Нелсън Демил
Катедралата (58)

Белини стоеше до отворената врата на малкия асансьор в подземието под архиепископската ризница. Един от неговите хора бе стъпил на покрива на асансьора и осветяваше с фенерче високата шахта. В началото тя беше иззидана от тухли, но едно ниво над главния под бе с дървени стени и продължаваше нагоре, както беше отбелязал Стилуей, до едно ниво, където извеждаше до тавана над галериите.

Белини тихичко подвикна:

— Как изглежда? Мъжът отговори:

— Ще видим.

Той извади натягаща се алпинистка скоба от торбичка с инструменти и я зави здраво за асансьорното въже на височината на бедрото си. Стъпи върху нея и опита здравината й. Зави друга и стъпи с другия си крак на нея. Стъпка по стъпка, вече по-бързо, се заизкачва по шахтата към осмото ниво, където се намираше галерията.

Белини погледна назад към извития коридор. Хората от първи щурмови взвод стояха мълчаливо, натоварени с екипировка и въоръжени с пистолети със заглушители и пушки с инфрачервени оптически прибори. На пода отвън до асансьора седеше свързочник. Пред него имаше табло за полеви телефони, което бе свързано с останалите нападателни взводове и офиса в център „Рокфелер“. Белини каза на мъжа:

— Когато лайното удари вентилатора и наоколо се размирише, връзката между взводовете получава приоритет над Негова чест и комисаря… Всъщност, не искам да ги чувам, докато не се обадят, за да кажат да се изтеглим.

Свързочникът кимна.

По коридора се зададе Бърк. Лицето му беше нацапано с камуфлажна боя и докато вървеше, завиваше голям заглушител на цевта на автоматичен пистолет. Белини го погледна.

— Тук не е Лос Анджелис, Бърк. Бърк мушна пистолета в колана си.

— Да тръгваме, Белини.

Белини вдигна рамене. Изкатери се върху покрива на асансьора, след него Бърк се изкачи в тясната шахта. Белини освети с фенерче нагоре, докато светлината спря върху дъбовата врата, която се отваряше към архиепископската ризница на двайсет фута от тях. Рече приглушено на Бърк:

— Ако там е застанал някой фенианин с картечница и чуе, че се катерим, върху този асансьор ще се посипе водопад от тела и кръв.

Бърк отмести фенерчето му по-нагоре и спря светлото кръгче върху неясните очертания на катерещия се мъж, който вече бе изминал сто фута по шахтата.

— Може да има засада и на върха.

Белини кимна.

— Изглеждаше добре на хартия — той угаси фенерчето. — Имаш една минута да спреш да се правиш на задник и да се изметеш оттук.

— Добре.

Белини вдигна поглед към черната шахта.

— Чудя се… чудя се дали тази врата или някоя друга врата тук е минирана. Помниш ли в армията… онези фалшиви знаци за минно поле? И всичките други дрънканици за психологическата война? — Той поклати глава. — След първия изстрел всичко идва на мястото си… Страшното е преди това. Флин ме накара да напълня гащите… На него всичко му е ясно… Сигурен съм, че е по-луд и от мен.

Бърк го прекъсна:

— Може Шрьодер да му е казал колко луд си всъщност. Може би Флин се страхува от теб.

Белини кимна.

— А-ха… — той се засмя, после лицето му стана строго. — Да ти кажа ли нещо? Убива ми се… Чувствам непреодолимо желание… Както когато ти се пуши, нали знаеш?

Бърк погледна часовника си.

— Поне няма да трае много дълго. В 6,03 ще свърши. Белини също погледна часовника си.

— Да, няма да има продължения. Само двеминутно предупреждение, после големият удар, стадионът се взривява и край на играта — засмя се отново и Бърк му хвърли поглед.

Катерачът стигна върха на шахтата. Завърза въжена найлонова стълба за носещата греда на скрипеца и я пусна да падне. Белини я улови преди да е ударила металния покрив на асансьора. Свързочникът хвърли нагоре една слушалка и Белини я закрепи на рамото на бронираната си жилетка.

— Е, Бърк… започва се. Веднъж качиш ли се на стълбата, не можеш да слезеш толкова лесно.

Бърк го последва и един по един десетината полицаи от взвода започнаха да се катерят зад тях.

Белини спря срещу дъбовата врата на архиепископската ризница и залепи ухото си за нея. Чу стъпки и замръзна. Внезапно ивицата светлина под вратата изчезна. Той почака още няколко секунди с пушка, насочена към вратата, и сърце, блъскащо в гърдите му. Стъпките се отдалечиха. Телефонът му изщрака и той тихичко отговори:

— Да.

Операторът съобщи:

— Нашите хора отвън съобщиха, че светлините вътре угасват, но има… нещо като запалени свещи… може би огньове, които осветяват прозорците.

Белини изруга. Тези огньове сигурно бяха бял фосфор. Копелета! Още от началото… още от самото начало… Той продължи нагоре по люлеещата се стълба.

На върха на шахтата катерачът беше седнал на гредата и бе насочил светлината още нагоре. Белини видя малък отвор там, където стената на шахтата свършваше на няколко фута от наклонения таван на галерията. Измърмори:

— Поне има за какво да се хвана.

Стъпи несигурно върху гредата, осем нива над подземието, протегна се и се вкопчи в ръба на дървената стена. Изтегли се нагоре и пъхна главата и раменете си в отвора. В ръка държеше пистолет със заглушител. Присви очи в мрака на тавана в очакване да стрелят в челото му. Почака малко, после включи фенерчето си и едновременно с това запъна ударника на пистолета. Не помръдваше нищо, освен туптящите му гърди, опрени в ръба на стената. Плъзна се надолу с главата до една греда пет фута по-ниско над гипсовите решетки, като уби силата на удара с протегнати ръце. После тихо се изправи.

Главата и раменете на Бърк се подадоха от отвора и той го издърпа. Един по един всички изскочиха в малката странична мансарда зад галерията.

Белини запълзя по гредите, мина предпазливо покрай ниския парапет и напипа малката вратичка, която му бе описал Стилуей. От другата страна на вратата беше Югоизточната галерия, а в нея със сигурност имаше един или повече стрелци. Долепи до вратата акустичен усилвател и се вслуша. Не чу стъпки, нито някакви признаци на живот в галерията, но някъде в катедралата някой свиреше на гайда „Изумителна благодат“. Промърмори на себе си:

— Задници.

Отдалечи се внимателно от стената и поведе взвода към ниското тясно пространство, където наклоненият покрив се срещаше с външната каменна стена.

Втори щурмови взвод се изкачи по скобите в широкия комин. Носеха пожарникарски брадвички, закрепени на гърбовете им. Минаха покрай желязната врата в тухлите и продължиха нагоре към отвора на покрива. Взводният командир прикрепи кафяво найлоново въже за най-горната скоба и стисна намотаната част в ръцете си. Студеният нощен въздух духаше в комина и издаваше дълбок, кух, свирещ звук. Мъжът извади перископ и огледа кулите, но фенианите не се виждаха от този ъгъл и той насочи окуляра към кръстовидния покрив. Видя срещу себе си две капандури. Капаците им бяха отворени.

— Мамка му!

Протегна се назад, взводният свързочник завъртя ръчката на полевия телефон, преметнат на гърдите му и подаде слушалката. Командирът докладва:

— Капитане, втори взвод зае позиция. Проклетите капаци са отворени и няма да е лесно да се мине по този покрив, ако стрелят по нас от капандурите.

Белини отговори едва чуто:

— Стойте там, докато извадим от строя хората на кулите. Тогава тръгнете.

Трети щурмови взвод се покатери през комина след втори, но спря изкачването си под желязната врата. Взводният командир зае позиция до вратата и насочи фенерче към резето. Бавно протегна големи клещи и предпазливо го докосна. После се отдръпна. Обади се на Белини по телефона:

— Капитане, трети зае позиция. Не мога да кажа дали има аларма или мина на вратата.

Белини отговори:

— Добре. Когато втори взвод излезе от комина, ще отворите вратата и ще разберете.

— Слушам.

Той подаде слушалката на свързочника зад него, който попита:

— Как така не сме репетирали досега подобно нещо?

Взводният командир отвърна:

— Мисля, че досега не е възниквала такава ситуация.

В 5,35 в офиса на десетия етаж в център „Рокфелер“ взводният командир на снайперистите вдигна звънящия полеви телефон. Чу се гласът на Джо Белини, приглушен, но без капчица колебание. Той подаде кодовите думи:

— Биковете бягат. След шейсет секунди.

Командирът на снайперистите затвори, пое дълбоко въздух и натисна бутона на интеркома.

Четиринайсет снайперисти бързо се придвижиха до седем прозореца, които гледаха към разбитите вентилационни отвори на кулите от другата страна на Пето и се свиха под тях. Интеркомът отново иззвъня, снайперистите се изправиха и отвориха прозорците, после опряха пушките си върху студените каменни первази. Взводният командир, който гледаше напрегнато дългата стрелка на часовника си, даде последния кратък сигнал.

Четиринайсетте пушки със заглушители изпукаха и металическият звук от плъзгащи се затвори изпълни офисите, последван от свистене. После се чу вторият залп, който беше разсеян, тъй като оръжията се отклониха от целта. Върху плюшените килими тихо се посипаха празни гилзи.

Брайън Флин погледна телевизора, поставен на пода в амвона. Екранът показваше снимки в едър план на кулата с камбанарията и обляната в синьо фигура на Мълинс, който гледаше през разбитите отвори. Мълинс вдигна чаша към устните си. Сцената се смени с приближаващия се образ на Дивейн с отегчено изражение на лицето. Звукът бе намален, но Флин чуваше непрестанното бърборене на репортера. След малко репортерът съобщи колко е часът. Всичко изглеждаше съвсем обичайно, докато камерата се върна обратно и Флин видя светлина от кръглия прозорец, който трябваше да е тъмен. Разбра, че гледа видеозапис от по-ранните часове на нощта, Флин посегна към полевия телефон.

Десетина човека в околните сгради наблюдаваха катедралата с бинокли. Един от тях забеляза движение горе на комина. Втори видя как на десетия етаж в център „Рокфелер“ се отвориха едновременно цяла редица прозорци.

Стробоскопи започнаха да изпращат мигащите си лъчи към кулите на катедралата.

Рори Дивейн клечеше свит зад каменната стена между два отвора и духаше в измръзналите си шепи. Държеше пушката в свивките на ръцете си. Светлината от стробоскопите блесна в очите му и той видя редица от цеви в сградата от другата страна на Пето. Посегна бързо към полевия телефон и той иззвъня в същото време, но преди да успее да го вдигне, към лицето му полетяха парчета от изкъртен камък. Тъмната стая на кулата се изпълни с остри свистящи звуци от куршуми и закънтя от металическото тракане на разкъсващите се медни капаци.

Един куршум се удари в бронираната жилетка на Дивейн и го запрати назад. Почувства втори куршум да минава през гърлото му, но не усети как третият, който беше рикоширал, се забива в челото му и пръска черепа.

Доналд Мълинс стоеше до източната стена на камбанарията, вперил поглед от другата страна на Ийст Ривър. Опитваше се да види първата предутринна светлина над Лонг Айлънд. Почти бе убедил себе си, че няма да има нападение, когато телефонът иззвъня.

Помисли си, че Флин ще му съобщи, че фенианите са спечелили.

Светлина от стробоскоп проблесна от един прозорец в „Уолдорф-Астория“ и сърцето му пропусна един удар. Чу една от камбаните зад него да иззвънява остро и се завъртя бързо към нея. Пламъци от цеви в бърза последователност, подобни на конфети, минаха по ширината на сградата от другата страна на Пето. Нови светлини проблясваха в далечината, но умът му не регистрира тези сигнали, които беше чакал цяла вечер. Дъжд от куршуми се блъсна в жилетката му, остави го без дъх и повдигна краката му от пода.

Мълинс успя да стъпи отново и се метна към полевия телефон, който продължаваше да звъни. Един куршум пръсна лакътя му, а друг мина през ръката. Пушката му падна на пода и всичко потъна в мрак. Трети куршум се заби зад ухото му и отнесе голяма част от черепа му. Мълинс се протегна ослепял от болка и се вкопчи във въжетата на камбаните, които висяха през дупката в пода. Усети как се плъзга по люлеещите се въжета.

Отец Мърфи се беше сгушил до студената метална стълба в кулата, почти изгубил съзнание от умора. Слаб звън на камбаната отгоре го накара да вдигне глава и той видя падащия към него Мълинс. Инстинктивно се протегна да го хване, докато минаваше през отвора на площадката.

Мълинс се отклони от зеещата дупка и се приземи на пода с болезнен крясък.

Тръгна залитайки из стаята, стиснал лицето си с ръце. Чувството му за равновесие беше изчезнало заедно с вътрешното му ухо, а между пръстите му течеше кръв. Втурна се с главата напред към източната стена на кулата и се хвърли през разбитото стъкло, прекатурвайки се през три нива до покрива на северозападната галерия.

Отец Мърфи се опита да осъзнае сюрреалистичната сцена, която бе минала през замрежения му поглед. Премигна няколко пъти и впери очи в разбития прозорец.

Аби Боулънд помисли, че е чула звук върху покрива на галерията зад нея и замръзна наострила слух.

На Лиъри се стори, че чува звън на камбана от кулата и се напрегна да чуе дали ще последва втори.

Флин викаше в слушалката на телефона:

— Южна кула, южна кула, отговори!

В комина двамата свързочници едновременно чуха гласа на Белини по телефона.

— Кулите разчистени. Тръгвайте. Командирът на втори взвод хвърли намотаното въже навън от комина и се изкатери отгоре в студения въздух. Бяха поели риска да оставят сините прожектори, осветяващи ниските части на стените на катедралата, за да не събудят подозрението на наблюдателите на фенианите, които се намираха в околните сгради и на тавана. Но сега командирът се почувства твърде видим, докато се спускаше отстрани покрай комина. Приземи се на тъмния покрив на североизточната галерия, последван от своите десет момчета. Те бързо минаха по долния покрив до тясна островърха куличка, която се издигаше между два големи прозореца на вътрешната покрита галерия. Откриха железните скоби в камъка, посочени им от Стилуей и се изкатериха на по-висок покрив, частично осветен от разсеяната светлина. Стигнали до покрива те легнаха в широкия улей за дъждовна вода там, където стената се срещаше с наклонената плоскост, покрита със сиви плочи. После запълзяха към най-близката капандура. Взводният командир не откъсваше очи от нея, докато се придвижваше натам. Видя нещо да се подава от отвора, нещо дълго и тясно, което приличаше на цев.

Взводният командир на трети щурмови гледаше, докато и последната тъмна фигура излезе от гърлото на комина и хвана с клещите резето на вратата. Промърмори нещо като молитва и го повдигна. После бавно го бутна, чудейки се дали няма да излети като сажди нагоре от комина.

Джийн Кеърни и Артър Нолти стояха до прозорците с капандури на противоположни страни на заострения покрив и оглеждаха небето за хеликоптери. Нолти, който се намираше на западната полегата половина, помисли, че чува звук отдолу. Погледна натам, но не видя нищо в тъмното. Чу звук отдясно и тутакси се обърна. Дълга редица от черни сенки, подобни на бръмбари, пълзяха към него през дъждовния улей. Не можеше да си представи как се бяха качили тук без хеликоптери или без да бъдат забелязани да се катерят по стените от наблюдателите в съседните сгради. Инстинктивно вдигна пушката си и взе на мушка първия от мъжете, само на двайсет фута от него.

Някой извика и всички застанаха на едно коляно. Нолти видя пушки, които се готвеха да стрелят и пусна единичен изстрел. Един от облечените в черно мъже се хвана с ръка за жилетката, изгуби равновесие и политна извън дъждовния улей. После падна върху покрива на галерията отдолу и се чу силно тупване в тишината на нощта.

Джийн Кеърни се обърна при звука от изстрела на Нолти.

— Артър! какво?…

Капандурата, където стоеше Нолти, се превърна във вихрушка от дървени отломки и той падна назад. Вдигна се бързо на крака, направи две крачки към Джийн Кеърни и с размахани ръце се прекатури през мостика, разбивайки се долу в гипсовата решетка.

Кеърни впери поглед в тялото му, а когато вдигна очи към капандурата, видя в отвора приведената фигура на мъж. Вдигна пушката си и стреля, но мъжът бързо изчезна встрани.

Кеърни изтича по мостика и се хвърли към дървените греди, откъдето докопа запалена газена лампа. Хвърли я нагоре, тя описа дъга и се разби в купчина цепеници. Претърколи се няколко фута по-нататък и посегна към полевия телефон. Който звънеше.

От отворените капандури в тавана наскачаха мъже, хукнаха по мостиците и стреляха напосоки със заглушители в полуосветените пространства. Куршумите се удряха в пода и наклонените греди около нея.

Кеърни стреля и шумът от нейното оръжие привлече десетина пламтящи цеви. Почувства остра болка в бедрото си и извика. Изпусна пушката. Мушна ръка под полата и притисна раната. Кръвта заблика през пръстите й. Другата й ръка опипваше пода и търсеше звънящия телефон.

Сега дървената купчина запламтя силно и светлината очерта тъмните силуети, които приближаваха към нея. Те хвърляха гранати с противопожарен газ в пламналото дърво, но огънят продължаваше да се разраства.

Тя вдигна отново пушката си и стреля към буйния огън. Един от мъжете изкрещя, а останалите отговориха със свистящи куршуми покрай главата й. Повлече се към коридора за камбанарията, оставяйки кървава диря по прашния под. Взе друга газена лампа и я хвърли в купчината дърво, която бе между нея и кулата, и така отряза пътя си за бягство.

Просна се по корем и започна да стреля лудо наоколо си. Още един мъж изкрещя от болка. Куршумите цепеха дървото около нея, а прозорците зад гърба й задрънчаха. Пламъците вече стигаха до тавана и огнените езици започнаха да ближат наклонените греди. Миризмата на горящи восъчни свещи се смеси с аромата на стар изсъхнал дъб. Горещината от огъня стопли измръзналото и тяло.

В североизточната галерия Иймън Феръл ясно чу шума на покрива на таванското помещение зад него. То дойде прекалено много за опънатите му нерви. Задържа дъха си и погледна надолу към Флин, който въртеше ръчката на телефона в амвона. Съливан и Аби Боулънд отсреща се бяха надвесили нетърпеливо над балюстрадите. Нещо щеше да се случи и Иймън Феръл не виждаше причина да чака, за да го види.

Той се обърна бавно назад, сложи пушката си на земята и отвори вратата в ниската стена отзад. Влезе в тъмния таван и обърна светлината на фенерчето към металната врата в комина. Беше сигурен, че Бог му е дал път за бягство и той имаше пълно право да го скрие от Флин и да го използва.

Предпазливо се доближи до вратата, прибра фенерчето в джоба си и се спусна в дупката. Краката му напипаха метална скоба. Затвори вратата и стъпи на по-долната скоба в пълния мрак. Рамото му докосна нещо и той извика изненадано. Посегна с ръка и напипа някакво силно опънато въже. Вдигна глава и видя къс от звездното небе през отвора на комина, част от който беше затъмнен от движеща се сянка. Коремът му се сви, когато разбра, че не е сам. Чу нечие дишане, помириса присъствието на други тела в изпълненото със сажди пространство наоколо. Представи си висящи фигури, които се полюляваха като прилепи на въжета в мрака. Изкашля се леко.

— Какво… Кой?… Един глас се обади:

— Не съм Дядо Коледа, приятелче.

Феръл почувства допира на студена стомана до скулата си и извика:

— Предавам се!

Но неговият вик хвърли в паника мъжа и в тъмнината изригна тиха ослепителна светлина, Феръл започна да пада първо с краката, а после се преметна надолу с главата в черната шахта. Кръвта пръскаше размятаните му ръце.

Взводният на трети щурмови рече:

— Чудя се накъде беше тръгнал.

Целият взвод се изниза тихо през вратата в комина и се събра на тъмния таван над стаята за младоженци.

Флин изключи телевизора и каза в микрофона:

— Започна се. Бъдете нащрек. Спокойно. Наблюдавайте вратите и прозорците. Пригответе ракетите.

Белини клечеше до малката врата и слушаше гласа на Флин, усилен от микрофона.

— Точно така, копелета. Наблюдавайте вратите и прозорците. Хората му стояха на колене от двете страни с вдигнати пушки. Белини постави ръката си на резето, повдигна го и бутна. Всички се струпаха зад него, той отвори вратата широко и се претърколи на ледения под в тъмната галерия. След него всички се хвърляха ниско и се затъркаляха, насочвайки оръжията си нагоре и надолу в различни посоки на галерията. Тя беше празна, но на пода бе хвърлен черен фрак, цилиндър и трицветен шарф с надпис „Параден Церемониалмайстор“.

Половината от мъжете пропълзяха и се наредиха през равни разстояния покрай парапета. Другата половина притичаха до мястото, където галерията свиваше под прав ъгъл, гледащ към Южния неф. Белини застана в ъгъла и вдигна инфрачервен перископ. Цялата катедрала беше осветена със свещи и бенгалски огньове, но докато гледаше, горящият фосфор накара образа да побелее и да изчезне. Изпсува и свали перископа. Някой му подаде перископ за дневно наблюдение и той го насочи към дългата галерия от другата страна на нефа. На трептящата светлина, която идваше отдолу, успя да различи висок мъж в гайдарска туника, надвесен над балюстрадата и насочил пушка към вратите на нефа срещу него. Той завъртя перископа и погледна към тъмния балкон, но не видя нищо. После огледа надясно дългата галерия от другата страна и улови за миг фигурата на жена в комбинезон. Спря погледа си по-дълго на нея и видя уплахата върху младото й лице. Усмихна се и мина още по-надясно към късата галерия от другата страна на светилището, където беше коминът. Стори му се празна и започна да се чуди с колко хора Флин бе успял да обсади катедралата и да съсипе празника на всички.

Зад него се приближи Бърк и Белини прошепна в ухото му:

— Не върви чак толкова зле.

Полевият телефон изпука и той сложи слушалката до ухото си. Командирът на трети взвод докладва:

— Заехме позиция. Един фенианин в комина, убит по време на действие.

Намеси се втори глас и Белини чу развълнуваните викове на командира на втори взвод.

— Таванът гори! Опитваме се да спрем огъня! Трима от хората ми пострадаха. Един фенианин убит. Един продължава да стреля. Пожарните хеликоптери са готови да се намесят, но те няма да дойдат, докато не разчистим тук. Може да се наложи да изоставим тавана.

Белини вдигна глава към сводестия таван. Постави шепи около микрофона и зашепна бързо:

— Стойте там и се оправете с проклетия огън. Убийте мръсния фенианин и докарайте пожарните хеликоптери. Пикайте върху този огън, плюйте отгоре му, но не го оставяйте. Разбра ли?

От другата страна гласът на взводния прозвуча по-спокойно.

— Разбрано, Роджър.

Белини затвори телефона и погледна Бърк.

— Таванът гори.

Бърк се взря нагоре в мрака. Някъде отгоре, четири нива по-високо, имаше светлина и топлина, ала тук беше тъмно и студено. Някъде отдолу имаше експлозив, който можеше да срине до земята цялото източно крило на катедралата. Той погледна часовника си:

— Бомбите ще изгасят огъня. Белини го погледна.

— Знаеш ли, имаш страхотно чувство за хумор.

Флин стоеше на амвона и усещаше нарастващо чувство за безпомощност. Всичко свършваше прекалено тихо, никакви удари, никакви викове или поне той не чуваше нищо. Ставаше все по-сигурен, че най-после бяха намерили Гордън Стилуей. Много поздрави от Бартолъмю Мартин. Нямаше да влязат през вратите и прозорците — Шрьодер беше излъгал, или го бяха използвали. В този момент копаеха като червеи в дървесина и всичко щеше да рухне, почти без да дадат изстрели. Погледна часовника си. 5,37. Надяваше се, че Хики е още жив там долу и очаква сапьорския взвод в тъмното. Помисли за момент и у него надделя увереността, че поне Хики щеше да изпълни мисията си.

Флин каза в микрофона:

— Превзеха кулите. Джордж, Иймън, Франк, Аби, Лиъри, Мегън, стойте нащрек! Възможно е да са открили друг път за влизане. Галахър, наблюдавай криптата зад себе си. Всички вие, не забравяйте подвижните плочи в пода. Наблюдавайте бронзовия капак в светилището. Поглеждайте към стаята за младоженци, архиепископската ризница, книжарницата и олтарите. Ослушвайте се през стените и таваните на галериите… — Нещо го накара да вдигне глава надясно към североизточната галерия. — Феръл? — Никой не отговори, Флин се взря в мрака отгоре. — Феръл! — Удари с юмрук по мраморната балюстрада. — По дяволите!

Завъртя полевия телефон и отново опита да се свърже с поста на тавана.

Белини изчака ехото от думите на Флин да отзвучи. Взводният командир до него предложи:

— Трябва да нападнем. Сега!

Белини отвърна хладнокръвно:

— Не. Трябва да изчакаме най-подходящия момент. Това е като да спиш с жена за първи път.

Телефонът изпука и Белини чу гласа на командира от тавана на отсрещната галерия:

— Капитане, виждаш ли някой друг в галерията под нас?

Белини отговори:

— Предполагам, че онзи Феръл е бил единственият.

Придвижете се в галерията — и каза на оператора: — Свържи ме с четвърти.

Командирът на четвърти отговори с глас, вибриращ, поради тясното пространство в канала, през който пълзеше.

— Тръгнахме късно, загубихме се в проводната мрежа. Мисля, че минахме през основите.

— Мислиш! Какво ти става, по дяволите!

— Съжалявам…

Белини изтри пулсиращите си слепоочия и овладя гласа си.

— Добре… добре… Ще компенсираме загубеното време като изместим вашия час за последно възможно изтегляне от 5,55 на шест часа. Справедливо е, нали?

Последва пауза, преди отсреща да прозвучи отговорът:

— Да.

— Добре. Сега вижте дали не можете да откриете прохода в подземието, за да изпратя сапьорите — той затвори и погледна Бърк. — Доволен ли си, че дойде?

— Напълно.

Флин завъртя полевия телефон.

— Таванът, обадете се!

Джийн Кеърни най-после се обади и Флин бързо съобщи:

— Превзели са кулите и скоро ще влязат през капандурите. Чувам хеликоптери. Няма нужда да чакате, Джийн. Запалете кладите и се изтеглете в кулата с камбанарията.

Джийн Кеърни отговори:

— Добре.

Стоеше подпряна до парапета на един мостик, хваната от двама полицаи. Един от тях беше опрял пистолет със заглушител до главата й. Тя извика в слушалката:

— Брайън!…

Единият от полицаите издърпа телефона от ръката й. Тя се хвана по-здраво за парапета. Чувстваше замайване и гадене от загубата на кръв. Сгъна се напред и повърна на пода, после вдигна главата си и се опита да застане изправена, като се дърпаше от ръцете на двамата мъже. От хеликоптерите бяха спуснали маркучи. Извити като змии, те бълваха струи от бяла пяна върху пламъците. Чувстваше се победена, но и облекчена, че всичко свърши. Опита се да мисли за Артър Нолти, но раната в бедрото й причиняваше такава болка, та мислеше само кога болката и гаденето ще престанат. Погледна командира на взвода.

— Няма ли да ме превържете?

Той не й обърна внимание. Гледаше как пожарникарите влизат през капандурите и поемат маркучите от ръцете на неговите хора. Даде команда:

— Излизайте навън! Към кулата с камбанарията! — Обърна се към Джийн Кеърни и забеляза окъсаната и зелена униформа. Погледна луничавото й лице и посочи угасващата купчина цепеници. — Ти луда ли си?

Погледна го в очите.

— Поне съм лоялна.

Командирът чу хората си да бягат по мостиците към коридора за кулата. Посегна към пакета за първа помощ, който висеше закачен на колана му, а очите му зашариха към пожарникарите, които бяха заети с огромните маркучи. Ръката на Джийн светкавично се протегна, хвана с опитна ръка пистолета му, опря го в сърцето си и стреля. Тялото й полетя назад, ръцете й описаха дъга и тя се просна на прашния мостик.

Взводният командир я погледна втрещен, наведе се над нея и издърпа пистолета си.

— Луда… Напълно луда.

Гъста пяна заля мостика и покри тялото на Джийн Кеърни. Белите мехурчета порозовяха.

Флин се обади на балкона. Бързо съобщи на Мегън.

— Мисля, че са превзели тавана. Сигурно ще влязат през страничните врати на балкона. Покривай вратите, за да може Лиъри да стреля.

Гласът на Мегън беше гневен, почти истеричен.

— Как, по дяволите, са превзели тавана? Какво става, Брайън? Мамка му, кажи какво става?

Той въздъхна.

— Мегън, когато си преживяла около петдесет такива операции, не задаваш такива въпроси. Просто се биеш и умираш, или оцеляваш, но никога не питаш. Слушай, кажи на Лиъри да огледа поста на Феръл, мисля, че има хора и там…

— Кой глупак някога е казал, че си военен гений?

— Британците, караше ги да се чувстват по-важни.

Тя се поколеба, обаче все пак попита:

— Защо позволи на Хики да направи тъй с брат ми?

Флин погледна към тялото на Педар Фицджералд, подпряно на органа.

— Хики, както и господин Лиъри, е твой приятел, не мой. Питай го, когато се срещнете следващия път. А на Лиъри кажи също, да прегледа галерията на Галахър…

Мегън го прекъсна:

— Брайън… Виж…

Той разпозна този тон в гласа й, този детински умолителен тон, който използваше, когато се разкайваше за нещо. Не искаше да чуе онова, което щеше да му каже и затвори телефона.

Докато гледаше през перископа, Белини докладваше до всички постове:

— Да… започват да се оглеждат и зад гърба си сега. Има човек до органа долу… но той изглежда… мъртъв. Все още не виждам Хики. Може да е в подземието. Двама заложници… Малоун и Бакстър… Не виждам Мърфи… По дяволите! Не виждам и кардинала.

Командирът на пети взвод, който се намираше в осмоъгълната стая отстрани до ризницата, се намеси.

— Капитане, наблюдавам вратите на ризницата с перископ… Ъгълът е лош… но някой, струва ми се кардиналът, е окован за тях. Какво да правя?

Белини тихо изруга.

— Увери се дали е той и чакай заповеди. — Обърна се към Бърк: — Тези проклети ирландски копелета все пак са ни скроили някой и друг номер. Кардиналът е прикован за решетките. — Той насочи перископа към Флин, който стоеше в амвона точно отдолу. — Умник… Е, това копеле е мое… Но ще бъде трудно да се стреля. Амвонът има покрив, пък и мраморната балюстрада го обгражда. Знае, че всичко отива на кино и няма какво повече да направи. Мръсен духач!

Бърк каза:

— Ако таванът е обезопасен и открият бомбите… трябва да се опиташ да преговаряш. При двайсет пушки насочени към него, Флин ще приеме да разговаря. Той е всичко друго, ала не и глупак.

— Никой не ми е нареждал да го моля да се предаде — Белини почти опря лицето си до това на Бърк. — Не се увличай и не почвай да даваш заповеди! Иначе, Бог ми е свидетел, ще те размажа. Аз съм добър, Бърк, справям се чудесно. Тази вечер съм върхът. Ти и Флин вървете на майната си! Ще го оставя да се гърчи, а после ще го оставя да умре.

Хората от пети щурмови взвод скочиха един по един от отвора на тръбата и легнаха върху влажната земя на подземието, образувайки кръгова защита с телата си. Взводният завъртя полевия телефон и докладва:

— Капитане, вече сме в подземието. Не се забелязва движение.

Белини отговори:

— Сигурен ли си, че не сте на тавана? Добре, изпращам кучетата и водачите им със сапьорите на Питърсън. Когато се срещнете, се разпръснете. Не забравяйте, че Хики може би е там, пък може да има и други. Дръжте си очите отворени на четири. — Той се обади на Уенди Питърсън: — Периметърът е обезопасен. Тръгнете през проводната мрежа. Следвайте телефонната жица и гледайте да не се загубите.

Тя отговори лаконично, гласът й кънтеше, отразен от тръбите.

— Вече се придвижваме, капитане.

Белини погледна часовника си.

— Добре. Сега е 5,45. В шест, не, в 5,55 моите хора се изнасят оттам, независимо дали смятате, че не сте открили всички бомби. Предлагам и вие да направите същото.

Питърсън отговори:

— Ще свирим по слух.

— Да, точно така направете — затвори и погледна Бърк. — Мисля, че е време, преди късметът да се обърне срещу нас.

Бърк не отговори. Белини потри брадичката си и след миг колебание взе телефона и се обади в гаража под център „Рокфелер“.

— Е, полковник, „биковете бягат“. Готов ли си?

Лоугън отговори:

— От доста време. Много се забавихте.

Белини отвърна язвително:

— Може и да е прекалено късно, но то не значи, че не е възможно да заслужиш медал.

Полковник Лоугън пусна полевия телефон от предния люк на бронираната кола и извика на водача:

— Тръгвай!

Почти десеттонната машина потегли с грохот по наклонената рампа на подземния гараж. Вратата се вдигна нагоре и изпълзяха на Четирийсет и девета улица. Свиха надясно и се приближиха до Пето авеню със скорост двайсет и пет мили. Машината сви на север по Пето и набра скорост.

Лоугън стоеше изправен над люка, стиснал в ръка автоматична пушка М-16. Вятърът издуваше куртката му. Гледаше катедралата да се приближава от дясната му страна. Хвърли поглед на кулите и покрива. От там излизаха димни талази. Горе кръжаха хеликоптери, от които се подаваха маркучи и влизаха през капандурите на тавана.

— Мили Боже!

Лоугън огледа тихите улици, които очакваха утрото. Навсякъде беше празно, виждаха се само полицейските постове, сгушени във входовете. Някой им показа вдигнат палец, друг отдаде чест. Лоугън се изпъна над люка. Умът му препускаше по-бързо от машината, а кръвта пулсираше във вените.

Бронетранспортьорът летеше към катедралата. Водачът спря движението на дясната верига и машината се завъртя, откъртвайки огромни късове асфалт. После отново я задвижи и я насочи към предните врати. Колата занесе и мина през тротоара, отскочи и удари гранитните стъпала. Парчета камък се изкъртиха под тъпчещата ги верига. Месинговите парапети бяха премазани и десеттонната бронирана кола се изправи срещу десеттонните бронзови врати.

Лоугън се прекръсти, спусна се през люка и затвори капака над себе си. Огромните гуми от камион, прикрепени на предната броня, удариха вратите. Лостовете се прекършиха и крилата на вратата полетяха напред. Запищяха алармите. Машината влезе в преддверието и тогава избухнаха мините, разпръсквайки шрапнели по корпуса на бронетранспортьора. Машината продължи да се движи напред, занесе по мраморния под и спря под козирката на балкона.

Харолд Бакстър сграбчи Морийн и я дръпна под скамейките.

Брайън Флин вдигна ракетомета и се прицели от амвона.

Задната врата на машината падна надолу и петнайсет мъже от 69-и полк, водени от майор Коул, се изсипаха от вътрешността и се пръснаха ветрилообразно под балкона.

Франк Галахър говореше с кардинала, когато гърмът от експлозията разтърси катедралата. За миг си помисли, че бяха избухнали бомбите под тях, ала веднага разбра откъде идваше звукът. Гърдите му се повдигаха силно, тялото му така трепереше, че изпусна пушката от ръцете си. Загуби самообладание, когато чу гърмежи в катедралата зад гърба си. Нададе висок вой и хукна надолу по стъпалата на ризницата. Падна на колене до кардинала и сграбчи полите на червената му роба. От очите му течеха сълзи, устните му шепнеха части от молитва.

— Боже… О, Боже… отче… Ваше високо… мили Боже…

Кардиналът сведе поглед към него.

— Хайде… Всичко е наред… Успокой се.

Полковник Лоугън бързо изскочи от люка и постави автоматичната си пушка на стойката за картечници пред себе си. Взря се в мрака отдясно, после видя движение на амвона и се прицели към него.

Първи взвод, включително Белини и Бърк, се бяха изправили едновременно зад балюстрадата с пушки, опрени в раменете.

Аби Боулънд видя редицата от сенки, които се появиха над перваза, черни фигури, страшни и призрачни на разсеяната светлина. Видя редицата от пламъчета и чу пукането на заглушителите, сякаш кашляха група старци. Изкрещя:

— Джордж!

Съливан бе съсредоточен върху вратите на нефа срещу него, но вдигна глава, когато чу вика й.

Трети взвод беше изскочил от тавана и зае галерията на Феръл. Наредиха се покрай парапета и затърсиха цели в тъмното.

Брайън Флин се опитваше да задържи неподвижно ракетомета, когато от командния люк на бронетранспортьора изригна дъжд от трасиращи куршуми и се разби в гранитната колона зад гърба му. Той стисна детонатора, ракетата излетя от цевта и се понесе над скамейките, оставяйки червена диря. Избухна върху наклонената предница на машината. През пробитата броня изригнаха дим и пламъци и водачът умря на място. Лоугън излетя от люка със запалени дрехи и стигна почти до козирката на балкона. Димящото му тяло падна надолу с разперени крайници към горящата машина и изчезна в облаци от черен дим и оранжеви пламъци.

Първи и трети взвод стреляха от галериите във вътрешността на осветената със свещи катедрала. Затворите се плъзгаха напред-назад, заглушителите свистяха и изплюваха гилзи по каменните плочи на пода.

За части от секундата Аби Боулънд остана права, крясъкът замря в гърлото й. Стреля веднъж, после почувства нещо да избива пушката от ръцете й. Прикладът я блъсна в лицето. Хвърли се долу, взе една ракета и се изправи.

Съливан изстреля автоматичен откос към галерията на Феръл и чу вик. Завъртя оръжието към поста на Галахър, но един куршум се заби право в гърдите му. Строполи се на пода върху гайдата и тя издаде тъжен вой, който се извиси над общия шум в катедралата.

Аби Боулънд го видя да пада, докато изстрелваше ракетата към галерията отсреща.

Белини видя червената огнена диря, разцепила мрака. Приближаваше се срещу него с шум, подобен на връхлитащ влак.

— Отдръпнете се!

Ракетата мина високо и се взриви в каменната облицовка на галерията. Тя се разтърси и прозорецът отгоре се пръсна. Към светилището и амвона отдолу заваляха хиляди парчета.

Хората на Белини се изправиха и изляха порой от автоматичен огън към мястото, откъдето беше изстреляна ракетата.

Аби Боулънд държеше пистолета с две ръце, протегнати напред и стреляше срещу оранжевите пламъци. Камъкът около нея започна да се цепи на остри късове. От другия край на катедралата долетя граната и балюстрадата пред нея се взриви. Ръцете й се отметнаха нагоре и назад, в лицето й се посипаха кръв и парчета от пистолета. Тя политна напред почти ослепяла и обезобразените й ръце се вкопчиха в дръжката на папското знаме. Стори й се, че виси над пода на залата. В ръцете й изригна вихрушка от куршуми и тя се откъсна от знамето. Тялото и се запремята във въздуха и с остър звук падна и се размаза върху скамейките.

Мъртвото тяло на Педар Фицджералд пое десетина куршума, заклати се напред-назад и се срина върху клавишите на органа. Гръмливо зазвуча дисонанс, който продължи да съпровожда виковете и стрелбата.

Флин стоеше превит зад парапета на амвона и изстрелваше продължителни откоси към галерията на Феръл. След малко насочи стрелбата си към преддверието, където се бяха оттеглили войниците от 69-и полк след избухването на ракетата в бронетранспортьора. Внезапно експлодира резервоарът на машината. Пламъците се вдигнаха до балкона и гъсти облаци черен дим го обвиха. Войниците отстъпиха още назад във вестибюла и излязоха отвън на стъпалата.

Белини се надвеси през парапета, насочи пушката почти право надолу и даде бързо три последователни изстрела през бронзовия покрив на амвона.

Флин политна назад. Видяха как бързо се изправи на колене и се претърколи. Белини се прицели в тялото му, което падаше с удряне и премятане по спираловидната стълба. Бърк удари рамото на Белини и отклони куршума.

— Не! Остави го.

Белини го изгледа ядосано, но веднага насочи вниманието си към балкона. Видя едва забележимото припламване от изстрел, което можеше да дойде само от цев, комбинирана едновременно със заглушител и поглъщател на светлината. Такъв изстрел може да се види само ако стоиш точно срещу него. Светлинката блесна отново, този път на няколко крачки по-встрани. Белини разбра, че този, който стреляше там, бе наистина много добър. Освен това имаше отлична висока позиция за стрелба, беше обграден от огромно черно пространство, допълнително забулено с дим. Докато си мислеше, чу вик и един от хората му в края на галерията падна назад. Чу втори звук от другата галерия отсреща. За миг всички се наведоха към пода под дъжда от куршуми, които минаваха над парапета, на сантиметри от главите им. Бърк седеше, опрял гръб в стената и запали цигара. Над главата му се сипеха трески от дърво.

— Този тип е страшно добър. Белини клекна до него и кимна:

— И има най-доброто място в театъра. Ще ни създаде проблеми.

Погледна часовника си. Всичко, което се случи от момента, в който Лоугън разби вратите, досега беше станало за по-малко от две минути. Заложниците сигурно бяха мъртви, хората му от подземието все още не бяха докладвали, а някакъв тип на балкона показваше върхова форма.

Белини вдигна полевия телефон и извика командира на пети взвод, който чакаше до ризницата.

— Всички копелета са мъртви, с изключение на един или двама на балкона. Трябва да тръгнете за кардинала и двамата заложници, които са под скамейките в светилището.

Командирът отговори:

— Как, по дяволите, ще се втурна срещу тази врата, при положение, че кардиналът е окован за нея?

— Много внимателно. Тръгвайте! — Той затвори и погледна Бърк. — Снайперистът на балкона няма да е лесен.

Двете части на пети щурмови взвод се изнесоха от двете осмоъгълни стаи от двете страни на вратата на ризницата. Бавно се плъзнаха покрай стените, събирайки се към вратата, където беше кардиналът.

Залепил гръб в стената, командирът предпазливо надникна иззад ъгъла и улови погледа на кардинала. И двамата мъже се стреснаха, после командирът видя мъж, коленичил в краката на Негово високопреосвещенство. Галахър извика изненадано, командирът също, но бързо стреля два пъти.

Галахър политна назад на хълбоци, после падна напред. Смазаното му лице се удари в решетките, той се завъртя настрани и се плъзна в краката на кардинала.

Негово високопреосвещенство стоеше вперил поглед в Галахър, който лежеше на купчина в краката му. От главата му се лееше кръв и потече надолу по стъпалото. Кардиналът вдигна глава и погледна командира, който стоеше втренчен в Галахър. После командирът се обърна и вдигна поглед към площадката, не видя никого и даде сигнал на хората си. Няколко мъже с металорезачи се наредиха до вратата и прерязаха веригата. Един от тях освободи кардинала, друг пъхна ключ в металната кутия и отключи. Всичко това стана без да бъде произнесена нито една дума.

Вратите бяха избутани настрани и десетина мъже се втурнаха нагоре по стълбите към вратата на криптата.

Кардиналът коленичи до тялото на Галахър. От един страничен коридор се втурна лекар и хвана кардинала за ръката.

— Добре ли сте?

Кардиналът кимна. Лекарят се вгледа в лицето на Галахър.

— Обаче той не изглежда толкова добре. Хайде, Ваше високопреосвещенство.

Подпря кардинала и го изправи. Двама униформени полицаи го прихванаха от двете страни и го поведоха към коридора, който водеше до резиденцията.

Един от щурмовия отряд застана отстрани до вратата на криптата и хвърли вътре граната със сълзотворен газ. Тя гръмна и двама души с противогази се втурнаха навътре сред дима. След няколко секунди един от тях извика:

— Няма никой.

Командирът вдигна полевия телефон и докладва:

— Капитане, завзехме входа към ризницата и криптата. Няма пострадали от хората ми. Един фенианин е убит по време на действие. Кардиналът е спасен — и добави спонтанно: — Оказа се просто като фасул..

Белини отговори:

— Кажи това след като изкачиш онова стълбище. Има един гадняр на балкона, който може да те обреже с два изстрела, без да ти докосне топките.

Командирът чу изщракването на слушалката.

— Добре. Има заложници под скамейките. Да вървим!

Взводът се раздели на две части, които тръгнаха по двете противоположни стълбища към светилището.

Морийн и Бакстър лежаха неподвижни под скамейките. Тя се вслушваше в звуците от куршуми, които отекваха в катедралата. Притисна лицето си до главата на Бакстър и извика:

— Лиъри, или може би Мегън, все още е на балкона. Не мога да разбера кой друг още продължава да стреля.

Бакстър стисна силно ръката й.

— Това няма значение, щом Лиъри е още там. — Вдигна китката й и погледна часовника — Сега е 5,38. В шест ще тръгнем да бягаме.

Тя се усмихна слабо:

— Хари, когато Джон Хики ти каже „добър ден“, погледни нагоре и ще видиш луната. Откъде знаеш, че не е завъртял стрелките на часовника ми назад? Точно сега може да е 6,03. Дори да предположим, че часовникът ми е верен, бомбите може да са настроени да избухнат по-рано. Хики не играе честно, нито с нас, нито с Флин.

— Защо съм такъв наивник?

Тя стисна рамото му:

— Не се притеснявай. Хора като Хики, Флин… и мен…

Ние сме измамници. За нас това е естествено като дишането.

Бакстър огледа пространството около скамейките:

— Давай да бягаме!

— Накъде? Цялата тази част на катедралата ще се срути. Вратите са минирани. Лиъри е на балкона, Галахър е при вратата.

Бакстър помисли малко:

— Галахър ти е длъжник…

— Не бих се оставила на милостта на който и да е от тях. Пък и без това не можем да стигнем до стълбището. Не искам да бъда застреляна от мръсник като Лиъри или Мегън. Оставам тук.

— Тогава ще бъдеш вдигната във въздуха от Джон Хики.

Тя скри лице в ръцете си, но след малко вдигна очи.

— Трябва да преминем през задната част на светилището. Олтарът ще остане между нас и балкона. В параклиса на страничния олтар на Дева Мария прозорците са много ниски, на доста по-малко от петнайсет фута от земята. Ще се покатерим върху олтара. Единият ще повдигне другия. Едва ли ще стигнем толкова далече, но…

— Поне ще поемем в правилната посока.

Тя кимна и започна да пълзи под скамейките.

Пети щурмови отряд се криеше на двата изхода на стълбището, непосредствено зад олтара. Командирът надникна откъм южната страна на олтара и видя вляво от себе си бронзовия капак в пода. Обърна се надясно, залепи лице към пода и се опита да открие заложниците под скамейките. При слабата светлина и лошата наблюдателна позиция не успя да види никого. Вдигна пушката си и тихо извика:

— Бакстър? Малоун?

Двамата тъкмо се готвеха да хукнат към задната страна на светилището, но се хвърлиха бързо по очи. Бакстър отговори:

— Да!

Командирът на отряда подвикна:

— Стълбището е чисто. Кардиналът е в безопасност. Къде е отец Мърфи?

Морийн се взря към отвора на стълбището, който се намираше на трийсетина фута от тях.

— Мисля, че е някъде в кулите. — Направи пауза и след малко попита: — Ами Галахър? Мъжът, който…

Командирът я прекъсна:

— Сапьорите в подземието още не са открили бомбата. Трябва да ви изведем оттук.

— Колко е часът? — попита Бакстър. Командирът погледна часовника си:

— Сега е точно 5,46 и двайсет секунди.

Морийн погледна стрелките на своя часовник. Изоставаше с десет минути.

— Мръсно копеле! — Премести стрелките и викна към тях: — Някой трябва да се оправи със снайперистите на балкона, преди да тръгнем.

Командирът наклони глава и надзърна покрай олтара към балкона. Зад светлината от свещите и огньовете виждаше плътна чернилка.

— Прекалено е далече от нас, за да го улучим, но и за него ще бъде трудно да го направи.

Бакстър извика гневно:

— Ако беше така, нямаше да сме тук. Този мъж наистина е много добър.

Командирът отговори:

— Седнали сме върху бомба и според мен тя ще избухне всеки момент.

Морийн викна към него:

— Слушайте, експлозивът беше поставен от двама души, които останаха долу по-малко от двайсет минути. Носеха два куфара.

Командирът отговори:

— Добре, ще предам информацията. Но трябва да разберете, че сапьорите може и да оплескат работата. Затова се налага да бягате.

— Ще чакаме.

— А ние няма.

Командирът вдигна глава към галерията, където се намираше Белини, не видя никого. Завъртя полевия телефон:

— Капитане, Малоун и Бакстър са под скамейките точно под вас. Живи са. — Предаде информацията за бомбите и добави: — Не искат да преминат през светилището.

Гласът на Белини долетя по линията:

— Не мога да ги обвиня. След трийсет секунди всички ще стреляме към балкона. Кажи им да се възползват от това и да бягат.

— Разбрано.

Той затвори и предаде съобщението на Морийн и Бакстър.

Морийн подвикна в отговор:

— Ще видим… Но вие внимавайте… Командирът се обърна и изкрещя към хората си на отсрещното стълбище:

— Масиран огън към балкона!

Мъжете се качиха и коленичиха на пода. Откриха огън през цялата дължина на катедралата. Командирът нареди на другата част от взвода да мине отляво на олтара и да открие огън едновременно с двете галерии. Камък и месинг се посипаха от балкона. Командирът извика на Морийн и Бакстър:

— Бягайте!

Внезапно от балкона две пушки започнаха да стрелят с удивителна точност. Мъжете от двете страни на олтара се загърчиха по студения каменен под на светилището. И двете групи се оттеглиха назад към стълбите, влачейки ранените, от които оставаха кървави дири по белия мрамор. Командирът изпсува гръмогласно и надникна към олтара.

— Добре, добре, стойте там!

вдигна бързо очи към балкона и видя блясъка на едно дуло. Мраморът пред него се пръсна и го удари право в лицето. Той изкрещя, някой го сграбчи за глезените и го издърпа назад върху стълбите. Откъм ризницата се втурнаха санитари и започнаха да изнасят ранените. Свързочникът се обади по телефона и докладва на Белини с развълнуван глас:

— Заложниците са принудени да останат на мястото си. Олтарът е като мишена в стрелбище. Не можем да им помогнем.

Четвърти щурмови взвод се придвижваше бавно през тъмното подземие. Командирът оглеждаше пътя пред себе си с уред за нощно виждане. Двете кучета и техните водачи вървяха с тях. Зад предната линия от мъже вървяха Уенди Питърсън и четирима души от сапьорския взвод.

На всеки няколко ярда кучетата опъваха каишките си и сапьорите откриваха някоя малка частица пластичен експлозив без детонатори или таймери. Целият под изглеждаше осеян с пластичен експлозив и на всяка колона имаше залепено по едно парче. Един от водачите на кучета прошепна на нетърпеливия командир:

— Не мога да ги накарам да престанат да обръщат внимание на тези фалшиви примамки.

Уенди Питърсън дойде зад командира:

— Моите хора ще следват кучетата. Твоят взвод и аз трябва да продължим по-бързо и да минем от другата страна.

Той спря да пълзи, остави долу уреда за нощно виждане и обърна главата си към нея.

— Движа се така, сякаш имам срещу себе си десет въоръжени мъже. това е единственият начин, на който са ме научили да се придвижвам в такива черни дупки… лейтенант.

Другите сапьори избързаха напред. Един от тях извика:

— Лейтенант?

— Тук съм.

Той се приближи до нея.

— Мината, която беше поставена на отвора към коридора, е обезвредена и можем да се измъкнем оттам наистина бързо, ако се наложи. От мината излизаше кабел. Проследихме го до взривното устройство на колоната от тази страна. — Замълча за малко и пое дъх. — Обезвредихме тая голяма гадина, около двайсет килограма пластичен експлозив, оцветен и оформен така, че да изглежда като камък. Имаше обикновен часовников механизъм и наистина бе настроен на шест часа и три минути. Не се майтапят момчетата — той подаде платнена торба и я тикна в ръцете на Питърсън. — Ето ти червата на чудовището.

Тя се наведе напред и светна фенерчето, като изпразни съдържанието на торбата на земята. Будилник, батерии, кабели и четири електрически детонатора. завъртя ключа на часовника и се чу силно тиктакане. Изключи го отново.

— И никакви трикове?

— Никакви. Изрязахме целия експлозив. Няма бомби със закъснител, нито защитни устройства против обезвреждане. Много стара техника, но много надеждна. Експлозивът е първо качество. По миризма и консистенция прилича на новия C-5.

Вдигна едно парче от експлозива, размачка го между пръстите си и го помириса. Взводният командир я наблюдаваше. Напомняше му за майка му, когато месеше тесто за курабийки, само дето това не беше тесто.

— Наистина е качествен. — Тя изключи фенерчето и каза на командира: — Ако механизмът от другата страна е същият, са ми нужни по-малко от пет минути за обезвреждане.

Той се съгласи:

— Добре. Само трябва да го намерим. А на мен са ми нужни осем минути, за да се изнеса оттук в подземието на енорийския дом. Така че в 5,55, каквото и да става, казвам адиос.

— Съгласна съм. Да тръгваме. Той не помръдна, само добави:

— Трябва да докладвам добрата новина — и вдигна полевия телефон. — Капитане, северната страна е обезвредена.

Белини отговори:

— Отлично — той предаде информацията, получена от Морийн. — Движете се предпазливо към другия край на криптата. Хики…

— Да, но не можем да започнем престрелка с него. Обаче можем да се изтеглим през отвора към коридора, така че ще можеш да наредиш на някого да хвърля гранати през онзи месингов капак в пода на светилището. После можем да влезем пак и…

Белини го прекъсна:

— Пети взвод е все още на стълбището за ризницата. Имат ранени… Ще им е малко трудно да прекосят пода на светилището, защото там на балкона има снайперист…

— Ами пречукайте го и да караме нататък.

— Аха… Ще ти се обадя, когато го направим.

Командирът на взвода се поколеба:

— Добре… ще имаме готовност…

След няколко секунди мълчание Белини извика:

— Този снайперист ще ни отнеме малко време… Не знам с положителност дали Хики или някой друг е там… Стигнете до втората колона.

Взводният затвори и се обърна към водачите на кучетата:

— Добре, накарайте тези тъпи песове да вървят и да не спират, докато не стигнем от другата страна, — викна на хората си: — Потегляйте! Всичките двайсет души тръгнаха напред. Минаха покрай задната стена на криптата и свиха наляво, следвайки редицата от колони, която щеше да ги отведе до главната колона от другата страна на ризницата. Надяваха се тук да е последната бомба. Запълзяха на ръце и колене. Докато се движеха, Питърсън погледна часовника си — 5,47. Ако другият механизъм беше също толкова прост, ако нямаше други мини, ако нямаше други бомби, ако никой не започне да стреля по тях, може би щеше да спаси катедралата от взривяване.

Докато продължаваше, тя си мислеше за други начини на взривяване да се взриви една бомба, освен с часовников механизъм. Сети се за граната, която можеше да взривява със звук, за фенерче, задействащо фотовзривител, за устройство, което се задейства при улавяне на движение, за двойни и тройни механизми, за механизми с натегнати пружини, за механизми за дистанционно взривяване. Колко много подли начини да се задейства едно взривно устройство и все пак нямаше нужда от нищо толкова сложно, ако времето за избухване е настъпило и бомбата имаше пазач.

Джон Хики коленичи до главната колона, свит между нейната основа и стената на стълбището. Взираше се в огромната маса експлозив, натрупан около колоната. Изпитваше спонтанното желание да извади часовника и да го премести напред към вечността. Но да се пипа в експлозива на тъмно означаваше, че има вероятност да откъсне някой детонатор или батерия. Погледна часовника си — 5,47. Още шестнайсет минути. Щеше да успее да ги задържи настрана — достатъчно дълго, за да настъпи утрото и камерите да разполагат с достатъчно светлина. Ухили се самодоволно.

Дръпна се още назад в тясното пространство, без да отделя поглед от мястото, където беше бронзовият капак. Все още никой не се беше опитал да влезе, и докато слушаше стрелбата отгоре си помисли, че Лиъри и Мегън бяха още живи и щяха да се погрижат никой да не го направи. Един куршум удари капака и в тъмното отекна вибриращ звук. Последваха бързо още четири куршума един след друг и Хики се усмихна.

— Ах, Лиъри. Май се фукаш, малкият!

Точно тогава ушите му доловиха скимтене. Сложи ръка зад ухото си и се ослуша. Кучета. Дишане на хора. Превключи предпазителя на автоматична стрелба и се наклони напред към приближаващите звуци. Кучетата бяха надушили струпания експлозив, вероятно и него. Хики стисна устни и тихо извика:

— Пссс-т!

Внезапно последва пълна тишина. Хики издаде отново същия звук.

— Пссс-т!

Вдигна парче чакъл и го хвърли.

Взводният командир огледа района пред себе си, обаче липсваше и най-слабият блясък от светлина, за да може уредът да го улови и увеличи.

Хики рече:

— Аз съм, не стреляйте!

Няколко секунди никой не отговори, после взводният командир извика с глас, в който се долавяше усилието да остане хладнокръвен:

— Вдигни ръцете си и се приближи!

Хики вдигна пушката си на няколко инча от земята и я задържа хоризонтално.

— Не стреляйте, момчета! Моля ви, не стреляйте! Ако стреляте, всички ще хвръкнем във въздуха. — Той се засмя и добави: — Аз, обаче, мога да стрелям.

Той натисна спусъка и изпразни цял пълнител с двайсет патрона пред тях. Постави нов пълнител и когато ехото заглъхна, чу крясъци и стенания. Изпразни още един пълнител, този път на три откоса. Чу вой на куче, а може би и на мъж. Докато презареждаше отново, имитира този вой.

Снайперистите в двете галерии стреляха към балкона, целите там се движеха бързо в мрака. Започнаха да падат мъртви и ранени полицаи и в двете галерии. Един от хората до Белини се надвеси над парапета и даде дълъг откос към балкона. Трасиращите куршуми описаха дъга и изчезнаха, потънали в дървенията. Беше ударена клавиатурата на органа и в тъмнината изпукаха искри. Човекът стреля отново и потокът от трасиращи куршуми се изля върху месинговите тръби, които издадоха звук, подобен на биене на камбани. Куршумите рикошираха, завъртяха се и затанцуваха като огнени въртележки в черното пространство. Белини изкрещя на човека и го дръпна за жилетката.

— Стига вече! Лягай долу!

Изведнъж човекът пусна пушката си, хвана главата си с ръце, политна напред и се претърколи през парапета. Тялото му се простря върху скамейките отдолу.

Един от полицаите започна да стреля с гранатомет М-79. Една малка граната се взриви в дървен шкаф и дрехите се подпалиха. Белини вдигна мегафона си и изкрещя:

— Никакви гранати!

Огънят пламтя няколко секунди, после започна да угасва. Белини се сви и вдигна мегафона:

— Първи и трети взвод, всички заедно, по два пълнителя, автоматична стрелба. Чакайте команда. — Сграбчи пушката до себе си и докато се изправяше, викна в мегафона: — Огън!

Всички мъже в двете галерии се изправиха едновременно и стреляха. Разнесе се оглушителен рев, когато потоците от трасиращи куршуми се изляха на балкона. Изпразниха пълнителите си, заредиха, стреляха отново, после се прикриха.

От балкона не се чу шум и Белини внимателно се надигна с мегафона, като се прикриваше зад една колона. Извика в тръбата:

— Включете осветлението и вдигнете ръце, иначе ще стреляме — погледна Бърк, който седеше до него с кръстосани крака. — Преговарям — и отново вдигна мегафона.

Лиъри беше коленичил в предната част на балкона, в северния ъгъл, и гледаше през окуляра появяването на мегафона зад колоната, точно по диагонал по дължината на катедралата. Протегна се над парапета, издавайки тялото си силно напред, като играч на билярд, който се опитва да прецени точно удара си. Нагласи кръстчето на оптическия мерник върху малка видима част от челото на Белини. Стреля и се хвърли по гръб на пода на балкона.

Мегафонът издаде странно усиления стон на Белини в мига, когато челото му се пръсна на пихтия от кости и кръв. Той падна върху кръстосаните крака на Бърк. Бърк впери неподвижен поглед в тежкото тяло, простряно върху него. От черната дупка в слепоочието на Белини изригна малко фонтанче кръв — като пъпка от червена роза, помисли си отнесено Бърк. Бутна тялото настрани и се подпря на парапета, като дърпаше от цигарата си.

Сега в катедралата шумът беше значително намалял, забеляза той. Оцелелите от първи взвод около него не издаваха и звук. Бяха пристигнали санитари и превързваха ранените на място. После ги изнасяха през таванското помещение, за да ги свалят през асансьорната шахта. Бърк погледна часовника си — 5,48.

Отец Мърфи чу звук от приближаващи стъпки отдолу. Първата му мисъл беше, че полицията пристига. После си спомни думите на Флин и разбра, това може да е Лиъри или Мегън. Взе пистолета и го стисна в треперещата си ръка.

— Кой е? Кой е там?

Командирът на втори взвод две нива по-долу направи знак на стрелците си да се отстранят от стълбището. Вдигна пушка и постави ръка на устата си, за да промени гласа си.

— Аз съм… Слез долу… Таванът гори.

Отец Мърфи вдигна ръка към лицето си и прошепна:

— Таванът… О, Боже… — и викна надолу: — Нолти! Ти ли си?

— Да.

Мърфи се поколеба.

— Лиъри… Лиъри с теб ли е? Къде е Мегън?

Командирът огледа хората си наоколо. Бяха напрегнати и нетърпеливи. Той викна нагоре:

— Тук са. Слизай!

Свещеникът се опита да събере мислите си, но умът му бе толкова притъпен от умора, че само гледаше безсмислено черния отвор на стълбището. Командирът извика:

— Слизай долу или ще дойдем да те вземем.

Отец Мърфи се дръпна назад от отвора, доколкото позволяваха белезниците.

— Държа пистолет.

Командирът направи знак на един от хората си да изстреля граната със сълзотворен газ в отвора. Тя изсвистя нагоре и избухна на стълбата, близо до главата на отец Мърфи. Парче от гранатата го удари в лицето и дробовете му се напълниха с газ. Той политна назад, после се катурна напред и падна през дупката. Увисна на една ръка срещу стълбата. Стомахът и гърдите му се гърчеха, задавени звуци излизаха от гърлото му. Един от мъжете видя падащата фигура и стреля с автомата си. Тялото се разтресе и легна неподвижно върху стълбата.

Взводът предпазливо се изкачи до горното ниво. Светлините на града се процеждаха през разбитите стъкла и хвърляха слаба сенчеста светлина в помещението. Студеният вятър отнесе миризмата на газ. Един от полицаите се доближи до стълбата и извика:

— Хей! Това е свещеник!

Командирът смътно си спомни един от телефонните разговори, който се отнасяше за липсващ заложник, свещеникът. Той прочисти гърлото си:

— Някои от тях са били облечени като свещеници… Нали така?

Мъжът с автомата добави:

— Каза, че има пистолет… Чух го да пада… Нещо падна тук на пода — той се огледа и намери пистолета. — Пък и… наричаше ги по име…

Полицаят с гранатомета каза:

— Но той е окован!

Командирът вдигна ръце към слепоочията си.

— Оплескахме я… Здравата я оплескахме… Постави ръка на перилото на стълбата, за да се подпре. По него се стичаше кръв, която се събра в малка локвичка около пръстите му.

— О… о, не! Не, не, не…

Другата половина от втори взвод внимателно мина през тъмната кула и се втурна в дългата галерия, където преди това беше Аби Боулънд. Хвърлиха се на пода и запълзяха, минавайки през оплискания с кръв под, близо до мястото, където висеше знамето. Свиха покрай ъгъла, който гледаше към северния неф. Двама мъже претърсиха таванското помещение на галерията, след което водачът на групата докладва по телефона:

— Капитане, северозападната галерия е превзета. Ако видиш нещо да се движи тук, значи е някой от нас.

По жицата долетя глас:

— Аз съм Бърк. Белини е мъртъв. Слушайте… нека няколко човека да слязат на нивото на балкона… Останалите стойте там и стреляйте отгоре надолу към вътрешността на балкона. Там има поне двама снайперисти. Единият от тях е много точен.

Водачът на групата потвърди, че е приел информацията и затвори. Погледна назад към останалите четирима.

— Видели са сметката на капитана. Добре, двамата останете тук и стреляйте надолу в балкона. А вие двамата елате с мен.

Тръгна назад и влезе отново в кулата. Заедно с другите двама мъже хукнаха надолу по стълбата към нивото на балкона.

Един от мъжете, останали в галерията, се надвеси през балюстрадата и опря пушката си на издадената дръжка на знамето, която беше нацепена и покрита с кръв. Погледна надолу и видя на слабата светлина младо женско тяло, проснато върху съборена скамейка.

— Исусе… — той погледна към тъмния балкон и даде къс откос напосоки. — Да ги избием тези копелета!

Един-единствен куршум изсвири от балкона, мина през дървената дръжка и се удари в бронираната му жилетка. Той отлепи крака от пода и пушката му хвръкна във въздуха. Просна се и остана на пода няколко секунди, после се претърколи на лакти и колене, и се опита да си поеме дъх.

— Мили Боже… Исусе Христе…

Другият продължаваше да стои на едно коляно:

— Копелето имаше късмет, Тони. Обзалагам се, че не може да повтори този изстрел.

Удареният мушна ръка под жилетката и напипа буца, голяма колкото яйце, точно там, където ребрата се захващаха за гръдната кост.

— Ох… боли, по дяволите! — той погледна другия. — Твой ред е.

Човекът свали черната си маска и я подаде над парапета, закачена на върха на пушката си. Тихо изпукване дойде откъм балкона, последвано от изсвирване и изпращяване. Последва втори изстрел, но маската остана непокътната. Мъжът прибра шапката си.

— Некадърник!

Придвижи се няколко ярда по-нататък и надзърна над ръба на парапета. Огромното жълтобяло папско знаме вече не висеше, а беше опънато върху скамейките и покриваше тялото на мъртвата жена. Полицаят впери поглед в дръжката и видя само двете полюляващи се въженца. Бързо се дръпна назад и погледна другия.

— Няма да повярваш… Някой на балкона се изсмя.

Един от полицаите до Бърк вдигна мегафона на Белини и започна да го вдига над парапета, но веднага размисли. Насочи го нагоре, като остана коленичил и извика:

— Хей! Ти на балкона! Шоуто свърши. Остана само ти. Ела до парапета с вдигнати ръце! Няма да ти сторим нищо. — Изключи мегафона и процеди през зъби: — Само се приближи и ще те направя на пихтия!

Последва дълго мълчание, после от балкона се чу мъжки глас:

— Никога няма да ни хванете!

Последваха два пистолетни изстрела, след което всичко утихна. Полицаят се обърна към Бърк:

— Пръснаха си мозъците.

— Сигурно — каза Бърк. Мъжът помисли за момент.

— Как да разберем? — попита най-сетне той.

Бърк кимна към тялото на Белини. Полицаят се поколеба, после изтри лицето и челото на Белини с кърпичка. Бърк му помогна да повдигнат тялото над парапета.

Незабавно се чу звук, подобен на жужене на пчела, и тялото на Белини беше отнесено от ръцете им върху пода зад тях. Странен пронизителен глас изкрещя от балкона.

— Живи! Искам ги живи!

За пръв път от началото на атаката Бърк почувства по челото му да избива пот. Полицаят беше пребледнял.

— Мили Боже…

Тримата мъже от втори взвод минаха през тъмната кула и стигнаха до репетиционната зала на хора. Предпазливо я претърсиха в тъмното и откриха вратата, която извеждаше към балкона. Водачът внимателно се ослуша, залепил ухо до вратата, после се дръпна отстрани, сложи ръката си на топката и я завъртя. Не се чу аларма. Изчакаха залепени за стената около секунда-две, после водачът бутна вратата и те се втурнаха вътре, приведени ниско. В бърза последователност изтрещяха пет изстрела и тримата мъже бяха запратени назад в репетиционната. Техните лица, ръце и крака бяха разкъсани от куршумите.

Мегън Фицджералд бързо влезе в помещението и освети с фенерче трите сгърчени тела. Един от мъжете видя облечената й в черна роба фигура и очите му се приковаха в гротескно гримираното й лице, разкривено от отблъскваща усмивка. Мегън вдигна пистолет, без да бърза застреля един по един в главите сгърчените мъже, после затвори вратата и отново включи тихата светлинна аларма, върна се обратно на балкона и викна към Лиъри, който се движеше из целия балкон и стреляше от различни позиции.

— Не давай на Малоун и Бакстър да се измъкнат. Дръж ги заковани там, докато избухнат бомбите.

Без да спира да стреля, Лиъри изкрещя:

— Да, да. Само наблюдавай проклетите странични врати!

Силен поток от червени трасиращи куршуми се появи от дългата северозападна галерия и покри скамейките на хора. Лиъри изстреля ответен куршум преди последният трасиращ да е излязъл от цевта на полицейската пушка и стрелбата внезапно спря.

Лиъри се оттегли назад до тръбите на органа и огледа черната хоризонтална линия, образувана от парапета на балкона и разсичаше осветената от свещи и огньове катедрала. Беше въпрос на вероятност, знаеше той. Имаше хиляда и триста квадратни фута напълно неосветен балкон и по-малко от двайсет полицаи, които бяха в удобна позиция за стрелба към балкона. Поради високите си позиции за стрелба те можеха да откриват огън само под определен наклонен ъгъл, това ограничаваше стрелбата до определена точка или ниво. То свиваше зоната, в която можеше да бъде убит. В добавка той и Мегън носеха бронирани жилетки под робите. Неговата пушка беше със заглушител и имаше поглъщащо светлината устройство. И двамата се движеха постоянно. Инфрачервените мерници на полицаите щяха да останат бели, докато фосфорът отдолу продължаваше да гори, но той стреляше по осветено пространство и виждаше очертанията им над ръба на галериите. Вероятност. Жребий. Умения. Позиция за наблюдение и стрелба. Всичко беше в негова полза. Винаги ставаше така. Късмет не съществува. Бог не съществува. Той извика на Мегън:

— Колко е часът?

Тя погледна часовника си и видя светещата минутна стрелка да отброява още една минута.

— Четиринайсет минути до 6,03.

Той кимна на себе си. Имаше моменти, когато се чувстваше безсмъртен, и моменти, когато безсмъртието означаваше само да остане жив достатъчно дълго, за да може да стреля още веднъж. Четиринайсет минути. Няма проблем.

Бърк чу полевия телефон да изпуква и вдигна слушалката от пода.

— Бърк.

От слушалката се разнесе гласът на кмета Клайн:

— Лейтенант, нямах намерение да прекъсвам командната ви мрежа. Разбира се, слушах всичките ви разговори, и понеже не съм там, за да преценя ситуацията, смятах, че е по-добре да оставя капитан Белини да се справи… но сега, когато той е…

— Високо ценим това, сър — Бърк беше забелязал, че в гласа на Клайн се долавяше онази хладна прецизност, която се намираше само на косъм от истерична паника. — Всъщност, аз трябва да се добера до подземието, господин кмет, така че…

— Да, само секунда… чудех се дали не може да ни информирате…

— Току-що го направих.

— Какво? О, да. Само още една секунда. Трябва ни доклад за обстановката от вас като единствен офицер там… между другото сега вие сте командир.

— Благодаря. Ще ви се обадя след малко.

— Добре.

Чу изщракването и предупреди оператора:

— Не свързвай повече този задник.

Той пусна слушалката на пода.

Полицаите от шести взвод се спуснаха с въжета от полицейските хеликоптери през отворените тавански капандури. Минаха по покритите с пяна мостици в южната кула и се разделиха. Едната група тръгна нагоре към поста на Дивейн, другата надолу към нивата на галериите и балкона.

Групата, която се качваше в кулата, хвърляше гранати пред себе си и минаваше ниво по ниво, докато стигнаха в стаята, където беше постът на Дивейн. Потърсиха тялото на снайпериста в тъмната, пълна с пушек стая, но намериха само кървави петна на пода и противогаз, захвърлен в ъгъла.

Водачът на групата докосна едно петно върху стълбата, която продължаваше нагоре, и вдигна глава.

— Ще тръгнем оттук и ще разпръскваме сълзотворен газ.

Мъжете поставиха противогази и хвърлиха газови гранати на следващото ниво. Изкачваха стълбата от площадка до площадка и заедно с тях се издигаше газът. Стигнаха до най-тясната част на кулата. Някъде над главите си чуха звуци от кашляне и повръщане. Проследиха кървавата диря върху ръждясалата стълба, докато стигнаха до тясна осмоъгълна стая с остър покрив, около петнайсет нива над улицата. В осемте каменни стени имаше отвори без стъкла във формата на детелини. Кървавата диря свършваше над стълбата, а подът под един от отворите беше омазан с повръщано. Водачът свали противогаза и подаде главата и раменете си от отвора. Погледна нагоре. Нагоре, по последните сто фута на заострената кула вървеше редица от метални скоби, които стигаха до медния кръст на върха. Водачът видя по средата на наклона катерещ се мъж. Човекът загуби равновесие за миг, после се закрепи и се изтегли до следващата скоба. Водачът слезе отново в малката студена стая. Свали пушката си и я зареди.

— Тези копелета застреляха много от нашите, не е ли така?

Един от хората му каза:

— Не е много умно да го застреляш пред погледите на толкова хора в център „Рокфелер“.

Водачът погледна през отвора към сградите от другата страна на булеварда. Въпреки заповедите и мерките, взети от полицията, стотици хора бяха струпани по прозорците и покривите и гледаха как човекът се катери към върха на гранитната кула. Няколко души викаха и му показваха окуражително с ръце и тела как да продължи. Водачът чу одобрителните викове и аплодисменти, дори му се стори, че чува уплашени възклицания, когато човекът се подхлъзна.

— Идиоти! Винаги обира аплодисментите не този, който трябва — изруга той. Освободи предпазителя, приближи се до отвора и погледна нагоре. Извика: — Хей, Кинг Конг! Довлечи си задника тук!

Катерачът погледна надолу, но продължи. Водачът прибра главата си в стаята.

— Подайте ми въжето — взе найлоновото въже и се завърза през кръста. — Е, както казва следователят по углавните престъпления: „Той сам ли падна или беше бутнат?“, това е въпросът.

Другата част от шести взвод слезе надолу през южната кула и следвайки груба скица, направена от Гордън Стилуей, откриха вратата към дългата югозападна галерия. Един от мъжете ритна вратата, а останалите четирима се втурнаха силно приведени по дължината на дългата галерия. Натъкнаха се на мъж, облечен в килт. Мъжът лежеше свит на купчина в ъгъла на балюстрадата. Под тялото му се подаваше гайда.

Внезапно от отсрещната галерия се вдигна перископ и някой викна по мегафона:

— Наведете се! Балкона! Наблюдавайте балкона!

Мъжете се завъртяха едновременно и погледнаха балкона, който се издаваше навън под прав ъгъл на около трийсет фута под тях. Една цев проблесна два пъти и двама от петимата мъже паднаха. Останалите трима се хвърлиха на пода.

— Какво, по дяволите?… — Водачът се огледа безумно в дългата тъмна галерия, сякаш беше пълна със стрелци. — Откъде дойде?… От балкона? — той погледна двамата мъртви, и двамата с дупки между очите. — Изобщо не видях нищо… Изобщо не чух нищо. Един от хората му рече:

— Нито пък те.

Петнайсетте войници от 69-и полк се бяха върнали в катедралата след като бронетранспортьорът спря да гори и лежаха на пода под балкона, насочили пушки към петте широки пътеки на издигнатото светилище на олтара. Майор Коул се вдигна на коляно и погледна над скамейките с бинокъл. После насочи вниманието си към четирите галерии. Изглеждаше така, сякаш в катедралата нищо не помръдваше и най-силният звук идваше от изстрелите на снайпериста над тях. Коул погледна димящия бронетранспортьор от едната му страна. Миризмата на изгоряло гориво и плът накара стомаха му да се преобърне.

Един сержант се приближи до него.

— Майоре, трябва да направим нещо.

Стомахът му отново се преобърна.

— Не трябва да се намесваме в работата на полицията в никакъв случай. Може да стане недоразумение… някаква грешка…

По стъпалата изтича мъж и се втурна през разбитите врати. Пресече вестибюла и откри майор Коул, който гледаше часовника си. Куриерът се сви до него.

— От губернатора, сър.

Коул пое бележката без ентусиазъм и прочете последните редове: „Отец Мърфи все още липсва. Намерете го и го спасете! Спасете и останалите двама заложници под скамейките в светилището“.

Коул погледна сержанта. Сержантът се взря в бледото лице на Коул.

— Ако намеря начин да се кача в този балкон и видя сметката на снайпериста, ще можеш да изтичаш по пътеката и да изведеш двамата заложници… — Той се усмихна. — Но ще трябва да тичаш бързо, защото за тях ще се състезават и полицаите.

Майор Коул отвърна вдървено:

— Добре. Вземи десет души и вървете на балкона — обърна се към куриера: — Съобщението е прието. Обадете се на полицията да дадат команда на хората си в галериите да поддържат около пет минути огън срещу балкона.

Куриерът отдаде чест и хукна назад. Коул нареди на сержанта:

— И гледай никой да не пострада!

Сержантът поведе десет войника през южното предверие. Отвори вратата към спираловидното стълбище. Войниците изтичаха нагоре в кулата и скоро видяха голяма дървена врата в стената. Сержантът се приближи предпазливо и се ослуша, не чу нищо. Постави ръката си на желязната топка, бавно я завъртя и открехна леко вратата. Видя пред себе си пълна тъмнина. В началото си помисли, че не е на балкона, после забеляза в далечината отражение от трепкащата светлина на свещи и съзря по-горе галерията, където преди беше висяло папското знаме. Отвори вратата и свит на две, с насочена пушка, тръгна по една от пътеките. Десетината войника го последваха на равни интервали.

Сержантът плъзна рамо по оградата около скамейките отляво, като примигваше в тъмното. Ослушваше се да чуе звук някъде в черния като пещера балкон. Рамото му почувства празнина и той се обърна с лице към широката пътека, минаваща през центъра на балкона. Цялото пространство беше черно като ада, но масивният прозорец-розетка, който висеше в мрака, по-голям от двуетажна къща и пропускаше светлините от център „Рокфелер“, му даваше представа за неговите размери. Сержантът пристъпи по издигнатата пътека и долови звук, подобен на шумоляща коприна, от скамейките по-горе. На няколко фута пред него, на по-горното високо стъпало, стоеше жена. Той се взря в две горящи зелени точки, които отразяваха светлината от свещите зад гърба му. Очите го приковаха за частица от секундата, преди да вдигне пушката си.

Мегън изкрещя диво и пусна един откос в лицето му. Скочи върху скамейка и започна да стреля към пътечката отдолу. Войниците се запремятаха назад. Куршумите рикошираха в каските им, удряха бронираните жилетки и крайниците им, докато се оттегляха в кулата. Лиъри извика:

— Дръж ги настрана, Мегън! Прикривай ме! Никога не съм стрелял по-добре. Дай ми време!

Той стреля и се придвижи, пак стреля и пак се премести.

Мегън вдигна автоматичната си пушка и бързо откри огън по вратите към кулата. Лиъри видя как перископът се подаде над парапета в югоизточната галерия и го гръмна с един изстрел.

— Страхотен съм! Божичко, днес направо съм върхът!

Бърк чу откосите на балкона, последвани от по-кратките изстрели на М-16. Свирещите куршуми от пушката на снайпериста започнаха да къртят балюстрадата над главата му. Полицаят до него заключи:

— Изглежда онези командоси не успяха да превземат балкона.

Бърк вдигна полевия телефон и се обади на останалите три галерии:

— При команда от мен хвърляме всичко, с което разполагаме, към балкона. — Обади се на взвода в стълбището за ризницата: — Кажете на Малоун и Бакстър, че отново ще открием интензивна стрелба по балкона и ако желаят да опитат, това е моментът. Няма да има друга такава възможност. — Изчака да изтече остатъкът от петте минути, които беше дал на войниците от 69-и, за да е сигурен, че няма да се опитат повторно да излязат на балкона. После постави микрофона на слушалката пред устните си: — Огън!

Двайсет и пет полицаи се изправиха на четирите галерии и откриха огън с автоматични пушки и гранатомети. Докато пушките правеха балкона на решето, гранатометите сипеха всичко, което им беше под ръка.

— Осветителни заряди, сълзотворен газ, високовзривяващи се гранати, осколочни гранати, пълни с дълги игли и сачми, противопожарни гранати, пълни с газ, който „изяждаше“ кислорода.

Балконът се затресе от експлозиите на гранатите и плътен черен дим се смеси с жълтеникави газове. Димната завеса се вдигна над скамейките на хора и тръгна нагоре към тавана на катедралата като странен облак, осветен от блясъка на горящите долу огньове.

Мегън и Лиъри, поставили противогази, клечаха на най-долната пътека под дебелия издут парапет, който минаваше по ширината на балкона. Лиъри стреля към галериите, придвижи се настрани и стреля отново. Мегън откри автоматичен огън към светилището, като непрекъснато се движеше напред към парапета и се отдръпваше назад.

Бърк чуваше острия звук от избухващите гранати и виковете на ранените. Стана и погледна над балкострадата. През черния дим видя малки проблясъци на балкона. От слушалката на телефона в ръката му долитаха развълнуваните гласове от другите галерии, които викаха санитарите. А стрелбата от балкона продължаваше. Бърк грабна пушка от ръцете на един полицай.

— Мръсни кучи синове!

Изстреля цял пълнител без да спира, зареди нов и отново го изстреля. Оръжието прегря и засече. Дивашки захвърли пушката настрани и изкрещя в телефона:

— Изстреляйте и последните противопожарни гранати и лягайте долу!

Последните гранати полетяха към балкона и Бърк видя как огънят започна да стихва. Спонтанно сграбчи мегафона и закрещя:

— Сега ще дойда да ви избия, гадове проклети! Сега… Някой го срита и той падна долу. Куршум изсвистя точно там, където беше главата му преди. Един от полицаите седеше кръстосал крака и го гледаше.

— Запази хладнокръвие, лейтенант! Между нас и тях няма нищо лично. Разбираш ли?

Друг полицай запали цигара и добави:

— Те правят най-доброто, на което са способни, и ние даваме най-доброто от себе си. Днес силата е на тяхна страна, разбираш ли? Не на наша. Макар че е много странно… Искам да уточня, че се намираме в катедрала и…

Бърк измъкна цигарата от ръката му и опита да се овладее:

— Добре… Добре… Някакви идеи?

Един, който попиваше малка рана на челюстта си, отговори:

— Да, предложи им моята работа. Друг добави:

— Някой трябва да излезе на този балкон през една от кулите. Там е истината.

Бърк погледна циферблата на часовника си. Вдигна слушалката и се обади на взвода на стълбището към ризницата:

— Заложниците успяха ли? Свързочникът отговори:

— Който стреля с онази М-16 там горе, не стреляше по вас. Сипеше куршуми между скамейките и стълбището. Господи, някой там наистина им има зъб!

— Сигурен съм, че няма нищо лично. — Бърк хвърли телефона долу. — Започва да ми писва.

— Какво, по дяволите, разпалва така тези ирландци? — попита някой. — Нима политическите убеждения? Аз например съм член на демократическата партия, обаче не се вълнувам толкова от това.

Бърк смачка цигарата и се замисли за Белини. Погледна съсирената кръв по панталоните му, която преди беше част от Белини, от тази голяма, бавно мислеща глава, в която се оказа, че е имало повече знания, отколкото Бърк бе предполагал. Белини щеше да знае какво да направи, а ако не знаеше, поне щеше да може да вдъхне увереност на тези почти обезумели мъже около него. Бърк се чувстваше напълно откъснат от своята среда и не желаеше да дава заповед, след която щеше да има още убити. Сега наистина разбра и оцени причината за ексцентричното му поведение през цялата нощ. Несъзнателно започна да трие кървавите петна по панталона си, докато някой каза:

— Кръвта не може да се премахне.

Бърк кимна. Сега разбра, че се налага самият той да отиде на балкона и да свърши с всичко по някакъв начин.

Морийн слушаше как огънят замира. Ръката на полицая, паднал от галерията, се люлееше между скамейките и от нея капеше кръв, която беше образувала червена локва. Сред звуците на стрелбата й се бе сторило, че чу звук откъм амвона.

Бакстър прошепна:

— Това беше последният ни шанс, Морийн.

Тя го чу отново — дълго задавено стенание. Отговори:

— Може би имаме още един шанс.

Дръпна се от Бакстър, който се опита да я задържи, и се изтърколи под скамейките до техния край там, където започваше спиралното стълбище на амвона. Между нея и стълбището имаше няколко фута открито пространство. Плъзна се през него и се залепи за стълбището, скрито с мраморен парапет, стиснала с ръка колоната, около която се извиваха стъпалата. Когато стигна до амвона, забеляза кървави петна на най-горните стъпала. Погледна във вътрешността и видя, че Брайън бе успял да се поизправи и да седне с гръб към мраморната балюстрада. Очите му бяха затворени и тя го гледа мълчаливо няколко секунди. Гърдите му се повдигаха и спадаха неравномерно. После Морийн изпълзя на амвона.

— Брайън.

Отвори очите си и ги спря върху нея. Тя се надвеси над него и попита тихо:

— Видя ли какво направи? Всички са мъртви, Брайън. Всичките ти верни приятели са мъртви… Останаха Лиъри, Мегън и Хики. Копелетата!

Той хвана ръката й и я стисна слабо.

— Имаш… право. А… Бакстър?

Тя кимна, после разкъса ризата му и видя дупката от куршума, който бе влязъл отгоре през рамото му. Прокара ръцете си по него и откри изходната рана на противоположния хълбок. Беше огромна и разкъсана, пълна с парченца кост и мозък.

— О, Боже… — Пое няколко пъти дълбоко дъх, за да дойде на себе си и пак запита: — Струваше ли си?

Очите му я гледаха будно и ясно:

— Престани да ми натякваш, Морийн.

Погали бузата му.

— Отец Мърфи… защо го?…

Той затвори очите си и поклати глава:

— Никога не можем да избягаме от онова, което сме били като деца… Свещениците ми вдъхват страхопочитание… — пое дъх с усилие. — Свещениците… Катедралите… Човек напада всичко, от което се страхува… Примитивната самозащита…

Тя хвърли поглед на часовника си, хвана го за рамото и леко го разтърси.

— Можеш ли да накараш Мегън и Лиъри да спрат? — Погледна към микрофона. — Ще ти помогна да се изправиш.

Не отговори. Тя отново го разтърси:

— Брайън, всичко свърши! Край! Спри това убиване!

Той поклати глава:

— Не мога да ги спра… Знаеш много добре, че не мога…

— Тогава ми кажи за бомбите. Брайън, колко са бомбите? Къде се намират? В колко часа…

— Не знам… А и да знаех… Не знам… 6,03… по-рано… или по-късно… две бомби… осем… сто… Питай Хики…

Тя го разтърси още по-грубо:

— Нещастен глупак! — и добави по-тихо: — Ти умираш.

— Защо не ме оставиш да умра спокойно — неочаквано се наведе напред и стисна ръцете й изненадващо силно. Спазъм сгърчи тялото му. Усети кръвта да изпълва дробовете му и да излиза през полуотворените му устни. — О… Господи… толкова е бавно…

Тя погледна пистолета, който лежеше на пода и го вдигна. Той я видя да го вдига с двете си ръце срещу него. Поклати глава:

— Не… Има достатъчно неща… Които те измъчват… Не поемай още едно угризение… Не и заради мен…

Тя запъна ударника:

— Не заради тебе, а заради себе си. Протегна ръка и отблъсна нейната.

— Но аз искам да е бавно…

Тя хвърли пистолета надолу по стълбите.

— Добре… Както искаш.

Огледа пода наоколо. Изпод купчина кутии с муниции измъкна пакет с превързочни материали и извади марли и бинт.

Флин рече:

— Върви си… Не го удължавай още… Така не ми помагаш…

— Нали искаш да стане бавно? — превърза двете рани и извади готова спринцовка с морфин.

Той отблъсна ръката й немощно.

— За Бога, Морийн… Остави ме да умра така, както искам… Искам да мисля… Да остана с ясно съзнание…

Тя заби спринцовката в рамото му и вкара морфина в мускула.

— Искал да мисли… — повтори, — да остане с ясно съзнание…

Той се отпусна тежко назад към стената на амвона.

— Студено е… студено… това е много лошо…

— Да… Остави морфинът да подейства. Затвори очи!

— Морийн… Колко хора накарах да… Боже мой… Какво направих през всичките… тези години?…

В очите й наедряха сълзи.

— О, Брайън… Винаги закъсняваш…

Рори Дивейн усети кръвта, която се надигаше в разкъсаното му гърло и се опита да я изплюе, обаче тя бликна отново от раната, смесена с частици от повърната храна. Премигна, за да отрони сълзите си, докато продължаваше да се катери. Ръцете му бяха станали безчувствени и се налагаше да ги гледа, за да се увери, че са хванали леденостудените скоби.

Колкото по-високо отиваше, все по-силно усещаше пулсирането на раната от рикошет в главата си. Болката обхващаше целия му череп и си помисли, че никога не беше смятал за възможно да е толкова силна. Няколко пъти изпита желание да се пусне, но образът на кръста го теглеше нагоре.

Стигна върха на заострената каменна кула и вдигна глава към издадения меден шпил, от който се издигаше кръстът. Бавно се изкатери до тях, обхвана с ръце основата на кръста и заплака, Долепил чело до студения метал. След малко вдигна глава и завърши изкачването. Разпери вцепенените си ръце на хоризонталната част на кръста и се изправи на двайсет и пет нива над града.

Бавно погледна пред себе си. От другата страна на булеварда център „Рокфелер“ се издигаше над него. Половината прозорци светеха и бяха разтворени, видя хора, които му махаха. Обърна се наляво и видя „Емпайър стейт билдинг“ да стърчи над булеварда. Завъртя се и погледна зад гърба си. Между два небостъргача видя плоската повърхност на Лонг Айлънд, който се простираше до хоризонта. Нежнозлатист отблясък се появи там, където земята се срещаше със звездното небе.

— Изгревът!

Бърк стоеше на колене върху обления с кръв под на галерията. Ранените бяха свалени с асансьора, а мъртвите, сред тях и Белини, бяха изнесени в таванското помещение отзад. Бяха останали четирима полицаи от първи взвод, които се свиваха до парапета. Снайперистът на балкона облизваше с куршуми ръбовете на балюстрадите, но от това, което се чуваше от другите галерии, му стана ясно, че много малко от неговите хора си подаваха главите, за да отговорят на огъня. Бърк завъртя полевия телефон и повика отсрещната галерия.

— Докладвайте обстановката!

Един глас отговори:

— Взводният е убит. Ранените са свалени през комина и идват попълнения, но… Какво казват от „Рокфелер“? Вече е късно.

Бърк живо си представи как комисарят Рурк повръща в мъжката тоалетна, Мъри Клайн повтаря на всички да запазят спокойствие, а Мартин хладнокръвно раздава съвети, които целят да довършат катедралата и всички вътре. Бърк хвърли поглед на часовника си. Прекалено бавно ще стане това спускане през комина. Той нареди в микрофона:

— Изнасяйте се!

— Слушам.

Бърк сигнализира на главния свързочник:

— Свърза ли се вече с кулите и тавана?

Човекът отговори:

— Таванът е под контрол. Горните части на кулите също, с изключение на някакъв клоун, който се катери по южната кула. Но долу при балкона работата е напълно сплескана. Някаква ненормална кучка, облечена като вещица или не знам какво, обстрелва вратите. Там има няколко убити полицаи. Войниците, които са влезли през другата кула, също са пострадали. Обстановката е мътна. Искаш ли да говориш с тях? Да им заповядам ли да опитат отново?

— Не. Кажи им да останат и да изчакат. Свържи ме с подземието.

Операторът прозвуча несигурно:

— Не можем да ги открием. Допреди няколко минути докладваха, че всичко е наред и после ги загубих. — Направи пауза и добави: — Виж колко е часът!

— Знам колко е часът. Всички знаят колко е часът. Продължавай да опитваш да се свържеш с подземието. Дай ми пети!

От стълбището към ризницата отговориха и Бърк попита:

— Каква е обстановката?

— Ризницата зад нас е пълна с подкрепления, обаче зад олтара могат да стрелят едновременно само по двама души. Определено не можем да стигнем до този месингов капак. Не можем да отидем при заложниците, нито те да дойдат при нас. Божичко, онези двамата наистина знаят да стрелят — той пое дълбоко дъх. — Какво става, по дяволите?

— Това, което става е, че след десет минути тази част на катедралата ще се срути. Затова изпратете всички назад към мазето на енорийския дом и оставете само двама-трима да поддържат контакт със заложниците.

— Прието.

в слушалката се чу гласът на Лангли:

— Бърк, излизай оттам, по дяволите! Незабавно!

Бърк отговори:

— Изпрати повече сапьори и хора от корпуса в подземието. Хики вероятно е задържал другите. Има поне още една бомба и той сигурно я пази като куче кокала си. Действай!

Лангли каза:

— Бомбата може да избухне всеки момент. Не можем да изпращаме повече…

Намеси се Клайн и гласът му имаше тона на човек, когото записват на касетофон.

— Лейтенант, по ваша молба ще изпратя още сапьори и полицаи в подземието, обаче вие добре разбирате, че шансовете им са…

Бърк изтръгна жицата от телефона и се обърна към мъжа до него:

— Свали всички през асансьорната шахта и не спирайте да бягате, докато не стигнете до резиденцията на кардинала.

Мъжът преметна пушката си.

— Ти идваш ли?

Бърк се обърна и зави зад ъгъла, откъдето тази галерия гледаше към южния неф. Изправи се и погледна над балюстрадата. Ъгълът на галерията блокираше линията на видимост на снайпериста и полицаите се бяха наредили на една линия на отсрещната галерия. Бърк се пъхна във въжен алпинистки хамут и започна да се изтегля, като местеше една след друга ръцете си, през широкия сто фута коридор на нефа. Един полицай от другата страна се протегна и го издърпа над балюстрадата. Двамата бързо отидоха до ъгъла, където Съливан лежеше върху гайдата си с опръскани с кръв крака и килт. И двамата се наведоха, преди да завият край ъгъла. Бърк тръгна по дължината на галерията, където бяха разположени шест коленичили снайперисти. Имаше двама убити. Той взе един перископ и огледа над балюстрадата.

Балконът бе на около три нива по-долу и оттук можеше да види колко е голям и тъмен. Високите позиции на полицаите бяха осветени от светлината на свещите. И все пак, мислеше си той, беше невероятно, че онези на балкона бяха оцелели след толкова интензивен огън и се зачуди защо бяха така благословени от съдбата.

Свали перископа и се придвижи по-надясно. Вдигна се малко по-високо и го насочи към пода отдолу. Взривената предница на бронираната кола се подаваше под козирката на балкона и той видя част от тяло, простряно отгоре — Лоугън. Двете му черни ръце стърчаха право нагоре от онова, което някога е било кабина на водача. Майор Коул и няколко души клечаха отстрани до машината. Изглеждаха мрачни, но и облекчени, че денят с ученията на Националната гвардия беше приключил.

От балкона изсвири куршум. Перископът удари Бърк в окото и хвръкна от ръцете му. Бърк се прекатури на пода.

Полицаят до него го сгълча:

— Прекалено дълго го държа вдигнат, лейтенант. Беше последният ни перископ.

Бърк изтри окото си и видя, че ръката му е покрита с кръв. Вдигна се на коляно и погледна човека, който му се стори размазан.

— Някакви новини от кулите?.

Преди мъжът да отговори, от балкона се чу бързо стакато, последвано от второ оръжие.

— Ето ти новини от кулата — мрачно измърмори мъжът. — Онази вещица не иска никой да се доближава до вратите й. — Той погледна часовника си: — Каква невероятна каша… А почти го бяхме направили, нали?

Бърк го погледна и видя, че е сержант.

— Имаш ли някаква идея?

— Цялата работа зависи от това, да се оправим с балкона, за да можем да изведем Малоун и Бакстър, и хората там да могат да пуснат ударни гранати през капака в пода, и да превърнат мозъка на онзи Хики в картофено пюре. Тогава сапьорите ще могат да обезвредят бомбите.

Бърк кимна. Изглеждаше неизбежното решение на проблема. Балконът владееше цялата катедрала и беше построен, за да я владее, ала с други цели. А Флин бе поставил на него двама смахнати.

— Какви възможности имаме да се справим с балкона?

Сержантът потри челюст.

— Ами, можем да насочим нататък прожектори от галериите, да накараме хеликоптерите да стрелят с картечници през кръглия прозорец, да минем през гипсовата решетка на тавана над балкона… Но цялата тази екипировка не е под ръка… пък и отнема време…

Бърк кимна отново.

— Да-а-а…

— Най-добрият начин е — продължи сержантът, — някой да се промъкне в този балкон през една от кулите. Ако човек успее да мине през вратата, ще разполага с пространство да маневрира, също като тях, и да си остане невидим.

Бърк кимна. Алтернативният отговор на проблема беше да се доберат до бомбата, а после да се притесняват за заложниците и снайперистите. Тогава нямаше да има значение настъпването на 6,03 часа. Той вдигна полевия телефон и попита главния свързочник:

— Какво е положението в подземието?

Мъжът отговори:

— Новият взвод е вътре. Открили са няколко влачещи се ранени, единствените оцелели. Кучетата и водачите са мъртви. Всички сапьори са напуснали, освен Питърсън, която е ранена, обаче още може да се справя. Там долу има някакъв смахнат с автоматично оръжие. Оцелелите казват, че няма начин да се доберат до останалите бомби, освен през капака в пода. — Млъкна колебливо и добави: — Слушай… Питърсън смята, че онзи тип вероятно може да взриви бомбите винаги, когато поиска… Така че аз се омитам, защото съм малко близо до предполагаемото място на взривното устройство. Връзката ще бъде прекъсната, докато не занеса таблото до някое по-безопасно място. Съжалявам, лейтенант! — Направи пауза: — Претърсват двете кули и тавана за заглушаващото устройство и ако го открият, ще имате радиовръзка. Съжалявам!

Телефонът онемя. Бърк включи радиостанция, която намери близо до краката си и въздухът се изпълни с пищене. Той я изключи. Сержантът до него констатира:

— Сега никой не може да говори с никого. Даже и да искаме, не можем да съгласуваме една атака срещу балкона, нито пък да уточним оттеглянето.

Бърк кимна.

— Май да влезем беше по-лесно — той огледа тъмната галерия. — Мястото е огромно и ми се струва здраво. Архитектът смяташе, че тази част ще остане, дори ако главните колони паднат…

Един от полицаите попита:

— Кой може да гарантира това? Може ли някой да бъде сигурен, че под тези колони няма бомби?

Той почука една от колоните. Бърк отговори:

— Ако разсъждаваме логично, нямаше да си дават труд да палят тавана, ако бяха заредили с експлозив навсякъде. Нали така?

Изгледа мъжете около себе си, но не забеляза да са успокоени от тази дедукция.

Сержантът додаде:

— Мисля, че логиката няма нищо общо с действията на тези мръсници.

Бърк погледна часовника си. 5,54.

— Щом аз оставам… и вие оставате — рече той. Влезе в южната кула и започна да слиза към нивото на балкона.

Морийн погледна часовника си и каза на Флин:

— Аз се връщам.

— Да… Не… не си тръгвай…

Сега гласът му бе много по-слаб. изтри челото му с ръка.

— Съжалявам… Не мога да остана тук.

Той кимна.

— Много ли те боли, Брайън?

Поклати глава отрицателно, в този момент тялото му се изопна. Морийн извади втора спринцовка с морфин и измъкна иглата от предпазителя. Знаеше, че при тази огромна загуба на кръв това сигурно щеше да го убие, но поне нямаше да изпитва болка. Наведе се над него, прегърна го и го целуна по устните, докато забиваше иглата в гърдите му, близо до сърцето.

Устните на Флин помръднаха срещу нейните и тя доближи ухо, за да го чуе.

— Не… Не… махни я…

Извади спринцовката и го погледна. През последните няколко минути не беше отварял очи и тя се учуди как бе разбрал… освен ако причината не беше, че я познава прекалено добре. Стисна силно ръката му и почувства на нея огромния пръстен. Попита:

— Брайън… мога ли да го взема? Ако си тръгна оттук… искам да го върна у дома…

Той дръпна ръката си и сви здраво пръсти. — Не.

— Задръж го тогава… полицията ще го прибере.

— Не… има някой, който трябва да дойде за него.

Тя поклати глава и го целуна отново. Без да каже нищо, се заспуска назад по виещите се стъпала. Брайън тихо извика след нея:

— Морийн… чуй… Лиъри… Казах му… да не стреля по теб… Той изпълнява заповедите… Слушай когато Мегън започне да стреля по вратата… Тогава бягай!…

Тя остана да лежи неподвижно върху стъпалата. След малко попита:

— А Бакстър?

— Смятай го за мъртъв… Ти можеш да вървиш… Върви…

Морийн поклати глава.

— Брайън… не трябваше да ми казваш.

Той отвори очите си и я погледна, после кимна.

— Не, не трябваше… Колко съм глупав… Постоянно греша… — Опита да се надигне и лицето му побеля от болка. — Моля те… бягай… Живей…

Гърдите му се повдигаха и отпускаха бавно. Морийн го погледа, после бавно се плъзна надолу и се претърколи през няколкото фута оголено пространство. Запълзя под скамейките и се приближи до Бакстър, който и каза:

— Исках да те последвам… но си помислих, че може би… Тя хвана ръката му и я стисна.

— Мъртъв ли е?

— Не.

Останаха да лежат един до друг мълчаливо. В 5,55 Бакстър попита:

— Мислиш ли, че той би могъл да спре Лиъри и Мегън? Тя отговори:

— Не го попитах. Бакстър кимна.

— Разбирам… Е, готова ли си да бягаме?

— Не съм убедена, че точно това искам да направя.

— Тогава защо се върна тук?

Тя не отговори. Той въздъхна: — Аз тръгвам.

Морийн стисна здраво ръката му и се взря към огромното пространство окървавен мрамор, което сякаш излъчваше своя собствена светлина. Чу отсечената стрелба на Мегън към вратите, но не се чуваше Лиъри да стреля.

— Лиъри чака нас.

— Тогава да не го караме да чака.

Той тръгна към края на скамейката. Тя продължаваше да дърпа ръката му:

— Недей!

Един полицай извика откъм стълбището зад олтара:

— Слушайте, вие задържате тук двама души. Не искам да прозвучи грубо, но бихме предпочели да си тръгнем. Идвате ли, или не?

Той си мислеше, че говори достатъчно тихо, колкото да го чуят само те, ала акустиката разнесе звука из цялата катедрала.

Два изстрела свирнаха от балкона и куршумите се удариха между скамейките и олтара. Морийн се плъзна до Бакстър и обърна лице към него.

— Остани с мен!

Той прегърна раменете й и извика към стълбището:

— Вървете! Няма смисъл да ни чакате.

Не последва отговор и Морийн и Бакстър се притиснаха един към друг в очакване на последните мигове.

Уенди Питърсън коленичи до задната стена на криптата и един санитар превърза раната на дясната й ръка. Тя сгъна и разгъна пръсти и забеляза, че започваха да се вдървяват.

— По дяволите! Санитарят предложи:

— Най-добре е да се върнеш.

Втори санитар превързваше дясната й пета. Тя огледа осветения в червено район. Повечето от първата група бяха останали назад с простреляни глави в резултат на рикошетите от пода. Останалите бяха евакуирани с рани в крайниците и хълбоците или с ребра, счупени от куршумите, които се бяха удряли в бронираните жилетки. От червената светлина бледите лица изглеждаха розови, кръвта — черна, а раните — особено страшни. Тя отново погледна пръстите си.

— По дяволите!

Новият взводен командир събра хората си до ъгъла на криптата и погледна часовника си.

— Остават осем минути — той коленичи до Питърсън. — Слушай, не знам какво очакват от мен да направя тук долу, освен да събирам тела. Защото, ако не знаеш, да ти кажа, че няма начин да се оправим с оня клоун там, лейтенант.

Тя се дръпна от санитарите и закуцука към края на свода.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Аз не мога да стрелям, нали така? Той има противогаз, а ударните гранати са изключени. Но дори ако успеем да се справим с него, няма време за обезвреждане даже на една бомба. А ние не знаем колко още има. Проклетите кучета са мъртви, а няма повече кучета…

— Добре, добре… По дяволите… толкова сме близо.

— Не — каза взводният командир, — изобщо не сме близо.

Някои от хората около него се изкашляха нервно и многозначително. Командирът се обърна към Питърсън:

— Съобщиха, че това било твое решение… и на Бърк,

вдигна полевия телефон, той мълчеше.

От тъмното се чу глас, старчески, присмехулен глас:

— Майната ви! Вървете всички на майната си!

Един изнервен млад полицай извика към него:

— Майната ти на тебе!

Командирът подаде предпазливо главата си иззад ъгъла на криптата:

— Ако излезеш с вдигнати ръце…

— О, стига глупости!

Хики се изкикоти и пусна няколко куршума към червената светлина, която се виждаше край ъгъла на криптата. Стрелбата произведе оглушителен шум в затвореното пространство и отекна далеч навътре в голямото около четвърт акър подземие. Хики извика:

— Има ли някой от сапьорите там? Отговорете!

Питърсън се приближи до ъгъла.

— Тук съм, татенце.

— Татенце? Кого наричаш татенце? Добре де, няма значение. Слушай, към тази бомба има прикрепени такива чувствителни детонатори, които могат да я накарат да се изпразни по-бързо… от Линда Лавлис. — Отново се изкикоти и продължи: — Отвратителна метафора. Както и да е, момиче. Искам да ти дам съвет, който ще оцениш като професионалист, имам предвид разрушаването, не взривяването… Докъде бях стигнал? А, да, имам много детонатори, фоточувствителни, звукови, каквито искаш. Вярваш ли ми, момиче?

— Мисля, че ни будалкаш.

Хики се засмя.

— Добре тогава, нареди на всички да си тръгват, скъпа, и хвърли една ударна граната по мен. Ако това не взриви бомбата, тогава някой сапьор може да се върне и да я обезвреди. Ти няма да можеш да го направиш с разтърсения си мозък, а аз няма да мога да му попреча с моя разтърсен мозък. Давай, момиче! Хайде да видим дали си от камък!

Уенди Питърсън се обърна към командира:

— Дай ми ударна граната и се изнасяйте.

— Другия път. Пък и знаеш, не носим такива неща в такива пространства.

Тя извади от една ножница тясна дълга кама, която използваше за рязане на пластични експлозиви, и тръгна да заобиколи ъгъла на криптата. Командирът се протегна и я дръпна назад.

— Къде, по дяволите, си тръгнала? Има повече от шейсет фута до него. Никой не може да премине такова разстояние, без да издаде звук. Ще те гръмне на място в мига, когато те чуе.

— Тогава ме прикривайте с шум!

— Забрави.

Хики извика:

— Какво следва сега, момчета? Сигурно някой ще се опита да допълзи? Мога да чуя дишане от трийсет и четири фута. Мога да помириша ченге от шейсет фута. Слушайте, господа… и дами, настъпи моментът да си тръгнете. Досаждате ми, а има неща, които трябва да свърша през последните няколко минути. Например, сега ми се пее.

Той запя цинична версия на британска войнишка песен:

Да ви го начука-а-а-ам, да ви го начукам на всички-и-и! На високите и ниските-е-е-е, да го начукам на всички ченгета и техните пушки! Да го начукам на всички свещеници и техните копелета! Затова сбогом на всички.

Аз ще ви преча и бавя, докато вие чакате да спасите Хари.

Но въпреки всичко майната ви на всички.

Уенди Питърсън върна камата и въздъхна.

— Хайде да се връщаме!

Редицата тръгна назад към отвора за коридора, като се движеха с преувеличено спокойствие, което целеше да прикрие факта, че искаха да се оттеглят светкавично. Никой не се обърна назад, освен Уенди Питърсън, която погледна два-три пъти през рамо. Внезапно тя затича приведена покрай редицата мъже към отвора.

Джон Хики се измъкна от тясното си скривалище и седна до основата на колоната, подпрял гръб към експлозива.

— Ох, най-после — той напълни лулата си, запали я и погледна часовника си. 5,56 ч. — Божичко, стана късно… — Затананика и после запя ирландска приспивна песен: — „На-а-ани, на-а-нкай, нани-на, тихо сега, не плачи…“

Командирът на шести взвод се катереше по металните скоби на върха на южната кула с въже, вързано за колана. Движеше се тихо в студената тъмна нощ, докато стигна на пет фута под Рори Дивейн, който все още висеше закачен за хоризонталната част на кръста. Полицаят извади пистолета си.

— Хей, Исусе! Не мърдай, или ще ти надупча задника!

Дивейн отвори очи и погледна надолу зад себе си.

командирът вдигна пистолета си.

— Въоръжен ли си?

Дивейн поклати глава. Командирът успя да разгледа окървавеното му лице на нощните светлини.

— Май здравата си пострадал, знаеш ли? Дивейн кимна.

— Сега слизай. Леко и внимателно. Дивейн поклати глава.

— Не мога.

— Не можеш ли? Ти се качи там, копеле! Сега слизай! Няма да вися цял ден тук и да те чакам.

— Не мога да помръдна.

Взводният командир се сети, че половината свят сега го гледа по телевизията, и изобрази на лицето си загриженост. После се усмихна добродушно на Дивейн.

— Мамка ти, задник такъв! За два цента съм готов да завра този пистолет между краката ти и да изстрелям топките ти в орбита около земята. — Той хвърли поглед към сградата на център „Рокфелер“ и показа на камерите решително изражение. Направи още една крачка нагоре. — Виж какво, ангелче, качвам се с въже и ако изсереш някое лайно, кълна се в Бога, педераст скапан, ще изхвърчиш оттук.

Дивейн се загледа в приближаващата се черна фигура.

— Вие, американците, се изразявате много странно.

Командирът се засмя и се изкачи над ръба на шпила. Хвана се с ръце за основата на кръста.

— Печено момче си. Задник си, но си готин. Не мърдай!

Той заобиколи странично и се издърпа нагоре, докато главата му дойде на едно ниво с рамото на Дивейн. Протегна се и прекара въже около тялото му.

— Ти ли си онзи тип, който изстреля фойерверките? Дивейн кимна.

— Истински циркаджия си, нали, малкият? Какво още друго можеш да правиш? Да жонглираш? — Той завърза края на дългото въже за върха на кръста и каза с малко по-тържествен глас: — Сега ще трябва да се спуснеш надолу. Аз ще ти помогна. Мозъкът на Дивейн беше почти вцепенен, но все пак усети, че нещо не беше наред. Имаше нещо абсурдно в това да висиш на такава височина в най-развития в технологично отношение град в света и да те накарат да слизаш ранен с въже, за да те спасят.

— Извикай хеликоптер!

Командирът бързо го погледна. Дивейн се вгледа в очите му:

— Искаш да ме убиеш!

— Какво, за Бога, говориш? Рискувам скапания си живот, за да те спася, лайнар такъв! — Той прати една усмивка към „Рокфелер“. — Хайде. Слизай!

— Няма.

Командирът чу шум и погледна нагоре. Един хеликоптер на противопожарната охрана се появи над главите им и започна да се снижава към върха на кулата. От перките ги блъсна студена вълна. Видя някакъв мъж, омотан с въжета, да се подава от вратата със стол. Командирът се закрепи с ръце за кръста и повдигна Дивейн така, че почти опря лице в неговото. Вгледа се отблизо в заледеното посиняло лице на младия мъж. Кръвта бе почти замръзнала на кристали в червената му коса и блестеше на светлината. Огледа раната на гърлото му и другата на челото.

— Здравата си надупчен. Би трябвало да си мъртъв, нали ти е ясно?

— Аз ще живея.

— Там долу слагат телата на мои приятели в найлонови чували.

— Не съм стрелял нито веднъж.

— Аха… Хайде, ще ти помогна да седнеш.

— Как бих могъл да извърша убийство на такова място?

Командирът въздъхна дълбоко и от устата му излезе облак пара.

Човекът от хеликоптера сега беше на около двайсет фута над тях и пусна стола, който висеше на въже, на няколко фута от двамата мъже. Командирът постави ръцете си върху раменете на Дивейн.

— Хайде, рижия. Довери ми се. — Той посегна и приближи стола до Дивейн, завърза го в него и му препоръча: — Не гледай надолу — и махна на хеликоптера да тръгва.

Хеликоптерът се издигна и Дивейн се отдели от върха на кулата. Тялото му описа широка дъга на фона на проясняващото се небе. Командирът видя как издърпаха въжето и Дивейн изчезна в хеликоптера. Обърна се и погледна назад към център „Рокфелер“. От прозорците се бяха надвесили хора, цивилни и полицаи, и чу възторжени възгласи. Полетяха хартиени късчета и се понесоха по вятъра. Той изтри насълзените си очи и махна с ръка към сградата, преди да тръгне надолу.

— Привет, задници! Гледайте да изпишете името ми правилно. Здрасти, Клайн, педераст такъв, аз съм герой!

Бърк изтича надолу по стълбището на южната кула и стигна до група войници и полицаи на тъмната площадка пред балкона. Попита:

— Каква е ситуацията?

Никой не побърза да отговори, после един полицай каза:

— Изпозастреляхме се един друг в тъмното — посочи шест тела, подредени край стената.

— Исусе Христе… — Бърк погледна към другия край на коридора и видя надупчена като решето врата, която висеше на пантите си.

Друг полицай се обади:

— Стой далеч от тази врата.

— Да, това ми стана ясно веднага.

Кратък откос удари вратата и всички се свиха, за да се предпазят от куршумите, които рикошираха и се удряха в дебелото стъкло на прозорците. Един от войниците изстреля цял пълнител към вратата.

Чу се пукането от оръжието на снайпериста. Бърк не можеше да си представи, че има още нещо останало, по което да се стреля.

Уенди Питърсън изтича до горното стъпало на ризницата зад олтара. Дишаше тежко, раната в петата кървеше. Викна назад към площадката на криптата, където бяха останали двама полицаи:

— Имате ли ударна граната?

Един от мъжете вдигна рамене и й хвърли голяма черна метална капсула. Тя предпазливо се подаде и погледна надясно. Имаше около трийсет фута между нея и заложниците под скамейките. От лявата й страна, откъм задния край на светилището, я деляха пет фута от одраскания от куршуми метален капак в пода. Запита се колко може да е тежък този капак. Накъде се отваря? Къде трябва да го хване, за да го вдигне? Отново се обърна назад към площадката на криптата.

— Ами заложниците?

Един от полицаите отговори:

— Не можем да им помогнем. Те трябва да хукнат, когато решат, че са готови. Ние сме тук, в случай че успеят и са ранени… Но едва ли ще успеят. Ние също може да не успеем, ако се размотаваме още малко тук — той се изкашля. — Хей, сега е пет и петдесет и седем. Онези бомби могат ли да избухнат преди шест и три минути?

Тя махна към бронзовия капак:

— Имам ли някакви шансове?

Мъжът погледна окървавените стъпала и несъзнателно докосна ухото си, което бе разкъсано от снайпериста на балкона. Беше изстрел, дошъл от повече от сто ярда, при това в полумрак.

— Шансовете ти да стигнеш капака са добри, около петдесет процента. Но шансовете ти да го отвориш, да пуснеш тази граната, да изчакаш да се взриви и после да влезеш, са по-малки от нула.

— Тогава, значи, да оставим всичко да се срути?

— Никой не може да ни обвини, че не сме опитали — той прокара крака си по лепкавата кръв на площадката. — Зарежи!

Тя поклати глава.

— Ще се навъртам тук, човек никога не знае какво може да се случи.

— Аз знам какво ще се случи, лейтенант. И това не е подходящото място човек да остане, когато то се случи.

Два куршума звъннаха в бронзовия капак и рикошираха към олтара на Дева Мария. Друг куршум удари гипсовия таван десет нива по-горе. Питърсън и двамата полицаи вдигнаха глава към необятния мрак и се отдръпнаха, за да избягнат парчетата откъртен гипс. Секунда по-късно една от кардиналските шапки, закачени над криптата, падна на площадката до един от полицаите. Мъжът я вдигна и разгледа червения пискюл. Гласът на Лиъри изкрещя радостно от балкона:

— Ударих един кардинал, в полет, в тъмното. Божичко, нищичко не изпускам! Нито една цел!

Полицаят захвърли шапката настрана.

— Прав е.

Питърсън каза:

— Аз ще говоря със заложниците. Вие също можете да тръгвате.

Единият от мъжете хукна по стъпалата надолу към вратите на ризницата. Другият се качи горе при нея.

— Лейтенант — той погледна окървавената и зацапана превръзка на босия й крак, — за около шейсет секунди може да се стигне до подземието на енорийския дом…

— Добре.

Мъжът се поколеба, после се обърна и тръгна към ризницата.

Питърсън седна на най-горното стъпало и извика на Бакстър и Малоун:

— Как сте?

Морийн отговори:

— Върви си.

Питърсън запали цигара.

— Всичко е наред… Имаме още време… Веднага, щом се почувствате готови… Помислете си!

Тя продължи да им говори тихо, докато секундите изтичаха.

Лиъри пусна по един изстрел към четирите галерии, смени позицията, стреля към статуята на Свети Патрик, придвижи се странично, избра си една запалена свещ, стреля и я видя да хвръква във въздуха. Придвижи се по диагонал над скамейките, спря се там и пусна два куршума към кобалтовосиния прозорец, който се издигаше от източния край на архиепископската ризница. През счупеното стъкло се показа по-светлосиньото на настъпващото утро.

Лиъри застана зад една надупчена скамейка близо до тръбите на органа и насочи вниманието си към светилището — изхода на стълбището, бронзовия капак и скамейките за духовните лица. Раздвижи ръката си, която беше ударена от шрапнел, и разтри бузата си, одрана от сачма. Поне две от ребрата му бяха счупени от куршуми, ударили бронираната жилетка.

Мегън стреляше към всяка от вратите, променяйки последователността и продължителността на всеки откос. Беше застанала на пътеката на няколко фута под Лиъри и гледаше двете врати отляво и отдясно. Ръцете и раменете й бяха покрити с кръв от удари на шрапнели и сачми, а дясното й рамо имаше рана от куршум и бе напълно изтръпнало. Внезапно почувства отпадналост и гадене и се облегна на една скамейка. После се изправи и каза на Лиъри:

— Те даже не опитват.

Лиъри отвърна:

— Стана ми скучно.

Тя се засмя слабо:

— Ще разпердушиня онези скамейки и ще изкарам ония двамата навън. А ти ги гръмни на място.

— След около шест минути половината катедрала ще падне върху тях… или пък аз ще ги застрелям, ако тръгнат да бягат. Не разваляй играта! Потърпи малко. Тя коленичи на пътеката и вдигна пушката си.

— Ами ако полицаите намерят бомбите?

Лиъри погледна към светилището.

— Съмнявам се, че могат да се справят с Хики… Както и да е… Правя онова, което ми е заповядано, да пазя онзи капак и двамата заложници да не избягат.

Тя се прицели в скамейките и изкрещя:

— Искам да я видя как умира, преди да умра аз. Сега ще ги подгоня навън, а ти ще ги гръмнеш. Готов ли си?

Лиъри впи очи в Мегън. Силуетът й се очертаваше от светлината на свещите и огньовете отдолу. Той каза с тих замислен глас:

— Всички са мъртви, Мегън, освен Хики, Малоун и Бакстър. И тримата ще умрат при експлозията. Това означава, че ще останем само ние двамата.

Тя се завъртя светкавично и се взря в бездънния мрак към мястото, откъдето идваше гласът му. Той продължи:

— Нали разбираш, аз съм професионалист. Както ти казах, правя, което ми е наредено, нито повече, нито по-малко, а Флин ми нареди да внимавам особено много за тебе и Хики.

Тя поклати невярващо глава:

— Джак… не можеш… Не и след като ние… — Засмя се. — Да, разбира се… Не искам да бъда заловена… Брайън го знаеше… Направил го е заради мен. Тогава, давай, направи го. По-бързо!

Той вдигна пистолет, прицели се в тъмния силует и бързо изстреля два куршума в челото й. Тялото й отхвръкна назад, изтърколи се по пътеката и се спря до сержанта, когото беше убила.

Бърк застана по чорапи, опрял гръб досами вратата откъм кулата. Под мишница стискаше къс дебел гранатомет. Затвори очи срещу светлините на града, които влизаха през счупените прозорци, и се опита да успокои дишането си. Мъжете в помещението стояха напълно неподвижни и го гледаха. Бърк чу да долитат далечните звуци от разговор между мъж и жена, последвани от два пистолетни изстрела. Бързо се завъртя, влезе през вратата и хукна по страничната пътека край стената, после веднага легна по корем по средата на наклона. Някъде откъм тръбите на органа чу дишане. Дишането внезапно спря и един мъжки глас каза:

— Знам, че си тук.

Бърк остана неподвижен. Гласът продължи:

— Мога да виждам в тъмното. Мога да помириша това, което ти не можеш. Чувам всичко. Мъртъв си.

Бърк знаеше, че се опитва да го докара до паника и не се справяше толкова зле. Беше добър. Дори при такава затегната ситуация оставаше хладнокръвен.

Претърколи се по гръб, вдигна глава и погледна над парапета към катедралата. Кабелът, който държеше най-близкия до балкона полилей, леко се полюляваше, докато лебедката на тавана го повдигаше. Полилеят се вдигна на едно ниво с балкона и Бърк видя седналия на него войник. Беше насочил пушка към балкона. Изглеждаше като жива примамка. Живи, той ги искаше живи. Бърк напрегна мускули.

Лиъри стреля и тялото на полилея отхвръкна. — Бърк скочи на крака, насочи гранатомета натам, откъдето бе дошъл звукът от изстрела, и изстреля единствената си „жилеща“ граната. Стотици иглички забръмчаха в тихото пространство и се пръснаха по различни траектории. Чу се остър вик, незабавно последван от пламване на цевта, което Бърк видя с ъгъла на окото си, докато се хвърляше към пода. Мощен удар в гърба на бронираната жилетка го отпрати с главата напред към стената и той се свлече на пътеката. Откъм скамейките изсвистя друг куршум и мина на инчове над главата му.

Бърк остана да лежи неподвижно. Усещаше в центъра на гръбначния си стълб силна болка, която започна да се разпространява към краката и ръцете му. Още няколко куршума се забиха около него. Стрелбата смени посоката си и се насочи към вратите. Бърк се опита да припълзи до някое друго място, но установи, че не може да се движи. Опита се да стигне пистолета, пъхнат в колана му, ала ръката му успя да направи само кратки спазматични движения.

Огънят отново се върна към него и един куршум одраска ръката му. Челото му кървеше там, където го беше ударил в стената. Болезнените пулсации тръгваха от очите и стигаха до тила. Усети как загубва съзнание, после чу ясно звука от презареждане на пушка. Гласът попита:

— Мъртъв ли си, или искаш скоро да умреш? Лиъри вдигна пушката си, но непрестанната режеща болка в десния му крак го принуди да я свали. Седна на централната пътека, нави крачола на панталона си нагоре и прокара пръсти по пищяла. Намери малката дупчица, откъдето беше влязла иглата. Премести ръка по прасеца и напипа изходната рана, малко по-голяма, с парченце кост, което се подаваше от плътта.

— По дяволите!

Повдигна се на коляно и изпразни пушката си към вратите и страничните пътеки, свали гумената маска от лицето си и махна противогаза от врата си.

Разкъса дългата си мантия и избърса пушката открай-докрай, докато пълзеше надолу по централната пътека. Постави пушката в топлите ръце на Мегън, бръкна под предната скамейка и извади друга пушка. Изправи се, подпря се на края на скамейката и после седна. Лиъри извика:

— Мартин! Там ли си?

Последва тишина, после един глас се обади от репетиционната зала на хора:

— Тук съм, Джак. Сам ли си?

— Да.

— Кажи на полицията, че се предаваш.

— Добре. Ела тук! Сам.

Мартин бързо излезе на балкона, светна фенерче, и тръгна в мрака към централната пътека. Прекрачи тялото на Мегън.

— Здрасти, Джак — той се приближи до Лиъри и влезе между скамейките. — Хайде, дай ми това. Браво! Добро момче — взе пушката и пистолета на Лиъри, после извика: — Обезоръжен е.

От двете кули на балкона приближиха предпазливо полицаи. Мартин им викна:

— Всичко е наред, този човек е мой агент — Мартин се обърна към Лиъри и го погледна с досада. — Малко подрани, Джак.

Лиъри каза през стиснати зъби:

— Ранен съм.

— Наистина ли? Изглеждаш ми добре. Лиъри изруга.

— Фицджералд започна да се превръща в проблем и трябваше да я очистя при първа възможност. После някой влезе на балкона и хвърли „жилеща“ граната. В пищяла ми се заби игла. Сега разбра ли?

— Наистина, неприятно… но аз не виждам никого тук… Трябваше да почакаш.

— Върви на майната си!

Мартин насочи фенерчето към крака на Лиъри. Подобно на толкова много убийци, Лиъри не можеше да понася болката, помисли си той.

— Да, може наистина да те боли.

Протегна ръка и докосна раната. Лиъри извика от болка.

— Хей! Господи… Боли, сякаш иглата е още вътре.

— Напълно е възможно — Мартин погледна надолу към светилището. — А Малоун и Бакстър?…

Един полицай викна от страничната пътека:

— Стани!

Лиъри постави ръцете си на скамейката пред себе си и се изправи. Каза на Мартин:

— И двамата са под скамейките в светилището.

Лампите на балкона светнаха и осветиха цялото наклонено пространство от надупчени скамейки, изгорели шкафове и дълбоко набраздени пътеки. Тръбите на органа блестяха там, където бяха ударени от куршуми, над тях се виждаше непокътнатият прозорец-розетка. Лиъри се огледа и подсвирна:

— Все едно съм минал между капките — той се усмихна. Мартин махна нетърпеливо с ръка:

— Не разбрах за Бакстър и Малоун. Мъртви са, нали?

Полицаите прекрачваха телата и минаваха между скамейките. Вървяха предпазливо с вдигнати пистолети и пушки. Лиъри автоматично постави ръце на главата си и каза на Мартин:

— Флин ми нареди да не я убивам, а аз не можех да стрелям по Бакстър без риск да засегна и нея…

— Флин? Ти работиш за мен, Джак.

Лиъри избута Мартин и мина покрай него на пътеката.

— Ти заповядваше, и той заповядваше… Правя само онова, което ми се казва, и за което ми се плаща…

— Но аз давах парите, с които ти плащаше на Флин.

Лиъри впи поглед в очите на Мартин:

— Флин никога не ме мамеше. Каза ми, че този балкон ще се превърне в ад и беше така. А ти ми каза, че, как точно го формулира, „ще бъде сравнително безопасно“.

Гласът на Мартин прозвуча свадливо:

— Що се отнася до мене, ти не изпълни нашия договор. Ще трябва да променя сумата на последното заплащане.

— Слушай, мръсник такъв…

Двама полицаи се хвърлиха към него и извиха вдигнатите му ръце. Грубо ги събраха зад гърба му и щракнаха белезниците. Блъснаха го на пода и той простена от болка. Докато го претърсваха, обърна глава към Мартин и каза:

— Ако долу са успели да хванат или убият Хики, тогава така или иначе ще се справят и с бомбите. Ако пък не са успели, катедралата ще се взриви и все пак ще получиш, което искаш.

Мартин забеляза Бърк, който приближаваше към тях, подкрепян от двама полицаи. Изкашля се предупредително:

— Добре, Джак. Достатъчно.

Лиъри очевидно беше засегнат.

— Останах тук достатъчно, за да бъда убит. За Бога, Мартин, минава шест. Огледай се наоколо, не ти ли стига това?

— Млъкни!

Двамата полицаи изправиха Лиъри на крака.

— Този крак… Странно… сякаш гори…

Мартин не каза нищо. Лиъри го погледна втренчено.

— Какво си направил?… О, не!

Мартин му намигна, обърна му гръб и се отдалечи. Един полицай вдигна мегафон и извика:

— Полиция на балкона! Всичко е чисто! Господин Бакстър, госпожице Малоун, бягайте! Бягайте насам!

Бакстър вдигна глава и погледна Морийн.

— Това Лиъри ли беше?

Тя направи усилие да се усмихне.

— Започваш да се учиш. — Чу имената им, произнесени през мегафона още веднъж. — Не съм сигурна… — притисна лице към бузата му и двамата се прегърнаха още по-здраво.

Уенди Питърсън надникна зад олтара и видя осветения балкон. Видя и полицаи, които ходеха между скамейките. Без да поглежда часовника си, знаеше, че остават не повече от три минути — дори по-малко, ако бомбата беше настроена да избухне по-рано. А тя не можеше да си спомни случай, в който някое взривно устройство да е настроено за по-късно от обявения срок.

Изтича към бронзовия капак, като едновременно издърпваше иглата на детонатора, и викаше назад към скамейките:

— Бягайте! Бягайте!

Наведе се и вдигна с една ръка тежкия бронзов капак.

Морийн се изправи и погледна първо Уенди Питърсън, после осветеното пространство на балкона горе. Бакстър се изправи до нея. Мегафонът ревеше:

— Бягайте! Бягайте насам!

Хукнаха нататък, но Морийн внезапно свърна настрани и се втурна нагоре по стъпалата на амвона. Сграбчи ръцете на Флин и го повлече надолу по стълбата. Бакстър се качи след нея и я задърпа за ръката. Тя се обърна:

— Той е жив. Моля те!

Бакстър се поколеба само миг, после прехвърли Флин върху раменете си и заедно хукнаха към мястото за даване на причастие. Уенди Питърсън ги изчака мълчаливо, докато стигнаха на такова разстояние по централната пътека, където смяташе, че ще бъдат в безопасност, ако гранатата взриви бомбата. Тя освободи предпазителя и пусна гранатата в дупката. Затръшна капака и се отстрани на няколко фута, запушила ушите си с ръце.

Гранатата експлодира, откъсна бронзовия капак от пантите му и го хвърли високо във въздуха. Ударната вълна мина през катедралата и подът на светилището под краката й се разтърси. Всичко сякаш беше замръзнало, докато тя очакваше втората експлозия, но не последва нищо, освен пищене в ушите й. Спусна се по стълбата през облака дим.

Бърк бавно се приближи към Мартин, след като ударната вълна мина през балкона. Мартин каза:

— Ах, лейтенант Бърк, каква изненада. Мислех си, че ще бъдеш… ъ-ъ, някъде другаде. Изглеждаш ужасно. Ходиш странно. Къде са ти обувките? — Той провери часовника си. — Две минути… Дори, мисля, по-малко. От тук гледката е великолепна. Имаш ли камера, с която да го запишем? Такова нещо не се повтаря — взря се над рамото на Бърк към светилището. — Погледни великолепното ковано желязо, мрамора. Прекрасно. След три минути ще изглежда точно като Ковънтри — погали ревера на палтото си и се обърна към Бърк: — Виждаш ли? Аз си пазя карамфила. А къде е твоят? — той погледна пак тревожно към светилището. — Какво смята да прави тази луда жена? Обърни се, Бърк! Не изпускай това!

Мартин бутна Бърк, за да мине покрай него и отиде до парапета. Видя Бакстър и Морийн да се приближават в компанията на майор Коул и четирима войници. Безжизненото тяло на Брайън Флин беше поставено на носилка, носена от двама войника. Мартин каза на Бърк:

— Губернатор Дойл ще бъде доволен от момчетата си. Кметът Клайн ще ти бъде ужасно ядосан, Бърк — и се провикна надолу: — Хари, стари приятелю! Тук съм, горе! — той размаха ръка. — Отлично се справихте вие двамата. — Обърна се и погледна Лиъри, който, почти загубил съзнание, бе изнесен на носилка в репетиционната зала. Обърна се към Бърк: — Балистичната експертиза ще покаже, че пушката, която взех от него, не е изстреляла и един куршум, и не е убил никого. Той, обаче, е убил онази млада дама в момента, в който, както се изразявате вие, му е паднала сгода. Е, поне така го е направил да изглежда. Ако го съдят, ще бъде оправдан — Мартин погледна пак през рамото си. — Довиждане, Джак. Ще се видим по-късно в болницата — той викна на един взводен командир: — По-внимателно с този човек, той работи за мен. — Отново се обърна към Бърк: — Твоите хора са в лошо настроение. Сега идва моментът на разкриване на загадките… Бърк? Слушаш ли ме, Бърк? Бърк — хвърли поглед на часовника си, после към светилището и продължи в друга посока: — Проблемът на твоите хора е, че им липсва стрелкова дисциплина. Първо стрелят, после задават въпроси, великолепна традиция. Ето защо отец Мърфи виси прострелян от една стълба в кулата под камбанарията… О, не знаеше ли това, Бърк?

Мартин отиде до самия парапет и постави ръцете си върху него. Погледна право надолу. Сега виждаше само гърбовете на Бакстър и Морийн. Флин лежеше на пода до тях, а някакъв санитар се бе надвесил над него. Забеляза, че Бакстър беше обгърнал раменете на Морийн, а тя се бе облегнала на него.

— Ела да видиш, Бърк. Станали са приятели. — Той извика надолу: — Хари, стари дяволе. Госпожице Малоун. Наведете се, скоро тук всичко ще се разхвърчи. — Обърна се назад към Бърк: — Чувствам известни угризения, че осигурих на празника присъствието на Бакстър пред катедралата… Ако можех да предположа, че ще се окаже толкова рисковано…

Бърк застана до Мартин и се надвеси над парапета. Чувствителността беше започнала да се връща в крайниците му и вцепенението бе заменено от особено усещане, сякаш го полазваха мравки. Погледна насреща и се съсредоточи върху светилището. На скамейките лежеше мъртъв полицай, а от дупката се виеше черен дим. Върху чернобелия мраморен под бяха разпръснати зелени карамфили и стотици парчета цветно стъкло, които хвърляха отблясъци. Дори от това огромно разстояние се виждаха петната кръв по олтара и следите от куршуми. Полицаите на балкона се бяха умълчали и един по един започнаха да идват до парапета. Кулите и таванът бяха опразнени и повечето полицаи напускаха сградата през единствения неминиран изход — разбитите церемониални двери. Някои се бяха струпали на дългите западни галерии, далеч от вероятното място на действие на взрива. Те бяха насочили очи към светилището в хипнотизирано очакване. Бърк погледна часовника си: 6,02, плюс-минус трийсет секунди.

Уенди Питърсън освети с фенерчето си лицето на Хики и заби камата си в гърлото му, обаче той вече беше мъртъв. Все пак от носа, устата и ушите му не течеше кръв. Езикът му не се подаваше и липсваха разкъсани капиляри, характерни за смъртта, настъпила от ударна граната. Всъщност, помисли си тя, лицето му изглежда блажено, почти усмихнато — като на човек, умрял тихо в съня си.

Насочи фенерчето към основата на колоната и светна лампата на миньорската си каска.

— Фоточувствителни, грънци — каза на глас. — Лъжлив дъртак. — Продължи да си говори, както правеше винаги, когато сама обезвреждаше бомба. — Добре, Уенди, глупачко такава, едно по едно… — тя пое дълбоко въздух и почувства миризмата на експлозива да изпълва разширените й ноздри. — Имаш цялото време на света… — Прокара внимателно ръце по засипания с пръст експлозив, опитвайки се да открие мястото, където вероятно бе вграден часовникът. — Направен е да изглежда като камък… Хитро! всичко е загладено… добре. — Свали часовника си и го залепи за експлозива. — Деветдесет секунди, Уенди… Прекалено късно, за да избягаш… глупачка такава. — Тя режеше с ножа си, като правеше разрезите наслуки. — Можеш да направиш само още няколко разреза — Пъхна ръка в дупката, но не напипа нищо. Раната в ръката вдървяваше пръстите й.

— Шейсет секунди… Времето лети, когато… — залепи ухо до експлозива и се ослуша, но не чу нищо, освен пулсирането на кръвта в главата си. — … Когато човек се забавлява.. Добре, да срежем тук… Добре! Божичко, внимавай! И тук няма… Къде си го поставил, татенце? Къде е това тиктакащо сърце? Режи тук, Уенди! Няма значение дали вярваш в звездата си… Ето… Ето! Това е!

— Тя започна да отделя експлозива, а с камата разширяваше разреза. Показа се циферблатът на будилник, който силно тиктакаше. — Добре… Показва 6,02. По моя е 6,02. Време на взривяване, 6,03… Играеш честно, татенце. Добре! — Искаше й се да изскубне часовника, да издърпа жиците, или да разбие стъклото на часовника и да премести стрелките, обаче това в повечето случаи взривяваше механизма. — Спокойно, вече направи толкова много… — Мушна ръката си в експлозива и прокара дългите си вкочанени пръсти през гъстата влажна субстанция. Внимателно опипа, за да открие други детонатори зад часовника. — Бавно пъхай ръката си в това нещо, Питърсън! Постави ръка зад часовника… Ето… прост механизъм… Откъде се изключва? Хайде… 6,03… По дяволите! По дяволите! Още не звъни… Още

няколко секунди… Спокойно, Уенди. Мили Боже, спокойно, спокойно…

Чу се силен звън и Уенди Питърсън го слушаше с мисълта, че е последният звук, който някога щеше да чуе.

Мъртва тишина падна над катедралата. Мартин опря скръстените си ръце на парапета, без да откъсва очи от светилището. Почука с пръсти по стъклото на часовника си.

— Колко показва твоят, Бърк? Не е ли късно? Какъв е проблемът?

В енорийския дом и резиденцията на кардинала хората се бяха отдръпнали от облепените със скоч прозорци. На всички покриви около катедралата полицаи и журналисти стояха неподвижни. Пред телевизорите по домовете и нощните барове хората наблюдаваха броячите, изправени на тихия екран на фона на катедралата, гледана от въздуха. Картината ставаше все по-светла с настъпването на утрото. В църкви и синагоги, където богомолците бяха останали на нощното бдение, хората погледнаха часовниците си. 6,04 часа.

Уенди Питърсън излезе бавно от дупката и отиде до средата на светилището, зажумяла от ярката светлина. Тя държеше нещо в двете си ръце, гледа го дълго време, после бавно вдигна глава към галериите и балкона. Лицето й бе много бледо, гласът й беше тих и колеблив, обаче се понесе през цялата смълчана катедрала.

— Взривното устройство…

Вдигна часовник, свързан с четири жици към няколко големи, облепени заедно батерии. От тях излизаха още четири жици. Тя го вдигна по-високо, сякаш беше потир, а с другата си ръка показа четири дълги цилиндрични детонатора, които беше отрязала от жиците. По целия механизъм все още висяха късчета бял пластичен експлозив и в тишината на катедралата цъкането на часовника отекваше като гръм. Тя прокара език по пресъхналите си устни и викна:

— Всичко е чисто!

Никой не изръкопляска, никой не извика от радост, в тишината се чу колективна въздишка, после някой захлипа.

Тишината беше внезапно разцепена от дълъг пронизителен писък и едно тяло полетя с главата надолу от балкона. То се разби със силен трясък на пода пред бронетранспортьора.

Морийн и Бакстър се обърнаха към неестествено проснатото тяло. Около главата му бързо се разрасна локва кръв. Бакстър прошепна:

— Мартин.

Бърк мина със залитане под козирката на балкона. Пълзящите тръпки по гърба му бяха преминали в тъпа болка. Покрай него изнесоха носилка и той за миг видя лицето на Брайън Флин, но не можа да разбере дали е жив или мъртъв. Продължи, докато стигна до тялото на Мартин. Вратът му беше прекършен, очите — изцъклени, а върхът на езика се подаваше навън, прехапан от зъбите. Бърк запали цигара и хвърли клечката върху лицето му.

Обърна се и отправи блуждаещ поглед към огромния почернял бронетранспортьор и овъглените тела върху него. После остана да гледа хората, които се движеха наоколо, разменяха бързи реплики и вършеха задълженията си. Всичко изглеждаше толкова далечно, сякаш гледаше през нефокусиран телескоп. Огледа се за Бакстър и Малоун, но те бяха изчезнали. Разбра, че няма какво да прави в този момент и от това му стана неизразимо леко.

Тръгна безцелно по централната пътека и видя Уенди Питърсън, която стоеше сама и изглеждаше като него не на себе си. Бледа слънчева светлина се процеждаше от счупения прозорец над източния край на архиепископската ризница. Тя сякаш нарочно беше застанала под лъча от танцуващи прашинки. Докато минаваше покрай нея, й рече:

— Отлична работа.

Тя вдигна очи към него.

— Бърк…

Той се обърна и видя, че беше вдигнала детонаторния механизъм. Заговори, обаче му се стори, че всъщност думите й не бяха отправени към него.

— Часовникът работи… Виждаш ли? А не е възможно всичките батерии да са изтощени… Връзките бяха здрави… Има четири отделни детонатора… но те изобщо не…

Изглеждаше почти отвратена, помисли си той, от това, че физичните закони, в които бе вярвала, не бяха подействали.

Той промърмори:

— Но ти… ти беше… Тя поклати глава.

— Не. Слушай какво ти казвам! — Погледна го в очите: — Закъснях с около две секунди… Той иззвъня… Чух го, Бърк… Наистина. После имах някакво особено чувство… Сякаш усетих нечие присъствие. Знаеш ли, реших, че съм умряла и не беше толкова страшно. Хората смятат… Хората в моята работа смятат, че когато ние работим, ангел седи на рамото ни. Всемогъщи Боже, на моите рамене имаше цял полк ангели!

Край

Читателите на „Катедралата“ са прочели и:

РЛ: Шифърът на Леонардо 5,3

от Дан Браун

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Еврика 5,1

от Уилям Дийл

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Метеоритът 5

от Дан Браун

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Ген 5

от Майкъл Крайтън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДК: Аз, детективът 5

от Нелсън Демил

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Обречен на мълчание 5

от Нелсън Демил

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
СФ: Пясъчна буря 5,3

от Джеймс Ролинс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ХБ: Черното ехо 5,2

от Майкъл Конъли

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Цифрова крепост 4,9

от Дан Браун

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Непознат в огледалото 5

от Сидни Шелдън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Насън и наяве 5,1

от Сидни Шелдън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Кръвна връзка 5,3

от Сидни Шелдън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Звездите светят над нас 5,3

от Сидни Шелдън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Лекарки 5,1

от Сидни Шелдън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Греховете на светците 5

от Сидни Шелдън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
КК: Колекционерите 5

от Дейвид Балдачи

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДР: Място за убиване 5,3

от Лий Чайлд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДК: Частен клуб 4,9

от Нелсън Демил

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Адвокат на улицата 5,1

от Джон Гришам

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДК: Полет 800 5,1

от Нелсън Демил

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ХБ: Трафик 5,2

от Майкъл Конъли

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Мейдей 5,1
от
- Нелсън Демил
- Томас Блок
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ФМ: Проклятието на Пандора 5,2

от Джак Дю Брул

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ТМ: Кръв 5,3

от Майкъл Конъли

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ФМ: Мината на цар Соломон 4,5

от Джак Дю Брул

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
27 5,3

от Уилям Дийл

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДК: Играта на лъва 5

от Нелсън Демил

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ТУ: Ако утрото настъпи 5,2

от Сидни Шелдън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
МХ: Адвокатът с линкълна 5,2

от Майкъл Конъли

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ПБ: Дъщерята на генерала 4,8

от Нелсън Демил

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

Нелсън Демил
Катедралата (58)

Катедралата

Книга V
Нападението

РЛ: Шифърът на Леонардо 5,3

Еврика 5,1

Метеоритът 5

Ген 5

ДК: Аз, детективът 5

Обречен на мълчание 5

СФ: Пясъчна буря 5,3

ХБ: Черното ехо 5,2

Цифрова крепост 4,9

Непознат в огледалото 5

Насън и наяве 5,1

Кръвна връзка 5,3

Звездите светят над нас 5,3

Лекарки 5,1

Греховете на светците 5

КК: Колекционерите 5

ДР: Място за убиване 5,3

ДК: Частен клуб 4,9

Адвокат на улицата 5,1

ДК: Полет 800 5,1

ХБ: Трафик 5,2

Мейдей 5,1

ФМ: Проклятието на Пандора 5,2

ТМ: Кръв 5,3

ФМ: Мината на цар Соломон 4,5

27 5,3

ДК: Играта на лъва 5

ТУ: Ако утрото настъпи 5,2

МХ: Адвокатът с линкълна 5,2

ПБ: Дъщерята на генерала 4,8

Нелсън Демил Катедралата (58)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга VНападението

РЛ: Шифърът на Леонардо 5,3

ДК: Аз, детективът 5

СФ: Пясъчна буря 5,3

ХБ: Черното ехо 5,2

КК: Колекционерите 5

ДР: Място за убиване 5,3

ДК: Частен клуб 4,9

ДК: Полет 800 5,1

ХБ: Трафик 5,2

ФМ: Проклятието на Пандора 5,2

ТМ: Кръв 5,3

ФМ: Мината на цар Соломон 4,5

ДК: Играта на лъва 5

ТУ: Ако утрото настъпи 5,2

МХ: Адвокатът с линкълна 5,2

ПБ: Дъщерята на генерала 4,8

Нелсън Демил
Катедралата (58)

Книга V
Нападението