвин хукна. Даш се огледа и видя един сержант от дворцовата гвардия. Хвана го за рамото и го попита:

— Как се казваш?

— Маккали, сър.

— Твоят командир или е мъртъв, или е много болен, не знам. Има ли някакви офицери наоколо?

— Лейтенант Ярдли беше дежурен, сър. Трябва да е на дворцовата стена.

— Тичай да го доведеш и му предай, че ми трябва веднага.

Сержантът затича и само след минута се върна с лейтенанта.

— Сър — отдаде чест офицерът. — Какви са заповедите ви?

— Като барон от двора и шериф на Крондор, излиза, че съм единственият годен за действие благородник в града — каза Даш. — Колко офицери са останали неотровени снощи?

— Четирима, сър, от които аз съм най-старшият.

— Вече си действащ капитан, Ярдли. С колко мъже разполагаме?

Ярдли отговори без колебание:

— Имаме петстотин души от гвардията на принца и хиляда и петстотин от гарнизона, пръснати из града. Не знам броя на вашите полицаи, сър.

— Малко над двеста. А охраната, дошла с благородниците снощи?

— Може би още около триста — почетна гвардия, лична свита — отвърна новоназначеният капитан.

— Добре, разпореди се да подкрепят твоите хора на стените на двореца. Предай на най-старшия от гарнизона да ме намери тук и да докладва.

Ярдли затича и скоро след това се яви стар сержант с побеляла коса.

— Аз съм сержант Маки, сър. Лейтенант Ярдли ми нареди да ви се явя.

— Къде е офицерът ви? — попита Даш.

— Мъртъв е, сър — отвърна едрият сержант. — Снощи вечеря с принца.

Даш поклати глава и каза сухо:

— Е, сержант. През следващите няколко дни ще играеш ролята на рицар-маршал на Крондор.

Старецът се усмихна и застана мирно. Очите му блеснаха.

— Наистина се надявах на повишение преди да мина в пенсия, сър! — След което отново стана сериозен. — Ако позволите тази дързост, кой всъщност сте вие?

— Аз ли? — с горчив смях отвърна Даш. — Аз трябва да играя ролята на принца на Крондор, докато Патрик не укрепне достатъчно, за да може да стои на краката си.

— Е, тогава, ваше височество — подсмихна се сержантът, — при всичкото ми почитание предлагам да престанем да се мотаем и да се подготвим да защитим града. — Посочи настъпващата в далечината колона. — Онази пасмина не ми се вижда много кротка.

— Прав си — отвърна Даш с уморена усмивка. — Искам да разположиш три четвърти от мъжете на стените. Останалите да стоят в резерв.

— Слушам сър! — каза Маки, отдаде чест и се отдалечи на бегом.

По Висока улица към главната порта притичаха Густаф и полицаите и Даш им викна:

— Как минаха набезите снощи?

— Спипахме още двайсетина от тия копелета, но сто на сто има още — извика Густаф.

— Обяви военно положение и всички да останат по домовете си. После искам полицаите да проверят всички места, за които говорихме. — Густаф знаеше какво точно има предвид Даш: най-уязвимите в града места за атака отвътре. — После премитате града и арестувате всеки, който се мотае по улиците. После се връщате в затвора и чакате.

— Какво да чакаме, шерифе?

— Чакате вест, че кешийците са пробили отбраната, и действате.

Густаф отдаде чест, обърна се, даде заповеди на полицаите и те се затичаха във всички посоки с викове:

— Военно положение! Прибирай се! Напускай улиците!

Даш се обърна и загледа как слънцето продължава да се издига над хребета на изток и как врагът продължава настъплението си.

 

 

Врагът се оттегли и Ерик си пое дъх. От челото му капеше пот. Той стоеше на върха на централния „диамант“, зад стената от щитове камарата от трупове беше стигнала до гърди. Обърна се, когато някой го докосна по рамото, и видя Джедоу. Лицето му беше покрито с кръв.

— Удържахме — каза лейтенантът. — Удържахме.

Атаката беше безмилостна: противниците настъпваха като вълна срещу чакащата ги отбрана на Кралството. Ерик беше успял да ги отблъсне, без да разчита на конница — вече не разполагаше с конница. Имаше опасност левият „диамант“ да рухне в единия си връх, но хвърлиха резервна рота и врагът беше изтласкан. Стрелците продължиха с убийствените си залпове, а двата ескадрона успяха да реагират срещу заплахата от флангови щурмове по двете страни. Като цяло, отбраната се справи великолепно.

— Стрелите свършват — каза Ерик на Джедоу. — Прати долу хора да съберат, колкото намерят.

Джедоу тръгна, а Ерик повика с жест един войник — казваше се Уилкс.

— Тичай до командната шатра и предай на граф Ричард, че скоро ще съм при него. И го попитай дали е пристигнал някакъв обоз. После се върни и докладвай.

Един водоносец му подаде пълен мях и той отпи жадно. После намокри лицето си и изтри колкото можеше кръвта и прахта.

Мъжете около него избутваха труповете извън „диамантите“. Врагът не проявяваше никакъв интерес да прибира мъртвите си и това тревожеше Ерик: освен явните проблеми с вонята и опасността от епидемия се добавяше и бремето хората му да разчистват позициите, за да могат да се бранят.

Ерик пое ръководенето на разчистването. Джедоу скоро се върна и му докладва, че вече се събират всички стрели, които могат да се използват отново. Дори част от повредените можеха да влязат в употреба благодарение усиления труд на тримата стрелари в тила. Но запасите на Ерик почти привършваха и той се притесняваше, защото обозът, който трябваше да пристигне предния ден, закъсняваше. Беше изпратил патрул на юг да ги намерят и накарат да побързат. Като чирак на ковач, Ерик се беше грижил за мулета и магарета и знаеше, че понякога тези животни са по-уязвими и неблагонадеждни и от конете, но сега го тревожеше мисълта, че не един-два инатливи впряга, а може би нещо друго забавя обоза.

— Ей, на това му се вика битка — каза Джедоу.

— Какво толкова! Стоиш на място и колиш.

— Също като на Кошмарния хребет.

Ерик посочи към противника.

— Не са особено умни, но са безстрашни.

— Мислех си… — каза Джедоу. — Знаем, че онези, с които се бихме преди, бяха под влиянието на някакво заклинание, демон или каквото щеш, според мълвата, и че затова се пръснаха след битката при Хребета, но оттогава като че ли нищо не са научили.

— Разбирам те — отвърна Ерик. — По всичко, което знаем за Фадавах, очаквах нещо по-различно. Той трябва вече да е разбрал, че няма да го преследваме. — Изтри с длан лицето си, сякаш можеше да изтрие и умората.

Уилкс се върна и докладва:

— Капитане, граф Ричард очаква доклада ви и ми каза да ви предам, че обозът пристигна.

— Добре — каза Ерик. — Бях започнал да се безпокоя. — Обърна се към Джедоу: — Освободи хората в „диамантите“ и да им донесат храна.

— Слушам, сър — каза Джедоу и отдаде небрежно чест.

Ерик огледа за миг трите позиции. Щитовете бяха пострадали, както беше очаквал, но от тях имаше достатъчно в запас. Копията обаче бяха почти на привършване. Той се обърна към един войник.

— Джонсън, вземи един взвод и отидете на юг в горите край пътя. Насечете пръти, които можем да използваме за дълги копия. — Войникът отдаде чест и по изражението му Ерик разбра, че в този момент не му се иска да прави нищо друго, освен да хапне и поспи… но по време на война малцина получават това, което им се иска.

Ерик знаеше, че нямат върхове за копия, но наострените и вкоравени на огън пръти щяха да задържат конницата на разстояние. В обоза трябваше да има и друго въоръжение — части за катапулти, масло и дървени укрепления. Започна да изпитва увереност, че ще успее да задържи позицията. До този момент не беше и помислял за настъпление — не и след като бе изпратил цялата си конна част към Крондор.

Влезе в командната шатра и попита графа:

— Как е ръката, сър?

— Добре — отвърна Ричард и се усмихна. — Знаеш ли защо закъсня обозът?

— Чудех се — призна Ерик, докато си пълнеше с халбата с ейл от каната на масата.

— Леланд ги принудил да отбият от пътя — каза Ричард, — за да стигне по-бързо до Крондор. Някои от фургоните затънали в калта и им трябвало половин ден да ги измъкнат.

— Е — засмя се Ерик, — предпочитах да дойдат вчера, но след като е трябвало да закъснеят, добре поне че е по тази причина. Боях се, че са попаднали на засада.

Донесоха вода и кърпи и Ерик се уми. Един слуга донесе и чиста туника и Ерик се преоблече, и седна с графа. Напрежението от тежкия ден полека започна да се отцежда от него и ейлът му помогна да се отпусне.

Поднесоха храна и въпреки лагерната оскъдица тя се оказа топла и засищаща, а хлябът — прясно изпечен. Ерик отхапа голям залък от горещия, дъхав хляб и като преглътна, каза:

— Хубавото на отбраната е, че готвачите имат време да напалят фурните.

Граф Ричард се засмя.

— Чудех се дали изобщо има нещо хубаво в цялата тази работа, но ти го намери!

— За съжаление, това май е единственото хубаво нещо, което може да се изтръгне от тази ситуация — каза Ерик. — Бих заменил всичкия топъл хляб на света срещу това да съм пред портите на Илит, готов да щурмувам града с армията ни.

— Казват, че можеш да правиш каквито си искаш планове, но че всичките рухват, когато първите части на армията ти се сблъскат с врага.

— Опитът ми показва, че е точно така.

— Истински великите командири могат да импровизират. — Ричард погледна Ерик — Като теб.

— Благодаря, но съм далеч от представата за велик пълководец.

— Подценяваш се, Ерик.

— Исках да бъда ковач.

— Наистина?

— Наистина. Бях чирак при един пияница, който дори не записа името ми в гилдията, иначе сигурно щяха да ме преместят от Даркмоор преди да убия брат си. — Разказа накратко как беше станал войник, от убийството на Манфред в пристъп на гняв заради изнасилването на Розалин, момичето, което беше като родна сестра за Ерик, след това — за съда и осъждането му на смърт. Разказа му как бе измъкнат от затвора от Боби дьо Лунвил, лорд Джеймс и Калис, както и за пътешествието до Новиндус.

След като привърши, лорд Ричард каза:

— Забележителна история, Ерик. На Изток бяхме чували разни неща за делата на лорд Джеймс, но само слухове и догадки. — Лордът помълча, после продължи: — Моят син един ден ще поеме поста ми и може би ще израсте и по-високо, ако служи добре, но теб те очаква величие, ако решиш да напреднеш, Ерик. След като Грейлок загина, стъпката към командването на армиите на Запада е много къса.

— Не съм пригоден за това. Почти нищо не разбирам от стратегия, нито от дългосрочно планиране, както и от политическите последствия — отвърна Ерик.

— Самият факт, че знаеш за съществуването на тези проблеми, те поставя много пред повечето от нас, които могат да бъдат избрани за поста само заради бащините си имена, Ерик. Не се подценявай.

Ерик сви рамене.

— Не го правя. Аз съм капитан на Пурпурните орли и поради това — дворцов барон. Това е много повече, отколкото съм искал. Смятах, че съм получил всичко, което искам, когато ме назначиха сержант. Искам само да служа като войник.

— Понякога не ни остава избор — каза Ричард. — Аз исках да отглеждам рози. Обичам градините си. Най-щастлив съм, когато мога да разведа гостите си през тях. Забавлявам жена си и много дразня градинаря ни, като почна да скубя плевели.

Ерик се усмихна, като си представи как старецът пълзи из калта.

— И все пак го правите.

— Носи ми щастие. Открий какво те прави щастлив, Ерик, и се придържай към него.

— Съпругата ми, да си върша работата добре, приятелите — каза Ерик. — Повече не мога да измисля.

— Ще се справиш, Ерик фон Даркмоор. Ще се справиш много добре, когато съдбата те посочи с пръст за величие.

Говориха си до късно през нощта.

 

 

Накор посочи и каза:

— Натам.

— Не виждам нищо в тази мъгла — каза капитанът. — Сигурен ли сте?

— Разбира се. Мъглата е илюзия. Знам накъде отиваме.

— Помня, сър. — Капитанът не изглеждаше убеден.

Накор беше пробвал два от своите „трикове“, за да се свърже с Пъг, но като че ли нищо не действаше. Беше почти убеден, че около Острова на чародея са издигнати нови прегради, а щом стигнаха участъка с мъглата, се увери напълно.

Пъг, изглежда, не искаше да му досаждат случайни пътници. Когато Накор отговаряше за острова, беше разчитал на лошата му слава и на страховития замък с мигащата в прозорците на кулата синкава светлина.

Защитната магия сега беше по-силна. Накор трябваше да поправи курса на капитана, защото в тази гъста мъгла кормчията беше прекарал кораба в широка дъга встрани от острова.

В далечината се чу шума на прибоя и той каза:

— Пригответе се да смъкнете платната, капитане. Почти пристигнахме.

— Но как можете да…

Изведнъж се озоваха извън мъглата, под ясна дневна светлина. Зад тях се издигаше стена от мъгла, заобикаляща острова в кръг, като крепост.

Замъкът все така си стоеше горе на скалите, грозен и мрачен, хвърлящ зловещата си сянка над цялата околност.

— Няма ли да е по-добре да спрем по-далечко по брега? — попита капитанът.

— Тук си е добре — каза Накор. — Добавили са няколко нови номерца. — Погледна капитана. — Всичко е наред. Свалете една лодка, откарайте ме до брега и после можете да се връщате в Крондор.

На лицето на мъжа се изписа явно облекчение.

— Как да налучкаме курса?

— Просто плавате през мъглата, ей натам. — Накор посочи. — Ако отклоните малко в мъглата, няма страшно, защото тя бездруго е за да ви пази надалеч от острова. Ще излезете повече или по-малко на изток, а оттам вече ще се оправите по слънцето и звездите. Ще се оправите.

Капитанът се постара да си придаде увереност, но не успя.

Прибраха платната, спуснаха лодка и след час Накор вече стоеше на брега на Острова на чародея. Изобщо не си направи труд да погледне дали корабът е тръгнал. Знаеше, че капитанът ще е вдигнал платната още докато лодката, която го бе докарала, напъва гребла в обратна посока. Пъг беше свършил чудесна работа, хвърляйки пелена на боязън и отчаяние върху всеки, който се озовеше близо до брега.

Накор пое по пътечката и там, където тя се раздвояваше към замъка и надолу към малката долина, предпочете пътеката към долината. Изобщо не си направи труд да „измести“ сетивата си, защото знаеше, че щом стигне границата на илюзията от привидно диви дървеса, ще се озове сред красива морава с просторна и изящна вила в средата.

Когато илюзията най-после наистина се измести, Накор едва не се препъна от изненада. Защото макар пейзажът да беше такъв, какъвто го очакваше, имаше една съвсем неочаквана подробност. До къщата се беше отпуснал в кротък сън огромен златен дракон.

Накор надигна полите на избелелия си оранжев халат и тънките му крачета бързо заситниха, докато не спря пред дракона.

— Риана!

Драконът отвори едното си око и рече:

— О, здрасти, Накор. Защо ме будиш?

— Защо не се превърнеш в човек и да влезем вътре?

— Защото така ми е по-удобно да спя — каза драконката. От тона й личеше, че не е в добро настроение.

— Късно ли си легна?

— Цяла нощ летях. Томас ме помоли да го докарам.

— Томас е тук!? Та това е чудесна новина!

— Ти май си единственият на Мидкемия, който мисли така — изръмжа сънено драконката.

— Не, нямах предвид повода да е тук. Искам да кажа — фактът, че е тук. Това означава, че не се налага да обяснявам някои неща на Пъг.

— Толкова по-добре — каза драконката. В следващия миг я обкръжи ореол от златна светлина. Тялото й засия, очертанията му се замъглиха и светлината сякаш се сви навътре, докато тя не придоби човешки ръст и не се преобрази във възхитителна жена с червеникавозлатиста коса, огромни сини очи и тъмнозлатист тен.

— Облечи си нещо — каза Накор. — Не мога да се съсредоточа, като се въртиш така гола.

С изящен жест Риана сътвори дълга синя рокля, която придаде още повече прелест на цвета на кожата, косата и очите й.

— Не разбирам как е възможно на тази възраст все още да се държиш като юноша, Накор.

— Това е част от чара ми — ухили се той.

Риана го хвана под ръка и отвърна:

— Не бих казала. Хайде да влезем.

Влязоха в къщата и се запътиха към кабинета на Пъг. Щом стигнаха до него, чуха отвътре гласове и когато Накор почука, Пъг каза:

— Влез.

Риана влезе първа, Накор след нея. Кабинетът на Пъг беше просторен, с широк перваз на прозореца — там седеше Миранда. Томас седеше неловко присвит в един стол, който явно беше малък за него, а Пъг седеше с лице срещу двамата. Дори Томас или Пъг да се изненадаха, че виждат Накор, никой от двамата не го показа. Миранда се ухили.

— Защо не съм изненадана, че те виждам?

— Предавам се — въздъхна Накор и седна. — Е, какво ще правим? — Всички очи се извърнаха към него и Пъг попита:

— Защо не ни кажеш ти?

Накор отвори торбата си и напъха ръката си до рамото, сякаш опипваше. Всички в стаята бяха виждали този негов номер, но ефектът продължаваше да бъде комичен. Той извади един портокал и ги погледна:

— Някой да иска?

Миранда протегна ръка и Накор й го подхвърли. Извади още един за себе си и започна да бели кората му.

— Миналата седмица в Крондор се случи нещо удивително. Нещо ужасно и нещо удивително. Освен ако не са едно и също. Една от ученичките ми, много особена жена на име Алийта, учеше с Шо Пи — медитация, основен курс — и изведнъж около нея се събра светлина и тя се издигна във въздуха, а под нея, заключено, имаше нещо много черно.

— Нещо черно ли? — попита Миранда. — Можеш ли да се изразиш малко по-точно?

— Не знам как да го нарека — каза Накор. — Енергия е, може би някакъв дух. Може би някой от духовниците от другите храмове вече е разбрал какво е. Но е нещо много лошо. Може да е останало от демона. Не знам, но мисля, че беше там, за да може да се случи нещо в Крондор, по-късно.

— По-късно ли? — попита Миранда и погледна Пъг, който сви рамене. Томас каза:

— Тъкмо разправях на Пъг, че капитан Субаи от Първопроходците стигна до Елвандар. Изглежда, армията на Грейлок е изтласкана на юг от Квесторско око. И според донесението на Субаи отново е използвана тъмна сила.

— Да, звучи доста логично — каза Накор. Понечи да добави нещо, но се поколеба. — Момент. — Направи широк жест с ръце, размаха ги над главата си и стаята запращя от енергия.

Томас се усмихна.

— Този път не смъквай преждевременно бариерата.

Накор се ухили смутено. Последния път, когато бе използвал този мистичен щит, за да ги предпази, я беше смъкнал преждевременно и демонът Джакан ги беше намерил.

— Поставям полето около стаята. Просто ще го оставя вечно. Никоя сила на Налар няма да може да надникне в тази стая. Вече можем да говорим, без да рискуваме да се озовем под замаха му.

При споменаването на името Налар Пъг за миг усети лек сърбеж в главата си и изведнъж преградите към паметта му се смъкнаха. В съзнанието му заплуваха образи и гласове, неща, които бе отстранил от ума си, сега отново му станаха достъпни.

— Трябва да приемем, че Безименния има още слуги.

— Очевидно — каза Томас. — Човешките жертвоприношения и други подобни са средства за трупане на сила.

— Това, което ме удивлява — каза Накор, — е ставащото в Крондор.

Пъг се усмихна.

— Явно тази твоя нова вяра има пряк ефект.

— Да, но точно това ми се струва странно и възхитително. — Накор отчупи парче от портокала си и го лапна. — Не съм експерт по въпросите на вярата, но имах чувството, че ще трябват поне няколко столетия или по-дълго, докато новият ни храм упражни някакъв ефект.

— Не си приписвай прекалени заслуги, Накор — каза Миранда. — Може би силата вече е била там и твоят малък храм просто случайно се е оказал подходящият проводник.

— Това звучи по-логично — съгласи се Накор. — Така или иначе, трябва да обсъдим този въпрос. Когато се бихме с демона, ние погрешно си въобразихме, че сме сразили посредниците на Безименния. Унищожили сме само най-новите им оръжия, нищо повече.

Накор махна с ръка към прозореца зад Миранда и продължи:

— Там навън съществува поне още една зла стихия, която върши много лоши неща и трупа сила. Нея трябва да надвием.

— Донесението на Субаи ме кара да мисля, че Елвандар скоро ще бъде изложен на риск, ако не спрем тази армия веднага — каза Томас.

Накор скочи от стола си.

— Не! Вие не слушате… Или аз не се изразявам добре. Ние не се опитваме да спасим Елвандар, Крондор или Кралството. — Изгледа ги един по един. — Опитваме се да спасим света.

— Накор — каза Риана. — Слушам те много внимателно. Тези дребни човешки войни не значат нищо за рода на драконите, но ние делим света с вас. Каква точно е заплахата?

— Този Луд бог, този Налар, само чието име дори носи опасност, той е заплахата. Когато разглеждате всичко, което се е случило след Войните на хаоса, не забравяйте това. Когато забравите този разговор, който водим сега, когато спомените ви отново бъдат заключени, за да не попаднете под удара на Налар, помнете едно: винаги съществува нещо по-дълбоко от това, което виждате на повърхността.

— Е, добре — каза Пъг. — Значи това, което виждаме на повърхността, нашествието и завоеванието на Фадавах, само прикриват някаква по-дълбока истина?

— Да, Фадавах е пионка. Такъв беше преди, такъв е и сега. Той просто е следващият, който трябваше да бъде поставен начело на тази смъртоносна армия. Трябва да открием онзи, който стои зад него, в сянка. В Крондор избуява някакво зло. То чака там да пристигне армията на Фадавах. Който и да стои зад Фадавах — съветник или слуга, или някой от охраната му — трябва да бъде унищожен. Има някъде едно същество, което е било там, когато моята стара жена, Йорна, стана лейди Кловис, когато държеше под властта си Даакон и когато седна на Изумрудения трон. Бил е там, когато властваше демонът, както и сега, когато предводителят е Фадавах. Това същество — човек или дух — това нещо е агентът на Налар, който дирижира войната. Тъкмо това същество търси не завоевание, а унищожение. Тъкмо това същество е това, което не иска да види едната или другата страна да победи, а по-скоро иска страданието да продължи и да загиват невинни. Тъкмо това същество сме длъжни да намерим!

— Подозираш ли, че отново е някой пантатиец? — попита Томас.

— Не мисля — отвърна Накор. — Възможно е, но може и да е човек, или някой тъмен елф, или каквото и да е друго същество. Може и някой дух да е, вселил се в някой като Фадавах. Просто не знам. Но трябва да издирим това същество и да го унищожим.

— Искаш да кажеш, че трябва да отлетим до самото ядро на врага и да се изправим срещу водача им — каза Пъг.

— Да. А това е опасно — отвърна Накор.

Пъг потръпна при спомена за капана, който му беше поставил демонът, онзи капан, който той в своята надменност бе пренебрегнал и който едва не му струваше живота.

— А защо просто не… Не знам — каза Миранда. — Защо просто да не изпепелим всичко на една миля около щаба на Фадавах? Това би трябвало да унищожи въпросното същество, нали?

— Едва ли. — Пъг поклати глава. — Преди години се сразих с друго от съществата на Налар, един обезумял магьосник — Сайди. Неколцина от по-старите храмови жреци знаят случката, защото целта ни бе да овладеем Сълзата на боговете.

— Сълзата на боговете? — повтори Миранда.

— Беше един могъщ артефакт, използван от ишапийците, за да преливат сила от властващите богове. — Погледна Миранда. — Човек можеше да изпепели къщата около Сайди, а той да си стои там и да ти се смее, докато пепелта изстине.

— А как го унищожи? — попита Миранда.

Пъг погледна жена си и каза:

— Не съм.

— Да не искаш да кажеш, че личността, която контролира Фадавах, е същият този Сайди?

— Би могло. Може и да е някой от слугите на Сайди, или друг като него.

— Налар има много агенти — каза Накор. — Повечето не знаят, че служат на Лудия бог. Просто правят неща, които си мислят, че са им нужни.

— Какво трябва да направим? — попита Томас.

— Примамваме агента на Налар да се покаже — каза Пъг.

— Как? — попита Миранда.

— Аз — каза Пъг. — Аз трябва да бъда стръвта. Истинският господар на Фадавах трябва да знае, че в един момент ще се задействам. Правил съм го в миналото. И можем да приемем, че ме очаква някаква изненада в случай, че се намеся.

— Не! — заяви Миранда. — Последния път, когато те подтикнах да действаш преждевременно, едва не се уби. Оттогава се отказах да тръшкам врати и да марширувам из стаите. Нека първо да подушим наоколо.

— Аз душих, когато бях във вражеския лагер — още когато бях в Новиндус с Калис и приятелите му, и стоях близо до Изумрудената кралица — каза Накор. — Не можах да разбера кой дърпа конците. Пъг е прав. Трябва да намерим начин да принудим тази особа или същество, или дух, или каквото е, да се разкрие само.

— Не! — възрази Миранда. — И ще продължавам да казвам „не“, докато не ти го избия от главата. — Стана. — Аз също съм се промъквала зад вражески фронтове. Нека двамата с Накор да го направим още веднъж. Можем да отидем при армията на Грейлок и знам, че ще можем да се промъкнем в лагера. Нека да се приближа до Фадавах и да видя каквото успея да видя. Ако не открием нищо, ще се съглася да се включиш и да ги оставиш да хвърлят всичко срещу теб. Но не искам да рискуваш. Ясно? — Погали Пъг по лицето.

— Горещият ти нрав ще те убие — предупреди я той.

— Мога да го удържам, когато трябва.

Пъг погледна Накор и каза:

— Искам от теб да й кажеш, когато стане твърде опасно и е време да се върнете тук. — Погледна Миранда. — И искам ти да ми обещаеш, че ще го слушаш и че когато той ти каже, ще се транспортираш обратно в тази стая.

Двамата се съгласиха и Пъг каза:

— Това не ми харесва повече от собствената ми идея. — Целуна Миранда и добави: — В такъв случай е добре да тръгнете веднага, докато там още е тъмно.

Миранда протегна ръка.

— Накор, къде трябва да идем?

— Последното, което чух, е, че Грейлок е някъде на юг от Квесторско око.

— Знам едно село на брега. Ще ни транспортирам там, после можем да прелетим над брега.

— Аз ще поспя — каза Риана. — Събудете ме, когато се появи някой, достоен да се бия с него.

— Момент, моля — каза Накор. Пъг и останалите усетиха как спомените им отново се затвориха, скривайки знанието за Налар, след което мистичната преграда се смъкна.

— Лек сън, приятелко — рече Томас и драконката в човешко тяло напусна стаята.

Миранда хвана ръката на Накор и двамата изчезнаха. Пъг и Томас останаха сами.

Томас свали златния си шлем и го постави на писалището на Пъг.

— Е, приятелю, не ни остава нищо, освен да чакаме.

— Не съм много гладен, но трябва да хапнем — каза Пъг. Стана и поведе приятеля си към кухнята.

 

 

— Гледай скоро да ни приземиш! — извика Накор. — Ръцете ми отмаляха.

Хвърчаха източно от пътя, точно над короните на дърветата, като Накор висеше от тоягата си, а Миранда я държеше под себе си, докато летеше. Бяха спрели в едно рибарско селце близо до Квесторско око. Оказа се пусто. Миранда беше вдигнала Накор и беше прелетяла над пътя, на известно разстояние от няколкото лагера, а после беше завила на север. Бяха прелетели над лагери от двете страни, профучаха и над едно голямо укрепление, което озадачи Накор. Разбираше, че се е случило нещо значително, та Грейлок да спре марша си на север.

Миранда се сниши и пусна тоягата на Накор. Той тежко тупна на земята.

— Прощавай — каза му тя, след като кацна. — Заболяха ме китките.

— Когато каза, че можем да летим заедно, помислих, че имаш някакво заклинание, с което ще ни пренесеш — рече Накор, след като се изправи и изтупа прахта от себе си. — Тоягата за малко да ми счупи главата.

— Е, ако я беше оставил, както ти казах, нямаше да се случи. — Никакво съчувствие.

Накор се засмя.

— Страхотна майчица ще стане от теб някой ден.

— Не, докато с Пъг не се уверим, че светът е по-сигурно място, отколкото сега.

— Да си жив е рисковано — каза Накор, докато си оправяше халата и вдигаше тоягата. — Да видим сега как ще се промъкнем във вражеския лагер.

— Ти как предлагаш?

— Както правя винаги: правя се на тукашен. Ти само стой зад мен и… а, и още нещо…

— Какво?

— Гледай да не избухваш.

Миранда се навъси.

— Не избухвам!

Накор се ухили.

— Ето, току-що го направи.

— Непоносим дребосък! — каза тя, дръпна се от него и тръгна.

— Миранда!

— Какво! — извика тя и погледна през рамо.

Накор побърза да я настигне.

— За жена с твоя опит понякога се държиш съвсем детински.

Миранда стисна устни, после каза:

— Не ме познаваш, Накор. Може да си бил първият мъж на майка ми, но нищо не знаеш за мен. Не знаеш какво беше детството ми. Не знаеш какво е да те отгледат имперски агенти. Ако се държа детински, може би е защото не съм имала детство.

— Каквато и да е причината, моля те, внимавай да не ни убият — каза Накор и закрачи до нея. И добави тихо: — И за жена на твоите години твърде много мислиш за неща, които са били преди толкова време.

— Какво?!

Накор я погледна и за пръв път, откакто го познаваше, на лицето му нямаше и сянка от хумор. Изгледа я с изражение, което можеше да се нарече само заплашително, и за миг тя долови силата му. Той каза тихо:

— Миналото може да е ужасно бреме, привързано към теб с несломима верига. Можеш да го влачиш със себе си и непрестанно да се обръщаш назад към това, което те задържа. Или просто да го оставиш и да продължиш напред. Ти избираш. За тези, които живеят столетия, това е много важен избор.

Обърна се и тръгна напред.

Миранда постоя за миг, след което го догони. Този път не каза нищо.

Продължиха между дърветата по западния склон на планините Каластий. Бяха подминали фронтовата линия на няколко мили на юг, където армията на Грейлок се беше укрепила стабилно.

— Случило се е нещо странно — каза Накор. — Грейлок се е окопал на юг, поне така изглеждаше оттам. — Той посочи небето. — Окопал се е, което значи, че очаква контраатака.

— Не знам — отвърна Миранда. — Може би чакат да им пратят припаси до онова рибарско селище, където кацнахме.

— Може би. Но не мисля. — Нощният въздух бе изпълнен с вонята на трупове по бойното поле. — Това е много лошо. Да оставиш мъртвите непогребани е голямо зло.

На север от бойното поле беше вдигнато някакво съоръжение. Отдалече приличаше на укрепление, но щом го приближиха, видяха, че всъщност са големи дървени сгради, свързани с грамадни дървени огради, високи по двадесет стъпки. Около периферията край лагерни огньове седяха мъже.

— Виж — каза Накор. — Не лагеруват наблизо.

— Какво ли е? — попита Миранда, когато приближиха края на прикриващите ги дървета.

— Нещо лошо според мен. Храм, може би.

— Храм на какво?

— Да идем да видим. — Той се огледа. — Натам.

Поведе я през дърветата към група шатри с различни цветове и големина. Промъкнаха се между дебелите стволове и намериха една пролука между два лагерни огъня, където можеха да се промушат, без да привлекат излишно внимание.

Минаха, без никой да ги спре. Накор поведе Миранда през многобройните стоянки, където вече можеха да минат просто за двама души, забързани по някаква работа. Но когато подминаха един по-голям бивак, към тях се запъти някакъв мъж. Главата му беше бръсната, само с един дълъг перчем, вързан отзад на опашка. Косата му беше стегната с пръстен от кост, а лицето му беше покрито с дълбоки белези. Беше гологръд и носеше елек, като че ли от човешка кожа. Панталоните му също бяха от щавена кожа и Накор не си направи труда да ги погледне по-внимателно. Беше едър, мускулест и носеше грамадно извито оръжие — наричаха го „мълниеносец“. Оръжието беше тежко и пригодено да се държи с две ръце, но тоя изглежда можеше да го върти и с една.

Мъжът спря пред Миранда, огледа я доста откровено от глава до пети, след което се обърна към Накор и избоботи:

— Продаваш я на мене.

Накор се ухили.

— Не, не мога.

Мъжът опули очи. Изглежда, беше на ръба да кипне.

— Не? Казваш не на Фустафа!

Накор посочи сградата и отвърна:

— Тя отива там.

Изражението на едрия мъж моментално се промени, той погледна Накор и отстъпи.

— Не питам — рече той, обърна се и побърза да се отдалечи.

— Какво пък беше това? — попита Миранда.

— Не знам — каза Накор. Погледна сградата, на по-малко от стотина крачки от тях. — Но мисля, че искаше да каже да внимаваме там.

— Ще влизаме ли? — попита Миранда.

— Да имаш по-добро предложение? — отговори Накор и закрачи към сградата.

— Не — каза Миранда и забърза след него.

Щом приближиха, и двамата почувстваха някаква странна енергия. Още по-наблизо тя се усили и Миранда каза:

— Чувствам се сякаш имам нужда от баня.

— Ако мъжът ти не възразява, ще се окъпем заедно — каза Накор. — Оттук. — Посочи един отвор в оградата и влязоха.

Сградата представляваше огромен квадрат с малки постройки по страните. В центъра се издигаха шест големи камъка, покрити с всечени дълбоко руни, при чийто вид Миранда стисна зъби.

— Какво е това място?

— Място за призоваване. Място на тъмна магия. Място, от което ще дойде нещо много лошо — каза Накор.

Зърнаха някакво движение в тъмното — в средата на каменния кръг — и тихо се приближиха. Около един голям камък стояха група мъже, всички облечени в черни халати. Зад камъка стоеше друг мъж, с протегнати ръце, и изричаше някакво заклинание към небето.

— Сега вече знаем защо онзи го беше толкова страх — прошепна Накор. — Виж!

Върху камъка лежеше млада жена с широко отворени от ужас очи и със запушена уста. Ръцете й бяха приковани за камъка с железни пръстени и беше облечена в къса черна риза без ръкави.

Накор бързо разбра какво ще стане, опули се и каза:

— Трябва да се махаме!

— Не можем да я оставим да умре.

— Ако не се махнем, скоро ще умрат хиляди — прошепна той, хвана Миранда за лакътя и я задърпа към изхода.

Във въздуха се разнесе тътен и Накор я подкани:

— Бягай!

Миранда не се поколеба и го последва през изхода. Войниците не им обърнаха внимание, защото очите им бяха извърнати към сцената пред тях. Около сградата се стичаше синьо-зеленикава светлина и потръпваше, сякаш разбърквана от гигантски прът.

Накор спря на няколко крачки пред Миранда, вдигна тояжката си над главата и извика:

— Полети!

Миранда закова на място, затвори очи, събра сили и литна. Скочи напред, все едно че се гмурка, но вместо да падне, се издигна. Сграбчи тоягата на Накор и го издърпа в небето.

Полетя в права линия над склона, след което леко зави. Когато вече можеше да вижда сградата отгоре, възкликна:

— О, богове!

По брега разцъфтяха дузина светлини като първата, мъртвешки зелени и сини светлини, които изпълниха нощта с ужасно сияние. После откъм брега се появи лъч от енергия.

Прозвуча болезнен за ушите тон и хората около постройката заотстъпваха. От нея като ветрило се пръсна бледа светлина и се разля към кралския лагер. Менеше цвета си по целия спектър, от червено към черно и зелено, после — виолетово. Преди да се стопи съвсем, преля в тъмносиньо и влудяващият звук изведнъж секна.

И тогава мъртъвците по бойното поле започнаха да стават.